Дан Симънс
Хиперион (7)

Крепостта Хронос се издаваше от източния край на голямата планинска верига Брайдъл Рейндж и представляваше мрачна барокова купчина от просмукали с влага стаи и зали, плетеница от неосветени коридори, които водеха към огромни галерии, кули, кулички, балкони с изглед към блатата на север, въздушни шахти, които се извисяваха половин километър, докато достигнат до светлината, и за които се носеха слухове, че се спускат до самия лабиринт на света; парапети, излъскани от студените ветрове, връхлитащи от високите върхове на планините; стълбища — вътрешни и външни — издялани от планинския камък и водещи за никъде; високи сто метра прозорци с цветни стъкла, нагласени така, че да хващат първите лъчи на слънцето при слънцестоене или на луната нощем посред зима; прозорци без стъкла, големи колкото човешки юмрук, които не гледат към нищо определено; безкрайна редица от барелефи, гротескни скулптури в полускрити ниши и над хиляда водоливници с фантастични фигури, вторачени надолу от стени и парапети, от трансепти и гробници, надничащи през дървените греди на покрива в огромните зали и разположени по такъв начин, че да надзъртат в кърваво оцветените прозорци на североизточната фасада, чиито крилати и прегърбени сенки, хвърляни от слънчевата светлина денем и от газовите фенери нощем, се движат като мрачните часове на слънчев часовник. И навсякъде из крепостта Хронос се виждаше отпечатъкът от продължителното пребиваване на Църквата на Шрайка — олтари на изкуплението, обвити в драперия от червено кадифе, висящи и свободно стоящи скулптури на аватара с остриета от полихромна стомана и кървави изумруди вместо очи, още статуи на Шрайка, издялани от камъните на тесните стълбища и тъмните зали, така че по всяко време на нощта човек да се страхува, че може да се натъкне на длани, които се показват от скалата, на закривено острие, спускащо се от камъка, на четири ръце, които се разтварят за последна прегръдка. Сякаш като последна степен на орнаментална форма — филигран от кръв в множество от някога обитаваните зали и стаи, червени арабески, напръскани в почти разпознаваеми форми по стените и таваните на тунелите, чаршафи, втвърдени от някакво ръждивочервено вещество, една централна трапезария, изпълнена с вонята на развалена храна от ядене, което е било изоставено преди седмици, а подът и масата, столовете и стените опръскани с кръв, безмълвни купчини от изцапано облекло и разкъсани роби. И навсякъде — бръмченето на мухи.

— Адски весело местенце, нали? — обади се Мартин Силенъс и гласът му отекна.

Отец Хойт пристъпи няколко крачки по-навътре в голямата зала. Следобедната светлина от обърнатия на запад отвор на свода четиридесет метра по-горе падаше сред стълбове прах.

— Невероятно! — прошепна той. — Катедралата „Св. Петър“ в Новия Ватикан изобщо не може да се сравнява с това.

Мартин Силенъс се изсмя. Гъста светлина очертаваше скулите и сатирските му вежди.

— Тази е била строена за живо божество — каза той.

Федман Касад пусна пътната си чанта на пода и прочисти гърлото си.

— Това място със сигурност е много по-старо от Църквата на Шрайка.

— Така е — рече консулът. — Но Църквата го е владяла през последните два века.

— В момента не изглежда много обитавано — каза Брои Ламиа. Тя държеше автоматичния пистолет на баща си в лявата си ръка.

Всички бяха викали през първите двадесет минути от престоя им в крепостта, но заглъхващите екоти, паузите мълчание и бръмченето на мухи в трапезарията ги бяха накарали да млъкнат.

— Андроидите и крепостните клонинги на Тъжния крал Били построиха тази проклета сграда — каза поетът. — Осем местни години труд преди пристигането на вретенните кораби. Това трябваше да бъде най-големият туристически курорт в Мрежата, отправната точка за Гробниците на времето и Града на поетите. Но аз подозирам, че още тогава горките изпаднали андроиди, които работеха на обекта, са знаели местната версия на историята за Шрайка.

Сол Уайнтрауб беше застанал наблизо, до един от източните прозорци, и бе повдигнал дъщеря си така, че меката светлина падаше върху бузката й и свитото й юмруче.

— Всичко това има малко значение сега — заяви той. — Хайде да намерим някое кътче, където няма кървища и където бихме могли да се наспим и да си изядем вечерята.

— Довечера ли ще продължим? — попита Брон Ламиа.

— Към Гробниците ли? — прояви искрена изненада Силенъс за пръв път, откакто траеше пътешествието. — Бихте отишли при Шрайка в тъмното?

Ламиа сви рамене.

— Каква е разликата?

Консулът се изправи пред една врата от оловно стъкло, която извеждаше на каменен балкон, и затвори очи. Тялото му все още се олюляваше в ритъма от движението на вагона. Денонощният преход над планинските върхове се бе слял в ума му, нападнат от умората на близо трите дни без сън и нарастващото напрежение. Той отвори очи, преди да заспи прав и каза:

— Уморени сме. Ще пренощуваме тук и сутринта ще продължим нататък.

Отец Хойт беше излязъл на тесния балкон. Той се облегна на парапета от ръбест камък.

— Оттук могат ли да се видят Гробниците?

— Не — отвърна Силенъс. — Те са отвъд онази група хълмове. Но виждате ли белите неща на север и малко на запад… които блестят като парчета от счупени зъби в пясъка?

— Да.

— Това е Градът на поетите. Първоначалното място, избрано от крал Били за Кийтс и за всички ярки и красиви неща. Местните жители казват, че сега в него бродели призраци без глави.

— Ти да не си един от тях? — попита Ламиа.

Мартин Силенъс се обърна, за да каже нещо, погледна за миг пистолета, който все още беше в ръката й, поклати глава и й обърна гръб.

От някаква невидима извивка на стълбището отекнаха стъпки и полковник Касад влезе отново в залата.

— Над трапезарията има две малки складови помещения — рече той. — Те са с общ външен балкон, но с изключение на това стълбище няма никакъв друг начин да се стигне до тях. Лесни са за отбрана. Помещенията са… чисти.

Силенъс се разсмя.

— Това значи ли, че нищо не може да се добере до нас или че когато нещо дойде до нас, ние няма да имаме никаква възможност да се измъкнем?

— Къде бихме могли да се денем? — попита Сол Уайнтрауб.

— Къде наистина? — въздъхна консулът. Той беше много уморен. Вдигна багажа си и хвана едната дръжка на тежкия куб на Мьобиус, изчаквайки отец Хойт да вдигне другия край. — Да направим, както казва Касад. Да потърсим място, където да пренощуваме. Нека поне излезем от тази стая. Тук вони на смърт.

 

 

Вечерята им се състоеше от последните остатъци суха храна, малко вино от последната бутилка на Силенъс и по парче от бялата торта, която Сол Уайнтрауб бе донесъл, за да отпразнуват последната си вечер заедно. Рахил беше твърде малка, за да хапне от тортата, но си изяде млякото и заспа по корем на едно килимче близо до баща си.

Ленар Хойт извади малка балалайка от багажа си и дръпна няколко струни.

— Не знаех, че свирите — каза Брон Ламиа.

— Слабо.

Консулът разтърка очи.

— Ще ми се да имахме пиано.

— Нали имате — обади се Мартин Силенъс.

Консулът погледна поета.

— Докарайте го тука — рече Силенъс. — С радост бих приел един скоч.

— За какво говорите? — рязко попита Ленар Хойт. — Какво имате предвид?

— Неговия кораб — натърти Силенъс. — Спомняте ли си нашия скъп отишъл си глас на храсталака Мастийн, който разправяше на общия ни приятел консула, че неговото тайно оръжие е онзи хубав едноместен кораб на Хегемонията, който е на космодрума в Кийтс? Повикайте го, ваше консулско превъзходителство. Докарайте го тук.

Касад се отдръпна от стълбището, където слагаше нещо.

— Инфосферата на планетата е мъртва. Спътниците са долу. Орбиталните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са на насочен лъч. Как искате да го повика?

— По векторен предавател — намеси се Брон Ламиа.

Консулът премести към нея втренчения си поглед.

— Векторните предаватели са с размери на здания — напомни Касад.

Брон Ламиа сви рамене.

— Това, което казваше Мастийн, звучеше смислено. Ако аз бях на мястото на консула… ако бях един от няколкото хиляди души в цялата проклета Мрежа, притежаващ собствен кораб… щях на всяка цена да се подсигуря така, че да разполагам с възможност за дистанционно управление на полета му, в случай че ми се наложи. Планетата е твърде примитивна, за да зависи човек от нейната съобщителна мрежа, йоносферата е прекалено слаба за късовълновия обхват, съобщителните спътници са първите неща, които ще бъдат засегнати при едно стълкновение. Аз бих го повикала по вектора.

— А размерите? — поинтересува се консулът.

Брон Ламиа издържа втренчения поглед на дипломата.

— Хегемонията още не е в състояние да построи портативни векторни предаватели. Но има слухове, че прокудените могат.

Консулът се усмихна. Отнякъде се чу звук от дращене и след това — трошене на метал.

— Стойте тук — нареди Касад.

Той извади една смъртоносна палка от туниката си, анулира триплъчите с тактическия си инфотерм и изчезна от погледа им.

— Май вече сме във военно положение — отбеляза Силенъс, когато полковникът изчезна. — Марс владетелят.

— Затваряй си устата — скастри го Ламиа.

— Мислите ли, че е Шрайка? — попита Хойт. Консулът направи някакъв жест.

— Шрайка няма защо да дрънчи някъде долу. Той може просто да се появи… тук.

Хойт поклати глава.

— Имам предвид дали Шрайка е причината да няма… никой. Следите от касапницата тук в крепостта.

— Празните села, които видяхме по пътя си, може да са резултат от заповедта за евакуация. Никой няма желание да остане и да се изправи пред прокудените. Отрядите на СЗС са побеснели. Голяма част от касапницата може да е тяхна работа.

— Без да остане нито един труп? — изсмя се Мартин Силенъс. — Гладна кокошка просо сънува. Нашите отсъстващи домакини сега подрънкват долу, набучени по стоманеното дърво на Шрайка. Където не след дълго ще бъдем и ние.

— Затваряй си устата — уморено рече Брон Ламиа.

— Ами ако не я затворя — усмихна се накриво поетът, — ще ме застреляте ли, госпожо?

— Да.

Тишината продължи до завръщането на полковника. Той реактивира триплъчите и се обърна към групата, разположила се върху сандъците с багаж и кубове от пенопласт.

— Нямаше нищо. Някакви лешоядни птици — мисля, че местните хора ги наричат предвестници — се бяха вмъкнали през счупените стъклени врати в трапезарията и довършваха пира.

Силенъс се изкикоти.

— Предвестници. Много подходящо.

Касад въздъхна, седна на едно одеяло с гръб към сандъците и се зае със студената си храна. Единственият фенер, донесен от вятърната гемия, освети помещението и сенките плъзнаха нагоре по стените към ъглите, отдалечавайки се от вратата към балкона.

— Това е нашата последна нощ — рече Касад. — Остава да чуем още един разказ — той погледна към консула.

Консулът усукваше своето листче хартия с номер 7 на него. Той облиза устни.

— Какъв е смисълът? Поклонението вече пропадна.

Останалите се размърдаха.

— Какво искате да кажете? — попита отец Хойт.

Консулът смачка листчето и го хвърли в ъгъла.

— За да удовлетвори Шрайка някаква молба, групата поклонници трябва да се състои от нечетен брой хора. Ние бяхме седмина. След… изчезването на Мастийн броят ни намаля на шест. Сега сме се запътили към смъртта си без никаква надежда желанието ни да бъде удовлетворено.

— Суеверие — каза Ламиа.

Консулът въздъхна и разтърка челото си.

— Така е, но това е нашата последна надежда.

Отец Хойт посочи към спящото дете.

— Не може ли Рахил да е седмият от нас?

Сол Уайнтрауб потърка брадата си:

— Не. Необходимо е поклонникът да е тръгнал към Гробниците по свое собствено желание.

— Но тя е била там веднъж — рече Хойт. — Може би това се зачита.

— Не — отсече консулът.

Мартин Силенъс пишеше нещо в един бележник, но сега стана и прекоси стаята по дължина.

— Исусе Христе, хора. Вижте се. Ние не сме шестима шибани поклонници, ние сме цяла тълпа. Ето Хойт с неговия кръстоид, който носи духа на Пол Дюре. Нашият получувстващ ерг в онази кутия там. Полковник Касад с неговия спомен за Монита. Госпожа Брон, която, ако вярваме на нейната история, носи не само едно неродено дете, но и един умрял поет от епохата на романтизма. Нашият учен с детето, което някога е било неговата дъщеря. Аз с моята муза. Консулът с неговия какъвто и да е проклет багаж, който е донесъл на това безумно пътешествие. Боже мой, хора, ние би трябвало да получим групова оценка за това пътуване, дяволите да го вземат.

— Седни — заповяда Ламиа с мъртвешки равен глас.

— Не, той е прав — намеси се Хойт. — Дори присъствието на отец Дюре в кръстоида трябва да въздейства по някакъв начин върху първоначалното суеверие. Аз предлагам да продължим по-нататък сутринта с вярата, че…

— Погледнете! — извика Брон Ламиа и посочи към вратата на балкона, където чезнещият здрач беше изместен от ярки мълнии.

Всички излязоха вкупом навън под студения вечерен въздух, прикривайки очите си от накъсаната картина на безшумни експлозии, които изпълваха небето с чисто бели ядрени взривове, разстилащи се като вълни по повърхността на лазурносиньо езеро; по-малки, по-ярки плазмени имплозии в синьо, жълто и свръхярко червено, къдрещи се навътре като цветя, които се свиват за през нощта, светкавичен танц от гигантските избухвания на дяволски бич, лъчи с размера на малки светове, тропосващи своите откоси през светлинни часове и изкривявани от насрещните вълни на отбранителни единици: предутринният отблясък на защитни полета, подскачащи и замиращи под напора на ужасяващи енергии само за да се родят отново наносекунди по-късно. И сред всичко това синьо-белите ядрени опашки на фотонни кораби и на по-големи бойни кораби, прорязващи съвършено истински линии през небето, като драскотини от диамант върху синьо стъкло.

— Прокудените — произнесе задъхано Брон Ламиа.

— Войната е започнала — отбеляза Касад. В гласа му нямаше никаква приповдигнатост, нито каквато и да било проява на чувства.

Консулът беше шокиран, когато установи, че безмълвно плаче. Той извърна лицето си от групата.

— Тук застрашени ли сме? — попита Мартин Силенъс. Той се подслони под каменната арка на вратата, примижал от искрящата гледка.

— Не на такова разстояние — рече Касад. Той вдигна бойния си бинокъл, нагласи го и се консултира с тактическия си инфотерм. — По-голямата част от бойните действия се развиват най-малко на три АЕ оттук. Прокудените изпробват военнокосмическите защити — той свали бинокъла от очите си. — Едва започва.

— Телепортаторът активиран ли е вече? — попита Брон Ламиа. — Хората от Кийтс и другите градове евакуират ли се?

Касад поклати отрицателно глава:

— Не вярвам. Още не. Флотата ще води задържащ бой, докато бъде завършена цислунарната сфера. След това евакуационните портали ще бъдат отворени към Мрежата, а корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще заприиждат — той отново вдигна бинокъла си. — Ще бъде страхотен спектакъл.

— Погледнете!

Този път беше отец Хойт, който сочеше не към спектакъла от фойерверките в небето, а напред, към ниските дюни край северните блата. На няколко километра по посока на невидимите Гробници се виждаше самотна фигура, подобна на точица, хвърляща множество сенки под раздробеното небе.

Касад настрои окулярите на бинокъла си към фигурата.

— Шрайка? — попита Ламиа.

— Не, не мисля, че е той… По-скоро е някой храмер, ако съдя по формата на дрехата.

— Хет Мастийн! — извика отец Хойт.

Касад сви рамене и подаде бинокъла на останалите. Консулът се върна при групата и се облегна на балкона. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на шепота на вятъра, но от това неистовството на експлозиите над тях ставаше още по-зловещо.

Консулът също погледна през бинокъла, когато дойде неговият ред. Фигурата беше висока и облечена с роба обърната с гръб към крепостта, и крачеше през святкащите алени пясъци с твърда решимост.

— Към нас ли идва, или отива към Гробниците? — попита Ламиа.

— Към Гробниците — отговори консулът.

Отец Хойт се облегна с лакти на перваза и вдигна изпосталялото си лице към взривяващото се небе.

— Ако това е Мастийн, ставаме отново седем, нали?

— Той ще пристигне часове преди нас — каза консулът. — Това означава половин ден, ако довечера преспим тук, както смятаме да направим.

Хойт сви рамене.

— Не вярвам да има особено голямо значение. Седем души са тръгнали на поклонението. Седем ще пристигнат. Шрайка ще бъде удовлетворен.

— Ако това е Мастийн — обади се полковник Касад, — защо беше нужна мистификацията на вятърната гемия? И как е успял да стигне дотук преди нас? По въжената линия не се движеха други вагони, а е невъзможно да е преминал пеша през проходите на Брайдъл Рейндж.

— Ще го попитаме утре, когато пристигнем при Гробниците — каза уморено отец Хойт.

Брон Ламиа се опитваше да установи някаква връзка по своя инфотерм на общите съобщителни честоти. Нищо не се чуваше, само съскането на атмосферните шумове и случайното пролайване на далечни предаватели. Тя погледна към полковник Касад.

— Кога започват да бомбардират?

— Не знам. Зависи от отбранителната мощ на военната флота.

— Отбраната им не беше много добра онзи ден, когато разузнавачите на прокудените успяха да се промъкнат през тях и унищожиха кораба „Игдразил“ — напомни Ламиа.

Касад кимна утвърдително.

— Хей — викна Мартин Силенъс, — да не сме се установили на някоя проклета мишена?

— Разбира се — отвърна консулът. — В случай че прокудените нападат Хиперион, за да предотвратят отварянето на Гробниците на времето, както би могло да се съди от разказа на г-жа Ламиа, тогава Гробниците на времето и цялата тази територия ще бъдат основна мишена.

— За ядрени бомби ли? — с напрежение в гласа попита Силенъс.

— Почти със сигурност — потвърди Касад.

— Не ставаше ли дума преди, че антиентропните полета задържали корабите на разстояние оттук — рече отец Хойт.

— Кораби с екипажи — каза консулът, без да поглежда назад към останалите от мястото, където се бе облегнал на перваза. — Антиентропните полета няма да попречат на управляеми ракети, ударни бомби или лъчи от дяволски бич. По същите причини няма да попречат и на механизираната пехота. Прокудените биха могли да стоварят няколко щурмови плъзгача или автоматично управляеми танкове и да наблюдават от разстояние, докато те унищожат долината.

— Само че няма да го направят — заяви Брон Ламиа. — Тяхната цел е да завладеят Хиперион, а не да го унищожат.

— Не бих рискувал живота си, осланяйки се на това предположение — подхвърли Касад.

Ламиа се усмихна насреща му.

— Но ние правим точно това, нали, полковник?

Над тях от непрекъснатата мозайка на експлозиите се отдели една самотна искра и проряза небето, превръщайки се в светлооранжев въглен. Групата на терасата видя пламъците, чу мъчителния писък от проникването в атмосферата. Огненото кълбо изчезна зад планините отвъд крепостта.

Едва минута по-късно консулът осъзна, че беше сдържал дъха си, а ръцете му се бяха вкопчили здраво в каменния перваз. Той си пое дъх на пресекулки. Останалите сякаш вдишаха в същия миг. Не последва никаква експлозия, никаква взривна вълна не разтърси скалите.

— Неизбухнал снаряд ли? — попита отец Хойт.

— Вероятно някой ранен стрелец на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който се опитва да стигне до орбиталния периметър или до космодрума в Кийтс — каза полковник Касад.

— Не успя, нали? — вметна Ламиа.

Касад не отговори.

Мартин Силенъс повдигна бинокъла и огледа здрачаващите се блата, търсейки храмера.

— Не се вижда — съобщи Силенъс. — Нашият капитан или е заобиколил онзи хълм точно от тази страна на долината на Гробниците на времето, или е приложил отново своя номер с изчезването.

— Жалко, че никога няма да чуем неговата история — рече отец Хойт. После се обърна към консула. — Но ще чуем вашата, нали?

Консулът отри длани в панталоните си. Сърцето му биеше силно.

— Да — каза той, осъзнавайки в момента, в който изрече това, че най-после бе взел решение. — Ще разкажа моята.

Вятърът се спускаше с рев надолу по източните склонове на планините и свиреше по отвесните стени на крепостта Хронос. Експлозиите над тях сякаш бяха намалели малко, но с настъпването на тъмнината всяка от тях изглеждаше още по-яростна от предишната.

 

 

— Хайде да влезем вътре — предложи Ламиа и думите й почти се изгубиха сред воя на вятъра. — Застудява.

 

 

Те загасиха единствената лампа и вътрешността на стаята остана да се осветява само от топлинно-светлинните цветни пулсации по небето навън. Сенките избухваха, изчезваха и отново се появяваха в залятата с множество цветове стая. Понякога тъмнината продължаваше няколко секунди до следващия огнен порой.

Консулът се пресегна към пътната си чанта и извади оттам някакъв странен прибор, по-голям от инфотерм, с чудновати украшения и с дисково устройство от течен кристал като предмет, излязъл от някой исторически холос.

— Таен векторен предавател? — сухо попита Брон Ламиа.

В усмивката на консула нямаше никаква веселост.

— Това е древен инфотерм. Появил се е по времето на Хеджира — той измъкна една стандартна микродискета от някаква калъфка на колана си и я пъхна в устройството. — Като отец Хойт и аз трябва да ви разкажа първо историята на друг човек, за да можете да разберете моята.

— Божичко мили — присмя се Силенъс, — аз ли съм единственият в това стадо, който е в състояние да разкаже една незавоалирана история? Докога ще трябва да…

Реакцията на консула изненада дори самия него. Той стана, извъртя се, хвана по-дребния мъж за наметалото и за предницата на ризата и го блъсна в стената. После го притисна към един от сандъците с багаж, опрял коляно в корема му, сграбчи го за гърлото и просъска в лицето му:

— Ако кажеш още една дума, поете, аз ще те убия.

Силенъс понечи да се бори, но почувствал стягане на трахеята и надникнал за миг в очите на консула, се отказа. Лицето му беше бяло като платно.

Полковник Касад мълчаливо, почти нежно, раздели двамата мъже.

— Без повече коментари — каза той и докосна смъртоносната палка в колана си.

Мартин Силенъс отиде в другия край на кръга, като все още си разтриваше гърлото, и се отпусна до един сандък, без да отрони дума. Консулът се разходи до вратата, пое си на няколко пъти дълбоко дъх и се върна обратно при групата. Той се обърна към всички, с изключение на поета:

— Съжалявам. Работата е просто там, че… Изобщо не съм очаквал, че ще трябва да споделя това.

Светлината отвън придойде в червено, след това в бяло, последвано от син отблясък, който угасна почти до мрак.

— Знаем — тихо рече Брон Ламиа. — Всички имахме същото чувство.

Консулът докосна долната си устна, кимна, прочисти гърлото си и отиде да седне при древния инфотерм.

— Записът не е толкова стар, колкото прибора — поясни той. — Направен е преди около петдесет стандартни години. Когато свърши, аз ще трябва да добавя още нещо.

Той замълча, сякаш се канеше да продължи, после поклати отрицателно глава и натисна с пръст древното устройство.

Нямаше никакви визуални изображения. Гласът беше на млад мъж. На фона му можеше да се чуе полъхът на бриз през трева или тънки клони, а още по-далече — шума на прибой.

Навън светлината пулсираше бясно, докато темпото на далечната космическа битка се засилваше. Консулът се напрегна в очакване на удара и трясъка. Не се чу нищо. Той затвори очи и се заслуша заедно с останалите.

Разказът на консула:
Възпоменание за Сайри

Изкачвам се по високия хълм към гробницата на Сайри в деня, в който островите се завръщат в плитките морета на Екваториалния архипелаг. Денят е прекрасен и аз го ненавиждам за това. Небето е ведро като синьото море в приказките на старата Земя, плитчините излъчват всички нюанси на тъмносиния цвят, а откъм водата духа топъл бриз, от който кафеникавата трева върбовка, израсла по склоновете на хълма, се дипли на вълнички.

В такъв ден е по-добре да има ниски облаци и сива дрезгавина. По-добре мъгла и плътни влажни изпарения, от които по мачтите на корабите във Фърстсайт Харбър се стичат капки, а фарът се събужда от сън и сирената му започва да вие. По-добре да излезе някоя морска буря, зачената в студения корем на южното море, и да погне напред плаващите острови заедно с делфините и пастирите им, докато потърсят убежище в тихите заливи на нашите атоли и в стърчащите скални островчета.

Всичко друго би било по-добро от този топъл пролетен ден, в който слънцето се движи по толкова син небосвод, че изпитвам желание да тичам, да правя големи дъгообразни скокове и да се търкалям в меката зелена трева — така, както Сайри и аз сме правили точно на това място.

Точно на това място. Спирам, за да се огледам. Върбовката се сляга и се изправя като козината на някое едро животно, а соленият бриз връхлита от юг. Засенчвам очи с длан и гледам към хоризонта. Там нищо не помръдва. Отвъд вулканичния риф морето започва да се люлее и нервно да се надига.

— Сайри — прошепвам аз.

Произнасям името й, без да съм имал намерение да го правя. Но сто метра по-надолу по склона тълпата спира, за да ме погледа и да си поеме дружно дъх. Тържественото траурно шествие се е разпростряло на повече от километър — до мястото, където се белеят първите постройки на града. Мога да различа в черните редици сивата оплешивяваща глава на по-малкия ми син. Той е облечен в синята и обшита със златна бродерия роба на Хегемонията. Зная, че трябва да го почакам и да повървя с него, но нито той, нито някой друг от застаряващите членове на Съвета може да издържи на твърдата ми крачка, понеже никой от тях няма моите млади мускули, тренирани на космически кораби. Благоприличието изисква да повървя с него, с внучката ми Лира и с деветгодишния ми внук.

По дяволите всичко това. По дяволите и всички те.

Обръщам се и тръгвам бързо по стръмния склон. Потта започва да мокри широката ми памучна риза, преди да съм стигнал до изгърбения връх на зъбера и да съм видял гробницата.

Гробницата на Сайри.

Спирам. Усещам студения вятър, макар че слънчевите лъчи, които се пречупват в лъскавите и без нито една цепнатина плочи на мълчаливия мавзолей, са достатъчно топли. Пред запечатания вход на криптата тревата е избуяла. Тясната чакълеста пътека, която води към входа, е оградена от овехтели флагчета с абаносови дръжки.

Колебаейки се, заобикалям гробницата и се доближавам до стръмния ръб на една скала, която се намира няколко метра по-назад. Тук върбовката е полегнала и изпотъпкана от непочтителни излетници, които са си носили и одеяла — следите от тях личат. Излетниците са направили и няколко овални огнища и са ги оградили с идеално бели и идеално кръгли камъни, откраднати от бордюра на чакълестата пътека.

Не мога да се въздържа и се усмихвам. Познавам гледката, която се разкрива оттук: голямата извивка на външното пристанище с неговия естествен вълнолом, ниските бели огради на Фърстсайт и пъстроцветните корпуси и мачти на катамараните, люлеещи се на котва в удобни местенца. Близо до покрития с дребни камъчета бряг отвъд Общинската палата една млада жена с бяла пола върви към водата. За миг ми се струва, че това е Сайри, и сърцето ми започва да бие силно. Почти съм готов да вдигна ръце нагоре в отговор на нейното помахване, но тя не ми маха. Мълчаливо гледам как далечната фигура тръгва към старата барака до пристана на лодките и изчезва в сянката й.

Над мен, доста далече от скалата, един ястреб с широко разперени криле кръжи над затоплящата се лагуна и се взира с инфрачервен поглед в движещите се синьо-кафеникави храсти от водорасли, дебнейки някое малко тюленче или друга животинка, заспала летаргичен сън. Природата е глупава — мисля си аз и сядам на меката трева. Природата създава за този ден абсолютно неприемливи декори, а след това е до такава степен дебелоока, че праща тук една птица да търси плячка, която отдавна е напуснала замърсените води в близост до разрастващия се град.

Спомням си за един друг ястреб, който се появи през нощта, когато Сайри и аз за пръв път се изкачихме на върха на този хълм. Спомням си лунната светлина по крилете му и странния натрапчив писък, който отекваше в скалата, пронизваше тъмния въздух и навярно се чуваше чак долу, където блещукаха светлините на селото.

Сайри беше на шестнадесет години… не, още нямаше шестнадесет… а лунната светлина, която бе докоснала крилете на ястреба над нас, лееше млечни отблясъци върху голата й кожа и очертаваше сянката между двете нежни кълба на гърдите й. Когато писъкът на птицата преряза нощта, ние погледнахме гузно нагоре и Сайри произнесе:

 

 

— „Не беше чучулига, а славей, вярвай, славей туй, което прониза боязливия ти слух.“

 

 

— Какво? — казах аз.

Сайри беше почти на шестнадесет години. Аз бях на деветнадесет. Но Сайри познаваше безшумния глас на книгите и ритъма на стиховете, кънтящи в театрални спектакли под самите звезди. Аз познавах само звездите.

— Успокой се, млади космически вълко — прошепна ми тя и ме дръпна надолу към себе си. — Това е само един стар ястреб, който търси плячка. Глупава птица. Ела тук, морски вълко. Ела тук, Мерин.

Корабът „Лос Анжелис“ бе избрал точно този момент, за да се издигне в небесата и — подобен на понесена от вятъра главня — да заплува на запад през странните съзвездия на Мауи-Обетована, родната планета на Сайри. Аз лежах до нея и й описвах как функционира големият антигравитационен вретенен кораб, който събираше слънчева светлина високо в космоса, докато над нас се стелеше нощта. През цялото време ръката ми се хлъзгаше все по-надолу по гладкото й тяло; кожата й приличаше на кадифе, заредено с електричество, а диханието й, което попадаше в рамото ми, ставаше все по-силно. Зарових лице във вдлъбнатината на врата й и от разрешената й коса ме лъхна мирис на пот и парфюм.

— Сайри — произнасям аз и този път наистина искам да назова името й. Долу, под хребета на хълма и под сянката на бялата гробница, тълпата стои и пристъпва от крак на крак. Карам ги да изпитват досада. Тяхното желание е да разпечатам гробницата, да вляза и да прекарам малко време сам в студеното празно помещение, което съществува днес вместо Сайри — вместо Сайри, която цялата беше едно топло присъствие. Нетърпеливи са да приключа с моето сбогуване, та после да се качат горе, да извършат тържествените си ритуали, да разтворят вратите на телепортатора и да се присъединят към очакващата ги Мрежа на световете на Хегемонията.

По дяволите всичко това. По дяволите всички те.

Откъсвам едно мустаче от гъсторастящата виеща се върбовка, дъвча сладката му плът и гледам към хоризонта в очакване да се покаже първият плаващ остров. В утринната светлина сенките още са дълги. Денят е млад. Ще поседя тук известно време и ще си спомням.

Искам да си спомня за Сайри.

 

 

Сайри беше… какво беше? Когато я видях за пръв път, стори ми се, че е птица. Тя носеше някаква маска с ярки пера. Когато я махна, за да потанцува в Кадрила на китките, косите й засияха под светлината на факлите във всички нюанси на тъмнокестенявото. Тя бе зачервена и страните й горяха; дори през навалицата, която изпълваше площадката за танци, можах да забележа зелените й очи, които по удивителен начин контрастираха със знойния летен тен на лицето й и с тъмните й коси. Това, разбира се, беше нощта на фестивала. Силният бриз, който духаше откъм пристанището, ръсеше искри от факлите, а шумът на прибоя и плющенето на флагчетата почти заглушаваха флейтистите, които се бяха скупчили на кея и свиреха за преминаващите покрай тях плаващи острови. Сайри беше почти на шестнадесет години и красотата й гореше по-ярко от всяка от факлите, които ограждаха препълнения с хора четириъгълник. Проправих си път сред танцуващите двойки и се приближих до нея.

За мен това беше преди пет години. За двама ни бяха минали повече от шестдесет и пет години. Струва ми се, че е било вчера.

Така не е добре.

Откъде да започна?

 

 

— Какво ще кажеш да идем да намерим някое уютно кътче, приятел? — попита Майк Ошо.

Нисък и набит, с топчесто лице, което приличаше на сполучлива карикатура на Буда, по онова време Майк беше за мене бог. Всички ние бяхме богове — ако не безсмъртни, то дълголетни, и ако не съвсем божествени то добре платени. Хегемонията ни бе подбрала за екипаж на един от скъпоценните й вретенни квантиращи се кораби — нима можеше да бъдем нещо по-малко от богове? И тъкмо Майк, този блестящ, подвижен като живак и непочтителен Майк, беше малко по-стар и стоеше малко по-високо в пантеона на корабните богове, отколкото младият Мерин Аспик.

— А — казах аз, — вероятността за това е нулева.

Правехме голямо почистване след дванадесетчасовата работна смяна в екипа, който строеше телепортатора. Превозването на строителите насам-натам около подбраната от тях ергова точка, отстояща на около сто шестдесет и три хиляди километра от Мауи-Обетована, беше за мнозина от нас по-малко привлекателно, отколкото четиримесечният скок извън пространството на Хегемонията. През тази част от пътуването отговорните специалисти бяхме ние, четиридесет и деветимата експерти по междузвездно плаване, които се грижехме за нервното стадо от около двеста пътници. Ала сега пътниците бяха навлекли тежките си скафандри, а ние, екипажът, бяхме принизени до ролята на достолепни преносвачи на куфари, докато строителите с голяма мъка сглобяваха отсек по отсек обемната ергова защитна сфера на определеното място.

— Вероятността е нулева — повторих аз. — Освен ако туземците там долу не са направили публичен дом на карантинния остров, на който ни допускат.

— Не се надявай, няма такова нещо — ухили се Майк.

Тридневният ни планетарен отпуск наближаваше. И двамата знаехме от инструкциите на боцман Сингх и от оплакванията на другарите ни, че цялото време, което трябваше да прекараме на повърхността на планетата ще мине на едно седем километра дълго и четири километра широко островче, което се намираше под юрисдикцията на Хегемонията. То дори не беше някой от плаващите острови, за които бяхме чували, а само една островърха вулканична скала близо до екватора. Попаднали там, щяхме да сме сигурни, че гравитацията под краката ни ще бъде истинска, въздухът няма да е рециклиран и храната няма да е синтетична. Но щяхме да сме сигурни и в това, че единственият ни допир с колонистите на Мауи-Обетована ще бъде в безмитния магазин, когато си купуваме местни сувенири. Дори тези сувенири се продаваха под контрола на търговски служители на Хегемонията. Мнозина от другарите ни бяха предпочели да прекарат отпуска си на борда на „Лос Анджелис“.

— Та как ще си намерим уютно кътче, Майк? Докато телепортаторът не заработи, колониите са недостъпни. Разстоянието до тях е шестдесет години местно време. Да не би да искаш да се разходим пеша?

— Дръж се за мен, приятел — каза Майк. — Ако човек иска нещо, ще го направи.

Държах се за Майк. В орбиталния кораб бяхме само петима души. За мен навлизането в атмосферата на истинска планета винаги е било трепетно преживяване. Особено пък планета, която прилича на старата Земя толкова, колкото Мауи-Обетована. Взрях се в синкавобелия ореол около планетата и в моретата, които се плискаха под нас. Корабът се спускаше към границата между деня и нощта леко и плавно, със скорост, превишаваща три пъти скоростта на звука.

Бяхме богове тогава. Но дори боговете понякога трябва да слизат на земята и да напускат небесните си чертози.

 

 

Тялото на Сайри никога не е преставало да ме удивлява. Онези дни на Архипелага. Три седмици в огромната полюляваща се дървена къща под вълнуващите се от вятъра дървета, служещи за платна, пастирите на делфините, които плуваха отстрани като полицейски ескорт, тропическите, залези, изпълващи вечерите с чудеса, звездният покров над нас и пенестата следа от собствения ни плаващ остров, в която клокочеха фосфоресцентни и се отразяваха съзвездията горе. Но това, което помня най-добре, е тялото на Сайри. По някаква причина — или от свенливост, или понеже не се бяхме виждали от години — през първите няколко дни от престоя ни на архипелага тя носеше бански костюм от две части и нежният бял цвят на гърдите й и на долната част на корема й не можа да потъмнее наравно с останалата й кожа, преди да настъпи времето на заминаването ни.

Помня я през първата ни вечер. Трепкащата лунна светлина, докато лежахме в меката трева над Фърстсайт Харбър. Копринените й панталони, метнати върху една туфа върбовка. Тогава у нея имаше някаква детска стеснителност, някакво леко съмнение, че може би нещо се е случило преждевременно. Но имаше и гордост. Същата гордост, благодарение на която по-късно тя застана лице срещу лице с гневната тълпа сепаратисти на стълбището на консулството на Хегемонията в Саут Търн, засрами ги и ги отпрати по домовете им.

Спомням си моето пето планетно кацане, когато стана Четвъртата ни среща. Това бе един от редките случаи, когато съм я виждал да плаче. По онова време нейната слава и мъдростта й я бяха направили почти царствена. Тя бе избирана четири пъти във Всеобема и Съветът на Хегемонията я търсеше за мнение и съвет. Нейният независим характер й прилягаше като царска багреница, а гордостта й сияеше както никога преди. Но когато бяхме сами в каменната вила южно от Февароне, идеята да се разделим излезе именно от нея. Бях изнервен и се стреснах от тази чужда жена с непреклонна воля, но все пак това беше Сайри — Сайри с нейния изправен гръб и горди очи. Тя се обърна с лице към стената и каза през сълзи:

— Иди си. Иди си, Мерин. Не искам да ме виждаш. Аз съм старица, цялата отпусната и провиснала. Иди си.

Признавам, че тогава бях груб с нея. Стиснах двете й китки с лявата си ръка — с толкова голяма сила, че дори и аз се учудих — и с едно дръпване раздрах копринената й рокля, която се свлече долу. Целувах раменете й, врата й, повехналите бели ивици по стегнатия й корем, белега в горната част на бедрото й, останал след катастрофата с плъзгача преди около четиридесет години нейно време. Целувах посивяващата й коса и бръчките, набраздили гладките й някога страни. Целувах сълзите й.

 

 

— Господи! Майк, това не може да бъде законно — възкликнах аз, когато приятелят ми извади от раницата си хокинговото килимче и го разгъна.

Намирахме се на остров 241 — търговците на Хегемонията бяха дали това романтично име на едно затънтено вулканично късче суша, определено за място, където да прекарваме отпуската си. Остров 241 отстоеше на петдесетина километра от най-старото колониално поселение, но със същия успех можеше да бъде и на петдесет светлинни години. Беше забранено корабите на местните жители да акостират на острова, докато там пребивават членове на екипажа на „Лос Анджелис“ или работници от строежа на телепортатора. Обитателите на Мауи-Обетована разполагаха с известен брой стари плъзгачи, които все още летяха, но по взаимна уговорка полети до острова нямаше. Като се изключат спалните помещения, плажът и безмитният магазин, там нямаше нищо, което да заинтересува хората от звездния кораб. Някой ден, когато строежът на телепортатора завършеше и екипажът на „Лос Анджелис“ включеше всички системи, властите на Хегемонията щяха да превърнат остров 241 в търговски и туристически център. Засега обаче той беше неблагоустроено място с малък космодрум за орбитални кораби, наскоро завършени огради от местния бял камък и вечно намусен обслужващ персонал.

Майк искаше ние двамата да излезем на палатка в най-стръмния и недостъпен край на острова.

— За Бога, не желая да живея на палатка! — заявих аз. — Предпочитам да си стоя на „Лос Анджелис“ и да си включа някоя касета за електросънища.

— Затвори си устата и тръгвай с мен! — отговори Майк.

И тогава — като божество, заемащо по-ниско място в пантеона — аз се подчиних на по-старото и по-мъдро божество, затворих си устата и тръгнах с него. След два часа уморително ходене по нагорнищата през шубраци с бодливи клони стигнахме до една площадка от вулканична лава, която се намираше на неколкостотин метра над ревящия прибой. Не бяхме далече от екватора и климатът на планетата беше почти тропически, но на това незащитено място вятърът виеше и зъбите ми тракаха. Залезът приличаше на червеникаво петно вътре в мрачен облак и аз изпитвах желание да остана на открито, когато се стъмни напълно.

— Слушай — предложих аз, — хайде да се скрием от вятъра и да си запалим огън. Не мога да си представя как ще опънем палатка на тази проклета скала.

Майк седна на един камък и си запали цигара с опиум.

— Виж какво има в твоя личен пакет, приятел — рече той.

Поколебах се. Тонът му беше безразличен, но това бе безразличието на професионалния измамник, който след миг ще те облее с кофа студена вода. Наведох се и започнах да ровя из найлоновата торба. В нея нямаше друго, освен няколко стари четвъртити опаковки течен сапун. И освен тях — костюм на Арлекин с всички съответни атрибути, включително маската и звънчетата по върховете на обувките.

— Ти… това нещо… ти да не си луд, дявол да го вземе! — смотолевих аз.

Мракът се спускаше все по-бързо и беше възможно бурята да се разрази някъде южно от нас. Под нас прибоят издаваше скърцащи звуци като зъбите на изгладнял звяр. Ако знаех как да се оправя сам в тъмнината по обратния път до селцето ни, бях в състояние да оставя Майк да нахрани с тленните си останки рибите, които го очакваха долу.

— А сега гледай какво има в моя пакет — каза Майк и изтърси от него няколко кубчета течен сапун, няколко изработени от занаятчии бижута, подобни на които бях виждал на Ренесанс Вектор, един старомоден компас, една лазерна писалка, която евентуално би могла да се таксува като скрито оръжие от Корабна сигурност, още един костюм на Арлекин, ушит по неговите закръглени мерки и… — едно хокингово килимче.

— Господи, Майк — възкликнах аз, докато ръката ми галеше прекрасните шарки на старото килимче, — това не може да бъде законно.

— Не съм забелязал митничари по тези места — ухили се Майк, — а освен това не ми се вярва местните жители да са въвели контрол над търговската дейност.

— Да, но…

Дръпнах края на килимчето и то се разви цялото. Беше малко по-широко от метър и дълго около два метра. Богатата разцветка бе избледняла от времето, но нишките на основата все още блестяха като току-що изкована мед.

— Откъде го купи? — попитах аз. — Работи ли още?

— От Гардън — отвърна Майк, докато натъпкваше двата арлекинови костюма и другите джунджурии в раницата си. — Работи.

Беше изминал повече от век, откакто старият Владимир Шолохов, емигрант от старата Земя, майстор на летящи играчки и инженер по електромагнитни устройства, бе измайсторил на Новата Земя първото хокингово килимче за хубавата си млада племенница. Според легендата племенницата не харесала подаръка, но с течение на десетилетията тези играчки бяха спечелили почти абсурдна популярност — повече сред богатите възрастни хора, отколкото сред децата, — докато накрая бяха поставени извън закона на повечето от планетите, числящи се към Хегемонията. Необезопасени срещу аварии, прекалено скъпи заради сложните системи с безброй микроелементи и почти неуправляеми по въздушните трасета, хокинговите килимчета се бяха превърнали в куриоз — за тях разказваха на децата приказки преди лягане, можеха да се видят главно в музеите и бяха разрешени само на няколко колониални планети.

— Сигурно ти е струвало цяло състояние — предположих аз.

— Тридесет марки — отвърна Майк, докато се настаняваше в центъра на килимчето. — Старият търговец на пазара в Карнъл мислеше, че не струва нищо. И така беше — обаче за него. Аз го вкарах в кораба, заредих го, репрограмирах паметта на инерционните устройства и — voila!

Майк поглади с длан една сложна шарка, килимчето се втвърди и се издигна на петдесет сантиметра над ръба на скалата.

Изгледах го със съмнение и казах:

— Чудесно, но какво ще стане, ако…

— Нищо няма да стане — сряза ме Майк и нетърпеливо потупа килимчето зад себе си. — Заредено е напълно и зная как да го управлявам. Хайде, качвай се и сядай тука. Искам да тръгнем, докато бурята още не ни е наближила.

— Но аз не мисля, че…

— Ела тук, Мерин! Стегни се. Няма време.

Поколебах се още една-две секунди. Ако се разкриеше, че сме напускали острова, и двамата щяхме да изхвърчим от кораба. Работата на кораба се бе превърнала в смисъл на живота ми. Бях го разбрал, когато подписах договора за осем експедиции до Мауи-Обетована. При това се намирах на двеста светлинни години и пет и половина години квантов скок от цивилизацията. Дори ако ни върнеха в пространството на Хегемонията, обратният път щеше да струва единадесет невъзвратими години от живота на нашите семейства и близките ни. Време-дългът.

Пропълзях върху потръпващото хокингово килимче и се настаних зад гърба на Майк. Той постави раницата между двама ни, каза ми да се хвана за него и потупа шарката, с която се даваше команда за полет. Килимчето се издигна на пет метра над площадката, зави чевръсто наляво и полетя стремително над чуждия океан. На триста метра под нас, в отдалечаващата се тъмнина, все още се виждаше бялата пяна на ревящия прибой. Издигнахме се още по-високо над гневните води и под покрова на нощта се отправихме на север.

Решения, взети за един миг, предопределят цели съдби.

 

 

Спомням си разговора ни със Сайри по време на Втората ни среща, малко след като отидохме за първи път в крайбрежната вила близо до Февароне. Разхождахме се покрай брега. На Алон му бе разрешено да остане в града под надзора на Маргарет. Всъщност така беше по-добре. Не се чувствах истински спокоен в присъствието на детето. Само бездънната зелена тържественост на очите му и късите тъмни къдри, които огледално и смущаващо повтаряха моите, както и чипият му нос, можеха да го свържат с мен… с нас двамата… в моето съзнание. Тези неща и светкавичната, почти сардонична усмивка, която неведнъж скришом пропълзяваше по лицето му, когато Сайри му се караше. Тази усмивка беше прекалено цинична и прекалено умна за едно десетгодишно дете. Познавах я добре. Мислех си, че подобни неща по-скоро се усвояват, отколкото се предават по наследство.

— Ти знаеш много малко — каза ми Сайри.

Тя бе свалила обувките си и газеше боса из едно езерце, образувано от прилива. От време на време повдигаше деликатната спираловидна черупка на някой морски охлюв, оглеждаше я за цепнатини и пак я хвърляше в тинестата вода.

— Обучен съм добре — отвърнах аз.

— Да, сигурна съм, че си обучен добре — съгласи се Сайри. — Известно ми е, че притежаваш много умения, Мерин. Но знаеш много малко.

Бях раздразнен и се чудех какво да отговоря, така че продължих да вървя напред с наведена глава. Измъкнах от пясъка един бял вулканичен камък и го запратих далече в залива. На източния хоризонт се трупаха дъждоносни облаци. Усетих, че ми се иска вече да съм се върнал на кораба. Този път бях изпитвал нежелание да се видим и разбрах, че наистина съм сгрешил. Беше третото ми идване на Мауи-Обетована и Втората ни среща, както се изразяваха поетите в нейната родина. Оставаха ми пет месеца, докато навърша деветнадесет стандартни години. Сайри бе отпразнувала тридесет и седмия си рожден ден съвсем наскоро — преди три седмици.

— Бил съм на много места, които ти никога не си виждала — заявих най-сетне, но и сам разбирах, че се ежа като младо петле.

— О, да! — каза Сайри и плесна с ръце.

За един миг, колкото продължи нейният ентусиазъм, пред очите ми изникна другата Сайри — младото момиче, за което бях мечтал през петте дълги месеца, докато корабът пътуваше по маршрута си. После видението изчезна и пред мен отново се появи жестоката реалност. Виждах напълно отчетливо късата й коса, омекващите мускули на шията и възлестите жили, които се открояваха от вътрешната страна на ръцете, които някога бях обичал.

— Ти си бил по места, които аз никога няма да видя — изрече Сайри на един дъх. Гласът й беше същият. Почти същият. — Мерин, обич моя, ти вече си видял неща, които аз дори не мога да си представя. Може би знаеш за Вселената повече факти, отколкото бих могла да предположа, че съществуват. Но ти знаеш много малко, скъпи мой.

— По дяволите, Сайри, за какво говориш изобщо? — ядосах се аз, седнах на един наполовина залят от водата дънер близо до ивицата влажен пясък и вдигнах коленете си нагоре, сякаш исках да поставя преграда между нас.

Сайри излезе от езерцето, дойде и коленичи пред лицето ми. Тя взе дланите ми в своите и макар че моите ръце бяха по-големи, по-тежки и с по-масивни кости, усетих силата на нейните ръце. Помислих си, че тази сила може би се е натрупала през годините, които не бяхме споделили.

— Любими, трябва да мине време, за да опознаеш живота истински. Това, че имам Алон, ми помогна да разбера, че е така. В отглеждането на едно дете има нещо, което помага на човек да изостри сетивата си за онова, което е истинско.

— Какво искаш да кажеш?

Погледът на Сайри за миг се отклони от мен и тя разсеяно приглади назад един кичур коса. Лявата й ръка уверено бе обхванала и двете ми длани.

— Не зная точно — меко изрече тя. — Струва ми се, че човек започва да усеща кога нещата имат значение. Не зная точно как да го обясня. Когато човек тридесет години е влизал в помещения, пълни с чужди хора, той не се притеснява толкова много, колкото ако е имал този опит само петнадесет години. Вече знае какво представлява помещението, какво може да очаква от хората вътре, и влиза, за да търси своето. Ако него го няма, той бързо разбира това и си тръгва, за да си върши другата работа. Човек просто знае повече за онова, което е, и за това, което не е, и му трябва много малко време, за да види кое как е. Разбираш ли, Мерин? Следиш ли мисълта ми поне малко?

— Не — признах аз.

Сайри кимна и захапа долната си устна. Спря да говори за момент, наведе се над мен и ме целуна. Устните й бяха сухи и сякаш питащи. За секунда се отдръпнах — трябваше ми време да помисля — и зърнах небето над нея. След това почувствах горещото нахлуване на езика й и затворих очи. Зад нас се задаваше приливът. Усетих да ме залива топлина, докато Сайри разкопчаваше ризата ми и острите й нокти драскаха гърдите ми. След миг долавях, че я няма, отворих очи и я видях точно в момента, в който разкопчаваше последните копчета на бялата си рокля. Гърдите й бяха наедряли и натежали в сравнение с някога, а зърната им бяха станали по-големи и по-тъмни. Студеният въздух пощипна и двама ни, докато намятах роклята върху раменете й и плътно я прегръщах. Снишихме се и се свлякохме върху топлия пясък до дънера. Притиснах я по-силно и през цялото време недоумявах как е било възможно да ми се стори, че тя е по-силната. Кожата й имаше солен вкус.

Ръцете на Сайри ми помагаха. Късата й коса се притискаше към излинялото дърво, белия памучен плат и пясъка. Сърцето ми блъскаше по-силно от прибоя.

— Разбираш ли, Мерин? — прошепна тя няколко секунди, след като нейната топлина ни съедини.

— Да — прошепнах аз.

Но не разбирах.

 

 

Майк караше хокинговото килимче от изток в посока към Фърстсайт. Полетът в мрака продължи повече от час и през по-голямата част от това време аз се гушех, за да се скрия от вятъра, и очаквах килимчето да се нагъне и да ни изтърси в морето. Бяхме летели вече половин час, когато видяхме първия плаващ остров. Бързайки да изпреварят бурята, с развълнувани от вятъра дървета, които им служеха за платна, островите се отдалечаваха от намиращите се на юг техни хранителни полета в кортеж, който сякаш нямаше край. Много от тях бяха бляскаво осветени, обкичени с разноцветни фенери и тънки като паяжина платна, излъчващи цветовете на дъгата.

— Сигурен ли си в посоката? — извиках аз.

— Да — изкрещя Майк, без да обръща глава.

Вятърът шибаше като с камшик дългата му черна коса и тя се удряше в лицето ми. От време на време той се вглеждаше в компаса и правеше малки корекции в курса. Може би щеше да бъде по-лесно, ако просто бяхме следвали движението на островите. Прелетяхме над един от тях. Беше голям, дълъг почти половин километър. Много внимателно се опитах да различа подробности, но като се изключат тлеещите фосфоресценции на следата му, островът беше тъмен. Сред млечните вълни се мярнаха неясни силуети. Тупнах Майк по рамото и му ги посочих.

— Делфини — извика той. — Нали помниш, че в тази колония непрекъснато се занимават с такива неща? А по времето на Хеджира една шепа добротворци са искали да спасят всички океански млекопитаещи на старата Земя. Не са успели.

Исках да му изкрещя някакъв друг въпрос, но в този момент се показа носът на Фърстсайт Харбър.

Бях си мислил, че най-бляскави на Мауи-Обетована са нощните звезди. Бях си мислил, че най-забележителна там е живописната гледка на плаващите острови. Но Фърстсайт Сити, опасан от едната страна от пристана, а от другата — от хълмовете, беше истински огнен маяк в нощта. Блясъкът му ми напомни за един военен кораб, който бях наблюдавал, докато се презареждаше с плазма, всмуквайки енергия от тъмните протуберанси на един угасващ розов гигант. Градът представляваше амфитеатрална фигура с пет окръжности от бели здания, всички до едно осветени от лъчисти фенери отвътре и безброй факли отвън. Изглеждаше, че дори самият бял вулканичен камък е прихванал огъня от светлините на града. Вън от очертанията му имаше палатки, павилиони, огньове, на които се готвеха ястия, и огромни пламтящи клади — прекалено големи, за да вършат някаква работа. Прекалено големи за всичко, освен за едно — да приветстват завръщащите се острови.

Пристанището беше пълно с плавателни съдове: люлеещи се на котва катамарани, по чиито мачти бяха закачени звънтящи хлопатари, лодки-къщи с едри корпуси и плоски дъна, строени за кротко пълзене от пристан на пристан из спокойните екваториални плитчини, но през тази нощ гордо обкичени със светнали от лампи въжета; имаше и няколко яхти, пригодени за океанско плаване, пъргави като гладни акули. Фарът, построен на мястото, където двата рифа, ограждащи пристанището, се сключваха като ракови щипци, хвърляше лъча си далеч в открито море, осветяваше и вълните, и острова, а после го връщаше обратно над живописното гъмжило от кораби и хора.

Врявата се чуваше от цели два километра. Тържествената музика се долавяше ясно. Над крясъците и непрестанния шум на прибоя се издигаха звуците на една Бахова соната за флейта, които не можеха да се сбъркат с нищо друго. По-късно узнах, че този приветствен концерт е бил препредаван по хидрофони до входните приливи, където делфините са скачали и са се въртели под звуците на музиката.

— Боже мой, Майк, как разбра, че тук има такова нещо?

— Допитах се до главния компютър на кораба — отвърна Майк.

Хокинговото килимче сви надясно, за да не се доближим до корабите и до лъча на фара. После отново кривнахме на север от Фърстсайт към един тъмен нисък нос. Чувах тихото плискане на вълните в плитчините под нас.

— Те всяка година си правят това празненство — продължи Майк, — но тази година е сто и петдесетгодишният юбилей. Веселбите траят вече три седмици и се предвижда да продължат още две. Мерин, на цялата планета има само двеста хиляди колонисти и аз се обзалагам, че половината от тях празнуват долу!

Килимчето забави ход, сниши се полека и се приземи на едно скалисто място близо до брега. Бурята, която бушуваше на юг, не ни беше засегнала, но на хоризонта още се виждаха накъсани проблясвания на светкавици и далечни светлини от островите, които плаваха насам. Звездите над главите ни не бяха помрачени от сиянието, което идваше от Фърстсайт към нас, понеже ни делеше едно възвишение. На това място въздухът беше по-топъл и аз долових ухание на овощни дървета, разнасяно от бриза. Сгънахме хокинговото килимче и побързахме да се облечем в Арлекиновите костюми. Майк пъхна лазерната си писалка и бижутата в широките си джобове.

— За какво са ти тези неща? — попитах аз, докато скривахме раницата и килимчето под един голям валчест камък.

— Тези неща ли? — попита Майк, като измъкна една връв, на която се клатушкаше дантелена яка от ренесансовата епоха. — Те са разменна монета, в случай че се наложи да водим пазарлък за благосклонност.

— Благосклонност ли?

— Благосклонност — повтори Майк. — Щедра добрина от страна на някоя дама. Разтуха за уморения космически пътешественик. Кътчето за тебе, приятел.

— О — казах аз и оправих маската си и шутовския калпак. Звънчетата издадоха тих звук в мрака.

— Да вървим — подкани ме Майк, — ще изпуснем веселбата.

Кимнах и го последвах. Докато се промъквахме през камънаци и шубраци към очакващите ни светлини, звънчетата подрънкваха.

 

 

Седя тук, слънчевата светлина ме облива, и чакам. Не зная точно какво чакам. Усещам как гърбът ми се сгорещява все повече и повече, понеже върху него падат слънчевите лъчи, които се отразяват от белите плочи на гробницата на Сайри.

Гробницата на Сайри?

Небето е безоблачно. Вдигам глава и се вглеждам в него, като че ли е възможно да видя през светналата атмосфера „Лос Анджелис“ и току-що окончателно завършения телепортатор. Не е възможно. Една част от мен знае, че те все още са там. Друга част от мен знае с точност до секундата колко време остава до момента, в който корабът и телепортаторът ще завършат прохода си и ще застанат в зенита. Трета част от мен не желае да мисли за това.

Сайри, правилно ли постъпвам?

Връхлетени от вятъра, флагчетата внезапно изплющяват, удряйки се в дръжките си. По-скоро чувствам, отколкото виждам неспокойствието на чакащата тълпа. За първи път, след като слязох на тази планета за Шестата ни среща, съм изпълнен със скръб. Не, не точно скръб, а тъга, която ме хапе с остри зъби и скоро ще се превърне в ярост. В продължение на години непрекъснато бях водил мълчаливи разговори със Сайри и бях набелязвал в ума си въпроси, които по-нататък да обсъдим заедно — и ето че внезапно съм поразен от хладния и ясен факт, че ние вече никога няма да седим заедно и никога няма да разговаряме. Усещам вътре в себе си празнота, която се разраства.

Сайри, трябва ли да допусна това да се случи?

Като се изключи засилващият се ропот на тълпата, отговор няма. След няколко минути ще накарат Донъл, живия ми по-малък син, или пък дъщеря ми Лира и братчето й да се качат на хълма и да ме накарат да побързам. Изплювам стръкчето върбовка, което дъвчех. На хоризонта се вижда някакво движение. Може би е облак. Може и да е първият от плаващите острови, движен от пролетните северни ветрове и от инстинкта си да се завърне в голямата плетеница на екваториалните плитчини, откъдето е тръгнал. Няма значение.

Сайри, правилно ли постъпвам?

Отговор няма, а времето намалява.

 

 

Понякога Сайри ми се струваше толкова невежа, че ми призляваше.

Тя не знаеше нищо за живота, който водех в нейно отсъствие. Често ми задаваше въпроси, но от време на време ми се струваше, че отговорите не я интересуват истински. Бях й обяснявал по цели часове забележителните физически закони, използвани от нашите вретенни кораби, но тя, изглежда, не ме разбираше. Веднъж, след като бях положил голямо усилие да й обясня разликата между техния стар кораб, който освен хората бе превозил растения и животни, и нашия „Лос Анджелис“, Сайри ме изуми с въпроса:

— Но защо моите прадеди са пътували осемдесет години корабно време до Мауи-Обетована, щом като вие вземате същото разстояние за сто и тридесет дни?

Не беше разбрала нищо.

Познанията по история на Сайри бяха в най-добрия случай достойни за съжаление. Тя си представяше Хегемонията и Мрежата така, както някое дете би си представяло устройството на света според забавна, но малко глупава приказка. Нейното безразличие към всички тези неща понякога ме подлудяваше.

Сайри знаеше всичко за началния период на Хеджира — поне толкова, колкото да се ориентира в заселването на своите предци на Мауи-Обетована. В някои моменти беше способна да покаже чудесни познания относно битови подробности и редки изрази от старите времена, но не знаеше нищо за събитията след Хеджира. Имена като Гардън, прокудените, Ренесанс и Лусус не значеха почти нищо за нея. Случваше се да спомена Салмуд Бреви или генерал Хорас Гленън-Хайт. Обикновено тя не ги свързваше с нищо и не реагираше. Изобщо.

Последния път, когато видях Сайри, тя беше на седемдесет стандартни години. Беше на седемдесет години и до този момент никога не бе напускала планетата си, нито пък беше осъществявала връзка по вектора; не беше пила алкохолно питие, като се изключи виното, и не бе заставала лице в лице с телепатичен хирург; не беше престъпвала през прага на телепортатор; не бе пушила опиум; не беше прекроявала гените си; не беше включвала касета за електронни сънища; не бе получила каквото и да било системно образование; не беше използвала лечебни препарати, създадени на базата на рибонуклеиновите киселини; не бе чувала нито за дзен-гностицизма, нито за Църквата на Шрайка; не беше летяла на нищо друго, освен на един стар викенов плъзгач, собственост на семейството й.

Сайри никога не беше правила любов с друг, освен с мен. Или поне така казваше и аз й вярвах.

 

 

По време на Първата ни среща — когато бяхме на Архипелага — Сайри ме заведе да разговаряме с делфините.

Бяхме станали, за да наблюдаваме разсъмването. Най-високите площадки на дървената къща бяха идеалното място, откъдето човек можеше да наблюдава как на източния небосклон тъмнината избледнява и се разпръсва. Нежните гънки на високите перести облаци порозовяха, а след това, когато слънцето се показа на хоризонта, огнените отблясъци слязоха в самото море.

— Хайде да поплуваме — предложи Сайри.

Върху кожата й се изливаше обилна хоризонтална светлина, а сянката й, дълга четири метра, изпълваше цялата площадка от парапет до парапет.

— Много съм уморен — казах аз, — ще идем после.

През по-голямата част от нощта бяхме лежали будни, бяхме разговаряли, бяхме правили любов, пак бяхме разговаряли и пак бяхме правили любов. В блясъка на утрото се чувствах изчерпан и някак смътно ми се повдигаше. Лекото движение на плаващия остров под мен ми причиняваше виене на свят, подобно на неприятното усещане, което изпитват пияниците поради неспособността си да се адаптират към гравитацията.

— Не, нека да отидем сега — настоя Сайри, хвана ме за ръката и ме задърпа напред.

Подразних се, но не влязох в спор. Сайри беше на двадесет и шест години, със седем години по-възрастна от мен по време на тази наша Първа среща, но импулсивното й поведение често ми напомняше за ненавършилата още двадесет години Сайри, която бях отвлякъл от Фестивала. Тогава бях само десет месеца по-млад — според моето време. Сега смехът й — дълбок и непресторен — беше същият. Зелените й очи святкаха със същата острота, когато губеше търпение. Дългата й кестенява грива бе непроменена. Но тялото й беше съзряло, изпълнявайки едно обещание, което по-рано бе само загатнато. Гърдите й още бяха високи и кръгли, почти момичешки, оградени отгоре с лунички, а по-надолу кожата й беше така прозрачно бяла, че през нея можеше да се види нежната синя плетеница на вените. Но всичко това бе някак различно. Тя беше различна.

— Ще дойдеш ли с мен, или ще стоиш тук и ще зяпаш? — попита Сайри.

Когато стигнахме до най-долната площадка, вече беше съблякла халата си. Малката ни лодка стоеше привързана за дока. Над нас дърветата-платна на плаващия остров започваха да се разтварят към утринния бриз. През последните няколко дни Сайри бе упорствала да носи бански костюм от две части, когато ходехме да плуваме. Сега не го носеше. Зърната на гърдите й стърчаха в хладния въздух.

— Няма ли да изостанем много? — попитах аз, обръщайки поглед към дърветата-платна, които плющяха.

Предишните дни винаги бяхме чакали затишието по пладне, когато островът стоеше неподвижно във водата, а застиналото море блестеше като огледало. Сега лозите, които служеха за въжета на малките платна, започваха да се изопват, а плътните листа бяха издути от вятъра.

— Не ставай глупав — каза Сайри. — Винаги можем да се хванем за някой корен и да се върнем по него. Можем да се хванем и за смукало. Ела!

Тя ми подхвърли една леководолазна маска и надяна своята. Под прозрачната пластмаса лицето й лъщеше като намазано с масло. От джоба на халата си Сайри измъкна дебел медальон и го намести около врата си. Върху фона на кожата и металният предмет изглеждаше тъмен и зловещ.

— Какво е това? — поинтересувах се аз.

Сайри не свали маската си, за да ми отговори. Тя напъха зад врата си щепсела на устройството за връзка и ми подаде другия щепсел. Гласът й се чуваше доста слабо:

— Превеждащ автомат — отвърна тя. — Мислех, че знаеш всичко за машинките, Мерин. Мисълта ти е бърза като на морски охлюв.

И притиснала с една ръка диска между гърдите си, тя прекрачи през ръба на острова. Успях да зърна двете бледи кълба на ханша й, докато правеше пирует и изопваше крака във въздуха, за да се гмурне по-бързо. След няколко секунди от нея се виждаше само едно бяло петно в дълбочината. Аз си нахлузих маската, напъхах здраво устройството за връзка под нея и влязох във водата.

Дъното на острова представляваше черно петно на купол от кристална светлина. Притеснявах се от дебелите хранителни смукала, макар Сайри да ми бе обяснила надълго и нашироко, че те не поглъщат нищо по-едро от микроскопичния зоопланктон, който дори в този момент ловеше слънчевата светлина и приличаше на праха в някоя празна бална зала. Корените на острова се спускаха като чворести сталактити на стотици и стотици метри надолу в пурпурните глъбини.

Островът се движеше. Можех да различа слабите неравномерни пулсации на смукалата, които също се влачеха напред. На десет метра над мен следата на острова събираше светлината. В продължение на една секунда изпитвах чувството, че се задушавам, понеже нещо пихтиесто вътре в маската ми пречеше така, сякаш не бях защитен с нищо от заобикалящата ме вода; миг след това се отпуснах и въздухът спокойно навлезе в дробовете ми.

— Слез по-дълбоко, Мерин! — чу се гласът на Сайри.

Примигнах — беше бавно примигване, докато маската сама се нагласяше на фокус пред очите ми — и съзрях Сайри на двадесет метра под мен. Тя се държеше за един корен и се носеше с лекота над студените дълбоки течения, където не проникваше светлина. Помислих си за хилядите метри вода под мен и за тварите, които може би се криеха там, непознати и неоткрити от земните колонисти. Помислих си за тъмните глъбини и скротумът ми неволно се сви.

— Ела тук!

Гласът на Сайри бръмчеше в ушите ми като насекомо. Завъртях се и заритах. Тук водното налягане беше по-малко, отколкото в моретата на старата Земя, но все пак се искаше доста сила, за да се гмурне човек толкова надълбоко. Маската предотвратяваше кесонно-азотните ефекти, ала въпреки това усещах налягането върху кожата и ушите си. Накрая спрях да ритам, хванах се за един корен и несръчно се придвижих до мястото, където се намираше Сайри.

Заплувахме един до друг в мъждивата светлина. Фигурата на Сайри беше направо призрачна — дългата й коса се вееше като ореол с цвят на тъмночервено вино, а бледите ивици на тялото й сякаш тлееха в синьо-зелената светлина. Повърхността изглеждаше нереално далечна. Следата от острова, която се разширяваше във формата на латинската буква V и движението на многобройните смукала показваха, че островът е увеличил скоростта си и — воден от инстинкта си — се носи към нови планктонови полета и далечни води.

— Къде са… — заекнах аз.

— Шт — отвърна Сайри, въртейки медальона с пръсти и тогава ги чух: пискания, птичи трели, свиркания, котешко мъркане и ехтящо тръбене. Глъбините внезапно се изпълниха с чудновата музика.

— Господи! — възкликнах.

И понеже Сайри беше включила нашите микрофони в автомата за превод, думите ми веднага бяха преведени и прозвучаха като безсмислено свиркане и бучене.

— Здравейте! — извика тя и преводът на този поздрав излезе от автомата, преобразен в крясък на забързана птица, преминаващ в ултразвук. — Здравейте — отново извика тя.

Минаха няколко минути и делфините дойдоха да проучат какво става. Те се плъзнаха край нас. Бяха учудващо едри, обезпокоително едри. Кожата им изглеждаше лъскава; въпреки че светлината беше неясна, мускулите под нея се виждаха. Един особено едър екземпляр се приближи на метър до нас като стена. Успях да видя тъмното му око, което се завъртя, за да ме проследи в мига, в който преминаваше покрай мен. С един плясък на широкия си плавник, той предизвика водовъртеж — достатъчно силен, за да ме убеди в могъществото на животното.

— Здравей — извика Сайри, но бързата сянка на делфина изчезна в мъглявата далечина и внезапно настъпи тишина. Сайри изключи автомата за превод, който издаде щракащ звук. — Искаш ли да поговориш с тях? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах аз.

Всъщност не бях сигурен. Повече от три столетия усилия не бяха допринесли много за установяване на диалог между хората и морските бозайници. Веднъж Майк ми беше казал, че мисловните механизми на двете групи осиротели чеда на старата Земя са прекалено различни, а пресечните им точки — прекалено малко. Някакъв специалист от епохата преди Хеджира беше писал, че разговорът с обикновен или кафяв делфин дава приблизително същия резултат като разговора с едногодишно човешко дете. Обикновено и двете страни изпитват удоволствие от общуването и се създава някакво подобие на разговор, но след него нито човекът е разбрал нещо повече за делфина, нито делфинът — за човека.

Сайри отново включи диска-преводач и аз произнесох „Здравейте“. Още една минута измина в мълчание, след което наушниците ни започнаха да бръмчат, а морето заехтя от писклив вой.

далечина/ няма радост/ здравей — чува ли се?/ много чука/ около мене/ весело ли е?

— Какво е това, по дяволите? — обърнах се аз към Сайри и преводният автомат не закъсня да изчурулика въпроса ми.

Сайри се ухили под маската си.

Опитах отново:

— Здравейте! Поздрави от… хм… повърхността. Как сте?

Едрият мъжкар — според мен беше мъжкар — се стрелна ко̀со към нас като торпедо. С дъгообразни движения той си проправяше път през водата десет пъти по-бързо, отколкото бих могъл да го направя аз, дори ако сутринта се бях сетил да си сложа плавниците. За миг ми се стори, че делфинът ще ни помете, повдигнах колене и здраво се вкопчих в корена. Но той отмина и се изкачи нагоре, за да си поеме въздух, а ние със Сайри залитнахме от раздвижването на водата, което той предизвика, и от силните му крясъци:

няма радост/ няма храна/ няма плуване/ няма игра/ няма веселие.

Сайри изключи автомата и се доближи до мен. Аз продължавах да се държа за корена с дясната си ръка. Тя леко ме улови за раменете и течението ни понесе. В топлата вода краката ни се докосваха. Над главите ни се стрелна спираловидно ято дребни яркочервени рибки, а тъмните очертания на делфините продължаваха да кръжат в далечината.

— Стига ли ти вече? — попита тя. Дланта й бе прилепена към гърдите ми.

— Още един опит — казах аз.

Сайри кимна, завъртя превключвателя и дискът отново оживя. Течението ни тласна един към друг и Сайри ме прегърна с ръка.

— Защо показвате пътя на островите? — попитах аз сенките, които кръжаха из пъстрия здрач. Носовете им бяха като гърла на бутилки. — Каква полза имате вие да стоите при островите?

звукове сега/ стари песни/ дълбока вода/ няма големи гласове/ няма Акула / стари песни/ нови песни

Тялото на Сайри сега плуваше успоредно с моето. Лявата й ръка ме обгърна по-плътно.

— Големи гласове значи китове — прошепна тя.

Косата й се разпиля на всички страни като ветрило, а дясната й ръка се хлъзна надолу и изглежда се изненада от това, което намери.

— Липсват ли ви големите гласове? — попитах аз сенките, но не получих отговор. Сайри хлъзна краката си около бедрата ми. Повърхността приличаше на чутура от светлина на четиридесет метра над нас.

— Какво от океаните на старата Земя ви липсва най-много? — попитах аз и като придърпах с лявата си ръка Сайри по-близо до себе си, хлъзнах длан надолу по извивката на гърба й до едно място, където бутовете й се повдигнаха, за да посрещнат дланта ми. Обхванах здраво. Навярно за делфините около нас сме изглеждали като едно-единствено същество. Сайри се повдигна към мен и ние се превърнахме в едно-единствено същество.

От много мятане насам-натам дискът-преводач се бе смъкнал по рамото на Сайри. Пресегнах се да изключа звука, но се спрях, понеже внезапно в ушите ни избръмча отговорът на въпроса ми:

липсва ни Акула/ липсва Акула/ липсва Акула/ липсва Акула/ Акула/ Акула/ Акула.

Изключих диска и поклатих глава. Не разбирах. Имаше много неща, които не разбирах. Затворих очи, докато Сайри и аз се носехме полека в ритъма на течението и в нашия собствен ритъм, а делфините плуваха край нас и водопадът на звуците, които издаваха, наподобяваше тъжното бавно чуруликане на старинна жалейна песен.

 

 

Двамата със Сайри се спуснахме от хълмовете и се върнахме в гъмжилото на Фестивала точно преди да изгрее зората на втория ден. В продължение на една нощ и един ден бяхме кръстосвали хълмовете, бяхме се хранили с непознати хора в павилиони от оранжева коприна, бяхме се къпали в ледените струи на река Шрий и бяхме танцували под звуците на музиката, която никога не замлъкваше и достигаше до безкрайната върволица преминаващи острови. Бяхме гладни. Аз се бях събудил по залез-слънце и не бях намерил Сайри до себе си. Тя се върна, преди луната на Мауи-Обетована да изгрее. Каза ми, че родителите й са заминали с приятели на пътешествие за няколко дни и са се качили на една бавно движеща се лодка-къща. Плъзгачът на семейството беше останал във Фърстсайт. Решихме да го вземем и да отлетим на запад, където на Февароне се намираше семейното имение. И така, тръгнахме обратно към центъра на града, преминавайки покрай безброй танцуващи групи и огньове на открито.

Беше много късно, но танцовата площадка на Фърстсайт не беше съвсем напусната от веселяците. Чувствах се много щастлив. Бях на деветнадесет години, бях влюбен и гравитацията на Мауи-Обетована, която беше 0,93 от нормалната, ми се струваше съвсем слаба. Ако исках, сигурно щях и да полетя. Можех да направя всичко.

Спряхме при някаква будка и си купихме мекици и две чашки черно кафе. Внезапно ме стресна една мисъл.

— Как разбра, че идвам от кораба? — попитах аз.

— Млъкни, момче, и си изяж бедната закуска. Като отидем във вилата, ще ти сготвя истинско ядене, за да се нахраниш като човек.

— Чакай, питам те сериозно — настоях аз и избърсах мазнината, която се стичаше по брадичката ми, с ръкава на Арлекиновия костюм. Чистотата му беше повече от съмнителна. — Тази сутрин спомена, че онази вечер веднага си се досетила, че съм от кораба. Как разбра? По акцента ли? Или по костюма? Майк и аз видяхме и други хора със същите костюми.

Сайри се засмя и приглади косата си назад.

— Мерин, любов моя, ти просто трябва да се радваш, че точно аз те разкрих. Ако беше вуйчо ми Грашъм или някой от приятелите му, щеше да си имаш неприятности.

— Така ли? Защо?

Взех си още едно пържено кръгче и Сайри го плати. Последвах я сред оредяващата тълпа. Въпреки движението и музиката, които бяха навсякъде около мен, почувствах, че ме обзема умора.

— Те са сепаратисти — отговори Сайри. — Вуйчо Грашъм наскоро произнесе реч пред Съвета, в която настояваше по-скоро да се сражаваме, отколкото да се оставим вашата Хегемония да ни погълне. Той каза, че трябва да унищожим приспособлението, което наричате „телепортатор“, преди то да ни е унищожило.

— Така ли? — възкликнах аз. — А спомена ли как смята да го направи? Доколкото знам, вашите хора нямат средства за междупланетни полети.

— Наистина нямаме и не сме имали през последните петдесет години — съгласи се Сайри. — Това показва просто колко неразумни могат да бъдат сепаратистите.

Кимнах. Боцман Сингх и съветникът Халман ни бяха осведомили за така наречените сепаратисти на Мауи-Обетована.

— Сепаратистите са естествена коалиция между колониалните патриотари и враговете на напредъка — беше казал Сингх. — Заради тях ние не бързаме и искаме да развием търговския потенциал на планетата преди завършването на телепортатора. Няма нужда тези простаци да влизат преждевременно в Мрежата. Групировки като тези сепаратисти са още една причина вие, хората от екипажа и строителите, да се държите колкото е възможно по-далече от местните обитатели.

— Къде ти е плъзгачът? — попитах аз.

Танцовата площадка бързо се опразваше. Повечето музиканти бяха прибрали инструментите си за през нощта. Групички хора със забавни карнавални костюми спяха и хъркаха на тревата или върху каменните плочи сред боклуци и загасени фенери. Тук-там бяха останали няколко островчета веселие — малки групички, танцуващи бавно под звуците на самотна китара или пеещи пиянски за самите себе си. Неочаквано видях Майк Ошо — истински парцалив шут. Беше загубил маската си и на двете му ръце висеше по едно момиче. Той се опитваше да научи неколцина ентусиазирани, но не много способни меломани да пеят „Ава Нахиля“. Някой от тях все се спъваше и тогава всички падаха на земята. Майк ги налагаше, за да се изправят на крака, и сред всеобщ смях те започваха отново, като подскачаха несръчно в ритъма на неговото бавно басо профундо.

— Ето го — каза Сайри и посочи към пет-шест плъзгача, паркирани зад танцовата площадка. Аз кимнах и махнах с ръка на Майк, но той беше прекалено зает с дамите, които го мъкнеха и не ме забеляза. Сайри и аз пресякохме площада и се озовахме в сянката на старата сграда, когато се чу крясък:

— Хей, ти, от кораба! Обърни се, сине на кучка от Хегемонията!

Застинах и стремително се завъртях със стиснати юмруци, но около мен нямаше никой. Шестима младежи бяха слезли по стъпалата от трибуната и бяха застанали в полукръг зад Майк. Водеше ги един висок, строен и поразително красив млад човек на двадесет и пет — двадесет и шест години. Дългите му руси къдри падаха върху яркочервена копринена дреха, която подчертаваше физиката му. В дясната си ръка държеше меч, дълъг един метър. Мечът изглеждаше от закалена стомана. Майк бавно се обърна. Дори от това разстояние успях да забележа как очите му изтрезняват, докато преценява ситуацията. Жените до него и една двойка от младите хора край тях се изкикотиха, сякаш бяха чули нещо остроумно. Майк остави пиянската усмивка върху лицето си и попита:

— На мен ли говорите, сър?

— На тебе говоря, сине на курва от Хегемонията! — изсъска водачът на групата. Красивото му лице се бе изкривило в презрителна гримаса.

— Бертол — прошепна Сайри. — Братовчед ми. По-малкият син на вуйчо Грашъм.

Аз кимнах и излязох от сянката. Сайри ме хвана за ръката.

— Вече два пъти споменавате майка ми по неучтив начин, сър — с лекота произнесе Майк. — Дали тя или аз сме ви обидили по някакъв начин? Ако е така, хиляди извинения!

Майк направи толкова дълбок поклон, че звънчетата на шапката му почти докоснаха земята. Няколко души от неговата групичка изръкопляскаха.

— Твоето присъствие ме оскърбява, копеле от Хегемонията! Ти вмирисваш въздуха ни с дебелите си меса.

Веждите на Майк се повдигнаха комично. Един младеж близо до него, който носеше маскараден костюм на риба, махна с ръка към Бертол:

— Стига, Бертол! Той просто…

— Затваряй си устата, Ферик! Аз разговарям именно с тази тлъста лайняна глава.

— Лайняна глава? — повтори Майк, чиито вежди още бяха повдигнати. — Нима съм пропътувал двеста светлинни години, за да бъда наричан „лайняна глава“? Ако е така, май не си е струвало труда.

Той се завъртя грациозно и се изскубна от ръцете на жените. Исках да отида при него, но Сайри се вкопчи здраво в ръката ми, шепнейки ми настойчиво нещо, което не можах да чуя. Когато тя ме пусна, видях, че Майк продължава да се усмихва и да се прави на шут. Но лявата му ръка беше пъхната в големия торбест джоб на ризата му.

— Дай му твоя меч, Грег! — изрече отсечено Бертол. Един от по-младите му другари подхвърли към Майк меча си, с дръжката напред. Майк го гледаше как описва дъга, минава край него и тежко издрънчава върху каменната настилка.

— Това не е сериозно — заяви той с кротък глас, който внезапно бе станал напълно трезвен. — Ти, глупаво кравешко лайно! Да не мислиш, че ще си играя на дуел с тебе само защото си взел прекалено висока нота, докато се правиш на герой пред тези селяни?

— Вдигни меча — изпищя Бертол, — или, кълна се в Бога, ще те направя на решето там, където си!

Той бързо пристъпи крачка напред. Младото му лице бе сгърчено от бесен гняв.

— Върви по дяволите — рече Майк. В лявата си ръка държеше лазерната писалка.

— Не! — извиках аз и изтичах на светло.

Тези писалки се използваха от строителите на телепортатора, които драскаха с тях бележки върху подпорни греди от високолегирани сплави.

След това всичко стана много бързо. Бертол направи още една крачка и Майк, почти без да иска, го докосна със струя зелена светлина. Колонистът нададе вик и отскочи назад. Копринената му дреха бе разрязана диагонално на гърдите от димяща черна линия. Колебаех се. Положението на Майк беше от лошо по-лошо. Двама от приятелите на Бертол тръгнаха напред и Майк пусна топлинния лъч през глезените им. Единият се строполи на колене и заизригва проклятия, а другият избяга, виейки, хванал се за крака.

Насъбра се тълпа. Майк отново се поклони и развя шутовската си шапка. Хората се засмяха.

— Благодаря ви — каза Майк. — Майка ми ви благодари.

Братовчедът на Сайри напрягаше сили да овладее беса си. По устните и по брадичката му се стичаше разпенена слюнка. Аз си проправих път през тълпата и застанах между Майк и високия колонист.

— Хайде, всичко е наред — рекох. — Отиваме си. Тръгваме веднага.

— По дяволите, Мерин, махни се оттук — изсъска Майк.

— Всичко е наред — обърнах се към него. — Аз съм с едно момиче, което се казва Сайри и има…

Бертол пристъпи крачка напред, изравни се с мен и нанесе удар с меча. Обвих рамото му с лявата си ръка и го отхвърлих назад. Той тупна тежко на тревата.

— Ах, лайнар — възкликна Майк, отстъпи няколко крачки назад и седна на едно каменно стъпало. Изглеждаше отегчен и малко отвратен. — Дявол да го вземе — тихо рече той.

Върху една от черните кръпки отляво на арлекиновия му костюм се виждаше къса яркочервена черта. Тясната цепка бързо се напълни с кръв. Тя потече надолу по едрия корем на Майк Ошо.

— О, Господи, Майк!

Откъснах парче плат от ризата си и се опитах да спра кръвта. Не можех да си спомня нищо от знанията по даване на първа помощ, на които ни бяха обучавали на кораба. Пипнах се за китката, но инфотермът ми го нямаше. Бяхме ги оставили на „Лос Анджелис“.

— Не е чак толкова зле, Майк — измърморих аз. — Само една малка драскотина.

Кръвта шуртеше покрай дланта и китката на ръката ми.

— Ще свърши работа — каза Майк. Гласът му беше като пристегнат с въже от болката. — Дявол да го вземе! Този мръсен меч! Можеш ли да повярваш, Мерин? Посечен в разцвета на младостта си от бутафорно оръжие заради опера за един грош. О, дявол да го вземе, боли.

— Опера за три гроша — поправих го аз и си смених ръката. Парцалът беше подгизнал.

— Знаеш ли какъв ти е тъпият проблем, Мерин? Твоите два гроша винаги пропадат. Ох, ох…

Лицето на Майк побеля и после посивя. Той наведе брадичката си към гърдите и пое дълбоко въздух.

— По дяволите всичко това, друже. Да си вървим у дома, а?

Извърнах глава и погледнах назад. Бертол и приятелите му бавно се измъкваха. Хората, които бяха останали от тълпата, се щураха потресени насам-натам.

— Извикайте лекар — изкрещях аз. — Дайте тук лекари!

Двама души хукнаха по улицата. От Сайри нямаше и следа.

— Чакай една минута! Чакай една минута! — извика Майк със силен глас, сякаш си беше спомнил нещо важно. — Само една минута — каза той и умря.

Той умря. Умря наистина — умът му умря. Устата му грозно се отвори, очите му се превъртяха така, че остана да се вижда само бялото, и след минута кръвта престана да тече от раната.

За няколко секунди обезумях и проклех небесата. Виждах „Лос Анджелис“, който се движеше сред бледнеещите звезди, и знаех, че ако до няколко минути мога да закарам Майк на кораба, там ще го съживят. Докато крещях и беснеех срещу звездите, тълпата отстъпваше назад.

Накрая се обърнах към Бертол и процедих:

— Ти!

Младият мъж бе застанал в другия край на танцовата площадка. Лицето му беше пепеляво. Той гледаше безмълвно.

— Ти — повторих аз.

Вдигнах лазерната писалка, която се търкаляше на земята, включих лъча на максимална мощност и тръгнах към Бертол и приятелите му, които стояха и чакаха.

Малко по-късно, сред хаоса от писъци и миризма на изгоряло месо, смътно почувствах, че плъзгачът на Сайри каца на изпълнения с хора площад, прахолякът хвърчи на всички страни, а нейният глас ми заповядва да се кача при нея. Литнахме. Лудостта и светлините се отдалечиха. Студеният вятър развяваше косата ми, напоена с пот.

— Ще отидем във Февароне — заяви Сайри. — Бертол беше пиян. Сепаратистите са малка групичка насилници. Няма да има съд. Ти ще останеш с мен, докато Съветът извърши разследването.

— Не — отсякох аз. — Тук. Спри тук — и посочих към един нисък нос недалеч от града.

Макар и с протести Сайри приземи плъзгача. Хвърлих поглед към валчестия камък, за да се уверя, че раницата е още там и после се измъкнах навън. Сайри се хлъзна по седалката и дръпна главата ми до своята.

— Мерин, обич моя — каза тя.

Устните й бяха топли и разтворени, но аз не почувствах нищо. Тялото ми беше като упоено. Тръгнах и я отпъдих с ръка. Тя приглади косата си назад и впери в мен зелените си очи, пълни със сълзи. После плъзгачът литна, направи завой и се устреми на юг в утринната дрезгавина.

Искаше ми се да изкрещя: „Само минута.“ Приседнах на един камък, обхванах коленете си с ръце и от гърлото ми излязоха няколко накъсани ридания. После се изправих и хвърлих лазерната писалка в прибоя, който шумеше долу. Издърпах раницата и изсипах съдържанието й на земята.

Хокинговото килимче го нямаше.

Отново седнах. Бях прекалено изтощен, за да се смея, да плача или да тръгна нанякъде. Когато слънцето се показа, аз още седях на същото място. Продължавах да седя там и когато след три часа големият черен плъзгач на Корабна сигурност безшумно се приземи зад мен.

 

 

— Татко? Татко, става късно.

Обръщам се и виждам моя син Донъл, който е застанал зад гърба ми. Той носи синьо-златната роба на член на Съвета на Хегемонията. Плешивият му череп е почервенял и по него блестят мъниста пот. Донъл е само на четиридесет и три години, но на мен ми изглежда много по-стар.

— Моля те, татко — казва той.

Кимвам с глава, ставам и тръгвам през тревата и калта. Заедно стигаме до фасадата на гробницата. Сега тълпата е дошла по-близо. Хората непрекъснато пристъпват от крак на крак и се чува хрущене на чакъл.

— Да вляза ли с тебе, татко? — пита Донъл.

Спирам се, за да погледна този чужд човек, който е мое дете. У него има малко неща, които напомнят за мен или за Сайри. Лицето му е дружелюбно, цветущо и напрегнато от вълненията на деня. Чувствам неговата открита честност, която при някои хора нерядко замества интелигентността. Не мога да се въздържа да не сравня това оплешивяващо кученце с Алон — Алон с тъмните къдри, сардоничната усмивка и упоритите мълчания. Но Алон е мъртъв от тридесет и три години, заклан при някакво глупаво сбиване, което не е имало нищо общо с него.

— Не — казвам аз, — ще вляза сам. Благодаря ти, Донъл.

Той кимва и прави крачка назад. Флаговете плющят над главите на напиращата тълпа. Вниманието ми се насочва към гробницата.

Входът е запечатан. На него има ключалка, чувствителна към кожата на ръката ми. Достатъчно е да я докосна.

През последните няколко минути си измислих нещо, което трябва да ме спаси от тъгата, нарастваща вътре в мен, и от многобройните събития вън, чиято първопричина съм аз. Сайри не е умряла. В последния етап на боледуването си е събрала лекарите и малкото технически специалисти, с които разполага колонията, и те са ремонтирали за нея една от хибернационните камери на кораба, който преди две столетия е превозил дотук хората, животните и растенията. Сайри просто спи. Нещо повече, този продължаващ с години сън някак е възвърнал младостта й. Когато я събудя, тя ще бъде онази Сайри, която съм запомнил от първите ни дни. Ще тръгнем заедно под слънчевата светлина и когато вратите на телепортатора се отворят, ние първи ще минем през тях.

— Татко?

— Да.

Пристъпвам напред и поставям дланта си върху вратата на криптата. Чува се шумолене на електрическо моторче и един бял каменен блок се хлъзга встрани. Свеждам глава и влизам в гробницата на Сайри.

 

 

— По дяволите, Мерин, оправи това въже, преди да те е преобърнало. Бързо!

Побързах. С мокрото въже се боравеше трудно, а да го развържа ми беше още по-трудно. Сайри поклати глава с отвращение и се наведе напред, за да завърже с една ръка някакъв възел на носа на лодката.

Това беше Шестата ни среща. Бях закъснял с три месеца за рождения й ден, но той бе отпразнуван тържествено от повече от пет хиляди души. Президентът на Всеобема й бе отправил своите благопожелания в четиридесет и пет минутна реч. На тържеството един поет бе прочел най-новия си цикъл сонети, посветени на любовта. Посланикът на Хегемонията й бе връчил почетна грамота и й бе подарил цял нов плавателен съд — малка атомна подводница, на която беше монтиран първият двигател с ядрено гориво, след като на Мауи-Обетована разрешиха използването му.

Сайри имаше осемнадесет други кораба. Дванадесет бързи катамарана съставляваха търговската й флотилия, която неуморно сновеше между плаващия Архипелаг и неподвижните острови. Други два бяха прекрасните й състезателни яхти, които се използваха само два пъти годишно, за да вземат участие в Регатата на Основателя и в Критериума на Мауи-Обетована. Имаше и още четири стари рибарски лодки — груби и тромави; макар и добре поддържани, те не бяха нищо друго, освен обикновени черупки.

Сайри притежаваше деветнадесет кораба, но ние бяхме на рибарска лодка — „Джини Пол“. През последните осем дни бяхме ловили риба из шелфа на екваториалните плитчини. Бяхме само двамата и по цял ден хвърляхме мрежите и ги изтегляхме, газехме във водата до колене сред вмирисана риба и хрущящи черупки на мекотели, измрели преди милиони години, подскачахме пред всяка задаваща се вълна, хвърляхме мрежите, изтегляхме ги, бодърствахме и в кратките моменти на почивка спяхме като изморени деца. Още не бях навършил двадесет и три години. Мислех, че на борда на „Лос Анджелис“ съм привикнал към тежкия физически труд, и обикновено преди началото на всяка втора работна смяна се упражнявах по един час в камера с гравитация 1,3g, но сега усещах болки в ръцете и гърба от навеждането, а дланите ми бяха покрити с пришки и мазоли. Сайри току-що бе прехвърлила седемдесетте.

— Мерин, мини отпред и свали долната част на предното платно. Направи същото и с малкото предно платно. После слез долу и виж какво става със сандвичите. Повече горчица!

Кимнах и минах отпред. В продължение на ден и половина си бяхме играли на криеница с една буря — когато можехме, я изпреварвахме и плавахме пред нея; друг път бягахме, а наложеше ли се, изтърпявахме наказанието си. Отначало беше забавно преживяване, дошло като желан отдих от безкрайното хвърляне, изтегляне и кърпене на мрежите. Но след първите няколко часа, приливът на адреналин в кръвта ми спадна и вместо него почувствах непрекъснато гадене, умора и ужасна досада. Морската стихия беше безмилостна. Вълните достигаха шест метра и повече. „Джини Пол“ се клатушкаше във водата като непохватна ъгловата матрона, каквато си беше. Всичко бе влажно. Кожата ми беше подгизнала от три пласта дъждовна вода. Сайри обаче се наслаждаваше на дългоочакваната ваканция.

— Това не е нищо — каза тя в най-тъмния час на нощта, когато вълните обливаха палубата и се разбиваха в набраздената от белези пластмасова стена на кубрика. — Трябва да видиш какво е през сезона на бурите.

Облаците продължаваха да висят ниско и се сливаха в далечината със сивите морски вълни, но бурята бе затихнала и имаше само леки вълни, които стигаха до метър и половина.

Сложих горчица на сандвичите с говеждо печено и налях димящо кафе в дебели бели чаши без дръжки. Щеше да ми бъде по-лесно да нося кафето в състояние на безтегловност и да не го разплискам, отколкото да се изкача с него по извисяващата се въжена стълба. Сайри пое полупразната си чаша без коментар. Известно време седяхме мълчаливо, наслаждавайки се на храната и на парещата топлина на кафето. Когато Сайри слезе долу да напълни отново чашите ни, аз наглеждах кормилото. Сивият ден почти незабележимо гаснеше и се превръщаше в нощ.

— Мерин — рече тя, след като ми подаде чашата и се разположи на дългата тапицирана пейка, която обикаляше целия кубрик, — какво ще стане, когато отворят телепортатора?

Бях изненадан от този въпрос. Почти никога не бяхме разговаряли за времето, когато Мауи-Обетована щеше да се присъедини към Хегемонията. Спрях погледа си върху Сайри и внезапно бях поразен колко много е остаряла. Лицето й представляваше плетеница от бръчки и сенки. Прекрасните й зелени очи бяха заприличали на тъмни кладенци, а над чупливата като пергамент кожа скулите бяха прекалено изпъкнали. Сега косата й бе подстригана късо и сивите кичури стърчаха като мокри житни класове. Сухожилията по врата и китките й, които се виждаха под безформения пуловер, бяха като възлести въжета.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Какво ще стане, когато отворят телепортатора?

— Ти знаеш какво казва Съветът, Сайри — говорех високо, понеже тя не чуваше с едното ухо. — За търговията и технологиите на Мауи-Обетована телепортаторът ще означава началото на нова ера. Вече няма да сте ограничени на една-единствена планета. Когато получите гражданство, всеки ще има право да влиза и да излиза през телепорталите.

— Да — каза Сайри. Гласът й бе уморен. — Чувала съм всичко това, Мерин. Но какво ще се случи? Кой ще дойде най-напред при нас?

Свих рамене.

— Предполагам, че ще има повече дипломати. Специалисти по културни контакти. Антрополози. Етнолози. Морски биолози.

— А после?

Спрях за малко. Навън се бе стъмнило. Морето беше почти тихо. Сигналните светлини на лодката, червени и зелени, сияеха в нощта. Почувствах, че у мен се надига същото безпокойство, което ме бе обзело преди два дни, когато високата вълна на бурята се появи на хоризонта, но продължих:

— После ще дойдат мисионерите. Геолозите, които търсят нефт. Морските фермери. Специалистите по развитие.

Сайри сръбна от кафето си.

— Аз пък все си мислех, че вашата Хегемония отдавна е минала стадия на петролната икономика.

Засмях се и погледнах към руля.

— Никой не може да загърби петролната икономика. Докато има петрол — никога. Ние не го използваме за гориво, ако това имаш предвид. Но петролът продължава да бъде основна суровина за производство на пластмаси, синтетика, хранителни съставки и заместители на биопродукти. Двеста милиарда души употребяват страшно много пластмаса.

— А на Мауи-Обетована има ли петрол?

— О, да — казах аз. В гласа ми вече нямаше смях. — Само под екваториалните плитчини лежат като на склад милиарди барели.

— Как ще го добиват, Мерин? С платформи ли?

— Ами да. Платформи. Подводници. Колонии на дъното на морето със специално подготвени работници, които ще бъдат докарани от планетата Безкрайно море.

— А плаващите острови? — попита Сайри. — Те трябва всяка година да се завръщат в плитчините, за да се хранят там със сини и кафяви водорасли и да се размножават. Какво ще стане с островите?

Отново свих рамене. Бях прекалил с кафето и в устата ми беше останал горчив вкус.

— Не зная — признах аз. — На кораба не ни говореха много за тези неща. Някога, по време на първия ни полет, Майк беше чул, че има план да бъдат разработени колкото е възможно повече острови. Следователно, защитени острови ще има.

— Да бъдат разработени ли? — в гласа на Сайри за пръв път прозвуча учудване. — Как така ще разработват островите? Дори Първите семейства са длъжни да искат разрешение от морския народ, когато желаят да си построят дървена къща на някой остров.

Усмихнах се, като чух Сайри да употребява местното название на делфините. Стане ли дума за проклетите им делфини, колонистите на Мауи-Обетована се държат като истински деца.

— Всички планове са вече готови — обясних аз. — Има 128 573 плаващи острова, които са достатъчно големи, за да може на тях да се построи човешко жилище. Разрешенията за строителство на тези острови са отдавна разпродадени. Предполагам, че по-малките острови ще бъдат унищожени. На островите, където има жилища, ще се развива хотелиерството и почивното дело.

— Хотелиерството и почивното дело — като ехо повтори Сайри. — Колко хора от Хегемонията ще използват телепортатора, за да идват тук… на почивка?

— Имаш предвид в началото, нали? — попитах аз. — Първата година ще дойдат само няколко хиляди души. Докато има един-единствен портал… на остров 241, там е Търговският център… броят на посетителите ще бъде ограничен. Може би ще достигне петдесет хиляди през втората година, когато Фърстсайт също ще получи портал. Ще бъде много луксозна екскурзия. Когато в Мрежата влезе някоя планета като вашата, в началото е винаги така.

— А после?

— Като изтече петгодишният изпитателен срок? Тогава ще има хиляди портали, разбира се. Предполагам, че през първата година след получаването на пълно гражданство при вас ще дойдат да живеят още двадесет-тридесет милиона души.

— Двадесет-тридесет милиона — повтори Сайри.

Светлината от командното табло достигаше до набръчканото й лице отдолу. В това лице все още имаше хубост. Но нямаше нито гняв, нито шок. Аз бях очаквал и едното, и другото.

— Но самите вие ще имате пълни граждански права — допълних. — Ще бъдете свободни да ходите, където си поискате в Мрежата. Ще имате шестнадесет нови планети по ваш избор. Може би тогава ще бъдат дори повече.

— Да — каза Сайри и остави празната си чаша.

По стъклата се стичаше на струйки ситен дъжд. Екранът на примитивния радар, поставен в ръчно издялана рамка, показваше спокойна морска шир. Бурята беше отминала.

— Мерин, вярно ли е, че хората в Хегемонията имат домове по на десетина планети? Искам да кажа, че като погледнат през прозореца, виждат десет различни вида небе?

— Разбира се — отвърнах аз. — Но не много хора. Само богатите могат да си позволят такива жилища с многопланетни изгледи.

Сайри се усмихна и сложи ръка върху коляното ми. Вътрешната част на ръката й беше на петна и по нея се виждаха сини вени.

— Но ти, нали ти си много богат, космически вълко?

Погледнах встрани и отвърнах:

— Не, не още.

— О, Мерин, но скоро ще бъдеш! След колко време за теб, обич моя? Тук имаш по-малко от две седмици; после тръгваш обратно за твоята Хегемония. Два месеца твое време, докато докараш тук последните компоненти, още няколко седмици, докато монтажът завърши, и след това се връщаш у дома като богат човек. Връщаш се у дома през двеста светлинни години. Колко странна мисъл… но докъде бях стигнала? Колко трае пътят? По-малко от една стандартна година.

— Десет месеца — отговорих аз. — Триста и шест стандартни дни. Триста и четиринадесет дни твое време. Деветстотин и осемдесет работни смени.

— И тогава твоето заточение свършва.

— Да.

— И ти ще бъдеш на двадесет и четири години и много богат.

— Да.

— Уморих се, Мерин. Искам да спя.

Програмирахме руля за плаване без кормчия, включихме алармената инсталация против сблъскване и слязохме долу. Вятърът се беше позасилил и при всеки негов порив старата лодка се клатеше, спускайки се от гребена на вълната в хлътнатината между нея и следващата вълна. Съблякохме се на мъждивата светлина на люлеещата се лампа. Мушнах се пръв на койката и се завих. Сайри и аз отдавна не бяхме спали заедно. Спомняйки си колко притеснена беше при предишната ни Среща във вилата, очаквах, че ще побърза да загаси светлината. Ала тя остана да стои една минута гола на студа. Тънките й ръце висяха спокойно отпуснати отстрани.

Времето не бе пожалило Сайри, но не беше я разрушило. Старостта бе извършила непоправимото си дело по гърдите и по ханша й; освен това много беше отслабнала. Взрях се в мършавите очертания на ребрата и нагръдната й кост и си спомних за шестнадесетгодишното момиче с бебешка пълнота и кожа като топло кадифе. Под студената светлина на люлеещата се лампа аз се взирах в провисналите меса на Сайри и си спомнях лунната светлина върху напъпилите й гърди. И все пак — странно и необяснимо как — тази Сайри, която сега стоеше пред мен, беше същата.

— Направи ми място, Мерин — каза Сайри и се пъхна при мен.

Чаршафите бяха студени, а грубото одеяло — благодат. Загасих светлината. Лодката се поклащаше, следвайки равномерното дихание на морето. Чувах как мачтите скърцат, а след това въжетата им отговарят. Сутринта пак щяхме да хвърляме мрежи, да ги изтегляме и да ги кърпим, но сега беше време за сън. Шумът на водата, която се плискаше в дървената лодка, ме унесе.

— Мерин?

— Да.

— Какво ще стане, ако сепаратистите нападнат туристите от Хегемонията или новите заселници?

— Мислех, че всички сепаратисти са разхвърляни по островите.

— Да, така е. Но ако пак се съпротивляват?

— Тогава Хегемонията ще изпрати тук части на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и те ще избият бръмбарите от главите на сепаратистите.

— Ами ако нападнат самия телепортатор… и ако го разрушат още преди да е започнал да работи?

— Не е възможно.

— Да, зная, но ако все пак се случи?

— Тогава „Лос Анджелис“ ще се върне след девет месеца с войски на Хегемонията, които ще се заемат с избиването на бръмбарите от главите на сепаратистите… и всеки друг на тази планета, който им се изпречи на пътя.

— Девет месеца корабно време — уточни Сайри. — Това значи единадесет години наше време.

— Да, но във всички случаи е неизбежно — изтъкнах аз. — Нека да говорим за нещо друго.

— Добре — рече Сайри.

Но не говорихме повече. Заслушах се в скърцането и въздишките на лодката. Сайри се сгуши в сгъвката на ръката ми. Главата й беше на рамото ми, а дишането й бе толкова дълбоко и равномерно, че я помислих за заспала. Самият аз бях почти заспал, когато топлата й ръка се плъзна нагоре по крака ми и леко обхвана пениса ми. Продължавах да бъда удивен дори след като той се размърда и се втвърди. В отговор на моя премълчан въпрос, Сайри прошепна:

— Не, Мерин, всъщност човек никога не е прекалено стар. Искам да кажа толкова стар, че да не му трябват топлина и близост. Решавай ти, обич моя. Аз ще бъда доволна всякак.

Аз реших. Заспахме призори.

 

 

Гробницата е празна.

— Донъл, ела вътре!

Суетейки се, той влиза. Робата му шумоли в хралупестата празнина. Гробницата е празна. Вътре няма хибернационна камера — не бях и очаквал наистина да има нещо такова, — но няма нито саркофаг, нито ковчег. Едно ярко кълбо осветява белия интериор.

— По дяволите, Донъл, какво значи това? Мислех, че тук е гробницата на Сайри.

— Така е, татко.

— Но къде е погребана? Да не е под тези плочи? Господи!

Донъл бърше челото си. Спомням си, че разговарям с него за майка му. Спомням си също, че все пак е имал почти две години, за да свикне с мисълта, че тя е мъртва.

— Никой ли не ти е казал? — пита той.

— Какво да ми каже? — поглеждам го аз, объркан и ядосан. — Щом слязох от орбиталния кораб, веднага ме докараха тук и ми съобщиха, че трябва да посетя гробницата на Сайри, преди да открият телепортатора. Какво да ми кажат?

— Мама беше кремирана по нейно собствено разпореждане. Прахът й бе разпръснат над Голямото южно море от най-високата площадка на нашия семеен плаващ остров.

— Тогава за какво е тази… крипта?

Внимавам какво говоря. Донъл е чувствителен.

Той отново изтрива чело и поглежда към вратата. Тя ни е скрила от погледа на тълпата, но отдавна сме излезли извън разписанието. Другите членове на Съвета вече са побързали да слязат от хълма и са застанали на трибуната до останалите видни граждани и оркестъра. Това, че днес се бавя от мъка, е нещо повече от лошо разчитане на времето — то се превръща в лош театър.

— Мама остави разпореждания и те са изпълнени — пояснява Донъл и докосва една плоскост на стената, която е срещу вратата. Тя се хлъзва встрани и открива малка ниша, съдържаща метална кутия. Върху нея стои моето име.

— Какво е това?

Донъл извърта глава:

— Това са лични вещи, които мама остави за тебе. Само Маргит знаеше подробности, но тя умря миналата зима, без да каже никому нищо.

— Добре — кимам аз. — Благодаря ти. Ще изляза след малко.

Донъл поглежда към хронометъра си.

— Церемонията започва след осем минути. Ще задействат телепортатора след двайсет минути.

— Зная — казвам. И наистина зная. Част от мен знае точно колко време остава. — Ще изляза след малко.

Донъл се поколебава и после излиза. Затварям вратата след него с просто докосване с длан. Металната кутия е учудващо тежка. Поставям я върху каменния под и присядам до нея. Малката ключалка пак е чувствителна към кожата ми и отново полагам дланта си. Капакът щраква и аз се взирам в съдържанието.

— Дявол да го вземе — прошепвам тихо.

Не зная какво точно съм очаквал — може би някакви предметчета, някакви сантиментални останки от стоте и три дни, които сме прекарали заедно. Може би някое изсушено цвете от букетче, което съм й подарил, или пък черупката от морски охлюв, за която се гмуркахме край Февароне. Но в кутията няма подобни сантиментални неща.

Тя съдържа един малък Стийнър-Гринов ръчен лазер — едно от най-мощните лъчеви оръжия, които някога са били създавани. Акумулаторът му е свързан чрез оловна пластинка с мъничко ядрено реакторче-клетка, което Сайри вероятно е задигнала от новата си подводница. С реакторчето е свързан и старомоден инфотерм, пищна и солидна оказионна вещ. Ключът на дисплея е от прозрачен кристал. Зеленото сияние на индикатора показва, че зарядът не е изчерпан.

В кутията има още два предмета. Единият е медальонът-преводач, с чиято помощ бяхме разговаряли с делфините. Последният предмет ме кара направо да зяпна от почуда.

— Така значи, малка кучко! — възкликвам аз.

Нещата идват на местата си. Не мога да се сдържа и се усмихвам.

— Ти, мила и сладка малка кучко!

Старателно навито на руло и с напълно изправно енергийно захранване, пред мен лежи хокинговото килимче, купено някога от Майк Ошо за тридесет марки на пазарния площад в Карнъл.

Оставям хокинговото килимче да си лежи, освобождавам инфотерма и го вземам в ръце. Сядам на студения под с кръстосани крака и натискам ключа на дисплея. Светлината в криптата изчезва и пред мен внезапно се появява Сайри.

 

 

Когато Майк загина, мен не ме изхвърлиха от кораба. Можеха, но не го направиха. Не ме оставиха и на произвола на местното правосъдие на Мауи-Обетована. Можеха, но предпочетоха да не го правят. В продължение на два дни ме държаха в Корабна сигурност и ме разпитваха — дори веднъж ме разпита самият боцман Сингх. После ме върнаха на служба. Четири месеца — толкова траеше дългият скок назад — аз се самоизмъчвах със спомена за това как бе убит Майк. Знаех, че с моята непохватност и аз съм виновен за неговата смърт. Мислех непрекъснато за това и през работните смени, и нощем, когато се обливах в пот и сънувах кошмари. Чудех се дали няма да ме уволнят, когато се върнем в Мрежата. Можеха да ми кажат, но предпочетоха да си мълчат.

Не ме уволниха. Оставиха ми правото да се придвижвам свободно из Мрежата, но ми забраниха да напускам кораба, когато се намираме в планетната система на Мауи-Обетована. Освен това вписаха в досието ми мъмрене и временно ме понижиха в звание. Толкова струваше животът на Майк — едно мъмрене и едно понижение в звание.

Взех триседмичния си отпуск заедно с другите от екипажа, но за разлика от тях нямах намерение да се връщам. Заминах през телепортатора за Есперанс и допуснах класическата грешка на звездоплавателя — опитах се да видя семейството си. Два дни в претъпкания жилищен резервоар ми бяха достатъчни и побързах да замина за Лусус. Там се забавлявах три дни с леките жени от Улицата на котенцата. Настроението ми се развали окончателно и отидох на Фуджи, където загубих неголямата част от наличните си марки в залагания на кървавите самурайски битки там.

Накрая забелязах, че отивам към станцията за Слънчевата система, а после — че се качвам на совалката за двудневно пътешествие до Марс. Никога преди не бях ходил нито до Марс, нито до Слънчевата система. Освен това нямах намерение да се връщам на кораба, но десетте дни, които прекарах в скитане из прашните и пълни с призраци коридори на Манастира, ми помогнаха да се върна. На кораба… и при Сайри.

Понякога излизах от червения мегалитен лабиринт и — облечен само в лек скафандър — заставах на някой от неизброимите хиляди каменни балкони и се взирах в небето, където блещукаше едно бледосиво петънце. Някогашната стара Земя. Мислех си за смелите и глупави идеалисти, устремени към тъмните далечини на своите бавни и често повреждащи се кораби, понесли и ембриони, и идеологии с вяра и обич. Но най-често не се опитвах да мисля. Просто си стоях в пурпурната нощ и оставях Сайри да дойде при мен. Там, на Скалата на Майстора, където образите на великите звездоплаватели бяха отказвали да се явят пред много по-достойни поклонници, аз успях да извикам образа на едно още ненавършило шестнадесет години момиче, което бе лежало до мен и върху чието тяло се бе ляла светлина от крилете на ястреб.

Когато „Лос Анджелис“ се завъртя, готвейки се за квантов скок, аз бях на борда на кораба. Четири месеца по-късно продължавах да изпълнявам с охота задълженията си като член на екипажа, а дойдеше ли време за отпуск, проспивах го, включен към касета за електронни сънища. Един ден Сингх дойде при мен.

— Ще слезеш долу — каза той.

Не го разбрах. Той обясни:

— През изминалите единадесет години жителите на планетата са превърнали вашата история с Ошо в някаква проклета легенда. Твоята малка роля в сеното с колониалното момиче се е разраснала до културен мит.

— Сайри — изрекох аз.

— Вземай си такъмите — продължи Сингх. — Ще прекараш твоите три седмици на повърхността на планетата. Експертите на посланика казаха, че там ще принесеш повече полза за Хегемонията, отколкото тук горе. Ще видим.

Планетата ме очакваше. Тълпи от хора ме приветстваха. Сайри ми махаше с ръка. Отидохме на пристанището и там се качихме на един жълт катамаран. Вятърът наду платната му и ни понесе на юг-югоизток към архипелага, където беше и островът на нейното семейство.

 

 

— Здравей, Мерин!

Сайри се носи из мрака на гробницата си. Холовизионният образ не е безукорен — някаква мъглявост зацапва краищата му. Но това е Сайри — Сайри, каквато я видях за последен път, с по-скоро обръсната, отколкото подстригана сива коса, с вдигната глава и лице, потънало в сенки.

— Здравей, Мерин, обич моя.

— Здравей, Сайри — казвам аз.

Вратата на гробницата е затворена.

— Съжалявам, че няма да имаме Седма среща, Мерин. Очаквах го.

Сайри спира и поглежда надолу към ръцете си. Образът й леко потрепва и през него плуват прашинки.

— Бях се подготвила много старателно какво да ти говоря — продължава тя. — И как да ти го кажа. Исках да ти доказвам разни неща. Да ти дам разпореждания. Но зная колко безполезно ще бъде. Или вече съм ти казала всичко и ти си го чул, или — а то е същото — вече няма нищо за казване и мълчанието е по-подходящо за момента.

С възрастта гласът на Сайри е станал дори по-хубав. В него се долавят спокойствие и уравновесеност, които идват след преживени страдания.

Сайри раздвижва ръце и те изчезват зад очертанията на екрана.

— Мерин, обич моя, колко странни бяха дните ни — и тези, които изживяхме заедно, и тези, през които бяхме разделени! Колко абсурден и прекрасен е митът, който ни свърза! През всички мои дни сърцето ми биеше само за тебе. Мразех те заради това. Ти беше огледалото, което не лъже. Ако можеше да видиш лицето си в началото на всяка наша Среща! Най-малкото, което можеше да направиш, беше да скриеш колко си потресен… можеше да го направиш поне заради мен.

Но наред с твоята непохватност и твоята наивност винаги имаше… какво?… имаше нещо, Мерин. Нещо, което оневинява твоя лишен от мисъл егоизъм. Той е като на пиле-голишарче и много ти отива, Мерин. Може би е това, че ме цениш; а може би това, че ме уважаваш. Ако не друго.

Мерин, този дневник съдържа стотици записи… боя се, че са хиляди… започнах го, когато бях на тринайсет години. В момента, в който гледаш това, те ще бъдат унищожени, с изключение на онова, което следва. Сбогом, обич моя. Сбогом.

 

 

Изключвам инфотерма и за минута седя в тишина. Ропотът на тълпата почти не се чува през дебелите стени на гробницата. Поемам си дъх и натискам ключа на дисплея.

Сайри се появява. Тя наближава петдесетте. Веднага познавам деня и мястото, където е направен записът. Спомням си наметалото на Сайри. Огърлицата от морски камъчета, която виси на врата й, и кичура коса, който се е измъкнал изпод баретата й и пада върху бузата. Помня всичко за този ден. Той беше последният ден на Третата ни среща. Бяхме излезли на разходка с приятели по хълмовете над Саут Търн. Донъл беше на десет години и се опитвахме да го убедим да се попързаля с нас по снега. Той плачеше. Сайри извърна лице встрани от нас още преди плъзгачът да се приземи. Когато Маргарет слезе, вече бяхме разбрали от жеста на Сайри, че нещо се е случило.

Сега същото това лице ме гледа втренчено. Сайри разсеяно приглажда назад непокорен кичур. Очите й са зачервени, но гласът е овладян.

— Мерин, днес убиха нашия син. Алон беше на двадесет и една години и го убиха. Днес си много объркан, Мерин. Непрекъснато повтаряше фразата: „Как е могла да стане такава грешка?“ Ти не познаваше сина ни истински, но по израза на лицето ти, когато чухме, разбрах, че схващаш загубата. Мерин, това не беше нещастен случай. Може от моя живот да не остане нищо; може никога да не разбера защо съм позволила един сантиментален мит да управлява живота ми, но това трябва да знаеш. Алон не е загинал при нещастен случай. При пристигането на полицията той е бил със сепаратистите. Можел е да се измъкне дори в този момент. Бяхме му подготвили алиби. Полицията щеше да повярва. Той е предпочел да остане.

— Мерин, днес ти направиха впечатление думите, които казах на тълпата, която се беше събрала пред посолството. Знай това, космически вълко — когато им казах: „Сега не е време да показвате вашия гняв и вашата омраза“, казах точно това, което мисля. Ни повече, ни по-малко. Днес не е време. Но денят ще дойде. Непременно ще дойде. Някога, когато е била подписана, Спогодбата на живота е била вземана насериозно. Тя и сега е нещо сериозно, Мерин. Тези, които са я забравили, ще бъдат изненадани, когато дойде денят. Той непременно ще дойде.

 

 

Образът чезне, смесва се с друг и за част от секундата лицето на по-възрастната жена се променя в лицето на двадесет и шестгодишната Сайри.

— Мерин, бременна съм! Толкова се радвам. Откакто си заминал, минаха пет седмици. Липсваш ми. Няма да те има десет години, дори повече. Мерин, защо не ти дойде на ум да ме поканиш да дойда с тебе? Сигурно нямаше да дойда, но щеше да ми бъде приятно, ако просто ме беше поканил. Но аз съм бременна, Мерин. Лекарите казват, че ще бъде момче. Ще му разказвам за теб, обич моя. Може би някой ден ти и той ще плувате из Архипелага и ще слушате песните на морския народ както ние с тебе, преди да заминеш. Може би тогава ще ги разбираш, Мерин, липсваш ми. Моля те, върни се бързо.

Холографското изображение потрепва и примигва. Лицето на шестнадесетгодишното момиче е зачервено. Дългата й коса се спуска на вълни върху голите рамене и бялата нощница. Тя говори много бързо и преглъща сълзите си:

— Космически вълко Мерин Аспик, много ми е мъчно за твоя приятел — наистина ми е много мъчно, — но ти си тръгна, без дори да ми кажеш едно „довиждане“! Аз имах такива планове как да ни помогнеш… как ти и аз… ти не каза дори „довиждане“. Не ме интересува какво ще стане с теб. Желая ти добър път до твоята смрадна и претъпкана като кошер Хегемония. Разложи се там — все едно ми е. Всъщност, Мерин Аспик, не желая да те виждам дори и да ми плащат за това. Сбогом!

Тя обръща гръб още преди образът да е изчезнал. Сега в гробницата е тъмно, но звукът продължава да се чува още секунда. Гласът на Сайри тихичко се изсмива. Не мога да определя възрастта му. После казва:

— Сбогом, Мерин. Сбогом.

— Сбогом — прошепвам аз и изключвам инфотерма.

 

 

Когато излизам от гробницата и примижавам, тълпата се раздвижва. Лошият начин, по който съм разпределил времето си, е нарушил сценария на тържеството и усмивката на лицето ми предизвиква гневно шушукане. Високоговорителите гърмят и официалната реторика оглася дори върха на хълма:

— … започвайки нова ера на сътрудничество — кънти дълбокият глас на посланика.

Поставям кутията върху тревата и изваждам хокинговото килимче. Тълпата напира напред, за да гледа как го развивам. Шарките са избледнели, но нишките за управление на полета блестят като току-що изкована мед. Сядам в центъра на килимчето и с тътрене намествам тежката кутия отзад.

— … и все повече и повече ще се строят, докато времето и пространството престанат да бъдат пречка.

Потупвам шарката за излитане и когато килимчето се издига на четири метра нагоре, тълпата се отдръпва назад. Сега съм над върха на гробницата и мога да виждам по-далече. Островите се връщат, за да образуват отново Екваториалния архипелаг. Виждам ги, виждам стотици плаващи острови, родени от гладните южни води под ласката на тихи ветрове.

— И така, с голямо удоволствие включвам това устройство и казвам на Мауи-Обетована добре дошла в общността на човешката Хегемония!

Тънката нишка на церемониалното лазерно устройство опипва зенита. Чува се шум от ръкопляскания и оркестърът започва да свири. Поглеждам нагоре към небето точно навреме, за да видя как на него светва нова звезда. Част от мен знае с точност до една микросекунда какво всъщност се е случило.

В продължение на няколко микросекунди телепортаторът е функционирал. За няколко микросекунди времето и пространството наистина са престанали да бъдат пречка. След това мощният като приливна вълна импулс на изкуственото антипространство е детонирал топлинната бомба, която съм скрил във външната защитна сфера. Тази малка експлозия остава невидима, но след секунда Шварцшилдовият лъч се протяга, разяжда защитната сфера, поглъща крехкия додекаедър, който тежи тридесет и шест хиляди тона, бързо се разраства и анихилира няколко хиляди километра околно пространство. А това вече се вижда — вижда се превъзходно — и прилича на мъничка свръхнова звезда, горяща с бяла светлина сред чистото синьо небе.

Оркестърът престава да свири. Хората пищят и тичат да се скрият някъде. Няма смисъл да го правят. Това е избухване на рентгенови лъчи, предизвикано от саморазрушаването на телепортатора, но благодарение на гъстата атмосфера на Мауи-Обетована не може да причини вреда. Когато „Лос Анджелис“ рязко увеличава разстоянието между себе си и бързо разпадащата се черна дупка, на небето се появява втора струйка плазма. Вятърът се усилва и моретата се вълнуват. Тази нощ ще има чудновати приливи.

Иска ми се да изрека нещо дълбокомислено, но нищо не ми идва наум. Освен това тълпата няма настроение да слуша. Оставам с впечатлението, че сред писъците и виковете съм дочул и няколко радостни възгласа.

Потупвам шарката за полет и килимчето бързо се издига над скалата и поема към пристанището. Един ястреб, летящ лениво в горещото пладне, изпада в паника от приближаването ми и пляска с криле.

— Нека да дойдат! — крещя аз на бягащия ястреб. — Нека да дойдат! Тогава ще бъда на тридесет и пет и няма да бъда сам. Нека дойдат, ако смеят!

Отпускам юмрук и се смея. Вятърът брули косата ми и изстудява потта по гърдите и ръцете ми.

Поуспокоен, се оглеждам внимателно и вземам курс към най-далечния остров. Надявам се, че ще срещна и други хора, които мислят като мен. Надявам се дори, че ще разговарям с морския народ и ще им кажа, че най-сетне е дошло времето Акулата да дойде в моретата на Мауи-Обетована.

По-късно, когато битките бъдат спечелени и планетата стане тяхна, ще им разкажа и за нея. Ще им пея за Сайри.

 

 

Отблясъците от далечното космическо сражение продължават да се леят като водопад. Не се чуваха други звуци, освен воя на вятъра, който се блъскаше във външните издатини на сградата. Хората бяха седнали близо един до друг, леко наведени напред към старомодния инфотерм, сякаш очакваха още нещо.

Нямаше повече. Консулът извади микродиска и го сложи в джоба си.

Сол Уайнтрауб погали спящото си дете по гърба и каза на консула:

— Сигурен съм, че вие не сте Мерин Аспик.

— Не — отвърна консулът. — Мерин Аспик загина по време на бунта. Бунта на Сайри.

— Как е станало така, че притежавате този запис? — попита отец Хойт. Въпреки скръбната маска върху лицето му, беше очевидно, че свещенослужителят е заинтригуван. — Такъв невероятен запис…

— Той ми го даде — отвърна консулът. — Няколко месеца, преди да загине в битката при архипелага — той погледна неразбиращите физиономии пред себе си и обясни: — Аз съм техен внук… на Сайри и Мерин. Баща ми… този Донъл, за когото споменава Мерин… той стана пръв съветник в Местното правителство, когато Мауи-Обетована бе превърната в протекторат. По-късно го избраха за сенатор и остана на служба до смъртта си. През този ден… при гробницата на Сайри на върха на хълма… аз бях деветгодишен. Бях на двадесет години — достатъчна възраст, за да се присъединя към бунтовниците и да се сражавам, — когато една нощ Аспик дойде на нашия остров, повика ме настрана и ми забрани да се върна при тях.

— Щяхте ли да се сражавате? — попита Брон Ламиа.

— О, да. И сигурно щях да загина като една трета от нашите мъже и една пета от жените ни. Като всички делфини и много от самите плаващи острови, макар че Хегемонията се опита да запази невредими колкото е възможно повече от тях.

— Това е вълнуващ документ — каза Сол Уайнтрауб. — Но защо сте тук? Защо ви е поклонението при Шрайка?

— Не съм свършил — рече консулът. — Слушайте.

 

 

Баща ми беше толкова слаб човек, колкото баба ми беше силна. Хегемонията не изчака единадесет местни години, за да се върне — фотонните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ закръжиха в орбита около планетата още преди да бе изтекла и петата година. Баща ми наблюдаваше как те смачкаха набързо построените кораби на бунтовниците. Той продължаваше да брани Хегемонията, която обсаждаше нашата планета. Спомням си, че бях на петнадесет години, когато заедно с цялото си семейство наблюдавах от най-високата площадка на дървената къща върху плаващия остров на нашите предци как в далечината изгоряха поне десет други плаващи острова, а морето светеше от подводните бомби, които се сипеха от изтребителите на Хегемонията. На другата сутрин водата беше посивяла от телата на мъртви делфини.

По-голямата ми сестра Лира отиде да се сражава на страната на бунтовниците в безнадеждните дни след битката за архипелага. Има очевидци, че е загинала. Тялото й изобщо не бе открито. Баща ми никога повече не спомена името й.

Три години след прекратяването на огъня и след установяването на Протектората, ние, коренните колонисти, бяхме малцинство на нашата собствена планета. Плаващите острови бяха опитомени и разпродадени на туристите, точно както Мерин го е предсказал на Сайри. Сега Фърстсайт е град с единадесет милиона жители, а спиралообразно разположените му предградия и градовете-спътници са се разпрострели по цялото крайбрежие на острова. Фърстсайт Харбър съществува като екзотичен пазар, където потомци на Първите семейства продават занаятчийски изделия и кичови произведения на изкуството.

Живяхме известно време на Тау Сети Сентър, когато татко беше избран за сенатор за първи път. Там завърших образованието си. Бях предан син, превъзнасях предимствата на живота в Мрежата и изучавах славната история на човешката Хегемония. Готвех се за кариера в дипломатическия корпус.

И през цялото време чаках.

Върнах се на Мауи-Обетована скоро след дипломирането си и започнах работа из офисите на острова, където беше разположена Централната администрация. Част от задълженията ми беше да посещавам стотиците платформи, които извършваха сондажи из плитчините, да пиша доклади за бързо умножаващите се подводни комплекси и да осъществявам връзката с корпорациите за инвестиции и развитие от ТС² и Сол Дракон Септем. Тази работа не ми харесваше. Обаче я вършех добре. И се усмихвах. И чаках.

Дълго ухажвах и накрая се ожених за една потомка на едно от Първите семейства. Тя беше от рода на Бертол, братовчеда на Сайри. След като получих рядката оценка „пръв“ на изпитите за дипломатическия корпус, поисках да бъда назначен на работа извън Мрежата.

Така започна нашата лична Диаспора — на Греша и моята. Работех и постигах резултати. Бях роден за дипломат. За пет години станах помощник-консул. За осем — пълноправен консул. За времето, което прекарах в Покрайнините, това беше максималната цел, която си бях поставил.

Това беше моят избор. Работех за Хегемонията. И чаках.

Отначало задачата ми беше да подпомагам с хитростите на Мрежата колонистите да вършат онова, което и без друго им се удава най-добре от всичко — да рушат живота на истинското коренно население. Не е случайно, че за шестстотин години междузвездна експанзия Хегемонията не се е натъкнала на вид, който да бъде признат за разумен според скалата на Дрейк-Търинг-Чен. На старата Земя от стари времена е било прието като правило, че ако даден вид включва човешкото месо в списъка на менюто си, този вид трябва бързо да бъде изтребен. Правилото при експанзията на Хегемонията е следното: ако даден вид действително конкурира човешкия интелект, този вид се изтребва, преди първият телепортатор да се включи в системата.

На планетата Уърл ние издебнахме непрекъснато променящите се зепли от облачните им кули. Може би те не бяха разумни по човешките стандарти или по стандартите на Центъра. Но бяха прекрасни. Когато умираха, разпръсквайки се на вълнички, сияещи във всички цветове на дъгата, и техните цветови послания оставаха невидени и нечути от стадните им другари, красотата на смъртната им агония беше неописуема. Ние разпродадохме чувствителните им към светлината кожи на корпорации от Мрежата, месото им — по планети, подобни на Небесна врата, а костите им смляхме на прах, за да я продадем като любовно биле на импотентни и суеверни хора от двадесетина други колониални планети.

На Гардън отговарях за екипа специалисти по хидромелиорация, които отводняваха Големия мочур, подготвяйки края на краткото надмощие на блатните кентаври, които бяха първенстващият вид на планетата и с това застрашаваха успехите на Хегемонията. Накрая те опитаха да се преселят другаде, но Северните ръкави имаха прекалено сух климат за тях. Като посетих тази област няколко десетилетия по-късно, когато Гардън вече беше в Мрежата, изсъхналите останки от кентаврите все още стояха във вид на купчини боклук из по-отдалечените ръкави и наподобяваха вкаменелости на екзотични растения от някаква по-цветуща геологична ера.

Пристигнах на Хеброн точно когато завършваше дългата кръвна вражда между еврейските заселници и Сенешай Алуит. Тези същества бяха толкова крехки, колкото и екологичното равновесие на полубезводната им планета. Алуитите бяха телепати и това което ги уби, бяха нашият страх и нашата алчност — и още — нашата неспособност да ги разберем. Но не гибелта на алуитите превърна сърцето ми в камък на Хеброн, а моето собствено участие в организирането на трагедията на самите колонисти.

На старата Земя е имало специална дума за това, което бях аз — колаборационист. Вярно е, че Хеброн не беше родната ми планета, но заселниците, избягали някога тук, го бяха сторили по същите ясни причини, по които моите предци бяха подписали Спогодбата за живот на Мауи, един остров на старата Земя. Но аз чаках. И докато чаках, действах… в пълния смисъл на тази дума.

Те ми вярваха. Все повече и повече се изпълваха с доверие в чистосърдечните ми разяснения колко хубаво би било за тях да се влеят в общността на човечеството… да влязат в Мрежата. Те упорстваха, че само един техен град трябва да бъде достъпен за чужденци. Аз се усмихвах и се съгласявах. Днес Нови Йерусалим има шестдесет милиона жители, а на континента — десет милиона коренни еврейски заселници, които зависят от този приобщен към Мрежата град почти за всичко. Това може да продължи още десетина години. Или дори по-малко.

Рухнах малко след приобщаването на Хеброн към Мрежата. Открих алкохола, благословения заместител на това човек да мисли за миналото или да сънува електросънища. Греша остана с мен в болницата на Хеброн, докато ме вдигнаха на крака. Беше католическа болница — нещо доста странно за една еврейска планета. Още си спомням шумоленето на раса из болничните помещения нощем.

Рухването ми беше много безшумно и на много далечно място. Кариерата ми не беше компрометирана. Като пълноправен консул взех жена си и сина си на планетата Бреша. Колко деликатна беше ролята ни на тази планета! Колко византийско беше поведението ни! В продължение на десетилетия полковник Касад и войски, изпращани от Техноцентъра, бяха преследвали неуморно рояците на прокудените, накъдето и да бягаха. А ето че сега ръководствата на Сената и на военното разузнаване бяха взели решение да проверят на какво са способни прокудените в самите Покрайнини. За целта бе определена Бреша. Приемам, че обитателите на тази планета бяха смятани за хора второ качество десетилетия, преди аз да пристигна там. Обществото им беше архаично и имаше очарователни прусашки нрави. Те бяха милитаристи до глупост, арогантни в икономическите си претенции и такива ксенофоби, че с удоволствие се наеха да се противопоставят на „заплахата от прокудените“. Отначало им дадохме няколко военни кораба по системата „заем-наем“, за да могат да достигат до рояците. Плазмено оръжие. Ударни космически сонди със специално моделирани вируси.

Фактът, че бях още на Бреша, когато пристигнаха пълчищата на прокудените, се дължеше на дребна грешка в прогнозата — само няколко месеца. Тогава на планетата вместо мен трябваше да има екип за военнополитически анализи.

Но това беше без значение. Интересите на Хегемонията бяха обслужени. Решителността и бързината на разгръщането на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бяха проверени по най-подходящия начин на място, където интересите на самата Хегемония в действителност останаха ненакърнени. Разбира се, Греша загина при първата бомбардировка. Също и Алон, десетгодишният ми син. Той беше с мен… и бе останал жив след края на войната… за да загине от една мина капан, която някакъв идиот от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бе поставил прекалено близо до бараките на евакуираните в столицата Бъкминстър.

Когато той е умирал, не бях до него.

След тази война получих повишение. Бе ми възложена най-главозамайващата и отговорна мисия, която някога е била възлагана на дипломат с обикновен консулски ранг. Натовариха ме да водя преки преговори със самите прокудени.

Най-напред заминах за Тау Сети Сентър, където имах дълги разговори с членовете на комитета, оглавяван от сенатор Гладстоун, и с неколцина съветници от военното разузнаване. Срещнах се със самата Гладстоун. Планът беше извънредно сложен. Същината му се състоеше в това прокудените да бъдат провокирани да извършат нападение, а ключът на тази провокация беше планетата Хиперион.

Прокудените наблюдаваха Хиперион още отпреди битката при Бреша. Според данните на нашето разузнаване те проявявали маниакален интерес към Гробниците на времето и към Шрайка. Това, че бяха атакували болничния кораб на Хегемонията, превозващ впрочем и полковник Касад, беше тяхна грешка — капитанът на техния кораб изпаднал в паника, понеже нашият болничен кораб бил взет за военен. Още по-лошо — от гледна точка на прокудените — било това, че, приземявайки орбиталния кораб близо до самите Гробници, същият командир разкрил, че прокудените могат да се справят с времевите приливи. След като техните командоси били изтребени от Шрайка, капитанът на военния кораб се завърнал в своя рояк, за да бъде екзекутиран.

Но пак по данни на нашето разузнаване тази грешка на прокудените не била за тях пълен провал. Те успели да съберат ценна информация за Шрайка. И интересът им към Хиперион се задълбочил.

Гладстоун ми обясни как именно Хегемонията възнамерява да извлече полза от този интерес.

Най-важното нещо в плана беше прокудените да бъдат предизвикани да нападнат Хегемонията. Острието на нападението трябваше да бъде насочено към самия Хиперион. Беше ми дадено да разбера, че очакваното сражение има отношение не толкова към проблема с прокудените, колкото към вътрешнополитическите проблеми на Мрежата. В Техноцентъра в продължение на цели столетия имало съпротива срещу присъединяването на Хиперион към Хегемонията. Гладстоун ми обясни, че това вече не отговаряло на интересите на човечеството и че едно силово анексиране на Хиперион — под предлог, че се отбранява самата Мрежа — щяло да създаде възможност властта в Центъра да премине в ръцете на по-прогресивни групировки. Тази промяна в баланса на властта в Центъра щяла да бъде от полза за Сената и за Мрежата по причини, които не ми бяха напълно разяснени. Прокудените щели да бъдат веднъж завинаги ликвидирани като потенциална заплаха. След това щяла да започне нова ера за разцвета на Хегемонията.

Гладстоун ми обясни, че не съм длъжен да приема мисията, понеже тя е извънредно опасна — както за кариерата, така и за живота ми. Въпреки това приех.

Хегемонията ми предостави личен космически кораб. Поисках само едно подобрение: старото пиано „Стенуей“.

Няколко месеца летях само между звездите. Още няколко месеца бродих из места, за които се знаеше, че са редовно посещавани от рояците на прокудените. Накрая корабът ми бе засечен и заловен. Знаейки, че съм шпионин, те ме приеха като куриер. Колебаеха се дали да ме убият, но не го направиха. Колебаеха се дали да влязат в преговори, и накрая решиха да го направят.

Няма да се опитвам да опиша колко красив е животът в един рояк с неговата пълна безтегловност, кълбовидни градове, ферми във формата на комети и напъхани един в друг живи гроздове, горичките на ниска орбита, реките, които текат във всички посоки, и безкрайното многоцветно многообразие. Достатъчно е да кажа, че според мен прокудените са постигнали онова, което човечеството на Мрежата не е постигнало през изминалите хилядолетия — те са се развили. Докато ние живеем в нашите подражателни култури, бледи отражения на живота на старата Земя, прокудените са навлезли в нови измерения на естетиката, етиката, биологичните науки, изкуствата и всички неща, които трябва да се променят и да израснат, за да отразят човешката душа.

Ние ги наричаме варвари, но в същото време страхливо сме се вкопчили в нашата Мрежа като вестготи, пълзящи из отломките на повяхналата римска слава и обявяващи се за цивилизовани.

За десет стандартни месеца успях да им разкажа най-големите си тайни, а те ми разказаха техните. Разясних им с колкото можех повече подробности плановете за тяхното изтребление, подготвени от хората на Гладстоун. Казах им колко малко учените от Мрежата разбират аномалията на Гробниците на времето и им съобщих за големия страх, който Техноцентъра изпитва от Хиперион. Описах им какъв капан ги очаква, ако се опитат да завладеят тази планета, и как цялата мощ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще бъде съсредоточена на Хиперион, за да ги смаже. И след като им разкрих всичко, което знаех, отново зачаках да ме убият.

Ала вместо това те ми разказаха някои неща. Показаха ми прехванати от тях холовизионни записи и изображения, направени с насочен лъч, както и някои техни собствени документи от времето, когато са бягали от слънчевата система на старата Земя. Преди четири и половина столетия. Фактите бяха ужасни и прости.

Голямата грешка от тридесет и осма година не е била никаква грешка. Гибелта на старата Земя е била умишлена. Тя е била планирана от роботите на Техноцентъра и техните двуноги съучастници от току-що излюпеното правителство на Хегемонията. Хеджирът е бил подробно планиран десетилетия, преди набъбващата със светкавична скорост черна дупка да бъде „случайно“ вкарана в сърцето на старата Земя.

Мрежата на Световете, Всеобемът, Хегемонията — всичко това се оказа построено върху най-грозния вид отцеубийство. Сега те се поддържаха чрез спокойна и умишлена политика на братоубийство. Всеки вид, който показваше и най-малката способност да се превърне в съперник, се изтребваше. Прокудените, единственото друго човешко племе, способно да лети сред звездите — а впрочем единствено те не се подчиняваха на Техноцентъра — бяха първи в нашия списък на обречените на смърт.

Завърнах се в Мрежата. Бяха изминали повече от тридесет години местно време. Мейна Гладстоун беше президент. Въстанието на Сайри бе една романтична легенда, дребна бележка под линия в историята на Хегемонията.

Срещнах се с Гладстоун. Казах й много от нещата, които прокудените ми бяха разкрили, но не всичко. Казах й, че те знаят, че всяка битка за Хиперион ще бъде капан за тях, но въпреки това ще дойдат. Казах й, че прокудените искат аз да стана консул на Хиперион, за да ме използват като двоен агент по време на войната.

Не й казах, че са обещали да ми дадат едно приспособление, което ще отвори Гробниците на времето и ще позволи на Шрайка да захвърли оковите си.

Президент Гладстоун и аз имахме дълги беседи. Още по-дълги бяха беседите ми с агентите на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: разузнаване. Те продължиха няколко уморителни месеца. Бяха използвани технически средства и медикаменти, за да се установи, че говоря истината и нищо не скривам. Прокудените също бяха много добри специалисти по технически средства и медикаменти. Говорех истината. Освен това скривах някои неща.

Накрая получих назначение на Хиперион. Гладстоун предложи да издигне статута на планетата до Протекторат и да ме направи посланик. Отклоних и двете предложения, макар че я помолих да ми бъде оставен личният космически кораб. Пристигнах на Хиперион с редовен полет на един вретенен кораб, а собственият ми кораб пристигна няколко седмици по-късно в хангара на един военен кораб, който минаваше оттам. Моят кораб бе изведен на постоянна орбита около планетата с уговорката, че имам правото да го викам и да летя с него тогава, когато намеря за добре.

Когато останах сам на Хиперион, продължих да чакам. Годините минаваха. Упълномощих моя заместник да управлява тази затънтена планета, пиех си в кръчмата „При Цицерон“ и чаках.

Прокудените установиха връзка с мен по частна векторна линия. Взех си три седмици отпуск от консулството, приземих кораба си на едно усамотено място близо до Тревното море, срещнах се с техния разузнавателен кораб при Ойортния облак и агентът — една жена, която се казваше Андил — ме последва. С нас дойдоха и трима инженери. Качихме се на моя кораб и се приземихме северно от Брайдъл Рейндж, само на няколко километра от самите Гробници.

Прокудените нямаха телепортатори. Те прекарваха живота си в дълги полети между звездите, наблюдавайки как животът в Мрежата прелита с шеметна скорост покрай тях, подобно на филмова лента, пусната да се върти с неестествена бързина. Времето беше най-тежката им грижа. Телепортаторът бе подарен на Хегемонията от Техноцентъра, който продължаваше да го поддържа. Нито един двуног учен — или пък екип от такива учени — не се бе доближил дотам да разбира принципите му. Прокудените се опитваха. Не успяваха. Но въпреки неуспехите си намираха пътечки към овладяването на двуединството време/пространство.

Те бяха разгадали някои неща за приливите на времето и за антиентропните полета, които заобикалят Гробниците. Не бяха способни да създават такива полета, но можеха да екранират въздействието им и — поне на теория — да ги унищожават. Гробниците на времето — заедно с всичко скрито в тях — ще престанат да предизвикват обратно течение на времето. Гробниците ще се „отворят“. Шрайка ще излезе на свобода и придвижването му вече няма да се ограничава в района на Гробниците. Всички енергии ще се освободят.

Прокудените вярват, че Гробниците на времето са артефакт от тяхното бъдеще, а Шрайка е оръдие на изкуплението, очакващо да го поеме ръката, призвана за това. Култът към Шрайка вижда в него ангела-отмъстител. Прокудените смятат, че той е дело на човешката изобретателност и е изпратен обратно във времето, за да избави човешкия род от Техноцентъра. Андил и инженерите бяха дошли да подготвят почвата и да направят опити.

— Няма ли да използвате приспособлението сега? — попитах аз. Бяхме застанали в сянката на структурата, наречена „Сфинкса“.

— Не сега — каза Андил. — Когато дойде време за нападението.

— Но нали казахте, че ще минат месеци, преди устройството да предизвика отварянето на Гробниците? — попитах аз.

Андил кимна. Очите й бяха тъмнозелени. Беше много висока и виждах под прилепналия към кожата й костюм дискретно очертаните ивици на подпорките, които я поддържаха в изправено положение.

— Вероятно една година и дори повече — поясни тя. — Устройството кара антиентропните полета да се разпадат бавно. Но започне ли веднъж, този процес е необратим. Ние обаче няма да пристъпим към активиране, преди Десетте Съвета да са решили, че е необходимо Мрежата да бъде нападната.

— Нима съществува съмнение? — попитах аз.

— Има етични спорове — рече Андил. На няколко метра от нас тримата инженери покриваха устройството с маскировъчна материя и го ограждаха с кодирано защитно поле. — Една междузвездна война ще причини смъртта на милиони, а може би и на милиарди. Пускането на Шрайка в Мрежата ще има непредвидими последици. И макар че за нас е много важно да нанесем удар върху Техноцентъра, има спорове кой е най-подходящият начин за това.

Кимнах и погледнах към устройството в Долината на Гробниците.

— Но след като то бъде веднъж активирано — казах аз, — няма да има връщане назад. Шрайка ще излезе на свобода и вие ще трябва да спечелите войната, за да го овладеете. Нали?

— Вярно — рече Андил с лека усмивка.

Тогава я застрелях — и нея, и тримата инженери. След това запокитих Стийнър-Гриновия лазер на баба Сайри надалече в блуждаещите пясъчни дюни, седнах на ръба на нещо като сандък от застинала вулканична лава и в продължение на няколко минути плаках. После се върнах обратно, проникнах в защитното поле с помощта на инфотерма на един от инженерите, махнах маскировката и включих устройството.

Не забелязах незабавна промяна. Във въздуха продължаваше да блести все същата ярка светлина, напомняща хубава зима. Нефритена гробница проблясваше нежно, а Сфинксът продължаваше да се взира надолу в нищото. Единственият отзвук беше стърженето на пясъка. Само една сигнална лампичка на устройството на Прокудените показваше, че то работи… че вече беше направило нещо.

Бавно се върнах при моя кораб. Наполовина се страхувах, че Шрайка ще се появи, наполовина ми се искаше това наистина да стане. Седях на балкона на кораба повече от час и наблюдавах как сенките изпълват долината, а в далечината пясъкът покрива труповете. Шрайка го нямаше. Нямаше го и дървото с тръните. След като мина още малко време, изсвирих на древното пиано „Стенуей“ една прелюдия на Бах, приведох кораба в ред и се издигнах в космоса.

Влязох във връзка с кораба на прокудените и им казах, че се е случило нещастие — Шрайка е унищожил агентите им, а устройството се е активирало преждевременно. Въпреки объркването и паниката си прокудените ми предложиха убежище. Отклоних предложението им и насочих кораба към Мрежата. Прокудените не тръгнаха да ме преследват.

Свързах се с Гладстоун по вектора и й съобщих, че агентите на прокудените са ликвидирани. Казах й, че нападението е твърде вероятно и че те ще се хванат в капана така, както сме го планирали. Не й казах за устройството. Гладстоун ме поздрави и ме покани да се върна. Отклоних предложението й. Казах й, че се нуждая от тишина и усамотение. Насочих кораба към една планета в Покрайнините, която се намираше най-близо до системата на Хиперион. Знаех, че самият полет ще убие времето, докато започне следващото действие.

По-късно, когато викторната покана за поклонението дойде от самата Гладстоун, разбрах каква роля са ми отредили прокудените за тези последни дни. Прокудените, Техноцентъра или Гладстоун и интригантите около нея. Вече няма значение кой си въобразява, че е господар на събитията. Събитията вече не се подчиняват на господари.

Светът, приятели, свършва — такъв, какъвто го познаваме, независимо от това, какво ще стане с нас. Що се отнася до мен, няма какво да искам от Шрайка. Не съм подготвил прощални думи към него или към Вселената. Върнах се, понеже се налага, понеже това е животът ми. Знаех какво трябва да свърша още докато бях дете. Тогава често ходех само до гробницата на Сайри и се кълнях, че ще отмъстя на Хегемонията. Знаех и каква цена ще платя — както в живота си, така и в историята.

Но когато дойде време да се прецени и да се разбере едно предателство, което ще обхване Мрежата като пожар и ще унищожи цели планети, аз ви моля не да мислите за мен — моето име не е записано дори върху водата, както е казал един поет с печална душа, — а да си спомните за безсмислената гибел на старата Земя, за делфините, чиито сиви меса съхнат и се разлагат под палещото слънце, и да си представите — а аз съм видял това — как плаващите острови нямат накъде да се отправят, понеже хранителните им полета са разрушени, а Екваториалните плитчини са покрити като със струпеи с платформи, които пускат сонди за нефт. И още — как върху самите острови се мъкнат гръмогласни досадни туристи, лъхащи на лосион против изгаряне и опиум.

Или — още по-добре — не мислете за нищо от тези неща. Представете си как стоя със здраво забити в подвижните пясъци на Хиперион крака, след като подпалих фитила — убиец и предател, но въпреки това горд, с високо вдигната глава и юмрук, размахан към небето, и крещя: „Нека гибел порази и едните, и другите!“

Понеже вие разбирате, че си спомням за мечтата на баба. Представям си как всичко можеше да бъде различно.

Аз си спомням за Сайри.

 

 

— Вие ли сте шпионинът? — попита отец Хойт. — Шпионинът на прокудените?

Консулът потърка бузите си и не отговори. Той изглеждаше уморен и угаснал.

— Ами да — рече Мартин Силенъс. — Президент Гладстоун ме предупреди, когато бях избран за поклонението. Тя каза, че сред нас ще има шпионин.

— Казала го е на всички ни — сопна му се Брон Ламиа. Тя се взираше в консула. Погледът й изглеждаше натъжен.

— Нашият приятел е шпионин — каза Сол Уайнтрауб, — но той не е просто шпионин на прокудените.

Бебето се събуди. Уайнтрауб го вдигна на ръце, за да успокои плача му, и продължи:

— Той е онова, което в трилърите се нарича „двоен агент“, а в нашия случай е троен агент. Личността му е безкрайно раздробена. В действителност той е агент на аватара.

Консулът погледна стария учен.

— Но все пак е шпионин — заяви Силенъс. — Шпионите ги екзекутират, нали?

Полковник Касад държеше в ръката си бластер. Не се целеше в никого.

— Имате ли връзка с кораба си? — обърна се той към консула.

— Да.

— Как?

— Чрез инфотерма на Сайри. Той има… някои приспособления.

Касад леко кимна.

— Навярно сте поддържали връзка с прокудените по векторния предавател на кораба?

— Да.

— Докладвали сте за поклонението, както се е очаквало от вас?

— Да.

— Те обаждаха ли ви се?

— Не.

— Как можем да му вярваме? — извика поетът. — Той е един мръсен шпионин.

— Затваряйте си устата — каза след малко полковник Касад с равен глас. Той не изпускаше консула от погледа си. — Вие ли нападнахте Хет Мастийн?

— Не — отговори консулът. — Но когато „Игдразил“ се запали, разбрах, че има нещо нередно.

— Какво искате да кажете?

Консулът се прокашля.

— Прекарал съм известно време с храмери, които са гласове на дървото. Връзката им с техните кораби е почти телепатична. Реакцията на Мастийн беше прекалено примирена. Или той не е това, за което се представяше, или е знаел, че предстои корабът да бъде разрушен, и е прекъснал контактите си с него. Докато бях на пост, слязох долу, за да го видя. Нямаше го. Кабината беше в същия вид, в който я намерихме, като се изключи това, че Мьобиусовата кутия не беше затворена. Ергът може и да е избягал. Затворих кутията и се качих горе.

— Нищо ли не направихте на Хет Мастийн? — отново попита Касад.

— Нищо.

— Пак повтарям: защо, по дяволите, трябва да ви вярваме? — обади се Силенъс. Поетът пиеше скоч от последната бутилка от запасите си.

Докато отговаряше, консулът гледаше към бутилката.

— Нямате основание да ми вярвате — каза той. — Няма значение.

Дългите пръсти на полковник Касад лениво потупваха матовия кобур на смъртоносната палка.

— Как смятате да използвате по-нататък векторната си връзка? — попита той.

Консулът уморено си пое дъх и каза:

— Ще съобщя, когато се отворят Гробниците на времето. Ако съм жив дотогава.

Брон Ламиа посочи към старомодния инфотерм:

— Какво ни пречи да го унищожим.

Консулът сви рамене.

— Той може да бъде полезен — възрази полковникът. — Бихме могли да подслушваме военни и цивилни съобщения, когато не са шифровани. Освен това можем да повикаме консулския кораб, ако ни потрябва.

— Не! — извика консулът. Това беше първата му емоционална реакция от доста време. — Вече не можем да се върнем обратно.

— Не мисля, че имаме намерение да се връщаме обратно — каза полковник Касад и огледа бледите физиономии, които го заобикаляха.

Известно време никой не проговори. После Сол Уайнтрауб заяви:

— Трябва да вземем някакво решение.

И докато люлееше детето си, направи знак с глава към консула. Мартин Силенъс беше опрял чело на гърлото на празната бутилка от уиски. Повдигна глава и се изкикоти:

— Наказанието за предателство е смърт. Сигурно е, че всички ще загинем след няколко часа. Защо последното ни дело да не бъде една екзекуция?

През лицето на отец Хойт премина спазъм и то се изкриви в гримаса. Той попипа напуканите си устни с треперещ пръст и каза:

— Ние не сме съд.

— Напротив — рече полковник Касад, — съд сме.

Консулът повдигна крака, обгърна коленете си с ръце и сплете пръсти.

— Тогава решавайте — каза той с безразличен глас.

Брон Ламиа беше извадила автоматичния пистолет на баща си. Остави го на пода, където бе седяла допреди малко. Погледът й пронизваше ту консула, ту Касад.

— За предателство ли ще си говорим? — попита тя.

— Предателство спрямо какво? Като се изключи може би полковника, никой от нас тук не е наистина видна личност. Всички сме изритани насам от сили, които са извън нашия контрол.

Сол Уайнтрауб се обърна направо към консула:

— Това, което не знаете, приятелю, е, че щом като Мейна Гладстоун и Техноцентъра са ви възложили да влезете в контакт с прокудените, те са били съвсем наясно как ще постъпите. Може би не са се досещали, че прокудените разполагат със средство да отворят Гробниците — макар че с военното разузнаване на Техноцентъра човек никога не може да бъде сигурен, — но без съмнение са знаели, че ще се опълчите срещу двете общества, двата лагера, които са извършили неправда над семейството ви. Вие не сте действали по ваша собствена воля повече, отколкото — той вдигна бебето нагоре — това дете.

Консулът изглеждаше смутен. Понечи да отговори, но накрая само поклати глава.

— Това може и да е вярно — рече полковник Федман Касад, — но колкото и някой да иска да ни използва като пионки, трябва да се стараем да избираме собствените си действия.

Той погледна нагоре към стената, където отблясъците от далечното космическо сражение оцветяваха гипсовата мазилка в кървавочервено, и продължи:

— В тази война ще загинат хиляди хора. Може би милиони. Ако прокудените или Шрайка получат достъп до телепортаторната система на Мрежата, милиарди хора на стотици планети ще бъдат застрашени.

Консулът гледаше как Касад вдига бластера.

— За всички ни това е най-бързият начин — каза Касад. — Шрайка не познава милост.

Всички мълчаха. Консулът изглеждаше така, сякаш се е загледал в нещо много далечно.

Касад постави предпазителя и върна оръжието в кобура на пояса си.

— Щом като сме стигнали чак дотук — рече той, — ще изминем и останалата част от пътя заедно.

Брон Ламиа бутна настрани пистолета на баща си, стана, направи няколко крачки, коленичи до консула и го прегърна. Стреснат, консулът повдигна едната си ръка. По стената зад тях танцуваше светлина.

Минута след това Сол Уайнтрауб се доближи до тях и ги прегърна и двамата, поставяйки ръка върху рамото на всеки един. Внезапната топлина на много тела караше бебето да се извива от удоволствие. Консулът усети мирис на талк и ухание на новородено.

— Не бях прав — рече консулът. — Ще поискам нещо от Шрайка. Ще го помоля за нея.

Той леко докосна главата на Рахил по мястото, където черепчето й се закривяваше към врата. Мартин Силенъс издаде някакъв звук, който започна като смях и заглъхна като стон.

— Последните ни желания — каза той. — Нима музата изпълнява желания? Аз нямам желание. Искам само тази поема да бъде завършена.

Отец Хойт се обърна към поета:

— Толкова ли е важна? — попита.

— О, да, да, да, да — изпъшка Силенъс. Остави празната бутилка от уиски, бръкна в чантата си, извади една стиска тънки листове, вдигна ги нависоко и ги предложи на групата. — Искате ли да я прочетете? Искате ли аз да ви я прочета? Тя пак започна да се лее. Прочетете старите й части. Прочетете песните, които написах преди три столетия и които никога не съм публикувал. Там всичко е казано. Всички ние сме вътре. Моето име, вашите имена, това пътуване. Не разбирате ли… аз не създавам поема, а създавам бъдещето! — той остави листовете да се разхвърчат, вдигна празната бутилка, намръщи се и я протегна като потир. — Аз създавам бъдещето — повтори той, без да гледа към групата — но не то, а миналото трябва да бъде променено. Един момент. Време е да решаваме.

Мартин Силенъс вдигна лице. Очите му бяха зачервени.

— Това нещо, което ще ни убие утре — каза той, — и моя муза, и наш създател, и наш разрушител — то е изпратено при нас от бъдещето. Добре, оставете го. Нека този път то да вземе мен и да остави Били на спокойствие. Нека вземе мен и да остави поемата ми да свърши дотук, недовършена за вечни времена.

Поетът вдигна още по-високо бутилката, затвори очи и я хвърли към стената. Отломките се разхвърчаха, отразявайки оранжевата светлина от далечните безшумни експлозии.

Полковник Касад се доближи до него и сложи дългите си пръсти върху рамото му.

За няколко секунди в помещението сякаш стана по-топло, просто от факта на човешкия контакт. Отец Ленар Хойт се отдалечи от стената, на която се подпираше, и вдигна дясната си ръка. Палецът му се допираше до кутрето, а другите три пръста стърчаха нагоре. Този жест някак обхващаше и него самия, и хората, които стояха пред него. Той каза тихо:

— Ego te absolvo.^[1]

Отвън вятърът се блъскаше в стените и свиреше около водосточните тръби и балконите. Светлината от сражението, което се водеше на сто милиона километра, хвърляше върху хората синкави отблясъци.

Полковник Касад тръгна към изхода. Всички му направиха път.

— Нека се опитаме да поспим малко — предложи Брон Ламиа.

По-късно, когато беше сам в хамака си и се вслушваше в нищенето и воя на вятъра, консулът свря буза в раницата си и придърпа по-нагоре грубото одеяло. От години не бе успявал да заспи лесно.

Той пъхна свит юмрук под бузата си, затвори очи и заспа.