Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Carmilla, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Sewerin (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Диан Жон (2010)

Издание:

Малко нощно четиво 2: Кармила

Библиотека „Малко нощно четиво“

Художник: Валентин Караянчев

Издателство „Абагар“, Варна, 1992

История

  1. — Добавяне

* * *

Когато отидохме в гостната и седнахме на кафе и какао, Кармила не пи нищо. Беше вече съвсем на себе си. Госпожата и госпожица дьо Лафонтен се присъединиха към нас и направихме малка група за игра на карти, в процеса на която влезе баща ми заради онова, което той наричаше своя „порция чай“. Когато играта приключи, той седна до Кармила на кушетката и я попита малко разтревожено дали е получавала някакви вести от майка си откакто е при нас. Тя отговори:

След това я попита дали знае къде може да й се изпрати писмо.

— Не мога да кажа — уклончиво отговори тя, — но мислех да ви напусна. Вие вече бяхте толкова дълго гостоприемни, толкова мили с мен. Създадох ви безброй неприятности и бих желал утре да взема карета, за да се отправя по следите на майка ми. Аз знам къде ще я намеря накрая, въпреки че не се осмелявам да ви кажа.

— Но ти не трябва да мислиш за подобни неща! — възкликна баща ми за мое голямо успокоение. — Не можем да си позволим да те изгубим по такъв начин и няма да се съгласим да ни напуснеш без знанието и грижите на майка ти, която бе толкова добра да ти разреши да останеш при нас до нейното завръщане. Бих бил много щастлив, ако знаех, че имаш вести от нея, но тази вечер новините за разпространението на загадъчната болест, обхванала околността, станаха още по-тревожни. Така, моя красива гостенко, аз се чувствам твърде много отговорен пред майка ти. Но ще направя всичко възможно и сигурно е, че ти не трябва да мислиш да ни напускаш без нейни указания по този въпрос. Ние бихме страдали твърде много, ако се съгласим да се разделим с теб.

— Господине, благодаря ви хиляди пъти за вашето гостоприемство! — отговори тя, усмихвайки се срамежливо. — Вие всички бяхте толкова мили към мен! Рядко преди това съм била така щастлива в живота си, както във вашия прекрасен замък, с вашите грижи и в компанията на вашата мила дъщеря.

Баща ми галантно, по свой старомоден начин целуна ръката й усмихнат и доволен от нейната кратка реч.

Аз, както обикновено, придружих Кармила до стаята й, седнах и побъбрих с нея малко докато тя се приготвяше за лягане.

— Мислиш ли — казах накрая аз, — че някога напълно ще ми се довериш?

Тя се обърна усмихната, но не отговори и само продължи да се усмихва.

— Няма ли да отговориш на това? — попитах аз. — Не ти е приятно да отговаряш, не трябваше да те питам.

— Беше много права, когато ме попита за това и за всичко останало. Не знаеш колко си ми скъпа или не можеш да разбереш колко голямо е доверието, което търсиш. Но аз съм дала обет, много по-ужасен от този на монахиня и още не смея да разкажа моята история. Дори и на теб! Времето, когато ти ще научиш всичко, е много близо. Ще ме помислиш за жестока, силно себелюбива, но любовта е винаги егоистична! Колкото е по-страстна, толкова е и по-егоистична. Не знаеш колко съм ревнива! Ти трябва да дойдеш с мен, обичайки ме до смърт! Или трябва да ме мразиш и пак да дойдеш с мен, МРАЗЕЙКИ ме чрез смъртта и след нея! Няма такава дума като безразличие в моята апатична натура!

— Виж, Кармила, ти отново продължаваш да говориш твоите нелепи глупости — казах прибързано аз.

— Не аз, малката глупачка, каквато съм, пълна с прищевки и капризи! Заради тебе ще говоря като мъдрец! Била ли си някога на бал?

— Не съм. Как изглежда? Сигурно е много очарователно.

— Почти забравих, беше преди години. Аз се засмях.

— Не си толкова стара. Първият бал може трудно да бъде забравен.

— Спомням си всичко за него с известно усилие. Виждам го целия, както гмуркачите виждат какво става над тях през плътната, но прозрачна среда. През онази нощ се случи нещо, което замъгли картината и направи цветовете и по-бледи. Едва не ме убиха в леглото ми, нараниха ме ТУК — тя докосна гърдите си, — и оттогава всичко се промени.

— И почти можеше да умреш?

— Да, една така жестока и толкова необикновена любов, която щеше да отнеме живота ми. Любовта взема своите жертви. Няма жертвоприношение без кръв. Сега нека да отидем да спим! Чувствам се толкова ленива!

Тя лежеше и нейните малки ръце бяха заровени в пищната вълниста коса под бузата й. Главата й беше на възглавницата, а бляскавите очи ме преследваха където и да мръднех с някаква стеснителна усмивка, която аз не можех да разгадая. Пожелах й „лека нощ“ и се оттеглих от стаята с тревожно усещане.

Често се чудех дали нашата хубава гостенка някога се моли. АЗ със сигурност никога не бях я виждал на колене. Сутрин ТЯ слизаше много по-късно, след като семейните молитви бяха отдавна приключили, а вечер тя никога не напускаше гостната, за да присъства на нашите кратки вечерни молитви в хола. Ако не беше станало случайно дума в нашите безгрижни разговори, че е била кръщавана, аз щях да се съмнявам дали тя е християнка. Религията беше тема, за която аз никога не бях я чувал да казва дори и една дума.

Ако познавах света по-добре, тази особена небрежност или антипатия нямаше да ме изненада толкова много.

Предпазливите действия на нервните хора са заразителни. Аз възприех навика на Кармила да заключва вратата на спалнята си и си бях напълнила главата с всичките нейни въображаеми тревоги за среднощни нападатели и бродещи убийци. Бях възприела и нейната предпазна мярка на кратко претърсване на стаята, за да се уверя, че в нея не се е „загнездил“ някой дързък убиец или крадец. И нея вечер така си легнах и заспах. В стаята ми светеше. Това беше стар навик и нищо не можеше да ме накара да се разделя с него. Окуражена по този начин аз можех спокойно да почивам. Но сънищата преминават през каменни стени, осветяват тъмни стаи или помрачават светлите. Участващите в тях хора излизат и влизат, когато поискат и се присмиват на ключарите.

Тази нощ сънувах сън, който бе началото на една много странна агония. Не мога да го нарека кошмар, защото много добре осъзнавах, че спя. Осъзнавах също, че съм в моята стая и лежа в леглото, точно както бях в действителност. Видях или си представях, че виждам стаята и нейната мебелировка точно както я бях видяла за последен път, с изключение на това, че беше много тъмна. Видях нещо да се движи около подножието на леглото. Отначало не можех точно да го разпозная. Скоро видях, че това бе едно черно като сажди животно, което приличаше на чудовищна котка. Стори ми се около четири или пет стъпки дълго, защото покри изцяло дължината на губера пред камината, когато премина по него. То продължи да се върти напред-назад с гъвкавото и зловещо безпокойство на затворен в клетка звяр. Не можех да извикам, бях ужасена! Походката му ставаше по-бърза, а стаята бързо притъмняваше все повече и повече. Накрая стана толкова тъмно, че аз не можех да видя нищо друго освен очите му. Почувствах как леко скача върху леглото. Двете широко отворени очи приближиха лицето ми и внезапно усетих пронизваща болка, сякаш две огромни игли на инч или два една от друга, се забиваха дълбоко в гърдите ми. Събудих се с писък. Стаята беше осветена от свещта, която гореше там през цялата нощ и аз видях една женска фигура да стои до края на леглото, в дясната страна. Тя бе в широка тъмна рокля, косата й беше спусната и покриваше раменете й. Дори и каменен блок не можеше да бъде толкова неподвижен. Нямаше и най-лек полъх от дихание. Когато се взрях в нея, фигурата сякаш бе променила мястото си и сега беше по-близо до вратата, след това съвсем до нея. Вратата се отвори и тя изчезна.

Вече бях облекчена, можех да дишам и да се движа. Първата ми мисъл бе, че Кармила си е направила шега и че съм забравила да обезопася вратата. Изтичах до нея и я намерих заключена, както обикновено отвътре. Страхувах се да я отворя — бях ужасена.

Скочих в леглото и се покрих през глава със завивките. Лежах там до сутринта повече мъртва, отколкото жива.