Шеридан льо Фану
Кармила (9)

* * *

Кармила не искаше и да чуе прислужник да спи в стаята й и баща ми уреди човек от прислугата да бди нощем в коридора, така че тя да не се опитва да направи друго такова излизане без да бъде спряна пред вратата. Нощта премина спокойно и рано на другата сутрин, докторът, за когото баща ми бе изпратил човек без да ми каже и дума за това, пристигна, за да ме види. Госпожата ме придружи до библиотеката и там, сериозен, угрижен, с бяла коса и Очила, докторът ме очакваше. Разказах му случилото се и той се разтревожи още повече. Двамата бяхме застанали в нишата на един от прозорците, един срещу друг. Когато разказа ми приключи, той се облегна на стената, прикова в мен сериозен поглед, в който имаше уплаха. След минута размисъл запита госпожата дали би могъл да види баща ми. Татко влезе усмихнат и каза:

— Осмелявам се да кажа, докторе, че вие ей сега ще ме наречете стар глупак, задето съм ви довел тук. Вероятно съм такъв.

Но усмивката му бързо помръкна, когато докторът с много тревожно изражение на лицето го повика при себе си. Говориха известно време в същата ниша, в която аз току-що бях разказвала на лекаря. Разговорът изглеждаше сериозен и аргументиран. Стаята беше голяма и ние с госпожата стояхме в другия й край, изгарящи от любопитство. Не можехме да чуем нито една дума, защото те говореха много ниско и дълбоката ниша на прозореца съвсем скриваше доктора от погледа ни. След няколко минути баща ми погледна към стаята. Лицето му беше бледо, замислено и както си въобразих, развълнувано.

— Лора, скъпа, ела тук за момент! Госпожо, докторът каза, че засега няма да ви ангажираме.

Аз се приближих за първи път обезпокоена, защото въпреки че се чувствах много слаба, не чувствах да съм болна. А човек винаги смята, че силите са нещо, което може да се събере, когато поиска.

Баща ми протегна ръка към мен, но гледаше към доктора и каза:

— Това наистина е много странно. Аз въобще не го разбирам! Лора, ела тук, скъпа! А сега се приближи до доктора и ела на себе си.

— Ти спомена за едно усещане, че две игли са пробождали кожата някъде около врата, през нощта, когато си преживяла своя първи ужасен сън. Има ли още някакво възпаление?

— Никакво — отговорих му аз.

— Можеш ли да посочиш с пръст мястото, върху което мислиш, че това е станало?

— Много малко под гърлото ми, ТУК — отговорих. Бях облечена в сутрешна рокля, която закриваше мястото, което посочих.

— Сега можеш да се увериш сама — каза докторът. — Няма да имаш нищо против, ако баща ти съвсем малко смъкне надолу роклята ти. Това е необходимо, за да определя един симптом от болестта, от която си страдала.

АЗ се съгласих. Бе само на инч или два под края на яката ми.

— Бог да ме благослови! Ето го! — възкликна баща ми, пребледнявайки.

— Сега го виждаш със собствените си очи! — каза докторът с печален триумф.

— Какво е това? — възкликнах аз, започвайки да се плаша.

— Нищо, моя мила госпожице, освен едно малко синьо петно, по размер колкото върха на малкото ти пръстче. И сега — продължи той, — въпросът е какво ще бъде най-добре да се направи?

— Има ли някаква опасност? — настоях аз силно развълнувана.

— Струва ми се, че няма, мила моя — отговори докторът. — Не разбирам защо не се възстановяваш. Не виждам причини ти незабавно да не започваш да се поправяш. Това ли е мястото, от което започва усещането за задушаване?

— Да! — отговорих аз.

— И, припомни си, колкото можеш по-добре, същото място ли беше нещо като център на онази тръпка, която ти току-що описа подобна на течението на студен поток идващ срещу теб?

— Може да е било. Да, мисля, че беше!

— Ето, виждаш ли? — добави той обръщайки се към баща ми. — Да кажа ли няколко думи на госпожата?

— Разбира се! — кимна баща ми.

Лекарят извика госпожата при себе си и каза:

— Намирам, че моята млада приятелка тук не е съвсем добре. Надявам се, че това е резултат от нещо несъществено, но ще бъде необходимо да бъдат взети някои мерки, които аз ще ви обясня по-нататък. Междувременно, госпожо, ще бъдете така добра да не оставяте госпожица Лора сама дори и за миг. Това е единственото разпореждане, което трябва да дам засега. Задължително е!

— Ние можем да разчитаме на вашата добрина, госпожо, аз зная! — добави баща ми.

Госпожата прие задължението и отговори нетърпеливо.

— А ти, мила Лора, знам, че ще съблюдаваш нарежданията на доктора!

— Ще трябва да поискам мнението ви за един друг пациент, чийто симптоми леко приличат на тези на дъщеря ми и които научихме в подробности — много по-леки по сила, но ми се струва еднакви по вид. Тя е една млада дама, наш гост, но щом казвате, че ще наминете пак тази вечер няма да е лошо да вечеряте тук и тогава да я видите. Тя не слиза по-рано от обяд — настоя баща ми.

— Благодаря ви! — каза докторът. — Ще бъда при вас около седем тази вечер.

Повториха своите указания към мен и госпожата и баща ми излезе навън заедно с доктора. Видях ги да крачат заедно нагоре-надолу между пътя и рова върху тревистата площадка през замъка, очевидно унесени в сериозен разговор. Видях доктора да се качва на коня си, сбогува се и потегли в източна посока през гората. Почти в същото време видях човека с писмата да пристига от Дранфелд, слезе от коня си и подаде чантата на баща ми.

В това време, госпожата и аз бяхме потънали в размисъл върху причините за особеното и сериозно указание, което докторът и баща ми се надпреварваха да наложат. Госпожата, както ми разказа по-късно, се страхуваше, че докторът е усетил някакъв внезапен пристъп и че без бърза намеса аз бих могла или да загубя живота си за един миг, или най-малко да бъда сериозно наранена. Тази интерпретация не ме учуди. И аз си въобразявах, за щастие на нервите ми, че нареждането беше направено просто за да осигури придружител, който би попречил да се изморявам много, да ям незрели плодове, да върша някоя от множеството глупости, за които се предполага, че младите са склонни да вършат.

След около половин час баща ми влезе. Имаше писмо в ръката си и каза:

— Това писмо се е забавило. То е от генерал Шпилсдорф. Можел да бъде тук, във всеки случай не може да дойде по-рано от утре.

Той постави отвореното писмо в ръката ми, но не изглеждаше доволен, както обикновено, когато такъв гост, толкова обичан, трябваше да дойде. Напротив, изглеждаше така, сякаш искаше нещо, което не желаеше да разкрие.

— Татко, мили, ще ми кажеш ли? — попитах аз внезапно, поставяйки ръка върху неговата. Гледах го изпитателно в лицето.

— Вярно — отговори той, оправяйки с поглаждане косата над очите ми.

— Дали докторът ме намира много болна?

— Не, мила! Той мисли, че ако се вземат точно необходимите мерки, ти отново ще бъдеш много добре или най-малко на прав път към пълно оздравяване след ден или два — отговори той малко сухо. — Исках нашия добър приятел, генерала, да беше избрал някой друг път. Ще ми се ти да бъдеш в отлично здраве, за да го приемеш.

— Но татко, кажи ми истината — настоявах аз, — какво мисли докторът че ми има?

— Нищо, не трябва да ми досаждаш с въпроси! — отговори той с повече раздразнение, отколкото някога си спомням да е проявявал към мен. Виждайки, че изглеждах засегната, той ме целуна и добави: — Ще научиш всичко след ден-два. За сега знам само това. Впрочем, ти не трябва да се главоболиш за това нещо.

Той се обърна и напусна стаята, но се върна преди да бях започнала да се чудя и да си блъскам главата над странностите на всичко казано. Той трябваше просто да ми каже, че ще ходи до имението Карнщайн и е поръчал каретата да бъде готова за дванадесет. Аз и госпожата трябваше да го придружим. Щеше да посети свещеника, който живееше в тези живописни места по работа. И тъй като Кармила никога не ги бе виждала, можела да ни последва. А заедно с нея и госпожицата, която трябваше да носи нещата за онова, което вие наричате „пикник“ и той щял да бъде подготвен за нас сред развалините на замъка.

В дванадесет часа, аз бях готова. Малко след това баща ми, госпожата и аз поехме по набелязания маршрут. Преминавайки през подвижния мост, ние завихме на ляво и продължихме по пътя през стръмния готически мост в западна посока, за да стигнем до изоставеното село и развалините на замъка Карнщайн. Не може да си представите нещо по-хубаво от пътуването през гориста местност. Земята се начупва в леки възвишения и падини облечени в прекрасна гора, напълно лишени от относителна симетричност, която изкуственото насаждение и резитбата придават. Неравностите на почвата често насочват пътя извън правата му посока и го карат да се вие красиво покрай издълбаните падини и най-стръмните страни на възвишенията сред неизчерпаемо разнообразие на терена.

Подминавайки едно от тези места ние ненадейно срещнахме нашия стар приятел — генерала. Той яздеше срещу нас, придружен от един прислужник на кон. Багажът му го следваше във взета под наем повозка, която ние наричаме „каруца“. Генералът слезе от коня след като спряхме и след обичайните поздравления, беше лесно убеден да заеме свободното място в каретата. Изпратихме прислужника в замъка.