Франсоа Вийон
Голямото завещание (18)

XCV–CXXV

XCV

Пък Жан Корню^[1] желая аз

натясно още да го хвана,

че в дните трудни час по час

е бъркал с пръст във мойта рана.

Една градина ми остана

от прокурора Бобиньон^[2]:

вратата къщна — разкована,

съвсем несигурен подслон…

XCVI

Поради липса на врата

живеех като колец гол.

И птичка там не прелетя —

умря ми не един сокол.

Над всичко като ореол

висеше шперцът — знак красив,

та който тук ме е забол,

да знае, че съм още жив.

XCVII

А тъй като в очите с влага

жената на Дьо Сент Аман^[3]

ми връчи просешка тояга,

го пращам аз от хан във хан,

че там го чака дар желан:

при „Коня бял“^[4] (понеже стар е!) —

една кобила с кръшен стан,

а пък при „Мулето“ — магаре.

XCVIII

Щом на вината ми държи,

оставям на Дени Еслен^[5]

във хана на Робен Тюржи

сто бъчви вино с цвят червен.

Но прекали ли някой ден,

сложете в бъчвите вода,

че на вина попаднал в плен,

човек изчезва без следа.

XCIX

Като на Итие Маршан

и на Шарьо^[6], защитник пръв,

оставям меча си кован,

пък да му търси той калъф.

Понеже неведнъж със стръв

за мен пледирал е служебно,

прибавям грош (и то какъв!),

изцяло развален на дребно.

C

На прокурора Фурние^[7]

оставам предан до захлас

(ще бръкна в мойто портмоне

и ще му кажа „Здрасти“ аз) —

спасявал ме е в труден час

и — слава богу! — доста вещо…

Ще рухне правото у нас,

не го ли подпомогнем с нещо.

CI

А пък „Голямото стаканче“^[8]

Жак Рагие^[9] от мен да вземе —

това добре познато ханче

ще го лиши от всяко бреме:

и панталона му ще снеме,

с което ще е порицан,

че падаше от свойто стреме

без мене във „Шишарка-хан“.

CII

На Меребьоф с Дьо Лувие^[10]

не завещавам крава, вол,

че те са хора с битие,

а не родени в някой дол.

Затуй им давам по сокол —

прииска ли им се рагу,

на лов да идат! Дивеч — бол

при кебапчийката Машку^[11].

CIII

Робен Тюржи да дойде сам

при мен, ще му платя във брой

(къде ми е домът, не знам —

дано е ясновидец той!).

Ще му отстъпя поста мой

съветник градски в тези дни…

Да лъжа тъй без миг покой,

научиха ме две жени.

CIV

Със дивна хубост са и двете,

а станът кръшен — прословут

(в Бретан и в Поату мъжете

изпадат постоянно в смут!),

но хич не си правете труд

да ви призная где са днес,

че аз не съм чак толкоз луд

да кажа техния адрес.

CV

Жан Рагие^[12], един от тези

дванайсет стражници, които

се подвизават по трапези,

да се оплеска най-честито

с омлетите и малебито

на прокурора Дьо Байи^[13],

а от чешмяното корито

на воля да се напои!

CVI

И на глупците Краля наш

почитам, казвайки „Бонжур!“ —

за неговия антураж

му давам аз Мишо дю Фур^[14].

Такъв изискан чукундур

се ражда рядко в този свят

и трябва да си трижди щур,

за да го имаш за събрат.

CVII

А ето че на боен ред

сега е стражата парижка —

Дени Рише и Жан Валет^[15]

да дойдат във войнишка нишка!

Ще дам на всеки по каишка,

та шапката си тъй да мъкне,

че инак, казано с въздишка,

на всеки шапката ще хвръкне…

CVIII

И пак се връщам към Перне

Маршан, наричан Копелдака —

да вземе той от мен поне

туй, за което толкоз чака:

със картите му давам в мрака

и трите си фалшиви зара…

Но пръдне ли от зор дъртака,

кълна го треска да прекара!

CIX

А пък Шоле^[16] като бъчвар

не искам все да се измъчва —

за него си е цял кошмар

да прави бъчва подир бъчва…

Лионска сабя му се връчва,

по-тежка даже и от чук,

с което му се препоръчва

да вдига шум по начин друг.

CX

Льо Лу^[17], живял със много чар

сред боклукчийски миризми,

дарявам с куче-кокошкар,

че той нагоре се стреми…

Не спирам аз дотук, ами

прибавям и едно палто —

понеже му е доземи,

ще скрие краденото то.

CXI

На Жан Мае^[18], палача мил

и ювелир върху дръвника,

му давам малко джинджифил,

та да го слага под езика

на жертвата, за да не вика,

щом почне да я шиба яко,

че всеки подир сто камшика

си казва майчиното мляко…

CXII

Да включат в своето меню

шест вълка, давам като брат

на капитана Жан Риу^[19]

и стрелковия му отряд —

налегне ли ги страшен глад,

да си ги сготвят в този студ,

че на един такъв обяд

ще се зарадва всеки луд.

CXIII

А и обяд с месо такова,

знам, повече ще им се нрави,

отколкото пред служба нова

да вземат те да чакат прави.

Разкъсани от вълкодави,

за вълците не се тревожа,

че знам и как калпак се прави

от хубавата вълча кожа.

CXIV

А Робине Траскай^[20], че с мъка

във кариерния процес

не щъка като пъдпъдъка,

а в кариер препуска днес,

дарявам този главорез

с гаванката ми от детинство —

тя представлява интерес

за всяко свястно домакинство.

CXV

Оставям на Перо Жирар^[21]

два калайдисани легена —

във Бург на Рейн е той бръснар

и дейността му е ценена.

Там бях със мисия блажена

преди години шест приет —

живях и плюсках седем дена

със абатисата Югет^[22].

CXVI

А пък на тази братска сган

от монахини и монаси

(и във Париж, и в Орлеан —

сган тъпа и не знам каква си!),

пред техните добри стомаси

принасям в жертва „поп чорба“,

пък после нека у дома си

да го ударят на молба.

CXVII

Не е от мене всъщност дарът,

но божи дар е за чадата,

които — слава богу! — карат

със името му на устата…

Живее с вярата си свята

монахът в днешния Париж:

щом любиш някому жената,

ти за мъжа й се косиш!

CXVIII

Какво, че Жан дьо Пулию^[23]

надигна срещу тях глава —

самичък после се оплю

и публично се разрева!

Какво, че с всякакви слова

в роман осмя ги Жан дьо Мьон^[24]?

Да тачим църквата — това

си е за църквата закон.

CXIX

Отстъпвам също примирен

аз, нейният служител верен,

понеже бил съм нощ и ден

към църквата добронамерен.

Но трябва да си доста скверен,

та честни хора от амвон

да обявиш с глас лицемерен

днес вън от всякакъв закон.

CXX

А кармелитът Бод^[25] с наслада

най-нужното от мен да вземе —

нелека участ му се пада,

ако без меч е и без шлем е,

че Дьо Тюска^[26] ще му превземе

крайманастирския бардак…

Държи ли се на свойто стреме,

е дявол Бод, и още как!

CXXI

А на Ришар дьо ла Палю^[27],

понеже с восък е олят,

като че ли муха го плю,

си давам личния печат.

В епархията е признат

Ришар за писар най-чевръст —

дай боже с този занаят

във всичко той да има пръст!

CXXII

На всеки седнал индивид

във счетоводния хамбар

ще облекча със стол пробит

хемороидния кошмар,

ако по обичая стар

се слиса с по-голяма глоба

Масе^[28] — онази жалка твар,

която ми опразни джоба.

CXXIII

А Франсоа дьо ла Вакри^[29],

това съдебно протеже,

че не един човек затри —

от мен да наследи въже.

Щом той от своето чердже

на кон качи се, почна бясно

и пред жени, и пред мъже

да хули свети Гьорги гласно.

CXXIV

На следователя Лоран^[30]

(ах, колко взорът му червен е —

баща му сигурно пиян

е съумял да го зачене!)

чифт гащи давам аз от мене…

Дали са чисти — е въпрос,

тъй както: где ли да се дене

човек, във всичко щом е бос?!

CXXV

На моя съдник Жан Котар,

помагал ми във нищетата,

длъжник съм грош — дългът е стар

(виновна бе една позната!);

та тук е място за отплата:

видял душата му как литва

покой да търси в небесата,

написах следната молитва…