Франсоа Вийон
Голямото завещание (14)

XC–XCIII

XC

Какво да дам на мойта Роза^[1] —

сърце или пък черен дроб?

Не иска тя такава проза,

а да си плащаш като поп.

Но как ли като предан роб

да пълня нейната кесия,

когато даже в своя гроб

сега лежа на вересия?!…

XCI

Достатъчно си има тя

и хич не ме е грижа мен.

Намъчих се във любовта,

но вече съм съвсем студен,

за да задирям нощ и ден

като Мишо Футер^[2] жените —

той бе любовник вдъхновен,

но също днес добре зарит е.

XCII

Дължимото на любовта

отдавам, но съвсем не крия,

че на жената низостта

погуби всичко в мен самия.

(Не знам от нейната магия

да е пострадал някой друг,

но се кълна в света Мария,

че няма нищо смешно тук!)

XCIII

На нея като дар желан

една балада в полумрака

й пращам по Перне Маршан,

наричан още Копелдака —

пък нека той да я причака,

за да й каже с мазен глас,

като я спипа в храсталака:

„При теб, мръснице, идвам аз!“