Франсоа Вийон
Голямото завещание (11)

Двойна балада за любовта

Отдайте се на любовта,

че сладостта й няма мяра!

Но луд до глупост от страстта,

човек накрая сам ще вкара

вълка във своята кошара:

Самсон^[1] остана без коси,

а Соломон^[2] — лишен от вяра.

 

Орфей, певец на древността,

свирач на лира и фанфара,

пред ада Цербера видя:

четириглав го чака звяра…

А Нарцис в знойната омара

сред глъбините угаси

на своята любов пожара.

Щастлив е, който се спаси.

 

Сарданапал^[3], със лекота

заграбил Крит, но роб на чара,

във прежда цял се омота —

като жена се издокара;

Давид, пророк от ера стара,

в съблазън (боже опази!)

забрави за едната вяра.

Щастлив е, който се спаси.

 

Амнон^[4] закона на кръвта

Щастлив е, който се спаси.

погази в пристъп на поквара —

насила той отне честта

на своята сестра Тамара;

а Ирод на разврат в разгара

Йоан Кръстител порази —

това е истина прастара.

Щастлив е, който се спаси.

 

Отварям и за мен уста:

като парцал във мътна бара

захвърлен бях от любовта —

до тази участ ме докара

Катрин^[5] със свойта изневяра

(с Ноел^[6] понеже ме вбеси,

Ноел ще изяде шамара!).

Щастлив е, който се спаси.

 

Във възрастта на младостта

не се прощава надпревара,

на тази вещица — страстта! —

не стихва никога пожара;

до лудост завладян от чара

и в плен на женските коси,

тежко му, който хваща вяра!

Щастлив е, който се спаси.