Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

9

Влекачът „Маркус Гарвей“, стоманен барабан с дължина девет и диаметър два метра, изпука и потрепери, когато Мелкум включи навигационните двигатели. Омотан в еластичната г-мрежа, Кейс гледаше мускулестия гръб на ционита през мъглата на скополамина. Беше взел лекарството, за да подтисне гаденето от КАС, но стимулантите, добавени от производителя, за да подтиснат замайването, нямаха ефект върху докторираната му физиология.

— Колко време ще трябва, за да стигнем до Свободната станция? — запита Моли от своята мрежа край пилотския модул на Мелкум.

— Няма да е много, м’дам.

— Абе вие смятате ли времето в часове?

— Сестро, времето си е колкото си е, връзваш ли к’во ти се дума? Успокой шубето, мъжки, — той разтърси лостовете, — стигаме в Свободната като стигнем.

— Кейс, — каза тя, — случайно да си направил нещо по въпроса за влизането във връзка с нашия приятел от Берн? Например през цялото това време, което прекара в Цион включен и само си мърдаше устните?

— Голям приятел — каза Кейс. — Не, не съм пробвал. Но имам нещо интересно за разказване, покрай телефоните, още от Истанбул. — Той й разказа за телефоните в Хилтъна.

— Исусе — каза тя, — изпуснал си късмета. Как така затвори?

— Можеше да е бил всеки — излъга той. — Просто чип… Де да знам… — Сви рамене.

— Не защото си бил изплашен, а?

Той сви рамене отново.

— Направи го сега.

— Какво?

— Веднага. И първо говори с Платото.

— Дрогиран съм — възрази той, но взе тродите. Декът и Хосаката бяха окачени зад модула на Мелкум заедно с монитор „Крей“ със свръхвисока разделителна способност.

Той нагласи тродите. „Маркус Гарвей“ беше сглобен, използвайки като основа огромен стар руски въздушен филтър, правоъгълник, изпъстрен с растафариански символи, Лъвове на Цион, Черни Кръстосвачи, червени, зелени и жълти петна, припокриващи надписи на кирилица. Някой беше боядисвал пилотската кабина на Мелкум със спрей в горещо тропическо розово, изстъргвайки повечето от попръсканата върху екраните и дисплеите боя с бръснарско ножче. Уплътненията на люка бяха разнищени на жилави топки и ивици опалесциращо вещество като груби повлекла изкуствени водорасли. Той хвърли поглед над рамото на Мелкум към централния екран и видя схемата на скачване; пътят на влекача беше трасиран от линия червени точки, Свободната станция беше разделен на сегменти зелен кръг. Докато гледаше, линията се удължи, прибавяйки нова точка.

Включи се в дека.

— Дикси?

— Да.

— Някога да си пробвал да пробиеш ИИ?

— Аха. И ме платоса. Първия път. Мотках се, здраво включен, по сектора за големи сделки на Рио. Як бизнес, мултинационалки, Бразилското правителство, осветено като коледна елха. Просто се мотках, чактис? И след това почнах да го бройкам оня бял куб, нещо към три нива по-горе. Плъгнах се там и се доближих.

— На к’во приличаше на вид?

— Бял куб.

— Откъде разбра, че е ИИ?

— Откъде разбрах ли? Господи, та това беше най-твърдият лед, който изобщо съм виждал някога. Какво друго можеше да е? Военните там долу нямат нищо от сорта. Така или иначе, изключих се и казах на компютъра ми да се порови за него.

— И?

— Имаше го в Тюринговия регистър. ИИ. Някаква смотана компания притежава машината му в Рио.

Кейс захапа устна и се загледа към платата на Комитета по атомна енергия за източното крайбрежие, към безкрайната невроелектронна пустота на мрежата.

— Тесие-Ашпул?

— Тесие, да.

— И ти се върна?

— И още как. Бях пощурял. Реших да пробвам да го срежа. Блъснах се в първия слой, и това е всичко записано. Чирачето ми надуши, че кожата се пече, и ми откачи тродите. Голямо говно беше оня лед.

— И ЕЕГ-то ти е била в плато?

— Добре де, историите разказват така, нали?

Кейс се изключи.

— По дяволите, — каза той, — как мислиш, че Дикси се е докарал до плато, а? Опитвал се да се закача с ИИ. Велика идея…

— Давай — каза тя. — Вие двамата ще трябва да бъдете динамитът, нали?

 

— Дикс, — каза Кейс, — искам да метна един поглед на един ИИ в Берн. Има ли някакви причини да се откажа?

— Не, освен ако не си здравата наплашен от смъртта, не.

Кейс набра банковия сектор на Швейцария, усещайки вълна от задоволство, когато киберпространството затрепка, замъгли се и сякаш се сгъсти. Комитетът по атомна енергия на Източното крайбрежие беше изчезнал, заменен от студената геометрична сложност на Цюрихските търговски банки. Отново затрака по клавиатурата, набирайки Берн.

— Нагоре — каза конструктът. — Ще бъде някъде високо.

Те се издигнаха през мрежи от лъчи, сканирайки нивата, и забелязаха син проблясък.

Това ще е, помисли Кейс.

Ледомлък беше обикновен куб от бяла светлина. И самата му простота подсказваше невероятна сложност.

— Не изглежда кой знае какво, а? — запита Платото. — Но само пробвай да го пипнеш.

— Ще трябва да пробвам, Дикси.

— Бъди ми гост.

Кейс се приближи на четири мрежови линии от куба. Чистата му повърхност, извисяваща се над него, започна да трепти от бледи вътрешни сенки, като че ли хиляди танцьори се кълчеха зад огромно покрито със скреж стъкло.

— Знае, че сме тук — отбеляза Платото.

Кейс отново натисна клавиш; те се приближиха с една линия.

На повърхността на куба се образува набразден сив кръг.

— Дикси…

— Назад, бързо.

Сивата област се изду плавно, превърна се в сфера и се отдели от куба.

Кейс усети ръба на дека да се впива в ръката му, когато удари ПЪЛЕН НАЗАД. Мрежата се стрелна обратно; те полетяха надолу, покрай сумрачна редица швейцарски банки. Той погледна нагоре. Сферата беше по-тъмна и ги догонваше. Спускаше се.

— Изключвай се — каза Платото.

Мракът се стовари като чук.

 

Хладна миризма на стомана и лед, опрян в гръбнака му.

И лица, показващи се от неоновата гора, моряци, джебчии и проститутки, под отровеното сребристо небе.

— Ей, Кейс, к’во става с теб, да ти го… мръднал ли си или що?

Непрекъснато барабаняща болка по средата на гръбнака му…

 

Събуди го дъжд, по-скоро слабо пръскане. Краката му бяха оплетени от намотки изхвърлена фиброоптика. Морето от звуци на залата за игри се надигна над него, отдръпна се, върна се. Той се претърколи, седна и вдигна глава.

Светлината от сервизния вход на залата очерта дълги парчета мокри платки и шаси от изкормен компютър за игри, от което капеше вода. Отстрани на пулта с избледняло розово и жълто бяха изписани редове на японски.

Той хвърли поглед нагоре и видя осажден пластмасов прозорец. Слаб флуоресцентен проблясък.

Болеше го гърбът. Гръбнакът.

Той се вдигна на крака и бръсна мократа коса настрани от очите си.

Нещо беше станало…

Претърси джобовете си за пари, не намери нищо и сви рамене. Къде ли беше якето му? Опита се да го открие, погледна зад пулта, но се отказа.

На Нинсей той премери с поглед тълпата. Петък. Трябваше да е петък. Линда сигурно беше в залата. Щеше да има пари, или поне цигари… Кашляйки, отърсвайки дъжда от предницата на ризата си, той си проби път през тълпата към входа на залата.

Холограмите се гърчеха и трепкаха в такт със звуците на игрите, призраците се застъпваха в претъпкания въздух на мястото, миризма на пот и скучно напрежение. Моряк в бяла фланелка стовари атомна бомба върху Бон на пулта на „Танковата Война“, пурпурен блясък.

Тя играеше задълбочено „Замъкът на Магьосника“. Сивите й очи бяха очертани с размазан черен грим. Вдигна поглед, когато той постави ръка на рамото й, и се усмихна.

— Хей, как е настроението? Мокър си.

Той я целуна.

— Провали ми играта — каза тя. — Гледай, задник такъв. Седмо ниво на подземието, и шибаните вампири ме хванаха. — Тя му подаде цигара. — Нещо май си доста напрегнат, човече. Къде си бил?

— Не знам.

— Хвърчал ли си? Пак пиян? Нещо от сорта?

— Може би… откога не си ме виждала?

— Хей, преструваш се, нали? — Тя го изгледа. — Нали?

— Не. Някаква черна дупка. Аз… Събудих се в алеята.

— Може някой да те е пригащил. Мангиза налице ли е?

Той поклати глава.

— Каква била работата. Нямаш къде да спиш ли, Кейс?

— Нещо такова.

— Ела тогава. — Тя го хвана за ръката. — Ще ти направя кафе и нещо за хапване. Идваш в къщи. Добре, че те видях. — Тя стисна ръката му.

Той се усмихна.

Нещо се пропука.

Нещо се промени в същността на нещата. Залата замръзна, завибрира…

Тя беше мъртва. Тежестта на паметта се срина върху него, цял куп познание, вкаран в главата му като микрософтче в куплунг. Мъртва. Замириса му на изгоряло месо.

Морякът в бялата фланелка беше изчезнал. Залата беше празна и тиха. Кейс бавно се обърна, раменете му се присвиха, зъбите лъснаха, ръцете неволно се свиха в юмруци. Празна. Смачкано жълто пликче за бонбони, закрепило се на ръба на един пулт, тупна на пода сред сплесканите угарки и стиропорови чаши.

— Имах цигара — каза Кейс, гледайки надолу към побелелите кокалчета на юмрука си. — Имах цигара и момиче и място, където да спя. Чуваш ли ме, копеле такова? Чуваш ли ме?

В празната зала отекнаха ехота, заглъхвайки между редовете пултове.

Той излезе на улицата. Дъждът беше спрял.

Нинсей беше опустял.

Проблясваха холограми, танцуваха неонови светлини. От количката на продавач от другата страна на улицата миришеше на варени зеленчуци. Пред краката му лежеше неразпечатан пакет Йехеюан, до него — кутийка кибрит. „Джулиъс Дийн, импорт-експорт“. Кейс се загледа в отпечатаното лого и превода му на японски.

— Окей. — каза той, вдигайки кибрита и разпечатвайки цигарите. — Разбрах те.

 

Забави се достатъчно, качвайки се по стълбите към офиса на Дийн. Без припряност, каза си той, без бързане. Провисналото лици на часовника на Дали все още показваше невярно време. По масата в стил Кандински и по Нео-Ацтекските рафтове имаше прах. Стена от бели опаковки от фибростъкло изпълваше стаята с миризма на джинджифил.

— Заключена ли е вратата? — Кейс изчака, но нямаше отговор. Отиде до вратата на офиса и я опита.

— Джули?

Медната, със зеленикав оттенък лампа хвърляше кръг светлина на бюрото на Дийн. Кейс се загледа във вътрешностите на античната пишеща машина, касетките, смачканите разпечатки, лепкавите пластмасови торбички, пълни с образци джинджифил.

Нямаше никой.

Кейс заобиколи широкото стоманено бюро и бутна стола на Дийн настрани. Пистолетът беше в напукан кожен кобур, закрепен под плота със сребриста лепенка. Беше антика, Магнум 357, дулото и предпазителят бяха срязани.Дръжката беше удебелена с намотан изолирбанд — стар, кафяв и лъщящ от мръсотия. Той извади барабана и разгледа шестте патрона. Ръчно правени. Мекото олово беше още лъскаво, без посивяване.

Кейс се промъкна с револвера в дясната ръка отляво на бюрото и се измъкна от центъра на претъпкания офис, настрани от светлината.

— Предполагам, че няма защо да бързам. Предполагам, че това е твое представление. Но всичката тая гадост, разбираш ли, става нещо като… изтъркана. — Той вдигна пистолета с две ръце, прицели се в средата на бюрото и натисна спусъка.

Откатът едва не счупи китката му. Блясъкът от дулото освети офиса като ракета. Ушите му звъннаха, и той зяпна назъбената дупка в предницата на бюрото. Експлозивен куршум. Азид. Той отново вдигна оръжието.

— Няма нужда да го правиш, големи синко — каза Джули, излизайки от сенките. Носеше копринен костюм с жилетка, конфекционен, „рибя кост“, риза на райета и папионка. Очилата му пробляснаха в светлината.

Кейс завъртя пистолета и погледна през мерника към розовото, лишено от възраст лице на Дийн.

— Недей — каза Дийн. — Прав си. Относно какво е всичко това. Какво съм аз. Но нещата си имат определена логика, която трябва да се спазва. Ако използуваш това, ще видиш много пръснат мозък и кръв, и ще са ми нужни няколко часа — твое субективно време — да излъча друг говорител. Не ми е лесно да поддържам тази реалност. А, и се извинявам за Линда, в залата за игри. Надявах се да говоря през нея, но генерирам всичко това на базата на спомените ти, и емоционалният разряд… Просто казано, много тънка работа. Подхлъзнах се. Извинявай.

Кейс наведе пистолета.

— Това е мрежата. Ти си Ледомлък.

— Да. Всичко това го възприемаш благодарение на симстимовия блок, вграден в компютъра ти, разбира се. Радвам се, че успях да те подсека преди да смогнеш да се изключиш. — Дийн заобиколи бюрото, оправи стола си и седна.

— Сядай, големи синко. Трябва да поговорим за много неща.

— Наистина ли?

— Разбира се, че трябва. Вече от доста време насам. Бях готов, когато те намерих на телефона в Истанбул. Вече нямаме много време. Ще трябва да атакуваш до няколко дни, Кейс. — Дийн взе един бонбон, разви нагънатата му обвивка и го подметна в устата си.

— Сядай — се промуши между езика му и бонбона.

Кейс приседна на въртящия се стол пред бюрото, без да сваля очи от Дийн. Пистолетът лежеше в ръката му, поставена на коляното.

— А сега, — каза бодро Дийн, — въпросът на деня. Ти се питаш „Какво е Ледомлък?“. Прав ли съм?

— Повече или по-малко.

— Изкуствен интелект, но ти знаеш това. Грешката ти, и тя е доста логична, е че бъркаш машината на Ледомлък в Берн със съществото Ледомлък. — Дийн шумно засмука бонбона. — Вече знаеш за другия ИИ в мрежата на Тесие-Ашпул, нали? Рио. Аз, доколкото имам някакво „аз“ — нещата стават доста метафизични, сам виждаш — аз съм този, който стои зад Армитаж. Или Корто, който, между другото, е доста нестабилен. Достатъчно стабилен — Дийн извади украсен златен часовник от гръдния джоб и щракна капачето — за следващия един ден или там някъде.

— Звучиш точно толкова шантаво, колкото и цялата тая история — каза Кейс, масажирайки слепоочията си със свободната си ръка. — Ако си толкова дяволски печен…

— Що не съм паралия? — разсмя се Дийн и едва не се задави с бонбона. — Е, добре, Кейс, всичко, което бих могъл да ти отговоря, а аз всъщност не знам толкова много отговори, колкото мислиш, че знам, е че това, което смяташ за Ледомлък, е само част от друго, хм, нека да го наречем потенциално същество. Да речем, че аз съм само един аспект на мозъка на това същество. Това е все едно да имаш работа, от твоя гледна точка, с човек, чиито полукълба са били разделени. Да речем, че имаш работа с малка част от лявото полукълбо на този човек. В такива случаи е трудно да кажеш дали изобщо имаш работа с човека — усмихна се Дийн.

— Истина ли е онова за Корто? Ти ли си го оправил през микрото в оная френска болница?

— Да. И аз събрах файла, който ти намери в Лондон. Опитвам се да съставям планове, във вашия смисъл на думата, но това всъщност не е основния ми режим. Аз импровизирам. Това е най-големият ми талант. Предпочитам ситуациите пред плановете, ако ме разбираш… На практика ми се налага да работя с каквото имам. Мога да се справя с голямо количество информация, и го правя много бързо. Беше ми нужно много дълго време, за да подготвя групата, в която участвуваш. Корто беше първият, и той почти беше изгубен. Беше загазил здравата в Тулон. Всичко, на което беше способен, беше ядене, екскретиране и мастурбиране. Но подлежащата структура от фикс-идеи беше налице: Крещящия юмрук, предаването му, прослушванията на Конгреса.

— Все още ли е луд?

— Той не е пълноценна личност. — Дийн се усмихна. — Сигурен съм обаче, че си го усетил. Но Корто е някъде там вътре, и аз вече не смогвам да поддържам деликатния баланс. Той ще атакува теб, Кейс. Така че ще разчитам на теб…

— Добре, скапаняко — каза Кейс и го застреля в устата.

Беше прав за мозъка. И за кръвта.

 

— Мъжки — говореше Мелкум. — Т’ва не ми харесва…

— Спокойно — каза Моли. — Всичко е наред. Тия образи го правят това, всичките. Все едно, не беше умрял, и само няколко секунди…

— Видях екрана. ЕЕГ-то беше на труп. Никакво мръдване, четиридесет секунди.

— Хубаво, сега той е добре.

— ЕЕГ-то беше плоско като лента — възрази Мелкум.