Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Danger’s Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Кристин Мичълс. Целувката

Редактор: Йордан Дачев

ИК „Слово“

История

  1. — Добавяне

XVIII

Вон не се усъмни и за момент, че убиецът е същият. Липсваше ритуалът, но Скитър случайно се бе озовал на неподходящо място. Усети тихи стъпки зад гърба си и с рязко движение извади пистолета си. Очакваше човек, приличащ на Койд, но се оказа Рей. С въздишка прибра оръжието в кобура.

— Господи, Вон! Какво става с теб?

— Извинявай, Рей, но нервите ми изглеждаха изпънати. По-добре се обади на Джим да дойде с линейката. Извикай и Стоун, той обича да присъства на аутопсия преди закуска.

— Мамка му! И Скитър ли?!

— Да, за съжаление. Снощи си бил късметлия, че не си го срещнал. Скитър е надзъртал от храстите и сега е мъртъв. Толкова разчитах, че го е видял.

 

Лиз колебливо влезе в офиса, посочен й от Мелиса.

— Добро утро, господин Стоун. Искал сте да ме видите.

— Добро утро, мис Мърфи. Заповядайте. Радвам се, че се отзовахте на поканата ми.

Лиз седна.

— Благодаря за доверието, но не знам, дали ще оправдая очакванията ви. Какво всъщност очаквате да направя?

— Вон ми спомена, че вие притежавате някои умения, а и аз видях лично как работите. Ща ми обясните ли в какво по-точно се изразява вашата дарба?

Лиз огледа с подозрение лицето му, търсейки ирония или присмех, но не откри такива.

— Обикновено са образи, видения. Някой път изключително детайлни, а друг път съвсем символични. А също емоции и усещания. Най-често всичко е смесено. Не съм чувала само отвъдни гласове, като някои други медиуми.

— Да, разбирам. Това е преди всичко ясновидство. Помагала ли сте друг път на полицията?

— Не, но и никой не ме е молил за това.

— Добре, а опитвала ли сте да видите нещо конкретно, за да помогнете с него на друг човек?

— На няколко пъти, но не мога да кажа, че бе особено сполучливо. Ако бях толкова добра, сигурно щях с това да си вадя хляба.

Стоун се облегна назад и я погледна замислено.

— Вижте, мис Мърфи, ще бъда искрен с вас. Тук сте от няколко седмици и сте забелязала, че следствието буксува. Човекът, когото търсим, досега не е направил нито една грешка. Действа така, сякаш предвижда всеки наш ход. Мисля, че е изключително важно да научим повече нещо за него, и то колкото се може по-скоро. Затова и ви извиках тук. Ще подредя на масата всичко, което сме събрали дотук. Искам само да ми кажете какви видения или чувства предизвиква у вас. Е?

Лиз нервно мачкаше полата си. Знаеше какво й предстои да преживее и, ако от това не зависеше животът на Ким и Вон, веднага би се отказала.

— Да, разбира се. Ще направя всичко, на което съм способна.

— Чудесно!

Стоун започна да подрежда пликове с различна големина и купища снимки.

— Очаквах, че ще се съгласите и затова съм се подготвил. Нали наистина нямате нищо против?

— Не, изобщо. Мисля, че вече достатъчно добре се познаваме, за да ме наричате Лиз. „Мис Мърфи“ ме кара да се чувствам на сто години.

Усмивката му се разшири. Едва сега Лиз разбра, че всъщност той бе много привлекателен млад мъж.

— Добре, Лиз, а ти можеш да ме наричаш Стоун.

— Не е честно, не може и малкото ти име да е същото.

— Друго е, но е такова, че не искам никой да го узнае. Колегите ми само ме подиграват.

— Защо? Какво е то?

Стоун я погледна намръщено.

— Извинявай, май станах нахална.

— Няма защо да ми се извиняваш. Родителите ми трябва да ми се извинят. Ще ти кажа, но ще ми обещаеш, че няма да казваш на никого.

— Обещавам, но не си длъжен да ми го казваш.

— Името ми е Дик Стоун.

Лиз отвори уста, за да каже нещо, но в началото не иска.

— Сега разбирам, ще използвам фамилията ти.

Стоун завърши подреждането.

— Е, мисля, че това е всичко. Ела по-близо да ги разгледаш.

Всяко от стихотворенията бе поставено в отделен найлонов плик. До тях имаше два огромни ловджийски ножа, а отстрани бяха снимките. Лиз взе една от тях, видя тялото на Дорийн и ръката й се разтрепери. Това беше момичето, което се бе появило в едно от виденията й. Но това с нищо не бе помогнало да се избегне смъртта й. „Какво изобщо правя тук?!“ Усети как устата й пресъхва.

— Извинявай, може ли чаша вода?

— Разбира се, сега ще ти донеса.

Докато го очакваше да се върне, Лиз прочете всички стихове, като се стремеше да не поглежда към снимките. Усещаше само студенина и мрак. Кожата на ръцете й настръхна.

— Заповядай — Стоун постави чашата пред нея.

— Благодаря.

Вниманието й отново се насочи към стиховете. За доста дълго време настъпи тишина. Благодарна беше на Стоун за търпението, с което я чакаше. Най-накрая тя взе два от пликовете.

— Тези стихове са свързани с тази жертва — сложи ги при снимката на Дорийн. — А тези са изпратени на другата жертва, Трент Фарис. Последните вече съм ги виждала, Ким ми ги е показвала.

— Долавяш ли нещо от тях?

— За съжаление, само чувства. Тези стихове не са написани случайно. Жертвите са го обидили по някакъв начин и той свързва съдържанието с наказанието им.

— Добре, продължавай, няма да те прекъсвам.

Лиз си пое дълбоко дъх и насочи погледа си към двата ножа. Отново нищо не усещаше. Затвори очи и докосна едно от остриетата. Почти веднага отскочи като опарена. В съзнанието й нахлуха несвързани емоции, сцени, насилие и жестокост.

— Лиз, какво стана, добре ли си?

Усещайки, че гърлото й отново е пресъхнало, тя отпи глътка вода.

— Това е оръжието, с което е била убита Дорийн. Главата е била обръсната, китките завързани зад гърба. Била е на колене, когато той й е прерязал гърлото.

— Къде е станало това, Лиз?

— В катедралата.

— В катедралата? Но тук има само малка църква.

— Не знам, може би само убиецът нарича така това място, не съм сигурна.

— Добре, опитай се да го опишеш. Много е важно. Лиз пак затвори очи и отново докосна острието.

— Има светлини, много светлини.

— Добре, значи това място е силно осветено.

— Не, не… това са свещи. Навсякъде — по олтара и по пода има свещи.

— Чудесно, опиши по-подробно. Как изглежда олтарът, какъв цвят са свещите?

— Нищо особено… два камъка, а върху тях — мраморна плоча. Свещите са във всички цветове — бели, зелени, черни… Съжалявам, но не мога да видя нищо повече.

— Знаеш ли нещо за сатанизма, Лиз?

— Не много, чела съм материали в някои списания.

— Как мислиш, има ли там белези на сатанизъм?

— Смяташ, че вероятно убиецът е сатанист?

— Само предположение.

— Знаеш ли, нямам такова чувство. Мисля, че той се опитва да имитира атмосферата на истинска църква. И е успял, макар и с подръчни средства. Разбираш ли ме?

— Да, продължавай. Какво още можеш да ми кажеш?

Лиз се изправи и тръгна към прозореца. Макар че навън слънцето приличаше, ръцете й бяха леденостудени.

— Този човек е душевно болен, но смята, че е много интелигентен и изобретателен.

— Какво те кара да мислиш така?

— Много е трудно да се обяснят емоциите и усещанията, съпътстващи видението. Това е, все едно си отхапал непознат плод и ми разказваш какъв е вкусът му.

— Опитай, Лиз, няма значение какво ще се получи.

— Добре, в началото усещам гняв. Не, нещо по-силно — омраза. Раздираща омраза. После объркване, болка и скръб. И накрая триумф, удовлетворение… не, не е така. — Лиз сви юмруци и се опита да се концентрира. — Съжалявам, но не мога точно да определя.

— Сила, мощ?

— Господи, прав си! Точно така, чувства се могъщ, недосегаем. Смята себе си за „Господар на Смъртта“. Нали знаеш, че е писал това на Ким?

— Да, Вон ми каза. Как мислиш, ще можеш ли да направиш нещо повече днес или да опитаме някой друг път?

— Щом вече съм тук, ще опитам отново.

Лиз се пресегна да вземе втория нож, но телефонът на бюрото иззвъня. Знаеше, че няма да може да се съсредоточи, докато Стоун говори, и затова се върна до прозореца. Той след кратко колебание вдигна слушалката.

— Агент Стоун слуша. Да, тръгвам веднага, не пипайте нищо!

Стоун затвори апарата и веднага след това набра някакъв номер.

— Ало, Дейвид, аз съм. Отново лоши новини. Приготви се, идвам да те взема.

Обърна се мрачно към Лиз.

— Мисля, че трябва да тръгвам. Извършено е ново убийство.

— Господи, кой?

Сърцето й лудо заби.

— Не го познаваш, казва се Скитър Бърнс. Благодаря ти, че дойде. Ако искаш, утре да опитаме отново.

— Разбира се, радвам се, че мога да помогна с нещо. Довиждане.

 

Вон наистина се ядоса, когато разбра, че Уилма си е поръчала такси, за да отиде на погребението. „Защо не ми се обади, като добре знае, че аз също ще ходя?“ Въпреки възрастта си, тя продължаваше да държи на своята независимост. Вон освободи таксито и, след като Уилма се приготви, тръгнаха към къщата на Фарис. Старата жена явно се беше привързала към Ландън. Не можеше да си представи детството си, без нейната помощ, а сега се грижеше по същия начин и за сина му. Тези мисли го накараха да промени решението си. Уилма винаги се бе държала честно с него, не можеше да крие повече, че е бащата на момчето.

Паркира зад колата на Джордан Хол и преди тя да слезе, сложи ръка на рамото й.

— Лельо, искам да ти кажа нещо.

Уилма се облегна на седалката и лицето й побледня.

— Пак ли нещо лошо?

— О, не. Нищо подобно. Или поне аз мисля така.

— Добре де, изплюй камъчето.

Вон все още се колебаеше. Не знаеше как ще реагира на факта, че ще й отнеме детето. Но просто нямаше избор. Дали днес или утре, това все щеше да стане някога.

— Искам да знаеш, че Ландън е мой син. В завещанието съм записан като кръстник, но в акта за раждане е моето име. Не бива да разбереш това от хорските клюки.

Уилма го гледаше с невярващ поглед.

— Ще кажеш ли нещо? Ядосана ли си?

— Глупости! Това е една от най-добрите новини, които съм чувала. Щях да се поболея да мисля какво ще се случи с този сладур. — Тя щипна бузките на Ландън. — Ами че аз съм стара, не мога да го отгледам. Щях да умра с отворени очи, ако знаех, че ще го дадат за осиновяване. Ама и ти си един, ако беше по-малък, щях да ти изтегля ушите. Защо не ми каза по-рано?!

— Значи всичко е наред?

— Наред ли? Толкова съм доволна, че ако не отивахме на погребение, щяхме да го полеем в бара на Том. Разбра ли ме сега?

— Да, госпожо — усмихна се Вон.

Уилма се обърна към Ландън.

— Ей, млади момко, искаш ли тати да те отведе? Това е татко, запознай се.

Детето веднага забърбори:

— Та — та, та — та…

Вон усети как огромна тежест падна от душата му. Вече, без да крие можеше да прегърне сина си.

— Лельо?

— Кажи.

— Ще можеш ли да запазиш това в тайна, докато всичко свърши?

— Познаваш ме. Ще мълча и вечно, ако трябва.

Ландън нетърпеливо подскачаше в ръцете му и сочеше нещо с дебелите си пръстчета.

— Та — та, та — та.

Вон се усмихна, защото момченцето първо беше забелязало Ким.

— Видях ви, че идвате — тя погъделичка, докато влизаха, закръгленото коремче на Ландън. — Ей, откога те чакам да си играем. Знаеш ли какво ще правим днес, ще рисуваме с водни боички.

Вратата на кухнята се отвори и Лиз се появи.

— Я гледай ти, кой е тук? Това не е ли най-хубавото момченце, което някога съм виждала. Каква гъста черна коса, какви интересни очи…

Гласът й се провлачи и тя учудено погледна към Вон. За него беше ясно, какво е доловила.

— Ще ти обясня по-късно — отговори на мълчаливия и въпрос.

 

Вон беше чувал, че погребенията били за живите, а не за мъртвите. И може би това клише беше вярно. Погребенията символизираха края на нечий живот, а от друга страна, даваха възможност на близките на починалия да се сбогуват с него, да свикнат с мисълта, че го виждат за последен път.

Но за разлика от друг път, Вон не чувстваше примирение и скръб. Ядът и омразата го раздираха. Смъртта на Кендис, Трент, а и сега на Дорийн беше напълно безсмислена. Животът им бе прекършен в неговия разцвет. Споменът за Трент Фарис, извика и други мисли в съзнанието му. След погребението убиецът бе оставил жълт карамфил на масата. „Дали е дошъл и днес?“ Очите му обходиха мнозинството.

За първи път нещо друго, освен кръчмата, беше събрало братята Хенсън и баща им. Четиримата стояха като статуи, с каменни лица, а от време на време се размърдваха, явно несвикнали с официалните си костюми. Бащата на Дорийн криеше очите си зад голяма носна кърпа. Но дори и да плачеше, това бяха крокодилски сълзи.

Вон се намръщи. „Тя едва ли би пожелала те да са тук.“ Ако зависеше от него, изобщо нямаше да им съобщи, че Дорийн е мъртва. Веднъж му бе казала, че няма роднини, а само приятели. А какъв приятел се бе оказал той, след като не можа да я предпази? Би ли я оставил да тръгне за Челан, ако беше негова съпруга? „По дяволите! Отново трябва да живея с мисълта, че съм причинил смъртта на някого!“

Погледът му тръгна от човек на човек, търсейки прилика с Койд.