Уилям Гибсън
Невромантик (4)

4

Кейс седеше в таванското помещение с препасани през челото дерматроди и се съсредоточаваше върху прашинките, които танцуваха в размитата слънчева светлина, проникваща през мрежата над главата му. В единия ъгъл на монитора се сменяха намаляващи цифри.

Жокеите не се захващат със симстимове, мислеше си той, това е играчка за плътта. Той знаеше, че тродите, които използува, и малката пластмасова тиара, прикачена към симстимовия кибердек, са принципно едно и също, и че мрежата на киберпространството всъщност е драстично опростяване на човешкия сензориум. Симстимът обаче го порази като безвъзмездно разширяване на възможностите на тялото. Разбира се, комерсиалните записи бяха редактирани, ако Тали Ишъм получи главоболие по време на някой епизод, ти не го усещаш.

На екрана се мярна предупреждение — две секунди до началото.

Новият превключвател беше прикрепен към Сендая с тънко оптично влакно.

Две, едно, …

Киберпространството се материализира откъм основните точки. Плавно, помисли си той, но не достатъчно. Иска малко оглаждане…

След това той натисна новия превключвател.

Внезапно избухване в друга плът… Мрежата изчезва, вълна от звук и цвят… Тя се движеше по претъпкана улица, покрай табели, рекламиращи софтуер с отстъпка, с надраскани на парчета пластмаса цени, музикални фрагменти, носещи се от безбройни говорители. Миризми на урина, свободни мономери, парфюм, питки пържен крил. Стреснат, той се опита да се пребори за контрола над тялото й в течение на няколко секунди. След това се насили да се отпусне, да стане просто пътник, гледащ през очите й.

Очилата като че ли изобщо не отслабваха слънчевата светлина. Той се чудеше дали вградените усилватели компенсират автоматично. Сини премигващи цифри отмерваха времето, долу в лявото й периферно зрително поле. Демонстрация, помисли си той.

Езикът на тялото й беше дезориентиращ, стилът й чужд. Тя като че ли непрекъснато беше на път да се сблъска с някого, но хората изчезваха от пътя й, отстъпваха настрани, освобождаваха място.

— Как е, Кейс? — Той чу думите и я усети да ги изрича. Тя плъзна ръка под жакета си и върхът на пръста й обиколи зърното на гърдата под топлата коприна. Усещането пресече дъха му. Тя се разсмя. Но връзката беше еднопосочна. Той нямаше как да отговори.

Две пресечки по-нататък тя се запровира покрай улица „Памет“. Кейс продължаваше да се опитва да отклони очите й към подробностите от пейзажа, които той би използувал, за да трасира пътя си. Започваше да намира пасивността на ситуацията изнервяща.

Прехвърлянето в киберпространството, когато натисна превключвателя, беше мигновено. Той се прилепи към стена от примитивен лед, принадлежащ на Ню-Йоркската Обществена библиотека, отбелязвайки автоматично потенциалните прозорци. След това се включи обратно в сензориума й, във вълнообразните движения на мускулите, в острите и ярки усещания.

Замисли се за момент за ума, с когото споделяше тези усещания. Какво знаеше той за нея? Че е професионалист като него, че беше казала, че съществуването й, както и неговото, е това, което тя върши, за да си изкарва парите. Той знаеше начина, по който тя се беше придвижила към него по-рано, когато се събуди, тяхното безмълвно усещане за взаимност, когато той беше проникнал в нея, и че тя обичаше черно кафе, след това…

Пътят й водеше към едно от съмнителните заведения за софтуер под наем, които обграждаха улица „Памет“. Там царяха неподвижност и шушукане. Централната зала беше обградена от кабинки. Клиентите бяха млади, повечето от тях непълнолетни. Като че ли всички имаха карбонови куплунги, присадени зад лявото ухо, но тя не обърна особено внимание на това. Пред броячите на кабинките бяха изложени стотици лъскави микрософтуерчета, ъгловати парченца цветен силикон, поставени върху бели картички под прозрачни мехури. Моли отиде до седмата кабинка откъм южната стена. Зад брояча гледаше с отсъствуващ поглед в пространството момче с бръсната глава. От куплунга зад ухото му стърчаха дузина микрософтчета.

— Лари, в наличност ли си! — Тя застана пред него. Очите на момчето влязоха във фокус. То се изправи в стола и изчопли ярковиолетово парченце от куплунга си с мръсен нокът.

— Хей, Лари.

— Моли — кимна той.

— Имам малко работа за някои твои приятели, Лари.

Лари измъкна плоска пластмасова кутийка от джоба на червената си спортна фланелка и щракна капака й, поставяйки микрософтчето при дузина други. Ръката му се плъзна, избра лъскав черен чип, малко по-дълъг от останалите, и плавно го мушна в куплунга си. Очите му се присвиха.

— Моли мъкне ездач, — каза той, — и на Лари това не му се нрави.

— Ха, — каза тя, — не знаех, че си толкова… чувствителен. Бая парици лапа.

— Познавам ли ви, мадам? — върна се отсъствуващият поглед. — Софт ли ще купувате?

— Търся Модерните.

— Мъкнеш ездач, Моли. Това казва. — Той потупа черния чип. — Някой друг ползва очите ти.

— Партньорът ми.

— Кажи му да се маха.

— Имам нещо за Пантерите-Модерни, Лари.

— За какво говорите, мадам?

— Кейс, изхвърчай — каза тя, и той щракна ключа, и мигновено се оказа обратно в мрежата. Призрачните представи за софтуерните комплекси висяха няколко секунди сред успокояващото бръмчене на киберпространството.

— Пантерите-Модерни — каза той на Хосаката, махвайки тродите. — Петминутен обзор.

— Готов — отвърна компютърът.

Името не му беше познато. Нещо ново, нещо, появило се след като той беше заминал за Чиба. Увлеченията обхващаха младежите от Спрол със скоростта на светлината; цели субкултури можеха да се надигнат за една нощ, да процъфтяват няколко седмици и да изчезнат без следа.

— Давай — каза той. Хосаката беше преровил списъка си от библиотеки, списания и източници на новини.

Изложението започна със замразен кадър в разцветка, за която Кейс предположи, че е стената на някаква къща. От друг кадър беше измъкнато лицето на момче и влепено в снимката на стена, покрита с драсканици. Тъмни очи, епикантни гънки, очевидно резултат от операция, цъфтящо акне по бледите тесни бузи. Хосаката пусна кадрите; момчето се движеше, преливайки се с измамната грация на мим, изобразяващ хищник от джунглата. Тялото му беше почти невидимо, абстрактна схема, наподобяваща издрасканата зидария, се плъзгаше по впитото му трико. Миметичен поликарбон.

В кадъра се появи д-р Вирджиния Рамбали, Катедра по социология на Ню-Йоркския Университет. Името, катедрата и университета бяха изписани с розови букви на екрана.

— Като се има предвид склонността им към тези хаотични сюрреалистични демонстрации на жестокост — каза някой — за нашите зрители може да се окаже трудно да разберат защо продължавате да претендирате, че този феномен не е форма на тероризъм.

Д-р Рамбали се усмихна.

— Винаги има една точка, след която терористът престава да манипулира общността на масмедиите. Точка, след която терористичните прояви могат да ескалират още повече, но терористът вече е просто проява на общността на масмедиите. Тероризмът, както обикновено го разбираме, е вътрешно свързан с медиите. Пантерите-Модерни се различават от останалите терористи именно по степента на самоосъзнаването си, в разбирането на степента, до която медиите отделят акта на тероризъм от оригиналните социополитически намерения…

— Махни го — каза Кейс.

 

Кейс срещна първия си Модерн два дни след като беше прегледал обзора на Хосаката. Реши, че Модерните са съвременна версия на Големите Учени от времето, когато той беше около седемнайсетте. В Спрола действуваше някаква призрачна тинейджърска ДНК, нещо, което носеше закодираните начини на възприятие на различни краткоживеещи субкултури и ги повтаряше през случайни интервали. Пантерите-Модерни бяха пооглупял вариант на Учените. Ако тогава тази технология беше достъпна, Големите Учени щяха до един да имат куплунги, тъпкани с микрософтуери. Важен беше стилът, и той беше същият. Модерните бяха наемници, груби майтапчии, нихилистични технофетишисти.

На горната врата се беше показало с кутия дискети от Финландеца момче с мек глас на име Анжело. Лицето му беше монолитна присадка, сглобена от колаген и полизахариди от акулов хрущял, гладка и ужасяваща. Това беше едно от най-отвратителните постижения на селективната хирургия, което беше виждал Кейс. Когато Анжело се усмихна, показвайки остри като бръсначи кучешки зъби на някое голямо животно, на Кейс буквално му олекна. Зъбни трансплантати. Беше виждал такива и преди.

— Не оставяй дребните кърлежи да ти пробутват разликата в поколенията — каза Моли. Кейс кимна, погълнат в изучаването на схемата на леда на Sense/Net.

Това беше всичко. Всичко, каквото беше той, който беше той, неговото съществуване. Забравяше да яде. Моли оставяше чинии ориз и подноси със суши на ъгъла на дългата маса. Понякога той отказваше да остави дека, докато използува химическата тоалетна, която бяха поставили в единия ъгъл на стаята. Структурите на леда се появяваха и престрояваха на екрана му, докато той търсеше пробиви, заобикаляше най-очевидните капани и маркираше пътя през леда на Sense/Net. Това беше добър лед. Екстра лед. Схемите му горяха в ума му, докато той лежеше с ръка под раменете на Моли, наблюдавайки червената зора през стоманената мрежа на светлините в небето. Дъгоцветният му лабиринт от точки беше първото нещо, което той виждаше, когато се събудеше. Отиваше право при кибердека, без да се погрижи да се облече, и се включваше. Проникваше. Работеше. Беше изгубил сметката на дните.

И понякога, заспивайки, особено когато Моли беше на някое от разузнавателните си посещения при наетите Модерни, образите на Чиба нахлуваха обратно. Лица и неонът на Нинсей. Веднъж той се събуди от объркан сън с Линда Лий, неспособен да си спомни коя беше тя и какво изобщо означаваше за него. Когато си спомни, се включи и работи девет часа без прекъсване.

Пробиването на леда на Sense/Net отне общо девет дни.

— Казах седмица — отбеляза Армитаж, неспособен да скрие удовлетворението си, когато Кейс му показа плана си за атаката. — Ядеш от собственото си време.

— Дрънканици — отвърна Кейс, хилейки се към екрана. — Това се казва добра работа, Армитаж.

— Така е, — потвърди Армитаж, — но не си позволявай да си го набиеш в главата. В сравнение с това, което ти предстои, това е детска игричка.

 

— Обичам те, Майко на Котките — прошепна свръзката на Пантерите-Модерни. Гласът му звучеше в слушалките на Кейс като модулиран шум.

— Атланта, Мътачо. Тръгвайте. Приехте ли? — Гласът на Моли беше малко по-ясен.

— Чуто значи изпълнено. — Модерните използуваха някаква чиния от уплетена тел в Ню Джърси, за да отразят шифрования сигнал на свръзката от спътника на Синовете на Исус Краля на геосинхронна орбита над Манхатън. Бяха решили да се отнесат към цялата операция като към премислена лична шега, и изборът на спътници сигурно беше умишлен. Сигналите на Моли се предаваха от еднометрова плътна чиния, епоксирана към покрива на банкова кула от тъмно стъкло, висока почти колкото сградата на Sense/Net.

Атланта. Опознавателният код беше прост. Атланта, след това Бостън, след това Чикаго, след това Денвър. По пет минути за всеки град. Ако някой успееше да прехване сигнала на Моли, да го дешифрира, и да синтезира гласа й, кодът щеше да подскаже нещата на Модерните. Ако тя останеше в сградата повече от двадесет минути, най-вероятно изобщо нямаше да излезе от нея.

Кейс глътна остатъка от кафето, постави тродите на място и се почеса по гърдите под черната фланелка. Представата му за това какъв тип диверсия планираха Пантерите-Модерни срещу Sense/Net беше извънредно смътна. Неговата работа беше да подсигури атакуващата програма, която беше написал, да се свърже със системите на Sense/Net когато Моли има нужда от това. Той гледаше обратния брояч в ъгъла на екрана. Две. Едно.

Той се включи и активира програмата си.

— Главна линия — издиша свръзката. Гласът му беше единственият звук, докато Кейс се плъзгаше през блестящите слоеве лед на Sense/Net. Добре. Виж как е Моли. Той включи симстима и се оказа в нейния сензориум.

Шифровката леко замъгляваше предаването на образа. Тя стоеше пред стена от попръскани със злато огледала в огромното бяло фоайе на сградата, дъвчейки дъвка, и усилено се радваше на отражението си. Като се изключат огромните слънчеви очила, прикриващи огледалните й присадки, тя успяваше да изглежда точно на място, една от многото туристки, надяващи се да зърнат Тали Ишам. Носеше розов пластмасов дъждобран, бели ботуши с дупчици, свободни бели панталони в стил, модерен в Токио миналата година. Усмихваше се отсъствуващо и правеше мехури от дъвката. Кейс имаше чувството, че се смее. Усещаше микропорестата лента около ребрата й, плоските малки блокчета под нея: радиото, симстима, шифровача. Гърленият микрофон, прилепен към шията й, изглеждаше почти съвсем като аналгетичен дермадиск. Ръцете й, скрити в джобовете на розовото палто, систематично се свиваха в серия от упражнения за отпускане на напрежението. Нужни му бяха няколко секунди, за да се досети, че странното усещане на върха на пръстите й е предизвикано от остриетата, докато те бяха отчасти извадени, и след това прибрани.

Върна се обратно. Програмата му беше достигнала петия проход. Наблюдаваше, докато ледотрошачът му се преместваше и приплъзваше пред него, едва усещайки как ръцете му летят над кибердека и правят дребни настройки. Прозрачни ивици цвят се преливаха като маса за трикове. Изберете си карта, помисли той, коя да е карта.

Проходът беше зад него. Той се разсмя. Ледът на Sense/Net беше приел програмата му като редовен трансфер на данни от комплекса на консорциума в Лос Анжелос. Той беше вътре. Зад него се разпръснаха вирусните подпрограми, вплитайки се в тъканта на кода на вратата, готови да отразят истинските данни от Лос Анжелос, когато те пристигнеха.

Отново превключи. Моли крачеше покрай огромното кръгово приемно гише в дъното на фоайето.

Чипът в оптичния й нерв показваше 12:01:20.

 

Точно в полунощ, в синхрон с чипа зад окото на Моли, свръзката беше издал команда. „Главна линия“. Девет Модерни, пръснати на двеста мили из Спрола, бяха набрали едновременно ТРЕВОГА от телефонни кабинки. Всеки от тях пусна кратък запис, затвори телефона и изчезна в нощта, сваляйки хирургическите ръкавици. Девет различни полицейски участъка и агенции за обществена сигурност абсорбираха информацията, че тайнствено подразделение на войнствуващи християнски фундаменталисти току-що е поело отговорността за изпускането на обявено извън закона психотропно вещество, известно като Тъга Девет, във вентилационната система на пирамидата на Sense/Net. Тъга Девет, известно в Калифорния като Печалния Ангел, беше предизвикало остра параноя и психоза с опити за убийство при осемдесет и пет процента от експерименталните субекти.

 

Кейс щракна ключа в момента, в който програмата му протече през прохода на подсистемата, контролираща достъпа до научната библиотека на Sense/Net. Оказа се стъпил пред асансьор.

— Извинете, вътрешно лице ли сте? — вдигна вежди пазачът. Моли пукна мехурче дъвка и отвърна „Не“, забивайки двата пръста на дясната си ръка под лъжичката му. Когато той се преви, опитвайки се да натисне бутона за тревога на колана си, тя блъсна главата му настрани в стената на асансьора.

Дъвчейки ускорено дъвката, тя набра на осветения пулт „ЗАТВОРИ ВРАТАТА“ и „ИЗКЛЮЧВАНЕ“. След това измъкна черна кутийка от джоба на палтото си и натъпка парченце олово в ключалката, която блокираше електрониката на пулта.

 

Пантерите-Модерни изчакаха първият им ход да постигне ефекта си, след което инжектираха втора доза внимателно подготвена дезинформация. Този път я изстреляха направо във вътрешната видеосистема на сградата на Sense/Net.

В 12:04:03 всеки екран в сградата замига в продължение на осемнадесет секунди с честота, която доведе до припадъци значителна част от служителите. След това на екраните ди появи някакво далечно подобие на човешко лице, с черти, разтеглени по асиметричните израстъци кост като Меркаторова проекция. Сините устни се разделяха влажно, Изкривената и удължена брадичка се движеше. Нещо, може би ръка, подобно на червеникава връзка усукани корени, се метна към камерата, излезе от фокус и изчезна. Подпрагови бързи образи от заразяването: схеми на водопроводната мрежа на сградата, ръце в ръкавици внимателно работят с лабораторна стъклария, нещо се изсипва надолу в мрака, тих плясък… Звуковият запис, настроен на скорост малко под два пъти по-бърза от обикновената, беше част от новинарско предаване отпреди месец, обсъждащо потенциалното военно приложение на вещество, известно като HsG, химикал, управляващ действието на човешкия фактор на растежа на костите. Свръхдози HsG хвърляха костните клетки в буйно размножаване, ускорявайки растежа от порядъка на хиляда процента.

В 12:05:00 в облицования с огледала център на Sense/Net се намираха малко над три хиляди работници. Пет минути след полунощ, в момента, когато съобщението на Модерните завърши с бял неподвижен екран, пирамидата на Sense/Net запищя.

Половин дузина тактически хеликоптери на Ню-Йоркската полицейска служба, реагирайки на възможността за попадане на Тъга Девет във вентилационната система на сградата, летяха към Sense/Net. Още един хеликоптер на Силите за бързо реагиране на СОБА излиташе от площадката си на покрива на Рикерс.

 

Кейс включи втората програма. Един внимателно проектиран вирус атакува системата програми, поддържащи командите по опазване на достъпа до подземието, което съдържаше научните материали на Sense/Net.

— Бостън — чу се гласът на Моли по връзката. — Слизам по стълбите.

Кейс превключи и видя голата стена на асансьора. Тя разкопчаваше белите панталони. Издут пакет, точно в оттенъка на бледия й глезен, беше прикрепен за него с микропореста лента. Тя приклекна и разви лентата. Докато разгъваше костюма на Модерн по миметичния поликарбон пропълзяха ивици бургундско червено. Съблече розовия дъждобран, запрати го при белите панталони, и занахлузва костюма върху белите ботуши.

12:06:26.

Вирусът на Кейс беше изрязал прозорец през леда на библиотечните команди. Той се промуши през него и се оказа в безкрайно синьо пространство, сред цветово кодирани сфери, прикрепени към гъста мрежа от бледосин неон. В непространството на мрежата вътрешността на дадена конструкция данни имаше неограничени субективни измерения; детско калкулаторче, достигнато през Сендая на Кейс, би представлявало безкрайни заливи от нищо, с изключение на няколко основни команди. Кейс започна да набира последователността, която Финландеца беше купил от някакъв сарари от средния ешелон, тежко пристрастен към наркотици. Плъзна се през сферите, сякаш се носеше по невидими следи.

Тук. Тази.

Пробивайки си път до сферата, под синия хладен неон, хлъзгав и гладък като обледеняло стъкло, той вмъкна подпрограма, която извърши определени промени в главните програми за достъп.

Сега навън. Връщайки се плавно, вирусът запуши прозореца в леда.

Готово.

 

Във фоайето на Sense/Net двама Пантери-Модерни седяха напрегнато пред ниска правоъгълна плоскост, заснемайки бъркотията с видеокамера. И двамата носеха хамелеонови костюми.

— Тактиците пръскат барикади от пяна в момента — отбеляза единият, използувайки предимуществото на гърления си микрофон. — Бързото реагиране още се опитват да си приземят хеликоптера.

 

Кейс тракна превключвателя на симстима. И попадна право в агонията на счупена кост. Моли се беше подпряла на голата сива стена. Дишането й беше накъсано и неравно. Кейс мигновено отскочи обратно в мрежата. В лявото му бедро бързо отслабваше болка като от нажежен до бяло гвоздей.

— Какво става, Мътачо? — запита той свръзката.

— Не знам, Резачо. Майката не говори. Чакай.

Програмата на Кейс изчакваше в цикъл. Единична, тънка като косъмче нишка от малинов неон свързваше центъра на зазидания прозорец с променящите се очертания на ледотрошачката му. Нямаше време да чака. Пое дълбоко въздух и отново се включи.

Моли направи една крачка, опитвайки се да се държи за стената на коридора. Кейс изхърка в стаята си. Втората премина над протегната ръка. Униформен ревер, яркочервен от прясна кръв. За миг се мярна счупена шокова палка от фибростъкло. Зрението й като че ли беше стеснено като тунел. На третата стъпка Кейс изпищя и се оказа обратно в мрежата.

— Мътачо? Бостън, готин. — Гласът й трепереше от болка. Тя се прокашля. — Малце проблем с местните. Единия май ми потроши крака.

— Трябва ли ти нещо, Майко на Котките? — Гласът на свръзката беше неясен, почти заглушен от шумовете.

Кейс се насили да се включи отново. Тя се беше подпряла на стената, пренесла цялата тежест на десния си крак. Разрови съдържанието на кенгурувия джоб на костюма и измъкна пластмасова лентичка с влепени разноцветни дермадискове. Избра три и ги притисна силно към лявата си китка, над вените. Шест хиляди микрограма ендорфинов аналог се стовариха върху болката като чук, пръсвайки я на прах. Гърбът на Моли се изви конвулсивно, розови вълни топлина пролазиха по бедрата й. Тя въздъхна и бавно се отпусна.

— Окей, Мътачо. Окей съм в момента. Но ще ми трябва медицински екип като изляза. Кажи на хората ми. Резачо, на две минути от целта съм. Можеш ли да удържиш положението?

— Кажи й, че съм там и удържам — отвърна Кейс.

Моли закуца надолу по коридора. Когато хвърли поглед веднъж назад, Кейс видя сгърчените тела на трима пазачи от охраната на Sense/Net. Единият като че ли нямаше очи.

— Тактиците и Бързото реагиране са запечатали приземния етаж, Майко на котките. Барикади от пяна. Във фоайето става напечено.

— И тук е доста напечено — отвърна тя, вмъквайки се през две сиви стоманени врати. — Почти стигнах, Резачо.

Кейс се прехвърли в мрежата и дръпна тродите от челото си. Беше целият мокър от пот. Избърса челото си с кърпа, бързо отпи вода от велосипедната бутилка до Хосаката и погледна картата на библиотеката на екрана. През очертанията на вратата се плъзгаше пулсиращ червен курсор. Само на милиметри от зелената точка, подсказваща мястото на конструкта на Дикси Платото. Той се чудеше как ли се отразява на крака й това ходене на него по този начин. С достатъчно ендорфинов аналог тя би могла да ходи и на два окървавени чукана. Затегна найлоновия колан, който го удържаше в стола и смени тродите.

И пак процедурата: тродите, включване, прехвърляне.

Научната библиотека на Sense/Net нямаше интерфейс за връзка с материалите вътре. Те трябваше да бъдат извадени физически, преди да може да се включиш към тях. Моли куцаше между редици еднакви сиви каси.

— Предай й още пет и след това десет наляво, Мътачо — каза Кейс.

— Още пет и десет наляво, Майко на Котките — предаде свръзката.

Тя сви наляво. Библиотекарка с побеляло лице се беше свила между две каси. Бузите й бяха мокри, погледът — празен. Моли не й обърна внимание. Кейс се чудеше какво ли бяха направили Модерните, за да провокират такъв ужас. Знаеше, че то е нещо от рода на симулирана заплаха, но беше твърде зает с леда, за да внимава тогава в обяснението на Моли.

— Ето го — каза Кейс, но тя вече беше спряла пред вратата на касата, която съдържаше конструкта. Очертанията й напомняха на Кейс Новоацтекските библиотеки в преддверието на Джули Дийн в Чиба.

— Действай, Резачо — подкани го Моли.

Кейс се превключи към киберпространството и изпрати пулсираща команда по малиновата нишка, проникваща през леда на библиотеката. Пет отделни алармени системи бяха убедени, че продължават да работят. Три сложни ключалки се отвориха, но продължиха да се смятат за заключени. В централната памет на библиотеката беше извършено малко прехвърляне: конструктът се оказа махнат по заповед на началството преди един месец. Ако някой библиотекар провереше данните за заповедта, щеше да открие, че записите са изтрити.

Вратата тихо се отвори на пантите си.

— 0467839 — каза Кейс, и Моли измъкна черната касета от гнездото й. Приличаше на пълнител на тежък автомат. Страните й бяха покрити с предупредителни знаци и означения за степени на секретност.

Моли затвори вратата, ключалките щракнаха. Кейс се включи обратно.

Изтегли линията през леда на библиотеката. Тя отскочи като ластик и се сля с програмата му, включвайки автоматично пълен реверс. Вратите на Sense/Net щракнаха след него, когато той се измъкна. Подпрограмите, вплели се в тях, профучаха и се вляха обратно в сърцевината на ледотрошача, когато излизаше през прохода.

— Навън, Мътачо — бухна се Кейс на стола. След концентрацията по време на атаката той можеше да остане включен и въпреки това да запази контрола над тялото си. На Sense/Net вероятно щяха да са нужни дни, за да открие кражбата на конструкта. Щяха да тръгнат от отбиването на данните от Лос Анджелос, който съвпадаше твърде подозрително с терористичния акт на Модерните. Съмняваше се, че тримата от охраната, които Моли беше срещнала в коридора, щяха да останат живи, за да разказват.

Асансьорът, заедно с черната кутийка на Моли, прикрепена до пулта, си беше както го беше оставила. Пазачът все още лежеше свит на пода. Кейс едва сега забеляза дермадиска на шията му. Работа на Моли, да го държи в аут. Тя прекрачи тялото му и махна черната кутийка, преди да натисне копчето с надпис ФОАЙЕ.

В момента, в който вратата на асансьора се отвори със съскане, някаква жена изхвъркна заднешком от тълпата в асансьора и удари главата си в задната стена. Моли не й обърна внимание, навеждайки се да отлепи диска от шията на пазача. След това изрита белите панталони и розовия дъждобран през вратата, хвърли черните очила след тях, и нахлупи качулката на костюма над челото си. Конструктът, скрит в коремния джоб на костюма, подпираше гръдната й кост при всяка крачка. Тя излезе от асансьора.

Кейс често беше виждал паника, но никога в затворено пространство.

Служителите на Sense/Net, изливайки се от асансьорите, се хвърляха към изходите, за да срещнат там барикадите от пяна на Тактиците и пясъчните пушки на Бързото реагиране на СОБА. Двете организации, убедени, че удържат орда потенциални убийци, си съдействуваха с рядко срещана ефикасност. Оттатък надробените парчета на вратите на главния изход, върху барикадите, бяха натрупани няколко слоя тела. Кухото бухтене на пушките срещу безредици осигуряваше постоянно допълнение към шума, който тълпата издаваше, мятайки се напред и назад по мраморния под на фоайето. Кейс никога не беше чувал подобен звук.

— Исусе — каза Моли и се поколеба. Сигурно и тя не беше чувала. Това беше някакъв писък, извисяващ се в бълбукащ рев от прост, пълен ужас. Подът на фоайето беше покрит с тела, дрехи, кръв и дълги накъсани ленти жълти разпечатки.

— Айде, сестричко. За навън сме. — Очите на двамата Модерни блестяха сред бясно мятащи се оттенъци на поликарбон. Костюмите им не насмогваха на объркването от цветове и форми, което бушуваше зад тях. — Попочупила ли си се? Айде. Томи ще те подпира. — Томи подаде нещо на говорещия, видеокамера, обвита в поликарбон.

— Чикаго, — каза тя, — продължавам по плана. — И след това рухна, не на мраморния под, покрит с кръв и повърнато, а в някаква топла като кръв яма, в тишина и мрак.

 

Водачът на Пантерите-Модерни, който се представи като Лупус Отвъдния, носеше поликарбонов костюм със записваща способност, която му позволяваше да възпроизвежда отново имитираните цветови оттенъци по желание. Гледаше внимателно Армитаж и Кейс със забулени очи, присвит на ъгъла на работната маса на Кейс като някакъв причудливо скулптиран гаргойл. Усмихваше се. Косата му беше розова. Зад ухото му стърчеше сноп разноцветни микрософтчета; ухото беше островърхо, и от него се подаваха още розови кичури. Зениците му бяха модифицирани така, че да улавят светлината като котешки. Кейс гледаше пълзящите по костюма цветове и структури.

— Оставихте нещата да излязат извън контрол — каза Армитаж. Той стоеше в центъра на таванското помещение като статуя, обвита в тъмните гладки гънки на скъпоструващ на вид тренчкот.

— Хаос, мистър Никой — отвърна Лупус Отвъдния. — Това е нашето верую и възглед. Това е централната ни идея. Твоята дама го знае. Бачкаме с нея. Не с теб, мистър Никой. — Костюмът му изобразяваше странна шарена комбинация от бежово и бледо авокадо. — Трябваха й доктори. Има ги. Имаме грижата за нея. Всичко точно. — Той се усмихна отново.

— Плати му — каза Кейс.

Армитаж го изгледа косо.

— Нямаме стоката.

— Момичето ти я има — вмъкна Отвъдния.

— Плати му.

Армитаж се приближи вдървено до масата и измъкна три дебели пачки Нови йени от джобовете на тренчкота си.

— Искаш ли да ги преброиш? — запита той Оттатъшния.

— Не — каза Модерния. — Ти си мистър Никой. Плащаш си, за да си такъв. Не мистър Еди-кой си.

— Надявам се, че това не е заплаха — отвърна Армитаж.

— Това е бизнес — каза Отвъдния, тъпчейки парите в единствения джоб на корема на костюма си.

Телефонът звънна. Кейс вдигна слушалката.

— Моли — подаде той слушалката на Армитаж.

 

Геодезичните пирамиди на Спрол вече бяха осветени от предутринното развиделяване, когато Кейс излезе от сградата. Крайниците му бяха студени и сякаш откачени. Не можеше да спи. Писнало му беше от онзи етаж. Лупус си беше тръгнал, след това и Армитаж, а Моли беше в някоя хирургия. Под краката му преминаха вибрации като от влак. Някъде избуча доплерово вой на сирени.

Завиваше накъдето му падне. Вдигната яка, ново кожено яке. Тръсна първата от ивица цигари „Йехеюан“ в канавката и запали друга. Опитваше се да си представи как торбичките с токсин на Армитаж се разтварят в кръвта му, как микроскопичните мембрани изтъняват, докато той ходи. Изглеждаше нереално. Както и страхът и агонията, които беше видял през очите на Моли във фоайето на Sense/Net. Усети се, че се опитва да си спомни лицата на тримата, които беше убил в Чиба. Мъжете му се губеха; жената приличаше на Линда Лий. Очукана товарна триколка с огледални прозорци премина покрай него. В каросерията дрънчаха празни пластмасови цилиндри.

— Кейс.

Той отскочи настрани, инстинктивно заставайки с гръб към стената.

— Съобщение за теб, Кейс. — Костюмът на Отвъдния се покри с чисти спектрални цветове. — Пардон. Не исках да те стряскам.

Кейс се изправи и пъхна ръце в джобовете на якето. Беше с една глава по-висок от Модерния.

— Добре е да внимаваш, Отвъдния.

— Това е съобщението. Ледомлък. — произнесе го онзи.

— От теб? — Кейс прекрачи напред.

— Не. — каза Отвъдния. — За теб.

— От кого?

— Ледомлък — повтори с кимване Отвъдния, разлюлявайки гребена розови коси. Костюмът му стана матово черен, карбонова сянка върху стария бетон. Той изпълни странен кратък танц, размахвайки енергично тънките си черни ръце, и след това изчезна. Не. Там. Закачулен, за да скрие розовото, костюмът му точно в съответния оттенък на сивото, напръскан и зацапан като пътеката, на която стоеше. Очите му премигаха отново, червени като стопове. И след това наистина изчезна.

Кейс затвори очи, масажирайки ги с вдървени пръсти, подпрян на ронещата се тухлена стена.

Нинсей беше доста по-прост.