Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (29)

Глава 27
„Куцият кон“

Мат не се измъкна от лагера без Айез Седай, разбира се. Проклети жени.

Яздеше по древния каменен път, вече без Бандата, разбира се. Обаче с трите Айез Седай, двама Стражници, Талманес, едно товарно животно и Том. Добре поне, че Алудра, Аматера и Егеанин не настояха да дойдат. Групата бездруго беше преголяма и така.

Трииглените борове стояха край пътя като стражи, носеше се мелодичният зов на сипка. Все още имаше няколко часа до залез-слънце.

Беше спрял Бандата някъде по пладне и сега яздеше малко пред групичката Айез Седай и Стражници. След като бе отказал на Джолайн коне и средства, нямаше да му позволят да спечели нова точка. Не и след като можеха да го принудят да ги отведе до селото, където можеха да прекарат поне една нощ в хан с меки легла и топла баня.

Беше отстъпил, без да спори много. Не му харесваше, че още езици ще се раздрънкат за Бандата, а жените обичаха да клюкарстват, дори Айез Седай. Но пък нямаше и начин Бандата да не предизвика вълнение в селото с минаването си. Ако сеанчански патрули бяха стигнали до тези криволичещи планински пътеки… Е, Мат щеше просто да води Бандата твърдо на север, и толкова. Нямаше смисъл да се реве за това.

А и вече бе започнал отново да се чувства добре, както си яздеше Пипс по пътя и свежият пролетен вятър лъхаше в лицето му. Беше си облякъл едно от по-старите палта, червено с кафяв хастар, разкопчано, та да се вижда тъмната му риза.

Ей това беше цялата работа. Да пътува до нови села, да хвърля заровете в хановете, да пощипне по някое слугинче. Нямаше да мисли за Тюон. Проклета сеанчанка. Тя щеше да е добре, нали?

Уф! Ръцете направо го сърбяха за заровете. Откога не беше сядал да играе с обикновени хора? Вярно, не бяха от най-чистите и говореха грубо, но пък бяха добросърдечни. По-добри си бяха от благородниците.

Талманес яздеше още по-напред. Сигурно жадуваше за хубава кръчма повече и от Мат, място, където да поиграе на карти — той заровете ги презираше. Но можеше и да нямат избор. Селото беше с прилична големина, може би заслужаваше да се нарече и градче, но едва ли щеше да има повече от три-четири хана. Изборът им щеше да е ограничен.

„Прилична големина“ — помисли си Мат, ухили се и се почеса по тила. Хиндерстап щеше да има само три или четири хана, тоест щеше да си е съвсем малко градче. Ами че той още помнеше как беше взел Бейрлон за голям град, а Бейрлон едва ли беше по-голям от този Хиндерстап!

Един ездач се изравни с него. Том. Пак се беше вторачил в онова проклето писмо. Лицето на дългурестия веселчун беше умислено, ветрецът развяваше бялата му коса, докато се взираше в думите. Все едно че не ги беше чел вече хиляда пъти.

— Защо не го прибереш това? — каза Мат. Доста време му беше трябвало да склони веселчуна да дойде до селото, но Том имаше нужда от това, имаше нужда от малко развличане.

— Сериозно, Том. Знам, че нямаш търпение да намериш Моарейн. Но ще минат още няколко недели, докато успеем да се измъкнем, а препрочитането на това писмо няма да донесе нищо. Само те притеснява още повече.

Том кимна и сгъна листа.

— Прав си, Мат. Но това писмо го нося от месеци. Сега, след като го показах, чувствам, че… Ами, просто искам да се заема с това.

— Знам. — Мат зарея поглед далече напред. Моарейн. Кулата Генджей. Имаше чувството, че почти може да я види, извисила се на хоризонта. Натам сочеше пътят му, а Кемлин беше просто крайпътен камък. Ако Моарейн все още беше жива… Светлина, до какво ли пък щеше да доведе това? Как щеше да реагира Ранд?

Спасяването беше друга причина да му се иска една добра игра на зарове. Защо се бе съгласил да иде с Том в тая кула? Ония проклети змии и лисици… никакво желание не изпитваше да види тях отново.

Но… Също така не можеше да остави Том да иде сам. В това имаше неизбежност. Все едно, че част от него винаги беше знаела, че ще трябва да се върне и отново да се изправи пред онези същества. Два пъти вече го бяха изиграли, а Еелфините бяха вързали нишки из мозъка му с онези спомени в главата му. Дълг имаше да урежда с тях, това беше сигурно.

Мат не изпитваше кой знае каква обич към Моарейн, но нямаше да им я остави, нищо, че беше Айез Седай. Кръв и пепел. Сигурно щеше да се изкуси да нахлуе там и да спаси дори някой от Отстъпниците, ако го държаха в плен.

А… май имаше една. Ланфеар беше пропаднала през същия портал. Да го изгори дано, какво щеше да направи, ако я намереше там? И нея ли щеше да освободи?

„Глупак си ти, Мат Каутон. Никакъв герой не си. Просто глупак.“

— Ще намерим Моарейн, Том — каза Мат. — Имаш думата ми, да ме изгори дано. Ще я намерим. Но първо трябва да отведем Бандата някъде на безопасно и наистина ни трябва информация. Бейл Домон твърди, че знае къде е кулата, но няма да съм спокоен, докато не стигнем в някой голям град и не подушим из него за слухове и приказки за тая кула. Все някой трябва да знае нещо. Освен това ще ни трябва продоволствие, а се съмнявам, че ще намерим нужното из тия планински селца. Трябва да стигнем до Кемлин, ако е възможно, макар че може би ще се спрем в Четиримата крале по пътя.

Том кимна. Мат виждаше как го гложди мисълта, че Моарейн е в плен, изтезавана и кой знае още какво. Светлосините очи на Том гледаха някак зареяно. Защо се тормозеше толкова много? Какво беше за него Моарейн освен поредната Айез Седай, една от онези, заради които племенникът му бе изгубил живота си?

— Да го изгори дано — изсумтя Мат. — Не трябва да мислим за тия неща, Том! Ще си изкараме една хубава вечер със зарове и смях. Може би ще има време и за някоя и друга песен.

Том кимна и лицето му малко се оживи. Кутията с лютнята му беше вързана на гърба на коня. Щеше да е добре да го види да я отваря пак.

— Смяташ ли пак да пожонглираш за вечерята си, чирако? — попита насмешливо Том.

— По-добре ще е, отколкото да свиря на оная проклета флейта — избоботи Мат. — Хич ме нямаше с нея. Ранд обаче се справи добре, нали?

В главата му се завихриха цветове и се сляха в образ на Ранд. Седеше сам-самичък в някаква стая. Беше изпружил крака, облечен в пищно извезана риза, с черно-червено палто, захвърлено смачкано до дървената стена до него. Едната му ръка бе долепена до челото, сякаш го мъчеше главоболие. Другата му ръка беше…

Другата ръка свършваше с чуканче. Първия път, Когато Мат бе видял това — преди няколко недели, — се беше стъписал. Как бе изгубил Ранд ръката си? Изглеждаше почти умрял, изпружен така и неподвижен. Макар че устните му май се движеха, бълнуваше нещо или мърмореше. „Да те изгори дано — помисли си Мат. — Какво си направил?“

Е, поне не беше наблизо. „Смятай, че си извадил късмет“ — каза си Мат. Животът напоследък не беше от най-леките, но все пак можеше да се е лепнал и за Ранд. Е, Ранд беше приятел, да. Но Мат нямаше намерение да е с него, когато Ранд полудееше и избиеше всичките си познати. Приятелството си е приятелство, обаче глупостта си е глупост. Щяха да се бият заедно в Последната битка, разбира се, нямаше как. Мат просто се надяваше да е достатъчно далече от бойното поле и всички владеещи сайдин побъркани мъже.

— Да, Ранд — рече Том. — Можеше да си живее добре като веселчун, гарантирам. Можеше и истински бард да стане, ако бе започнал като по-млад.

Мат тръсна глава, за да разпръсне видението. „Да те изгори дано, Ранд. Остави ме на мира.“

— Онези дни бяха по-добри, нали, Мат? — Том се усмихна. — Ние тримата, докато си пътувахме по река Аринел.

— С мърдраалите, дето ни гонеха неясно защо — добави навъсено Мат. И онези дни не бяха по-леки. — Мраколюбците пък се пробваха да ни намушкат в гърба всеки път, щом се обърнем.

— По-добре, отколкото да се опитват да ни убият голам и Отстъпници.

— Все едно да кажеш, че се радваш да имаш клуп на шията вместо меч в корема.

— От клупа поне можеш да избягаш, Мат. — Том поглади с юмрук дългите си бели мустаци. — Забият ли ти меча, не можеш да направиш кой знае какво.

Мат помълча, после неволно се разсмя. Потърка с пръсти шала на шията си.

— Май си прав, Том. Май си прав. Добре де, защо днес не вземем да забравим всичките тия ужасии? Да се престорим, че нещата са си както някога?

— Не знам дали е възможно, момко.

— Че защо да не е? — настоя Мат упорито.

— О? — възкликна Том с насмешка. — Значи както някога, когато си мислеше, че старият Том Мерилин е най-мъдрият и най-много пътувал по света човек, когото си виждал? И ще се престориш на зяпналото селянче, дето се вкопчваше в наметалото ми всеки път, щом минем през някое село с повече от един хан в него?

— Е, де. Не бях чак толкова зле.

— Позволи ми да не се съглася, Мат — изкиска се Том.

— Не помня много. — Мат пак се почеса по главата. — Но помня, че двамата с Ранд се справихме съвсем добре сами, след като се разделихме с теб. Успяхме да се доберем до Кемлин поне. Върнахме ти проклетата лютня невредима, нали?

— Доста поочукана всъщност…

— Да те изгори дано, я стига! — възмути се Мат. — Ранд буквално спа с тая лютня. Нямаше и да помисли да я продадем, дори когато бяхме толкова гладни, че щяхме ботушите да си изгризем, ако не ни трябваха, за да стигнем до следващото градче. — Онези дни му бяха мътни, пълни с дупки като желязно ведро, оставено да ръждясва цяла зима. Но беше възстановил някои неща.

Том пак се изкиска.

— Не можем да върнем времето, Мат. Колелото се е превъртяло, за добро или за лошо. И ще продължава да се върти, докато гаснат светлини и гори се смрачават, докато бури ехтят и небеса се сриват. Ще се върти. Колелото не е надежда, Колелото не го интересува, Колелото просто е. Но докато се върти, хората могат да се надяват, хората могат да се интересуват. Че докато гасне една светлина, друга ще лумне след време и че всяка кипнала буря все някога ще затихне. Докато Колелото се върти. Докато се върти…

— Това малко на песен избива, Том.

— Мда — отвърна Том почти с въздишка. — Стара, забравена вече всъщност. Открил съм три версии, всичките със същите думи, нагласени за различни мелодии. Предполагам, че районът ми напомня за нея. Казват, че самата Дорейл била написала текста.

— Район ли? — възкликна Мат изненадано и огледа трииглените борове.

Том кимна замислено.

— Този път е стар, Мат. Древен. Вероятно го е имало още преди Разрушението. Такива забележителности обикновено си намират място в песни и разкази. Мисля, че този район е тъй наричаният някога Разцепени хълмове. Ако е така, значи сме в някогашната Кореманда, близо до Орлови предели. Бас слагам, че ако изкачим ей ония хълмове, ще намерим стари укрепления.

— И какво общо има това с Дорейл? — попита Мат притеснено. Дорейл беше някогашна кралица на Аридол.

— Гостувала е тук — отвърна Том. — Написала е няколко от най-хубавите си стихотворения в Орлови предели.

„Да ме изгори дано — помисли Мат. — Помня го!“ Помнеше как стои на стените на високо укрепление, на студен планински връх, и гледа надолу към дълъг лъкатушещ път, накъсан и разбит, по който пъпли армия с виолетови знамена. Пъпли нагоре под дъжд от стрели. Разцепени хълмове. Една жена на балкона. Кралицата.

Потръпна и прогони спомена. Аридол бе една от древните държави, въздигнали се преди много време, когато Манедерен беше сила. Столицата на Аридол имаше друго име. Шадар Логот.

От дълго време не бе усещал притеглянето на рубинената кама. Почти бе започнал да забравя какво е да е привързан към нея, ако изобщо бе възможно да се забрави такова нещо. Но понякога си спомняше онзи рубин, червен като собствената му кръв. И старата страст, старият копнеж отново се промъкваше в него…

Мат тръсна глава, за да потисне спомените. Да го изгори дано, нали беше тръгнал да се забавлява!

— Хубаво време беше — подхвърли разсеяно Том. — Стар се чувствам напоследък, Мат. Като избеляла завивка, окачена да се суши на вятъра, цветовете й само намекват за някогашната си яркост. Понякога се чудя дали изобщо съм ти от полза вече. Едва ли имаш нужда от мен.

— Какво?! Разбира се, че имам нужда от тебе, Том!

Побелелият веселчун го изгледа.

— Проблемът с теб, Мат, е, че всъщност те бива в лъженето. За разлика от другите две момчета.

— Сериозно ти казвам! Да ме изгори дано! Знам, че можеш да духнеш и да тръгнеш да си пътуваш сам, и да си разказваш историите като някога. Но нещата тук може да тръгнат не толкова гладко и със сигурност ще ми липсва мъдростта ти. Че как иначе? Човек има нужда от приятели, на които да се довери, нали така?

— Леле, Мат! — Очите на Том блеснаха насмешливо. — Ти май си решил да ми повдигаш духа, а? Та да остана с теб и да правя каквото трябва, вместо да избягам и да търся приключения? Много отговорно, момче. Какво те е прихванало?

Мат се намръщи.

— От брака ще да е. Да ме изгори дано, няма да престана да мисля за пиене и комар! — Талманес отпред го чу и се обърна, погледна го и завъртя очи.

Том се засмя.

— Е, момко, не исках да те обезсърчавам. Просто си бъбрим. Все още имам няколко неща, които мога да покажа на този свят. Ако наистина мога да освободя Моарейн… е, ще видим. Освен това някой трябва да е тук и да наблюдава, а после да го нареди всичко на песен някой ден. Да.

Извади от дисагите пъстрото си веселчунско наметало и се заметна гордо с него.

— Е — каза Мат, — когато пишеш за нас, можеш да добавиш няколко чутовни щриха, ако решиш да включиш куплет и за Талманес. Знаеш какво — как все подслушва и дебне и колко гадно мирише, понеже изобщо не се къпе.

— Това го чух! — подвикна Талманес отпред. — Изобщо не е вярно.

— Затова го казах! — отвърна Мат.

Том само се засмя и заоправя гънките на наметалото, за да изглежда по-впечатляващо.

— Не мога да обещая нищо. — И се изкиска отново. — Макар че ако не възразяваш, Мат, мисля да се отделя от вас, щом влезем в селото. Ушите на един веселчун могат да уловят малко информация, която няма да се изрече пред войници.

— Малко е по-добре от нищо — каза Мат и се почеса по брадичката. Ванин твърдеше, че ще намерят селото точно след завоя. — Чувствам се все едно, че вървя през тунел вече от няколко месеца, без никаква гледка или звук от външния свят. Да ме изгори дано, но ще е хубаво да знам къде е Ранд, макар и само за да знам къде да не ходя. — Цветовете се завъртяха и му показаха Ранд… но той стоеше в някаква стая без прозорец и видението с нищо не подсказа на Мат къде може да е.

— Животът си е тунел — каза Том. — Хората очакват един веселчун да носи информация, затова я измъкваме и я изтупваме за показ — но повечето „новини“, които разказваме, са само поредният низ истории, в много случаи по-недостоверни от баладите отпреди хиляда години.

Мат кимна.

— Ще видя дали ще мога да измъкна нещо за набега — добави Том.

Кулата Генджей. Мат сви рамене.

— По-вероятно е да намерим каквото ни трябва в Четиримата крале или в Кемлин.

— Да, знам. Но Олвер ме накара да обещая, че ще проверя. Ако не беше наредил на Ноал да го занимава, щях да очаквам, че като отворя дисагите, ще го намеря там. Наистина искаше да дойде.

— Кръчмите не са място за малко момче — изсумтя Мат. — Жалко обаче, че мъжете в лагера ще го покварят повече и от кръчмите.

— Е, той остана съвсем послушно, щом Ноал извади игралното табло.

Олвер беше убеден, че ако играе достатъчно на Змии и лисици, ще измъкне някоя тайна стратегия за надвиване на Аелфините и Еелфините.

— Все още си мисли, че ще дойде с нас в кулата — каза тихо Том. — Знае, че не може да е един от тримата, но смята да ни чака отвън. Може би да нахлуе и да ни спаси, ако се забавим. Не искам да съм там, когато открие истината.

— И аз нямам намерение да съм там — отвърна Мат.

Дърветата пред тях се разредиха към малка долина с пасища, запълзели нагоре по хълмовете от двете страни. Между склоновете се беше скътало градче от няколкостотин къщи, с река през средата. Къщите бяха от тъмносив камък, над комините се къдреше дим. Покривите бяха стръмни, за да издържат на снежните зими, макар че единственото бяло, което се виждаше сега, бе по далечните върхове.

Оставаха още няколко часа до мръкване и по улиците се виждаха доста хора.

— Приятна гледка — отбеляза Талманес. — Вече почвах да си мисля, че всяко градче на света или се разпада, или е тъпкано с бежанци, или е под петите на нашественици. Това поне май няма да ни изчезне пред очите…

— Светлината да не дава — отвърна Мат и потръпна, щом се сети за градчето в Алтара, дето бе изчезнало. — Дано да нямат нищо против да се разберат с няколко чужденци. — Хвърли око на войниците: и петимата от Червените ръце, от най-добрите, с които разполагаше. — Трима от вас идете с Айез Седай. Подозирам, че ще искат да отседнат в различен хан от мене. Ще се срещнем на заранта.

Войниците отдадоха чест, а Джолайн изсумтя красноречиво и го подмина, без изобщо да го погледне.

— Онова там прилича на хан — каза Том и посочи една голяма сграда в източния край на селото. — Ще ме намерите там.

Смуши коня си и препусна надолу в лек галоп, веселчунското наметало се развя след него. Пристигането пръв щеше да му даде чудесна възможност за впечатляваща поява.

Мат кимна на Талманес и двамата подкараха бавно по склона с двамата останали войници. Заради завоя на пътя подходиха откъм югозапад. На североизток от селото древният път продължаваше. Изглеждаше странно такъв широк път да минава покрай селото ей така, нищо, че бе стар и разнебитен. Майстор Ройдел твърдеше, че щял да ги отведе право в Андор. Беше твърде неравен, за да се използва като главен път, а и посоката, в която водеше, вече не пресичаше по-големи градове, тъй че беше изоставен. Мат обаче благославяше късмета, че го бяха намерили, защото главните проходи към Муранди гъмжаха от сеанчанци.

Според картите на Ройдел Хиндерстап се беше специализирал в производството на козе и овче сирене и месо за градчетата и именията в района, така че селяните би трябвало да са свикнали с гости. И настина, няколко хлапета изтърчаха на пътя в мига щом забелязаха Том и веселчунското му наметало. Беше предизвикал вълнение, но познато. Айез Седай обаче щяха да се запомнят.

„О, добре“ — помисли си Мат. Щеше да си запази доброто настроение. Този път нямаше да позволи на Айез Седай да му го съсипят.

Докато с Талманес стигнат до селото, Том вече бе събрал малка тълпа. Жонглираше с три цветни топки с една ръка и разказваше за пътуванията си на юг. Местната носия беше елеци и зелени наметала от дебел мъхест плат. Изглеждаха топли, но Мат забеляза, че повечето са стари и многократно кърпени.

Друга група, повечето жени, се бе струпала около Айез Седай. Добре. Мат почти беше очаквал, че селяните ще се изплашат. Един от събралите се при Том изгледа Мат и Талманес преценяващо. Беше як мъж, ленените му ръкави бяха навити до лактите въпреки мразовития пролетен въздух. Ръцете му бяха обрасли с тъмни къдрави косми, гъсти почти като брадата му.

— Като ви гледам, приличате на някой лорд — каза мъжът на Мат.

— Той е… — почна Талманес, но Мат го прекъсна:

— Само на пръв поглед.

— Аз съм Барлдън, кметът — каза мъжът и скръсти ръце. — Добре сте дошли да отседнете и търгувате. Трябва обаче да знаете, че нямаме почти нищо за продан.

— Сирене поне трябва да имате — рече Талманес. — Това произвеждате, нали?

— Всичко, което не е мухлясало или развалено, си ни трябва — отвърна Барлдън. — Но ако карате плат или дрехи, можем да направим размяна, колкото да ви нахраним за деня.

„Да ни нахраните за деня? — помисли Мат. — Всичките единайсет?“ Трябваше да натовари поне един фургон с храна, да не говорим за ейла, който бе обещал на хората си.

— А, освен това имаме и комендантски час. Всички външни трябва да са извън града преди мръкване.

Мат погледна покритото с облаци небе.

— Но до мръкване няма и три часа!

— Такива са правилата — отсече Барлдън.

— Това е нелепо — каза Джолайн, обърна гръб на селските жени, смуши коня си и се доближи до Мат и Талманес. Стражниците я последваха като сенки, както винаги. — Господин Барлдън, не можем да се съгласим с тази глупава забрана. Разбирам колебанието ви в тези опасни времена, но съм сигурна, че ще се погрижите тези правила да не се прилагат в случая.

Кметът стоеше със скръстени на гърдите ръце и мълчеше.

Джолайн присви устни и намести ръце на юздите така, че почти навря пръстена с Великата змия в очите му.

— Толкова малко ли означава символът на Бялата кула напоследък?

— Уважаваме Бялата кула. — Барлдън отново погледна Мат. Умен беше. Гледането на Айез Седай в очите обикновено разколебаваше човек. — Но правилата ни са стриктни, милейди. Съжалявам.

— Подозирам, че ханджиите ви никак не са доволни от това изискване — изсумтя Джолайн. — Как ще вържат двата края, ако не могат да дават стаи под наем?

— Хановете са компенсирани — отвърна грубо кметът. — Имате три часа. Свършете си работата и си вървете по пътя. Ние сме дружелюбни хора, но си имаме правила и няма да ги нарушим.

Обърна се и си тръгна. Последва го група яки мъже, някои с брадви. Не ги носеха заплашително. Съвсем небрежно си ги носеха, все едно отиват да цепят дърва. По нареждане на кмета.

— Много мило посрещане, нали? — измърмори Талманес.

Мат кимна. В същия момент заровете затропаха в главата му. Да го изгори дано! Реши да ги пренебрегне. Бездруго никога не му бяха от помощ.

— Да вървим да намерим кръчма — рече той и смуши Пипс.

— Не си се отказал да изкараш нощта тука, а? — усмихна се Талманес.

— Ще видим — отвърна Мат, заслушан в заровете въпреки волята си. — Ще видим.

На влизане в селото беше зърнал три хана. Имаше един в края на главната улица, с два фенера отпред — горяха ярко, въпреки че още беше светло. Варосаните му стени и чистите стъкла на прозорците щяха да привлекат Айез Седай като мухи на мед. Това трябваше да е ханът за пътуващи търговци и важни особи, извадили лошия късмет да замръкнат сред тия хълмове.

Но сега пътниците не можеха да остават за нощта. Откога бе въведена тази забрана? Как се поддържаха тия ханове? Дали предлагаха баня и храна, но без стаи под наем?…

На Мат не му минаваха уверенията на кмета, че хановете били „компенсирани“. Ако не носеха никаква полза на селото, защо да им плащат? Странна работа.

Тъй или иначе, Мат не се запъти към хубавия хан, нито към избрания от Том — той не беше на главния път, а на една широка улица малко на североизток. Щеше да обслужва средна ръка гости, заможни мъже и жени, които не искат да харчат повече от необходимото. Леглата там щяха да са чисти, а храната — сносна. Местните щяха да посещават гостилницата за по чаша от време на време, най-вече щом почувстват, че жените им ги държат изкъсо.

Последният хан беше най-трудният за намиране, стига Мат да не знаеше какво да търси. Намираше се на три улици от центъра, в задния западен ъгъл на селото. Нямаше никаква табела. Само една дъска с резбовано на нея нещо като пиян кон бе поставена отвътре на един от прозорците. Прозорците, впрочем, бяха без стъкла.

Отвътре се лееше светлина и смях. Повечето външни щяха да се почувстват неловко от липсата на табела и фенери. Всъщност си беше повече кръчма, отколкото хан. Мат се съмняваше, че ще има нещо повече от няколко сламеника, които да се наемат за медник. Това беше място за отпускане на отрудените местни хорица. С настъпването на вечерта много от тях щяха да се запътят насам. Беше място за общуване и отпускане, място, където да изпушиш щипка табак с приятели. И да хвърлиш няколко игри на зарове.

Мат се усмихна, слезе от коня и го върза за дирека до вратата.

Талманес въздъхна.

— Сещаш се, че сигурно разреждат пиенето.

— Значи ще поръчваме двойно — отвърна Мат, докато развързваше няколкото кесии с монети от седлото и ги пъхаше в джобовете на палтото си. Даде знак на войниците да останат да пазят конете. Товарното животно носеше сандъче с монети — личните пари на Мат: нямаше да рискува със заплатите на Бандата на комар.

— Е, добре — рече Талманес. — Но ще се погрижа двамата с теб да намерим прилична кръчма, щом стигнем в Четиримата крале. Трябва да се държиш подобаващо, Мат. Вече си принц. Трябва да…

Мат вдигна ръка да го спре. Талманес въздъхна и се смъкна от седлото. Мат пристъпи към вратата на кръчмата, пое си дълбоко дъх и влезе. Талманес го последва.

Около масите беше пълно с мъже. Наметалата им бяха сгънати на столовете или окачени на куки по стените, опърпаните им кърпени елеци бяха разкопчани, ръкавите на ризите навити над лактите. Защо все пак носеха кърпени дрехи? Имаха много овце, значи можеха да заделят от вълната.

Мат пренебрегна тази странност. Засега. Мъжете играеха на зарове, надигаха халби ейл от лепкавите маси и пляскаха минаващите слугини по задниците. Изглеждаха изтощени, мнозина клюмаха от умора. Но пък това трябваше да се очаква след цял ден работа. Въпреки умората им из помещението се носеше бръмчене, гласовете се застъпваха в тихо, ръмжащо мърморене. Неколцина погледнаха Мат и някои се намръщиха на хубавото му облекло, но повечето не му обърнаха внимание.

Талманес го последва с неохота, макар да не беше от благородниците, които мразят да се мешат с хора с по-ниско положение. Беше посетил немалко вмирисани кръчми в живота си, нищо, че негодуваше от изборите на Мат. Тъй че и той побърза да седне до Мат на една маса, около която вече имаше няколко души. Мат се ухили широко, извади жълтица и я метна на минаващата слугиня, за да донесе пиене. Виж, това привлече доста внимание, както от мъжете около масата, така и от Талманес.

— Какво правиш? — изсъска той и се наведе към Мат. — Искаш да ни изкормят в момента, в който се изсулим навън ли?

Мат само се усмихна. На една от близките маси вървеше игра на зарове. Приличаше на Котешка лапа — така поне я наричаха, когато Мат я беше научил. В Ебу Дар я наричаха Трета гема, а беше чувал, че в Кемлин й казват Високи пера. Беше идеална за целите му. В играта имаше само един хвърлящ, а тълпата зяпачи залагаше срещу или за хвърлянията му.

Мат си пое дълбоко дъх, изчака секунда, за да наближи моментът, и плесна една златна корона точно в центъра на мокрия кръг, оставен от дъното на халбата на някакъв тип, загубил повечето си сива коса — останалото висеше чак до яката му. Мъжът едва не се задави с бирата.

— Нещо против да хвърля? — каза Мат на мъжете около масата.

— Ами… май няма да можем да ти платим залога — отвърна мъж с къса черна брада. — Милорд — добави закъсняло.

— Моето злато срещу вашето сребро — отвърна Мат безгрижно. — Не съм сядал да играя и аз не знам откога.

Талманес беше виждал Мат да прави това и преди — да залага златни монети и да печели сребърни. Късметът му компенсираше разликата и той винаги излизаше на печалба. Понякога дори като залагаше злато срещу медници. Не му носеше много. Продължаваше само докато включилите се или свършваха парите, или преставаха да плащат. А Мат оставаше с шепа сребърници и никой, с който да играе.

Това обаче нямаше да помогне. Войската имаше достатъчно пари. Трябваше й храна.

Неколцина мъже сложиха на масата сребърни монети. Мат разклати заровете в шепи и хвърли. За късмет, заровете спряха на една точка на единия и двойка на другия. Чиста загуба.

Талманес примига, а мъжете изгледаха Мат подозрително, притеснени, че трябва да залагат срещу благородник, който явно не очаква да загуби. Така човек лесно можеше да си навлече беля.

— Виж ти — каза Мат. — Май печелите. Ваша е. — И плъзна златната корона в центъра на масата, за да си я разделят мъжете, заложили срещу него.

— Какво ще кажете за още едно? — попита Мат и плесна на масата две златни корони. Този път имаше повече залагащи. Той отново хвърли и загуби, а Талманес едва не се задави от изненада. Мат беше губил хвърляния и преди — случваше се, дори на него. Но две поред?

Мат плъзна двете монети по масата и извади четири. Талманес сложи ръка на рамото му.

— Без да се засягаш, Мат, но може би трябва да спреш. Всеки си има слаба вечер. Дай да си допием пиенето и да идем да купим каквото можем, преди да се е стъмнило.

Мат само се усмихна и загледа залозите, които се трупаха срещу неговите четири жълтици. Наложи се да сложи пета, понеже всички искаха да влязат с повече. Хвърли и отново загуби. Талманес изстена, след това се пресегна и взе халба от момичето, което най-после дойде да изпълни поръчката им.

— Не гледай толкова мрачно — каза Мат тихо и посегна за своята халба. — Точно това исках.

Талманес вдигна вежда.

— Мога да губя, когато искам, ако е за добро — каза Мат.

— Как може да губиш за добро? — изуми се Талманес, докато гледаше как мъжете спорят за подялбата на златото на Мат.

— Почакай и ще видиш.

Мат отпи от ейла. Беше разреден, точно както се беше опасявал Талманес. След това се обърна към масата и отброи още монети.

Времето течеше, около масата се трупаха още и още хора. Мат се постара да спечели няколко хвърляния — не искаше да събуди никакво подозрение, че загубите му са нагласени. Но малко по малко монетите в кесиите му се озоваваха в ръцете на мъжете, играещи срещу него. Скоро цялата кръчма затихна, всички се бяха струпали около масата им и чакаха реда си да заложат срещу Мат. Синове и приятели бяха изтичали да вземат бащи и братовчеди и да ги довлекат до „Куцият кон“ — така се наричаше ханът.

В един момент — селяните деляха поредната печалба, а Мат чакаше да му донесат нова халба — Талманес го дръпна настрана.

— Не ми харесва това, Мат — заговори тихо жилавият мъж. Потта отдавна бе набраздила пудрата по бръснатото му чело и той я забърса. Кожата му лъсна.

— Казах ти. — Мат удари глътка. — Знам какво правя.

Мъжете до тях се развикаха весело, когато един изгълта една след друга три халби. Въздухът миришеше на пот, кал и разлята по дървения под бира.

— Нямам предвид това — рече Талманес и хвърли поглед към викащите мъже. — Можеш да си пилееш монетите, щом искаш, стига да хвърляш по някоя пара за пиене и за мен. Не това ме притеснява.

Мат се намръщи.

— А какво?

— Нещо с тия хора не е наред, Мат. — Талманес говореше съвсем тихо. — Докато ти играеше, говорих с някои. Не ги интересува светът. Преродения Дракон, сеанчанците — изобщо не им пука за тях.

— И какво толкова? Прости хорица.

— Простите хорица би трябвало да се тревожат още повече — каза Талманес. — Заклещени са тука между трупащи се армии. Но тия само свиват рамене, като говоря, и пият. Сякаш са… сякаш са прекалено съсредоточени във веселбата си. Сякаш нищо друго няма значение.

— Значи са идеални — каза Мат.

— Скоро ще се стъмни. — Талманес погледна към прозореца. — Може би трябва да…

В този момент вратата на гостилницата се отвори с трясък и плещестият кмет нахлу, придружен от хората си — бяха оставили брадвите обаче. Не изглеждаха зарадвани, че намират половината село в кръчмата да играе на комар с Мат.

— Мат… — почна отново Талманес.

Мат вдигна ръка и го спря.

— Точно това чаках.

— Нима?

Мат отново се обърна към масата и се усмихна. Беше опразнил повечето си кесии, но имаше достатъчно за още няколко хвърляния — без да се брои онова отвън, разбира се. Взе заровете, отброи няколко златни корони и тълпата започна да хвърля своите залози на масата — повечето бяха монетите, спечелени от Мат.

Той хвърли и загуби, което предизвика възбудения рев на зяпачите. Барлдън изглеждаше готов да го изхвърли — наистина ставаше късно и заник-слънце едва ли беше далече, — но се поколеба, като видя как Мат извади нова шепа злато. Алчността гложди всеки мъж и стриктните „правила“ може да се позаобиколят, ако шансът мине покрай теб и ти намигне достатъчно съблазнително.

Мат хвърли отново и отново загуби. Нови ревове. Кметът скръсти ръце.

Мат бръкна в кесията си и намери вътре само въздух. Мъжете около него оклюмаха, но един все пак извика към тезгяха да донесат пиене, та „горкият млад лорд да забрави лошия си късмет“.

„Да бе, лош“ — помисли Мат и прикри усмивката си. Стана и вдигна ръце.

— Става късно — каза на хората в помещението.

— Много късно — намеси се Барлдън и мина напред през вмирисаните селяни. — Трябва да си ходите вече, чужденецо. И да не си и помислил, че ще накараш тия хора да ти върнат парите — спечелиха си ги честно.

— Как така ще ми ги връщат? — отвърна Мат завалено. — Те са си техни. Харнан! Деларн! — ревна в следващия миг. — Донесете сандъка!

След миг двамата войници влязоха със сандъчето от товарния кон. Сложиха го на масата и кръчмата се смълча. Мат извади ключа, олюля се като пиян, после отключи сандъчето и вдигна капака.

Злато. Много злато. Всъщност всичкото, което му беше останало.

— Има време за още едно хвърляне — все така завалено каза Мат на стъписаната тълпа. — Има ли залагащи?

Мъжете започнаха да хвърлят монети и след миг купчината на масата събра повечето от онова, което бе изгубил. Изобщо не стигаше, за да изплати това в сандъка. Той го погледна и се потупа с пръст по брадичката.

— Няма да стигне, приятели. Ще приема лош залог, но щом имам само още едно хвърляне тази вечер, искам шанс да изляза оттук с нещо по-сериозно.

— Това е всичко, което имаме — отвърна един.

Мат въздъхна и затвори капака на сандъчето.

— Не. — Дори Барлдън гледаше отстрани с блясък в очите. — Освен ако… — Мат помълча многозначително. — Дойдох тук за провизии. Мисля, че бих приел в натура. Може да си задържите парите, които спечелихте, но ще заложа това сандъче за продукти. Храна за хората ми, няколко бурета ейл също. И кола да ги откара.

— Няма толкова време. — Барлдън хвърли поглед към помръкващите прозорци.

— Разбира се, че има — отвърна Мат и се наведе над масата. — Веднага след това хвърляне си тръгвам. Имате думата ми.

— Не нарушаваме правилата си — заяви кметът. — Цената е твърде висока.

Мат очакваше залагащите да се развикат, да възразят на кмета, да го помолят да направи изключение. Но всички мълчаха. Изведнъж го обзе страх. След всичкото това губене… ако просто го изритаха…

Отчаян, той отново отвори сандъчето и златните монети лъснаха.

— Имам достатъчно ейл — каза неочаквано гостилничарят. — Мардри, ти имаш кола и впряг, на съседната улица е.

— Хм — изсумтя Мардри, мъж с грубовато лице и с къса черна коса. — Добре. Ще я заложа.

Други се развикаха, че могат да предложат храна — зърно, картофи, ряпа. Мат погледна кмета.

— Още имаме половин час до мръкване, нали? Да видим какво могат да съберат? Кметството също ще получи част от златото, ако загубя. Малко повечко пари няма да ви дойдат зле след тази тежка зима, нали?

Барлдън се поколеба, след това кимна, без да откъсва очи от сандъчето. Неколцина мъже се развикаха възбудено и хукнаха да докарат колата и да дотъркалят буретата ейл.

— Разбирам какво правиш — каза кметът. Гледаше го сурово.

Мат пък го изгледа питащо.

— Няма да позволя да ни измамиш с чудодейна печалба в края на вечерта. — Барлдън скръсти ръце. — Ще използваш моите зарове. И ще ги хвърлиш чисто и бавно. Знам, че си изгубил много хвърляния, казаха ми, но подозирам, че ако те претърся, ще намеря поне няколко чифта зарове скрити по тебе.

— Ами претърси ме — подкани го Мат и вдигна ръце.

Барлдън се поколеба.

— Сигурно си ги хвърлил вече, разбира се. Много хитър план, да: обличаш се като лорд и подправяш заровете, така че да губиш, вместо да печелиш. Не бях чувал за такава дързост — някой да пилее толкова злато на фалшиви зарове.

— Като си толкова сигурен, че мамя, защо се захващаш с това? — попита Мат.

— Защото знам как да те спра — отвърна кметът. — Както казах, на това хвърляне ще използваш моите зарове. — Замълча, след това се усмихна криво и взе от масата заровете, с които беше играл Мат. Хвърли ги. Падна се едно и две. Хвърли ги отново — със същия резултат.

— Още по-добре. — Кметът се ухили злобно. — Ще използваш тези. Всъщност… Аз ще хвърля вместо тебе.

Талманес хвана Мат за рамото.

— Мисля, че трябва да си ходим.

Мат вдигна ръка. Щеше ли да проработи късметът му, ако друг хвърлеше вместо него? Понякога проработваше и го предпазваше да не го ранят в бой. Сигурен беше в това. Нали?

— Давай — каза на Барлдън.

Кметът се стъписа.

— Хвърляй — подкани го Мат. — Но се брои все едно, че аз съм хвърлил. Ако спечеля, си отивам с всичко. Ако загубя, си хващам пътя с коня и с хората си, а ти прибираш проклетото сандъче. Съгласен?

— Съгласен.

Мат протегна десница да си стиснат ръцете, но кметът се отдръпна, стиснал заровете в шепата си.

— А, не. Няма да ти дам шанс да смениш заровете. Дай да излезем навън и да изчакаме. И стой настрана от мен.

Излязоха от душната вмирисана на ейл кръчма. Войниците на Мат донесоха сандъчето и Барлдън настоя да остане отворено, за да не могат да го подменят. Един от катилите му бръкна вътре и захапа няколко монети да се увери, че наистина е пълно и че парите са истински. Мат зачака, подпрян на вратата. Колата дойде и няколко мъже натовариха буретата с ейл.

Слънцето беше мъгливо петно зад проклетите облаци. Мат забеляза, че кметът става все по-изнервен. Кръв и кървава пепел, нямаше да отстъпи от скапаните си правила! Е, Мат щеше да му покаже, на всички щеше да им покаже. Да, щеше да им покаже.

Какво да им покаже? Че не може да бъде надвит? Какво доказваше това? Докато товареха колата с още и още чували с храна и бурета, започна да изпитва някакво странно чувство на вина.

„Нищо нередно не правя — помисли си. — Трябва да си нахраня хората, нали? Тия хора залагат честно и аз залагам честно. Никакви фалшиви зарове. Никакво мамене.“

Освен късмета му. Какво пък, късметът си беше негов. Някои се раждат с дарба за музика и стават бардове и веселчуни. Кой може да ги укори, че печелят пари с това, което им е дал Създателят? Мат си имаше късмет и си го използваше. Нищо нередно нямаше в това.

Все пак, докато мъжете се събираха пред кръчмата, започна да вижда онова, което бе забелязал Талманес. Имаше някакво отчаяние в тях. Бяха ли твърде нетърпеливи да влязат в играта? Бяха ли твърде безразсъдни в залаганията? Какво все пак беше онзи поглед в очите им, поглед, който май погрешно бе взел за умора? Бяха ли пили, за да отпразнуват края на деня, или бяха пили, за да се отърсят от отчаянието, което се таеше в очите им?

— Май беше прав — промълви Мат на Талманес, който поглеждаше слънцето почти толкова изнервено като кмета. Последната светлина забърсваше плочите на островърхите покриви с тъмнооранжев блясък.

— Можем да си тръгнем значи? — попита Талманес.

— Не. Оставаме.

А заровете спряха да тракат в главата му. Тишината бе толкова внезапна, че той замръзна. Беше достатъчно, за да го накара да помисли, че е взел грешно решение.

— Да ме изгори дано, оставаме — повтори той. — Никога не съм се отказвал от залог и не смятам да го направя сега.

Върнаха се няколко ездачи с чували зърно на конете. Удивително колко мотивиращо действат парите. Дойдоха и още. Едно момче притича от улицата.

— Кмете — каза задъхано и задърпа синия елек на Барлдън. — Мама казва, че чуждоземките не са приключили с банята. Мъчи се да ги накара да побързат, но…

Кметът се стегна и погледна сърдито Мат.

Мат изсумтя.

— Не си мисли, че мога тях да разбързам. Ако ида да ги пришпоря, сигурно ще се заинатят като мулета и ще се бавим два пъти повече. Хайде тоя път някой друг да се разправя с тях.

Талманес — продължаваше да се озърта плахо към издължаващите се сенки по пътя — измърмори:

— Да ме изгори дано… Ако ония призраци почнат пак да се появяват, Мат…

— Това е друго — отвърна му Мат, докато селяните трупаха чувалите жито на колата. — Усещането е друго.

Колата вече бе натоварена. Добра покупка като за толкова голямо село. Точно каквото й трябваше на Бандата. Достатъчно, за да подкара хората си напред и да ги изхрани до следващото градче. Храната не струваше колкото златото в сандъчето, разбира се, но беше почти равна на загубеното от него на зарове вътре, особено като добавиш колата и конския впряг. Бяха добри животни, здрави и добре гледани, ако се съдеше по козината и копитата.

Мат отвори уста, за да каже, че е достатъчно, но се поколеба, щом забеляза, че кметът си говори тихо с група мъже. Бяха шестима, с овехтели опърпани елеци и рошави тъмни коси. Един сочеше Мат и държеше някакъв лист. Барлдън поклати глава, но мъжът с листа замаха още по-настоятелно.

— Гледай ги тия — измърмори Мат. — Това пък какво е?

— Мат, слънцето… — почна Талманес.

Кметът рязко махна с ръка и дрипавата тълпа около него се отдръпна. Мъжете, които бяха донесли храната, се скупчиха по средата на помръкващата улица. Поглеждаха нервно към хоризонта.

— Кмете — подвикна Мат. — Стига вече. Хайде, хвърляй!

Барлдън се поколеба, погледна го, после погледна заровете в шепата си, сякаш беше забравил за тях. Мъжете около него закимаха нервно, тъй че той вдигна ръка, разклати заровете и ги хвърли на земята. Те изтрополиха някак много силно, като кокали, изтракали един в друг.

Мат затаи дъх. Отдавна не беше имал повод да се притеснява при хвърляне на зарове. Наведе се и зяпна белите кубчета — още не бяха спрели. Как щеше да реагира късметът му на хвърлянето на някой друг?

Заровете спряха. Четворки. Твърда печалба. Мат въздъхна облекчено. По слепоочията му беше избила пот.

— Мат… — пак почна Талманес. Някои от селяните се развикаха ликуващо, докато приятелите им не им обясниха, че печелившото хвърляне на кмета означава, че Мат ще прибере печалбата. Тълпата настръхна.

— Вървете си — изръмжа плещестият кмет. — Взимайте си плячката и се махайте оттука. Да не съм ви видял повече.

— Добре де. — Мат въздъхна облекчено. — Е, много благодаря за хубавата игра. Ние…

— Махайте се! — изрева кметът. Погледна към последните лъчи светлина на хоризонта, изруга и замаха припряно на мъжете да влизат в „Куцият кон“. Някои се задържаха, поглеждайки стъписано или враждебно към Мат, но подканянията на кмета бързо ги вкараха в ниския хан. Кметът се вмъкна след тях и затръшна вратата.

Мат, Талманес и двамата войници останаха сами на улицата.

Изведнъж се възцари злокобна тишина. Нямаше и един селянин на улицата. Не трябваше ли поне от кръчмата да долита някакъв шум? Тракане на халби, ръмжене за изгубения залог?

— Е — рече Мат и гласът му отекна от стените на стихналите къщи. — Това беше, мисля. — Приближи се до Пипс да успокои коня, който бе започнал да се дърпа изнервено. — Видя ли, Талманес? Казах ти. Нямаше защо да се притесняваш толкова.

И тогава започнаха крясъците.