Шеридан льо Фану
Кармила (2)

* * *

Сега ще Ви разкажа нещо толкова странно, че то изисква изцяло вашето доверие в моята правдивост, за да можете да повярвате на моята история. Тя е не само вярна, но и аз наистина бях неин очевидец.

Беше през една приятна лятна вечер. Баща ми ме помоли, да се поразходя малко с него покрай онази красива горска ивица, която споменах, че се простира пред замъка.

— Генерал Шпилсдорф не може да дойде при нас толкова скоро колкото предполагах — каза баща ми докато се разхождахме.

Той трябваше да ни посети за няколко седмици и ние очаквахме пристигането му на следващия ден. Щеше да доведе със себе си една млада дама — негова племенница. Госпожица Райнфелд аз никога не бях виждала, но чух да я описват като едно много очарователно момиче и в нейна компания аз си бях обещала много щастливи дни. Това посещение и новото запознанство, което то обещаваше, представляваха моята мечта от много седмици.

— И колко скоро ще дойде? — запитах аз.

— Няма да е до есента. Нито след два месеца… — отговори той. — А сега пък съм много доволен, мила, че никога не си познавала госпожица Райнфелд!

— И защо? — попитах, засегната и любопитна.

— Защото бедната млада дама е мъртва — отвърна той. — Забравих, че не съм ти казал, но ти не беше в стаята, когато получих писмото на генерал Шпилсдорф тази вечер.

Бях силно потресена. Генерал Шпилсдорф бе споменал в първото си писмо от преди шест или седем седмици, че тя не била добре, но нямало нищо, което би предизвикало и най-малкото безпокойство за сериозна опасност.

— Ето го писмото на генерала! — каза баща ми и ми го подаде. — Страхувам се, че той е в голяма печал. Струва ми се, че писмото е било написано при силна възбуда и разсеяност.

Седнахме на една пейка до великолепни липови дървета. Слънцето залязваше с цялото си меланхолично величие зад покрития с гори хоризонт, а потокът, който тече до нашия дом и преминава под стръмния стар мост, криволичеше сред огромни дървета. Водата му отразяваше в своето течение избледняващия пурпур на небето.

Писмото на генерал Шпилсдорф бе толкова необикновено, толкова безумно и на някои места толкова противоречиво, че аз го препрочетох два пъти. Вторият път четях на глас на баща ми. Бях неспособна да възприема съдържанието с изключение на предположението, че мъката бе разстроила разсъдъка му.

То гласеше:

„Изгубих моята мила племенница, която толкова много обичах. През последните дни на заболяването на скъпата Берта не бях в състояние да ви пиша. Преди това нямах представа за грозящата я опасност. Изгубих я и сега научавам ВСИЧКО, но твърде късно. Тя почина в покоя на невинността и в славната надежда за едно благословено бъдеще. Злодеят, който предаде нашето безразсъдно гостоприемство, извърши всичко това. Помислих, че приемам в дома си невинност, радост, един очарователен спътник за моята изгубена Берта. Небеса! Какъв глупак съм бил! Благодаря на Бога, че детето ми умря без подозрения за причината на своето заболяване и за ненавистната страст на причинителя на цялото това нещастие. Отдавам остатъка от живота си на преследване и унищожаване на едно чудовище. Казано ми е, че мога да се надявам да изпълня моето справедливо и безмилостно намерение. Засега почти няма светъл лъч, за да ме води. Проклинам моята суетна доверчивост, моята жалка любов към превъзходството, моята слепота, моята упоритост — всичко, но е твърде късно! Не мога да пиша или говоря правилно сега. Разсеян съм. Веднага щом се възстановя малко, ще се отдам на разследване, което вероятно може да ме доведе и до Виена. По някое време наесен, след два месеца или по-рано ако съм жив, ще Ви видя ако ми позволите, разбира се. Тогава ще ви кажа всичко, което сега не се осмелявам да напиша върху хартия. Сбогом! Молете се за мен, скъпи приятелю!“

Така завършваше това странно писмо. Въпреки че никога не бях виждала Берта Райнфелд, очите ми се напълниха със сълзи от внезапното съобщение. Бях объркана и дълбоко разочарована.

Слънцето вече залязваше и падаше здрач. В приятната ясна вечер ние се разхождахме, размишлявайки Върху възможните значения на жестоките и несвързани изречения, които аз току-що бях прочела. Оставаше ни да извървим почти една миля преди да достигнем до пътя, които минава пред замъка и през това време луната ярко светна. При подвижния мост срещнахме госпожа Перодон и Госпожица дьо Лафонтен, които бяха излезли гологлави, за да се наслаждават на изключително красивата лунна светлина. Наближавайки ги, ние чухме как гласовете им се преливаха в оживен диалог. При моста се присъединихме към тях и заедно останахме да се любуваме на красивата гледка. Поляната, през която току-що бяхме преминали лежеше пред нас. Отляво тесният път криволичеше между стволовете на величествени дървета и се губеше от погледа всред сгъстяваща се гора. Отдясно същият път пресичаше стръмния и живописен мост, покрай който се издигаше разрушена кула, пазила някога прохода. Отвъд моста се очертаваше стръмно възвишение покрито с дървета и обрасли с бръшлян скали.

Над ниските места и поляни, се прокрадваше, подобно на пушек, тънък слой мъгла, заличаващ разстоянията с прозрачното си було. Тук-там различавахме реката, леко пробляскваща на лунната светлина.

По-нежна и приятна гледка човек не би могъл да си представи! Новините, които току-що бях научила я превърнаха в меланхолия, но нищо не можеше да наруши нейното невъзмутимо, тържествено спокойствие, омагьосващото величие.

Наслаждавайки се на красотата, баща ми и аз гледахме мълчаливо пространството пред нас. Двете гувернантки стояха малко зад нас, разговаряха за гледката и бяха твърде красноречиви относно луната. Госпожа Перодон беше пълна, на средна възраст, романтична, говореше и въздишаше поетично… Госпожица дьо Лафонтен, също като баща си — германец, считащ се за психолог, метафизик и мистик — сега заяви, че когато луната свети с такава обилна светлина, е всеизвестно, че това е признак за особена духовна дейност. Ефектът на пълнолунието при такава яркост е разностранен. Той влияел на сънищата, влияел върху сомнамбулизма, влияел на нервните хора. Имал чудни физични влияния свързани с живота. Госпожицата разказа как един неин братовчед, който бил моряк на търговски кораб, заспал на палубата в такава нощ с лице изцяло обърнато към лунната светлина. Сънувал старица, драскаща го по бузата. Когато се събудил цялото му лице било ужасно изкривено на една страна и ликът му никога не възвърнал своето нормално състояние.

— Луната тази нощ — каза тя, — има силно божествено и притегателно въздействие! Забележете, когато погледнете зад вас към фасадата на замъка, как всичките му прозорци блестят и трепкат в сребристо великолепие, сякаш невидими ръце са запалили светлините в стаите, за да посрещнат вълшебни гости.

Има лениви състояния на духа, в които самите ние не сме разположени да разговаряме. Но разговорът на другите е приятен за нашите безразлични уши. Аз продължавах да съзерцавам, задоволена от звънкия разговор на дамите.

— Изпаднах в едно от моите потиснати настроения тази вечер — каза баща ми след известно мълчание. Цитирайки Шекспир, който често четеше на глас, с цел да поддържаме нашия английски, той продължи:

Наистина защо съм скръбен аз не знам:

Туй уморява ме и тебе уморява,

Но как тъй стана — как се случи?

— Забравих останалото. Но се чувствам така, сякаш някакво голямо нещастие е надвиснало над нас. Предполагам, че отчаяното писмо на генерала има нещо общо с това.

В този момент, необичаен шум от колела на карета и много копита по пътя, привлече нашето внимание. Те сякаш се приближаваха откъм възвишението над моста и много скоро екипажът се показа от тази посока. Първо двама конника пресякоха моста, след това се появи една карета, теглена от четири коня, а други двама мъже яздеха след нея. Изглеждаше като карета на някоя видна личност и всички бяхме веднага увлечени да наблюдаваме това твърде необикновено зрелище. След няколко мига то стана още по-интересно, защото когато каретата премина най-високата част на стръмния мост, коня на един от водачите се подплаши и предаде уплахата на останалите. След един или два скока напред, всички заедно се впуснаха в див галоп, повличайки със себе си яздещия отпред конник. С грохот се понесоха по пътя към нас, с бързината на идващ ураган. Възбудата от гледката беше станала още по-силна поради ясните, проточени писъци на женски глас от прозореца на каретата.

Всички се взирахме с любопитство и ужас, баща ми мълчаливо, останалите с различни възклицания от уплаха. Напрежението ни не трая дълго. Точно преди да стигнат подвижния мост на замъка, по пътя от който те идваха се извисяваше огромна липа. От отсрещната страна се издигаше стар каменен кръст, при видът на който конете, сега вече движещи се с наистина ужасяваща бързина, свиха така сякаш искаха да докарат колелетата върху подаващите се от земята корени на дървото. Знаех какво щеше да последва. Закрих очи и обърнах глава встрани. В същия миг, чух вик от моите приятелки, които бяха отишли малко напред. Любопитството отвори очите ми и аз видях сцена на крайно объркване. Два от конете бяха на земята, каретата лежеше на една страна, с две колела във въздуха.

Мъжете бяха заети с освобождаването на впряговете и една дама със заповеднически вид и осанка беше излязла. Тя стоеше със стиснати ръце, повдигайки кърпичката си от време на време към очите. През вратата на каретата изнесоха млада дама, която изглеждаше безжизнена. Моят мил, стар баща беше вече при по-възрастната дама, с шапка в ръка, очевидно предлагайки своята помощ и запасите на своя замък. Дамата изглежда не го чуваше и не обръщаше внимание на нищо друго освен на крехкото момиче, което бе положено върху наклона на насипа.

И аз приближих. Младата дама беше очевидно зашеметена, но със сигурност не беше мъртва. Баща ми, който се гордееше с това, че е нещо като лекар, бе вече поставил пръстите си върху нейната китка и уверяваше дамата, която се обяви за нейна майка, че пулса въпреки своята слабост и неритмичност е без съмнение още уловим. Дамата плесна с ръце и погледна нагоре сякаш бе в моментен изблик на признателност. Веднага след това отново застана в своята театрална поза, която е естествена за някои хора. Тя бе това, което наричат хубава за годините си жена и сигурно е била красива. Беше висока, но не слаба, облечена в черно кадифе и изглеждаше твърде бледа, но с гордо и властно изражение на лицето, макар че сега бе особено развълнувана.

— Някой бил ли е роден толкова да страда? — чух я да казва със стиснати ръце, когато се приближих. — Това съм аз! В пътуване на живот и смърт, при изпълнение на което ако изгубя един час, възможно е да загубя всичко. Моето дете не ще бъде възстановено достатъчно, за да продължи своя път, а и никой не може да каже колко дълго ще трае това. Трябва да я оставя! Не мога, не смея да се забавя! Можете ли да ми кажете, господине, колко далеко от тук е най-близкото село? Трябва да я оставя там! Няма да видя моята любима и дори няма да имам вести от нея до завръщането си, чак след три месеца!

Дръпнах баща си за дрехата и прошепнах сериозно на ухото му:

— О! Татко, умолявам те, помоли да я остави при нас! Би било толкова прекрасно! Направи го, умолявам те!

— Ако госпожата повери детето си на грижите на моята дъщеря и нейната добра гувернантка — госпожа Перодон, и позволи да остане като наш гост, под моя закрила до нейното завръщане, то това ще представлява голяма чест и задължение за нас и ние ще се отнасяме към нея с всичките грижи и всеотдайност, които заслужава едно толкова свято доверие!

— Не мога да направя това, господине! То би означавало да обременя вашата любезност и благородство твърде жестоко — каза дамата смутено.

— Напротив, това би представлявало за нас много голяма любезност, в момент когато най-много се нуждаем от нея! Дъщеря ми току-що беше разочарована заради едно голямо нещастие. Ако вие поверите тази млада дама на нашите грижи, то това ще бъде нейната най-добра утеха. Най-близкото село по вашия път е отдалечено и не разполага с такава странноприемница, в която вие мислите да оставите дъщеря ви. Не можете да й позволите да продължи пътуването си на значително разстояние, без да има опасност. Ако, както вие казвате, че не можете да прекъснете пътуването си, и трябва да се разделите с нея тази вечер и никъде другаде няма да намерите толкова честни уверения за грижи и нежност, колкото тук!

В маниерите и външния вид на дамата-майка имаше нещо много изискано, дори импозантно, а в поведението й — нещо много обаятелно. Тя сякаш искаше да направи впечатление на някого с убеждението, че е влиятелно лице.

През това време каретата бе поставена в изправено положение и конете, твърде послушни, отново във впряговете. Дамата хвърли на дъщеря си поглед, който аз определих като не много ласкав. Поне не толкова, колкото човек би очаквал от началото на случката.

После леко се поклони на баща ми и се оттегли на две или три крачки заедно с него, извън обсега на слуха ни. Говори му със сурово и съсредоточено изражение, съвсем не като онова, с което дотогава бе говорила.

Бях изпълнена с учудване, че баща ми сякаш не забелязваше промяната. Бях неизразимо любопитна да науча какво би могло да бъде онова, което тя говореше почти в ухото му със сериозност и бързина. Две или три минути, най-много, тя остана ангажирана по този начин. След това се обърна и с няколко крачки се озова там, където лежеше дъщеря й, поддържана от госпожа Перодон. Коленичи до нея за малко и прошепна, както предполагаше госпожата една малка благословия на ухото й. После целувайки я набързо се качи в каретата си, вратата беше затворена. Лакеите облечени в царствени ливреи скочиха отзад, ездачите пришпориха конете, кочияшите изплющяха с камшици, конете подскочиха и внезапно се впуснаха в бесен ход. Каретата се понесе, следвана със същата бързина от двамата ездачи зад нея.