Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (47)

Глава 45
Кулата стои

Егвийн бавно крачеше през лагера на бунтовничките. Бе облечена в пурпурна рокля за езда и цветът караше немалко вежди да се вдигат учудено. Предвид стореното от Червената Аджа тукашните Айез Седай отбягваха този оттенък. Дори лагерните слугини го бяха забелязали и бяха продали червените си и морави рокли, или ги бяха нарязали за парцали.

Егвийн изрично бе поискала червено. В Кулата Сестрите бяха развили навика да носят само цвета на своята Аджа и тази практика беше подхранвала разделението. Колкото и да беше хубаво да се гордееш с привързаността към своята Аджа, беше опасно да започнеш да си въобразяваш, че не можеш да се довериш на друг цвят.

Егвийн беше всички Аджи. Днес червеното за нея символизираше много неща. Предстоящото помирение с Червената Аджа. Напомняне за разделението, което трябваше да бъде поправено. Знак за пролятата кръв, кръвта на добри хора, които се бяха борили, за да защитят Бялата кула.

Кръвта на мъртвите Айез Седай, обезглавени преди час по заповед на Егвийн.

Сюан бе намерила пръстена й с Великата змия. Колко хубаво беше да го усеща отново на пръста си.

Небето беше стоманеносиво, миризмата на пръст се носеше във въздуха заедно с оживената шумотевица из лагера. Жени забързано перяха дрехи, все едно закъсняваха да приготвят хората си за празник. Новачки тичаха — буквално тичаха — от урок на урок. Айез Седай стояха наоколо, скръстили ръце и готови да изгорят с очи всеки, който излиза от ритъма.

„Усещат напрежението на деня — помисли Егвийн. — И мен самата неволно ме обзема безпокойство от това.“ Предната нощ с нападението на сеанчанците. Последвалото завръщане на Амирлин, която сутринта беше прочистила Айез Седай. И сега следобедът с тътена на бойните барабани.

Лагерът на самия Брин едва ли беше в такова напрежение. Неговите хора винаги бяха готови за бой. И тъкмо те щяха да решат изхода от тази война. Егвийн нямаше да накара своите Айез Седай да влязат в битка, като заобиколи Клетвата си да не използват Силата за нанасяне на смърт. Щяха да чакат тук и да я използват само за Изцеряване.

Освен ако Сестрите в Бялата кула не се включеха истински в боя. Светлината дано да дадеше Елайда да прояви разум и да не позволи това. Ако Айез Седай обърнеха Силата едни срещу други, наистина щеше да е мрачен ден.

„Може ли този ден да стане още по-мрачен?“ Много Айез Седай, покрай които минаваше, я поглеждаха с респект, с благоговение и малко страх. След дълго отсъствие Амирлин се беше завърнала. И носеше със себе си унищожение и съд.

Над петдесет Черни сестри бяха усмирени и след това екзекутирани. Призляваше й от мисълта за смъртта им. Тази сцена завинаги щеше да остане жива в ума й — бившата й Пазителка, отпуснала глава на дръвника, синята рокля и огненочервената коса, окъпани изведнъж от топлата златиста светлина, щом по-тънкият слой облаци се разкъса за миг пред слънцето. Сребристият блясък на брадвата, падаща, за да вземе главата й. Може би Шарката щеше да е по-милостива към нея следващия път, когато й се позволеше нишка във великото пано. А може би не. Смъртта не беше избавление от Тъмния. Ужасът на Шериам в края издаваше, че може би си бе помислила същото, докато брадвата отсичаше главата й.

Егвийн вече напълно разбираше защо айилците могат да се смеят на един най-обикновен бой. Да можеше и тя да изтърпи няколко дни под жилещата пръчка, вместо да заповяда екзекуцията на жени, които бе обичала и с които беше работила.

Някои Заседателки се бяха изказали да бъдат подложени на разпит преди екзекуцията, но Егвийн настоя на своето. Петдесет жени бяха твърде много, за да ги заслонят и пазят, а след като вече знаеха, че усмиряването може да се Изцери, това не беше решение. Не, историята бе доказала колко коварни и опасни могат да са Черните, а на Егвийн до гуша й беше дошло да се безпокои какво би могло да стане. С Могедиен се беше научила, че цената за алчността е висока, та дори да е просто алчност за информация. Тя и останалите се бяха оказали твърде жадни — и твърде горди от „откритията“, които бяха направили, — за да се погрижат светът да се отърве от една Отстъпница.

Е, нямаше да позволи тук подобна грешка. Законът беше ясен, Съветът беше дал присъдата си и не беше направено тайно. Верин беше умряла, за да спре тези жени, и Егвийн щеше да се погрижи саможертвата й да не е напразна.

„Добре се справи, Верин. Много добре.“ Всяка Айез Седай в лагера беше накарана да положи отново Трите клетви и освен разкритите от Верин бяха открили само още три от Черната. Проучването й беше изчерпателно.

Стражниците на Черните бяха под охрана. С тях щяха да се оправят по-късно, когато щяха да разполагат с време внимателно да отделят истинските Мраколюбци от тези, които просто са разгневени от загубата на своите Айез Седай. Повечето от тях щяха да потърсят смъртта, дори невинните. Може би щяха да успеят да убедят невинните да останат живи достатъчно дълго, за да се хвърлят в Последната битка.

Въпреки предпазните мерки на Егвийн близо двайсет Черни сестри от списъка на Верин все пак се бяха спасили. Не знаеше как са го разбрали. Стражите на Брин бяха заловили някои по-слаби при опита им да избягат и за да ги задържат, бяха загинали войници. Но много все пак се бяха измъкнали.

Нямаше полза да се ядосва за това. Петдесет Черни бяха мъртви. Това беше победа. Плашеща. Но победа все пак.

Тъй че тя вървеше през лагера, с ботуши за езда и рокля в червено, с развята на вятъра кестенява коса, вързана с алени панделки в знак за кръвта, която бе проляла няма и преди час. Не обвиняваше Сестрите наоколо за потайните им погледи, за прикритата им тревога и страх. И почит. Ако бяха хранили някакво съмнение, че Егвийн е Амирлин, то се беше разсеяло. Бяха я приели и се страхуваха от нея. Никога вече нямаше да се вмести напълно сред тях. Беше се отделила от тях и завинаги щеше да остане така.

Една фигура се отдели от палатките с решителна походка и я настигна. Достолепната жена се сниши в почтителен реверанс, но след като крачеха толкова бързо, Егвийн не се спря, за да й даде да целуне пръстена с Великата змия.

— Майко — заговори Лелейн, — Брин извести, че всичко за щурма е готово. Казва, че западните мостове са идеални отправни точки за атака, но предлага част от хората му да се прехвърли с портали зад редиците на Бялата кула. Пита дали ще е възможно.

Не беше използване на Силата за оръжие, но почти. Тънко разграничение. Но тънкото разграничение бе в същината на това да си Айез Седай.

— Кажи му, че лично ще направя порталите.

— Великолепно, Майко — отвърна Лелейн с вежлив поклон — съвършената, вярна служителка. Забележително колко бързо се бе променило отношението й към Егвийн. Трябваше да е осъзнала, че единственият й избор е да се прикрепи напълно към нея и да се откаже от опитите да си осигури власт. По този начин нямаше да изглежда двулична, а и може би щеше да си спечели висока позиция. Стига Егвийн да можеше да се укрепи като могъща Амирлин.

Добро допускане.

Само че промяната в поведението на Романда сигурно разстройваше Лелейн. Жълтата чакаше своя ред по пътя напред. Носеше рокля с цвета на своята Аджа, косата й бе прибрана в достолепен кок. Приклекна в реверанс, щом Егвийн стигна до нея, и хвърли много бегъл поглед към Лелейн, преди да застане отдясно на Егвийн, по-далече от Лелейн.

— Майко — заговори Романда, — разпитах за това, което ме помолихте. Не е имало никаква връзка с изпратените до Черната кула. Нито думичка.

— Това не ти ли се струва странно? — попита Егвийн.

— Да, Майко. С Пътуването трябваше вече да са се върнали и пак да са отишли. Трябваше вест да изпратят поне. Това мълчание е обезпокоително.

Обезпокоително, наистина. Още по-лошо: тази делегация включваше Нисао, Миреле, Фаолайн и Теодрин. Всяка от тези жени се беше заклела във вярност на Егвийн. Притеснително съвпадение. Заминаването на Фаолайн и Теодрин беше особено подозрително. Бяха заминали уж защото си нямаха Стражници, но Сестрите в лагера не ги смятаха за пълни Айез Седай… въпреки че никоя не смееше да го каже открито на Егвийн.

Защо точно тези четири от стотиците Айез Седай в лагера бяха включени в делегацията? Беше ли съвпадение? Вероятността изглеждаше нищожна. Но какво означаваше тогава? Дали някоя преднамерено беше изпратила верните на Егвийн? И ако беше така, защо не е изпратила Сюан? А може би беше дело на Шериам? Тя беше признала няколко неща преди екзекуцията, но това не беше между тях.

Тъй или иначе, нещо ставаше при онези Аша’ман. Трябваше сериозно да се заеме с Черната кула.

— Майко — заговори Лелейн, за да привлече отново вниманието й към себе си. Синята не погледна към съперничката си. — Имам друга новина.

Романда изсумтя тихо.

— Говори — подкани я Егвийн.

— Шериам не лъжеше — заяви Лелейн. — Тер-ангреал за сънуването ги няма. Всичките.

— Как е възможно това? — възмути се Егвийн и гневът неволно се прокрадна в гласа й.

— Шериам беше Пазителка, Майко — заговори бързо Лелейн. — Пазехме тер-ангреалите заедно, както е обичаят в Бялата кула, под охрана. Но… ами, какво основание е имала охраната да връща Шериам?

— А какво щеше да ни каже според теб? — попита Егвийн. — Тази кражба нямаше да остане скрита задълго.

— Не знам, Майко. — Лелейн поклати глава. — Стражите казаха, че Шериам изглеждала… притеснена, когато е взела тер-ангреалите. Било е снощи.

При мисълта за последните признания на Шериам Егвийн стисна зъби. Кражбата на тер-ангреалите съвсем не беше най-стъписващата новина, спомената от нея. Елейн щеше да се вбеси. Оригиналният пръстен беше между откраднатите, а Егвийн се съмняваше, че скритото копие на Сюан ще свърши работа за модел. Той вече имаше недостатъци. Копия от него едва ли щяха да са по-съвършени.

— Майко — продължи Лелейн, по-тихо този път. — Ами… другото твърдение на Шериам?

— Онова за Отстъпницата в Бялата кула, предрешена като Айез Седай ли?

Лелейн и Романда продължиха да вървят мълчаливо, и двете загледани напред, сякаш мисълта за това беше особено плашеща.

— Да, подозирам, че е права — каза Егвийн. — Те проникнаха не само в нашия лагер, но и в аристокрацията на Андор, Иллиан и Тийр. Защо не и в самата Бяла кула? — Не добави, че книгата, на Верин потвърждаваше наличието на Отстъпница в Бялата кула. Струваше й се, че ще е най-добре засега да запази в тайна пълния размер на разкритията на Верин. — Но не бих се притеснявала чак толкова. След като превземем и обединим Кулата, Отстъпницата — която и да е тя — вероятно ще намери за по-благоразумно да се измъкне и да намери по-лесен обект за кроежите си.

Думите й като че ли не успокоиха особено Лелейн и Романда. Стигнаха края на лагера на Айез Седай, където ги чакаха коне, както и голяма група войници, и по една Заседателка от всяка Аджа — освен Синята и Червената. Синя нямаше, тъй като Лелейн бе единствената, останала в лагера. Причината да няма Червена бе очевидна. Отчасти и заради това Егвийн беше избрала да облече червено — дискретен намек, че в действието, което щяха да предприемат, трябва да са представени всички Аджи. Беше за доброто на всички.

Докато се качваше на коня си, Егвийн забеляза, че Гавин я е последвал, макар и на почтително разстояние. Откъде беше дошъл? Не бяха разговаряли от сутринта. Той също яхна коня си и когато тя излезе от лагера с Лелейн, Романда, Заседателките и войниците, продължи след тях на безопасно разстояние. Егвийн още не знаеше какво да прави с него.

Войнишкият лагер беше опустял. Палатките бяха празни, отъпканите от ботуши и копита проходи между тях — пусти. Егвийн прегърна Извора, готова със сплитовете, в случай че някой я нападне по време на ездата. Все още не можеше да разчита, че Елайда няма да използва портал, за да предотврати атаката. Вярно, лъжливата Амирлин щеше да е твърде заета с последствията от сеанчанското нападение. Но подобни очаквания — допускането, че е в безопасност — я бяха довели до плена. Тя беше Амирлин. Не можеше да се излага на риск. Беше обезсърчаващо, но разбираше, че е дошъл краят на самостоятелните й действия. През онези няколко недели можеше да я убият, вместо да я държат в плен. Салидарският бунт щеше да пропадне и Елайда щеше да продължи да е Амирлин.

Малката й свита подходи към бойните линии край село Дарейн. Пожарът в Бялата кула още тлееше, стълб пушек се виеше нагоре в средата на острова и загръщаше белия шпил. Дори отдалече раните, оставени от сеанчанската атака по зданието, се виждаха ясно. Черни дупки като петна от развала по здрава иначе ябълка. Кулата сякаш простена, когато Егвийн се загледа в нея. Толкова дълго бе устоявала, толкова много бе преживяла. Сега беше толкова дълбоко наранена, че ден по-късно все още кървеше.

Но стоеше. Светлината да я благослови, стоеше. Издигаше се високо, ранена, но крепка, и сочеше нагоре към скритото зад облаци слънце. Стоеше гордо й предизвикваше онези, които искаха да я прекършат, отвътре и отвън.

Брин и Сюан я чакаха в тила на войската. Несъразмерна двойка бяха двамата. Закоравелият в битки генерал с побелели слепоочия и неуязвимо като броня лице. Силен и твърд, като изсечен от камък. И до него Сюан, дребничка в светлосинята рокля, с миловидно лице, толкова млада на вид, че можеше да мине за внучка на Брин, при все че бяха почти на една и съща възраст.

Сюан направи полуреверанс от седлото, а Брин отдаде чест. В очите му все още се четеше тревога. Изглеждаше засрамен от участието си в спасяването, макар Егвийн да не таеше недоволство към него. Беше мъж на честта. Дори да бе тръгнал само за да защити безразсъдната Сюан и Гавин, трябваше да бъде похвален, че е опазил живота им.

Забеляза, че Сюан и Брин са много близо един до друг. Признала ли му беше най-после Сюан, че я привлича? И… у Брин вече имаше някакво познато изящество. Беше толкова смътно, че може би си въобразяваше някои неща, но съчетано с връзката между двамата…

— Взе ли си Стражник най-после? — попита я Егвийн.

Сюан присви очи.

— Да.

Брин изглеждаше изненадан и малко засрамен.

— Постарай се да я опазиш от неприятности, Брин — каза Егвийн, взряна в очите на Сюан. — Доста си ги имаше напоследък. Мисля си дали да не ти я дам за пехотинец. Вярвам, че военният ред може да е добър за нея и ще й напомни, че понякога подчинението стои над инициативата.

Сюан клюмна и извърна очи.

— Все още не съм решила какво да правя с тебе, Сюан — каза Егвийн по-тихо. — Но разпали гнева ми. И изгуби доверието ми. Ще се наложи да успокоиш първото и да спечелиш второто, ако искаш отново да си в кръга на най-доверените ми хора.

Обърна й гръб и погледна генерала. Той беше пребледнял. Може би от това, че усещаше срама на Сюан.

— Трябва да бъдете поздравен за смелостта, че сте й позволили да ви обвърже, генерале. Разбирам, че да бъде опазена от неприятности е почти невъзможна задача, но имам доверие във вас.

Брин се отпусна.

— Ще направя всичко по силите си, Майко. — След това посочи войнишките редици.

— Има нещо, което трябва да видите.

Подкараха по пълния с хиляди войници път. Сюан яздеше до нея и Брин, Гавин малко след тях. Лелейн и Романда останаха с другите Заседателки, след като Егвийн им махна с ръка. Новопридобитото им покорство се оказваше полезно, особено след като явно бяха решили вече да се надпреварват за одобрението на Егвийн. Вероятно всяка се домогваше да стане новата й Пазителка, след като Шериам вече я нямаше.

Генералът я поведе към предните линии и Егвийн приготви сплит от Въздух в случай, че към нея бъде изстреляна някоя стрела. Сюан я погледна за миг, но не оспори тази предпазна мярка. Трябваше да е ненужна — стражите на Кулата никога нямаше да стрелят по Айез Седай, дори в конфликт като този. Същото обаче не можеше да се каже за Стражниците, а злополуките все пак се случваха. За Елайда щеше да е добре дошло, ако някоя случайна стрела пронижеше съперничката й в гърлото.

Речните камъни на настилката отстъпиха място на четвъртити блокове, докато преминаваха през евакуирания Дарейн, а те на свой ред — на мраморни плочи, водещи към моста Алиндер, величествено съоръжение от бял мрамор, което прехвърляше реката към Тар Валон. Тук беше онова, което Брин искаше да й покаже: от другата страна на моста, присвити зад барикадата от камъни и трупи, стояха бойци от Гвардията на Кулата с Пламъка на Тар Валон на табардите. Не можеше да са повече от хиляда.

Ударната сила на Брин наброяваше десет хиляди.

— Знам, че съотношението на силите никога не ни е спирало да щурмуваме — заговори Брин. — Но Гвардията може да изкара повече бойци, особено с набор на мъже от самия град. Съмнявам се, че са изкарали тези месеци в дялкане на пръчки край огнището и в спомени за славни времена. Ако Чубайн има малко ум в главата, щеше да е упражнявал ново попълнение войници.

— Тогава къде са? — попита Егвийн.

— Светлината само знае, Майко — отвърна Брин и поклати глава. — Ще изгубим хора, докато преодолеем тази сила, но не много. Ще е разгром.

— Възможно ли е сеанчанците наистина да са ги уязвили чак толкова?

— Не знам, Майко. Нощес беше лошо. Много огън, много мъртви. Но преценката ми за щетите е в стотици, не в хиляди. Може би Гвардията разчиства отломките и потушава пожарите, но все пак мислех, че ще съберат по-голяма сила, когато ме видяха да съсредоточавам хората си тук. Огледах ги тези момчета с далекогледа. Капнали са.

Егвийн гледаше замислено през реката. Лек ветрец духаше срещу течението и водата се накъдряше.

— Не оспорвате разумността на този щурм, генерале.

— Не е в навика ми да оспорвам заповеди, Майко.

— А съображенията ви по въпроса, ако ви попитат?

— Ако ме попитат? Ами, атакуването тактически е оправдано. Загубили сме Пътуването като предимство и щом врагът ни може да се снабдява, когато си поиска, тогава какъв е смисълът на една обсада? Време е или да се нападне, или да стягаме багажа и да си ходим.

Егвийн кимна. И все пак изпитваше колебание. Онзи злокобен дим в небето, осакатената Кула, наплашените войници без подкрепления. Всичко това нашепваше за нещо нередно.

— Колко можем да чакаме, преди да се наложи на всяка цена да започнете щурма, генерале? — попита тя.

Брин се намръщи, но не възрази на въпроса. Погледна към небето.

— Става късно. Един час може би. След това ще е много тъмно. При такова благоприятно съотношение на силите не бих добавил случайния фактор на нощната битка.

— Значи изчакваме час — заяви Егвийн и се отпусна в седлото. Другите изглеждаха объркани, но замълчаха. Амирлинският трон беше казал.

За какво чакаше? Какво й подсказваха инстинктите? Мислеше за това, докато минутите бавно се точеха. По някое време осъзна какво я беше накарало да спре. Направеше ли се тази стъпка, връщане нямаше да има. Предната нощ Бялата кула беше пострадала. За първи път вражеска сила бе използвала Единствената сила срещу нея. Щурмът на Егвийн щеше да е още нещо за първи път: първият път, в който група Айез Седай е повела войски срещу друга група Айез Седай. Имало беше преди битки между фракции в Кулата. Сблъсъци между една и друга Аджа, довеждали понякога до кръвопролития, като случилото се след свалянето на Сюан. Тайните истории упоменаваха за такива събития.

Но никога враждата не се беше разпростирала извън вратите на самата Кула. Никога Айез Седай не бяха повеждали войски по тези мостове. Да направи това означаваше завинаги да се свърже с управлението й. Каквото и друго да постигнеше Егвийн, сигурно щеше да бъде засенчено от този ден.

Беше се надявала да донесе свобода и обединение. А се очертаваше война и покоряване. Ако трябваше да стане така, щеше да даде заповедта. Но искаше да изчака до последния възможен момент. Ако това означаваше един мрачен час под облачно небе, с цвилещи коне, усетили напрегнатостта на своите ездачи — нека.

Часът на Брин дойде й си отиде. Егвийн се поколеба още няколко минути — толкова, колкото смееше. Никакво облекчение не дойде от горките войничета от другата страна на моста. Само гледаха с отчаяна решимост иззад малката си барикада.

Егвийн се обърна с неохота, за да даде команда.

— Я! — Брин се наведе напред в седлото. — Това пък какво е сега?

Егвийн отново се обърна към моста. В далечината, едва видима, по пътя се приближаваше процесия. Прекалила ли беше с чакането? Подкрепление ли беше изпратила Бялата кула? Беше ли пожертвала живота на своите с упоритата си неохота?

Но не. Групата не беше от войници, а от жени. Айез Седай!

Процесията яздеше право към укреплението на Бялата кула. След миг една жена със сива рокля излезе пред барикадата, придружена само от един Стражник. Егвийн примижа, мъчейки се да различи лицето й; Брин припряно извади далекогледа си и й го подаде. Егвийн го взе, макар вече да бе познала жената. Андая Форе, една от новите Заседателки, избрана след разцеплението. Сива Аджа. Това подсказваше желание за преговаряне.

Сиянието на Силата обкръжаваше жената и Сюан изсъска, при което няколко от войниците наблизо надигнаха лъковете. Егвийн вдигна ръка да ги спре и каза строго:

— Брин. Никакви стрели, преди аз да дам разрешение.

— Свалете лъковете! — изрева Брин. — Кожата ви ще съдера! Чухте добре: никакви стрели!

Мъжете отново заметнаха лъковете на рамо.

Андая заплете сплит, който Егвийн не можа да различи, а след това прозвуча усиленият й глас.

— Желаем да говорим с Егвийн ал-Вийр. Тя сред вас ли е?

Егвийн направи своя сплит, за да усили гласа й.

— Тук съм, Андая. Кажи на другите с теб да излязат напред, за да мога да ги видя.

Изненадващо, те се подчиниха на заповедта. Още девет жени застанаха пред барикадата и Егвийн ги огледа една по една.

— Десет Заседателки — каза накрая, върна далекогледа на Брин и освободи сплита си, за да не излъчи думите й. — По две от всяка Аджа, освен Синята и Червената.

— Това е обещаващо. — Брин потърка брадичката си.

— Е, може да са тук с искане да им се предам — отбеляза Егвийн. — Добре. — Подсили отново гласа си със сплита. — Какво желаете от мен?

— Дошли сме… — Андая се поколеба. — Дошли сме, за да те уведомим, че Съветът на Бялата кула реши да те издигне на Амирлинския трон.

Сюан ахна от изумление, а Брин изруга тихо под нос. Няколко войници замърмориха, че сигурно е капан. Но Егвийн само затвори очи. Смееше ли да се надява? Беше решила, че нежеланото й спасяване е дошло твърде рано. Но ако беше положила достатъчно добре основите, преди Сюан и Гавин да я отвлекат…

— А Елайда? — попита Егвийн, щом отвори очи и гласът й прогърмя над моста. — Нима сте свалили поредната Амирлин?

Другата страна отвърна с мълчание.

— Съвещават се — каза Брин. Беше вдигнал далекогледа.

Миг след това Андая заговори:

— Елайда до Аврини, а Ройхан, Бдителка на Печатите, Пламъкът на Тар Валон, Амирлинският трон… беше пленена при снощния набег. Местонахождението й е неизвестно. Предполага се, че е мъртва или негодна да изпълнява задълженията си.

— В името на Светлината! — Брин свали далекогледа.

— Заслужи си го напълно — измърмори Сюан.

— Никоя жена не заслужава това — обърна се Егвийн към Сюан и Брин. Неволно вдигна пръсти към шията си. — По-добре да беше умряла.

— Може да е капан — каза Брин.

— Не виждам как — отвърна Сюан. — Андая е обвързана от Клетвите. Не е в твоя списък на Черните, нали, Егвийн?

Егвийн поклати глава.

— Все пак се колебая, Майко — каза Брин.

Егвийн пак усили гласа си със сплит.

— Ще пуснете ли армията ми да влезе? Ще приемете ли другите Айез Седай да се завърнат в разбирателство и ще възстановите ли Синята Аджа?

— Предвидихме тези искания — каза Андая. — Ще бъдат изпълнени.

Последва тишина. Единственият звук бе плясъкът на водата в каменните брегове.

— Тогава приемам — заяви Егвийн през моста.

— Майко — промълви предпазливо Сюан. — Може да е безразсъдно. Може би трябва да поговориш с…

— Не е безразсъдно. — Егвийн освободи сплита, обзета от прилив на надежда. — Нима не искахме точно това? — Погледна накриво Сюан. — Освен това, коя си ти, че да ме поучаваш кое е безразсъдно? — Сюан наведе очи. — Генерале. Пригответе хората си за влизане в Тар Валон. И доведете Заседателките отпред. Пратете бегачи до лагера на Айез Седай с новината и се погрижете бойците ви по другите мостове да вдигнат обсадата.

— Да, Майко.

Егвийн си пое дълбоко дъх и подкара коня по моста. Сюан измърмори някаква рибарска ругатня и я последва. Егвийн чу и коня на Гавин зад себе си, а след това и тропота на ескадрон войници, подчинил се на отсечената команда на Брин.

Яздеше над водите, косата й с червените панделки се развяваше зад нея. Изпита странно усещане за нереалност, докато осъзнаваше какво са избегнали току-що. Чувството скоро се замени с удовлетворение и радост.

Бялата кобила поклати леко глава и меката като коприна грива забърза дланите й. От другата страна на моста Заседателките чакаха тържествено. Кулата се извисяваше зад тях. Ранена. Кървяща.

Но още стоеше. Светлина, стоеше!