Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (40)

Глава 38
Новина в Тел-айеран-риод

— Егвийн, вразуми се — каза Сюан, полупрозрачна заради пръстена тер-ангреал, с чиято помощ влизаше в Тел-айеран-риод. — Каква полза да гниеш в онази килия? Елайда ще се погрижи изобщо да не излезеш на свобода, не и след като си направила на вечерята това, което каза. — Поклати глава. — Майко, понякога просто трябва да погледнеш истината в очите. Колкото и да кърпиш една мрежа, все ще се наложи накрая да я захвърлиш и да изплетеш нова.

Егвийн седеше на трикрако столче в ъгъла на стаята, предната част на обущарски дюкян. Беше избрала мястото случайно, просто за всеки случай, като избегна самата Бяла кула. Отстъпниците знаеха, че Егвийн и другите влизат в Света на сънищата.

Със Сюан Егвийн можеше да се отпусне повече и да бъде повече себе си. И двете разбираха, че Егвийн сега е Амирлин, а Сюан — по-низша от нея, но в същото време нещо ги свързваше. Другарство, дължащо се на ролята, която бяха изпълнявали. Тази връзка по някакъв странен начин беше прераснала в нещо близко до приятелство.

В момента Егвийн беше готова едва ли не да удуши приятелката си.

— Това вече го обсъдихме — каза тя твърдо. — Не мога да избягам. Всеки ден, който изтърпявам затворена — но без да се прекърша, — е пореден удар за властта на Елайда. Ако изчезна преди нейния съд, ще подроня всичко, за което съм се трудила!

— Съдът ще бъде нагласен, Майко — каза Сюан. — А ако не е, наказанието ще е леко. Според това, което ми разказа, тя не чупи кости, когато те бие — ами че тя дори кожата не разкъсва.

Това беше вярно. Беше й текла кръв от счупено стъкло, а не от камшика на Елайда.

— Дори едно формално порицание от Съвета ще подрони властта й — отвърна Егвийн. — Съпротивата ми, отказът ми да напусна затвора си означават нещо. Заседателките лично идват да ме посетят! Ако избягам, ще изглежда все едно, че съм се огънала пред Елайда.

— Тя не те ли обяви за Мраколюбка? — изтъкна Сюан.

Егвийн се поколеба. Да, Елайда го беше направила това. Но не беше дала доказателство.

Законът на Кулата беше заплетен и уточняването на подходящото наказание, както и тълкуванието, можеше да са сложни. Трите клетви трябваше да са попречили на Елайда да използва Единствената сила за оръжие, тъй че тя можеше да е мислила, че това, което прави, не е нарушение. Или си беше изпуснала нервите, или наистина си мислеше, че Егвийн е Мраколюбка. Можеше да държи на едното или другото, за да се защити. Второто щеше да я оправдае почти напълно, но първото щеше да е по-лесно да се докаже.

— Би могла да успее в обвиненията си към теб — каза Сюан, явно тръгнала в същата посока на разсъждения. — Ще бъдеш осъдена на екзекуция. Тогава какво?

— Няма да успее. Няма никакво доказателство, че съм Мраколюбка, така че Съветът изобщо няма да го позволи.

— А ако грешиш?

Егвийн се поколеба.

— Е, добре. Ако Съветът реши, че трябва да бъда екзекутирана, ще позволя да ме измъкнете. Но не преди това, Сюан. Не преди това.

Сюан изсумтя.

— Може да нямаш възможност тогава, Майко. Ако Елайда успее да ги прикотка, ще действа бързо. Наказанията й може да са бързи като щорм. Знам това със сигурност.

— Ако това се случи, смъртта ми ще е победа — заяви твърдо Егвийн. — Елайда ще е тази, която се е предала, не аз.

Сюан поклати глава и измърмори:

— Запънала си се като котва.

— Приключихме с тази тема, Сюан — каза строго Егвийн.

Сюан въздъхна, но не настоя повече. Нервите като че ли й пречеха да седне, защото пренебрегна столчето в другия край на стаята и остана права до прозореца вдясно от Егвийн.

Стаята за клиенти издаваше оживена дейност. Груб тезгях разделяше помещението на две и стената зад него беше надупчена с ниши с големината на чифт обувки. Понякога повечето бяха пълни с работни обуща от кожа или платно, с увиснали каишки или закопчалки, лъснали на призрачната светлина на Тел-айеран-риод. Но всеки път, щом Егвийн погледнеше към стената, обувките се меняха, едни изчезваха и се появяваха други. Явно не се задържаха задълго в нишите в реалния свят, след като оставяха толкова смътен образ за себе си в света на сънищата.

Предната половина на дюкяна беше запълнена със столчета за клиенти. Обувките на задната стена бяха с различна направа и големина, наред с мострите за проба на размера. Човек влизаше в дюкяна, изпробваше за големината и си избираше модела. След това обущарят — или по-скоро помощниците му — му ги изработваха. На широките стъклени прозорци отпред с бели букви бе изписано името на обущаря — Наорман Машинта, — а до името стоеше с по-дребен шрифт цифрата „три“. Дюкянът се поддържаше от третото поколение Машинта, нещо съвсем обичайно за всички хора в града. Всъщност Егвийн, все още донякъде под влияние на порядките в Две реки, намираше за странно, че някой може да реши да изостави родителския занаят заради друг, освен ако не е трето или четвърто дете.

— След като обсъдихме очевидното — каза тя, — какви новини има?

— Ами… — Сюан се подпря на перваза на прозореца и се загледа към зловещо пустата улица отвън. — Един твой стар познат пристигна наскоро в лагера.

— Нима? — попита Егвийн разсеяно. — Кой?

— Гавин Траканд.

Егвийн се сепна. Това беше невъзможно! По време на бунта Гавин беше взел страната на фракцията на Елайда. Не беше възможно да е минал на страната на бунтовничките. Пленен ли беше? Но Сюан не се изрази така.

За миг Егвийн се превърна в разтреперано от вълнение момиче, запленено от силата на прошепнатите му обещания. Успя обаче да се задържи в ролята на Амирлин и да върне мисълта си към настоящето. Овладя се и реагира с външно безразличие.

— Гавин ли? Колко странно. Нямаше и да си помисля, че може да се окаже там.

Сюан се усмихна.

— Добре се справи. Въпреки че паузата беше дълга, а когато все пак попита за него, прозвуча прекалено незаинтересовано. Това те издава лесно.

— Светлината да те ослепи дано. Това поредният изпит ли беше? Той наистина ли е там?

— Придържам се към Клетвите, моля — отвърна Сюан обидено. Егвийн бе една от малкото, които знаеха, че след усмиряването й и последвалото изцеряване Сюан беше освободена от Трите клетви. Но също като Егвийн беше избрала все пак да не лъже.

— Тъй или иначе, мисля, че времето за изпитването ми свърши — каза Егвийн.

— Всяка, която се среща с теб, винаги ще те изпитва, Майко — отвърна Сюан. — Трябва да си подготвена за изненади. Във всеки момент могат да ти подхвърлят нещо, просто за да видят как ще реагираш.

— Благодаря. Но наистина нямам нужда да ми се напомня.

— Така ли? Звучи малко като казано от Елайда.

— Това не е справедливо!

— Докажи го — каза Сюан самодоволно.

Егвийн се овладя с усилие. Сюан беше права. По-добре да приеме един съвет, особено ако е добър, отколкото да негодува.

— Права си, разбира се. Разкажи ми повече за идването на Гавин.

— Не знам много повече — призна Сюан. — Всъщност трябваше вчера да спомена за това, но срещата ни беше прекъсната. — Вече се срещаха по-често — всяка нощ след затварянето на Егвийн, — но предната нещо беше събудило Сюан, преди да приключат разговора си. Мехур на злото, беше й съобщила тя, включващ оживели палатки, опитващи се да душат хора. Трима бяха загинали, сред тях и една Айез Седай.

— Все едно — продължи Сюан. — Гавин не е казал много неща пред мен. Мисля, че е тук, защото е чул, че си пленена. Суматохата около пристигането му беше доста забавна, но сега е отседнал в командния пост на Брин и посещава редовно Айез Седай. Обмисля нещо. Непрекъснато ходи да разговаря с Романда и Лелейн.

— Това е обезпокоително.

— Е, те са явната власт в лагера — отвърна Сюан. — Освен когато Шериам и другите не успеят да изтръгнат малко власт. Нещата не вървят добре без теб. Лагерът се нуждае от водач с качества. Всъщност жадуваме за това, както гладен рибар жадува за добър улов. Айез Седай са хора на реда все пак. Това…

Млъкна. Най-вероятно щеше да започне отново да убеждава Егвийн да се съгласи да избяга. Поколеба се и продължи:

— Ох, добре ще е за нас, когато се върнеш, Майко. Колкото по-дълго се задържаш тук, толкова по-силни стават фракциите. Вече почти можеш да откроиш фронтовете насред лагера. Романда от едната страна, Лелейн от другата, и един свиващ се дял, който все още не иска да вземе страна.

— Не можем да си позволим поредно разделение — каза Егвийн. — Не и помежду ни. Трябва да докажем, че сме по-силни от Елайда.

— Нашето разцепление поне не минава през редиците на Аджите.

— Фракции и разцепления — каза Егвийн, докато ставаше. — Вътрешни борби и раздори. По-добри сме от това, Сюан. Кажи на Съвета, че желая да се срещна с тях. Може би след два дни. Утре двете с теб трябва да се срещнем отново.

Сюан кимна колебливо.

— Ами добре.

Егвийн я изгледа.

— Мислиш, че е неразумно ли?

— Не. Притеснява ме колко се натоварваш. Амирлин трябва да се научи да пести силите си. Някои на твоето място са се проваляли не защото им е липсвал капацитет за величие, а защото са разтягали този капацитет до предела, тичали са, когато е трябвало да вървят бавно.

Егвийн се въздържа да й напомни, че тя самата като Амирлин много често беше тичала главоломно бързо. Но спокойно можеше да й се възрази, че Сюан наистина се е напрягала до предела и е паднала тъкмо заради това. Коя по-добре можеше да говори за опасностите от такова поведение от тази, която толкова дълбоко беше пострадала от него?

— Съветът ти се приема, Дъще — каза Егвийн. — Но сериозно, не е нужно да се тревожиш толкова. Дните ми минават в самота, с малко бой от време на време, за подправка. Тези нощни срещи ми помагат да оцелея. — Потръпна и извърна очи към прозореца, към мръсната и пуста улица.

— Трудно ли се издържа? — попита тихо Сюан.

— Килията е толкова тясна, че докосвам срещуположните страни едновременно — отвърна Егвийн. — И не е много дълга при това. Когато легна, трябва да свия колене, за да се събера. Не мога да стоя права, защото таванът е толкова нисък, че трябва да се изгърбя, а не мога и да седя, без да ме боли, защото вече не ме Церят между всеки два боя. Сламата е стара и вони. Вратата е дебела и цепнатините не пропускат много светлина. Не знаех, че в Кулата има такива килии. — Погледна отново Сюан. — Щом бъда напълно подкрепена като Амирлин, тази стая и другите като нея ще бъдат премахнати, вратите ще се изкъртят, самите килии ще се запълнят с тухли и хоросан.

Сюан кимна.

— Ще се погрижим за това.

Егвийн отново извърна очи и забеляза, за свой срам, че е позволила роклята й да се промени на кадин-сор на айилска Дева, чак до копията и лъка на гърба. Върна с усилие облеклото си и вдиша дълбоко.

— Никое човешко същество не бива да бъде държано така. Дори да е…

Сюан се намръщи, щом Егвийн спря.

— Какво?

Егвийн поклати глава.

— Просто ми хрумна. Така трябва да е било за Ранд. Не, по-лошо. Разправят, че бил заключен в по-малък сандък от моята килия. Аз поне мога да прекарвам част от нощта в бъбрене с теб. Той нямаше никого. Нямаше вярата, че боят, който търпи, означава нещо. — Светлината дано да дадеше да не й се наложи да изтърпи толкова дълго като него. Беше затворена само от няколко дни.

Сюан мълчеше.

— Тъй или иначе, аз имам Тел-айеран-риод — каза Егвийн. — През деня тялото ми е в плен, но нощем душата ми е на свобода. И всеки ден, който изтърпя, е още едно доказателство, че волята на Елайда не е закон. Тя не може да ме пречупи. Подкрепата й от другите се подкопава. Повярвай ми.

Сюан кимна и се изправи.

— Добре. Ти наистина си Амирлин.

— Разбира се, че съм — отвърна Егвийн разсеяно.

— Не, Егвийн. Казах го от сърце.

Егвийн се обърна изненадана.

— Но ти винаги си вярвала в мен!

Сюан повдигна вежда.

— Поне почти от самото начало.

— Винаги съм вярвала, че в теб има потенциал — поправи я Сюан. — Е, ти вече го реализира. Част от него поне. Но достатъчно. Както и да задуха щормът, ти доказа едно. Заслужила си мястото, което заемаш. Светлина, момиче, може да се окажеш най-добрата Амирлин, която светът е познавал от тази страна на владенията на Артур Ястребовото крило! — Замълча за миг. — А никак не ми е лесно да призная това, имай предвид.

Егвийн хвана ръцете й и се усмихна. Виж ти, Сюан бе почти готова да се просълзи от гордост!

— Единственото, което постигнах, е, че съм заключена в килия.

— И го направи като Амирлин, Егвийн — каза Сюан. — Но вече трябва да се връщам. Някои от нас не могат да си позволят да се излежават по цял ден като теб. Имаме нужда от истински сън, иначе може да паднем в несвяст във водата за пране.

Издърпа ръцете си от ръцете на Егвийн с кисела гримаса.

— Можеш просто да му кажеш да…

— А, това да не съм го чула повече — прекъсна я Сюан и й размаха пръст. Забравила ли беше изречената току-що похвала за Егвийн като Амирлин? — Дала съм думата си и по-скоро ще стана на рибешка карантия, отколкото да я наруша.

Егвийн примигна.

— Ама разбира се. — И прикри усмивката си, щом забеляза, че призрачната фигура на Сюан сега има светлочервена панделка в косата. — Е, хайде, отивай си.

Сюан кимна рязко, седна и затвори очи. След малко се стопи и изчезна от Тел-айеран-риод.

Егвийн постоя, загледана в мястото, където беше доскоро Сюан. Може би беше време да се върне в обикновения сън, за да остави ума си да си почине. Но връщането в обикновените сънища щеше да е стъпка към събуждането, а събудеше ли се, щеше да намери само онзи тесен затвор и задушната му тъмница. Копнееше да поостане само още малко в Света на сънищата. Помисли си дали да посети сънищата на Елейн и да я помоли за среща… но не, това щеше да отнеме твърде много време, и то при условие, че Елейн успееше да задейства своя тер-ангреал. Рядко успяваше напоследък.

Усети се, че излиза от Тар Валон. Обущарският дюкян около нея изчезна.

Появи се в лагера на бунтовничките. Глупаво място за посещение всъщност. Ако в Света на сънищата имаше Мраколюбци или Отстъпници, като нищо можеше да оглеждат лагера и да търсят информация, също както самата тя понякога посещаваше кабинета на Амирлин в Тел-айеран-риод, за да търси податки за плановете на Елайда. Но Егвийн имаше нужда да дойде тук. Не се запита защо. Просто знаеше, че е така.

Доскоро обикновено поле, районът бе присвоен от Айез Седай и превърнат в… нещо. Отчасти във военен лагер, отчасти в село, макар че никое село не се беше гордяло някога с такова попълнение от Айез Седай, новачки и Посветени. Отчасти в паметник на слабостта на Бялата кула.

Егвийн тръгна по главната улица, където тревата бе отъпкана на кал, а калта — разорана на коловози като коларски път. От двете й страни минаваха дървени пътеки, а зад тях по равната земя бяха изпънати палатки. Нямаше хора, освен по някой мярнал се спящ, случайно попаднал в Тел-айеран-риод. Тук — зърната за миг фигура на жена в изящна зелена мантия. Сънуваща Айез Седай може би, въпреки че беше също толкова възможно да е някоя слугиня, представяща си, че е кралица. Там — жена в бяло със сплъстена русолява коса, твърде стара, за да е новачка. Това вече нямаше значение. Книгата на новачките отдавна трябваше да е отворена за всички. Бялата кула беше твърде отслабнала, за да отхвърля източници на сила заради възрастта.

Двете жени изчезнаха почти толкова бързо, колкото се появиха. Малко сънуващи се задържаха задълго в Тел-айеран-риод — човек трябваше или да има изключително умение като Егвийн, или тер-ангреал като пръстена, който използваше Сюан. Имаше и трети начин. Да попадне в оживял кошмар. От тях напоследък не се мяркаха, слава на Светлината.

Пустият в Света на сънищата лагер изглеждаше странно. Егвийн отдавна беше престанала да се плаши от злокобното отсъствие на хора в Тел-айеран-риод. Но този лагер бе някак по-различен. Приличаше на военен, след като всички войници са били избити на бойното поле. Изоставен, но все пак знаме в прослава на живота на онези, които са го обитавали. Егвийн имаше чувството, че може да види разделението, за което беше говорила Сюан, в струпаните от двете страни на улицата палатки.

След като хората ги нямаше да я отвличат, можеше да види цялата картина по-ясно. Можеше да укорява Елайда за пукнатините между Аджите в Бялата кула, но и Айез Седай на самата Егвийн бяха започнали да се цепят. Добре, три Айез Седай трудно можеха да се съберат на едно място, без две от тях да се съюзят. Беше здравословно жените да бъдат окуражавани да кроят заговори и да сплетничат. Неприятното идваше, когато започнеха да смятат други от своите за врагове, вместо просто за съпернички.

Сюан беше права, за съжаление. Егвийн не можеше да загуби още много време, като залага на надеждата си за обединение. А ако Бялата кула все пак не свалеше Елайда от трона? А ако въпреки напредъка на Егвийн цепнатините между отделните Аджи останеха незапълнени? Тогава какво? Да тръгне на война?

Имаше и друга възможност, която така и не бяха обсъждали: да се откажат окончателно от обединението. Да основат втора Бяла кула. Това щеше да доведе до разкъсването на Айез Седай, може би завинаги. При мисълта за тази възможност Егвийн потръпна.

Но ако се окажеше, че няма друг избор? Трябваше да обмисли последиците, а ги намираше за плашещи. Как можеше да окуражи Родството или Мъдрите да се обвържат с Айез Седай, ако самите Айез Седай бяха разделени? Двете Бели кули щяха да се превърнат в противопоставени сили и да объркват хората, докато съперничещите си Амирлин се опитват да използват държавите за своите цели. Съюзници, както и врагове, щяха да загубят страхопочитанието си към Айез Седай, а някои крале като нищо можеха да започнат да основават свои центрове за жени, надарени в преливането.

Егвийн вървеше по калната улица. Палатките наоколо се променяха, платнищата на входовете им се отваряха и затваряха, после отново се отваряха по странните закони на Света на сънищата. Усети как епитрахилът на Амирлин се появи около врата й, тежък все едно е от олово.

Щеше да привлече Айез Седай в Бялата кула на своя страна. Елайда щеше да падне. Но ако не… тогава щеше да направи каквото е нужно, за да съхрани своите хора и света пред лицето на Тармон Гай-дон.

Пристъпи извън лагера и палатките, коловозите и пустите улици изчезнаха. Отново не беше сигурна къде ще я отведе умът й. Пътуването из Света на сънищата по този начин — като се остави на необходимостта да я води — можеше да е опасно, но също така можеше да е много просветляващо. В този случай тя не търсеше обект, а знание. Какво трябваше да узнае, какво имаше нужда да види?

Обкръжението й се замъгли, а след това изведнъж се проясни. Стоеше в средата на малък бивак, пред нея тлееше огън, струйка дим се извиваше към небето. Това беше необичайно. Огънят обикновено бе нещо твърде преходно, за да се отрази в Тел-айеран-риод. Нямаше истински пламъци, въпреки дима и оранжевото сияние, стоплящо гладките речни камъни, обкръжили дупката на огнището. Тя погледна нагоре към много тъмното, бурно небе. Безмълвната буря беше още една необичайност за Света на сънищата, макар напоследък да беше станала толкова честа, че тя вече почти не я забелязваше. Можеше ли да се нарече нещо обичайно за това място?

С изненада забеляза около себе си пъстри фургони, зелени, червени, оранжеви и жълти. Тук ли бяха допреди миг? Намираше се на голяма поляна, сред гора от призрачно бели трепетлики. Беше обрасла с жилава трева, стръковете стърчаха на гъсти туфи. Вдясно от нея между дърветата лъкатушеше обрасъл с бурени път. Фургоните бяха в кръг около огъня. Бяха четвъртити, боядисани с ярки бои и имаха покриви и стени като малки къщички. Волове и коне не се отразяваха в Света на сънищата, но пък имаше чинии, паници и лъжици — появяваха се, а после изчезваха от местата си около огъня или по каприте на фургоните.

Това беше табор на Пътуващия народ, Туатан. Защо точно тук? Егвийн тръгна напосоки около огнището, оглеждаше фургоните — прясно боядисани, без драскотини и петна. Този керван бе много по-малък от посетения с Перин преди много време, но усещането бе почти същото. Все едно чуваше флейтите и барабаните и почти можеше да си представи, че сенките около мъждукащото огнище са сенките на танцуващи мъже и жени. Дали танцуваха все още Туатан под това изпълнено със скръб небе, при ветровете, така изпълнени със зли вести? Какво място имаше за тях в един свят, който се готвеше за война? На тролоците им беше все едно за Пътя на листото. Дали тази група Туатан търсеше да се скрие някъде от Последната битка?

Седна на стъпалата на един фургон. За миг остави облеклото си да се преобрази в простата вълнена рокля от Две реки, също като онази, която носеше при първата си среща с Пътуващия народ. Загледа се в несъществуващите пламъци, потънала в спомен и размисъл. Какво ли беше станало с Ейрам, с Рен и Ила? Сигурно бяха живи и здрави някъде, в стан точно като този, и чакаха да видят какво ще причини на света Тармон Гай-дон. Усмихна се при спомена как бе флиртувала и танцувала с Ейрам под навъсения и неодобрителен поглед на Перин. Онова време беше много по-просто. Макар че Калайджиите като че ли все успяваха да направят времето си по-просто.

Да, те все още щяха да танцуват. Щяха да танцуват чак до деня, в който Шарката изгореше, все едно дали щяха да намерят своята песен, или не, все едно дали тролоците щяха да раздерат света, или не, или пък Прероденият Дракон щеше да го унищожи.

Беше ли изгубила погледа си за тези неща, неща толкова скъпоценни? Защо всъщност се бореше така упорито да спечели Бялата кула? Заради властта? Заради гордостта? Или защото чувстваше, че така наистина ще е най-добре за света?

Щеше ли да се пресуши, докато водеше тази битка? Беше избрала — или по-скоро щеше да си избере — Зелената, а не Синята. Разликата не беше просто в това, че й харесваше начинът, по който Зелените устояваха и се бореха. Смяташе, че Сините са твърде съсредоточени. Животът беше нещо много по-сложно от една-единствена кауза. Животът означаваше да се живее. Животът беше за мечти, смях и танцуване.

Гавин беше в лагера на Айез Седай. Твърдеше, че е избрала Зелената заради войнствената й решителност — нали беше Бойната Аджа. Но една по-тайна, по-искрена частица от нея признаваше, че Гавин също е мотивация за решението й. Сред Зелената Аджа да се омъжиш за своя Стражник бе нещо обичайно. Егвийн щеше да има Гавин за свой Стражник. И щеше да го има за свой съпруг.

Обичаше го. Щеше да го обвърже. Тези пориви на сърцето й бяха по-маловажни от съдбата на света, вярно, но все пак бяха важни.

Стана от стъпалата и дрехата й отново се преобрази в бяло-сребристата рокля на Амирлин. Пристъпи напред и светът около нея се промени.

Стоеше пред Бялата кула. Извърна очи нагоре и те пробягаха по дължината на нежния — и въпреки това могъщ — бял шпил. Макар небето да беше кипнало от буреносните черни облаци, нещо хвърли сянка от Кулата и тя падна точно върху нея. Някакво видение ли беше това? Кулата я смаляваше и тя усещаше тежестта й все едно, че сама я крепи. Че държи стените, за да не се пропукат и да рухнат.

Стоя така дълго, под кипналото високо горе небе и съвършения шпил на Кулата, хвърлящ сянката си отгоре й. Взираше се във върха му, мъчеше се да реши дали не е време просто да я остави да падне.

„Не — помисли си. — Все още не. Още няколко дни.“

Затвори очи, а след това ги отвори в пълна тъмнина. Тялото й изведнъж изригна от болка. Гърбът й беше разранен от камшиците, ръцете и краката й бяха схванати от това, че беше принудена да лежи свита на кълбо в малкото помещение. Миришеше на стара слама и плесен и тя знаеше, че ако носът й не беше привикнал, щеше да подуши и вонята на собственото си немито тяло. Потисна стона си — отвън имаше жени, които я пазеха и поддържаха щита й. Нямаше да им позволи да чуят, че се оплаква, та дори да е само стон.

Надигна се от пода, облечена в същата рокля на новачка, която носеше на вечерята с Елайда. Ръкавите се бяха втвърдили от засъхналата кръв и жулеха китките й. Устата й беше пресъхнала — не й даваха достатъчно вода. Но тя така и не се оплака. Никакви ревове, никакви викове, никакво просене. Изправи с усилие гръб въпреки болката и се усмихна. Кръстоса крака, след това се наведе назад и един по един раздвижи мускулите по ръцете си. След това стана и се изгърби, за да разкърши гърба и раменете си. Накрая легна на гръб започна да изпъва и да свива крака, докато не се умориха. Трябваше да запази пъргавината си. Болката не беше нищо. Нищичко в сравнение с опасността, в която се намираше Бялата кула.

Седна отново на пода със скръстени крака и започна да вдишва дълбоко, повтаряше си, че иска да е заключена в тази килия. Можеше да избяга, ако пожелаеше, но оставаше. А като оставаше, подронваше Елайда. Като оставаше, доказваше, че има някои, които не ще се преклонят и няма да приемат кротко падането на Бялата кула. Този затвор означаваше нещо.

Това й помогна да надвие паниката и да обмисли поредния ден в тази килия. Какво щеше да прави без нощните сънища, които съхраняваха разума й? Отново си помисли за бедния Ранд, когато го бяха заключили. Двамата вече имаха нещо общо. Близост, надхвърляща общото им детство в Две реки. И двамата бяха понесли наказанията на Елайда. И това не ги беше прекършило.

Нищо не можеше да направи, освен да чака. Някъде към обед щяха да отворят вратите и да я извлекат навън, за да я бият. Наказанието нямаше да е от Силвиана. На боя се гледаше като на награда, компенсация за Червените сестри затова, че прекарват по цял ден в тъмницата да я пазят.

След боя щяха да я върнат в килията и да й дадат купа безвкусна овесена каша. Ден след ден едно и също. Но нямаше да се прекърши, особено докато можеше да прекарва нощите си в Тел-айеран-риод. Всъщност в много отношения онова бяха дните й — преживявани в свобода и действие, — а това — нощите й, в бездействие и мрак. Това си казваше наум.

Утрото минаваше бавно. По някое време издрънчаха железни ключове и един се завъртя в старата ключалка. Вратата се отвори. Отвън стояха две Червени сестри, едва очертани като силуети — светлината беше толкова непривична за Егвийн, че не можеше да различи лицата им. Сграбчиха я грубо под мишниците, въпреки че тя изобщо не се съпротивляваше. Издърпаха я навън и я хвърлиха на пода. Егвийн чу как едната плесна камшика в дланта си — явно предвкусваше удоволствието — и се стегна за ударите. Щяха да чуят смеха й като всеки друг ден досега.

— Чакайте — спря ги нечий глас.

Ръцете, които държаха Егвийн, се стегнаха. Тя се намръщи. Не можеше да извърти глава да види коя е, понеже бяха притиснали лицето й в плочките на пода. Но гласът… беше на Катерин.

Сестрите отпуснаха хватката си и вдигнаха Егвийн на крака. Тя примигна срещу ярката светлина на лампите. Катерин стоеше в коридора със скръстени ръце.

— Трябва да се освободи — каза Червената с някакво странно самодоволство в гласа.

— Какво?! — изненада се едната пазачка: Егвийн чак сега видя, че е мършавата Баразайн.

— Амирлин е осъзнала, че наказва не тази, която заслужава наказание — каза Катерин. — Грешката не пада изцяло върху главата на това… насекомо, наречено новачка, а на онази, която трябваше да я вкара в правия път.

Егвийн я изгледа изненадано. После нещо прещрака в ума й, всичко се намести и тя каза:

— Силвиана.

— Точно така. — Катерин кимна. — Ако новачките не са послушни, не трябва ли вината да падне върху онази, която трябва да ги обучава?

Значи Елайда все пак бе осъзнала, че не може да докаже, че Егвийн е Мраколюбка. Отклоняването на вниманието към Силвиана беше умен ход. Ако Елайда бъдеше наказана затова, че е била Егвийн с помощта на Силата, но Силвиана бъдеше наказана много повече затова, че е оставила Егвийн извън контрол, това щеше да опази авторитета на Амирлин.

— Мисля, че Амирлин направи разумен избор — заяви Катерин. — Егвийн, сега трябва да… получиш наставленията си от Наставницата на новачките.

— Но ти каза, че сгрешилата е Силвиана? — каза Егвийн объркано.

— Не от Силвиана. — Самодоволството на Катерин като че ли порасна още повече. — От новата Наставница на новачките.

Егвийн я погледна в очите.

— Аха. И вярваш, че ще успееш там, където Силвиана се е провалила?

— Ще видиш. — Катерин се обърна и тръгна по плочестия коридор. — Отведете я в квартирата й.

Егвийн поклати глава. Елайда се оказваше по-веща, отколкото беше очаквала. Разбрала беше, че затварянето не върши работа, и вместо това беше намерила изкупителна жертва, която да накаже. Но Силвиана, свалена от поста й на Наставница на новачките? Това щеше да деморализира самата Кула, тъй като много Сестри смятаха Силвиана за образцова Наставница на новачките.

Червените поведоха с неохота Егвийн към жилищата на новачките, чийто сектор вече се намираше на двадесет и втория етаж. Изглеждаха ядосани, че са пропуснали възможността да я набият.

Егвийн ги изключи от ума си. Усещането, че просто може отново да ходи, беше чудесно. Не беше свобода, не и с две пазачки до нея, но все пак много приличаше на свобода. Светлина! Не беше сигурна колко дни още щеше да издържи в онази влажна дупка!

Но беше спечелила. Едва сега започваше да го осъзнава. Беше спечелила! Беше устояла на най-тежките наказания, които можеше да измисли Елайда, и беше излязла победителка! Амирлин щеше да бъде наказана от Съвета, а тя щеше да е на свобода.

Всеки познат коридор сякаш грееше с приветствена светлина, а всяка стъпка, която правеше, беше като победен марш на хиляда души през бойно поле. Беше спечелила! Войната не беше свършила, но тази битка беше нейна.

Изкачиха няколко стълбища и навлязоха в по-обитаваните части на Кулата. Скоро покрай тях мина група новачки. Зашепнаха си, щом видяха Егвийн, и се пръснаха.

След няколко минути малката й процесия започна да подминава все повече и повече хора по коридорите. Сестри от всички Аджи, забързани и угрижени на вид… но стъпките им се забавяха, щом видеха минаващата покрай тях Егвийн. Посветените в роклите им с цветна ивица изобщо не бяха толкова дискретни. Стояха на пресечките и я зяпаха открито. В погледите на всички се четеше изненада. Защо я бяха пуснали на свобода? Изглеждаха напрегнати. Дали се беше случило нещо, за което Егвийн не знаеше?

— А, Егвийн — извика глас, докато вървяха по един коридор. — Чудесно, вече си свободна. Бих искала да поговоря с тебе.

Егвийн се обърна изумена. Беше Серин, неустрашимата Кафява Заседателка. Белегът на страната й винаги й придаваше много по-… плашещ вид, отколкото у повечето Айез Седай, а усещането се подсилваше от белите кичури в косата й, издаващи преклонна възраст. Малко Кафяви сестри можеше да се нарекат „плашещи“, но Серин определено попадаше в тази отбрана група.

— Водим я в стаята й — заяви Баразайн.

— Е, ще поговоря с нея пътьом — отвърна невъзмутимо Серин.

— Тя не може да…

— Отказваш ли ми, Червена? На Заседателка?

Баразайн се изчерви.

— Амирлин няма да остане доволна, като чуе това.

— Тогава тичай да й го кажеш — отвърна Серин. — Докато обсъдя някои важни неща с младата ал-Вийр. — Измери с поглед двете Червени. — И ни отворете малко място, моля.

Двете наведоха очи и леко се отдръпнаха. Егвийн ги изгледа с любопитство. Като че ли авторитетът на Амирлин — всъщност на цялата й Аджа — беше малко помръкнал. Серин се обърна към нея, подкани я с жест и двете тръгнаха бавно по коридора. Червените ги последваха на няколко стъпки зад тях.

— Поемаш риск, като разговаряш с мен така — каза Егвийн.

— Човек и да си покаже носа от квартирата си е риск напоследък — изсумтя Серин. — Твърде много съм разочарована от събитията тук, за да ме занимават дреболии. — Замълча, погледна я и добави малко по-тихо: — Освен това да ме видят с теб може би вече си заслужава риска. Искам да разбера нещо.

— Какво? — попита Егвийн с любопитство.

— Ами, искам всъщност да видя дали те може да бъдат потормозени. Повечето от Червените не приемат добре освобождаването ти. Смятат го за голямо поражение от страна на Елайда.

— Тя трябваше да ме убие — отвърна Егвийн. — Още преди няколко дни.

— Това щеше да се приеме като провал.

— Толкова голям, колкото да се принуди да свали Силвиана ли? — попита Егвийн. — Изведнъж да решиш, че е виновна Наставницата на новачките, и то цяла неделя след събитието?

— Това ли ти казаха те? — попита с усмивка Серин, гледаше право напред. — Че Елайда „изведнъж“ е стигнала до това решение, съвсем сама?

Егвийн я погледна учудено.

— Силвиана настоя да бъде изслушана от пълния Съвет — обясни Серин. — Стана пред всички нас, пред самата Елайда, и заяви, че начинът, по който се отнасят с теб, е противозаконен. Което вероятно си е така. Въпреки че не си Айез Седай, не биваше да те поставят в такива ужасни условия. — Серин замълча и я погледна. — Силвиана настоя да бъдеш пусната на свобода. Изглежда, те уважава много, поне според мен. Говореше с гордост как си понасяла наказанията й, все едно си най-добрата й ученичка. Обвини Елайда и призова да бъде свалена като Амирлин. Беше… доста необичайно.

— В името на Светлината… — Егвийн си пое дъх. — И Елайда какво направи?

— Заповяда й да облече роклята на новачка. За малко да предизвика врява в самия Съвет. Силвиана отказа, разбира се. Елайда заяви, че трябва да бъде усмирена и екзекутирана. Съветът не знае какво да прави.

Жегна я паника.

— Светлина! Не трябва да я наказват! Трябва да предотвратим това.

— Да го предотвратим ли? — попита Серин. — Чедо, Червената Аджа се разпада! Сестрите й са се обърнали една срещу друга, като вълци, нападащи собствената си глутница. Ако Елайда бъде оставена да стигне дотам, че да убие една от собствената си Аджа, цялата подкрепа, която има от своите, ще се изпари. Не бих се изненадала, щом прахта улегне, ако видя, че Аджата им е подкопана толкова, че да можем просто да я разтурим и да приключим с тях.

— Аз не искам това — заяви Егвийн. — Серин, това е един от проблемите с начина на мислене на Елайда преди всичко! Бялата кула се нуждае от всички Аджи, дори от Червената, за да се изправи пред това, което предстои. Определено не можем да си позволим да изгубим жена като Силвиана, за да докажем нещо. Събери колкото може повече подкрепа. Трябва да действаме бързо и да спрем това извращение.

Серин примига.

— Наистина ли си мислиш, че ти командваш тук, дете?

Егвийн я погледна в очите.

— Искаш ли да си ти?

— Светлина, не!

— Добре, тогава престани да стоиш на пътя ми и се захващай за работа! Елайда трябва да бъде отстранена, но не можем да позволим цялата Кула да рухне, докато стане това. Върви в Съвета и виж какво можеш да направиш, за да се спре това!

Серин буквално се поклони, и то с уважение, после се отдалечи по един страничен коридор. Егвийн погледна през рамо към двете Червени.

— Чухте ли всичко?

Те се спогледаха. Естествено, че бяха чули.

— Искате сами да разберете какво е станало — каза тя. — Защо не го направите?

Двете я погледнаха ядосано.

— Щитът — каза Баразайн. — Заповядано ни е винаги да сме поне две, докато го поддържаме.

— О, в името на… — Егвийн си пое дъх. — Ако се закълна, че няма да прегръщам Силата, докато не съм под охраната на друга Червена сестра, достатъчно ли ще е?

Двете я гледаха недоверчиво.

— Така и подозирах. — Егвийн се обърна към група новачки, които стояха в страничния коридор и се преструваха, че търкат плочките на стената, а всъщност зяпаха към тях.

— Ти. — Посочи една от тях. — Марсиал беше, нали?

— Да, Майко — изписука момичето.

— Иди донеси чай от вилняк. Катерин трябва да има в кабинета на Наставницата на новачките. Не е далече. Кажи й, че Баразайн го иска за мен. Донеси го в стаята ми.

Новачката забърза да изпълни възложената й задача.

— Ще изпия дозата и тогава поне една от вас може да отиде — каза Егвийн. — Вашата Аджа се разпада. Ще им трябват всички с неразмътен още ум, които могат да намерят. Може би вие ще успеете да убедите сестрите си, че е неразумно да се позволи на Елайда да екзекутира Силвиана.

Двете Червени се спогледаха колебливо. После длъгнестата — Егвийн не й знаеше името — изруга тихо и забърза по коридора. Баразайн извика след нея, но жената не се върна.

Баразайн погледна Егвийн, измърмори нещо под нос, после каза твърдо:

— Добре, ще изпиеш вилняка. Да вървим.

— Нали казах, че ще го изпия. Но всяка минута бавене може да ви струва скъпо.

Качиха се към новите жилища на новачките, лепнати до останалото от Кафявия сектор на Кулата. Спряха до вратата на Егвийн, за да изчакат за вилняка. Междувременно около тях започнаха да се трупат новачки. По коридорите се мяркаха припряно забързани Сестри, водеха и Стражниците си. Дано само Съветът да успееше да направи нещо, за да задържи Елайда. Ако наистина стигнеше дотам, че да екзекутира Сестри само заради несъгласието им с нея…

Ококорената новачка най-сетне се върна с чаша и пакетче билки. Баразайн огледа пакетчето и явно реши, че дозата е задоволителна, защото го изсипа в чашата и я поднесе с очакване на Егвийн. Егвийн въздъхна, взе я и я изгълта цялата. Дозата бе достатъчна, за да не може да прелее и една тънка струйка, но се надяваше да не е толкова силна, че да изпадне в несвяст.

Баразайн се обърна и бързо се отдалечи. Егвийн остана сама в коридора. Но не просто сама, а сама и в състояние да прави точно това, което иска. Не че възможностите бяха много.

Добре, трябваше да види какво можеше да направи все пак. Но първо трябваше да смени тази мръсна, зацапана с кръв рокля и да се измие. Бутна вратата на стаята си.

И видя, че я чакат.

— Здравей, Егвийн — каза Верин и отпи от чашата си с димящ чай. — Уф! Вече започвах да се чудя дали ще трябва да слизам чак до килията ти, за да поговоря с теб.

Егвийн се отърси от изумлението си. Верин? Кога се беше върнала в Бялата кула? От колко време не я беше виждала?

— Не е моментът точно сега, Верин — отвърна тя и бързо отвори малкото шкафче с резервната си рокля. — Работа ме чака.

— Хм, да — подхвърли Верин и отпи спокойно от чая. — Така си и мислех. Между другото, роклята, която носиш, е зелена.

Егвийн се намръщи на тази безсмислица и погледна роклята си. Разбира се, че не беше зелена. Какви ги говореше Верин? Да не би да беше станала…

Замръзна и се обърна към нея.

Казаното беше лъжа. Верин можеше да говори лъжи!

— Да, помислих си, че това може да привлече вниманието ти — каза Верин с усмивка. — Седни. Имаме да обсъдим много неща и съвсем малко време за това.