Уилям Гибсън
Невромантик (11)

11

— Кейс, какво ти става? — запита Армитаж, докато сервитьорът ги настаняваше на неговата маса във Вингтеме Секлю. Това беше най-малкият и скъп от няколкото плаващи ресторанта в малкото езеро близо до „Интерконтинентал“.

Кейс сви рамене. Брус не беше споменал за каквито и да било абстинентни ефекти. Опита се да вземе чаша вода с лед, но ръцете му трепереха.

— Сигурно съм ял нещо лошо.

— Искам да минеш на преглед при лекар — каза Армитаж.

— Просто някаква хистаминова реакция — излъга Кейс. — Случва ми се понякога като пътувам и ям какво ли не.

Армитаж носеше тъмен костюм, твърде официален за такова място, и бяла копринена риза. Златната му гривна издрънча, когато вдигна чашата с вино и отпи.

— Поръчал съм и за вас.

Моли и Армитаж ядяха мълчаливо, докато Кейс кълцаше с треперещи прибори пържолата, превръщайки я в недоядени парченца с размер на хапка. Помота ги известно време из гъстия сос и накрая се отказа.

— Исусе, — каза Моли, изпразнила вече чинията си, — дай ми това. Знаеш ли колко струва? — Тя взе неговата чиния. — Трябва да гледат цяло животно с години, и след това да го убият. Това не е расло в биована.

Тя напълни с вилицата устата си и задъвка.

— Не ми се яде — насили се да каже Кейс. Мозъкът му беше като препържен. Или не, реши той, бил е хвърлен в гореща мазнина, и е бил оставен в нея, и мазнината е изстинала, и дебела гадна лой се е наслоила по нагънатите полукълба, пронизани от зеленикаво-пурпурните проблясъци на болката.

— Изглеждаш адски скапано — каза бодро Моли.

Кейс опита виното. Последействието на бетафенетиламина го правеше да има вкус на йод.

Светлините помръкнаха.

— Л’ресторан Вингтеме Секлю — каза безтелесен глас с явен спроловски акцент — ви представя холографското кабаре на господин Петер Ривиера. — Тук-таме ръкопляскания по другите маси. Сервитьорът запали свещичка, постави я в центъра на масата им и започна да прибира чиниите. Скоро на всяка от дузината маси в ресторанта горяха свещи, и се наливаха напитки.

— Какво става? — запита Кейс Армитаж, който не отговори.

Моли зачопли зъбите си с бургундовия си нокът.

— Добър вечер — каза Ривиера, пристъпвайки напред по малка сцена в далечния край на залата. Кейс премига. В това си състояние не беше забелязал сцената. Не беше забелязал и откъде беше дошъл Ривиера. Стана му още по-дискомфортно.

Отначало беше помислил, че онзи е осветен от прожектор.

Ривиера светеше. Светлината се увиваше около него като кожа и открояваше тъмните завеси зад сцената. Той я създаваше.

Ривиера се усмихна. Носеше бяло вечерно сако. На ревера му, в чашката на черен карамфил, горяха сини въглени. Ноктите му пробляснаха, докато вдигна ръце в приветствие, сякаш за да прегърне зрителите. Кейс чуваше как плитката вода се плиска в ръба на ресторанта.

— Тази нощ — продълговатите очи на Ривиера блестяха — бих искал да изпълня специална програма за вас. Нещо ново. — На дланта на протегнатата му ръка се образува студен рубин от светлина. Той го пусна да падне. Сив гълъб излетя от мястото, където падна рубинът, и изчезна в сенките. Някой подсвирна. Още аплодисменти.

— Заглавието на програмата е „Куклата“. — Ривиера отпусна ръце. — Искам да посветя премиерата й, днес, тази нощ, на Леди Джейн Трета Мари-Франс Тесие-Ашпул. — Вълна от учтиви аплодисменти. Когато тя стихна, очите на Ривиера като че ли спряха на тяхната маса. — И на една друга леди.

За няколко секунди светлините на ресторанта изгаснаха напълно, оставяйки само трепкането на свещичките. Холографската аура на Ривиера беше помръкнала със светлините, но Кейс още го виждаше, изправен, с наведена глава.

Започнаха да се образуват бледи линии от светлина, вертикални и хоризонтални, очертавайки отворен куб около сцената. Светлините на ресторанта неусетно се появиха отново, но решетката, обграждаща сцената, беше сглобена сякаш от замръзнали лунни лъчи. Наведена глава, неподвижни ръце, Ривиера сякаш се олюляваше от концентрация. Внезапно призрачният куб се изпълни, превърна се в стая, стая без една от стените си, така че зрителите да могат да я виждат отвътре.

Ривиера като че ли се отпусна леко. Вдигна глава, но очите му оставаха затворени.

— Винаги съм живял в тази стая — каза той. — Не мога изобщо да си спомня да съм живял в друга. — Стените на стаята бяха от пожълтяла бяла мазилка. В нея имаше само две неща — обикновен дървен стол и боядисан в бяло железен креват. Боята беше подкожушена и олющена, откривайки черното желязо. Матракът беше гол, от лекьосан тик с избелели кафяви ивици. Самотна крушка висеше над леглото на усукана черна жица. Кейс различаваше дебелия слой прах по горната част на крушката. Ривиера отвори очи.

— Винаги съм бил сам в стаята. — Той седна на стола, с лице към леглото. Сините въглени още горяха в черното цвете на ревера му. — Не зная кога за пръв път започнах да мечтая за нея, — продължи той, — но си спомням, че отначало тя беше само мъгла, само сянка.

На леглото имаше нещо. Кейс премига. Нямаше го.

— Не можех да я задържа, да я задържа в ума си. Но исках да я задържа, да я задържа и нещо повече… — Гласът му се чуваше отлично в тишината на ресторанта. Почукване на лед в стените на чаша. Някой се изкиска. Някой прошепна въпрос на японски. — Реших, че ако успея да визуализирам някаква част от нея, само една малка част, ако мога да видя тази част перфектно, с най-малките детайли…

На матрака лежеше женска китка с дланта нагоре. Пръстите бяха бледи до бяло.

Ривиера се приведе бързо, взе китката и започна нежно да я гали. Пръстите се размърдаха. Ривиера вдигна китката до устата си и лизна върховете на пръстите. Ноктите им бяха покрити с бургундов лак.

Китка, но не отсечена китка, забеляза Кейс: кожата я обвиваш гладко, неразсечена и непрекъсната. Той си припомни татуирания ромб плът, отгледана в биована, на витрината на нинсейския хирургичен бутик. Ривиера държеше китката до устните си и ближеше дланта. Пръстите галеха лицето му изпробващо. На леглото вече лежеше втора китка. Когато Ривиера посегна към нея, пръстите на първата бяха обхванали ръката му като гривна от плът и кръв.

Действието напредваше с някакво собствена сюрреалистична вътрешна логика. След това се появиха ръцете до раменете. Стъпала. Крака. Краката бяха много хубави. Главата на Кейс кънтеше. Гърлото му беше сухо. Допи остатъка от виното си.

Ривиера вече беше в леглото, гол. Оказа се, че дрехите му са били просто част от изображението, но Кейс не помнеше да е забелязал да избледняват. Черното цвете лежеше до краката на леглото, все още искрейки със синия си пламък. След това под сътворяващата ласка на Ривиера се образува тяло, бяло, без глава, съвършено, хвърляйки едва забележим влажен отблясък на пот.

Тялото на Моли. Кейс гледаше с отворена уста. Това обаче не беше Моли; беше Моли както си я представяше Ривиера. Гърдите бяха различни, зърната по-големи и твърде тъмни. Ривиера и лишеното от крайници тяло се гърчеха заедно в леглото, по тях пълзяха ръцете с ярки нокти. Леглото сега беше покрито с нагъната, пожълтяла, изгнила бродерия, която се разкапваше при докосване. Облаци прах се издигаха около Ривиера и гърчещите се крайници, и припкащите, побутващи, галещи длани.

Кейс погледна към Моли. Лицето й беше безизразно; цветовете на изображенията на Ривиера се отразяваха и въртяха в огледалните й имплантати. Армитаж се беше навел напред, ръцете му стискаха дръжката на чаша за вино, бледите му очи бяха впити в сцената, в блестящата стая.

Крайниците и тялото се бяха съединили, и Ривиера потрепера. Беше се появила глава, изображението беше завършено. Лицето на Моли, с гладък сребърен блясък на мястото на очите. Ривиера и изображението на Моли започнаха да се съвокупляват с нарастваща интензивност. След това изображението бавно вдигна длан и изстреля изпод ноктите петте остриета. С меланхолична, съноподобна целенасоченост то раздра голия гръб на Ривиера. Кейс мярна за момент оголения гръбнак, но вече беше станал и се препъваше към вратата.

Той повърна през парапета от червеникаво дърво в тихите води на езерото. Усещането, че нещо стяга черепа му като обръч, беше изчезнало. Коленичил, с буза, опряна в хладното дърво, той се загледа над плиткото езеро към ярката аура на улица „Жул Верн“.

Беше виждал това нещо преди: когато беше тинейджър в Спрол, му викаха „сънуване наяве“. Спомняше си как слабички пуерториканци сънуваха наяве под уличните светлини на Ийст Сайд в бързия ритъм на салса, как момичетата-мечти трепкаха и се въртяха, как зяпачите ръкопляскаха от време на време. Но за това бяха нужни цял шкаф техника и масивен шлем с троди.

Каквото си представи Ривиера, това виждаш. Кейс разтърси болящата го глава и плю в езерото.

Наздравици и аплодисменти от ресторанта. Кейс се изправи и прокара ръце по дрехите си. Обърна се и влезе отново във Вингтеме Секлю.

Столът на Моли беше празен. Сцената — пуста. Армитаж сдеше сам, все още гледайки към сцената, с чаша вино в ръка.

— Къде е тя? — запита Кейс.

— Излезе — отвърна Армитаж.

— Подир него ли?

— Не. — Чу се тихо дзън. Армитаж погледна към чашата. Лявата му ръка държеше стъклената купичка с налятото в нея вино. Счупеното столче стърчеше като езиче лед. Кейс я взе от ръката му и я постави във водна чаша.

— Кажи ми къде отиде тя, Армитаж.

Осветлението се включи. Кейс погледна в бледите очи. Абсолютно празни.

— Отиде да се приготви. Няма да я видиш повече. Ще бъдете заедно по време на атаката.

— Защо Ривиера се държа с нея така?

Армитаж стана и оправи реверите на сакото си.

— Иди да дремнеш, Кейс.

— Утре ли атакуваме?

Армитаж се усмихна с нищо незначещата си усмивка и се отдалечи към изхода.

Кейс разтри челото си и огледа стаята наколо. Гостите ставаха, жените се смееха на шегите на мъжете. Едва сега той забеляза балкона. Свещичките все още горяха в потайната му тъмнина. Той чуваше дрънкане на сребърни прибори и приглушени разговори. Пламъчетата хвърляха танцуващи сенки по тавана.

Внезапно, сякаш бе някое от изображенията на Ривиера, се появи лице на момиче. Малките й длани бяха опряни на полираното дърво на балконския парапет. Тя се приведе напред с възторжен израз, или поне така му се стори, тъмните й очи търсеха нещо оттатък. Сцената. Лицето й беше впечатляващо, но не красиво. Триъгълно, високи, но странно деликатни скули, широка и решителна уста, балансирана изненадващо от тесен, птичи нос с трепкащи ноздри. След това изчезна отново в предназначения за тесен кръг смях и танца на свещите.

Докато излизаше от ресторанта, Кейс забеляза двамата млади французи и приятелката им, които чакаха лодка към отсрещния бряг и най-близкото казино.

 

Стаята им беше затихнала, темперопорът — гладък като бряг след отдръпването на прилив. Чантата й беше изчезнала. Той потърси оставена бележка. Нямаше. Минаха няколко секунди, преди сцената зад прозореца да проникне през напрежението и огорчението му. Вдигна поглед и видя изглед към „Дезидерата“, към скъпите магазини: Гуци, Цуйако, Хермес, Либърти.

Изгледа ги, след това поклати глава и отиде до едно табло, което преди не си беше давал труда да разгледа. Изключи холограмата и беше награден с вида на сградите, които покриваха отсрещния склон.

Взе телефона и го изнесе на прохладния балкон.

— Дайте ми номера на „Маркус Гарвей“. Това е влекач, регистриран някъде в групата Цион.

Синтетичният глас изреди десетцифрен номер и добави:

— Сър, въпросната регистрация е панамска.

Мелкум се обади на петото позвъняване.

— Ъхъ?

— Кейс е. Да имаш модем, Мелкум?

— Ъхъ. В навигационния блок, ’найш.

— Можеш ли да ми го прехвърлиш за малко, приятел? Сложи го на Хосаката. След това включи компютъра, копчето с ивиците.

— Как я караш, мъжки?

— Ами имам малко нужда от помощ.

— Окей, мъжки. Местя модема.

Кейс изчака, слушайки пращенето, докато Мелкум превключваше телефонната връзка. Когато чу Хосаката да бипва, му нареди:

— Кодирай връзката.

— Обаждате се от интензивно наблюдавано място — предупреди го в отговор компютърът.

— По дяволите — каза той. — Махни кодирането. Без кодиране. Достъп до конструкта. Дикси?

— Здрасти, Кейс — обади се Платото през гласовия чип на Хосаката. Внимателно възпроизведеният акцент беше изчезнал напълно.

— Дикс, предстои ти да пробиеш тук вътре и да ми изровиш нещо. Можеш да си непредпазлив колкото искаш. Моли е някъде тук и искам да знам къде точно. в 335W съм, в Интерконтинентал. И тя беше регистрирана тук, но не знам какво име е използвала. Влез по телефона и им разрови записите заради мен.

— Веднага — отвърна Платото. Кейс чу белия шум на обмяната на данни и се усмихна. — Готово. Роза Колодни. Проверено. Дай ми няколко минути да им разровя защитната система и да отворя дупка.

— Давай.

Телефонът запищя и защрака — конструктът действуваше. Кейс го занесе обратно в стаята и остави слушалката с говорителя нагоре върху темперопора. Отиде в банята и си изми зъбите. Когато излезе, мониторът на аудиовидеокомплекса „Браун“ светна. Някаква японска попзвезда се облягаше на металически възглавници. Невидим репортер запита нещо на немски. Кейс се загледа. По екрана заподскачаха сините ивици на смущения.

— Кейс, захарче, акъла ли си си загубил, момко? — Гласът беше бавен, познат.

Стъклената стена на балкона включи изгледа към „Дезидерата“, но уличната сцена помръкна и се изкриви, и се превърна в интериора на Жар дьо Те в Чиба, празен, червеният неон отразен до изкривена безкрайност в огледалните стени.

Лони Зоун се приближи, висок и подобен на възкръснал труп, движейки се с бавната, сякаш подводна грация на пристрастяването си. Беше сам сред квадратните маси, с ръце в джобовете на сивите му шалвари от акулова кожа.

— Момко, наистина изглеждаш много загрижен.

Гласът идваше от Брауновите високоговорители.

— Ледомлък — каза Кейс.

Сводникът сви рамене меланхолично и се ухили.

— Къде е Моли?

— Вземи я забрави. Откачил си тая нощ, Кейс. Платото звъни като щур по цялата Свободна станция. Не предполагах, че ще го направиш, момко, не влиза в профила ти.

— Кажи ми тогава къде е тя и ще го викна обратно.

Зоун поклати глава.

— Не те бива особено да се оправяш с жените, нали, Кейс? Продължаваш да ги губиш, по един или друг начин.

— Ще ти го завра това обратно в гърлото — каза Кейс.

— Няма. Не си тоя тип човек, момко. Знам това. Да ти кажа ли нещо, Кейс? Предполагам, че си предположил, че аз съм посъветвал Дийн да клъцне твоята путчица в Чиба.

— Недей — каза Кейс, пристъпвайки неволно напред.

— Не съм го направил. Пък и какво значение има? Какво изобщо значи това за Господин Кейс? Стига си се самозалъгвал. Познавам твоята Линда, момко. Познавам всички Линди. Линдите са типичен продукт на това, което върша. Знаеш ли защо тя реши да ти тегли сатъра? От любов. На теб обаче не ти пука. Любов? За любов ли искаш да говориш? Тя те обичаше, знам това. Колкото и малко да струваше, тя те обичаше. Ти не можа да го разбереш. Тя е мъртва.

Юмрукът на Кейс отскочи от стъклото.

— Не си скапвай ръчичките, момко. Чака те тракане по клавиатура.

Зоун изчезна, заменен от нощта на Свободната станция и светлините на многоетажките. Браунът се изключи.

Телефонът непрекъснато свиреше от леглото.

— Кейс? — Платото чакаше. — Къде беше? Намерих го, но не е много точно. — Конструктът изстреля адрес. — Мястото има някакъв лед, доста странен за нощен клуб. Това е всичко, което успях да направя, без да оставя визитната си картичка.

— Окей — каза Кейс. — Кажи на Хосаката да каже на Мелкум да изключи модема. Мерси, Дикс.

— Беше ми удоволствие.

Още дълго време той седя на леглото, вкусвайки новото си откритие и съкровище.

Гняв.

 

— Здрасти. Лупус. Хей, Кейт, това е приятелят ни Лупус. — Брус стоеше гол на вратата, пръскайки вода, с разширени докрай зеници. — Точно сега вземаме душ. Искаш ли да ни изчакаш? Искаш ли душ?

— Не. Мерси. Искам помощ. — Той бутна ръката на момчето настрани и влезе в стаята.

— Хей, човече, ние наистина…

— Идвате да ми помогнете. Наистина се радвате да ме видите. Защото сме приятели, нали? Нали сме приятели?

Брус примига.

— Да.

Кейс изреди адреса, който беше получил от Платото.

— Знаех си, че той е гангстер — викна бодро Кейт изпод душа.

— Имам триколка Хонда — обади се Брус, усмихвайки се отсъствуващо.

— Тръгваме веднага — каза Кейс.

 

— Това ниво са кутийките — каза Брус, след като попита Кейс за адреса за осми път. След това се качи обратно в Хондата. От водородно-клетъчния ауспух капеше кондензат, докато шасито от червено фибростъкло пружинираше върху хромираните амортисьори. — За дълго ли си?

— Не знам. Но ще ме чакате.

— Да, ще чакаме. — Той се почеса по голите гърди. — Последната част от адреса като че ли е кутийката. Номер четиридесет и три.

— Чакат ли те, Лупус? — надникна Кат над рамото на Брус. Вятърът беше изсушил косата й.

— Като че ли не — каза Кейс. — Проблем ли е това?

— Просто слез долу и намери кутийката на приятеля ти. Ако те пуснат, добре. Ако не искат да те виждат… — Тя сви рамене.

Кейс се обърна и тръгна надолу по спиралната стълба от грапаво желязо. Шест оборота, и беше в нощния клуб. Спря и запали една Йехеюан, оглеждайки масите. Внезапно започна да разбира смисъла на Свободната станция. Бизнес. Усещаше го как вибрира във въздуха. Това именно беше центърът на нещата. Не излъсканата фасада на улица „Жул Верн“, а истинският център. Търговията. Танцът. Тълпата беше смесена; около половината бяха туристи, другата половина — жители на орбиталните острови.

— Долу — каза той на минаващ сервитьор. — Искам да сляза долу. — Показа чипа си от Свободната станция. Сервитьорът посочи към дъното на клуба.

Кейс се промъкна бързо покрай масите, чувайки изрази на половин дузина европейски езици, докато минаваше.

— Искам кутийка — каза той на момичето, което седеше зад ниско бюро с терминал на скута. — Долното ниво. — Той й подаде чипа.

— Предпочитан пол? — Тя прекара чипа по стъклена плоча в предната част на терминала.

— Женски — каза той автоматично.

— Номер тридесет и пет. Обадете се по телефона, ако не ви удовлетворява. Можете да видите списък на специалните ни услуги предварително, ако искате. — Тя се усмихна и му върна чипа.

Зад нея се отвори врата на асансьор.

Светлините на коридора бяха сини. Кейс излезе от асансьора и тръгна накъдето му попадна. Врати с номера. Звукоизолация като в залите на скъпа клиника.

Беше стигнал до неговата стая. Търсеше тази на Моли, но сега, объркан, вдигна чипа си и го постави срещу черния сензор, вграден точно под табелката с номера.

Магнитни ключалки. Звукът им му напомни за Евтиния хотел.

Момичето седна в леглото и каза нещо на немски. Очите й бяха влажни и немигащи. Автоматичен пилот. Неврално изключване. Той се измъкна гърбом от стаята и затвори вратата.

Вратата на 43 беше като всички останали. Той се поколеба. Тишината на коридора говореше, че кутийките са звукоизолирани. Беше безсмислено да пробва чипа. Изтрака с пръсти по емайлирания метал. Нищо. Вратата като че ли абсорбираше звука.

Постави чипа си срещу черната плочка.

Болтовете изщракаха.

Тя като че ли го беше ударила, преди той да успее да отвори вратата достатъчно. Той рухна на колене и усети стоманената врата зад гърба си. Остриетата на стегнатите й пръсти трептяха на сантиметри от очите му…

— Исусе Христе — каза тя, плесвайки го отстрани по главата, докато ставаше. — Трябва да си пълен идиот, за да пробваш това. Как, по дяволите, отвори тези ключалки, Кейс? Кейс? Добре ли си? — Тя се наведе над него.

— Чип — успя да каже той, борейки се за въздух. Болката извираше от гърдите му. Тя го подпря и го вмъкна в кутийката.

— Подкупил си помощника горе?

Той поклати глава и се просна на кревата.

— Вдишай. Брой. Едно, две, три, четири. Задръж. Сега издишай. Брой.

Той разтриваше стомаха си.

— Ритна ме…

— Трябваше да е по-ниско. Искам да съм сама. Медитирам, чат ли си? — Тя седна до него. — И получавам инструктаж. — Посочи към малък монитор, вграден в стената срещу леглото. — Ледомлък ми разказва за „Блуждаещ лъч“.

— Къде е секс-куклата?

— Няма. Това е най-скъпата специална услуга от всички. — Тя се изправи. Носеше кожените си джинси и свободна черна риза. — Ледомлък казва, че набегът е утре.

— Каква беше тая история в ресторанта? Защо избяга?

— Ако бях останала, можеше да убия Ривиера.

— Защо?

— Задето ми направи това. Шоуто.

— Не стоплям.

— Това струва доста — каза тя, протягайки дясната си ръка, като че ли държеше невидим плод. Петте остриета изскочиха, след това се прибраха плавно. — Пари, за да се отиде до Чиба, за хирургията, за да ти ускорят нервната система така че да имаш рефлекси като за това оборудване… Знаеш ли откъде взех парите, когато започвах? Оттук. Не оттук, но на място като това, в Спрол. Отначало е майтап, след като присадят изключващия чип, изглежда като пари без нищо. Понякога се събуждаш скапана, но това е всичко. Даване на прелестите под наем, и толкова. Докато стават работите те няма. Домът има софтуер за всичко, за което клиентът иска да плаща… — Тя изпука с пръсти. — Добре. Парите капеха. Проблемът беше, че изключвачката и хардуерът от клиниката в Чиба не бяха съвместими. Работното време започна да се просмуква, и можех да си го спомня… Но това бяха само лоши сънища, и не всички от тях лоши. — Тя се усмихна. — След това почна да става странно. — Тя измъкна цигарите от джоба му и запали една. — Домът разбра какво правя с парите. Остриетата вече бяха готови, но финият невромотор щеше да струва още три курса. Нямаше начин да не продам още малко време като кукла. — Тя вдиша, след това пусна струя дим, увенчавайки я с три перфектни кръгчета. — И копелето, дето въртеше дома, беше намерило някакъв софтуер, скалъпен по поръчка. Голямо цвете за мирисане е Берлин, знаеш ли? Голям пазар за дребните изврати. Така и не разбрах кой е писал програмата, на която ме прехвърлиха, но беше базирана на цялата там класика.

— Те знаеха ли, че хващаш по нещо от тази работа? Че си в съзнание, докато бачкаш?

— Не бях в съзнание. То е като киберпространството, но празно. Сребристо. Мирише на дъжд… Виждаш собствения си оргазъм, като малка свръхнова някъде в покрайнините на космоса. Но започвах да си спомням. Като сънища, разбираш? И те не ми казваха. Смениха софтуера и почнаха да пробват специалните пазари.

Тя сякаш говореше от разстояние.

— И аз го знаех, но си мълчах, парите ми трябваха. Сънищата ставаха по-лоши и по-лоши, и щях сигурно да си кажа, че поне някои от тях наистина са просто сънища, но след това започнах да разбирам, че шефът си има цяла малка клиентела за мен. Няма невъзможно за Моли, казва той, и ми пробутва все нови и нови лайна. — Тя поклати глава. — Тоя цирей взимаше осем пъти повече, отколкото ми плащаше, и мислеше, че не го зная.

— И за какво точно взимаше пари?

— Лоши сънища. Истински. Една нощ… една нощ, тъкмо се бях върнала от Чиба. — Тя хвърли цигарата, смачка я с ток и седна на пода, облегната на стената. — Хирурзите бяха свършили вече този път. Хитро. И трябва да са разбутали изключващия чип. Изплувах. Бях по средата на процедурата с клиент… — Тя заби пръсти дълбоко в темперопора. — Беше сенатор. Познах му тлъстата мутра от раз. И двамата бяхме покрити с кръв. Не бяхме сами. Тя беше цялата… — Тя силно дръпна темперопора. — Мъртва. И тоя тлъст цирей непрекъснато разправяше: „Какво сбъркахме? Какво сбъркахме?“. Щото още не беше свършил…

Тя започна да трепери.

— И предполагам, че дадох на г-н Сенатора каквото той наистина искаше, разбираш? — Треперенето спря. Тя пусна темперопора и прокара пръсти през черната си коса. — Домът обяви награда за главата ми. Трябваше да се покрия за известно време.

Кейс я беше зяпнал.

— Така че Ривиера улучи нерва миналата нощ — каза тя. — Мисля, че онова иска да го мразя наистина жестоко, та да откача дотам, че да тръгна след него там вътре.

— След него?

— Той вече е там. „Блуждаещ лъч“. По покана на Леди Джейн Трета, всичките тия лайна с посвещението. И тя беше там, в нещо от сорта на частна кутийка…

Кейс си спомни лицето, което беше забелязал.

— Ще го убиеш ли?

Тя се усмихна. Студено.

— Да, на път е да умре. Скоро.

— И аз имах посещение. — Той й разказа за прозореца, запъвайки се над това какво фигурата на Зоун беше казала за Линда. Тя кимна.

— Може би иска и ти да мразиш нещо.

— Може би го мразя.

— Може би мразиш себе си, Кейс.

 

— Как беше? — запита Брус, докато Кейс се качваше в Хондата.

— Пробвай някой път — отвърна онзи и разтърка очи.

— Направо не те виждам как такова готино момче си търси кукли — каза нещастно Кейт, лепвайки нов дерм на китката си.

— Можем ли вече да си тръгваме за в къщи? — запита Брус.

— Да. Хвърлете ме надолу по „Жул Верн“, при баровете.