Кристин Мичълс
Целувката (4)

III

— Е, мисля, че свършихме всичко — каза Деидре и погледна стенния часовник.

Минаваше девет часа.

— Отдавна трябваше да съм се прибрала. Не знам дали Кайл се е справил сам с децата.

— Разбира се, можеш да тръгваш. Чиниите са измити. Храната е прибрана в хладилника. Майка ти спи или се преструва, добре че го прави.

Деидре се усмихна мрачно.

— Ох, дано успее да заспи. Има нужда от почивка.

— Бъди спокойна. Ди, всичко ще се оправи.

Лицето на Деидре бе загрижено. Майка й бе преживяла лек инфаркт преди няколко години, когато съпругът й я бе изоставил. Никой не знаеше как ще приеме сега загубата на сина си Трент.

— Дано се справи, защото ужасно се притеснявам. Е, добре, ще тръгвам след малко. Ще имаш ли нужда от нещо? Приготвила съм ти леглото в гостната.

— Успокой се, скъпа, всичко е наред. Можеш да тръгваш. Хайде, защото децата сигурно вече се тревожат.

Ким си сложи пръстените, които бе свалила, докато миеше чиниите.

— Окей, Кими, само ще видя мама дали е по-добре. Ако искаш, ела с мен.

Спалнята на Вивиан Фарис бе разположена точно до гостната. Деидре отвори безшумно вратата и влезе. Ким пристъпи няколко крачки и остана до прага. Братовчедка й се приближи и оправи завивките на майка си. След това се изправи и на пръсти тръгна към вратата.

— Ди, това ти ли си?

Деидре се спря.

— Мамо, мислех, че спиш. Знаеш, че имаш нужда от почивка.

— Знам, момичето ми. Струва ми се, че поспах малко. Тръгваш ли си вече?

— Да, време е. Наближава десет часа. Ким също ще си ляга, защото утре рано тръгва за Сиатъл.

— Добре, скъпа, ела да те целуна за лека нощ.

Деидре изглежда се притесни и Ким излезе, за да ги остави сами. Тръгна към своята стая. Багажът й още не бе разопакован. Вратата на гостната беше изработена от някакво масивно дърво, наподобяващо махагон. Отвори я внимателно, защото всичко в тази стара къща силно скърцаше. Изненадващо, този път пантите се раздвижиха меко и безшумно. Сякаш някой предвидливо ги бе смазал. Стаята тънеше в непрогледна тъмнина и Ким потърси пипнешком електрическия ключ. Секунда по-късно замижа от ярката светлина. „Крушката сигурно е най-малко 100 вата“ — помисли си.

Затвори вратата и се огледа. Толкова отдавна не бе влизала тук, но нищо не се беше променило. Дървеният под блестеше като нов. Тъмносиният килим си стоеше до леглото. Това бе стаята на Трент от ученическите му години. Вивиан Фарис беше оставила всичките му вещи тук — футболни обувки, бейзболна шапка, плакати на рок групи.

Ким разгледа снимките на любимите му състави по стената. Леля й бе постъпила правилно, тези вещи бяха част от стаята. Трент бе живял и се бе чувствал щастлив в тази стая и тя трябваше вечно да си остане такава.

Малкият й куфар беше на леглото. Ким го отвори, извади гребена си, бельо и една рокля. Обърна се към гардероба, за да я закачи, и замръзна.

На горната лавица имаше убита катеричка. Кафявата й козина беше покрита със засъхнали петна кръв. Лапичките й бяха неестествено изкривени, а между тях бе затъкнато букетче горски цветя.

Ким понечи да изпищи, но от гърлото й не излезе нито звук. Дръпна се рязко от гардероба и чантата й с трясък падна на пода.

„Кой би могъл да направи това?!“ Опита се да откъсне очи от ужасната гледка, но не можеше. Изведнъж нещо друго привлече вниманието й. До бедното животинче, над огледалото, бе закачен лист хартия.

На листа беше напечатано:

Усетиш ли целувката на

Опасността,

Да те докосва леко по гърба.

Не се оглеждай настрани.

Смъртта да срещнеш

Ти се приготви!

Някой искаше тя да умре!

— О, Господи! — възкликна. — Та аз съм едва от вчера тук.

— Ким? — дочу гласа на братовчедка си. — Ким, какво става? Стори ми се, че нещо падна.

Деидре влезе в стаята, хвана я за ръката и почти насила я избута през вратата.

— Хайде, Кими, тръгвай! Да се махаме оттук. Бяха вече в коридора, когато Вивиан извика от спалнята:

— Какво има, Ди? Момичета, отговорете ми, какво се е случило?!

Деидре не можеше да й отговори. Съпротивителните й сили бяха стигнали до своите предели през тези няколко дни. Тя само стоеше опряна в стената, стискаше до болка ръце и сълзите течаха по бузите й.

— Господи! Той е бил тук. Идвал е тук, в нашата къща.

Ким не се чувстваше по-добре. Все пак съобщението бе адресирано до нея. Въпреки че не бе истерична като братовчедка си, не можеше да помръдне парализираното си от страх тяло.

В главата й нямаше нито една свързана мисъл. Инстинктът й за самосъхранение й повтаряше само: „Бягай, бягай!“

Но къде можеше да отиде? Къде щеше да бъде в безопасност!

Вивиан Фарис излезе от стаята си по нощница и халат. Сграбчи за раменете дъщеря си и я разтърси.

— Деидре, успокой се! Престани веднага!

Свикнала цял живот да се подчинява на този глас и особено на заповедния му тон, Деидре успя за момент да се овладее.

— Е, така е по-добре. Кажи ми какво толкова е станало? Ако Ким се притеснява в стаята на Трент, ще я преместим в другата спалня.

— Не… там, в гардероба. Той… той… О, мамо, убиецът е бил тук!

Тя почти извика последните думи, преди да избухне отново в сълзи.

Майка й, до този момент спокойна, изведнъж пребледня.

— Господи, какво говориш? Веднага отивай да позвъниш на шерифа!

— Добре, мамо, отивам…

Все още хълцайки, Деидре избърса с длан зачервените си очи и се отдалечи по коридора.

Ким побърза да затвори вратата на гостната. Просто не знаеше, дали старата жена щеше да понесе ужасната гледка.

— Не се тревожи, скъпа. Нямам никакво желание да влизам там. Кажи ми само как се чувстваш? — успокои я Вивиан.

— Аз… добре съм, лельо. Само… трябва да се махна оттук. И то сега, веднага! Той иска да ме убие!

— Боже Господи, не казвай това, Кими. Какво ще нрави този човек с нас?

Вивиан Фарис като че ли губеше вече самообладанието си. Ким осъзна, че леля й е много уязвима, и че трябваше да направи нещо. Трябваше да се отърси от животинския си страх и да мисли трезво.

— Успокой се, лельо. Да отидем долу в кухнята, ще светнем всички лампи и ще изчакаме шерифа да дойде.

„Като пристигне Гарет, ще мога веднага да си тръгна за Сиатъл. Колко се променят нещата! Сега очаквам помощта на човек, когото не понасям. Мъжът, когото най-малко искам да видя отново…“ — мина й през ума.

 

Вон разглеждаше задълбочено заключението на съдебния лекар, когато пейджърът му записука. Трябваше да бе нещо важно, щом го търсеха по това време. Веднага грабна телефона и набра номера на полицията.

— Здравей, Мелиса, аз съм, какво се е случило?

— Вон, току-що се обади Деидре Уорд. Тя е горе в къщата с майка си. Изглежда нещо ги е уплашило, не можа да ми обясни добре. Спомена за убита катеричка, а после занарежда: „Той е бил тук, той е бил тук.“

— Добре, Мелиса, кой е дежурен? Чейни?

— М-да… — Секретарката замълча за момент, явно, за да поеме малко никотин от проклетите си цигари. — Чейни вече трябва да е при тях. Помолих също доктор Харкоурт да тръгне. Изглежда, че всички в къщата имат нужда от успокоителни.

— Браво, Мел! Благодаря ти, че ми се обади. Ако има нещо ново, знаеш къде да ме намериш, нали?

— Да не би да тръгваш за къщата на госпожа Фарис?

Вон затвори апарата, без да й отговори. Понякога просто не понасяше странното чувство за хумор, което имаше Мелиса.

Почти цялото му бюро бе покрито с папки и листове хартия. Макар че щеше да ги прегледа отново, не биваше да ги остави така. Неканеният му гост сигурно отново се готвеше да го посети. Навлече набързо униформата си и взе подмишница по-важните материали по делото. После старателно превъртя два пъти ключа на входната врата.

Преди да се качи в кафявия си джип „Форд Бронко“, хвърли един поглед на задната седалка. Беше му станало навик да не се разделя с малката си черна чанта. В нея имаше всичко най-необходимо, когато посещаваше местопрестъпление. Вон обичаше тази чанта, защото сам бе купил и подредил всичко в нея — корда, рулетка, гумени ръкавици, мощен прожектор, пластмасови пликове за събиране на доказателства, лепило, и дори лекарства. Дребни и наглед незначителни неща, които понякога бяха безкрайно необходими.

Включи на скорост и потегли по пътя към дома на Вивиан. Семейство Фарис му бяха най-близките съседи, защото имението им се намираше на около половин миля от неговото. Едно приятно разстояние за ходене пеш, освен ако не бързаш.

След броени минути паркира пред огромната стара къща на Вивиан Фарис. Там вече имаше две коли — на доктор Харкоурт и на неговия заместник Рей Чейни.

Едва слязъл от джипа, към него се приближи докторът.

— Добър вечер, шериф Гарет.

— Добър вечер, доктор Харкоурт.

Бяха станали добри приятели, още от времето, когато Джим бе пристигнал в Лилоут Крийк, за да смени пенсионирания доктор Боуен. В началото, преди да се опознаят, имаха само професионални контакти и оттогава им бе останал като шега официалният маниер, по който се поздравяваха. Никога не нарушаваха този обичай.

— Шерифе, имаш ли представа, какво се е случило тук? И аз дойдох току-що.

— Да, знам, доколкото Мелиса успя да ми обясни.

Бяха наближили входната врата, когато Чейни излезе да ги посрещне.

— Добър вечер, господа. Докторе, трябва веднага да дойдете. Жените са изпаднали в шок. Успокойте ги, за да разберем какво точно се е случило.

— Разбира се, Рей, да вървим при тях.

Джим Харкоурт влезе пръв, следван по петите от Рей Чейни и Гарет.

Рей беше висок около метър и осемдесет и пет, с прошарена коса и меки сини очи. Неговите три деца бяха пораснали и последното бе напуснало градчето преди около шест години. Наближавайки петдесетте, Рей и съпругата му Бети най-сетне имаха време за себе си. Но неочаквано Бети се бе разболяла от рак преди две години. Бяха настъпили усложнения и тя бе починала след няколко месеца в болница. Чейни бе изживял мъчително тази загуба. Сега предпочиташе да прекарва колкото се може повече време на работа и никога не се отказваше от неприятните нощни дежурства.

Чу се сподавен женски плач от кухнята.

— Джим — обърна се Вон към доктора, — върви си свърши работата.

Харкоурт кимна с глава и се отдалечи.

— Рей, покажи ми какво ги е уплашило толкова.

— Горе е, шерифе, в гостната.

Тръгнаха по стълбите, водещи към втория етаж.

— Шерифе, това е работа на някое извратено копеле. Чувството му за хумор е отвратително.

— Да, Рей, сигурно е така.

Тъкмо минаваха покрай големия стенен часовник, когато той заби силно. Вон почти подскочи от изненада.

— Какво ти става? — изгледа го учудено Чейни.

— Нищо. Просто мразя тези часовници, прекалено са шумни.

Рей издаде неподражаем звук от гърлото си, който сигурно означаваше съгласие.

Влязоха в гостната, където лампата все още не бе загасена.

— Нищо не си пипал, нали?

— Абсолютно нищо. Говорих с младата жена, как й беше името… Ким. Каза, че била прочела бележката от разстояние, без да я пипа. Чантата й е паднала, ето там. — Рей посочи с ръка мястото. — Съобщението е явно за нея. Стаята не е използвана от никого. Явно типът, който е оставил тази гадост, е знаел, че момичето ще спи тук. А това е лесно да се предположи, щом куфарът й е бил на леглото.

— Добре, Рей. Отлично си се справил. Някакви идеи как е влязъл нашият човек, без да го забележат?

Чейни само сви рамене.

— Това е най-безпроблемното нещо, шерифе. През деня е имало постоянно хора, изказващи съболезнования. Няма да е пресилено, ако кажа, че целият град е минал през къщата. Той е бил един от тях.

Вон тръсна ядосано глава.

— По дяволите, този човек е хитър! Избрал е най-доброто време. Направо е безсмислено да търсим долу отпечатъци. Ще трябва да опитаме само в тази стая.

Млъкна за момент, докато размишляваше, откъде да започне. „Добре, че утре пристига специалният агент Стоун от ФБР. Имам нужда от помощ с това дело. Явно човекът, когото търсим, е професионалист.“

— Окей, Рей. Да се хващаме на работа. Снимай най-напред всичко. Опаковай после това нещастно животно и го изпрати в лабораторията. Провери навсякъде за отпечатъци. Дано този тип е допуснал някаква грешка. Аз през това време ще прегледам по-основно помещението.

— Какво имаш в предвид, шерифе?

— Честно казано, и аз точно не знам. Каквото и да е. Може би ще открия косми, трева, бучка пръст. Или някакъв предмет, който е бил разместен… само да е нещо, което ще ни отведе към следа.

— Окей, Вон, но не е ли по-добре да разпитаме първо жените долу, стана твърде късно?

— Май отново си прав. Хайде, опаковай животното и да заключим стаята. Утре сутринта заедно с агент Стоун ще направя по-подробен оглед. Като свършиш тук, разпитай Деидре и майка й, а аз ще поговоря с Кимбърли Танас.

Неслучайно Вон искаше да раздели жените и да ги разпита поотделно. От опит знаеше, че останат ли заедно, ще започнат да си противоречат. Макар че в този случай това нямаше голямо значение, тъй като Деидре бе само косвен свидетел, а и в стаята нищо не бе докосвано. Но можеше пък някоя от тях да е видяла нещо подозрително по-рано през деня. Имаше и друга причина, поради която искаше да говори насаме с Ким. В главата му се зараждаше идея. Може би не най-добрата, но все пак нещо. Ако убиецът искаше именно нея, можеха да я използват и да му устроят капан… „По дяволите!“ Отсега предчувстваше, че няма да успее да я убеди. „Имам ли някакъв шанс? Всичко, което мога да поискам от нея, е да остане още ден-два в Лилоут Крийк. В най-лошия случай — седмица. Дали Ким ще може да си вземе отпуск? И изобщо, къде работи тя?…“

Няколко минути след като постави инжекция на госпожа Фарис и даде успокоителни на Деидре, доктор Харкоурт си тръгна. Рей Чейни отведе майка и дъщеря в дневната, а Вон и Ким останаха сами в кухнята.

Двамата седнаха един срещу друг на масата и за момент настъпи мълчание.

Вон се вгледа в красивата жена пред себе си. Елегантната й фигура се натрапваше на сетивата му. „Господи, тя наистина е красива. Не, по-скоро е изключително красива. Какво става с мен?! Прекалено много се впечатлявам от нея. А изобщо не искам това!“

Големите й сини очи го гледаха меко и почти невинно. Леко отворените й пълни устни загатваха за чувственост.

— Е, Ким — отърси се Вон Гарет от мислите си, — както ми каза Рей, ти си открила онова „творение“ горе в гардероба?

— Да, така е.

Ким стискаше ръце над масата и кокалчетата им бяха побелели от напрежение. От време на време местеше нагоре-надолу венчалния си пръстен.

„По дяволите! Напълно бях забравил, че тя е омъжена.“

Това изобщо не влизаше в плана му. Нямаше нормален мъж, който да се съгласи съпругата му да бъде използвана като примамка на убиец. „Господи, какъв съм глупак! Все още мисля за госпожа Танас като за Кимбърли Клейтън — едно от най-привлекателните момичета от училищните ми години, за «малката принцеса», както всички я наричаха.“

— Ще те помоля да ми отговориш на няколко въпроса. А аз ще запиша всичко това в протокол. Първо, кажи ми трите си имена.

— Кимбърли Рей Танас.

Гласът й беше топъл и спокоен. Този глас накара Вон отново да си мисли за светлина от свещи и шумолене на сатенени чаршафи. Размърда се притеснен. Не можеше да мисли трезво, тази жена го разсейваше, а имаше толкова други проблеми.

— Добре, Ким, сега се отпусни и ми разкажи подробно, какво точно се случи. Ще можеш ли?

Тя кимна и хвърли бегъл поглед към часовника си. Наближаваше единадесет.

— Мисля, че беше около девет и половина. Деидре се канеше да си тръгва и отиде да се сбогува с майка си. Аз влязох в гостната, за да си разопаковам багажа.

Изглежда, че й бе трудно да остане седнала. Изправи се рязко и започна да крачи назад-напред, докато описваше инцидента.

Вон си водеше бележки, като й хвърляше по някой поглед. Макар че се опитваше да не го прави, все се улавяше, че изучава красивото й тяло. Сякаш вече не му напомняше толкова много за Дорийн. Избелелите дънки плътно обгръщаха стройните й бедра. Над тях носеше коралово червена блуза от някаква мека материя — вероятно коприна. Златисторусата й коса бе сплетена на плитка, като няколко кичура висяха свободно, придавайки екзотичност на лицето й.

Ким замълча за момент.

— Е, това е всичко. След това слязохме с леля в кухнята и чакахме, докато Деидре и Рей Чейни пристигнаха, братовчедката ми ми каза, че не иска да оставя майка си сама тази нощ и ще я вземе вкъщи. Изглежда, че всеки се опитва да се спаси по някакъв начин, шерифе.

Саркастичният й тон и погледът, който му хвърли, имаха за цел да го засегнат, но Вон реши да не започва отново словесна война с нея.

— Ти също ли ще нощуваш при Деидре?

— Не. В къщата й няма достатъчно стаи. Тръгвам за Сиатъл, още сега.

Вон я погледна изненадан. Тази жена притежаваше характер. След стреса от погребението и след случката тачи вечер, тя смяташе да си тръгне. До Сиатъл имаше около триста километра — повечето от които по тесен планински път и в почти непрогледна тъмнина.

— Мислиш ли, че да си тръгнеш сега е най-добрата идея? Какво ще си помисли съпругът ти?

Ким замръзна на мястото си.

— Съпругът ми е мъртъв, шериф Гарет. Убиха го преди две години…

Вон се оказа и зашеметен, и засрамен.

— Аз… не знаех… извинявай, ужасно съжалявам.

— Забрави го, няма значение!

В този момент Деидре отвори врата, но не влезе, а подаде само главата си.

— Кими, ние свършихме оттатък. Трябва да откарам мама вкъщи, преди да е припаднала в ръцете ми. Ще те помоля да оставиш храна на котката за един-два дена. И утре, като пристигнеш, ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се, Ди. Върви и ти да си починеш. Благодаря ти за всичко.

— Чао, Ким. Довиждане, шерифе. Деидре се опита да се усмихне и изчезна.

Лицето на Кимбърли се отпусна. Досега се бе чувствала задължена да крие своите чувства, за да спести тревогите на леля си.

Вон я наблюдаваше, как масажира слепоочията си. Изглеждаше съсипана от умора.

— Ще свършваме ли и ние, шерифе?

— Хм… да.

Той затвори бележника и мушна молива в джоба на униформата си.

— Какво се случи?

— Как, какво се случи?

— Искам да кажа, как беше убит мъжът ти?

Устните й изтъняха, очите й се напълниха с болка.

— Ще ми дадеш ли една цигара? — Ким погледна пакета „Кемъл“, подаващ се от ризата му.

— Разбира се, само че са малко сухи. Купувам ги, а пуша много рядко.

— Ако си решил да ги откажеш, не трябва изобщо да ги носиш.

— Това е вярно, но понякога просто не издържам без цигара. Все още ли искаш?

Ким поклати глава.

— Не, по-добре да не пуша, отказах ги преди шест месеца. Тази вечер просто губя контрол на волята си. Значи държиш да узнаеш какво се случи с Кен?

— Е, да, освен ако нямаш нещо против.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не, всичко е наред. Кен получил сигнал за семеен скандал. Пристигнал на адреса, позвънил на вратата. Мъжът излязъл и стрелял в него… просто ей — така.

— Съпругът ти е бил ченге?

Кимбърли кимна и приглади с длан избелелите си дънки, преди да се изправи.

— Имам нужда от кафе. Ще изпиеш ли с мен една чашка, шерифе?

Вон знаеше, че поканата й е отправена от любезност, и не от желание за неговата компания. Макар че не бе толкова груба с него, както при първата им среща, все още имаше ледени нотки в гласа й. На всяка цена трябваше да намери начин да я убеди да остане още няколко дни в Лилоут Крийк.

— Благодаря, с удоволствие. Защо не ме наричаш просто Вон? Това е малко градче. Никой тук не държи на формалностите. Животът щеше да загуби вкуса си, ако хората се държаха официално. А и ние, струва ми се, се познаваме от преди.

Ким сложи смляното кафе във филтъра на машината и посегна да напълни каната с вода.

— За съжаление, не можах веднага да те позная. Минаха седемнадесет години, а и в училище не си спомням да сме били приятели.

— Добре, добре, извинявай. Изглежда се поувлякох. По-добре ми казвай шериф Гарет, щом така ти харесва.

Учудена от бързото му отстъпление, тя се усмихна леко.

— Приемам предложението ти, Вон. Искаш ли захар или мляко?

— По малко от двете.

Кембърли постави две чаши на масата и се вгледа в него. Светлозелената риза подчертаваше приятния слънчев загар на лицето му. В тесните светлокафяви панталони се открояваха мускулестите му бедра. Но това, което й направи най-силно впечатление бе, че като цяло униформата сякаш бе отлята по него. Дори и пистолетът, който висеше на колана му, сякаш че винаги бе бил там. На някои хора не им подхождаше униформата, а Гарет все едно се бе родил с нея.

Едва отворила вратата на хладилника, за да извади млякото, Ким се стресна от силно мяукане. В кухнята нахлу Черъти, вирнала голямата си пухкава опашка като знаме. С още едно гръмогласно измяукване оповести, че е гладна.

— Тази котка има сигурно радар — каза Вон.

Гласът му бе мек и басов. На Ким й се стори много приятен, въпреки че предпочиташе да е обратното.

— Определено е така — отвърна тя и се пресегна да отърси чинийка, в която да налее мляко за Черъти.

— Ъ-ъ, Ким, мислех си…

— Какво?

Очите на Вон се спряха върху персийската котка.

— Как смяташ, защо се казва Черъти^[1]?

— Когато е била съвсем малко котенце, една сутрин протягала лапички за храна, все едно, че проси милостиня. Така името й е дошло от само себе си.

Вон кимаше с глава, все едно, че тази история много бе го заинтересувала.

— Сега, ако обичаш, кажи ми какво наистина искаше да ме питаш?

— Сигурна ли си, че искам да те питам?

— Напълно, не можеш да ме заблудиш.

— Виждаш ли, аз дори не знам с какво се занимаваш…

— С една моя приятелка имаме малък бутик за картини, бижута, сувенири и други такива неща, по които си падат туристите.

— Сега разбирам. Значи си нещо като шеф. Никой не ти казва „не закъснявай за работа“, или „сега не можеш да си вземеш отпуск“.

— В общи линии, така е.

„Защо ли ме гледа толкова втренчено“ — мислеше си Ким. Забеляза също, че когато му отговори, по лицето му се изписа някакво задоволство. „Какво ли си е наумил?“

Вон се изкашля и сведе очи към чашата си.

— Не знам как точно да ти го кажа… — отново се покашля той.

Ким почувства безпокойство. „Едва ли ще да е нещо приятно…“

— Ким… очевидно е, че този човек е концентрирал вниманието си върху теб. Това те поставя в една уникална позиция.

— Много весело. Да не искаш да кажеш, че той е… един много добър убиец, защото дава достатъчно време на жертвите си, за да се подготвят.

— Знаеш, че нямам това в предвид. Изчакай, искам да ти обясня всичко.

— Не, не искам да те слушам!

Ким почти изкрещя тези думи, защото вече не можеше да сдържа нервите си. Макар че ръцете й трепереха силно и вълната от гняв отново се връщаше, опита се да се овладее и заговори по-спокойно:

— Не, шерифе, не искам да чуя нито думичка от това, което искаш да ми кажеш. Някакъв маниак се готви да ме убие, а аз все още съм тук. Моля те, искам да си отидеш. След малко тръгвам, трябва да се приготвя.

Вон се изправи, приближи се и хвана ръцете й. Бяха леденостудени.

— Кими, успокой се. Исках да ти кажа само, че можеш да ми помогнеш да го хванем. Убиецът навярно разчита, че ти ще си тръгнеш. Може точно това да е целта на неговия план. Ако останеш още няколко дни, той ще се опита да се добере до теб, но ние вече ще бъдем подготвени… Не мога да те спра, ако си решила да си тръгваш, но там няма кой да те защити.

— По дяволите! Да не смяташ, че ще ме открие в Сиатъл?

— Вече го е направил един път. Спомняш ли си Кендис Смит, която прекарваше ваканциите си тук, преди баба й да почине?

Вон замълча, когато видя как това име преобрази Ким. Лицето й се изопна от напрежение, зениците й се разшириха. Сякаш знаеше, какво щеше да й съобщи.

— Кендис е била убита в Сиатъл. Станало е преди година, а почеркът е същият като при братовчед ти.

— О, Господи, това не може да е истина. Не може да се случва на мен!

Ким изтръгна ръцете си от неговите и притисна зачервените си очи.

— Ким, моля те, успокой се. Тук си в безопасност.

Трент и Кендис не са обърнали внимание на заплахите. Но този път няма да е така.

— Ти не разбираш какво искаш от мен!

Кошмарите от миналото отново се връщаха в съзнанието й. Страхът я сграбчи за сърцето като с клещи. Ужасът от убийството на баща й я връхлетя. Търсейки спасение и подкрепа, погледът й се спря върху сините очи на Вон Гарет.

— Аз… съжалявам, но не мога да го направя — изрече едва доловимо.

— Значи, ще избягаш. Ще оставиш един убиец виновен за смъртта на братовчед ти да се разхожда на свобода!

Тонът му бе безжалостен и обвинителен. Нямаше ни най-малко съчувствие към нея. Очите му святкаха студено и презрително. Стана от стола и обхвана с длани раменете й. Топлината им сякаш я изгаряше през тънката блуза.

„Какво става с мен? Защо съм толкова слаба и нерешителна? Ще мога ли да живея с мисълта, че съм помогнала с колебанието си на един убиец?“

— Моля те, Ким, трябва да размислиш. Имаме нужда от теб.

Спусна клепки и се опита да преглътна страха, зараждащ се отново в душата й. Вон беше прав. Поддаваше се на ужаса, без да мисли. Опитваше се да избяга, но не искаше да си го признае.

— Добре… — прошепна. — Оставам. Ще бъда тук, докато го откриеш.

Отвори очи, за да срещне погледа на Гарет.

— Оставам — повтори по-решително.