Уилям Гибсън
Невромантик (10)

10

Беше замаян, докато минаваха през формалностите, и за повечето от говоренето се погрижи Моли. Мелкум остана на борда на „Гарвей“. На Свободната станция митническите формалности се състояха главно в доказване на платежоспособността. Първото нещо, което той видя, когато стъпиха на вътрешната повърхност на вретеното, беше поделение на веригата кафета „Хубавото момиче“.

— Добре дошъл на улица „Жул Верн“ — каза Моле. — Ако ти е проблем да ходиш, просто гледай надолу. Перспективата е шибана, ако не си й свикнал.

Те стояха на пода на широка улица, която като че ли беше под на вдлъбнатина или каньон. И двата й края бяха прикрити от неусетни завои на магазините и сградите, образуващи стените й. Светлината тук беше филтрирана през свежи зелени туфи растителност, стърчаща от издадените етажи и балкони, издигащи се над тях. Слънцето…

Някъде над тях гореше брилянтна ивица бяло, болезнено ярка, и прожектираното синьо на небе над Кан. Той знаеше, че светлината се напомпва вътре с Ладо-Ачезонова система, чиято двумилиметрова арматура продължаваше от единия край на вретеното до другия, че около нея има генериран въртящ се набор от небесни ефекти, и че ако небето се изключи, той би видял покрай светлинната арматура извивките на езерата, покривите на казината, други улици… Но за тялото му това нямаше значение.

— Исусе — каза той. — Това ми се нрави още по-малко от КАС.

— Свиквай. Бях бодигард на някакъв покерджия тук за един месец.

— Ще ми се да ида някъде и да се опна.

— Добре. Взех ключовете ни. — Тя докосна рамото му. — Какво стана там с теб, момче? Влезе в плато.

Той поклати глава.

— Не знам засега. Чакай.

— Добре. Ще вземем каб или там нещо. — Тя го хвана за ръката и го поведе през улицата, покрай прозорец, изваждащ на показ парижката мода за сезона.

— Нереално — каза той, поглеждайки отново нагоре.

— Тцъ, — отвърна тя, смятайки, че има предвид кожите, — правят ги на колагенова база, но са с ДНК от норка. Има ли някакво значение?

 

— Това е просто една голяма тръба, през която наливат разни неща — говореше Моли. — Туристи, джебчии, каквото и да е. И ситните цедки за пари действат всеки момент, подсигурявайки парите да останат тук, когато хората се спуснат надолу по кладенеца.

Армитаж ги беше настанил в място, наречено Интерконтинентал, скосен склон от стъкло, който се спускаше надолу в студената мъгла и звука на рапиди. Кейс излезе на балкона и загледа как трио загорели французи-тинейджъри летят на обикновени делтапланери няколко метра над пръските, като триъгълници от найлон в чисти спектрални цветове. Един от тях се наклони, приземи се и Кейс забеляза за миг късо подрязана тъмна коса, загорели гърди, широка белозъба усмивка. Въздухът тук миришеше на течаща вода и цветя.

— Да — каза той. — Много пари.

Тя се наведе до него през парапета. Ръцете й бяха отпуснати.

— Аха. Щяхме да идваме тука веднъж, или тука, или някъде из Европа.

— Кои ние?

— Никой — отвърна тя, неволно свивайки рамене. — Каза, че ти се ще да скочиш в кревата. Спи. И аз мога да му дремна малко.

— Даа — каза Кейс, потривайки скулите си с длани. — Да, това се казва място.

Тясната ивица на Ладо-Ачезоновата система изтля в абстрактно подобие на залез над Бермудите, раиран от ивици видеофилмирани облаци.

— Да, — каза той, — малко сън.

Сънят не идваше. Когато дойде, донесе сънища, които приличаха на изкусно редактирани сегменти памет. Той се събуждаше от време на време, усещаше Моли свита до него, и чуваше шума на водата и гласове да нахлуват през отворената балконска врата. От стъпаловидно разположените етажи на отсрещния склон се донесе женски смях. Смъртта на Дийн продължаваше да изплува като неподходяща карта, колкото и да си казваше, че това не е бил Дийн. Че това всъщност изобщо не се е случило. Някой му беше казвал веднъж, че количеството кръв в средно човешко тяло е приблизително колкото дузина кутийки бира.

Всеки път, когато образът на пръснатата глава на Дийн се блъсваше в стената на офиса, Кейс усещаше друга мисъл, нещо по-мрачно, скрито, което се отдръпваше назад, гмуркайки се като риба, изплъзвайки се на милиметри от ръката му.

Линда.

Дийн. Кръв по стената на офиса на търговеца.

Линда. Миризмата на изгоряла плът в сенките на купола на Чиба. Моли, подаваща пластмасова торбичка джинджифил, покрита с кръв. Дийн я беше убил.

Ледомлък. Той си представи малко компютърче, шепнещо на остатъците от човек, наречен Корто, думите текат като река, плоската личност-заместител, наречена Армитаж, изкристализира бавно в някакъв мрачен двор… Аналогът на Дийн беше казал, че работи с наличното, че използува съществуващите ситуации.

Ами ако Дийн, истинският Дийн беше наредил Линда да бъде убита по заповед от Ледомлък? Кейс посегна в тъмното за цигара и запалката на Моли. Нямаше причини да подозира Дийн, каза си той, щраквайки със запалката. Нямаше причини.

Ледомлък можеше да вгради някаква личност в дадена обвивка. Колко потайна можеше да бъде манипулацията? Той угаси цигарата в пепелника до леглото след третото дръпване, търкули се настрана от Моли, и се опита да заспи.

Сънят, споменът, се размота с монотонността на нередактиран симстимов запис. Беше прекарал един месец през петнадесетото си лято в хотел с поседмично заплащане, на петия етаж, с момиче на име Марлене. Асансьорът не беше работил с десетилетия. При включване на лампата в свързаната с канализацията кухничка по сивкавия порцелан гъмжеше от хлебарки. Той и Марлене спяха на раиран дюшек без чаршафи.

Беше пропуснал момента, когато първата оса изгради сивата си хартиена къщичка върху подкожушената боя на рамката на прозореца, но скоро гнездото вече беше топка от влакна с размерите на юмрук. Насекомите излитаха като миниатюрни хеликоптери към алеята надолу, бръмчейки около гниещото съдържание на кофите за боклук.

И двамата бяха на по дузина бири, когато един следобед оса ужили Марлене. „Избий гадовете,“ беше казала тя с очи, помътнели от гняв и от застоялата горещина на стаята, „изгори ги“. Пиян, Кейс беше изровил от мрачния клозет дракона на Роло. Роло беше предишният — и, Кейс предполагаше по това време, случаен — приятел на Марлене, едър велосипедист от Фриско със светкавица, избелена на фона на черния му перчем. Драконът беше огнепръскачка от Фриско, подобна на голям, с ъгловата глава електрически фенер. Кейс провери батериите, разтърси го, за да се увери, че в него има достатъчно гориво, и отвори прозореца. Гнездото започна да бръмчи.

Въздухът в Спрол беше мъртъв, неподвижен. От гнездото излетя оса и се завъртя около главата на Кейс. Той щракна ключа на запалването, преброи до три и натисна спусъка. Горивото, напомпано до 100 пси, пръсна покрай нажежените намотки. Избликна петметров език блед огън, гнездото почерня и падна. Някой извика поздравления от другата страна на алеята.

— По дяволите! — крещеше Марлене зад него, олюлявайки се. — Тъпо! Просто го събори. Сега ще дойдат и ще ни убият!

Гласът й му пилеше по нервите. Той си я представи обгърната от пламъци, зелени, където обхващаха изрусената й коса.

Слезе до алеята и се доближи с дракона в ръка до почернялото гнездо. Беше се разцепило. Опърлените оси се гърчеха и подскачаха по асфалта.

Той видя какво е скривала обвивката от сива хартия.

Ужас. Спирална фабрика за раждания, подредените тераси на излюпващите се клетки, непрекъснато движещите се слепи челюсти на новородените, стадиите на развитие от яйце до ларва, почти оса, оса. Пред окото на въображението му застана сякаш пуснат на бързи обороти филм, разкриващ нещото като биологичния еквивалент на картечница, ужасяващо в съвършенството си. Чуждо. Той натисна спусъка, забравяйки да включи запалването, и горивото опръска гъмжилото, раздвижвайки го още повече.

Когато най-сетне включи запалването, то експлодира с тътен, отнасяйки едната му вежда. Чу как пет етажа по-нагоре Марлене се смее от отворения прозорец.

Събуди се с впечатлението за помръкваща светлина, но стаята беше тъмна. Послеобрази, ретинални отблясъци. Небето отвън подсказваше намеци за изкуствена зора. Нямаше гласове, само водата течеше долу, пред Интерконтинентал.

В съня, точно преди да удави гнездото в гориво, беше видял знака Т-А на Тесие-Ашпул старателно вграден в стената му, като че ли самите пчели го бяха изработили там.

 

Моли настоя да го покрие с бронзер, твърдейки, че спроловската му бледност ще привлича прекалено много внимание.

— Исусе — говореше той, застанал гол пред огледалото, — и ти мислиш, че това изглежда истинско? — Тя използуваше остатъците от тубата върху левия му глезен, коленичила до него.

— Нъц, ама изглежда като че ли те е грижа за това. Ето. Няма достатъчно, за да оправя и стъпалото. — Тя стана и запрати празната туба в голямо кошче за боклук. Нищо в стаята не приличаше на машинна изработка или на синтетичен материал. Кейс знаеше, че е скъпо, но този стил винаги го дразнеше. Темперопорът на огромното легло беше зърнист, така че да напомня пясък. Имаше много светло дърво и тъкани на ръка неща.

— Ами ти, — каза той, — кафява ли ще се боядисаш? Нямаш вид като да си прекарваш цялото време в слънчеви бани.

Тя носеше свободна черна копринена блуза и черни еспадрили.

— Аз ще съм екзотичка. Взех си и голяма сламена шапка. Ти, ами ти просто ще си евтин гъзар, който е пристигнал да свали каквото може, и е доволен и на изкуствения тен.

Кейс изгледа мрачно по-бледото си стъпало.

— Ох, господи. Имаш ли нещо против, ако се облека сега? — Той отиде до леглото и започна да надява джинсите си. — Добре ли спа? Забеляза ли някакви светлини?

— Сънувал си — каза тя.

Те закусиха на покрива на хотела, нещо като поляна, набучена с ивичести чадъри и дървета, чийто брой изглеждаше неестествен за Кейс. Той й разказа за опита си да омае бернския ИИ. Въпросът за подслушването беше станал чисто академичен. Ако Армитаж им играеше номера, щеше да го прави чрез Ледомлък.

— Като истинско ли беше? — запита тя с уста, пълна с кроасан със сирене. — Като симстим?

Той каза, че да.

— Реално като това — добави, поглеждайки наоколо. — Може би повече.

Дърветата бяха дребни, чепати, невъзможно стари, резултат от генетично инженерство и химическа обработка. Кейс би се затруднил сериозно, ако трябваше да различи бор от дъб, но чувството за стил на момче от улицата му подсказваше, че те са твърде приятни, твърде изцяло и напълно дървоподобни. Между дърветата, разпънати над примамливите и твърде хитроумно разхвърляни полянки с мека зелена трева, яркоцветни чадъри пазеха гостите на хотела от безжалостните лъчи на Ладо-Ачезоновото слънце. Вниманието му беше привлечено от групичка французи на съседната маса: златокожите деца, които беше видял да летят над речната мъгла предишната вечер. Сега той забеляза, че тенът им е неравномерен, петнист ефект, дължащ се на избирателното активиране на меланина, многобройни сенки, припокриващи правоъгълните си очертания, очертаващи и подчертаващи мускулите; малките, твърди гърди на момичето; китката на едно от момчетата, поставена върху белия емайл на масата. Приличаха на Кейс на състезателни машини; отлична оценка за техните фризьори, дизайнерите на белите им памучни панталони, проектантите на кожените им сандали и майсторите на простичките им бижута. Оттатък, на друга маса, три омъжени японки в хирошимски власеници чакаха съпрузите си сарари. Овалните им лица бяха покрити с изкуствени синини. Познаваше този извънредно консервативен стил, твърде рядък в Чиба.

— Какъв е тоя мирис? — запита той Моли, сбръчквайки нос.

— Тревата. Мирише така след като я подрежат.

Когато те вече довършваха кафето, пристигнаха Армитаж и Ривиера. Армитаж носеше хаки с кройка, която го правеше да изглежда като че ли току-що се е лишил от пагоните на строевак. Ривиера беше в свободна сива дреха от раиран плат, която перверзно намекваше за затвор.

— Моли, любима — каза Ривиера почти още преди да е седнал на стола, — ще се наложи да ми капнеш още от лекарството. Свърших го.

— Петер, — отвърна тях, — ами ако не го направя? — И се усмихна, без да разделя устни.

— Ще го направиш — каза Ривиера. Очите му се стрелнаха към Армитаж и обратно.

— Дай му — потвърди Армитаж.

— Би се направил на прасе за него, нали? — Тя измъкна плосък, обвит във фолио пакет от вътрешния си джоб и го подметна през масата. Ривиера го хвана във въздуха.

— Можеше да мине и без него — каза тя на Армитаж.

— На прослушване съм този следобед — възрази Ривиера. — Ще трябва да направя най-доброто, което мога. — Той обърна дланта си нагоре, пакетът в нея, и се усмихна. Малки блестящи насекоми изпълзяха от него и изчезнаха. Той пусна пакета в джоба на платнената си риза.

— И ти ще си на прослушване този следобед, Кейс — каза Армитаж. — На оня влекач. Искам да минеш до професионалния магазин, да си подбереш скафандър, да го изпробват и да дойдеш там. Имаш към три часа.

— Как стана така, че ние пристигнахме с боклукчийска кофа, а вие двамата наехте такси на JAL? — запита Кейс, избягвайки умишлено очите на отсрещния.

— Цион предложи да го използваме. Добро прикритие за придвижването. Имам по-голяма яхта наблизо, но влекачът беше приятно хрумване.

— А аз? — запита Моли. — На опера ли ще ходя днес?

— Искам те на оня край на оста. Да се поупражняваш в нула-г. Утре може да потрябва да потеглиш в обратното направление.

„Блуждаещ лъч“, помисли Кейс.

— Колко скоро? — запита той, срещайки бледия поглед.

— Скоро — каза Армитаж. — Действай, Кейс.

 

— Мъжки, екстра го даваш — каза Мелкум, помагайки на Кейс да се измъкне от червения скафандър „Саньо“. — Аерол вика, че го даваш екстра.

Аерол го беше изчакал в един от спортните докове към края на вретеното, близо до оста на безтегловността. За да стигне дотам, Кейс се беше спуснал до външната обвивка с асансьор и се беше качил на минатюрно индукционно влакче. Със стесняването на диаметъра на вретеното гравитацията намаляваше. Някъде над него, пресмяташе той, трябва да бъдат планините, по които се изкачваше Моли, велосипедната писта, изстрелващите устройства за делтапланери и миниатюрни микропланери.

Аерол го беше прекарал до „Маркус Гарвей“ със скутерна рамка с химически двигател.

— Преди два часа дойде пратка вавилонски радости за теб — каза Мелкум. — Хубавка яхта с японче на нея, лъскавка яхта.

Освободил се от костюма, Кейс се протегна предпазливо към Хосаката и зарови из закопчалките на мрежата.

— Добре. Дай да ги видим.

Мелкум измъкна бяла топка стиропор, малко по-малка от главата на Кейс, изрови сгъваем нож със седефена дръжка, привързан на зелена найлонова връв, от задния джоб на парцаливите си шорти и внимателно разряза бялата материя. Измъкна отвътре правоъгълен предмет и го подаде на Кейс.

— Чарк за пукало ли е, мъжки?

— Не, — отвърна Кейс, въртейки я в ръце, — но е оръжие. Вирус.

— Не на туй влекаче, мъжки — каза решително Мелкум и се пресегна към стоманената касета.

— Програма. Вирусна програма. Не може да зарази теб, нито дори софтуера ти. Трябва да я прекарам през дека, преди да може да работи върху каквото и да било.

— Добре, япончето вика, че Хосаката тук ще ти каже к’во к’во е, кат го питаш.

— Окей. Става ли да ме оставиш да пробвам?

Мелкум се отбутна настрани и отплува зад пилотския пулт, захващайки се с пистолета за уплътнител. Кейс бързо отклони поглед от плуващите ивици прозрачен уплътнител. Не знаеше защо, но нещо в тях предизвикваше отново гаденето на КАС.

— Какво е това нещо? — запита той Хосаката. — Дай отчет.

— Трансфер на данни от Бокрис Системс GmbH, Франкфурт, съобщава в кодирано предаване, че съдържанието на пратката е проникваща програма Куанг Степен Марк Единадесет. Бокрис съобщава, че свързването й към Оно-Сендай Киберпространство 7 дава пълна съвместимост и оптимални проникващи условия, в частност срещу съществуващи военни системи…

— А срещу ИИ?

— Съществуващи военни системи и изкуствени интелекти.

— Исусе Христе. Как го нарече?

— Куанг Степен Марк Единадесет.

— Китайско ли е?

— Да.

— Край. — Кейс прикрепи касетата с вируса отстрани на Хосаката със сребрист скоч, спомняйки си разказа на Моли за деня, прекаран в Макао. Армитаж е бил прекосил границата в Жонгшан.

— Включване. — Беше му дошла нова идея. — Кой е собственикът на Бокрис, ония от Франкфурт?

— Изчакайте орбитално препредаване — каза Хосаката.

— Кодирай го. Стандартен търговски код.

— Изпълнено.

Той потропа с длани по Оно-Сендая.

— Райнхолд Сайънтифик A. G., Берн.

— Пак заявка. Кой притежава Райнхолд?

Бяха нужни още три стъпала на стълбичката, за да достигне до Тесие-Ашпул.

— Дикси, — включи се той, — какво знаеш за китайските вирусни програми?

— Нито бъкел.

— Да си чувал някога за степенна система на име Куанг, Марк Единадесет?

— Не.

Кейс въздъхна.

— Добре, намерил съм една удобна китайска ледотрошачка, касета за еднократно използване. Едни хора от Франкфурт разправят, че можела да среже ИИ.

— Може би. Сто на сто, ако е военна.

— Изглежда като да е. Дикс, чуй ме и ми помогни с познанията си, става ли? Армитаж като че ли подготвя атака срещу един ИИ, който принадлежи на Тесие-Ашпул. Машината е в Берн, но е свързана с друга в Рио. Онази от Рио именно те е платосала оня път. Изглежда че са свързани с вила „Блуждаещ лъч“, домът на Тесие-Ашпул, към края на вретеното, и се предвижда ние да си пробием пътя вътре с китайската ледотрошачка. Така че ако Ледомлък стои зад цялата тази работа, той ни плаща да го изгорим. Самоизгаря се. Също така, нещо, което нарича себе си Ледомлък, се опитва да ме подработи на своя страна, да ме накара може би да се справя с Армитаж. Какво точно става?

— Мотиви — каза конструктът. — Голям проблем е това с мотивите при ИИ. Не е човек, чактис?

— Ъхъ, да, очевидно.

— Тцъ. Имам предвид, че не е човек. И не можеш да загрееш какво става вътре. Аз също не съм човек, но се държа като човек. Чактис?

— Задръж коня — каза Кейс. — Ти разумен ли си, или не?

— Хм, ами създава се такова впечатление, дечко, но всъщност съм само купчина ROM. Това е един от ония, ъх, философските въпроси, предполагам… — Отвратителното усещане за смях пробяга по гръбнака на Кейс. — Само че ако ме чакаш да ти напиша стихотворение, надали ще те огрее. Твоят ИИ, той може и да може. Но по никакъв начин не е човек.

— Смяташ, че не можем да разберем какви са му мотивите?

— Сам ли си е собственик?

— Швейцарски гражданин, но Т-А притежават базисния софтуер и машината.

— Свежо — отбеляза конструктът. — Все едно аз да притежавам мозъка ти и каквото знаеш, а пък мислите ти да имат швейцарско гражданство. Абсолютно. Голям късмет е да си ИИ.

— И се подготвя да се изгори сам? — Кейс започна да трака нервно където му попадне по клавиатурата. Мрежата се замъгли, изясни се отново, и той видя комплекс розови сфери, представляващи стоманен комбайн в Сикким.

— Автономията е алабалата, за която се е загрижил твоя ИИ. Мисля, Кейс, че отивате там за да срежете вградените вериги, дето му пречат да стане по-хитър. И не виждам как ще различите ход, направен от компанията, от ход, направен от ИИ-то на своя инициатива, така че може да се бъркаме и оттук. — Отново не-смехът. — Скив, тия неща могат да бачкат наистина яко, да си купуват време, за да пишат готварски книги и разни други там, но в минутата, имам предвид наносекундата, когато някой пробва да търси начин да направи себе си по-хитър, Тюринг ще го забърше. Никой не вярва на тия скапаняци, знаеш го. Всеки ИИ, построен някога, е с опрян в челото му електромагнитен патлак.

Кейс изгледа розовите сфери на Сиккимския комбайн.

— Окей, — каза той накрая, — включвам вируса. Искам да му прегледаш инструкциите и да ми кажеш какво мислиш.

Странното усещане, че някой наднича през рамото му, изчезна за няколко секунди, след това се върна.

— Парлива гадост, Кейс. Бавен вирус. Дават му шест часа работа за срязване на военна цел.

— Или ИИ. — Кейс въздъхна. — Ще се справим ли с него?

— Сто на сто, — каза конструктът, — освен ако не си хванал болестен страх от смъртта.

— Понякога се повтаряш, човече.

— Такава ми е природата.

 

Моли спеше, когато той се върна в Интерконтинентал. Седна на балкона и се загледа в някакъв микропланер с дъгоцветни полимерни криле, който плуваше нагоре по кривата на Свободната станция, триъгълната му сянка се плъзгаше по ливади и покриви, докато изчезна зад ивицата на Ладо-Ачезоновата система.

— Искам да покуфея — каза той на синьото изкуствено небе. — Искам да хвръкна, разбираш ли ме? Хитър панкреас, тапи в черния дроб, топящи се торбички гнусотия, да ги вземат дяволите всичките. Искам да покуфея.

Излезе, като че ли без да събуди Моли. Никога не беше сигурен заради очилата. Отръска напрежението от раменете си и влезе в асансьора. Пътуваха заедно с млада италианка в снежнобяло и със скули и нос, натъркани с нещо тъмно, поглъщащо светлината. Белите й обувки от синтетика имаха стоманени котки; скъпият на вид предмет в ръката й напомняше хибрид между миниатюрно гребло и ортопедична скоба. Беше излязла за една бърза игра, но Кейс не се досещаше какво точно ще играе.

Той си проби път през лабиринта от дървета, полянки и чадъри на покрива, докато намери басейн. Голите тела блестяха на фона на тюркоазните плочки. Той се промъкна в сянката на навес и притисна чипа си към тъмна стъклена плочка.

— Суши. Каквото и да е.

След десет минути ентусиазиран сервитьор-китаец му донесе храната. Кейс задъвка суровата туна с ориз и заразглежда тена на околните.

— Исусе — промърмори той по посока на чинията си. — Ще откача.

— Не ми го казвай — обади се глас зад него. — Вече го знам. Ти си гангстер, нали?

Той я изгледа срещу светлината на слънцето. Високо, младо тяло и тен от стимулиран меланин, но не като парижкия.

Тя се изтегна до стола му, ръсейки вода по плочките.

— Кейт.

— Лупус — след кратка пауза.

— Какво е това име?

— Гръцко.

— Наистина ли си гангстер? — Стимулацията на меланина не беше могла да предотврати образуването на бръчици.

— Наркоман съм, Кейт.

— Към какво?

— Стимуланти. Стимуланти на централната нервна система. Изключително силни стимуланти на централната нервна система.

— И имаш ли? — Тя се доближи. Капки хлорирана вода закапаха по крачола на панталоните му.

— Не. Това ми е проблемът, Кейт. Знаеш ли откъде мога да намеря?

Кейт се олюля на загорелите си пети и лизна кичур кафеникава коса, залепнала до устата й.

— Какво предпочиташ?

— Никаква кока, никакви амфетамини, нещо за литване, нужно ми е да литна. — Толкова по въпроса, помисли си той мрачно, като продължаваше да демонстрира усмивка.

— Бетафенетиламин — каза тя. — Без зор, но ще ти поопразни чипа.

 

— Майтапиш се — каза приятелят и съжител на Кейт, когато Кейс обясни особеностите на присадения му в Чиба панкреас. — Имам предвид, не можеш ли да ги съдиш или там нещо? Злоупотреба с доверието на пациента? — Името му беше Брус. Изглеждаше като разнополова версия на Кейт, включително бръчиците.

— Ами, — каза Кейс, — това просто е едно от ония работи, сещаш ли се? Като съвместимостта на тъкани и разните му такива. — Но погледът на Брус вече беше пълен със скука. Продължителност на вниманието като на москито, помисли ли Кейс, гледайки кафявите му очи.

Стаята им беше по-малка, отколкото тази, която споделяха Кейс и Моли, и на друго ниво, по-близко до повърхността. Пет огромни Циба-Хром плаката на Тали Ишъм бяха залепени на стъклото на балконския прозорец, предполагайки дълготрайно обитаване.

— Евтин боклук, а? — запита Кейт, виждайки го да ги зяпа. — Мои са. Щракнах ги пред пирамидата на S/N, последния път, когато слизахме в шахтата. Тя беше толкова близо, и просто се усмихна, толкова естествено. А там беше кофти, Лупус, денят, след като бомбаджиите на Исус Краля пъхнали ангел във водата, чувал ли си?

— Аха — Кейс внезапно се почувства неудобно. — Кошмарна работа.

— Добре, — намеси се Брус, — тази бета, дето ще я купуваш…

— Под въпрос е ще я метаболизирам ли — вдигна вежди Кейс.

— К’во да ти кажа. Пробвай я. Мине ли панкреаса ти, взимаш си я у дома. Първия път безплатно.

— Това съм го чувал и преди — каза Кейс, вземайки светлосиния дерм, който Брус му подхвърли над черната завивка.

 

— Кейс? — Моли седна в леглото и тръсна коси настрани от стъклата.

— Че кой друг, бонбонче?

— К’во те е цапнало? — Очилата го проследиха през стаята.

— Забравих как се произнася — отвърна той, измъквайки стегнато навита лента с пакетирани в найлон сини дермове от джоба на ризата си.

— Исусе — каза тя. — Като по поръчка.

— По-верни слова не са звучали нивга.

— Изпускам те от очи за два часа, и загазваш. — Тя поклати глава. — Надявам се да си добре за луксозната ни вечеря с Армитаж тази нощ. Онова местенце в стил Двадесети Век. Ще гледаме междувременно как Ривиера изкарва на парад стоката си.

— Йо-хо, — изви гръбнак от удоволствие Кейс с усмивка, изкривена в израз на възхищение, — великолепно.

— Човече, — каза тя, — ако това там нещо може да мине през каквото са ти присадили хирурзите в Чиба, се очертава да си в състояние на насинен задник, когато му мине ефектът.

— Скапано, скапано, скапано — каза той, разкопчавайки колана си. — Късмет. Смет. Всичко, което някога съм чул. — Той свали панталоните, фланелката и бельото си. — Смятам да трябва да имаш достатъчно акъл, за да се възползваш от неестественото ми състояние. — Той погледна надолу. — Значи, виж го това неестествено състояние.

Тя прихна.

— Няма да продължи дълго.

— Да, ама ще продължи — каза той, рухвайки в темперопора с цвят на пясък. — Именно това му е неестественото.