Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (35)

Глава 33
Разговор с Дракона

— Дано само да е важно — каза Ранд.

Стоеше на прага на дневната, облечен в червен халат с два черни дракона, извезани по ръкавите. Чуканчето му беше скрито в гънките на левия. Косата му беше разчорлена от съня, но очите му гледаха зорко.

Пристъпи в дневната като крал — дори сега, толкова късно след полунощ, вървеше абсолютно уверен в себе си. Слуги бяха донесли котле с горещ чай и той си наля, докато Мин влизаше след него в стаята. Тя също бе загърната в нощна роба, от жълта коприна. Айилски Деви застанаха на пост до вратата — привидно отпуснати, но застрашителни.

Все по-трудно и по-трудно й ставаше да види в него момчето, което бе познавала в Две реки. Винаги ли челюстта му бе така стегната в израз на непоколебима решителност? Кога бе станала стъпката му толкова сигурна, стойката му — толкова властна? Този мъж изглеждаше почти като… статуя на Ранд, когото бе познавала някога. Статуя, изваяна от скала, за да прилича на него, но с преувеличени героични черти.

— Е? — попита Ранд настойчиво. — Кой е този?

Чиракът Керб седеше вързан с Въздух на един от диваните в стаята. Нинив хвърли поглед към него, след което прегърна Извора и изтъка преграда против подслушване. Ранд я изгледа рязко.

— Преля ли?

Можеше да го усети, когато го правеше, без да го крие. Усещаше боцкане по кожата според разкритията на Егвийн и Елейн.

— Преграда — отвърна тя, като отказа да се поддаде на страха. — Последния път май не ми трябваше разрешение да преливам. Порасна много, Ранд ал-Тор, но не забравяй, че съм те пляскала по дупето още откакто проходи.

Някога щеше да реагира на това, та дори само да изсумти раздразнено. Сега само я погледна. Очите му понякога изглеждаха най-промененото у него.

Ранд въздъхна.

— Защо ме събуди, Нинив? Кой е този длъгнест уплашен младок? Ако някой друг ме беше вдигнал посред нощ, щях да го пратя на Башийр да го набият с камшик.

Нинив кимна към Керб.

— Мисля, че „този длъгнест уплашен младок“ знае къде е кралят.

Това вече привлече вниманието му, както и на Мин. Тя също си беше наляла чай и се беше облегнала на стената. Защо още не бяха женени?

— Кралят ли? — каза Ранд. — Значи и Грендал. Как разбра, Нинив? Къде го намери този?

— В тъмницата, в която си пратил Милисаир Чадмар — отвърна тя и го изгледа накриво. — Там е ужасно, Ранд ал-Тор. Нямаш никакво право да се отнасяш така с хората.

Той все едно не я чу. Пристъпи към Керб.

— Чул е нещо от разпита ли?

— Не. Но мисля, че той е убил пратеника. Зная със сигурност, че тровеше Милисаир. Щеше да е мъртва до края на неделята, ако не я бях Изцерила.

Ранд я погледна и Нинив почти усети как свързва думите й, за да разбере какво е правила.

— Вие, Айез Седай, имате много общо с плъховете, както съм се уверил. Винаги се врете на места, където не ви искат.

Нинив изсумтя.

— Ако бях стояла настрана, сега Милисаир щеше да издъхва, а Керб щеше да е избягал.

— Предполагам, че си го попитала кой му е заповядал да убие пратеника, нали?

— Още не — отвърна Нинив. — Намерих отровата в нещата му обаче и разбрах, че точно той е приготвял храната за Милисаир и за пратеника. — Поколеба се за миг. — Ранд, не съм сигурна дали той ще може да отговори на въпросите ни. Вкопах в него и макар да не е болен физически, там вътре… има нещо. В ума му.

— Какво имаш предвид? — попита тихо Ранд.

— Някакво блокиране. Тъмничарят беше разочарован — дори изненадан, — че пратеникът е могъл да издържи на неговото „разпитване“. Смятам, че и при него трябва да е имало някакво блокиране, нещо, което го е възпирало да разкрие твърде много.

— Принуда — каза Ранд и вдигна чашата към устните си.

Принудата беше тъмна работа, зло. Тя лично я бе изпитала. Още потръпваше, щом си спомнеше какво й бе причинила Могедиен. А беше дреболия, просто заличаване на няколко спомена.

— Малцина са толкова вещи с Принудата като Грендал — каза Ранд замислено. — Може би това е потвърждението, което търсех. Да… това наистина би могло да се окаже голямо откритие, Нинив. Достатъчно голямо, за да забравя как си се добрала до него.

Отиде до дивана, наведе се, погледна младежа в очите и й каза:

— Освободи го.

Нинив се подчини.

— Кажи ми — заговори Ранд на Керб, — кой ти поръча да отровиш онези хора?

— Нищо не знам! — изписка момчето. — Аз…

— Спри — каза Ранд тихо. — Вярваш ли, че мога да те убия?

Момчето замълча и — колкото и да не беше за вярване, че е възможно — сините му очи се разшириха още повече.

— Вярваш ли, че ако само изрека думата — продължи Ранд със зловещо тих глас, — сърцето ти ще спре да бие? Аз съм Прероденият Дракон. Вярваш ли, че мога да взема живота ти или самата ти душа, ако просто поискам?

Нинив я видя отново: патината от мрак около Ранд, аурата, за която не можеше да е съвсем сигурна, че я има. Вдигна чая към устните си… и изведнъж откри, че е станал горчив и гаден.

Керб се разплака.

— Говори — заповяда Ранд.

Младежът отвори уста, но от тях излезе само стон.

— Да — каза замислено Ранд. — Това е Принуда, Нинив. Тя е тук! Все пак бях прав. — Погледна я. — Ще трябва да разплетеш паяжината на Принудата. Да я изтриеш от ума му, за да може да ни каже каквото знае.

— Какво?! — попита Нинив невярващо.

— Не съм много вещ в този сплит. Мисля обаче, че ти можеш да премахнеш Принудата. Прилича на Цяра донякъде. Използваш същия вътък, който създава Принудата, но го обръщаш.

Тя се намръщи. Изцеряването на момчето звучеше чудесно — в края на краищата всяка рана трябваше да може да се Изцери. Но да опитва нещо, което никога досега не е правила, и то пред Ранд? Ами ако сбъркаше и по някакъв начин момчето пострадаше?

Ранд седна на дивана срещу Керб, а Мин дойде и седна до него. Гледаше чая си намръщено. Явно и нейният се бе развалил толкова внезапно, колкото и на Нинив.

Ранд гледаше Нинив с очакване.

— Ранд, не…

— Просто опитай. Не мога да обясня как точно се прави, още по-малко от жена, но ти си умна. Сигурен съм, че можеш да се справиш.

Покровителственият му тон, макар и непреднамерен, събуди гнева й. Това, че беше уморена, само влошаваше нещата. Тя стисна зъби, обърна се към Керб и заплете и петте Сили.

Приложи съвсем лек Цяр и момчето се вцепени. Тя запреде отделна нишка от Дух, Вкопа в главата му колкото можеше по-деликатно и замушка в сплитовете, обрасли по ума му. Да, вече можеше да я види: сложна плетеница, съставена от нишки на Дух, Въздух и Вода. Беше ужасно, докато я гледаше с вътрешното си око, обхванала мозъка на момчето. Късчета сплит докосваха тъканта като кукички и навлизаха дълбоко в самия мозък.

Обръщане на вътъка, беше казал Ранд. Хич не беше лесно. Трябваше да издърпа Принудата пласт след пласт. Ако направеше грешка, можеше да убие Керб. За миг бе готова да се откаже.

Но коя друга да го направи? Принудата беше забранен сплит и тя се съмняваше, че Кореле или която и да било друга имат опит с него. Ако спреше сега, Ранд просто щеше да повика другите и да ги помоли да го направят. Щяха да се подчинят и дори да й се подиграват — на нея, Посветената, въобразила си, че е Айез Седай.

Добре де, тя все пак бе открила нови начини на Изцеряване! Беше помогнала да се изчисти покварата на самата Единствена сила! Беше Изцерила усмиряване и опитомяване!

Можеше да направи и това.

Заработи бързо, като изтъка огледален образ на първия пласт Принуда. Всяко прилагане на Силата бе точно, но обратно на вътъка, вече втъкан в ума на момчето. Положи сплита предпазливо, едва-едва, и точно както беше казал Ранд, щом се докоснаха, двата сплита трепнаха и изчезнаха.

Откъде го знаеше това Ранд? Потръпна при мисълта какво бе казала Семирага за него. Спомени от друг живот, спомени, на които той нямаше право. Имаше причина Създателят да е направил да забравят предишния си живот след всяко прераждане. Никой човек не биваше да помни пораженията на Луз Терин Теламон.

Нинив продължи: оголваше пласт след пласт вътъците на Принуда като знахар, смъкващ превръзките от гноясал крак. Изтощителен труд, но и обнадеждаващ. Всеки сплит поправяше злина, изцеряваше момчето още мъничко, правеше света на косъм по-добър отпреди.

Отне й почти цял час и беше наистина изнурително. Когато и последният пласт на Принуда изчезна, тя въздъхна изтощено и освободи Единствената сила, убедена, че не може да прелее и нишка повече, дори животът й да зависи от това. Залитна и се смъкна на стола си. Мин се беше свила до Ранд и беше заспала.

Но Ранд не спеше. Прероденият Дракон ги гледаше и сякаш виждаше неща, които Нинив не можеше да съзре. Стана и пристъпи до Керб. В замаята си Нинив не беше обърнала внимание на лицето на младия чирак. Беше странно отпуснато, като на човек, зашеметен от удар по главата.

Ранд се смъкна на коляно, хвана брадичката на момчето в шепа и се взря в очите му.

— Къде? — попита тихо. — Къде е тя?

Момчето отвори уста и от ъгълчето й потече лига.

— Къде е тя? — повтори Ранд.

Керб простена. Очите му бяха помътени, езикът увисна от устата.

— Ранд! Спри. Какво му правиш?

— Нищо — отвърна Ранд тихо и я погледна. — Ти го направи това, с разнищването на сплитовете. Принудите на Грендал са силни — но груби, в някои отношения. Запълва ума с Принуда толкова, че изтрива личността и разсъдъка. Остава само една кукла, негодна за нищо друго, освен да изпълни преките й заповеди.

— Но той можеше да реагира допреди малко!

Ранд поклати глава.

— Ако попиташ тъмничарите, ще ти кажат, че е бил слабоумен и почти не е говорел. В главата му нямаше никаква личност, само напластени сплитове на Принуда. Указания, съставени хитроумно, за да заличат всякакво съзнание, което е имало у този нещастник, и да го заменят със същество, което ще действа точно според желанията на Грендал. Виждал съм го десетки пъти това.

„Десетки пъти — помисли с трепет Нинив. — Ти ли си го виждал, или Луз Терин? Чии спомени властват над теб сега?“

Погледна отново Керб и й призля. Очите му бяха безизразни не от стъписване, както си беше помислила. Бяха… празни. Докато беше млада, все още нова в ролята си на Премъдра, й бяха донесли една жена, паднала от фургон. Жената спа дни наред, а когато най-сетне се събуди, имаше същия поглед като на Керб. Никакъв признак, че познава някого, никаква податка, че има някаква душа в черупката на тялото й.

Беше умряла неделя по-късно.

Ранд отново заговори на Керб:

— Трябва ми място. Нещо. Каквото и да е. Ако има някаква частица в теб, която е устояла, късче някакво, което й е оказало съпротива, обещавам ти възмездие. Място. Къде е тя?

От устните на момчето пак потече лига. Сякаш се кривнаха едва-едва. Ранд стоеше пред него, без да откъсва очи от неговите. Керб потрепери, после прошепна:

— В гробницата Натрин.

Ранд въздъхна, след което го пусна с почти благоговеен жест. Момчето бавно се смъкна на пода, лигите му се стекоха по чергата. Нинив изруга, скочи от стола и се олюля, щом стаята се завъртя около нея. Светлина, колко бе изтощена! Затвори очи и вдиша няколко пъти дълбоко. После коленичи до момчето.

— Не си прави труда — каза Ранд. — Мъртъв е.

Да, момчето беше мъртво. Нинив вдигна рязко глава и погледна Ранд. Какво право имаше да изглежда толкова изтощен, колкото се чувстваше тя? Не беше направил почти нищо!

— Какво напра…

— Нищо не направих, Нинив. Подозирам, че след като ти премахна Принудата, единственото, което го държеше жив, бе яростта му към Грендал, заровена дълбоко. Трошицата, която бе останала от него, знаеше, че единствената помощ, която може да ни даде, са тези три думички. След това просто свърши. Нищо повече не можехме да направим за него.

— Не мога да приема това — каза Нинив отчаяно. — Той можеше да бъде Изцерен! — Трябваше да може да му помогне! Премахването на Принуда бе толкова хубаво, толкова редно. Не трябваше да свърши така!

Потръпна. Чувстваше се омърсена. Употребена. С какво бе по-добра от тъмничаря, който бе вършил ужасни неща, за да измъкне информация? Погледна гневно Ранд. Можеше поне да й каже какво ще причини махането на Принуда!

— Не ме гледай така, Нинив. — Той пристъпи до вратата и даде знак на Девите да отнесат тялото на Керб. Те го вдигнаха, а той ги помоли тихо да донесат още чай.

Върна се и седна до спящата Мин. Беше пъхнала една възглавничка под главата си. Само една от двете лампи в стаята гореше едва-едва и лицето на Ранд оставаше наполовина в сянка.

— Това беше единственият начин — продължи той. — Колелото тъче така, както то пожелае. Ти си Айез Седай. Не е ли това част от веруюто ти?

— Не знам какво е — сопна се Нинив, — но не е извинение за действията ти.

— Какви действия? Ти ми доведе този човек. Грендал е приложила Принуда над него. Ще я убия заради това — и това действие ще бъде само моя отговорност. Сега ме остави. Ще се опитам да поспя.

— Никакво чувство за вина ли не изпитваш?

Погледите им се сплетоха. Нинив беше отчаяна и безпомощна. Ранд… кой можеше да отгатне какво чувства той напоследък?

— Трябва ли да страдам заради всички тях, Нинив? — попита той тихо и се изправи, лицето му все така бе наполовина в сянка. — Положи и тази смърт в нозете ми, ако искаш. Ще е само една от многото. Колко камъни можеш да струпаш върху нечие тяло, преди тежестта да престане да има значение? Колко можеш да гориш бучка плът, преди горещината да стане несъществена? Ако си позволя да се чувствам виновен за това момче, ще трябва да се чувствам виновен за другите. И това ще ме прекърши.

Тя го изгледа в полумрака. Крал, определено. Воин, макар много рядко да беше виждал война. С усилие потисна гнева си. Не беше ли всичко това само за да му докаже, че може да й се довери?

— О, Ранд — въздъхна Нинив и извърна очи. — Това, в което си се превърнал… в сърцето ти няма нищо освен гняв. Това ще те унищожи.

— Да — въздъхна той.

Тя го погледна стъписано.

— Чудя се — заговори той и погледна към Мин, — защо всички вие допускате, че съм твърде тъп, за да видя онова, което за вас е толкова очевидно. Да, Нинив. Да, тази твърдост ще ме унищожи. Знам.

— Тогава защо? — попита тя. — Защо не ни позволиш да ти помогнем?

Той вдигна очи — не към нея, а зареял поглед в нищото. Една слугиня, облечена в бялото и тревистозеленото на Дома Милисаир, влезе с котле чай, взе старото и се оттегли.

— Когато бях много по-млад — заговори тихо Ранд, — още съвсем дете всъщност, Трам ми разказа една история. За Драконовата планина. Тогава не знаех, че той всъщност я е видял, нито че ме е намерил там. Бях само едно овчарче и Драконовата планина, Тар Валон и Кемлин бяха почти митични места за мен. Той обаче ми разказа за нея — планина толкова висока, че нашият Двоен рог изглеждал пред нея като джудже. Според разказите на Трам никой човек не се бил качвал на върха на Драконовата планина. Не защото било невъзможно — а защото изкачването до върха отнемало и последната трошица сила. Толкова висока била планината, че надвиването й изисквало борба, която те изцежда напълно.

Замълча.

— И? — попита Нинив.

Той я погледна.

— Не разбираш ли? Никой не изкачвал планината, защото ако го направел, нямало да му остане сила за връщането. Планинар можел да я надвие, да стигне до върха, да види онова, което никой друг не може да види. Но след това щял да умре. Най-силните и най-благоразумни пътешественици знаели това. Затова никога не я изкачвали. Винаги го искали, но чакали, отлагали това пътуване за друг ден. Защото знаели, че ще е последното им.

— Но това е само приказка — каза Нинив. — Легенда.

— Точно това съм аз — каза Ранд. — Приказка. Легенда. Да се разказва на децата след години, да се шепне. — Поклати глава. — Понякога не можеш да се върнеш. Трябва да продължиш. И понякога знаеш, че това изкачване е последното ти.

— Всички вие твърдите, че съм станал прекалено твърд, че неизбежно ще се прекърша, ако продължа така. Но допускате, че от мен трябва да остане нещо, което да продължи. Че трябва да сляза от планината, след като стигна върха. — Погледна я. — Това е ключът, Нинив. Вече го разбирам. Аз няма да преживея това, тъй че не е нужно да се безпокоя какво би могло да стане с мен след Последната битка. Не е нужно да затаявам, не е нужно да спасявам нищо от тази моя пребита душа. Зная, че трябва да умра. Онези, на които им се иска да съм по-мек, готов да се огъна, не могат да приемат това, което ще стане с мен. — Погледна отново Мин. Нинив много пъти беше виждала обич в очите му, когато я погледнеше, но този път бяха празни. Безчувствени, на също толкова безчувственото лице.

— Може да намерим начин, Ранд — каза Нинив. — Разбира се, че има начин да победиш, но и да останеш жив.

— Не — изръмжа той тихо. — Не ме изкушавай отново да тръгвам по този път. Той води само до болка, Нинив. Аз… Мислех си да оставя нещо след себе си, което да помогне на света да оцелее след смъртта ми, но това бе само борба да продължа да живея. Не мога да си позволя този лукс. Ще изкача проклетата планина и ще видя слънцето. Всички вие ще се оправяте с онова, което ще последва. Така трябва да бъде.

Тя отвори уста, за да възрази отново, но той я изгледа рязко.

— Така трябва да бъде, Нинив.

Тя замълча.

— Тази нощ се справи добре. Спести на всички ни голяма неприятност.

— Направих го, защото исках да спечеля доверието ти — промълви Нинив и моментално се изруга наум. Защо го каза това? Наистина ли бе толкова уморена, че да избъбри първото, което й дойде на ума?

Ранд само кимна.

— Ти го имаш, Нинив. Вярвам ти толкова, колкото е възможно да вярвам на някого. Може би повече, отколкото на мнозина други. Ти смяташ, че знаеш какво е най-доброто за мен, въпреки собствените ми желания, и това е нещо, което мога да приема. Разликата между теб и Кацуан е в това, че ти наистина държиш на мен. Тя държи само на мястото ми в плановете си. Иска да съм част от Последната битка. Ти искаш да живея. Заради това имаш благодарностите ми. Мечтай заради мен, Нинив. Мечтай за неща, за които аз вече не мога.

Наведе се, за да вдигне Мин. Успя въпреки липсващата длан, като пъхна чукана си под нея, а с другата ръка я прихвана и я вдигна. Тя се раздвижи, после се сгуши до него и измърмори, че може да върви сама. Той не я пусна, може би заради умората в гласа й. Нинив знаеше, че остава будна с книгите си повечето нощи и се натоварва почти толкова тежко, колкото Ранд.

Той понесе Мин към вратата.

— Първо ще се оправим със сеанчанците. Подготви се добре за тази среща. Скоро след това ще се погрижа за Грендал.

И излезе.

Отново я беше изненадал. Беше все същият упорит глупак, но с изненадващо разбиране за себе си. Как можеше човек да разбира толкова много и все пак да е такъв невежа?

И защо не можеше да измисли никакъв аргумент срещу онова, което бе казал? Защо не можеше да се накара да му изкрещи, че не е прав? Винаги имаше надежда. Като предаваше това най-важно чувство, той можеше да е станал силен, но рискуваше да загуби всякакво основание да се интересува от изхода на битките си.

Но незнайно защо не можеше да намери думи, с които да му възрази.