Франсоа Вийон
Голямото завещание (33)

CLIX–CLXVI

CLIX

На вас говоря, тарикати:

добре сте телом, духом — не;

въжето вече се заклати

над яките ви рамене…

Не падайте на колене,

живейте си със лудостта,

но не забравяйте поне,

че неизбежна е смъртта.

CLX

Домът на слепите^[1] от мен

да вземе дар като от брат,

че аз съм много задължен

на всички слепи в този град;

със моите очила богат,

дай боже някой ден слепеца

да различи на оня свят

човека честен от подлеца!

CLXI

И не е смешно, да речем.

Ала колцина са успели

да пият вино на корем,

да имат пухени постели

и всичко от живота взели,

да се отдават на наслада?

Но пък кажете ми: не е ли

и тази участ път към ада?

CLXII

Кому да правя реверанси?

Преди да легне в своя гроб,

боравел е един с финанси,

а друг е нямал даже зоб.

Смъртта със своя търнокоп

на всекиго отрежда яма…

Какъв си бил? Хамалин? Поп?

Тук разлика голяма няма.

CLXIII

Над някогашните глави,

проливали различна пот

(едни господстваха, уви,

а други теглеха хомот),

не питайки за произход,

земята общо се затваря,

че във задгробния живот

не тачи никой господаря.

CLXIV

Душите им са на небето.

Телата гният. А сред тях

познавах и такива, дето

се радваха на сит стомах.

Но днес не им е хич до смях —

след толкоз пудра и помада

да се превърнат просто в прах…

Молете Господ за пощада!

CLXV

Умиращите искам аз

да се възползват от благата

на всяка феодална власт

и на Съдебната палата,

че както тръгнаха нещата,

май няма връщане назад,

а инквизицията свята

прощава чак на оня свят.

CLXVI

Не знам с какво на Жак Кардон^[2]

ще мога да съм интересен

и затова му давам тон

за следващата волна песен.

С един такъв напев чудесен

(и пят от не една кокетка!)

светът ще му се види тесен

от много обич в крайна сметка.