Шеридан льо Фану
Кармила (7)

* * *

Би било напразно да се опитвам да опиша ужаса, с който дори и сега си припомням случката от онази нощ. Не беше такава мимолетна уплаха, каквато съня оставя след себе си. Тя ставаше по-силна с времето и се свързваше със стаята и мебелите, които обкръжаваха видението.

На следващия ден не можех да понасям да бъда сама дори и за миг. Трябваше да кажа на татко, но имаше две противоположни причини и не го направих. Първо, мислех, че той би се изсмял на моя разказ, а аз не бих могла да изтърпя той да бъде сметнат за шега.

Второ, смятах, че той би могъл да си въобрази, че съм била нападната от загадъчната болест, която обхвана околността. Самата аз нямах оплаквания от този род и тъй като той самия беше инвалид за известно време, аз се страхувах да го безпокоя. Беше ми достатъчно добре с моите добродушни компаньонки, госпожа Перодон и жизнерадостната госпожица Лафонтен. Те и двете забелязаха, че съм в лошо настроение, изнервена и аз накрая им разказах какво ми тежеше толкова на сърцето. Госпожицата се засмя, но ми се стори, че госпожа Перодон доби загрижен израз.

— Между другото — каза госпожицата, смеейки се, — алеята с високите липи зад спалнята на Кармила е заселена с духове!

— Глупости! — възкликна госпожата, която вероятно намери темата за много неподходяща. — И кой ти разказва тези истории, скъпа?

— Мартин казва, че е идвал два пъти тук, когато са поправяли старата порта преди изгрев слънце. И двата пъти видял същата женска фигура да върви надолу по алеята.

— Да, сигурно я е видял, докато все още има такива, които да му вярват — присмя се госпожа Перодон.

— Осмелявам се да го кажа, защото беше много уплашен! Никога не бях виждала ТОЛКОВА изплашен глупак!

— Не трябва да казвате и дума за това пред Кармила, защото тя може да види тази алея от прозореца на стаята си! — намесих се аз. — И тя е по-голям страхливец от мен.

Кармила слезе много по-късно от обикновено този ден.

— Бях толкова изплашена снощи! — каза тя, когато вече бяхме заедно. — И сигурна, че щях да видя нещо страшно, ако не бях купила онзи талисман от бедния малък шарлатанин, когото аз нарекох с такива обидни имена. Сънувах, че нещо черно идва до леглото ми и се събудих в пълен ужас. За няколко секунди наистина ми се стори, че виждам една тъмна фигура до камината, но бръкнах под възглавницата за амулета и в момента, в който пръстите ми го докоснаха фигурата изчезна. Бях съвсем сигурна, че ако го нямах при себе си би се случило нещо страшно. Вероятно би ме задушило, както онези нещастни хора, за които чухме.

— Добре, слушай ме! — започнах аз и разказах за приключението си, при описанието на което тя изглеждаше ужасена.

— А талисманът при теб ли беше? — сериозно запита тя.

— Не! Пуснах го в една порцеланова ваза в гостната, но със сигурност ще го взема с мен тази нощ, щом ти толкова вярваш в него!

За толкова кратко време аз не мога да ви кажа и дори да разбера как преодолях толкова успешно уплахата, за да легна сама в стаята си следващата нощ. Ясно си спомням, че пъхнах талисмана под възглавницата си. Почти мигновено заспах и през цялата нощ спах дори по-дълбоко от обикновено. По същия начин прекарах и следващата. Спях много дълбоко, не бях обезпокоявана от сънища. Но се събуждах с усещане за отпадналост и меланхолия, което, въпреки всичко, не надминаваше степента на нормалното.

— Е, нали ти казах! — изрече Кармила, когато описах моя спокоен сън. — Аз също спах превъзходно снощи. Закачих талисмана на ревера на нощницата си. Той бе твърде далеч предната нощ. Съвсем сигурна съм, че всичко е било фантазия, с изключение на сънищата. Преди мислех, че зли духове правят сънищата, но нашият доктор ми каза, че няма такова нещо. Както често се случва, само минаваща треска или някоя друга болест, каза той, чука на вратата и когато не може да влезе, отминава заедно с тревогата.

— И какво мислиш, че е талисмана? — попитах аз.

— Бил е опушен или напоен с някакво лекарство и е противоотрова, предпазно средство срещу маларията — отговори тя.

— Значи действа само на тялото?

— Сигурно! Да не предполагаш, че злите духове са изплашени от парчета кожа или от миризмите на аптекарски разтвори? Не, тези заболявания, блуждаещи във въздуха, започват да измъчват нервите и така заразяват мозъка. Но преди те да могат да те сграбчат, талисманът ги отблъсква. В него няма нищо вълшебно, то е просто естествено.

Бих била по-щастлива ако можех напълно да се съглася с Кармила.

Няколко нощи спах дълбоко, но все още всяка сутрин чувствах същата отпадналост и умора тежеше над мен през целия ден. Почувствах се като момиче, което се е променило. Над мен се спускаше една необичайна меланхолия, меланхолия на която не можех да попреча. Смътни мисли за смърт започнаха да се зараждат. Идеята, че бавно гасна започна леко и не толкова неприемливо от мен, да ме завладява. Дори и да беше тъжно, съзнанието ми го възприемаше с лекота, а душата ми свикна мълчаливо с него. Не бих допуснала че бях болна, не бих се съгласила да кажа на татко или да накарам да извикат доктора. Кармила ми стана по-предана от всякого и нейните странни пристъпи на вяло обожание — по-чести. Тя продължаваше да злорадства с нарастваща страст, колкото повече отслабваха моите сили и дух. Това винаги ме шокираше като моментен проблясък на лудост.

Без да го зная, аз бях вече в един силно напреднал стадий на най-странната болест, от която някога смъртните са страдали.

Имаше едно неизразимо очарование в нейните ранни симптоми, което ме примири с омаломощаващия ефект в този стадий на болестта. Това очарование се увеличаваше за известно време, докато достигна до някаква точка, когато усещането за ужасното се примеси с него, задълбочавайки се както ще чуете, докато обезцвети и изврати цялото състояние на живота ми.

Първата промяна, която изпитах бе особено приятна. Тя бе много близо до повратната точка, от която започваше спускането към ада. Някакви неясни и особени усещания ме спохождаха по време на сън. Преобладаващото бе на онази приятна, своеобразна студена тръпка, която ние чувстваме при къпане, щом се движим срещу течението на реката. Това скоро бе придружено от сънища и изглеждаше безконечно. Беше толкова неясно, че аз никога не бих могла да си припомня тяхната обстановка и участници или някаква свързваща част в тяхното действие. Те оставяха страшен отпечатък и чувство за изтощение, сякаш аз бях преминала през един дълъг период на душевно напрежение и опасност. След всички тези сънища, при събуждането, оставаше спомен, че съм била на едно почти тъмно място, че съм говорила с хора, които не съм могла да видя и особено един ясен глас като на жена. Много слаб глас, който сякаш говореше от разстояние, бавно, създавайки същото усещане за неописуема тържественост и страх. Понякога усещах, че някаква ръка се спуска тихо покрай бузите и врата ми. Друг път ми се струваше, че горещи устни ме целуваха по-дълго и по-любещо, когато достигаха до гърлото ми, но там милувката се заковаваше. Сърцето ми биеше по-бързо, дишането ми се ускоряваше, отслабваше бързо и изцяло замираше. Едно ридание, което се превърна в усещане за задушаване надделя и се превърна в жестока конвулсия, при която разумът ми ме напусна и аз изпадах в безсъзнание.

Изминаха три седмици от започването на това необяснимо състояние. Моите страдания през последните седмици, се отразиха на външния ми вид. Бях побледняла, очите ми се разшириха, обиколиха ги тъмни сенки. Отпадналостта, която отдавна усещах, започна да се проявява в моето изражение. Баща ми често ме питаше дали съм болна, но вече с настоятелност, която ми се струваше необяснима. Аз отричах, уверявайки го, че съм твърде добре. В известен смисъл това беше вярно. Нямах болки, не можех да се оплача от никакви телесни неразположения. Това не би могло да бъде онова ужасно заболяване, което селяните наричат обладаване от зъл дух, тъй като аз вече страдах от три седмици, а те бяха рядко болни за повече от три дни и смъртта слагаше край на мъченията им.

Кармила се оплака от сънища и трескави усещания, но в никакъв случай от такова тревожно естество като моите. Казвам, че моите бяха крайно тревожни. Ако бях способна да разбера състоянието си, бих призовала за помощ и съвет на колене. Наркотикът на едно неподозирано влияние действаше върху мен и сетивата ми бяха притъпени.

Сега ще ви разкажа за сън, който доведе до едно неочаквано разкритие. Една нощ, вместо гласа, когото бях свикнала да чувам в тъмното, аз чух друг — сладък, нежен и същевременно плашещ. Той ми каза: „Майка ти те предупреждава да се пазиш от убиеца!“ В същото време неочаквано блесна светлина и аз видях Кармила, стояща близо до леглото, облечена в своята нощница, окъпана от глава до пети в кръв. Събудих се с писък, обладана от мисълта, че Кармила е била убита. Спомням си как скочих от леглото и моя следващ спомен е, че стоях в коридора и виках за помощ.

Госпожата и госпожицата дотичаха бързо от стаите си в тревога. Една лампа винаги гореше в коридора и виждайки ме, те скоро разбраха причината за моята уплаха. Настоях да почукаме на вратата на Кармила. Нашето почукване остана без отговор. То скоро се превърна в блъскане и шумотевица. Извикахме името й, но всичко беше напразно. Всички се изплашихме, защото вратата беше заключена. Изтичахме обратно в паника до моята стая. Там ние звънихме дълго и упорито. Ако стаята на баща ми беше в тази част на къщата ние бихме го извикали веднага на помощ. Но уви! Той не можеше да ни чуе и стигането до него включваше един преход, за който никой от нас нямаше смелост. Прислужниците дойдоха скоро, тичайки нагоре по стълбите.

В това време бях сложила халата и чехлите си. Моите компаньонки бяха вече преоблечени по същия начин. Разпознавайки гласовете на прислужниците в коридора, ние заедно се устремихме навън. Подновихме отново безплодно нашите призиви на вратата на Кармила. Заповядах на мъжете да разбият ключалката. Те го сториха и ние застанахме на прага, държейки високо лампите.

Погледнахме вътре. Извикахме я по име, но нямаше отговор. Огледахме стаята. Всичко изглеждаше недокоснато. Беше точно във вида, в който я оставих, когато й пожелавах лека нощ. Кармила беше изчезнала.