Шеридан льо Фану
Кармила (4)

* * *

Казах ви, че бях очарована в общи линии от гостенката си, но имаше някои подробности, които не ми харесваха чак толкова много.

Ще започна с нейното описание. Тя бе с ръст над средния за жена. Бе стройна и чудно грациозна. Освен че движенията й бяха отпуснати, МНОГО отпуснати наистина, в нейния външен вид нямаше нищо, което да дава признаци за инвалид. Цветът на лицето й бе много хубав и свеж, чертите нежни и чудесно оформени, очите й бяха големи, тъмни и блестящи, косата й бе превъзходна. Никога не бях виждала такава великолепна гъста и дълга коса, спусната над раменете. Често поставях ръце под нея и се смеех учудена от теглото й. Бе изключително фина и мека, а на цвят много силно тъмнокафява с нещо златисто. Обичах да я разпускам, а тя сама падаше надолу от тежестта си. Заплитах я и играех с нея, когато младата дама седеше отпусната в своя стол, говорейки със своя сладък и тих глас: „Господи! Ако можех да узная всичко!“

Казах, че имаше подробности, които не ми харесваха. Бях ви казала, че доверието й ме спечели още през първата нощ, когато я видях. Но аз открих, че тя проявяваше с уважение към себе си, майка си и фактически с всичко около живота си и плановете си, една постоянна резервираност. Смея да кажа, че бях неразумна, може би грешах, смея да кажа, че трябваше да уважавам тържествената повеля, тежаща върху баща ми от високопоставената дама в черно кадифе. Но любопитството е неспокойна и безскрупулна страст, и нито едно момиче не може да издържи с търпение тя да не бъде задоволена. Какво би навредило някому, ако тя ми кажеше онова, което аз толкова горещо желаех да науча? Не вярваше ли тя в моя здрав разум или честност? Защо не искаше да ми се довери, когато аз я уверих толкова тържествено, че няма да разглася и една сричка от думите й пред което и да е живо същество. Стори ми се, че независимо от годините й, имаше студенина в нейния меланхоличен и упорит отказ да ми бъде разкрита поне искрица светлина. Не мога да кажа, че се карахме по този въпрос, защото тя не би се скарала за нищо. Не беше разбира се, красиво от моя страна да й оказвам натиск. Бе много невъзпитано, но аз наистина не можех да издържа. Всичко, което тя ми каза, възлизаше по моя безсъвестна преценка — на нищо. Всичкото бе събрано в три много неясни разкрития: първо — казваше се Кармила; второ — беше от много стар и благороден род; трето — дома й се намираше в западна посока. Тя не искаше да ми каже името на семейството си, нито емблемата или девиза на техния герб, нито наименованието на тяхното имение, нито дори и това на страната, в която живееха.

Не трябва да мислите, че аз я безпокоях непрестанно по тези въпроси. Търсех възможност и повече подготвях почвата, отколкото давах ход на моето разследване. Един или два пъти атакувах по-директно. Но каквато и да беше тактиката ми, резултатът винаги бе пълен неуспех. Упреците и нежностите не можеха никак да й повлияят. Трябва да добавя и това, че нейните уклончиви отговори бяха изпълнени с такава тиха меланхолия и неодобрение, с безбройни и дори страстни изявления, че ме харесва и вярва в моята честност, с много обещания, че някога ще узная всичко, при което в сърцето ми не можеше да се намери място за обида. Тя често ме прегръщаше нежно около врата, притегляше ме към себе си и допирайки бузата си до моята, шепнеше с устни близо до ухото ми:

„Миличка, твоето малко сърце е наранено. Не ме мисли за жестока, защото се подчинявам на непреодолимия закон на моята сила и слабост. Ако твоето малко сърце е наранено, то моето ще кърви заедно с него. Увлечена от своето огромно унижение, аз живея в твоя тих живот и ти ще умреш — да, ще умреш сладко в моя. Не мога да го превъзмогна! Както аз се приближавам към теб, така и ти на свой ред ще се приближиш към други и ще научиш увлечението от онази жестокост, която е още и любов. Така че, поне засега, не се опитвай да научиш нещо повече за мен, или живота ми, а ми вярвай с цялата си любеща душа.“

След като изричаше подобно превъзнасяне, тя ме притискаше по-силно в своята тръпнеща прегръдка и устните й с леки целувки ме опарваха по бузата. Нейната възбуденост и реч бяха неразбираеми за мен. От тези налудничави прегръдки, които не бяха много чести, трябва да призная желаех да се изскубна, но силите ми сякаш ме напускаха. Прошепваните от нея думи звучаха като приспивна песен в ухото ми и намаляваха съпротивата ми до транс, от който изглежда се възстановявах само когато тя оттегляше ръцете си.

В тези загадъчни настроения аз не я харесвах. Изпитвах странно и силно вълнение, което бе приятно, но от време на време примесено с неясно чувство на страх и отвращение. Не мислех нищо определено за нея докато траеха подобни сцени, но осъзнавах любовта прерастваща в обожание и едновременно в отвращение.

Знам, че това е парадокс, но не мога да направя друг опит за да обясня усещането си.

Сега аз пиша, след интервал от повече от десет години, с трепереща ръка, с объркан и ужасен спомен за някои случки и ситуации, изпитанието през които аз несъзнателно бях преминала. Въпреки всичко пиша с жив и много силен спомен за развитието на събитията в този разказ. Подозирам, че в живота на всички хора има някои емоционални моменти, в които нашите страсти са били най-диво и страшно разпалени, и за които между всички останали ние си спомняме най-слабо и неясно.

Понякога след момент на апатия, моята странна и красива придружителка хващаше ръката ми и я държеше с любещо притискане, повтарящо се многократно. Изчервяваше се леко, взирайки се в лицето ми с изморени и изгарящи очи, дишаше толкова бързо, че роклята й се повдигаше и смъкваше неспокойно. Беше като страстта на любовник и това ме притесняваше. Беше отвратително и същевременно непреодолимо. Със злораден поглед тя ме притегляше към себе си и горещите й устни обсипваха бузата ми с целувки. Тя прошепваше почти в ридание:

„Ти си моя, ти ЩЕ БЪДЕШ моя и ти и аз сме едно завинаги!“

След това се хвърляше назад в стола си, закриваше очи с малките си ръце и ме оставяше разтреперана.

„Свързани ли сме — често я питах аз, — какво искаш да кажеш с всичко това? Може би ти напомням някого, когото си обичала? Не трябва да правиш това, мразя го! Аз не те познавам, не познавам и себе си, когато ме гледаш и ми говориш по този начин!“

Тя въздишаше при тази моя сприхавост, след това се извръщаше и пущаше ръката ми.

Вземайки под внимание тези много странни прояви, аз напразно се опитвах да си дам някакво задоволително обяснение. Не бих могла да причисля поведението й към притворство или хитрост. Това бе несъмнено моментен изблик на потискани инстинкти и емоции.

Дали тя не беше, независимо от доброволното опровержение на нейната майка, обект на проявяваща се за кратко време лудост или тук имаше някакво прикриване, измама и история? Бях чела в старите книги разкази за подобни неща. А ако някой млад обожател се бе промъкнал в къщата с желанието да продължи ролята си под прикритие, подпомогнат от някоя умна стара авантюристка? Имаше много неща против тази хипотеза, колкото и интересна да бе тя за моето самолюбие.

В някои отношения навиците на моята гостенка бяха странни. Вероятно не толкова особени ако се иска мнението на градска дама, колкото ни се струваха на нас селските хора. Тя слизаше долу много късно, обикновено не преди един часа. Тогава изпиваше чаша какао, но не ядеше нищо. След това излизахме на разходка, която беше просто безцелна и тя почти веднага изглеждаше изтощена и или се завръщаше в замъка, или сядаше на една от пейките разположени тук-там сред дърветата. Това беше една физическа слабост, на която духа й противодействаше. Тя беше винаги оживена и много интелигентна събеседница. Понякога намекваше малко за собствения си дом или споменаваше някое приключение, ситуация или някой ранен спомен, който свидетелстваше за един народ със странни навици. Описваше обичаи, за който ние нищо не знаехме. От тези случайни намеци разбрах, че нейната родна страна бе много по-отдалечена отколкото предполагах отначало.

Един следобед, така както седяхме под дърветата, покрай нас премина погребение. Починало беше хубаво младо момиче, което бях често виждала — дъщеря на един от горските пазачи. Бедният човек вървеше бавно след ковчега на своята любима дъщеря. Тя бе неговото единствено дете и той изглеждаше много опечален. Селяни, вървящи по двойки се появиха след него и пееха погребален химн. Аз се изправих, за да изразя уважението си когато те минаваха и се присъединих към тяхното пеене. Моята придружителка ме дръпна малко грубо и аз се обърнах изненадана. Тя рязко каза:

— Не забелязваш ли колко неблагозвучно е това?

— Напротив, намирам го много приятно! — отговорих аз раздразнена, почувствувах се много неудобно, защото хората, които образуваха малката процесия можеха да забележат и разберат какво стана.

Аз продължих да пея, но бях отново прекъсната.

— Ще ми пробиеш ушите! — каза Кармила почти ядосано, запушвайки уши с малките си пръсти. — Освен това как можеш да казваш, че твоята религия и моята са еднакви? Вашите правила ме нараняват и аз мразя погребенията! Каква суматоха! Защо? Ти трябва да умреш, ВСЕКИ трябва да умре и всички са по-щастливи, когато това стане! Да се прибираме!

— Баща ми отиде със свещеника до гробището в двора на църквата. Помислих че знаеш, че тя трябва да бъде погребана днес!

— ТЯ? Не си затормозявам главата заради селяни! Не знам коя е тя — отговори Кармила с леко проблясване в хубавите си очи.

— Тя е бедно момиче, което помислило, че е видяло дух преди две седмици и оттогава бавно гаснело, до вчера, когато издъхна.

— Не ми разказвай нищо за духове! Тази нощ аз няма да спя, за разлика от теб!

— Надявам се, че не се задава чума или треска. Всичко твърде много напомня на това — продължих аз. — Младата жена на свинаря умря само преди седмица, помислила, че нещо я хванало за гърлото както лежала в леглото си и едвам не я задушило. Татко казва, че такива ужасни видения придружават някои стадии на треската. Но тя се е чувствала добре предния ден. След това отпаднала и умря преди седмица.

— Добре! Надявам се, че НЕЙНОТО погребение е приключило и НЕЙНИЯ химн е изпят, и нашите уши няма да бъдат измъчвани от онова неблагозвучие и непонятен език. Това ме изнервя. Седни тук до мен! Седни по-близо, хвани ръката ми, стисни я силно — силно, още по-силно!

Бяхме се върнали малко назад и доближили до друга пейка. Тя седна. Лицето и претърпя промяна, която ме разтревожи и дори ужаси в един момент. То потъмня и стана ужасно синкаво. Зъбите и ръцете й бяха силно стиснати, тя се мръщеше и стискаше устни.

Гледаше в земята пред краката си и трепереше цялата като продължително се тресеше подобно на неудържим пристъп на малария. Сякаш цялата й енергия бе впрегната в потушаване на пристъпа, с който тя тогава безмълвно се бореше. Накрая един слаб конвулсивен вик се изтръгна от нея и истерията постепенно затихна.

— Така! Така се получава като се задушават хора с химни! — каза тя накрая. — Дръж ме, дръж ме още! Минава ми.

Кризата постепенно премина и вероятно за да разсее мрачното впечатление, което зрелището бе оставило върху мен, тя стана необикновено оживена и разговорлива. Така се прибрахме у дома. Това бе първия път, когато я виждах да проявява някакви определени симптоми на онази крехкост в здравето, за които майка й бе говорила. За първи път я виждах да проявява нещо като раздразнение. И двете преминаха като летен облак и аз — още веднъж след това бях свидетел на тази нейна моментна проява на раздразнение. Ще ви кажа как се случи.

Двете гледахме през един от високите прозорци на гостната, когато през подвижния мост в двора премина фигурата на скитник, когото аз познавах много добре. Обикновено той посещаваше замъка два пъти годишно. Бе фигура на гърбав човек с изострени слаби черти на лицето, които обикновено придружават недъгавостта. Той имаше островърха черна брада и се усмихваше до уши показвайки своите бели зъби. Бе облечен в светложълто, черно и яркочервено, опасан с повече каиши и колани отколкото можех да преброя. От тях висяха всевъзможни неща. Отзад носеше един вълшебен фенер и две кутии, които аз познавах добре, в едната имаше саламандър, а в другата мандрагора. Тези чудовища караха баща ми да се смее. Те бяха сбор от части на маймуни, папагали, катерици, риби и таралежи, изсушени и пришити заедно с голяма точност и с потресаващ ефект. Имаше цигулка, кутия за фокуси, чифт рапири, маски, няколко други загадъчни кутии, подрънкващи около него и черен жезъл с меден накрайник в ръката си. Негов спътник бе едно космато кльощаво куче, което го следваше по петите, но се спря подозрително при подвижния мост и след малко започна зловещо да вие.

Междувременно скитникът, както стоеше в средата на двора, повдигна своята смешна шапка и ни направи силно церемониален поклон, изказвайки своите поздравления многословно на отвратителен френски и не по-добър немски. После извади цигулката и започна да скрибуца весела мелодия, придружавайки я с фалшиво пеене и танцувайки със смешно изражение и подвижност, които ме накараха да се смея за разлика от виенето на кучето. След това той се приближи до прозореца с много усмивки, приветствия и с шапка в лявата ръка, цигулка под мишница, неспирен поток от думи, бързо направи дълга реклама на всичките си изпълнения и умения, които той постави в наша услуга. Остави на нашето желание избора да покаже всички любопитни и развлекателни неща, които бяха по силите му.

— Ще бъде ли угодно на дамите да купят един амулет против злия дух, който чувам се движи като вълк в тези гори? — каза той, пускайки шапката си на плочите. — От него умират наляво и надясно, а тук има магическа сила, която никога не отказва. Забодете го само за възглавницата и вече можете да му се смеете в лицето!

Тези магически сили се състояха от продълговати парчета тънка кожа с кабалистични знаци и диаграми върху тях. Кармила моментално купи едно, така направих и аз. ТОЙ гледаше нагоре и ние му се усмихвахме развеселени, поне мога да говоря така за себе си.

Неговите пронизващи черни очи сякаш усещаха нещо, което ангажираше любопитството му. След малко той извади една кожена кутия пълна с всякакви странни и малки стоманени инструменти.

— Погледнете тук, уважаема госпожице — каза той към мен. — Аз практикувам, освен другите по-маловажни неща и зъболекарското изкуство. Чума да отнесе кучето! — прекъсна той. — Мълчи, звяр! То така вие, че уважаемите дами не могат да чуят и дума. Вашата благородна приятелка, младата дама вдясно от вас, има най-острия зъб, дълъг, тънък, изострен като шило, като игла! Ха, ха! С моя силен и остър поглед го видях ясно, когато гледах нагоре и ако случайно наранява младата дама, пък и сигурно е така, ето ме тук, с моите пили шипки и клещи! Ще го направя объл и тъп ако уважаемата дама желае и вече няма да бъде зъб на риба, а на млада дама като нея. Хей! Неприятно ли е на младата дама? Много дързък ли бях? Обидих ли я?

Младата дама наистина изглеждаше много ядосана, защото се отдръпна от прозореца.

— Как може този шарлатанин да ни обижда така? Къде е баща ти? Ще поискам наказание за него! Баща ми щеше да заповяда да завържат такъв негодник за кладенеца, да го шибат с коларски камшик и да го жигосат до кости с печата на замъка!

Тя се отдръпна една или две крачки от прозореца, седна и едва изгубила от погледа си оскърбителя утихна така внезапно, както и бе избухнала. Полека възвърна своя нормален тон сякаш забрави за дребния шарлатанин и неговите прищевки.

Баща ми не беше в настроение нея вечер. На влизане ни каза, че имало още два случая с фатален край, много подобни на случилите се напоследък. Сестрата на един млад селянин от имение на една миля от тук, била много болна и според нейните описания била нападната почти по същия начин и сега бавно, но постоянно гаснела.

— Всичко това — каза баща ми — се отнася до естествени причини. Тези нещастни хора се заразяват взаимно със своите суеверия и така повтарят във въображението си сцените на ужас, обладали съседите им.

— Но самото обстоятелство плаши ужасно! — каза Кармила.

— Е и какво? — запита баща ми.

— Толкова се страхувам от мисълта, че ще ми се привидят неща! Мисля, че това би било толкова лошо, колкото и в действителност.

— Ние сме в ръцете на Бога. Нищо не може да се случи без негово разрешение и всичко ще свърши добре за онези, които го обичат. Той е нашия верен създател, ТОЙ ни е създал всички и ТОЙ ще се грижи за нас!

 

— Създател! ПРИРОДА! — повтори младата дама в отговор на милия ми баща. — И тази болест, която обхваща страната е природна. Природа! Всички неща произлизат от природата — нали? Всички неща в пространството, на земята и под земята, действат и живеят както природата повелява? Така мисля аз.

— Докторът каза, че днес ще дойде тук — каза баща ми след известно мълчание. — Искам да зная какво мисли той за това и какво мисли, че е най-добре да направим.

— Докторите никога не са ми помагали! — каза Кармила.

— Значи си била болна? — запитах аз.

— По-болна отколкото някога си била — отговори тя.

— Отдавна ли?

— Да, много отдавна. Аз страдах от същата тази болест, но забравям всичко освен болката и слабостта и те не бяха толкова силни, както при други болести.

— Тогава беше много млада, нали?

— Така е, но нека да не говорим повече за това! Нали не би наранила приятел? — Тя немощно ме погледна в очите, нежно прекара ръка на кръста ми и ме изведе от стаята. Баща ми се занимаваше с някакви документи до прозореца.

— Защо баща ти обича да ни плаши? — каза красивото момиче с въздишка и леко потреперване.

— Той не ни плаши, скъпа Кармила, това е последното нещо, за което той би помислил!

— Страхуваш ли се, мила?

— Твърде много, ако си представях, че има някаква истинска опасност да бъда нападната като тези клети хора тук.

— Страхуваш ли се да умреш?

— Да! Всеки се страхува.

Късно през деня дойде докторът и разговаря с татко известно време в кабинета. Той бе опитен човек, на шестдесет и повече години, бе напудрен и бръснеше лицето си гладко като огледало. Двамата излязоха от стаята заедно и аз чух татко да се смее и да казва:

— Учудвам се на такъв мъдър човек като теб! Какво ще кажеш за крилатите коне и драконите?

Докторът се усмихваше и даде отговор с поклащане на главата:

— Въпреки всичко, животът и смъртта са загадъчни състояния и ние знаем малко за техните възможности.