Шеридан льо Фану
Кармила (11)

* * *

„От все сърце“, каза генералът с известно усилие и след кратка пауза, за да подреди мислите си, той започна един от най-странните разкази, които някога бях чувала.

— Моето мило дете очакваше с голямо удоволствие посещението, което ти бе така добър да уредиш за нея при твоята очарователна дъщеря. — Тук той ми направи един галантен, но меланхоличен поклон. — Междувременно имахме покана да посетим другия мой приятел — граф Карлсфелд. Трябваше да вземем участие в поредица от празненства, които както си спомняш, бяха давани от него в чест на неговия знатен посетител — „Великият херцог Карл“.

— Да и те бяха, струва ми се, много разкошни! — каза баща ми.

— Подобаващи за принцове! Тогава гостоприемството му беше царско. Той правеше чудеса. Нощта, от която бележи началото си моята мъка, бе определена за един великолепен маскарад. Парковете бяха разтворени, дърветата украсени с цветни лампи. Имаше такъв показ от фойерверки, какъвто и самият Париж никога не беше виждал. И такава музика, музиката знаеш е моята слабост — такава очарователна музика! Най-добрият инструментален оркестър на света и най-добрите певци, които биха могли да бъдат събрани от всички големи опери в Европа. Когато се разхождаш безцелно из тези фантастично осветени паркове, край блесналия на лунната светлина замък, хвърлящ розова светлина от дългите редици на прозорците си, ти би могъл внезапно да чуеш възхитителни гласове, прокраднали се от лодките по езерото. Аз се почувствувах пренесен в романтизма и поезията на моята ранна младост. Когато фойерверките приключиха и бала започна, ние се върнахме в огромните зали, които бяха разтворени за танцуващите. Знаете, че бала с маски е една красива гледка, но такъв блестящ спектакъл като този не бях виждал никога преди това. Обществото бе аристократично, отбрано. Аз бях почти единствения „никой“ представен там. Моето скъпо дете изглеждаше твърде красиво. Тя не носеше маска.

Нейното вълнение и наслада прибавяха един неизразим чар към винаги хубавите й черти. Забелязах една млада дама, облечена превъзходно, носеща маска. Стори ми се, че наблюдава възпитаничката ми с необичаен интерес. Бях я видял по-рано същата вечер, в голямата зала и тогава, минавайки покрай нас ни наблюдаваше внимателно. Друга дама, също маскирана, облечена богато и стилно, с горд вид на високопоставено лице, я придружаваше като компаньонка. Ако младата дама не носеше маска, аз бих могъл, разбира се, да разбера със сигурност дали тя гледаше моето бедно дете. Сега съм съвсем сигурен, че е било така.

Вече бяхме в един от салоните. Моята племенница танцуваше и си почиваше за малко в един от столовете край вратата. Аз стоях наблизо. Двете дами, които споменах, бяха се приближили и по-младата зае стола до моята възпитаница и за известно време й говори нещо с тих глас. Нейната компаньонка застана до мен. Възползвайки се от предимството на маската си, тя се обърна към мен с тон на стар приятел и назовавайки ме по име започна разговор, който силно погъделичка любопитството ми. Тя спомена многото места, където ме беше срещала: в кралския двор и в аристократични семейства. Намекна незначителни случки, за които аз отдавна бях престанал да мисля, но открих, че те са били само временно изоставени от паметта ми, защото мигновено оживяха.

След всеки изминал миг ставах все по-любопитен да узная коя бе тя. Тя възпираше тези опити за разкрития много умело и леко. Показваше познаване на много откъси от живота ми и това ми се струваше съвсем необяснимо. Сякаш изпитваше истинско удоволствие да дразни любопитството ми и да ме гледа как се затруднявам в моята обърканост от една догадка към друга. Тази жена се оказа майка на младата дама. Междувременно младата госпожица, която нейната майка назоваваше със странното име Миларка и към която тя се бе обърнала един или два пъти, бе влязла със същата лекота и грация в разговор с моята възпитаница. Представи й се казвайки, че майка й била много стара моя позната. Говореше с допустимата дързост, която маската правеше възможна. Говореше като приятел, възхищаваше се от роклята й и изразяваше много приятно възхищението си от нейната красота. Забавляваше моето дете с подигравателна критика към хората, които се тълпяха в балната зала и се смееше, за да я развесели. Беше много духовита, жива и след известно време двете станаха много добри приятелки. Младата непозната сваляше маската си, показвайки едно забележително красиво лице. Не бях го виждал никога преди това. Но въпреки че бе ново за нас, чертите му бяха така обаятелни, както и толкова хубави, че бе невъзможно да не почувствуваме силното му привличане. Моето бедно момиче го изпита. Не бях виждал някого така заслепен от пръв поглед, но и самата непозната наистина изглеждаше силно привлечена от нея.

През това време, възползвайки се от възможностите, които представяше маскарадът, аз зададох не един въпрос на по-възрастната дама:

— Безкрайно ме объркахте — казах аз, смеейки се. — Не е ли достатъчно? Няма ли вече да се съгласите да застанем на равни начала и да благоволите да махнете маската си?

— Може ли друга молба да бъде по-несправедлива? — отвърна тя. — Да искате от една дама да ви даде предимство! Освен това, откъде знаете че ще ме разпознаете? Годините променят човека!

— Както виждате — казах аз, с поклон и предполагам с лек меланхоличен смях.

— Както ни казват философите — каза тя, — откъде знаеш че ще си помогнеш ако видиш лицето ми?

— Ще трябва да опитам — отговорих аз. — Напразно се опитвате да се представяте за стара жена! Вашата фигура ви издава.

— Въпреки всичко, години са минали откакто ви видях, а и вземам под внимание кога вие сте ме виждали за последен път. Миларка е моя дъщеря, затова не мога да бъда млада, дори и в очите на хора, които времето е научило да бъдат снизходителни. А и може да не желая да бъда сравнявана с онази, която вие помните! Нямате маска за сваляне. Не можете да ми предложите нищо в замяна.

— При всички случаи, няма да отречете — казах аз, — че тъй като съм удостоен с вашето позволение да разговаряме, аз трябва да знам как да се обръщам към вас! Трябва ли да ви казвам госпожа графинята?

— Що се отнася до това — започна тя, но беше прекъсната от един господин облечен в черно, който изглеждаше особено елегантен и изискан, с този недостатък, че лицето му бе най-смъртно бледото, което някога бях виждал, с изключение на мъртвите. Той не беше маскиран — обикновено вечерно облекло на благородник. Той каза без да се усмихва, но с галантен и необикновено нисък поклон:

— Ще ми разреши ли госпожа графинята да кажа само няколко думи, които могат да я заинтересуват?

Дамата бързо се обърна към него и докосна устните си в знак за мълчание. След това ми каза:

— Пазете ми мястото, генерале! Ще се върна след като разменя няколко думи.

И с тази закачливо дадена заповед, тя се дръпна малко встрани с господина. Говори известно време, очевидно много сериозно. След това те се оттеглиха заедно в тълпата и аз ги изгубих за няколко минути. Прекарах този интервал от време в главоболене да се досетя за самоличността на дамата, която изглежда ме помнеше много добре. Помислих да се върна и да се присъединя към разговора между моята хубава възпитаница и дъщерята на графинята, опитвайки се докато тя се върне, да я изненадам сетил се за името, титлата, замъка и нейните имения. Но в този момент, тя се завърна, придружена от бледия човек, който каза:

— Ще се върна и уведомя госпожа графинята, когато каретата й е пред вратата — след което се оттегли с поклон.

— Значи ще трябва да се лишим от госпожа графинята? Надявам се само за няколко часа? — казах аз с нисък поклон.

— Може да е само за толкова, но може да е и за няколко седмици. За нещастие той дойде да ми говори точно сега. Вече познахте ли ме?

Уверих я, че не.

— Ще ме познаете — каза тя, — но не сега. Ние сме по-стари и по-добри приятели отколкото, вероятно, вие подозирате. Още не мога да се разкрия. След три седмици ще мина през вашия прекрасен замък, за който съм правила проучвания. Тогава ще ви посетя за час или два и ще подновя едно приятелство, за което никога не мисля без хиляди приятни спомени. Някои вести стигнаха до мен като гръм. Сега трябва да потеглям и да пътувам близо сто мили по един заобиколен път с цялата бързина, която мога евентуално да постигна. Моите затруднения се увеличават. Само дето съм възпрепятствувана от умишленото прикриване на името си, за да не отправя една много специална молба към вас. Моето бедно дете не е възстановило съвсем силите си. Конят й падна заедно с нея при един лов, на който тя беше поканена. Още не се е съвзела от шока и нашият лекар казва, че тя в никакъв случай не трябва да се изморява за известно време. Ние дойдохме до тук при много леки преходи, едва по шест левги на ден. Сега трябва да пътувам ден и нощ в мисия на живот и смърт — мисия, критична и имаща важно значение. Същността й аз ще бъда в състояние да ви обясня когато се срещнем и се надявам, че това ще стане след няколко седмици и без необходимост от някакво прикриване.

Тя продължи с искането си и то с тон на човек, при когото такава молба се превръщаше повече в искане на съвет, отколкото в търсене на услуга. Това проличаваше само от държанието й и както изглеждаше беше съвсем несъзнателно. Но от думите, с които бе изразявано, нищо не би могло да бъде по-умоляващо. Аз просто трябваше да се съглася да се грижа за дъщеря й по време на нейното отсъствие. Това, като се има предвид всичко, беше едно странно, да не кажа дръзко искане. Тя някак си ме обезоръжаваше и наблягаше най-вече на моето рицарско достойнство. В същия момент, една фатална случайност предопредели всичко, което се случи. Моето дете дойде до мен и съвсем тихо ме помоли да поканя нейната нова приятелка Миларка да ни посети. Тя тъкмо я възхваляваше и смяташе, че ще й бъде изключително приятно, ако нейната майка позволяваше това. При други случаи аз би трябвало да й кажа да изчака малко, докато, поне, разбере кои са те. Но нямах дори миг за размисъл. Двете дами ме атакуваха заедно и трябва да призная, че изисканото и красиво лице на младата дама, в което имаше нещо крайно очарователно, както елегантността и силата на родения благородник, ме решиха. Омаломощен, аз се съгласих и поех съвсем лесно грижата за младата дама, наричана Миларка.

Графинята извика дъщеря си, и започна да й обяснява как внезапно и неочаквано е била повикана, каза й също за уговорката тя да остане под моя закрила. Добави и това, че аз съм един от нейните най-стари и високо ценени приятели. Аз, разбира се, правех подобни изявления, когато случаят го изискваше и се намерих, след като размислих, в положение, което никак не ми харесваше. Господинът в черно се върна и много церемонно отведе дамата от стаята. Поведението на този господин беше такова, сякаш искаше да ме впечатли с убеждението, че графинята бе дама с много по-голяма важност, отколкото само нейната скромна титла би могла да ме накара да предположа. Последното искане на майката към мен беше да не се опитвам до нейното завръщане да науча за нея нещо повече от това, което вече бях успял да узная. Нашият виден домакин, чийто гост бе тя, знаел причините за това. Прошепна няколко думи на дъщеря си, целуна я прибързано два пъти и замина, придружена от бледния господин в черно. „В съседната стая — каза Миларка, — има прозорец с изглед към двора. Бих желала да видя мама за последно и да й пратя въздушна целувка.“ Ние, разбира се, се съгласихме и я придружихме до прозореца. Погледнахме навън и видяхме една красива старомодна карета, с група разсилни и лакеи. Видяхме слабата фигура на господина в черно, който държеше дебел кадифен плащ и го постави върху раменете на графинята като закри главата й с качулката. Тя му кимна и леко го докосна с ръката си. Той се поклони ниско няколко пъти след затварянето на вратата и каретата потегли. „Замина!“ — каза Миларка с въздишка. „Замина…“ — повторих си наум аз. За пръв път след моето съгласяване, разсъждавах върху безразсъдството на постъпката си. „Тя не погледна нагоре“ — каза младата дама опечалено. „Графинята вероятно е свалила маската си и не желае да показва лицето си — казах аз. — Тя не би могла да знае, че си била на прозореца“. Тя въздъхна и ме погледна в очите. Беше толкова красива, че аз се смилих. Съжалявах, че за момент съм се разкаял за моето гостоприемство и твърдо реших да загладя вината си пред нея заради непризнатата грубост на моето посрещане.

Младата дама, поставяйки отново маската си, се присъедини към моята възпитаница, убеждавайки ме да се завърнем в парковете, където концертът щеше да започне отново. Направихме така и се разходихме по терасата, която лежи под прозорците на замъка.

Миларка ни стана много близка и ни забавляваше с живи описания и истории за повечето видни хора, които виждахме на терасата. Аз я харесвах все повече и повече след всяка изминала минута. Нейните клюки, без да бъдат злонамерени, бяха крайно развлекателни за мен, отдавна бях извън висшето общество. Помислих си колко би оживила понякога самотните вечери у дома.

Този бал не приключи докато утринното слънце не достигна хоризонта. Великият херцог обичаше да танцува дотогава, така че преданите нему хора не можеха да си заминат или да помислят за сън. Тъкмо бяхме преминали през един препълнен салон, когато моята възпитаница ме попита къде е Миларка. Аз мислех, че тя е била от нейната страна, а тя мислела, че е до мен. Бяхме я загубили. Всички мои усилия да я намеря бяха напразни. Страхувах се да не се е изгубила в огромните паркове. Тогава вече напълно осъзнавах безразсъдството, че бях приел да закрилям една млада дама, знаейки само името й. Обвързан с обещания, без да зная нищо за наложилите го причини, аз дори не бих могъл да направя проучвания, казвайки само това, че изчезналото младо момиче е дъщерята на графинята, която си е заминала преди няколко часа.

Разсъмна се. Беше съвсем светло когато се отказах от моето търсене. Едва около два часа на другия ден, ние научихме нещо за моята изчезнала гостенка. Един прислужник почука на вратата на племенницата ми, за да каже, че е бил упорито молен от една млада дама, която изглеждала силно разстроена, да разбере къде тя би могла да открие генерала барон Шпилсдорф и неговата дъщеря, под чиято опека е била оставена от майка си. Не би могло да има съмнение, че нашата млада приятелка се бе намерила. Боже, как ми се иска да я бяхме загубили! Тя разказа на моето нещастно дете една история, обяснявайки, че не могла да ни открие дълго време. Каза, че било много късно когато отишла в спалнята на домакина отчаяна, че не може да ни намери и заспала дълбок сън, който макар и дълъг, не бил достатъчен, за да възвърне силите й след умората от бала.

Този ден Миларка дойде при нас, у дома. Бях много щастлив, че съм намерил такава очарователна компаньонка за моето скъпо момиче.