Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

5

Лекарският екип, който се грижеше за Моли, се помещаваше на два етажа от безлична кооперация-скеле близо до стария бизнесцентър на Балтимор. Сградата беше модулна, като някаква гигантска версия на Евтиния хотел, всеки от ковчезите по четиридесет метра дълъг. Кейс забеляза Моли, докато тя се измъкваше от един, носещ старателно изработената табела на някой си ДЖЕРАЛД ЧИН, ЗЪБОЛЕКАР. Тя куцаше.

— Докторът казва, че ако ритна нещо, ще се откачи.

— Насадих се на един от твоите приятелчета — каза той. — Един Модерен.

— Охо! На кого?

— Лупус Отвъдния. Предаде ми съобщение. — Той й предаде хартиена салфетка, на която с червен фулмастер с гладкия му, изкусен почерк беше написано с главни букви ЛЕДОМЛЪК. — Той каза…

Ръката й го прекъсна със знака за мълчание.

— Айде да хапнем по краб — каза тя.

 

След обяда в Балтимор, на който Моли разчлени краба си със стряскаща лекота, те пропътуваха с тръбния влак до Ню Йорк. Кейс свикна да не задава въпроси; единственият отговор беше знакът за мълчание. Кракът й изглежда я тормозеше, и тя говореше рядко.

Слабичко черно момиченце с коси, пълни с дървени мъниста и антични резистори, отвори вратата на Финландеца и ги поведе по тунела на отпадъците. Кейс имаше чувството, че те са се увеличили от последното му посещение насам. Или може би тайничко се променяха, ферментирайки и сплесквайки се под натиска на времето, и тихи, невидими парцалчета се утаяваха и образуваха нещо като желе, някакъв кристализат на остарелите технологии, цъфтящ тайничко в бунищата на Спрол.

Оттатък армейското одеало, седнал до бялата маса, ги чакаше Финландеца.

Моли започна да жестикулира бързо, измъкна отнякъде парче хартия, написа нещо на него и го подаде на Финландеца. Той го хвана с два пръста, държейки го по-далече от себе си, като че ли то можеше да експлодира. Направи знак, който Кейс не знаеше; нещо, което комбинираше нетърпение с мрачно отстъпление. След това се изправи, отърсвайки трохите от предницата на износеното си туидово яке. Стъклена кана мариновани херинги стоеше на масата до разпечатан пластмасов пакет сухари и ламаринен пепелник, пълен с угарки от Партагас.

— Чакайте — каза Финландеца и излезе от стаята.

Моли зае мястото му, извади острието от показалеца си и набучи сивкаво парче херинга. Кейс се разхождаше безцелно из стаята, опипвайки сканиращото оборудване по колоните, докато минаваше покрай него.

След десет минути Финландеца се върна забързано, оголвайки зъби в широка жълта усмивка. Кимна, вдигна палец към Моли и повика с жест Кейс да му помогне да поставят панела на вратата. Докато Кейс приглаждаше ивицата велкро на мястото й, Финландеца измъкна плоска малка клавиатура от джоба си и набра сложна комбинация.

— Сладурче, — каза той на Моли, пъхвайки клавиатурата обратно, — право в целта си. Не е партенка, надушвам го. Ще ми кажеш ли как го докопа?

— Отвъдния — рече Моли и бутна херингата и сухарите настрани. — Завъртях една странична сделка с Лари.

— Хитро — каза Финландеца. — Това е ИИ.

— Намали малко оборотите — намеси се Кейс.

— Берн — продължи Финландеца, игнорирайки го. — Берн. Получил е ограничено швейцарско гражданство в съответствие с техния еквивалент на Акта от ’53. Построен за Тесие-Ашпул S. A. Те притежават машината и оригиналния софтуер.

— И какво е това в Берн? — Кейс застана нарочно между тях.

— Ледомлък е разпознавателен код за един ИИ. Имам номерата от Туринговия регистър. Изкуствен интелект.

— Дотук всичко точно — каза Моли. — Но какво се получава?

— Ако Отвъдния е прав, — отвърна Финландеца, — Армитаж работи за този ИИ.

— Платих на Лари да накара Модерните да поразчовъркат около Армитаж — обясни Моли на Кейс. — Те имат някои много особени канали за информация. Сделката беше: парите срещу отговора на един въпрос — кой стои зад Армитаж.

— И мислиш, че е този ИИ? Тези неща нямат никаква автономия. Трябва да е корпорацията му, тия Тесние…

— Тесие-Ашпул S. A. — каза Финландеца. — Имам за вас и една история за тях. Вълнува ли ви? — Той седна и се наклони напред.

— Финландска му работа — каза Моли. — Той обича историите.

— Още не съм разказвал тази на никого — започна Финландеца.

 

Финландецът беше прекупвач на крадени стоки, предимно на софтуер. Вършейки тази работа, той понякога влизаше в контакт с други прекупвачи, някои от които работеха с по-традиционни стоки. Благородни метали, марки, редки монети, скъпоценни камъни, бижутерия, кожи и рисунки и други произведения на изкуството. Историята, която той разказа на Кейс и Моли, започваше с историята на друг човек, който той нарече Смит.

Смит също бил пласьор на крадено, но в благоприятни сезони се легализирал като търговец-галерист. Бил първият от познатите на Финландеца, който „лапнал чипа“ (фразата звучеше на Кейс малко старомодно) и микрософтовете, които купувал, били програми по история на изкуството и таблици на галерийни разпродажби. С половин дузина чипове в новия си куплунг познанията му в търговията с изкуство били забележителни, поне по мерките на колегите му. Но веднъж пристигнал при Финландеца с молба за помощ, по братски, като един бизнесмен при друг. Искал текуща информация за клана Тесие-Ашпул, и тя трябвало да бъде почерпена по начин, изключващ възможността субектът да проследи и открие кой е авторът на поръчката. Може и да е възможно, отвърнал Финландеца, но ще изисква обяснение.

— Работата смърдеше — каза Финландеца на Кейс. — Смърдеше на пари. И Смит беше много внимателен. Почти прекалено внимателен.

Оказало се, че Смит има доставчик, известен като Джими. Джими бил взломаджия и какво ли не още, и току-що се бил върнал от едногодишен престой във висока орбита, донасяйки това-онова обратно в царството на гравитацията. Най-необикновеното нещо, което успял да приджоби по време на посещението си в архипелага, била една глава, великолепно изработен бюст, клуазоне върху платина, обсипана с бисери и лапис. Смит въздъхнал, метнал й един поглед през джобния си микроскоп и посъветвал Джими да я претопи. Била съвременна, а не антична, и нямало да представлява интерес за колекционерите. Джими прихнал. Това е компютърен терминал, казал той. Може да говори. И не с електронен глас, а чрез разкошно устройство от механика и миниатюрни органови тръбички. Който и да я бил конструирал, това била барокова работа. Перверзна работа, защото гласовите чипове струват почти нищо. Чудащина. Смит свързал главата към компютъра си и слушал как странният, нечовешки глас изрежда колоните от данъчни сметки за миналата година.

Клиентелата на Смит включвала токийски милиардер, чиято страст към часовникарски автомати достигала до фетишизъм. Свил рамене, показвайки на Джими обърнатите си нагоре длани в жест, стар като заложните къщи. Мога да пробвам, казал, но се съмнявам дали ще мога да взема много за нея.

Когато Джими си тръгнал, оставяйки му главата, Смит я изучил внимателно и открил някои печати на производители. В крайна сметка успял да проследи едно странно сътрудничество между двама цюрихски майстори, специалист по емайла от Париж, холандски бижутер и калифорнийски проектант на чипове. Открил, че е поръчана от Тесие-Ашпул S. A.

Смит започнал да прави предварително проучване около колекционера от Токио, усетил, че е по следите на нещо, което си заслужава труда.

След това обаче дошъл посетител. Неканен посетител, който преминал през сложния лабиринт на алармени системи на Смит, сякаш изобщо нямало такъв. Дребничък мъж, японец, страхотно вежлив, с всички белези на клониран убиец нинджа. Смит седял абсолютно неподвижно, гледайки в спокойните кафяви очи на смъртта над полираната маса от виетнамско розово дърво. Възпитано, почти извинявайки се, клонираният убиец обяснил, че е негово задължение да открие и върне едно произведение на изкуството, изключително красив механизъм, откраднат от къщата на господаря му. Бил научил, казал нинджата, че Смит може би е чувал за местонахождението на този предмет.

Смит казал на човека, че не му се умира, и измъкнал главата. И колко очаквате, попитал посетителят, да вземете от продажбата на този обект? Смит назовал сума доста по-ниска от тази, която смятал да поиска първоначално. Нинджата измъкнал кредит-чип и прехвърлил на Смит сумата от многоцифрена швейцарска сметка. И кой, попитал човекът, ви го достави? Смит му казал. И след няколко дни научил за смъртта на Джими.

— И тук дойде моят ред — продължаваше Финландеца. — Смит знаеше, че въртя доста работи с тълпата от улица „Памет“, и това е мястото, където можеш да намериш тихичко информация, без възможност тя да бъде проследена обратно. Наех жокей. Аз бях на топа на устата, така че взех процент. Смит беше внимателен. Просто беше участвувал в много странна сделка, и беше спечелил, но това не му помагаше. Кой беше платил от тази швейцарска сметка? Якудза? Няма начин. Правилата им на поведение в ситуации като тази са непоклатими, и биха убили и получателя, задължително. Наркоманска история? Смит не мислеше така. Наркоработите си носят тръпката, усещаш ги. Е, аз накарах моя жокей да позабърше новинарските морги, докато не намерихме споменаване за Тесие-Ашпул. Нищо особено, но хванахме адвокатска кантора. Той проби леда на кантората и получихме семейния адрес. Бая работа ни свърши.

Кейс вдигна вежди.

— Свободната станция — поясни Финландеца. — Вретеното. Излиза, че го притежават кажи-речи едно към едно. Стана обаче интересно, когато жокеят събра инфо от новинарските морги и състави конспект. Семейна организация. Корпоративна структура. На теория можеш да инвестираш в S. A., но на свободния пазар повече от сто години не е имало акции на Тесие-Ашпул. Нито на който и да било друг пазар, поне доколкото ми е известно. Имате си работа с много тихо, много ексцентрично орбитално семейство първо поколение, въртящо бизнеса си като корпорация. Големи пари, старателно криещи се от медиите. Много клониране. Орбиталният закон е много по-мек към генетичното инженерство, нали? И е трудно да се проследява кое поколение, или комбинация от поколения, командва парада по това или онова време.

— И как така? — запита Моли.

— Имат си собствена криогенна камера. Дори при орбиталния закон си юридически мъртъв за времето на замразяването. Като че ли правят сделки, макар че никой не е виждал бащата-основател около тридесет години. Майката основателка умряла при някакъв лабораторен инцидент…

— И какво станало с твоя изкупвач?

— Нищо. — Финландеца се намръщи. — Заряза историята. Порадвахме се на гледката на фантастичното преплитане на влияния на адвокатите, които бачкат за Т-А, и толкова. Джими сигурно се е напъхал в „Блуждаещ лъч“, забърсал е главата, и Тесие-Ашпул са изпратили техния нинджа по дирите. Смит реши да забрави това. Сигурно беше умно от негова страна. — Той погледна към Моли. — Вила „Блуждаещ лъч“. Върхът на вретеното. Строго частна.

— Смяташ, че те притежават този нинджа ли? — запита Моли.

— Смит мислеше така.

— Скъпичко — каза тя. — Чудя се какво ли може да е станало с малкия нинджа, Финландецо.

— Сигурно са го пъхнали пак в хладилника. Размразяване при нужда.

— Окей, — каза Кейс, — знаем, че Армитаж получава благините си от ИИ наречен Ледомлък. И какъв е изводът?

— Дотук никакъв, — отвърна Моли, — само че имаш и малка странична идейка. — Тя измъкна сгъната лента хартия от джоба си и му го подаде. Той я отвори. Мрежови координати и кодове за достъп.

— К’во е това?

— Армитаж. База данни за него. Купено от Модерните. Отделна сделка. Къде се намира?

— Лондон — каза Кейс.

— Пробий я — разсмя се тя. — Спечели си шансовете за промяна на положението.

 

Кейс чакаше метрото през СОБА на претъпкания перон. Моли се беше върнала обратно на високия етаж преди часове с конструкта на Платото в зелената си чанта, и Кейс оттогава непрекъснато пиеше.

Смущаващо беше да мисли за Платото като за конструкт, хардуерна ROM касета със записаните познания, хрумвания, шантавини на мъртвец… Влакът пристигна с грохот по черната индукционна ивица. От пукнатините в тавана на тунела се процеди фин прах. Кейс се промуши в най-близката врата и прехвърли вниманието си върху пътниците, докато се возеше. Двойка Учени на Христа с хищен вид се промъкваха към три млади технички, които носеха стилизирани холограми на вагина на китките си, и влажното розово блестеше под яркото осветление. Техничките облизваха нервно перфектните си устни и наблюдаваха Учените на Христа изпод спуснатите си металически клепачи. Приличаха на високи, екзотични тревопасни животни, полюлявайки се грациозно и несъзнателно при клатенето на влака, с високите си токчета като полирани копита върху сивия метал на пода на вагона. Преди да успеят да се пръснат, побягвайки от мисионерите, влакът стигна до спирката на Кейс.

Той прекрачи навън и мярна сиянието на бяла холографска пура, окачена на стената на спирката. Под нея пулсираше СВОБОДНАТА СТАНЦИЯ с изкривени букви, подражаващи на японски йероглифи. Той се промуши през тълпата и застана под нея, изучавайки я. ЗАЩО ДА ЧАКАТЕ?, пулсираше надписът. Бяло вретено с тъпи краища, обсипано и набучено с мрежи, радиатори, докове, куполи. Беше виждал рекламата, но не я беше забелязвал. С кибердека си той можеше да достигне базите данни в Свободната станция така лесно, както и Атланта. Пътуването е работа за месото. Сега обаче той забеляза мъничката сигла, с размера на малка монета, втъкана в долния ляв корнер на светлинното платно на рекламата: Т-А.

Върна се обратно на последния етаж, потънал в спомени за Платото. Беше прекарал повечето от деветнадесетото си лято в „Джентълменът-Мухльо“, пиейки скъпа бира и наблюдавайки жокеите. Тогава все още не беше докосвал кибердек, но вече знаеше какво иска. В „Мухльото“ имаше поне още двадесет млади надежди, бачкащи старателно като момчета за всичко на някой жокей. Няма друг начин да научиш занаята.

Всички бяха чували за Поли, червеновратият жокей от Атлантското гето, получавал мозъчна смърт зад черния лед. Историите — кратички, улични, единствените достъпни — казваха твърде малко за него, освен че беше направил невъзможното. „Велико нещо,“ каза срещу една бира на Кейс друга от надеждите, „но кой е в течение? Чух, май някаква бразилска платена мрежа. Във всички случаи, бил е мъртъв, пълна мозъчна смърт.“ Кейс гледаше през претъпкания бар към набития мъж с риза и някакси оловен оттенък на кожата.

— Пич, — щеше да му каже Платото няколко месеца по-късно в Маями, — аз съм кат’ онея, големите шибани гущери, стопляш ли? Дето са с по два шантави мозъка, един в главата и един в опашката, да мърда задните крака. Тряснах се в оня черен боклук, и сега просто добрия стар опашен мозък действа и продължава да влачи.

Елитът на жокеите в „Мухльото“ избягваше Поли заради някаква странно групово безпокойство, почти подозрение. Маккой Поли, един Лазар на киберпространството.

И накрая сърцето му го беше довършило. Допълнителното му руско сърце, присадено във военнопленически лагер по време на войната. Беше отказал да го замени, оправдавайки се, че характерният му ритъм поддържа чувството му за време. Кейс опипа парчето хартия, което му беше дала Моли, и тръгна нагоре по стълбите.

Моли дремеше върху темперопора. Прозрачната шина обвиваше крака й от подбедрицата до няколко милиметра под тялото. Кожата под твърдия микропор беше напръскана със синини, черният оттенък преминаваше в грозно жълто. Осем дермадиска, всеки с различен размер и цвят, бяха подредени в права линия над лявата й китка. До нея лежеше трансдермален индуктор „Акай“, фините му червени жички бяха свързани към входните троди под шината.

Той включи тензора до Хосаката. Яркото кръгче светлина падна право върху конструкта на Платото. Постави в слотовете малко лед, свърза конструкта и се включи.

Усещането беше точно като някой да наднича през рамото ти.

Той се изкашля.

— Дикс? Маккой? Здрасти, старче.

— Добрутро, браток — отвърна глас, идващ отникъде.

— Кейс съм, старче. Помниш?

— Маями, чираче, щракало.

— Какво е последното, което си спомняш, преди да ти се обадя, Дикс?

— Нищо.

— Затварям. — Той изключи конструкта. Присъствието беше изчезнало. Включи го отново.

— Дикс? Кой съм аз?

— Хващаш ме в блокаж, пич. Кой си, да ти го начукам?

— Ке… твоят приятел. Партньор. К’во си правиш, старче?

— Добър въпрос.

— Помниш ли да си бил тук преди секунда?

— Не.

— Чувал си как бачка персонална ROM матрица?

— Желязно, браток, фирмен конструкт.

— И като я включа в сандъка, който ползвам, мога да й дам последователна памет в реално време?

— Тъй я — каза конструктът.

— Окей, Дикс. Ти си ROM конструкт. Чат?

— Щом викаш — отвърна конструктът. — Кой си ти?

— Кейс.

— Маями, — каза гласът, — чираче, щракало.

— Точно. И за начало, Дикс, ти и аз фукваме двамата до Лондонската мрежа и смъкваме малко данни. Хващаш ли се с тая?

— Да имам някакъв избор, пич?