Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 100 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Хиперион. 1995.

Изд. Бард, София.

Биб. Избрана световна фантастика, No.20. Фантастичен роман.

Превод: Валентин Кръстев

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Юлия Шопова

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД

Линче Шопова

Формат: 20 см.

Страници: 544.

Цена: 140.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция
  4. — Корекция на правописни, граматически и грешки на преводача

Статия

По-долу е показана статията за Хиперион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Хиперион.

„Хиперион“
Hyperion
АвторДан Симънс
Първо издание1989 г.
ИздателствоБард (в България)
Оригинален езиканглийски
Жанрфантастика\космическа опера
ПоредицаХиперион
СледващаПадането на Хиперион
ISBNISBN 9545850031

бележки
  • Носител на наградата „Хюго“ (1990)

„Хиперион“ е американски научнофантастичен роман от Дан Симънс. Романът е отличен с наградата „Хюго“ за 1990 година[1] в категорията научна фантастика. Това е първата книга от поредицата „Хиперион“.

Източници

4

„Бенарес“ влезе в Едж малко след пладне на другия ден. Едната от мантите беше умряла във впряга само на двадесет километра разстояние от целта на пътуването им и А. Бетик я бе разпрегнал. Другата бе издържала, докато привързаха шлепа към избелелия кей, след което се катурна в пълно изтощение, изпускайки мехури през двата въздушни отвора. Бетик се разпореди и тази манта да бъде разпрегната, като обясни, че тя има известен шанс да оживее, ако се добере до по-силното течение.

Поклонниците се бяха събудили и наблюдаваха околния пейзаж, който се нижеше покрай тях още отпреди изгрев слънце. Говореха малко и никой не бе намерил какво да каже на Мартин Силенъс. Поетът, изглежда, не беше в настроение… той пиеше вино със закуската си и пееше неприлични песни от изгрев слънце.

Реката се бе разширила през нощта и до сутринта се бе превърнала в широка два километра синьо-сива магистрала, която се врязваше през ниските зелени хълмове на юг от Тревното море. В такава близост до морето нямаше никакви дървета, а кафявите, златни и бежови тонове на гривестите храсти постепенно изсветляваха в яркозеленото на високите два метра северни треви. През цялата сутрин хълмовете се снишаваха все повече и повече, докато накрая се бяха превърнали в ниски ивици тревисти скатове от двете страни на реката. Над хоризонта на североизток беше надвиснала някаква почти невидима сянка и онези от поклонниците, които бяха живели в светове, където има морета, и знаеха, че това е признак за приближаващото се море, трябваше да си напомнят, че единственото море, което беше в близост сега, се състоеше от няколко милиарда акра трева.

Едж никога не е бил голям град и сега беше напълно изоставен. Двадесетината сгради по протежение на изровената от коловози уличка, водеща до пристана, имаха празния поглед на зарязани постройки, а на пристанището се забелязваха признаци, които сочеха, че населението е избягало преди седмици. Построената преди три века странноприемница „Пилигримски отдих“, разположена непосредствено под гребена на хълма, бе изгоряла.

А. Бетик ги придружи до върха на ниския скат.

— Какво ще правите сега? — обърна се към андроида полковник Касад.

— Съгласно условията на Храмовото крепостничество след това пътуване ние сме свободни — рече Бетик. — Ще оставим „Бенарес“, за да го използвате на връщане, и ще се спуснем с лодката надолу по течението. А след това ще поемем по своя си път.

— С общата евакуация ли? — попита Брон Ламиа.

— Не — усмихна се Бетик. — Ние си имаме наши собствени цели и пилигримства на Хиперион.

Групата стигна до закръгления гребен на крайбрежния скат. Зад тях „Бенарес“ изглеждаше като играчка, привързана за прогнилия пристан; река Хули течеше на югоизток в синята мъглявост на далечината под града и завиваше на запад зад него, стеснявайки се към непроходимите Долни водопади на десетина километра от Едж нагоре по реката. На североизток от тях се стелеше Тревното море.

— Господи — пое си дъх Брон Ламиа.

Чувстваха се така, сякаш бяха изкатерили последния хълм в мирозданието. Пред тях пръснати докове, пристани и хангари бележеха края на Едж и началото на морето. Тревата се простираше напред до безкрая, красиво надиплена от лекия бриз, и се плискаше като зелен прибой в основата на крайбрежните скатове. Изглеждаше безкрайна и непрекъсната, разляла се до всички хоризонти и привидно извисяваща се на абсолютно еднаква височина, докъдето поглед стигаше. Нямаше дори намек за снежните върхове на Брайдъл Рейндж, които знаеха, че се намират на около осемстотин километра на североизток. Илюзията, че виждат пред себе си едно зелено море, беше почти пълна, чак до разрошените от вятъра мяркащи се стъбла, които далеч от брега приличаха на медузи.

— Красиво е — каза Ламиа, която го виждаше за пръв път.

— Впечатляващо е при изгрев и при залез-слънце — обади се консулът.

— Възхитително — прошепна Сол Уайнтрауб и повдигна детето си, така че да може да види и то. Бебето потръпна от щастие и се съсредоточи в пръстчетата си.

— Добре съхранена екосистема — одобрително рече Хет Мастийн.

— Мавърът би бил доволен.

— Гадост — извика Мартин Силенъс.

Останалите се обърнаха да видят какво става.

— Няма никаква вятърна гемия, по дяволите — изруга поетът.

Останалите четирима мъже, жената и андроидът се взираха мълчаливо в изоставените кейове и в пустата тревна равнина.

— Закъсняла е — реши консулът.

Мартин Силенъс издаде лаещ смях.

— Или пък вече е заминала. Ние трябваше да бъдем тук снощи.

Полковник Касад вдигна енергийния си бинокъл и огледа хоризонта.

— Смятам, че не е вероятно да са заминали без нас — каза той. — Гемията трябваше да бъде изпратена от самите жреци от Храма на Шрайка. Те са сериозно заинтересовани от нашето поклонение.

— Можем да вървим пеша — рече Ленар Хойт. Свещеникът изглеждаше блед и слаб, видимо притиснат в менгемето на болката и наркотиците, и едва можеше да стои на краката си, камо ли да върви.

— Не — отсече Касад. — Това са стотици километри и тревата ще стига над главите ни.

— Компас — предложи отецът.

— Компасът не действа на Хиперион — обясни Касад, все още наблюдавайки през бинокъла си.

— Тогава посокотърсачи — каза Хойт.

— Разполагаме с един ИПТ, но не е там работата — рече консулът. — Тревата е остра. След половин километър от нас ще останат само парчета.

— Освен това тревните змии — добави Касад и свали бинокъла.

— Екосистемата е добре съхранена, но не става за разходка.

Отец Хойт въздъхна и почти се свлече в ниската трева на върха на хълма.

— Добре, връщаме се — с явно облекчение каза той.

А. Бетик пристъпи напред.

— Екипажът ще бъде щастлив да изчака и да ви превози обратно до Кийтс с „Бенарес“, ако вятърната гемия не дойде.

— Не — рече консулът. — Вземайте шлепа и потегляйте.

— Ей, чакайте малко, по дяволите! — извика Мартин Силенъс. — Не си спомням да сме те избирали за диктатор, амиго. Ние трябва да стигнем дотам. Ако проклетата вятърна гемия не дойде, ще се наложи да намерим някакъв друг начин.

Консулът се извърна и погледна по-дребния мъж.

— Как? С кораб ли? Трябва две седмици да плаваме нагоре по течението на Мейн, и покрай Северното крайбрежие до Ото или до някоя от другите военни бази. И то, при положение че има кораби. Всички мореплавателни съдове на Хиперион вероятно са включени в евакуационната кампания.

— Тогава с дирижабъл — изръмжа поетът.

Брон Ламиа се изсмя.

— О, да. Толкова много дирижабли видяхме през двата дни, докато пътувахме по реката.

Мартин Силенъс се извъртя и стисна юмруци, сякаш искаше да удари жената. След това се усмихна:

— Добре, госпожо, тогава какво да правим? Може би ако принесем някого в жертва на някоя тревна змия, боговете на транспорта ще ни се усмихнат?

Погледът на Брон Ламиа беше леден.

— Мислех, че ти си падаш повече по жертвоприношенията чрез изгаряне, дребосък.

Полковник Касад застана между двамата и изкомандва.

— Достатъчно. Консулът е прав. Ще стоим тук, докато дойде гемията. Господин Мастийн, госпожо Ламиа, идете с А. Бетик да наглеждате разтоварването на снаряжението ни. Отец Хойт и господин Силенъс ще донесат малко дърва да накладем огън.

— Огън ли? — възкликна отецът. На хълма беше горещо.

— Като се мръкне — поясни Касад. — Така от вятърната гемия ще разберат, че сме тук. А сега на работа.

 

 

Групата мълчеше, докато наблюдаваше при залез-слънце как моторната лодка се отдалечава надолу по реката. Дори от два километра разстояние консулът още виждаше сините кожи на екипажа. „Бенарес“ изглеждаше стар и изоставен на кея, превърнал се вече в част от напуснатия град. Когато лодката изчезна в далечината, групата се обърна да погледне Тревното море. Дълги сенки пропълзяха от стръмните речни скатове над прибоя и плитчините, както вече бе започнал да ги нарича в себе си консулът. По-навътре морето сякаш променяше цвета си, като тревата избледняваше до аквамарин, преди да потъмнее, превръщайки се в тъмнозелени глъбини. Лазурносиньото небе се разтапяше в червените и златни цветове на залеза, като осветяваше върха на хълма, където стояха поклонниците, и кожите им с течна светлина. Единственият звук, който се чуваше, бе шепотът на вятъра в тревата.

— Имаме адски грамадна купчина багаж за хора, поели на пътешествие, от което няма да се връщат — гръмко отбеляза Мартин Силенъс.

Истина е, помисли си консулът. Багажът им образуваше малка планина на тревистия връх на хълма.

— Някъде там вътре — чу се тихият глас на Хет Мастийн — може би се крие нашето спасение.

— Какво искате да кажете? — попита Брон Ламиа.

— Да — рече Мартин Силенъс, излегна се по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в небето. — Сетихте ли се да си вземете чифт противошрайкови гащи?

Храмерът бавно поклати глава. Внезапният полумрак скри лицето му в сянка под качулката на робата.

— Нека не банализираме нещата и да не лицемерничим — рече той. — Време е да признаем, че всеки от нас е донесъл на това поклонничество нещо, което той или тя храни надежда, че ще промени неизбежния изход, когато дойде моментът да се изправим пред Господаря на болката.

Поетът се разсмя.

— Аз не си взех дори проклетия заешки крак, който ми носи късмет.

Качулката на храмера се помръдна незабележимо.

— Но може би носите ръкописа си?

Поетът не каза нищо.

Хет Мастийн премести невидимия си поглед към високия мъж вляво от него.

— А вие, полковник? Има няколко куфара с вашето име. Може би са оръжия?

Касад вдигна глава, но не каза нищо.

— Разбира се — рече Хет Мастийн, — глупаво е да тръгнеш на лов без оръжие.

— Какво ще кажете за мен? — попита Брон Ламиа и скръсти ръце. — Можете ли да познаете какво тайно оръжие съм пренесла скришом аз?

Гласът на храмера със странен акцент беше спокоен.

— Още не сме чули вашия разказ, госпожо Ламиа. Би било преждевременно да се правят догадки.

— Ами консула? — попита Ламиа. — О, да, очевидно е какво оръжие има на склад нашият дипломатически приятел.

Консулът се изтръгна от своето съзерцание на слънчевия залез.

— Нося само малко дрехи и две книги за прочит — заяви убедително той.

— Ах — въздъхна храмерът, — но пък какъв красив космически кораб оставихте след себе си.

Мартин Силенъс скочи на крака.

— Проклетият кораб! — изкрещя той. — Вие можете да го извикате, нали? Е, дявол да го вземе, надувайте свирката. Уморих се да седя тук.

Консулът откъсна един стрък трева и го раздели на нишки. След малко каза:

— Дори и да можех да го извикам… а вие чухте, когато А. Бетик каза, че комуникационните спътници и препредавателните станции са свалени… дори и да имаше как да го извикам, не бихме могли да се приземим на свер от Брайдъл Рейндж. Това беше равнозначно на мигновено бедствие дори още преди Шрайка да започне набезите си южно от планините.

— Така е — махаше оживено с ръце Силенъс, — но бихме могли да прекосим тази проклета… поляна! Извикайте кораба.

— Изчакайте до сутринта — рече консулът. — Ако вятърната гемия не пристигне, ще обсъдим възможностите.

— Майната й на проклетата… — подхвана поетът, но Касад пристъпи напред, загърби го и го измести успешно от кръга.

— Господин Мастийн — обади се консулът, — каква е вашата тайна?

Светлината от гаснещото небе беше достатъчна, за да се види слабата усмивка върху устните на храмера. Той посочи към купчината багаж.

— Както виждате, моят куфар е най-тежък и най-тайнствен от всички.

— Това е куб на Мьобиус — каза отец Хойт. — Виждал съм да пренасят по този начин древни артефакти.

— Или термоядрена бомба — подхвърли Касад.

Хет Мастийн поклати глава.

— Нищо толкова грубо — рече той.

— Ще ни кажете ли? — настоя Ламиа.

— Когато дойде моят ред да говоря — заяви храмерът.

— Вие ли сте следващият? — попита консулът. — Можем да слушаме, докато чакаме.

Сол Уайнтрауб прочисти гърлото си.

— Аз имам номер 4 — каза той, изваждайки листчето хартия. — Но бих бил повече от доволен да се сменя с истинския глас на дървото.

Уайнтрауб вдигна Рахил и я премести от лявото на дясното си рамо, като я потупа нежно по гърба.

Хет Мастийн поклати глава.

— Не, има време. Исках само да подчертая, че в безнадеждността винаги се крие надежда. Научихме много от досегашните истории. При това всеки от нас таи някакво зрънце надежда, скрито много по-надълбоко, отколкото бихме могли да допуснем.

— Аз не виждам… — подхвана отец Хойт, но бе прекъснат от неочаквания вик на Мартин Силенъс.

— Гемията! Проклетата вятърна гемия. Ето я най-после!

 

 

Изминаха още двадесет минути, докато вятърната гемия се привърза към един от пристаните. Плавателният съд се появи от север с бели квадратни платна на фона на тъмната равнина, която губеше цвят. Последната светлинка беше угаснала, когато големият кораб се прислони близо до ниския скат, прибра главните си платна и спря.

Консулът беше впечатлен. Огромното творение беше от дърво, измайсторено от умели ръце — оформено с издутите линии на някой плаващ в открито море галеон от древната история на старата Земя. Единственото гигантско колело, което се намираше в центъра на извития корпус, нормално беше невидимо във високата два метра трева, но консулът успя да зърне дъното, докато пренасяше багажа на пристана. От земята до релинга имаше може би шест-седем метра и повече от пет пъти по толкова до върха на главната мачта. От мястото, където беше застанал, задъхан от усилие, консулът чуваше високо горе трептенето на вимпели и някакво постоянно, почти субзвуково жужене, което идваше или от вътрешния маховик на кораба, или от масивните му жироскопи.

От горния корпус се подаде един трап и се спусна надолу към пристана. Отец Хойт и Брон Ламиа трябваше бързо да отстъпят назад, за да не бъдат премазани.

Вятърната гемия беше по-зле осветена от „Бенарес“; осветлението, изглежда, се състоеше от няколко фенера, които висяха от мачтите. Докато корабът се приближаваше, не се виждаше никакъв екипаж и сега също не се появи никой.

— Хей! — извика консулът от основата на трапа.

Никой не отговори.

— Почакайте тук една минута, моля — рече Касад и с пет крачки изкачи дългата рампа.

Останалите наблюдаваха как Касад се спря на върха, докосна колана си, където бе пъхната малката смъртоносна палка, и след това изчезна в кораба. Няколко минути по-късно от широките прозорци на кърмата се разля светлина, която хвърляше жълти трапецоиди върху тревата долу.

— Качете се — викна Касад от горния край на рампата. — Празна е.

Групата се заизкачва нагоре с багажа си, като направи няколко курса. Консулът помогна на Хет Мастийн да пренесе тежкия Мьобиусов куфар и почувства през пръстите си едва доловимо, но интензивно вибриране.

— А къде е екипажът, по дяволите? — попита Мартин Силенъс, когато всички се събраха на предната палуба.

Те бяха преминали в индийска нишка през тесните коридори и каютите, надолу по стръмни стълби и през каюти, не много по-големи от вградените койки в тях. Само най-задната каюта — може би капитанската — се приближаваше по размери и комфорт до стандартните пътнически помещения на „Бенарес“.

— Очевидно е автоматизирана — заключи Касад.

Военният посочи фаловете, които се губеха в процепите на палубата, манипулаторите, почти невидими сред такелажа, гредите на рангоута и едва забележимите корабни въжета на половината височина на снабдената с триъгълни платна задна мачта.

— Не видях никакъв център за управление — обади се Ламиа. — Нищо, наподобяващо дисплей или връзка с централен пулт.

Тя измъкна инфотерм от един джоб на гърдите си и се опита да установи връзка на стандартна, комуникационна и биоинженерна честота. Корабът не отговори.

— Корабите бяха с екипажи — обясни консулът. — Посветените от Храма придружаваха поклонниците до планините.

— Е, сега ги няма — рече Хойт. — Но мисля, можем да приемем, че все още има някой останал жив на трамвайната станция или в крепостта Хронос. Те са ни изпратили гемията.

— Или пък всички са мъртви и вятърната гемия се движи по автоматичен график — предположи Ламиа. Тя погледна през рамо към въжетата и брезента, които проскърцаха, раздвижени от неочакван порив на вятъра. — По дяволите, странно е да си откъснат от всичко и всички по такъв начин. Все едно че си сляп и глух. Нямам представа как издържат жителите на колонията.

Мартин Силенъс се приближи до групата и седна на релинга. Той отпи от някаква висока зелена бутилка и каза:

        Покажете ми Поета? Кой е!

Да го видя, музи мои?

        Той човек е, със човека

равен, пък било той цар

        или сетен, низък просяк,

или друга дивна твар.

        От маймуната до Платон

на човека е пределът.

        Той е, който всяка птица —

от врабеца до орела —

        проумява. Той е чувал

на лъва вика и знае

        неговото страшно гърло

за какви неща вещае.

        И дори ревът на тигър,

ясен и членоразделен,

        до ушите му достига

като майчиното слово.

— Откъде взехте тази бутилка вино? — попита Касад.

Мартин Силенъс се усмихна. Очите му бяха малки и ярки на светлината на фенерите.

— Камбузът е пълен догоре и има бар. Аз го обявих за открит.

— Трябва да си приготвим нещо за ядене — рече консулът, макар че единственото нещо, което му се искаше в този момент, беше малко вино.

Бяха минали повече от десет часа, откакто бяха яли за последен път.

Чу се звън и някакво бръмчене и шестимата до един се придвижиха към леера на десния борд! Трапът се бе прибрал. Те се извъртяха отново, когато платната се развиха, въжетата се опънаха и някъде в зоната на ултразвука зажужа маховик. Платната се издуха, палубата леко се заклати и вятърната гемия бавно се отдели от пристана и се понесе в мрака. Единствените звуци, които се чуваха, бяха плющенето и скърцането на кораба, далечният грохот на колелото и стърженето на тревата по дъното на корпуса.

Шестимата гледаха как сянката на ската остава назад, а незапаленият сигнален погребален огън се отдалечава като слаб отблясък от звездна светлина, отразена от бледа дървесна повърхност, след което останаха само небето, нощта и люлеещите се кръгове светлина от фенерите.

— Аз ще сляза долу и ще се опитам да приготвя нещо за ядене — рече консулът.

Другите останаха за известно време на палубата, усещайки слабото вълнение и грохота под краката си и загледани в тъмнината наоколо. Тревното море се виждаше просто като място, където звездите свършваха и започваше едноизмерният мрак. Касад освети с ръчно фенерче части от платната и такелажа, при което се видя как въжетата се опъваха яко от невидими ръце. След това провери всички ъгли и скрити кътчета от кърмата до носа. Останалите наблюдаваха мълчаливо. Когато той загаси фенерчето, тъмнината изглеждаше по-малко потискаща, светлината от звездите — по-ярка. Някаква силно наситена миризма — по-скоро като от пролетно поле, отколкото от морето — достигна до тях, довяна от бриз, преминал над хиляди километри трева.

Малко по-късно консулът ги повика и те слязоха долу да се нахранят.

Камбузът беше препълнен и нямаше обща маса за ядене, затова използваха просторната каюта в кърмовата част за общо помещение, като наредиха три от куфарите един до друг във формата на импровизирана маса. Четири фенера, закачени на ниските греди, осветяваха стаята. Хет Мастийн отвори един от високите прозорци над леглото и от него повя лек ветрец.

Консулът сложи на най-големия куфар чинии, отрупани със сандвичи, и се върна отново с дебелостенни бели чаши и термос с кафе. Наля, докато останалите се хранеха.

— Доста е вкусно — рече Федман Касад. — Къде намерихте ростбифа?

— Хладилникът е пълен догоре. В склада за провизии отзад има още един голям фризер.

— Електрически ли е? — попита Хет Мастийн.

— Не. Двойно изолиран.

Мартин Силенъс подуши някаква кана, взе един нож от чинията със сандвичи и добави обилно количество хрян на сандвича си. Очите му искряха от сълзи, докато се хранеше.

— Обикновено колко време трае това пътуване? — обърна се Ламиа към консула.

Той вдигна поглед от кръгчето черно кафе в чашата си, над което се бе съсредоточил.

— Извинете, какво казахте?

— Пътуването през Тревното море… Колко време ще трае?

— Една нощ и половин ден до планините — отвърна консулът. — Ако ветровете са с нас.

— А после… още колко, докато прекосим планините — попита отец Хойт.

— По-малко от един ден — рече консулът.

— Ако трамваят върви — добави Касад.

Консулът сръбна от горещото кафе и се намръщи:

— Трябва да приемем, че ще върви. В противен случай…

— В противен случай какво? — настоя Ламиа.

— В противен случай — рече полковник Касад, като отиде до отворения прозорец и сложи ръце на бедрата си, — ще се окажем захвърлени на шестстотин клика от Гробниците на времето и на хиляда клика разстояние от южните градове.

Консулът поклати глава.

— Не — рече той. — Храмовите жреци или онези, които стоят зад това поклонение, които и да са те, са се погрижили да се доберем дотук. Те ще се погрижат да стигнем до края.

Брон Ламиа скръсти ръце и се намръщи.

— Като какви… като жертви ли?

Мартин Силенъс избухна в смях и извади бутилката си:

Кои са тез, към жертвеника дето

вървят? Към кой зелен олтар, о, тайнствен жрец,

повел си таз жена, що вие към небето,

в коприна цялата и с лавъров венец?

Кой град крайречен или в планините скътан,

с кале миролюбиво или край морето,

обезлюдява в тази Божа утрин?

И с улици, оттук нататък мъртви,

без ни една душа, която да докрета

и да разкаже ориста му клета.

Брон Ламиа бръкна под туниката си и извади оттам един режещ лазер, не по-голям от малкия й пръст. Тя го насочи към главата на поета.

— Слушай, жалко лайно. Ако кажеш само още една дума… кълна се… ще те изпепеля на място.

Неочаквано настъпи пълна тишина, като се изключи грохотещото стенание на кораба под тях. Консулът се приближи към Мартин Силенъс. Полковник Касад пристъпи на две крачки зад Ламиа.

Поетът отпи една дълга глътка и се усмихна на тъмнокосата жена. Устните му бяха влажни.

— О, построй своя кораб на смъртта — прошепна той. — О, построй го!

Пръстите на Ламиа бяха побелели върху лазерния молив. Консулът се промъкна още по-близо до Силенъс, без да знае какво да направи, представяйки си как светкавичният камшичен лъч от светлина пронизва неговите собствени очи. Касад се надвеси над Ламиа като двуметрова плътна сянка.

— Госпожо — рече Сол Уайнтрауб, който бе седнал на една койка до отсрещната стена, — трябва ли да ви напомня, че тук има дете?

Ламиа хвърли поглед надясно. Уайнтрауб беше измъкнал едно дълбоко чекмедже от някакъв корабен шкаф и го бе сложил върху леглото като люлка. Той беше изкъпал детето и бе влязъл безшумно точно преди рецитацията на поета. Сега нежно положи бебето в застланото гнездо.

— Съжалявам — извини се Брон Ламиа и наведе надолу малкия лазер. — Само че той толкова много ме ядосва.

Уайнтрауб кимна и залюля леко чекмеджето. Мекото търкаляне на вятърната гемия, съчетано с непрекъснатия грохот на голямото колело, изглежда, вече бе приспало детето.

— Всички сме уморени и напрегнати — рече ученият. — Може би трябва да си намерим място за нощуване и да легнем да спим.

Жената въздъхна и напъха оръжието в колана си.

— Аз няма да спя — каза тя. — Нещата са прекалено… странни.

Останалите кимнаха в съгласие. Мартин Силенъс бе седнал на широката издатина под кърмовите прозорци. Той вдигна нагоре краката си, отпи една глътка и каза на Уайнтрауб:

— Разкажете вашата история, старче.

— Да — обади се и отец Хойт. Свещеникът изглеждаше толкова уморен, че приличаше на мъртвец, но трескавите му очи горяха. — Разкажете. Имаме нужда да разкажем историите си и да ни остане време да размислим над тях, преди да пристигнем.

Уайнтрауб прокара ръка по плешивото си теме.

— Моята история е скучна — рече той. — Аз никога не съм бил на Хиперион. Няма никакви сблъсъци с чудовища, никакви героични подвизи. Това е разказ на човек, чиято представа за епическо приключение е да говори пред един клас ученици, без да си е готвил бележки.

— Толкова по-добре — заяви Мартин Силенъс. — Имаме нужда от приспивателно.

Сол Уайнтрауб въздъхна, нагласи очилата си и кимна. В брадата му имаше няколко тъмни косъма, но преобладаваше сивото. Той намали светлината на фенера над леглото на бебето и се премести на един стол в средата на стаята.

Консулът загаси останалите лампи и наля по малко кафе на желаещите. Сол Уайнтрауб говореше бавно, бе внимателен в изразите и точен в думите и не след дълго тихият водопад на неговия разказ се примеси със слабия грохот и плавното люлеене от напредването на вятърната гемия на север.

Разказът на учения:
Горчив е вкусът на водата от Лета

Сол Уайнтрауб и съпругата му Сара живееха щастливо още преди да се роди дъщеря им; Рахил приближи нещата до съвършенство толкова, колкото съпружеската двойка можеше да си представи.

Когато зачена детето, Сара беше на двадесет и седем години, а Сол — на двадесет и девет. Никой от тях не бе мислил да се подлага на пулсенови процедури, понеже никой не можеше да си го позволи, но и двамата се надяваха, че дори и без тях им остават още петдесетина години здрав живот.

И двамата бяха прекарали живота си на планетата Бърнард, един от най-старите, но и най-привлекателни членове на Хегемонията. Планетата беше включена в Мрежата, но за Сол и Сара това нямаше значение, понеже те не можеха да си позволят чести пътувания с телепортатора, а и нямаха особено желание за това. Сол неотдавна бе отпразнувал десетата си година в колежа „Найтънхелзър“, където преподаваше история и класически езици и се занимаваше с проучвания върху еволюцията на етическите понятия. „Найтънхелзър“ беше малко учебно заведение с не повече от три хиляди ученика, но имаше изключителна академична слава и привличаше млади хора от цялата Мрежа. Основният повод за недоволство сред учениците беше това, че „Найтънхелзър“ и заобикалящият го Крофорд били един остров на цивилизацията сред океан от царевица. Това беше вярно: колежът се намираше на три хиляди километра от столицата Басард по съвсем равен път и тераформираната земя по цялата тази територия бе раздадена за земеделие. Нямаше нито гори за изсичане, нито хълмове, нуждаещи се от приспособяване за обработване, нито пък планини, които да нарушават монотонността на равните царевични Поля. Поетът левичар Сомад Бреви бе преподавал за кратко в „Найтънхелзър“ преди Гленън-Хайтския бунт и го бяха уволнили оттам; преди да се телепортира за Ренесанс Вектор, той казал на приятелите си, че графство Крофорд в южната част на Синзър на планетата Бърнард е Деветият кръг на отчаянието, разположен върху най-малката пъпчица на абсолютния гъз на вселенската география.

Сол и Сара Уайнтрауб си го харесваха. Крофорд, град с двадесет и пет хиляди жители, изглеждаше така, сякаш е бил прекопиран от някакъв средноамерикански модел от деветнадесети век. Улиците бяха широки и над тях се извисяваха брястове и дъбове. (Планетата Бърнард беше втората колония на Земята извън Слънчевата система, основана столетия преди антигравитационните полети с разселнически кораби и преди Хеджира: по това време разселническите кораби са били огромни.) Къщите в Крофорд бяха строени в различни стилове — от ранния викториански до канадския ренесанс, — но всичките изглеждаха бели и се гушеха далеч в дъното на обширни и добре подкастрени морави.

Сградата на самия колеж беше в стил от епохата на крал Джордж и представляваше група постройки от червени тухли и бели колони, разположени в кръг около яйцевиден вътрешен двор. Кабинетът на Сол се намираше на третия етаж в Плечър Хол, най-старото здание на колежа, и през зимата той можеше да наблюдава от прозореца как оголените вейки разрязват двора на сложни геометрични фигури. Сол обичаше тебеширения прах и мириса на старо дърво — мирис, който не се бе променил от времето, когато беше новодошъл тук — и всеки ден, докато се изкачваше към кабинета си, той разглеждаше с обич дълбоко изтритите стъпала, които го свързваха с двадесет поколения найтънхелзърски ученици.

Сара бе родена в една ферма по средата на пътя между Басард и Крофорд и се бе дипломирала по теория на музиката една година, преди да защити доктората си. Тя беше щастлива и енергична млада жена и ако според общоприетите норми за физическа красота нещо й липсваше, Сара го компенсираше с качествата на личността си; тя запази този свой чар и в по-късна възраст. Сара бе следвала две години в университета в Ню Лайънз на планетата Денеб Драй, но се бе измъчвала от носталгия заради внезапните залези: прехвалените тамошни планини с била, подобни на нащърбена коса направо прорязваха слънчевата светлина, а Сара копнееше за залезите у дома, които траеха с часове — слънцето на Бърнард висеше на хоризонта като голям червен балон, завързан с конец, а от небето лъхаше вечерна прохлада. Липсваше й и съвършено плоската равнина, където — като се взираше от прозореца на стаята си, разположена на третия етаж под триъгълния покрив с остър връх — едно малко момиченце можеше да обхване с поглед петдесет километра набраздени със синори поля и да види как се задава буря, подобна на синкавочерна завеса, зад която проблясват внезапни мълнии. Впрочем Сара също липсваше на семейството си.

Със Сол се срещнаха една седмица, след като тя се бе прехвърлила в „Найтънхелзър“. Три години по-късно той й предложи да се оженят и тя прие. Отначало Сара не забеляза нищо особено в невисокия младеж, който наскоро се бе дипломирал. По онова време тя все още се обличаше според модата в Мрежата, задълбочаваше се в постдеструкционистки музикални теории, четеше „Obit“[1], „Nihil“[2] и най-авангардните списания от Ренесанс Вектор и ТС2 и се преструваше, че изпитва интелектуално отегчение от живота и се бунтува срещу обществото — неща, които никак не се връзваха с дребничкия, но сериозен специализант по история, който я заля с плодов коктейл на празненството в чест на декана Мур. Всичко екзотично, което Сол Уайнтрауб можеше да е наследил от своите юдейски предци, веднага се отричаше от произношението му на човек с обществени ангажименти, от дрехите му, закупени от крофордския магазин за мъжка мода, и от факта, че бе пристигнал на празненството с книгата на Детреск „Варианти на самотата“, разсеяно пъхната под мишницата му.

За Сол това беше любов от пръв поглед. Той гледаше с широко отворени очи засмяното момиче с румени бузи и не обръщаше внимание на скъпата рокля и претенциозните оранжеви нокти: личността на това момиче сияеше пред самотния млад човек като пътеводна звезда. Преди да срещне Сара, Сол не знаеше, че е самотен, но веднага щом стисна ръката й за пръв път и изля плодовия коктейл върху роклята й, той разбра, че ако не се ожени за нея, целият му живот ще бъде пуст.

Ожениха се една седмица след известието, че Сол е назначен за преподавател в колежа. Прекараха медения си месец на Мауи-Обетована (за Сол това бе първото междузвездно пътуване с телепортатор). Там наеха един плаващ остров само за тях двамата и в продължение на три седмици островът ги разхожда из чудесата на Екваториалния архипелаг. Споменът за тези облени от слънце и продухани от вятъра дни остана завинаги в паметта на Сол. А най-скъпият му спомен, запазен в тайна, беше как след едно нощно къпане Сара излиза гола от морето, звездите на Сърцевината блестят над нея, а по тялото й пробягват подобни на съзвездия фосфоресценции от разпенената следа подир плаващия остров.

Те искаха да имат дете веднага, но трябваше да чакат пет години, докато природата склони да им го даде.

Сол си спомняше как люлееше Сара в ръцете си, докато тя се гърчеше. Родилните мъки бяха тежки, но ето че накрая — невероятно — Рахил Сара Уайнтрауб се роди в 2:01 ч. сутринта в медицинския център на графство Крофорд.

Присъствието на бебето внесе объркване както в живота на Сол, който беше изцяло погълнат от науката като такава, така и в професионалните изяви на Сара в качеството й на музикален критик на информационната сфера на Бърнард, но никой от тях не възропта. Първите месеци бяха смесица от непрекъсната умора и радост. Късно нощем — между две кърмения — Сол често пристъпваше на пръсти в детската стая просто за да провери как е Рахил, да застане до нея и да я погледа. Обикновено се оказваше, че Сара вече е там; тогава двамата се хващаха за ръце и дълго разглеждаха чудото — едно бебе, спящо по корем с повдигнато нагоре задниче и с глава, заровена в бухналата възглавничка в предната част на креватчето.

Рахил беше от онези рядко срещани деца, които са очарователни без превземки и без съзнателно кокетство. Когато навърши две стандартни години, външният й вид и личността й правеха силно впечатление — тя имаше светлокестенявата коса, румените бузи и широката усмивка на майка си и големите кафяви очи на баща си. Приятелите на семейството казваха, че детето съчетава най-хубавото от чувствителността на Сара и интелекта на Сол. Един от тях, детски психолог в колежа беше на мнение, че на петгодишна възраст Рахил показва най-сигурните признаци, присъщи на истински даровитите деца — последователна любознателност, непосредственост в общуването, състрадателност и безпогрешен усет за честно и нечестно.

Един ден, докато проучваше в кабинета си документи от старата Земя, Сол се натъкна на нещо за въздействието на Беатриче върху мирогледа на Данте Алигиери и остана поразен от един пасаж, написан от някакъв критик от двадесетия или двадесет и първия век:

Единствено тя (Беатриче) все още е била за него нещо реално и е продължавала да олицетворява красотата и смисъла на живота. За него тя се е била превърнала в маяк, както би могъл да се изрази Мелвил, при това много по-естествено, отколкото бихме го сторили ние; била му е като точното време по Гринуич…

Сол спря за момент и поиска информация за понятието „точно време по Гринуич“; получи я и продължи по-нататък. Критикът бе добавил и нещо от себе си:

Вярвам, че повечето от нас си имат някое женско същество като Беатриче — било дъщеря, било съпруга, било приятелка, — пред която поради самата й природа, поради нейната сякаш вродена доброта и ум вътре в себе си ние се срамуваме от лъжите си, когато лъжем.

Сол изключи компютъра и се загледа навън към черните геометрични фигури, които образуваха клоните на дърветата в двора.

 

 

Рахил не беше непоносимо образцово дете. Когато беше на пет стандартни години, тя грижливо острига косите на петте си най-любими кукли, а после острига още по-късо и собствената си коса. Когато беше на седем, тя реши, че чергаруващите работници, които живееха в разнебитени къщи в южните покрайнини на града, се нуждаят от по-питателна храна, изпразни килерите, големите и малките хладилници и контейнерите със синтетична храна, уговори три свои приятелки да я придружат и раздаде на работниците равностойността на неколкостотин марки от семейния бюджет за храна.

Когато навърши десет години, Рахил, откликвайки на един призив към дръзновение, отправен от Стъби Берковиц, се опита да се покатери на върха на най-стария бряст в Крофорд. Намираше се на четиридесет метра височина и до върха й оставаха по-малко от пет метра, когато един клон се счупи и тя падна, без да има на какво да се задържи на две трети от пътя си към земята. Сол бе извикан по неговия инфотерм: в този момент той разсъждаваше пред учениците върху моралистичните тежнения от епохата на първото ядрено разоръжаване на Земята. Без да каже дума, Сол излезе от залата и измина тичешком дванадесетте преки, които го деляха от медицинския център.

Рахил си беше счупила левия крак, челюстта и две ребра; белият й дроб също беше засегнат. Когато Сол влетя в болничната стая, тя плаваше във вана с хранителен разтвор, но успя да го погледне през рамото на майка си, да се усмихне слабо и да изговори през жичката, която минаваше през устата й:

— Татко, бях на четири и половина метра от върха. Може би и по-близо. Следващия път ще го стигна.

 

 

Рахил завърши средното си образование с отличен успех и получи предложение за стипендия от частни академии на пет планети и от три университета, включително Харвардския на Нова Земя. Тя избра „Найтънхелзър“.

Сол не се изненада много, когато дъщеря му избра да специализира археология. Един от най-милите му спомени за нея бяха дългите следобеди, които Рахил прекарваше пред входната врата на дома им, когато беше на около две години: тя копаеше в глината, без да обръща внимание на паяците и буболечките, втурваше се към къщи да покаже всяка пластмасова чинийка всеки потъмнял пфениг, които беше изровила, и разпитваше откъде са се взели и какви са били хората, които са ги оставили там.

Когато стана на деветнадесет стандартни години, Рахил получи първата си университетска степен, поработи през лятото на фермата на баба си и през есента замина с телепортатора за планетата Свободен дом. Тя прекара там, в университета в Рийкс, двадесет и осем местни месеца; когато се върна у дома, на Сол и Сара им се стори, че над тяхната планета е изгряло слънце.

В продължение на две седмици дъщеря им — вече зрял и напълно развит човек, при това някак, толкова самоуверена, колкото не можеха да бъдат дори двойно по-възрастни от нея хора — си почиваше и се наслаждаваше на това, че е у дома. Една вечер, докато се разхождаше с баща си из двора на колежа точно след залез-слънце, тя започна настойчиво да го разпитва за подробности, свързани с произхода му.

— Татко, смяташ ли се още за евреин?

Учуден от въпроса. Сол прокара длан по оредяващата си коса.

— Евреин? Да, мисля, че да. Но сега това не означава онова, което е означавало някога.

— Аз еврейка ли съм? — попита Рахил. Бузите й аленееха в здрачаващата се вечер.

— Ако искаш, бъди — рече Сол. — След гибелта на старата Земя това вече няма същия смисъл.

— Ако бях момче, щеше ли да искаш да ме обрежат?

Сол се засмя, едновременно развеселен и объркан от въпроса.

— Говоря сериозно — каза Рахил.

Той намести очилата си.

— Струва ми се, че да, моето момиче. Никога не съм мислил за това.

— Ходил ли си в синагогата в Басард?

— Не съм ходил от моя бар мизвах[3] — каза Сол и си спомни деня, в който преди петдесет години баща му взе назаем викеновото ЕМПС на вуйчо Ричард и цялото семейство отлетя за столицата, за да присъства на ритуала.

— Татко, защо евреите мислят, че… че всичко е станало по-маловажно, отколкото преди Хеджира?

Сол разпери ръце — силни ръце, по-скоро на каменар, отколкото на учен.

— Умен въпрос, Рахил. Може би защото толкова много от мечтите са мъртви. Израел е загинал. Новият Храм издържа по-малко време, отколкото първият и вторият. Бог престъпи словото си, като разруши Земята за втори път — Той направи точно това. И тази диаспора е… завинаги.

— Но на някои места евреите държат на своята етническа и религиозна идентичност — продължи да упорства дъщеря му.

— О, разбира се. На планетата Хеброн и в някои изолирани райони на галактиката човек може да намери цели общности — наричат ги хазидически, ортодоксални, хасмодейски… но те са някак нежизнени, декоративни… сякаш гледат само да привличат туристи.

— Като парковете с изкуствени приспособления ли?

— Да.

— Съгласен ли си да ме заведеш утре в храма Бетел? Аз мога да взема назаем стратоплана на Каки.

— Няма нужда — каза Сол. — Ще използваме совалката на колежа.

После помълча малко и добави:

— Да, иска ми се утре да те заведа в синагогата.

Под старите брястове притъмняваше. Тук-там по широката улица, която водеше към техния дом, пламваха нощни лампи.

— Татко — обади се Рахил, — сега ще те питам нещо, за което съм те питала около един милион пъти, откак съм станала на две години. Вярваш ли в Бога?

Сол не се усмихна. Нямаше какво друго да й отговори, освен да повтори онова, което бе казвал един милион пъти:

— Чакам да повярвам.

 

 

Следдипломните занимания на Рахил бяха свързани с чуждия разум и артефактите от епохата преди Хеджира. В продължение на три стандартни години момичето от време на време гостуваше на родителите си, а в промеждутъците между тези гостувания Сол и Сара получаваха холоси от пейзажи на екзотични планети, които се намираха близо до Мрежата, но не влизаха в нея. И тримата знаеха, че теренната й работа, по време на която тя трябваше да си определи тема за дисертация, скоро ще я отведе далече от Мрежата, в Покрайнините, където време-дългът подяжда живота на тези, които сме оставили, и замъглява спомена ни за тях.

Веднъж — беше през последната ваканция на Рахил преди отпътуването на експедицията — Сара попита:

— Къде, по дяволите, е този Хиперион? Името му звучи като щемпел за качество върху някаква стока.

— Това е забележително място, мамо! Там има повече нечовешки артефакти, отколкото където и да било, с изключение на Армагаст.

— Тогава защо не отидеш на Армагаст? — рече Сара. — Той е само на няколко месеца път от Мрежата. Защо избираш второто, а не най-доброто?

— Хиперион все още не е станал голяма туристическа атракция — отговори Рахил. — И въпреки това туристите започват да се превръщат в проблем. Хората, които имат пари, сега са по-склонни да пътуват извън Мрежата.

— Ще ходиш ли до Лабиринта? Имам предвид артефактите, които се наричат Гробниците на времето — попита Сол и забеляза, че гласът му внезапно е станал дрезгав.

— Да, татко. Гробниците на времето. Ще работя с д-р Мелио Арундес, който знае за Гробниците повече от всеки друг жив човек.

— Не са ли опасни? — попита Сол, като се помъчи въпросът му да изглежда колкото е възможно по-нехаен, но чу, че гласът му трепери.

— Заради легендата за Шрайка ли? — усмихна се Рахил. — Не. В продължение на две стандартни столетия никой не е пострадал точно от тази легенда.

— Но аз съм виждал документи за нещастията, които са се случили там по време на втората колонизация… — подхвана Сол.

— Аз също, татко. Но тогава хората не са знаели за големите скални змии, които слизат в пустинята да търсят плячка. Вероятно неколцина са станали жертва на змиите, а останалите са изпаднали в паника. Нали знаеш как се създават легендите. Освен това скалните змии са напълно изтребени.

— Но космическите кораби не могат да кацат там — упорстваше Сол. — Ще трябва да отидеш до Гробниците с кораб. Или на екскурзия. Или някаква друга проклета глупост.

Рахил се засмя и каза:

— В стари времена онези, които са летели дотам, не са знаели за въздействието на антиентропните полета и затова са станали няколко злополуки. Сега обаче има летище за дирижабли, а при чупката, от която планините завиват на север, е построен голям хотел, който се казва „Крепостта Хронос“ — там всеки ден отсядат стотици туристи.

— Ти там ли ще отседнеш? — попита Сара.

— За част от времето. Ще бъде вълнуващо, мамо.

— Надявам се да не бъде прекалено вълнуващо — рече Сара.

И тримата се усмихнаха.

 

 

През четирите години, докато Рахил пътуваше (за нея това бяха няколко седмици, прекарани в сомния), Сол установи, че тя му липсва много повече, отколкото ако пак не е при него, но е някъде по работа в пределите на Мрежата. Мисълта, че шеметно се отдалечава със скорост, по-голяма от скоростта на светлината, обвита в изкуствен квантов пашкул заради антигравитацията, му изглеждаше противоестествена и злокобна.

Той и жена му бяха вечно заети. Сара се отказа от работата си като музикален критик, за да посвети повече време на местните екологични проблеми; Сол пък преживяваше един от най-трескавите периоди в живота си. Излязоха втората и третата му книга. Втората — „Кризите на нравствеността“ — предизвика такъв жив отзвук, че той нямаше мира от непрекъснати покани за междупланетни конференции и симпозиуми. На няколко от тях отиде сам; на още няколко — заедно със Сара, но макар че и на двамата им харесваше идеята да пътешестват, реалният сблъсък с необходимостта да ядат странни храни, да сменят гравитацията и да гледат светлината на странни слънца скоро изтика тази идея изцяло на заден план. Сол забеляза, че отново прекарва по-голямата част от времето си у дома в проучване на материала за следващата си книга; когато трябваше да участва в някоя конференция, използваше двустранния холовизорен канал на колежа.

Бяха изминали почти пет години, откакто Рахил замина на експедиция, когато Сол сънува сън, който промени живота му.

 

 

В този сън Сол бродеше из някакъв голям архитектурен комплекс с колони колкото малки мамутови дървета и таван, който се губеше от погледа високо над него. От този таван се спускаха гъсти струи червена светлина. От време на време той успяваше да зърне в мрака някакви очертания далече отляво или отдясно; веднъж различи два каменни крака, извисяващи се в тъмнината като две масивни здания; после видя нещо, което приличаше на кристален бръмбар — то се въртеше високо над главата на Сол, а от вътрешността му блестяха студени светлини.

Накрая Сол спря да си почине. Далече зад него се чуваше шум като от огромен пожар, сякаш горяха цели градове и гори. Пред него блестяха светлините, към които се бе запътил — два тъмночервени овала.

Той изтриваше потта от челото си, когато някакъв страховит глас му каза:

Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря, която обичаш, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.

И в съня си Сол спря и рече:

— Вие не говорите сериозно.

И продължи да върви из мрака, а червените кълба заблестяха като кървави луни над равнината, чиито очертания се губеха. И когато той спря да почине, страховитият глас каза:

Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря, която обичаш, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.

И Сол не зачете сериозността на гласа, и ясно изрече в тъмнината:

— Чух ви първия път… отговорът продължава да бъде не.

Сол знаеше, че в този момент сънува, и част от съзнанието му се забавляваше от помпозния декор, но друга част желаеше само едно — да се събуди. Вместо това той се озова на нисък театрален балкон, от който се виждаше някакво помещение, в което Рахил лежеше гола върху голям каменен блок. Тази сцена се осветяваше от блясъка на двете червени кълба. Сол погледна надолу към дясната си ръка и видя, че държи дълъг крив нож. И острието, и дръжката му изглеждаха като изработени от кост.

Гласът, който все повече и повече звучеше за Сол така, както би звучал гласът на Бога според плиткоумния замисъл на някой режисьор на долнопробна холодрама, се чу отново:

Сол! Слушай добре. Бъдещето на човешкия род зависи от това дали сега ще ме послушаш. Ти трябва да вземеш твоята дъщеря Рахил, която обичаш, и да отидеш на планетата, наречена Хиперион, и там да я принесеш в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.

И Сол, измъчен от целия този сън, а и донякъде уплашен от него, се обърна назад и хвърли ножа в тъмнината. Когато се обърна да види дъщеря си, сцената беше изчезнала. Червените кълба висяха вече съвсем близо и Сол можа да види, че те представляват многофасетни скъпоценни камъни с размерите на малки планети.

Гласът — още по-силен — се чу отново:

Така ли ме слушаш? Дадох ти шанс. Сол Уайнтрауб. Ако промениш решението си, знаеш къде да ме намериш.

И Сол се събуди — наполовина разсмян, наполовина вледенен от съня. Забавляваше го мисълта, че целият Талмуд и целият Стар Завет могат да се вместят в някакъв плосък космически виц.

 

 

По времето, по което Сол сънува този сън, Рахил беше на Хиперион. Наближаваше краят на първата й изследователска година на планетата. Членовете на експедицията — деветима археолози и шестима физици — бяха очаровани от хотел „Крепостта Хронос“, но той бе пренаселен с туристи и мними поклонници на Шрайка така че след първия месец, през който изследователите всяка вечер се връщаха да спят там, те се установиха на постоянен лагер между разрушения град и малкия каньон, от другата страна на който се намираха Гробниците на времето.

Докато половината от екипа продължаваше разкопките в поредния район на града, двама други колеги на Рахил й помагаха да състави каталог на всички особености, свързани с Гробниците на времето. Физиците бяха очаровани от антиентропните полета и прекарваха голяма част от времето си в поставяне на разноцветни флагчета, които отбелязваха границите на т.нар. времеви приливи.

Екипът на Рахил бе съсредоточил усилията си върху артефакта, наречен Сфинкса. Всъщност това каменно изображение не беше нито на човек, нито на лъв; възможно бе то изобщо да не е изображение на живо същество, макар че вълнисто-гладките очертания в горната част на монолита внушаваха идеята за одушевеност, а едни полегати висулки караха всекиго да мисли за криле. За разлика от другите Гробници, които бяха отворени и леснодостъпни, Сфинкса представляваше струпване от тежки каменни блокове, прорязани във всички посоки от тесни коридори; някои от тях се стесняваха дотолкова, че бе невъзможно човек да премине през тях, а други ставаха широки като аудитории, но никой не водеше до друго място, освен до нов коридор. Нямаше крипти, съкровищници, ограбени саркофази, стенописи или тайни ходове — това беше просто някаква плетеница от безсмислени каменни коридори, чиито стени се потяха.

Рахил и любовникът й Мелио Арундес се заеха да правят карта на Сфинкса по един метод, използван в практиката поне от седем столетия и приложен за пръв път при проучването на египетските пирамиди някъде през двадесетия век. Те поставяха в най-долната част на Сфинкса чувствителни към радиацията детектори на космически лъчи и фиксираха времето, в което космическите частици преминават през каменната грамада отгоре, както и системните отклонения в траекторията им. Така можеха да се открият скрити зали или тайни ходове, неуловими дори за дълбоко радарните устройства. Понеже туристическият сезон беше в разгара си, Автономният съвет на Хиперион смяташе, че подобен начин на изследване може да повреди Гробниците. Рахил и Мелио редовно пристигаха на обекта в полунощ, изминавайки половинчасовото разстояние до точното място ту с вървене, ту с пълзене из лабиринта от коридори в светлината на синкави лампи, поставени там от самите тях. Те прекарваха времето до сутринта със стотици хиляди тонове камък над главите си, като се взираха в показанията на приборите и се вслушваха в наушниците си, където се разнасяше писъкът на частици, подет в утробата на умиращи звезди.

Приливите на времето не създаваха затруднения при посещенията на Сфинкса. Измежду всички Гробници той изглеждаше най-малко защитен от антиентропните полета, а физиците бяха изчислили грижливо периодите, когато прибоят на времето можеше да представлява заплаха. Приливът настъпваше в 10:00 часа и само след двадесет минути се оттегляше в посока към Нефритената гробница, разположена на половин километър на юг. Достъпът на туристи до Сфинкса беше забранен до 12:00 часа; пак заради сигурността туристите трябваше да са напуснали местността преди 09:00 часа. Физиците бяха поставили хронотропни сензори на много места по пътеките и туристическите алеи между Гробниците за да задействат мониторите в случай на промяна в режима на времевите приливи и да предупредят посетителите.

Една нощ — само три седмици преди да изтече изследователската й година на Хиперион — Рахил се събуди, остави любовника си да спи в лагера, качи се на един специално пригоден за терена джип и го подкара към Гробниците. Тя и Мелио бяха решили, че е глупаво и двамата едновременно да наблюдават приборите всяка нощ, затова се редуваха, като единият ходеше на обекта, а другият обобщаваше данните и ускоряваше осъществяването на крайния проект — радарна карта на дюните между Нефритената гробница и Обелиска.

Нощта беше студена и прекрасна. По цялото небе блестяха огромен брой звезди, четири или пет пъти повече, отколкото Рахил бе свикнала да гледа по небето на родния Бърнард. Ниските дюни си шушнеха и се полюшваха под силния бриз, който духаше откъм южните планини.

Рахил завари местността все още осветена. Групата физици тъкмо си бе свършила работата за деня и товареше джипа си. Тя си побъбри с тях, а когато те си заминаха, изпи чаша кафе, намести раницата на гърба си и измина двадесет и пет минутното разстояние до търбуха на Сфинкса.

За стотен път Рахил се чудеше кой и с каква цел е построил Гробниците. Датирането по строителните материали се бе оказало неосъществимо поради въздействието на антиентропните полета. Единствено анализът на самите Гробници, отнесен към ерозионните процеси на каньона и някои други геологически данни от околността, бе показал, че Гробниците са най-малко на половин милион години. Предполагаше се, че строителите на Гробниците на времето са били хуманоиди, макар това да не личеше по нищо, освен по широкия размах на строежите. Във всеки случай от проходите вътре в Сфинкса не можеше да се разбере много — някои от тях по форма и големина изглеждаха сякаш пригодени за хора, но само няколко метра по-нататък същият коридор можеше да се смали до размерите на средна по големина водопроводна тръба, а след това — да се превърне в нещо по-голямо и по-внушително от естествена пещера. Изходните врати — ако можеха да бъдат наречени така, тъй като не водеха кажи-речи към нищо — бяха ту триъгълни, ту трапецоидни, ту десетоъгълни, но нерядко се случваха и правоъгълни.

Рахил измина пълзешком последните двадесет метра по един стръмен склон, като хлъзгаше раницата пред себе си. Студената светлина на лампите придаваше на скалата синкав и безкръвен вид. „Търбухът“, когато стигна до него, изглеждаше като щастлив оазис на човешки безпорядък и миризми. Няколко сгъваеми стола запълваха центъра на неголямото пространство, а зад тясната маса до северната стена бяха наредени детектори, осцилоскопи и други прибори. Върху една дъска, поставена на две трупчета до срещуположната стена, имаше чаши за кафе, шах, недоядена поничка, две книги с меки корици и една пластмасова играчка, изобразяваща нещо като куче, облечено в поличка с цвета на зелена трева.

Рахил се разположи, постави термоса с кафе до играчката и провери детекторите на космическите лъчи. Данните изглеждаха същите: нямаше тайни помещения и ходове, а само няколко ниши, които дори дълбочинният радар беше пропуснал. На сутринта Мелио и Стефан щяха да заложат дълбинни сонди, да включат топлинни предаватели и да вземат проби от въздуха в нишите, преди да проникнат в тях с микроманипулатори. За около една дузина такива ниши се бе оказало, че не представляват никакъв интерес. Из лагера се носеше шегата, че следващата кухина, не по-голяма от човешки юмрук, ще разкрие миниатюрни саркофази, урни колкото топлийки и микроскопична мумия — един супермини Тутанкамончо, както бе казал Мелио.

За разлика от друг път Рахил провери радиовръзката по инфотерма. Нищо. Четиридесетте метра каменен масив и друг път бяха нарушавали връзката. Изследователите мислеха да прокарат жичен телефон от повърхността до „търбуха“, но това не беше чак толкова необходимо, а и годината им беше почти изтекла. Рахил настрои инфотерма си за прием, за да контролира данните на детектора, и се приготви да прекара дълга и отегчителна нощ.

На старата Земя се е разказвала чудна история за един фараон. Доколкото си спомняше Рахил, името му е било Хеопс. Той заповядал да му построят огромна пирамида, а самата гробница според обичая трябвало да бъде в дълбоко подземие точно под върха на пирамидата. Години наред фараонът лежал буден по цели нощи, обзет от клаустрофобична паника, и си представял как всички тези тонове камък ще тегнат над него до края на вечността. Накрая фараонът заповядал гробницата да се премести по-близо до върха на пирамидата, на една трета от разстоянието между върха и основите. Във висша степен нетрадиционно. Рахил влизаше в положението на този владетел. Тя се надяваше, че където и да се намира сега фараонът, сънят му е по-лек.

Почти се беше приспала с тези мисли, когато — 02:15 — инфотермът й зацвърча, детекторите записукаха и тя скочи на крака. Според данните на сензорите Сфинксът внезапно се бе разраснал с една дузина нови стаи, някои от които по-големи от цялата постройка. Рахил започна да настройва изображенията и въздухът пред очите й се замъгли от непрекъснатото движение по екраните. Очертания на коридори се гърчеха и се извиваха около оста си като въртящи се Мьобиусови кръгове. Според външните сензори горната част на постройката се гърчеше и се огъваше като ветропоказател… или като крила.

Рахил знаеше, че това е някаква серийна повреда, но дори след като се опита да регулира инфотерма, той продължи да бълва данни и изображения. После едновременно се случиха няколко неща.

Тя чу провлачени стъпки в коридора над главата си.

Всички изображения мигновено изчезнаха от екраните.

Някъде из лабиринта от коридори алармената инсталация започна да тръби за времеви прилив.

Всички светлини угаснаха.

Последното беше необяснимо. Всеки комплект уреди бе снабден с автономно енергийно захранване, което можеше да издържи на ядрено нападение. Лампите в „търбуха“ съвсем наскоро бяха заредени с енергия за десет години. Осветлението в коридорите беше биолуминесцентно и не се нуждаеше от захранване.

И въпреки това светлината беше угаснала. Рахил измъкна от коленния джоб на комбинезона си един лазерен пистолет и натисна спусъка. Нищо не се случи.

За първи път през живота си Рахил Уайнтрауб бе обзета от ужас — сякаш нечия ръка я стискаше за сърцето. Тя не можеше да си поеме дъх. За десет секунди се застави да остане абсолютно неподвижна, без дори да диша, за да излезе от състоянието на паника. Когато успя да се свести дотолкова, че да може да диша, без да се задъхва, тя стигна опипом до приборите и ги включи. Те не реагираха. Рахил повдигна инфотерма си и натисна с палец ключа на дисплея. Нищо… но това, разбира се, беше невъзможно, като се вземе под внимание неговата неуязвимост при удар и надеждността на енергийното му захранване. И все пак резултатът бе нулев.

Чуваше добре колко силно бие сърцето й, но отново си наложи да преодолее паниката и затърси опипом пътя към единствения изход. При мисълта, че ще трябва да премине през лабиринта в абсолютна тъмнина, направо й се искаше да запищи, но друго решение нямаше.

Момент. По-рано навсякъде из коридорите на Сфинкса бяха инсталирани стари лампи, но изследователският екип ги подмени с наниз от биолуминесцентни кълба. С наниз. Всички те висяха на едно перлоново въже, което стигаше до повърхността.

Прекрасно. Рахил тръгна опипом към изхода и почувства студенината на камъка под пръстите си. Дали и по-рано бе толкова студен?

Чу се отново звук от нещо остро, което със стържене се придвижваше надолу по шахтата, която слизаше до „търбуха“.

— Мелио? — извика Рахил в черния мрак. — Таня? Курт?

Стърженето се чу съвсем наблизо. Рахил се отмести заднешком, като събори в тъмнината някакъв прибор и един стол. Нещо докосна косата й; тя ахна и вдигна ръка.

Таванът се бе спуснал надолу. Масивният каменен блок от пет квадратни метра се плъзна още по-надолу, когато Рахил вдигна и другата си ръка, за да го пипне. В този момент се намираше по средата на пътя до коридора. Тя тръгна към изхода, като залиташе и размахваше ръце пред себе си, сякаш бе сляпа. Мина покрай един сгъваем стол, намери масата с уредите, повървя покрай нея, стигна до края на стената и напипа дъното на коридорната шахта, което тъкмо изчезваше, докато таванът се спускаше надолу. Успя да дръпне пръстите си секунда преди да бъдат отрязани.

Рахил седна на пода в тъмното. Един осцилоскоп изскърца под тежестта на тавана, а масата изпука и се разпадна под него. Отчаяна, Рахил правеше къси дъгообразни движения с глава. На по-малко от метър се чу метално стържене — звук, който беше почти като дишане. Тя заотстъпва, хлъзгайки се заднишком по пода, който внезапно се оказа целият покрит с изпочупени предмети. Дишането се усили.

Нещо остро и безкрайно студено я хвана за китката.

Най-сетне Рахил изпищя.

 

 

По онова време на Хиперион нямаше векторен предавател. Вретенният кораб „Фаро Сити“ също не разполагаше с възможности за векторна връзка. Така че Сол и Сара научиха за пръв път, че с дъщеря им е станала злополука, едва когато консулството на Хегемонията на Парвати изпрати холограмно послание до колежа. В него се казваше, че Рахил е пострадала, че е вън от опасност, но се намира в безсъзнание, и че пътува с медицински конвой от Парвати за намиращата се в границите на Мрежата планета Ренесанс Вектор. Полетът щеше да продължи малко повече от десет дни корабно време с пет месеца време-дълг. За Сол и жена му тези пет месеца бяха мъчителни. В момента, в който медицинския кораб пристигна в разпределителния телепортатор на Ренесанс, те вече хиляди пъти си бяха помислили най-лошото. Не бяха виждали Рахил от осем години.

Медицинският център в Да Винчи представляваше свободно рееща се кула, която се захранваше непосредствено от енергията на радиовълните. Гледката от кулата към езерото Комо беше зашеметяваща, но нито Сол, нито Сара имаха време за нея, докато търсеха дъщеря си от етаж на етаж. Д-р Сингх и Мелио Арундес ги посрещнаха в интензивното отделение. Разговорът започна без формалности:

— Рахил? — попита Сара.

— Спи — отговори д-р Сингх. Тя беше висока жена с аристократична осанка, но очите й излъчваха доброта. — Доколкото сме в състояние да преценим, Рахил не е получила никакво… хм… физическо увреждане. Прекарала е в безсъзнание около седемнадесет стандартни седмици нейно време. Едва преди десетина дни от мозъчните й импулси разбрахме, че вече не е в кома, а спи дълбок сън.

— Не разбирам — рече Сол. — Станала ли е злополука на онова място? Има ли травма?

— Нещо се е случило — обади се Мелио Арундес, — но не може да се разбере какво. Рахил беше във вътрешността на един от артефактите… сама… нейният инфотерм и останалите прибори не бяха зарегистрирали нищо извън обичайното. Обаче там има едно явление, което се нарича „антиентропни полета“… и е настъпило завихряне…

— Времевите приливи — каза Сол. — Знаем за тях. Продължавайте.

Арундес кимна и разтвори ръце, сякаш искаше да хване нещо от въздуха.

— Имало е… завихряне на полето… повече прилича на цунами, отколкото на прилив… Сфинксът… артефактът, в който е била Рахил… е бил изцяло обхванат от завихрянето. Искам да кажа, че тя не е пострадала физически, но когато я намерихме, беше в безсъзнание… — той погледна към д-р Сингх, търсейки помощта й.

— Дъщеря ви беше в кома — поясни лекарката. — В това състояние за нея беше невъзможно да понесе криогенната сомния…

— Следователно, тя е била подложена на квантов шок без сомния? — попита Сол. Той беше чел за психическите поражения, които причинява директната антигравитация.

— Не, не — успокои го д-р Сингх. — Самото състояние на безсъзнание я е защитило не по-зле, отколкото ако е била в сомния.

Осакатена ли е? — попита Сара.

— Не знаем — отвърна д-р Сингх. — Всички жизнени функции при нея са възстановени и са почти в рамките на нормалното. Мозъчните й импулси показват, че скоро ще дойде в съзнание. Лошото е, че тялото й, изглежда, е абсорбирало… по-точно като че ли е била облъчена от антиентропното поле.

Сол потърка челото си.

— Нещо като лъчевата болест ли?

Д-р Сингх се поколеба.

— Не, не точно така… О, това е абсолютно безпрецедентен случай. Днес следобед очакваме да пристигнат специалисти по възрастови аномалии от Тау Сети Сентър, Лусус и Метаксас.

Сол улови погледа на жената срещу него.

— Значи според вас на Хиперион Рахил е получила аномалия във възрастовото си развитие? — той млъкна за миг, за да порови из паметта си. — Докторе, да не е нещо като синдрома на Метусалем или болестта Алцхаймер от ранната епоха?

— Не — рече д-р Сингх. — Всъщност заболяването на дъщеря ви няма име. Лекарите тук го наричат болестта на Мерлин. Разбирате ли… при дъщеря ви възрастовите изменения протичат нормално… но… доколкото ние можем да кажем, вървят в обратна посока.

Сара пристъпи напред и се взря в д-р Сингх така, сякаш я смяташе за ненормална.

— Искам да видя дъщеря си — каза тя спокойно, но много твърдо. — Искам да видя Рахил сега.

 

 

Рахил се събуди, преди да бяха изминали и четиридесет часа от пристигането на Сол и Сара. Минути след това тя седеше в леглото и бърбореше, докато лекари и лаборанти се суетяха около нея.

— Мамо! Татко! Какво правите тук?

Преди някой от тях да отговори, Рахил се огледа и примигна:

— Чакайте, чакайте! Къде е това тук? В Кийтс ли сме?

Майка й я хвана за ръката:

— Ние сме в една болница в Да Винчи, скъпа. На Ренесанс Вектор.

Очите на Рахил се разшириха почти комично:

— Ренесанс ли? Значи сме в Мрежата?

Тя се огледа в пълно недоумение.

— Рахил, кое е последното нещо, което си спомняш? — попита д-р Сингх.

Младата жена погледна лекарката, без да разбира.

— Последното нещо, което си спомням, е, че отивах да спя при Мелио след…

Тя погледна родителите си и докосна бузите си с връхчетата на пръстите си.

— А Мелио и другите? Да не би…

— Всички членове на експедицията се чувстват отлично — успокои я д-р Сингх. — С тебе стана една малка злополука. Оттогава минаха седемнадесет седмици. Ти си отново в Мрежата. Няма нищо опасно. Всички твои приятели са добре.

— Седемнадесет седмици…

Избледнелият загар на Рахил не можеше да скрие колко много е пребледняла.

Сол я хвана за ръката:

— Как си, моето момиче?

Натискът, с който му отвърнаха пръстите й, бе толкова слаб, че го заболя сърцето.

— Не знам, татко — успя да отговори тя. — Уморена съм. Вие ми се свят. Объркана съм.

Сара седна на леглото и я прегърна.

— Всичко е наред, миличка. Всичко ще бъде наред.

Мелио влезе в стаята. Той беше небръснат и с коса, която се бе разрошила, докато бе дремал отвън във фоайето.

— Рахил! — извика той.

Рахил погледна към него иззад сигурното укритие на майчината прегръдка.

— Здравей — каза тя почти плахо. — Върнах се.

 

 

Сол винаги бе смятал — и продължаваше да смята, — че всъщност медицината не се е променила много от времето на пиявиците и компресите. Според него нямаше голяма полза от това, че сега докторите въртяха жертвите си в центрофуги, преустройваха магнитното поле на тялото им, бомбардираха ги със звукови вълни, бърникаха из клетките им, за да установят наследствеността, понеже накрая се оказваше, че не разбират случая, но не го признават открито и не поемат отговорност. Единствената промяна беше, че сметките бяха станали по-тлъсти.

Сол дремеше на стола, когато го събуди гласът на Рахил.

— Татко?

Той се понамести, посегна към ръката й и каза:

— Тук съм, моето момиче.

— Къде съм, татко? Какво се е случило?

— Ти си в една болница на Ренесанс Вектор, миличка. На Хиперион стана злополука. Сега си добре, като се изключи това, че паметта ти е малко засегната.

Рахил се вкопчи в ръката му.

— Болница? В Мрежата? Как съм попаднала тук? От колко време съм тук?

— От около пет седмици — прошепна Сол. — Кое е последното нещо, което си спомняш, Рахил?

Тя се облегна на възглавниците и като докосна челото си, усети, че към него са прикрепени малки сензори.

— Мелио и аз бяхме на заседанието. Обсъждахме с колегите как да внесем оборудването в Сфинкса. О, татко! Не съм ти казала за Мелио… той е…

— Да — каза Сол и подаде на Рахил инфотерма й. — Чуй този запис, моето момиче.

И излезе от стаята, а Рахил натисна копчето и когато чу собствения си глас, примигна от учудване.

— Здравей, Рахил, ти току-що се събуждаш. Ти си объркана. Ти не знаеш как си попаднала тук. И така момиче, с тебе е станало нещо. Изслушай ме!

Правя този запис на десетия ден от десетия месец, година 457 след Хеджира, или 2739 по старото летоброене. Да, зная, че последното нещо, което помниш, е от преди половин стандартна година. Слушай.

Нещо се е случило в Сфинкса. Ти си била заварена там от времеви прилив. Това те е променило. Колкото и тъпо да звучи, ти остаряваш в обратна посока. С всяка минута тялото ти става все по-младо, макар че в момента това не е най-важното. Когато спиш… когато ние спим… ти забравяш. Губиш от паметта си още един ден преди злополуката и всичко, което се е случило по-нататък. Не ме питай защо. Лекарите и експертите не знаят. Ако искаш аналогия, спомни си за компютърния вирус… онзи от едно време… който изяжда данните в заразения инфотерм… в посока назад от сегашния момент, след последното вкарване на информация.

Не се знае и защо загубата на паметта настъпва именно когато спиш. Опитаха се да те държат будна с допинг, но след тридесетина часа силите ти отслабват и вирусът пак си свършва работата. Това е ад.

Знаеш ли какво? Това, че ти говоря за самата тебе така, сякаш аз съм някоя друга, е нещо като терапия. В момента аз лежа тук и чакам да дойдат да ме вземат за изследванията; зная, че когато ме върнат, ще заспя… зная, че пак ще забравя всичко… и от страх ми щръква лайното.

Добре, стига. Сега натисни ключа на дисплея и за няколко минути инфотермът ще ти изпее всичко, което е станало след злополуката. А… мама и татко са тук и двамата знаят за Мелио. Обаче аз вече не зная толкова, колкото по-рано. Кога за първи път правихме любов с него, а? На втория месец на Хиперион? Тогава са ни останали само няколко седмици, Рахил, и после ще бъдем само познати. Радвай се на спомените, докато още можеш, момиче!

Това е Рахил от вчера. Край на записа!

Сол влезе и завари дъщеря си да седи в леглото, все още стиснала силно инфотерма. Лицето й беше бледо и изплашено.

— Татко…

Той седна до нея и я остави да се наплаче… за двадесети пореден ден без прекъсване.

Осем стандартни седмици след пристигането на Рахил на Ренесанс Сол и Сара помахаха с ръка за сбогом на Рахил и Мелио от централния телепортатор на Да Винчи и заминаха за родния Бърнард.

— Мисля, че тя не бива да напуска болницата — прошепна Сара, когато двамата се качиха на вечерната совалка за Крофорд. Под тях беше континентът, целият разчертан на правилни участъци, покрити с избуяли жита.

— Майко — рече Сол и докосна коляното й, — докторите биха я задържали там завинаги. Но те го правят вече само от любопитство. Опитаха всичко, което им бе по силите, за да й помогнат, но нищо не се получи… А тя трябва да изживее живота си.

— Но защо да замине с… с него? — попита Сара. — Тя едва го познава.

Сол въздъхна и се облегна назад върху възглавничките на седалката.

— След две седмици тя изобщо няма да си спомня за него — каза той, — или поне за нея той няма да бъде това, което е сега. Постави се на нейно място, майко. Да се бориш всеки ден за ориентир в един полудял свят. Тя е на двадесет и пет години и е влюбена. Остави я да бъде щастлива.

Сара обърна лице към прозореца и двамата мълчаливо се загледаха в слънцето, което висеше в притъмняващата вечер като червен балон, завързан с въже.

Когато Рахил се обади, Сол вече започваше втория семестър. Тя изпрати едностранно послание от Свободен дом по вектора и образът й увисна в средата на старата холографска кабина като семейно духче.

— Здравей, мамо, здравей, татко! Простете ми, че през последните седмици нито съм ви писала, нито съм се обаждала. Сигурно се досещате, че напуснах университета. Също и Мелио. Беше тъпо да се опитвам да изучавам материал от по-горен курс в университета. Просто щях да забравям във вторник това, за което е ставало дума в понеделник. Дори със записи и при наличието на всички възможности на инфотерма това би било предварително загубена битка. Мога пак да кандидатствам за студентка… Помня целия материал от кандидатстудентските изпити! Направо голям майтап.

С Мелио също беше много трудно. Или поне така научавам от бележките си. Не е по негова вина, сигурна съм. Той беше мил и търпелив и ме обичаше до края. Работата е там, че… човек не може всеки ден да започва една връзка от нищо. Апартаментът ни беше пълен с наши снимки, с мои бележки за нас двамата, с наши холографии от Хиперион, обаче… нали разбирате. Всяка сутрин той беше един абсолютно чужд човек. Някъде следобед започвах да вярвам в това, което е било между нас, макар че не можех да си спомня. Вечер плачех в ръцете му… а после, рано или късно, заспивах. Така е по-добре.

Образът на Рахил избледня, поизмести се, сякаш ей сега щеше да прекъсне контакта, но след това се стабилизира. Тя им се усмихна.

— С една дума, напуснах университета за известно време. От Медицинския център на Свободен дом искат от мен да стоя при тях по цял ден, обаче нямат голям шанс… Получих от Института за медицински изследвания на Тау Сети Сентър такова предложение, че е трудно човек да откаже. Предлагат ми… мисля, че се наричаше „изследователска помощ“… това е повече от всички пари, които сме похарчили за четири години в „Найтънхелзър“ и в университета в Рийкс.

Отказах предложенията. Продължавам да посещавам Медицинския център като приходящ пациент, но от серията трансплантации на генни клетки имам синини и съм в депресия. Разбира се, депресията може да е и от това, че никоя сутрин не мога да си спомня от какво са ми синините. Ха-ха.

Във всеки случай мисля да постоя при Таня, а после може би… може би ще си дойда за известно време у дома. След два месеца имам рожден ден… навършвам двадесет и две години за втори път. Страшничко е, нали?

Така или иначе, за мен е по-леко да съм сред хора, които познавам, а с Таня се запознахме точно когато пристигнах тук и бях на двадесет и две години… Мисля, че ме разбирате.

Добре… Мамо, старата ми стая още ли е на мястото си, или сте я превърнали в зала за игра на китайски шах, както винаги сте ме заплашвали? Пишете ми или се обадете. Следващия път ще се изръся и ще поръчам разговор с двустранна връзка, за да можем да си поговорим истински. Всъщност… струва ми се… нещо ми мина през ум.

Рахил помаха с ръка:

— Всичко хубаво. Доскоро! Обичам ви и двамата.

 

 

Сол отлетя за Басард Сити една седмица преди рождения ден на Рахил, за да я вземе от единствения телепортален терминал на планетата. Той пръв я забеляза. Тя стоеше с багажа си до часовника, покрит с орнаменти, наподобяващи цветя. Изглеждаше по-млада, отколкото в деня, когато се сбогуваха на Ренесанс Вектор, но не много. И все пак Сол забеляза, че в осанката й имаше някаква неувереност. Той тръсна глава, за да прогони тези мисли, извика я й се затича да я прегърне.

Когато я пусна, по лицето й беше изписан толкова силен шок, че той не можа да се сдържи да не попита:

— Какво има, сладката ми? Какво не е наред?

Това беше един от много редките случаи, когато виждаше дъщеря си да загуби ума и дума.

— Аз… ти… бях забравила — измънка тя, тръсна глава с привичен жест и започна да се смее и да плаче едновременно. — Татко, ти изглеждаш малко по-различно — това е всичко. Аз помня, че заминах оттук… буквално вчера… така е. И като видях… косата ти… — Рахил прикри устата си с ръка.

Сол прокара ръка по черепа си.

— О, да — рече той, внезапно готов също да плаче и да се смее едновременно. — Докато ти учеше и пътешестваше, минаха повече от единадесет години и аз остарях. И оплешивях — той отново разтвори ръце: — Добре дошла, миличката ми!

Рахил се пъхна в закрилящата му прегръдка.

 

 

В продължение на няколко месеца всичко вървеше добре. Рахил се чувстваше по-спокойна благодарение на познатата обстановка, а за Сара мъката, която причиняваше болестта на дъщеря й, бе временно приглушена от радостта, че я вижда у дома.

Всяка сутрин Рахил ставаше рано и изучаваше своята лична „ориентационна експозиция“. Сол знаеше, че там стоят неговата снимка и снимката на жена му, каквито бяха сега — дванадесет години, по-стари, отколкото тя си ги спомняше. Той се опитваше да си представи какво ли изпитва Рахил, когато се събужда в собственото си легло на двадесет и две години и със свежа памет, прекарваща последна ваканция у дома, преди да замине да следва на друга планета — и миг след това открива, че родителите й са остарели, стотици дребни неща са се променили вкъщи и в града, новините са съвсем други… и покрай нея са минали години от историята.

Сол не можеше да си представи това.

 

 

Първата им грешка беше, че отстъпиха пред желанието на Рахил да покани старите си приятели на празненството по случай двадесет и втория й рожден ден. Беше същата компания, както при първото честване — неукротимата Ники, Дон Стюарт и приятелят му Хауард, Кейти Обег, Марта Тин и най-добрата приятелка на Рахил, Лина Маккайлър — всички току-що завършили колежа, измъкнали се от пашкула на детството и готови да полетят към живота.

Рахил се бе срещала с всички след завръщането си. Но беше спала… и бе забравила. А Сол и Сара точно този път не се досетиха, че тя ще забрави.

Ники беше на тридесет и четири стандартни години, майка на две деца — все още енергична и все още неукротима, но — според представите на Рахил — стара. Дон и Хауард разговаряха за капиталовложенията си, за спортните постижения на децата си и за предстоящите отпуски. Кейти бе объркана — тя заговори с Рахил само два пъти, при това така, сякаш говореше с някаква натрапница. Марта открито завиждаше на младостта на Рахил. Лина, която междувременно бе станала ревностна последователка на дзен-гностицизма, се разплака и си тръгна рано.

Когато гостите си отидоха, Рахил седна сред опустошения от празненството хол и се загледа в недоядената торта. Не заплака. Преди да се качи в своята стая, тя прегърна майка си и прошепна на баща си:

— Татко, моля те, не ме оставяй друг път да правя като тази вечер.

След това отиде да спи.

 

 

През пролетта Сол отново сънува същия сън. Той бродеше сред някаква обширна мрачна местност, осветена само от две червени кълба. Не се учуди, когато равният глас каза:

Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря Рахил, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.

И Сол изкрещя в мрака:

— Нали вече я имаш, кучи сине! Защо трябва пак да я връщам там? Кажи ми! Кажи ми, дявол да те вземе!

И Сол Уайнтрауб се събуди плувнал в пот и с насълзени очи, а в сърцето му бушуваше гняв. Той чувстваше, че докато дъщеря му спи в съседната стая, огромният червей я гризе.

 

 

През следващите месеци Сол почти маниакално събираше информация за Хиперион, за Гробниците на Времето и за Шрайка. Като опитен изследовател той бе удивен, че по толкова интересен въпрос е налице толкова малко позитивна информация. Разбира се, съществуваше Църквата на Шрайка, която имаше много храмове в Мрежата, макар че на Бърнард нямаше нито един. Сол скоро установи, че да търсиш точни сведения за Шрайка в култовата литература е все едно да се опиташ да начертаеш географската карта на Сарнат, като посетиш някой будистки манастир. В учението на Църквата на Шрайка се споменаваше и времето, но само във връзка с това, че Шрайка се смятал за „Ангел на възмездието от отвъдното време“ и че за човешката раса истинското време се било свършило с гибелта на старата Земя, а четирите столетия след това събитие били „лъжовно време“. Според Сол тези трактати бяха обичайната за повечето религии комбинация от иносказания и празни приказки. Въпреки това той реши да посети някой храм на Шрайка веднага щом изчерпи по-сериозните възможности да събере информация.

Мелио Арундес организира още една експедиция на Хиперион, която се спонсорираше и от университета в Рийкс. Там си бяха поставили за цел да проучат и да разгадаят феномена „времеви приливи“, който бе поразил Рахил с болестта на Мерлин. Освен това Комисията на Хегемонията по протекторатите реши да изпрати заедно с експедицията и един телепортатор, който да бъде инсталиран в консулството на Хегемонията в Кийтс. Но въпреки това трябваше да минат повече от три години вселенско време, преди експедицията да стигне до Хиперион. Първата мисъл на Сол беше да тръгне заедно с екипа на Арундес. Щеше да стане като в някоя холодрама, според чиито закони основните действащи лица накрая се появяват заедно на сцената. Сол само за няколко минути успя да потисне този порив. Той беше историк и философ — ползата, която би могъл да принесе в експедицията, в най-добрия случай щеше да бъде незначителна. Рахил все още притежаваше интереса и уменията, присъщи на една добре подготвена студентка, която смята да се занимава с археология, но тези умения намаляваха с всеки изминат ден, така че Сол не виждаше смисъл тя да се връща на мястото на нещастието. За нея щеше да бъде истински шок всяка сутрин да се събужда в един непознат свят и да върши работа, която не й е по силите. Сара също нямаше да допусне подобно нещо.

Сол изостави книгата, над която работеше (един анализ на етическата теория на Киркегор в качеството й на морален компромис и във връзка с това, че някои нейни положения бяха залегнали в законите на Хегемонията), и съсредоточи усилията си в събиране на укрити данни за времето, за Хиперион и за историята на Авраам.

Месеците, прекарани в неспирен труд — както обикновено — и в събиране на информация, почти не уталожиха неговата потребност от действие. От време на време той намираше отдушник за мъката си, като се нахвърляше върху лекарите и другите специалисти, които идваха да преглеждат Рахил, подобно на рояци поклонници, привлечени от някоя свещена реликва.

— По дяволите, как е възможно такова нещо! — изкрещя веднъж той на някакъв дребничък на ръст специалист, който бе имал неблагоразумието да се държи с бащата на своята пациентка едновременно самодоволно и снизходително. Главата на лекаря беше дотолкова лишена от коса, че чертите на лицето му изглеждаха като нарисувани върху билярдна топка. — Тя е започнала да става по-малка! — изрева Сол, като буквално хвана за ревера учения мъж, който заотстъпва назад. — Човек не може да го забележи веднага, но костната й маса намалява. Как е възможно тя отново да започне да става дете? Как ще свържете това със закона за запазване на материята, дявол да го вземе?

Ученият помръдна с устни, но бе прекалено стреснат, за да може да отговори. Вместо него думата взе брадатият му колега:

— Господин Уайнтрауб — рече той, — сър. Вие ще трябва да разберете, че вашата дъщеря непрекъснато се намира в… е… представете си го като строго ограничено място с обърната ентропия.

Сол рязко се обърна към другия мъж.

— Да не би да искате да кажете, че тя чисто и просто е пъхната в мехур с обратно време?

— А… не… — отвърна колегата и нервно заразтрива брадичката си. — Навярно аналогията би била по-сполучлива… поне биологически… ако кажем, че механизмът на обмяната на веществата при нея е бил… обърнат… хм.

— Глупости — сряза го Сол. — Да не би да се храни в обратна посока или пък да изхвърля храната си? А какво ще кажете за дейността на нервната й система? Обърнете наопаки електрохимичните импулси и ще получите безсмислици. Нейният мозък работи, господа! Обаче паметта й изчезва… Защо, господа? Защо?

Най-сетне специалистът си възвърна дар словото и каза:

— Не знаем защо, господин Уайнтрауб. От математическа гледна точка тялото на вашата дъщеря може да се оприличи на континуум, в който времето тече в обратна посока… или може би на тяло, преминало през бързо въртяща се черна дупка. Ние не знаем нито как е станало това, нито защо в този конкретен случай е налице физически невъзможното, господин Уайнтрауб. Ние просто не знаем достатъчно.

Сол стисна ръка и на двамата.

— Чудесно. Това е всичко, което исках да разбера, господа. Желая ви приятно пътуване.

 

 

На двадесет и първия си рожден ден Рахил почука на вратата на Сол един час, след като всички си бяха легнали.

— Татко?

— Какво има, моето момиче? — Сол наметна халата си и я посрещна на вратата. — Не ти ли се спи?

— Не съм спала от два дни — прошепна тя. — Вземах допинг и така успях да проуча всичко, което съм вкарала в моя файл за лична информация.

Сол кимна.

— Татко, искаш ли да се качим горе и да пийнем по чаша? Ще ми се да поприказвам с теб за някои неща.

Сол взе очилата си от нощното шкафче и тръгна след нея.

Това бе първият и последният път, когато Сол пожела да се напие заедно с дъщеря си. Не беше шумно пиене. Най-напред си побъбриха, после започнаха да се шегуват и да правят каламбури и накрая така се разхилиха, че не можеха да продължат. Рахил започна да разказва някаква история, сръбна от чашата си на най-смешното място и се разсмя толкова силно, че от носа й полетяха пръски. И на двамата им се струваше, че никога не се е случвало нищо по-весело.

— Ще отида да взема още една бутилка — каза Сол, когато Рахил спря да плаче от смях. — Деканът Мур ми подари малко шотландско уиски миналата Коледа… ако не се лъжа.

Когато се върна, пристъпвайки внимателно, той завари Рахил, седнала на кушетката, да приглажда с пръсти косите си назад. Наля й малко уиски и няколко минути двамата пиха в мълчание.

— Татко?

— Да?

— Аз разбрах всичко. Гледах се, слушах се и разучих холографиите на Лина и на останалите, всички на средна възраст…

— Едва-едва на средна възраст — възрази Сол. — Лина ще навърши тридесет и пет години идния месец.

— Е, стари са, ти разбираш какво имам предвид. Така или иначе, прочетох медицинските заключения, видях снимките от Хиперион и знаеш ли какво?

— Какво?

— Аз не вярвам нищо от това, татко.

Сол остави чашата и се вгледа в дъщеря си. Лицето й бе станало по-пълничко, а изражението му — не така задълбочено. Тя изглеждаше дори още по-красива.

— Искам да кажа, че всъщност вярвам във всичко това — каза тя със слаб, боязлив смях. — Невъзможно е мама и ти да си правите с мен толкова жестока шега. Освен това вашата… вашата възраст… пък и новините, и всичко останало. Знам, че е истина, но не вярвам в това. Разбираш ли ме, татко?

— Да — кимна Сол.

— Тази сутрин например се събудих и си помислих: „Колко е хубаво! Утре е изпитът по палеонтология, а аз съм учила здраво.“ Имах намерение и да покажа едно-две неща на Роджър Шърман, непрекъснато се мисли за много умен.

Сол отпи от чашата си и каза:

— Роджър почина преди три години при една самолетна катастрофа на юг от Басард.

— Зная — въздъхна Рахил и придърпа колене до брадичката си. — Потърсих всички, които познавам. Грем е мъртъв. Професор Айкхърд вече не чете лекции. Ники се е омъжила за някакъв… търговски пътник. За четири години се случват куп неща.

— Повече от единадесет — поправи я Сол. — Пътуването до Хиперион и обратно те направи шест години по-млада от всички, които бяхме тук.

— Но това е нормално! — извика Рахил. — Хората непрекъснато пътуват извън Мрежата и нищо им няма!

Сол кимна.

— Да, моето момиче, но твоят случай е друг.

Рахил успя да се усмихне, допи уискито си и каза:

— Наистина си много деликатен!

Тя остави чашата с рязко хлопване — знак, че е приключила с пиенето — и продължи:

— Слушай, ето какво реших. Потрудих се два дни и проучих всичко, което ти… или аз… съм подготвила, за да зная какво се е случило и какво става… но просто няма никаква полза.

Сол седеше напълно неподвижно и не смееше дори да диша.

— Искам да кажа — продължи Рахил, — че след като всеки ден ставам все по-млада и забравям хора, с които всъщност още не съм се срещала… искам да кажа: какво ще стане после? Просто ще продължа да ставам все по-млада и все по-малка и все по-негодна да се справям — докато някой ден просто ще изчезна. Господи, татко — Рахил обхвана още по-плътно коленете си с ръце. — Много е весело, нали?

— Не — спокойно каза Сол.

— Не. Не е — каза Рахил. Очите й, винаги големи и тъжни, бяха навлажнени. — За теб и за мама това трябва да е най-големият кошмар на света. Всеки ден да ме гледате как слизам надолу по стълбите… объркана… събудила се със спомена от вчерашния ден, но узнала от собствения си глас, че това вчера е било преди години. Узнала, че съм имала любов с някакъв млад мъж на име Амелио…

— Мелио — прошепна Сол.

— Все едно. Просто няма полза, татко. До момента, когато вече съм в състояние да възприемам всичко това, съм толкова изтощена, че трябва да заспя. И после… знаеш какво става после.

— Какво… — започна Сол, но трябваше да си прочисти гърлото. — Какво искаш да направим ние с майка ти, мъничката ми?

Рахил го погледна в очите и се усмихна. Беше същата усмивка, с която го даряваше, откакто бебешката й възраст бе достигнала пет седмици.

— Не ме питай това, татко — твърдо каза тя. — Не ме карай и аз да се питам. Просто ме боли. Искам да кажа, че аз не съм преживяла всички онези събития — тя млъкна и докосна челото си. — Ти разбираш какво искам да кажа, татко. Тази Рахил, която е ходила на друга планета, която се е влюбила и с която се е случило някакво нещастие… тя е била една друга Рахил! Аз не съм длъжна да изтърпя нейните страдания! — тя вече плачеше. — Разбираш ли? Разбираш ли?

— Да — рече Сол, разтвори обятията си и почувства топлината на разплаканото момиче до гърдите си. — Да, разбирам.

През следващата година от Хиперион редовно пристигаха съобщения по вектора, но всичките бяха отрицателни. Естеството на антиентропните полета и техният източник оставаха непознати. Около Сфинкса не бе регистрирана необичайна активност на времевите приливи. Опитите с животни в този район и близо до него завършиха с внезапната смърт на някои от тях, но болестта на Мерлин не се повтори. Мелио завършваше всяко послание с думите: „Нека Рахил знае, че я обичам.“

 

 

Сол и Сара взеха пари назаем от университета в Рийкс и се подложиха на ограничен курс пулсенови процедури в Басард Сити. Те вече бяха твърде възрастни и процедурите не можеха да продължат живота им с по още едно столетие, но все пак имаше полза — Сол и Сара вече изглеждаха като двойка наближаваща петдесетте, а не седемдесетте. Те разгледаха стари семейни снимки и установиха, че не е чак толкова трудно да се обличат както преди петнадесетина години.

Шестнадесетгодишната Рахил изтрополи надолу по стълбите. В едната си ръка държеше инфотерма си, настроен на вълната на радиостанцията на колежа.

— Може ли да ям оризова каша?

— Нима не ядеш всяка сутрин от нея? — усмихна се Сара.

— Ям — ухили се Рахил. — Просто си помислих, че може да се е свършила или нещо такова. Чух телефона. Ники ли беше?

— Не — каза Сол.

— Дявол да го вземе — рече Рахил и погледна родителите си. — Извинявам се. Тя обеща да ми се обади веднага щом станат известни точните ни бележки. Минаха вече три седмици от проверочните изпити. Затова чакам телефона.

— Не се притеснявай — успокои я Сара, донесе кафеничето и наля една чаша на Рахил, а после и на себе си. — Не се притеснявай, мила. Аз ти обещавам, че ще имаш достатъчно добри бележки, за да те приемат в каквото училище пожелаеш.

— Мамо — въздъхна Рахил, — ти не знаеш. Този свят е станал съвсем свински — тя се намръщи. — Виждала ли си някъде транспортира ми? Цялата ми стая е потънала в боклуци! Нищо не можах да намеря.

Сол си прочисти гърлото:

— Днес няма да ходиш на училище, моето момиче.

— Да не ходя на училище? — втрещи се Рахил. — Във вторник? Шест седмици преди края на годината? Какво се е случило?

— Ти беше болна, Рахил — твърдо каза Сара. — Можеш да си останеш вкъщи един ден. Именно днес.

Рахил се намръщи още повече.

— Болна ли? Не се чувствам болна. Чувствам се така, сякаш съм омагьосана. Сякаш нещата… някак не са наред. Например защо кушетката е преместена в средната стая? И къде е Чипс? Толкова пъти го виках, а той не идва!

Сол докосна китката на дъщеря си.

— Ти беше болна няколко дни — рече той. — Лекарят каза, че като се събудиш, може би ще си забравила някои неща. Нека да си поговорим, докато се разходим из двора на колежа. Искаш ли?

Рахил грейна.

— Да не ходя на училище, а да идем с теб на разходка? Разбира се! — тя се престори на загрижена. — Само дано не срещнем Роджър Шърман! Той непрекъснато взема решенията на задачите от новите ученици и е страшен досадник.

— Няма да срещнем Роджър — обеща Сол. — Готова ли си?

— Почти — каза Рахил и прегърна майка си с всичка сила. — Алигаторе, доскоро!

— Крокодиле, жив и здрав! — отвърна Сара.

— А така! — ухили се Рахил и разтърси дългата си коса. — Готова съм.

 

 

Понеже пътуваше често до Басард Сити, Сол си бе купил едно ЕМПС. Един студен ден той пак полетя към столицата, като избираше най-обиколния път, далече от претоварените въздушни коридори, за да може да се наслади на гледката и на аромата от ожънатите поля отдолу. Доста мъже и жени, които работеха на полето му махаха с ръка.

От времето, когато Сол беше дете, Басард се бе разраснал внушително, но синагогата си стоеше на същото място, на едно от първите градски кръстовища. Храмът беше стар и Сол също се чувстваше стар; дори кръглата шапчица, която си сложи на влизане, изглеждаше овехтяла и износена от десетилетията, но пък равинът бе млад. Сол разбираше, че в действителност човекът е най-малко на четиридесет години — от двете страни на челото му косата оредяваше и тъмната шапчица подчертаваше това, — но в очите на Сол той беше почти момченце. Сол изпита облекчение, когато младият мъж предложи да довършат разговора си в парка срещу синагогата.

Седнаха на една пейка. Сол се учуди, че все още държи шапчицата, и я прехвърли от едната в другата си ръка. Денят бе изпълнен с мириса на есенни листа и влага от снощния дъжд.

— Не ви разбрах добре, господин Уайнтрауб — каза равинът. — Какво ви смущава — дали сънят, който сте сънували, или фактът, че дъщеря ви се е разболяла, след като сте сънували този сън?

Сол повдигна нагоре лицето си, за да усети слънчевата светлина.

— Съвсем точно казано, нито едно от двете — отвърна той. — Просто не мога да се освободя от мисълта, че тези неща са свързани по някакъв начин.

Равинът прокара пръст по долната си устна.

— На колко години е дъщеря ви? — попита той.

— На тринадесет — отвърна Сол след незабележима пауза.

— А болестта й… сериозна ли е? Заплашва ли живота й?

— Не го заплашва — отвърна Сол. — Засега.

Равинът скръсти ръце върху големия си корем.

— Нали не мислите, че… впрочем мога ли да ви наричам Сол?

— Разбира се.

— Сол, нали не мислиш, че след като си сънувал този сън, ти… по някакъв начин си станал причина за болестта на твоята дъщеричка. Нали не си мислиш това?

— Не — отвърна Сол и за момент изпита дълбоко вътрешно съмнение дали е казал истината. — Не, учителю, не го мисля.

— Наричай ме Морт, Сол.

— Чудесно, Морт. Не идвам с мисълта, че аз съм причината за болестта на Рахил. Нито пък сънят ми. Обаче мисля, че моето подсъзнание се опитва да ми каже нещо.

Морт се поклащаше леко напред-назад.

— Може би някой невролог или психиатър ще ти помогне повече от мен, Сол. Не разбирам добре с какво аз…

— Интересува ме историята на Авраам — прекъсна го Сол. — Бих казал, че до известна степен съм запознат с различните етически системи, но ми е трудно да разбера тази система, която започва със заповед към един баща да заколи сина си.

— Не, не, не! — извика равинът и размаха пред лицето на Сол пръсти, които приличаха на бебешки. — Когато настъпил моментът, Бог възпрял ръката на Авраам. Той не би позволил в Негово име да бъде принесен в жертва човек. Важното е било покорството пред Божията воля…

— Да — рече Сол. — Покорството. Но в Библията е написано: „Тогава Авраам простря ръката си, та взе ножа, за да заколи сина си.“ Бог сигурно е погледнал вътре в душата му и е видял, че Авраам наистина е бил готов да заколи Исаак. Едно външно покорство без вътрешна решимост не би удовлетворило Господ — поне такъв, какъвто е в книгата Битие. Какво е щяло да се случи, ако Авраам е обичал сина си повече от Бога?

Морт забарабани с пръсти по коляното си, пресегна се и хвана ръката на Сол над лакътя.

— Сол, виждам, че си разстроен от болестта на дъщеря ти. Обаче не бива да смесваш тази болест с един текст, създаден преди осем хиляди години. Кажи ми още нещо за твоето момиченце. Ако не се лъжа, в наше време децата вече не умират от болести. В Мрежата е така.

Сол стана, усмихна се и отстъпи назад, за да се освободи от ръката на равина.

— Бих искал още да си поговорим, Морт. Желая го. Но трябва да се връщам, защото тази вечер имам лекция.

— Ще дойдеш ли в храма идната събота? — попита равинът и за последен път го докосна с късите си шишкави пръсти.

Сол пъхна шапчицата си в ръцете на по-младия мъж.

— Може би тия дни, Морт. Тия дни ще намина.

 

 

Малко по-късно същата есен Сол погледна през прозореца на кабинета си и видя тъмната фигура на някакъв мъж, който стоеше под оголелия бряст пред къщата. „Медиите“, помисли си Сол и сърцето му се сви. В продължение на десетина години се бе страхувал от деня, в който тайната ще излезе наяве, понеже знаеше, че това ще бъде краят на техния обикновен живот в Крофорд. Той излезе навън и усети вечерния хлад.

— Мелио! — извика, когато видя лицето на високия мъж.

Археологът стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на дългото му синьо палто. Макар че от последната им среща бяха изминали десет стандартни години, възрастта на Арундес се бе променила съвсем малко. Според преценката на Сол той още нямаше тридесет. Ала силно загорялото лице на младия мъж бе набраздено от страдание.

— Сол — изрече той и почти плахо протегна ръка.

Сол сърдечно я разтърси.

— Не знаех, че си се върнал. Ела да влезем.

— Не — археологът отстъпи половин крачка назад. — От един час стоя тук. Сол. Нямам смелост да се приближа до вратата.

Сол отвори уста, за да каже нещо, но пак я затвори и просто кимна.

За да се предпази от студа, той също пъхна ръце в джобовете си. Над триъгълните кулички по покрива започнаха да се показват първите звезди.

— В момента Рахил не е у дома — каза най-сетне Сол. — Отиде в библиотеката, понеже… понеже мисли, че има да пише съчинение по история.

Мелио на пресекулки си пое дъх и също кимна.

— Сол — рече той с плътен глас, — ти и Сара трябва да разберете, че направихме всичко възможно. Екипът прекара на Хиперион почти три стандартни години. И щяхме да стоим още, ако университетът не бе престанал да плаща. Не открихме нищо

— Знаем това — увери го Сол. — Благодарни сме ти за обажданията по вектора.

— Аз прекарах сам в Сфинкса няколко месеца — продължи Мелио. — Според показанията на уредите той представлява просто една инертна купчина камъни, но понякога ми се струваше, че усещам… нещо… — той отново поклати глава. — Изпуснах я, Сол.

— Не си — Сол хвана младия мъж за рамото през вълненото палто. — Искам да ти задам един въпрос. Ние се свързахме с нашите сенатори… разговаряхме дори с директорите на Научния съвет, но никой не можа да ни обясни защо Хегемонията не е отделила повече време и средства за проучване на феномените на Хиперион. На мен ми се струва, че тази планета отдавна е трябвало да бъде приобщена към Мрежата, ако ще и само заради научното й значение. Как е възможно да не се обръща внимание на една загадка като Гробниците на времето?

— Разбирам мисълта ти Сол. Дори преждевременното спиране на средствата за нас беше подозрително. Нещата изглеждат така, сякаш Хегемонията умишлено се старае да държи Хиперион настрана.

— Смяташ ли, че… — подхвана Сол, но в този момент Рахил се приближи до тях в есенния здрач. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на червеното й яке, косата й беше късо подстригана според младежката мода, която бе възприета повсеместно от десетилетия, а пълничките й бузи бяха зачервени от студа. Рахил се намираше на самата граница между детството и ранната младост: с дългите й крака, обути в дънки и спортни обувки, и бухналото й яке силуетът й можеше да бъде и на момче.

— Здрасти, татко! — усмихна се тя, а като ги приближи още в мъждивата светлина, кимна плахо и на Мелио: — Извинете, не исках да прекъсвам разговора ви.

Сол си пое дъх.

— Няма нищо, моето момиче. Рахил, това е д-р Арундес от университета в Рийкс на Свободен дом. Д-р Арундес, дъщеря ми Рахил.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Рахил, сияейки от искрена радост. — Ехей, Рийкс! Чела съм техните каталози. Бих била щастлива да отида там някой ден.

Мелио кимна вдървено. Сол забеляза колко неподвижни са раменете и торсът му.

— Ти… — започна Мелио. — Искам да кажа, какво би желала да следваш там?

Сол си помисли, че Рахил е доловила мъката в гласа на мъжа, но тя само сви рамене и се засмя.

— О, всичко! Старият господин Айкхърд — той преподава палеонтология и археология на една група напреднали, в която съм и аз — та той казва, че там има страхотна катедра по класическа филология и древни артефакти.

— Вярно е — успя да изрече Мелио.

Рахил поглеждаше плахо ту към баща си, ту към непознатия и явно усещаше напрежението, макар и да не знаеше причината.

— О, аз тук ви преча на разговора. Трябва да се прибирам и да си лягам. Май съм се заразила от онзи странен вирус… мама каза, че е нещо като менингит. Изглежда, че от него ставам малко тъпа. Както и да е. Беше ми приятно да се запозная с вас, д-р Арундес. Надявам се някой ден да се срещнем в Рийкс.

— Аз също се надявам — каза Мелио, гледайки я с огромно напрежение в тъмното. Сол си помисли, че той се опитва да запомни всичко от този миг.

— Е, довиждане и лека нощ. До утре, татко — рече Рахил и си тръгна. Чуваше се как гумените й подметки скърцат по пътеката.

— Лека нощ, Рахил.

Пред пътната врата тя се спря. Синкавата светлина, която се лееше над моравата, я правеше да изглежда на много по-малко от тринадесет години.

— Алигаторе, доскоро! — извика Рахил.

— Жив и здрав, Крокодиле! — отвърна Сол и чу, че Мелио шепне същите думи заедно с него.

Те постояха известно време в мълчание, наблюдавайки как малкият град изчезва в нощта. Край тях мина едно момче на велосипед. Чуваше се как под гумите шумолят листа, а когато момчето прекосяваше светлия кръг под някоя от старите улични лампи, спиците проблясваха.

— Влез у дома — покани Сол умълчания мъж до себе си. — Сара много ще се радва да те види. Рахил ще е заспала.

— Не сега — каза Мелио. Ръцете му все още бяха пъхнати в джобовете и той приличаше на сянка. — Имам нужда да… това беше грешка, Сол.

Той понечи да си тръгне, после се обърна и рече:

— Ще се обадя, щом пристигна на Свободен дом. Ще успеем да организираме нова експедиция.

Сол кимна и си помисли: „Три години. Ако заминат веднага, когато се върнат, тя ще бъде на по-малко от десет години.“

След това каза:

— Добре.

Мелио се спря, вдигна ръка за сбогом и сви зад ъгъла, без да чува скърцането на есенните листа под краката си.

Сол никога повече не го видя.

 

 

Най-големият храм на Шрайка в Мрежата се намираше на планетата Лусус. Сол замина за там няколко седмици преди десетия рожден ден на Рахил. Самата сграда не беше много по-голяма от някоя катедрала на старата Земя, но изглеждаше внушителна благодарение на устремените към висините колони, наподобяващи, църковните, на усуканата конструкция на последния етаж и на подпорните стени от оцветено стъкло. Сол беше в лошо настроение и мъчителната гравитация на Лусус не допринесе с нищо то да се подобри. Макар че имаше среща с епископа, трябваше да чака повече от пет часа преди да го пуснат да влезе във вътрешната част на храма. Той прекара по-голямата част от това време в наблюдение на бавно въртящата се двадесетметрова стоманено-полихромна скулптура, която трябваше да представлява изображение на легендарния Шрайк… и която можеше да мине за абстрактно изображение на всяко остро оръжие, което е било изобретявано някога. Сол бе най-силно заинтригуван от двете червени кълба, реещи се в едно кошмарно пространство, което би могло да се приеме за череп.

— Господин Уайнтрауб?

— Ваше превъзходителство — отвърна Сол и забеляза, че послушниците, заклинателите на зли духове, четците и пазачите, правили му компания по време на дългото чакане, се бяха проснали по очи върху тъмните плочи около входа на светилището, където стоеше висшият свещенослужител.

Сол му се поклони дълбоко.

— Моля ви, моля ви, господин Уайнтрауб! Влезте — каза облеченият в роба свещенослужител и с широк жест му посочи вратата, която водеше към светилището на Шрайка.

Сол влезе и се озова сред тъмно и ехтящо място, което доста приличаше на сцената от неговия повтарящ се сън. Епископът му посочи стол и той седна. Докато висшият свещенослужител отиваше към собственото си място — нещо като малък трон, разположен зад покрито със сложни резби, но напълно модерно писалище — Сол се досети, че той е роден на Лусус: беше доста затлъстял и с натежали челюсти, но имаше същото атлетическо телосложение, което, изглежда, бе присъщо на обитателите на тази планета. Одеянието му правеше силно впечатление с червения си цвят… един ярък червен цвят, наподобяващ рукнала кръв: робата изглеждаше по-скоро направена от сгъстена течност, отколкото от коприна, кадифе и хермелинови кожи, украсени с оникс. На всичките си пръсти епископът носеше пръстени, червени и черни през един, и това потискаше Сол.

— Ваше превъзходителство — започна той, — извинете ме предварително за всяко нарушение на църковния протокол, което съм допуснал… или бих могъл да допусна. Признавам, че зная малко за Църквата на Шрайка, но тъкмо това, което зная, ме доведе тук. Моля ви да ми простите, ако, без да искам, покажа невежеството си чрез неточно титулуване или други грешки.

Епископът стрелна пръсти към Сол и червените и черни камъни блеснаха на слабата светлина.

— Титлите са без значение, господин Уайнтрауб. Обръщайки се към нас с „ваше превъзходителство“, вие постъпвате напълно приемливо, като невярващ. Все пак трябва да ви предупредим, че официалното име на скромната ни група е „Църква на Крайното изкупление“, а божеството, което непосветените така фриволно наричат Шрайка… ние го наричаме… ако е нужно да споменем пълното Му име… Господаря на болката или — по-често — Аватара[4]. Моля да пристъпите към важното запитване, което казахте, че имате към нас.

Сол леко се поклони.

— Ваше превъзходителство, аз съм учител…

— Извинете ни, че ви прекъсваме, господин Уайнтрауб, но вие сте нещо много повече от учител. Вие сте учен. Ние сме много добре запознати с вашите трудове по нравствена херменевтика[5]. Разсъжденията, които излагате, имат някои пукнатини, но са изпълнени с предизвикателство. Ние редовно ги използваме в нашите курсове по апологетика на вярата. Моля, пристъпете към вашето запитване.

Сол примигна. Освен в най-тесен академичен кръг трудовете му бяха почти неизвестни и този комплимент го порази. Нужни му бяха пет секунди, за да дойде на себе си, и през това време той съобрази, че е най-разумно да приеме, че епископът на Шрайка е искал предварително да разбере с кого ще разговаря и че разполага с превъзходни сътрудници.

— Ваше превъзходителство, причината за идването ми е нематериална. Поисках да се срещнем, защото детето ми… дъщеря ми… е болна и причината за това може да са били нейните изследвания в един район, който има известно значение за вашата Църква. Естествено, имам предвид така наречените Гробници на времето на планетата Хиперион.

Епископът бавно кимна. Сол се чудеше дали той не знае и за Рахил.

— На вас сигурно ви е известно, господин Уайнтрауб, че тези места, за които споменахте… ние ги наричаме Обетованите кивоти… неотдавна бяха забранени за посещаване от така наречените изследователи по решение на Автономния съвет на Хиперион?

— Да, ваше превъзходителство. Чух за това. Разбирам, че вашата Църква е спомогнала за приемането на този закон.

Епископът остави тези думи без отговор. Тихи съзвучия звъннаха далече, в мрака, където тамянът се стелеше на талази.

— Ваше превъзходителство, аз се надявах, че някой от аспектите на учението на вашата Църква би могъл да хвърли светлина върху болестта на дъщеря ми.

Епископът наведе глава напред така, че единствената струя светлина, която падаше върху него, да остане на челото му, а очите му да бъдат в сянка.

— Желаете ли да получите религиозни напътствия относно тайнствата на Църквата, господин Уайнтрауб?

Сол докосна с пръст брадата си.

— Не, ваше превъзходителство, освен ако по този начин бих могъл да подобря състоянието на дъщеря ми.

— А дъщеря ви желае ли да се посвети на Църквата на крайното изкупление?

Сол се поколеба за миг.

— Ваше превъзходителство, тя всъщност желае да бъде добре. Ако встъпването във вашата Църква може да я излекува или да подобри състоянието й, това би било много важно съображение.

Епископът се облегна назад и одеждите му прошумоляха. Изглеждаше, че червенината струи от него и изтича в мрака.

— Вие говорите за физическо благополучие, господин Уайнтрауб. Нашата Църква е крайният съдник за духовното спасение. Известно ли ви е, че първото безусловно произтича от второто?

— Известно ми е, че това схващане открай време се радва на голямо уважение — отвърна Сол. — Цялостното благополучие на дъщеря ни е грижа както за жена ми, така и за мен.

Епископът подпря масивната си глава с юмрук.

— Какво е естеството на заболяването на дъщеря ви, господин Уайнтрауб?

— То е… заболяване, свързано с времето, ваше превъзходителство.

Внезапно настръхнал, епископът се наведе напред.

— И на кое от светите места, казахте, че се е разболяла дъщеря ви, господин Уайнтрауб?

— В артефакта, наречен „Сфинкса“, ваше превъзходителство.

Епископът стана така бързо, че част от книжата, натрупани върху писалището му, изпопадаха на пода. Той беше толкова масивен, че сигурно дори без одеждите си тежеше два пъти повече от Сол. Изправен в целия си ръст и облечен в развяна червена роба, жрецът на Шрайка се извисяваше над Сол като алено въплъщение на смъртта.

— Можете да си вървите! — измуча грамадният мъж. — Дъщеря ви е най-благословеното и най-прокълнатото измежду човешките създания. Няма нищо, което вие или Църквата… или който и да било в този живот… може да направи за нея.

Сол се опита да прояви настоятелност:

— Ваше превъзходителство… ако има някаква възможност…

— Не! — извика епископът с яркочервено лице, заприличал на призрак, придобил плът. И почука по писалището.

На вратата се показаха заклинателите и четците. Черните им роби с червени ивици по ръбовете зловещо хармонираха с робата на епископа. Пазачите, облечени изцяло в черно, се сливаха с мрака.

— Аудиенцията приключи — каза епископът по-тихо, но безкрайно категорично. — Дъщеря ви е избрана от Аватара да страда за изкупление така, както някой ден ще страдат всички грешници и невярващи. Някой ден… много скоро.

— Ваше превъзходителство, ако ми предоставите само още пет минути от времето си…

Епископът щракна с пръсти и заклинателите пристъпиха напред, за да ескортират Сол. Те бяха лусусианци — всеки от тях бе в състояние да се справи с петима учени мъже с ръста на Сол.

— Ваше превъзходителство! — извика Сол, успял да се измъкне от ръцете на първия заклинател. Други трима му се притекоха на помощ. Наблизо кръжаха четци, чиито дрехи изглеждаха кафеникави. Епископът беше обърнал гръб на всички и сякаш се взираше в мрака.

Външната част на светилището се огласи от пъшкане, скърцане на обувки и поне едно тежко стенание, когато кракът на Сол влезе в досег с най-малко святата част от тялото на първия заклинател. Краят на дискусията съвсем не приличаше на шега — Сол се приземи на улицата. Последният пазач, покрай когото прелетя, изхвърли след него смачканата му шапка.

Следващите десет дни на Лусус не донесоха на Сол нищо, освен преумора от голямата гравитация. Храмовата бюрокрация не отговаряше на запитванията му. Съдебните власти не можеха да му окажат съдействие. Заклинателите го дебнеха още на входа.

Сол отиде до Нова Земя и Ренесанс Вектор, до Фуджи и ТС2, до Денеб Драй и Денеб Виър, но храмовете на Шрайка бяха затворени за него навсякъде.

Изчерпан, измамен в надеждите си и останал без пари, Сол се прибра на родния Бърнард, взе своето ЕМПС от хангара за дългосрочно паркиране и пристигна у дома един час преди рождения ден на Рахил.

— Носиш ли ми нещо, татко? — развълнувано попита десетгодишното дете.

Същия ден Сара й беше казала, че баща й е заминал някъде и ще се върне.

Сол извади пакета с подаръка. Това бе пълната поредица книжки „Анна от зелената къща с триъгълния покрив“. Не беше онова, което тя бе искала да й донесе.

— Може ли да го отворя?

— По-късно мъничката ми. Заедно с другите подаръци.

— О, моля те, татко! Нека отворя сега само един подарък, преди Ники и другите деца да са дошли!

Сол улови погледа на Сара. Тя поклати глава. Рахил си спомняше, че само преди няколко дни е поканила на празненството Ники, Лина и останалите си приятелки. Сара още не беше измислила обяснение защо те няма да дойдат.

— Добре, Рахил — каза той. — Отвори само този подарък сега.

Докато Рахил разкъсваше обвивката на малкия подарък, Сол забеляза в хола един грамаден пакет, привързан с червена панделка. Новото колело, разбира се. Рахил си беше поискала ново колело една година преди десетия си рожден ден. Сол уморено се зачуди дали утре тя няма да се стресне, ако види новото колело един ден преди рождения си ден. Всъщност най-добре беше да махнат колелото, докато Рахил спи.

Сол рухна на кушетката. Червената панделка му беше напомнила за одеждите на епископа.

 

 

За Сара всяка раздяла с миналото беше много мъчителна. Всеки път, когато почистваше, сгъваше и прибираше някое бебешко костюмче на Рахил, тя тайно проливаше сълзи и Сол по някакъв начин бе узнал това. Сара съхраняваше като съкровище всеки ден от детството на Рахил и се наслаждаваше на всекидневната нормалност на нещата — тя спокойно възприемаше тази нормалност като най-хубавото нещо в живота. И винаги бе смятала, че същественото в човешкото битие не е в моментите на върховно напрежение, в дните на сватбени церемонии и на големи успехи, които стоят отбелязани с червено в стари календари и се помнят завинаги: според нея важното беше течението на дребните неща в живота, които човек дори не осъзнава — съботния следобед, когато всеки член на семейството е зает с нещо свое, случайните мигновени съприкосновения, отронените думи, които се забравят веднага — но сборът от подобни часове създаваше нещо цялостно, ценно и вечно.

Сол завари Сара да плаче тихо на тавана, докато ровеше из разни кутии. Това не бяха благодатните сълзи, които бе ронила в миналото, прощавайки се с тази или онази дреболия. Сара Уайнтрауб беше изпълнена с гняв.

— Какво правиш, Майко?

— Рахил има нужда от дрехи. Всичко вече й е голямо. Каквото става на осемгодишно дете, не става на седемгодишно. Тука някъде имам още нейни неща.

— Остави това — каза Сол. — Ще й купим нещо ново.

Сара поклати глава.

— За да се чуди всеки ден къде са отишли всичките й любими дрешки? Не. Аз съм запазила някои работи. Някъде тук са.

— Потърси ги после.

— Дявол да го вземе, няма после! — извика Сара, след това се обърна с гръб към Сол и покри лицето си с ръце. — Извинявай.

Сол я прегърна. Въпреки ограничения курс пулсеново лечение той не си спомняше някога голите й ръце да са били толкова тънки, с жили и възли под голата кожа. Той я притисна плътно до себе си.

— Извинявай — повтори тя, хлипайки вече открито. — Това просто не е честно.

— Не — съгласи се Сол. — Не е честно.

Слънчевата светлина, която проникваше през прашните тавански прозорци, навяваше някаква тъга, каквато човек би могъл да изпита в катедрала. Сол винаги бе обичал миризмата на таваните, понеже в техния топъл и застоял въздух витаеше надеждата, че едно толкова слабо използвано помещение някой ден може да се напълни със съкровища. Днес тази надежда рухна.

Той се наведе над една кутия и каза:

— Ела, скъпа. Ще потърсим заедно.

 

 

Рахил продължаваше да бъде щастлива и изпълнена с живот и само малко се объркваше от несъответствията, с които се сблъскваше всяка сутрин след събуждане. Колкото по-малка ставаше, толкова по-лесно бе да й се обяснят промените, които я изненадваха сутринта — изчезването на стария бряст пред къщата, новата жилищна сграда на ъгъла, където някога беше къщата на господин Незбит в колониален стил, отсъствието на приятелките й. Сол започна да разбира както никога по-рано колко жилави са децата. Той си представяше, че Рахил живее на пенестия гребен на вълната на времето, без да вижда мрачните морски глъбини под себе си, запазва равновесие само благодарение на мъничкия си запас от спомени и зависи изцяло от дванадесетте или петнадесетте часа сегашно време, които й се отпускаха всеки ден.

Нито Сол, нито Сара искаха дъщеря им да бъде изолирана от другите деца, но беше трудно да се намират начини за контакт. Рахил беше възхитена, когато можеше да си поиграе с „новото момиче“ или „новото момче“ от махалата — деца, които уж учеха при други учители, а всъщност бяха внуци на приятелски семейства; известно време тя си игра и с дъщерята на Ники. Но другите деца трябваше да свикват с това, че Рахил се запознава с тях отново всяка сутрин и не помни какво са правили заедно предишния ден — малко бяха онези, които бяха готови да проявят толкова сърдечност и такт заради едно другарче по игра.

Разбира се, уникалното заболяване на Рахил не беше никаква тайна в Крофорд. Новината се бе разпространила в колежа през първата година след завръщането й и скоро след това целият град я знаеше. Крофорд реагира така, както малките градчета реагират от незапомнени времена — на някои хора езиците мелеха непрекъснато, други не можеха да не покажат с поглед и с тон съжалението и удоволствието, което изпитваха при гледката на чуждото нещастие, но в повечето случаи общността закриляше семейство Уайнтрауб така трогателно, както птица би прикрила малкото си с майчини криле.

Все още им бе позволено да живеят, както намерят за добре, и дори когато на Сол му се наложи да пропуска лекции, а после да се пенсионира предсрочно заради пътуванията, при които търсеше изцеление за Рахил, истинската причина не бе спомената от никого.

Това, разбира се, не можеше да продължава вечно. Един пролетен ден, когато Сол излезе на верандата и видя, че седемгодишната му дъщеря се връща разплакана от парка, погната и обкръжена от глутница репортери с протегнати в ръце инфотерми и камери с блеснали обективи, разбра, че този етап от живота им е отминал завинаги. Той скочи от верандата и се затича към Рахил.

— Господин Уайнтрауб, вярно ли е, че дъщеря ви се е разболяла от болест на времето, свързана с определен СРОК. Какво ще стане след седем години? Дали тя просто ще изчезне?

— Господин Уайнтрауб! Господин Уайнтрауб! Рахил казва, че според нея Рейбън Доул е президент на Сената и че сега е 2711 година след Рождество Христово. Дали тези тридесет и четири години са безвъзвратно загубени за нея, или това е халюцинация, причинена от болестта на Мерлин?

— Рахил! Спомняш ли си, че си била голяма жена? Как се чувства човек, когато стане отново дете?

— Господин Уайнтрауб! Господин Уайнтрауб! Моля ви, само още една неподвижна поза! Бихте ли се съгласили да донесете някой портрет на Рахил от времето, когато е била по-голяма, и заедно с детето да застанете до него и да го разглеждате?

— Господин Уайнтрауб! Вярно ли е, че това е проклятието на Гробниците на времето? Рахил видяла ли е чудовището, наречено Шрайка?

— Хей, Уайнтрауб! Сол! Хей, Соли! Какво ще правите двамата с твоята женичка, когато детето изчезне?

Един репортер се бе изправил пред Сол и бе препречил пътя му към входната врата. В опитите си да разгледа Рахил отблизо, той се бе навел толкова много, че лещите сякаш щяха да изскочат от очите му. Сол сграбчи дългата му коса, удобно вързана на опашка, и го отхвърли встрани.

Глутницата рева и ръмжа отвън в продължение на седем седмици. Сол разбра за много малките общности нещо, което знаеше, но го беше забравил: те често са отегчителни, винаги тесногръди, понякога любопитно надничат в прозореца на съседа, но никога не са приемали порочната идея за така нареченото „право на обществото да знае“.

Но Мрежата умираше за това право. Вместо да остави семейството си в постоянния плен на обсаждащите го репортери, Сол премина в настъпление. Той си уреди интервюта по най-гледаните информационни програми в Мрежата, взе участие в дискусии за Всеобема и лично говори пред Конклава за медицински изследвания. В продължение на десет стандартни месеца той поиска помощ за дъщеря си от осемдесет планети.

От десет хиляди места се изсипаха предложения, но по-голямата част от писмата идваха от лечители без дипломи, от хора, които искаха да прокарат свои проекти, от институти и частни лица, занимаващи се със свободни изследвания (те предлагаха услугите си срещу реклама), от следовници на култа към Шрайка и на други религии, според които Рахил бе заслужила наказанието си; освен това имаше предложения името на Рахил да се включи в рекламата на разни стоки и посреднически предложения за връзка със съответните агенции; имаше и писма на съчувствие от обикновени хора, в които често се намираше пъхнат по някой чек; имаше писма от учени, които изразяваха недоверие; имаше предложения от продуценти на холодрами и от книгоиздатели, които искаха да откупят пълните права над биографията на Рахил; имаше и цял водопад от предложения за покупки на недвижими имоти.

Университетът в Рийкс отпусна средства на един екип от експерти, които да сортират предложенията и да преценяват дали нещо може да бъде полезно за Рахил. Повечето от писмата бяха отхвърлени. Неголям брой предложения за терапия и изследвания бяха сериозно проучени. Накрая се оказа, че никое от тях не съдържа нито лечебен метод, нито идея за изследване, които да не са били вече изпробвани в университета в Рийкс.

Една тъничка холографна бланка привлече вниманието на Сол. Тя беше от председателя на кибуца К’фар Шалом на планетата Хеброн и съдържаше само следното:

АКО ВИ СТАНЕ МНОГО ТЕЖКО, ЕЛАТЕ.

Скоро наистина стана много тежко. След първите няколко месеца обществен интерес изглеждаше, че журналистическата обсада отслабва, но това беше само прелюдия към следващото действие. Разпространявани в огромни тиражи таблоиди представяха Сол като „скитника евреин“, като отчаян баща, тръгнал на далечно странстване, за да намери лек за странната болест на дъщеря си. Това бе почти подигравка с нежеланието да пътува, което бе съпътствало Сол през целия му живот. Сара беше неизменно наричана „страдащата майка“, а Рахил — „осъденото дете“; дори имаше едно вдъхновено заглавие, което гласеше: „Девствената жертва на проклятието на Гробниците на времето.“ Никой от семейството не можеше да излезе вън от къщи, без да се натъкне на някой репортер или на скрит в храстите оператор.

В Крофорд разбраха, че от нещастието на семейство Уайнтрауб могат да се спечелят пари. Отначало градът се придържаше към приличието, но след като в него настъпиха предприемачи от Басард Сити с магазини за подаръци, сергии с тениски, екскурзионни бюра и изпъстрени с реклами павилиони за туристите, които прииждаха на все по-големи и по-големи вълни, местните бизнесмени най-напред потръпнаха, после се раздвижиха и накрая единодушно решиха, че щом може да се прави търговия, няма защо печалбата да отива у външни хора.

След четиристотин тридесет и осем стандартни години на относителна изолация град Крофорд се сдоби с телепортаторен терминал. Посетителите му вече нямаше да изпитват досадата от двадесетминутния полет до Басард Сити. Тълпите туристи растяха.

 

 

В деня на заминаването валеше проливен дъжд и улиците бяха пусти. Рахил не плака, но през целия ден очите й бяха широко отворени и тя говореше с примирение. До шестия й рожден ден оставаха десет дни.

— Татко, защо трябва да се местим?

— Просто трябва, миличкото ми.

— Но защо?

— Това е нещо, което трябва да направим, мъничката ми. На Хеброн ще ти хареса — там има много паркове.

— Но защо никога не сте ми казвали, че ще се местим?

— Казвали сме ти, пиленце. Сигурно си забравила.

— Но какво ще стане с Грем и неговото семейство, и с чичо Ричард и леля Тета, и с чичо Саул и другите?

— Те винаги ще могат да ни идват на гости.

— Ами Ники и Лина, и моите приятелки?

Без да отговори нищо Сол занесе последния багаж в своето ЕМПС. Къщата беше продадена и изпразнена; част от мебелите също бяха продадени, а други — изпратени предварително на Хеброн. В продължение на една седмица в дома на Сол не бе секвал потокът от гости — стари семейни приятели, преподаватели от колежа и дори неколцина от членовете на медицинския екип от университета в Рийкс, който се бе занимавал с Рахил цели осемнадесет години, — но сега улицата беше пуста. Дъждът браздеше прозрачния покрив на старото ЕМПС и се стичаше надолу в чудновати ручейчета. Тримата поседяха малко вътре, загледани в къщата. Миришеше на влажна вълна и на влажни коси.

Рахил се вкопчи в плюшеното мече, което Сара беше изровила на тавана преди половин година.

— Не е честно — каза тя.

— Да — съгласи се Сол. — Не е честно.

 

 

Хеброн беше пустинна планета. Четирите столетия благоустройствени работи бяха направили въздуха годен за дишане и няколко милиона акра земя — обработваеми. Местните животни бяха дребни, жилави и безкрайно предпазливи. Такива бяха и животните, пристигнали от старата Земя, включително и видът „хомо сапиенс“.

— Ах — изпъшка Сол в деня, в който пристигнаха в окъпаното от слънце село до окъпания в слънце кибуц К’фар Шалом, — какви мазохисти сме ние, евреите! В началото на Хеджира е имало двадесет хиляди планети, подходящи за нашата раса, но тези хубостници са избрали точно тази!

Ала в действителност не мазохизмът бе довел тук първите колонисти, както и Сол и семейството му. Хеброн беше в по-голямата си част пустиня, но плодородните райони бяха наистина невероятно плодородни. Университетът в Синай беше на почит в цялата Мрежа, а болницата му привличаше богати пациенти и даваше солиден приход на кооператива. Хеброн имаше един-единствен телепортаторен терминал в Нови Йерусалим и забраняваше изграждането на телепортали, където и да било другаде. Планетата не се числеше нито към Хегемонията, нито към Протекторатите и вземаше висока такса от пътниците, за да ги пропусне да пристигнат през телепортатора. Достъпът на туристи извън Нови Йерусалим бе забранен. За един евреин, който търси убежище, вероятно това бе най-подходящото място измежду всичките триста планети, обитавани от хора.

Кибуцът беше кооператив по-скоро по традиция, отколкото на практика. Семейство Уайнтрауб бяха приветствани с „Добре дошли“ в собствения им дом — една скромна къщичка, покрита с изсушени на слънце керемиди. Ъглите й не бяха прави, а заоблени; подът беше дървен и гол. В замяна на това от върха на хълма се откриваше изглед към портокалови и маслинени горички, зад които се разстилаше безкрайна пустиня. На Сол му се струваше, че слънцето изгаря всичко, дори грижите и лошите сънища. Светлината беше нещо осезаемо. Вечер, след залез-слънце, къщата им по цял час излъчваше розова светлина.

Всяка сутрин Сол седеше до леглото на дъщеря си, докато се събуди. Първите минути, в които тя беше объркана, винаги бяха мъчителни за него, но искаше да е сигурен, че първото нещо, което Рахил вижда всеки ден, е той самият. Докато тя му задаваше въпроси, Сол я държеше в ръце.

— Къде сме, татко?

— На едно вълшебно място, пиленце. След закуска ще ти разкажа всичко за него.

— Как сме дошли тук?

— Първо през телепортатора, после малко полетяхме и малко походихме — отговаряше той. — Не е толкова далече… но е достатъчно далече, за да бъде приключение.

— Но леглото ми е тук… и препарираните ми животни… защо не си спомням кога сме дошли?

Тогава Сол леко я хващаше за раменете, поглеждаше в кафявите й очи и казваше:

— С теб стана злополука, Рахил. Помниш ли как в „Жабата, която иска да се върне у дома“ Терънс си удря главата и за няколко дни забравя къде живее? С тебе стана нещо такова.

— По-добре ли съм?

— Да — казваше Сол, — сега си много по-добре.

И къщата се изпълваше с мириса на закуската, а те отиваха на терасата, където ги очакваше Сара.

 

 

Рахил имаше повече другарчета за игра от когато и да било. Кооперативът на кибуца имаше училище, в което тя всеки ден отново и отново бе приветствана като новодошла. През дългите следобеди децата играеха в овощните градини и изследваха скалистите хълмове.

Авнер, Робърт и Ефраим, старейшините на кибуца принудиха Сол да продължи работата върху книгата си. Планетата Хеброн се гордееше с броя на учените, артистите, музикантите, философите, писателите и композиторите, които бе приютила като граждани или като гости за продължително време. Старейшините обърнаха внимание на Сол, че къщата му е дар от държавата. Пенсията на Сол, макар и малка по стандартите на Мрежата, беше повече от достатъчна за скромните им нужди в К’фар Шалом. Така или иначе, за изненада на самия Сол, той откри, че физическият труд му доставя удоволствие. Като работеше в овощните градини, изхвърляше камъните от нераздадените парцели и поправяше една стена недалеч от града, Сол откри, че се чувства по-бодър и в по-добро настроение от много години насам. Той разбра, че докато чака хоросанът да изсъхне може да се сражава с Киркегор, а докато проверява грижливо ябълката за червеи, може да вникне по нов начин в Кант и Вандьор. На седемдесет и три стандартни години Сол получи първите си мазоли.

Вечер той играеше с Рахил, а после се разхождаше със Сара в подножието на близкия хълм, докато Джуди или някое друго съседско момиче пазеше заспалото им дете. Една съботна вечер те отидоха до Нови Йерусалим — само Сол и Сара, за пръв път заедно сами, откакто преди цели седемнадесет стандартни години Рахил се бе върнала, за да живее заедно с тях.

Но не всичко беше идилия. Много често се случваше Сол да се събуди нощем, да не може повече да заспи и да слезе бос долу в стаята, където Сара бдеше над съня на Рахил. Също така често в края на дългия ден, докато къпеха Рахил в старата вана с плочки или я завиваха вечер в затъмнената розова стая, детето казваше:

— Татко, тук ми харесва, но не може ли утре да си отидем у дома?

И Сол кимваше. А след приказката за лека нощ, след приспивната песен и след целувката, когато той тръгваше на пръсти към вратата, сигурен, че детето спи, от покритата с одеяло фигурка на леглото се разнасяха приглушените думи:

— Алигаторе, доскоро!

И той беше длъжен да отговори:

— Жив и здрав, крокодиле!

А когато си легнеше и той самият, близо до равномерно дишащото и може би спящо очертание на жената, която обичаше, Сол дълго гледаше как ивиците бледа светлина от едната или от двете луни на Хеброн се движат из пространствата, огласяни от стенанията на вятъра, и разговаряше с Господ.

 

 

Сол бе започнал да разговаря с Господ няколко месеца, преди да разбере, че го прави. Мисълта за това го развеселяваше. Тези диалози в никакъв случай не бяха молитви, а по-скоро гневни монолози; като се изключат случаите, когато се превръщаха в диатриби, те преминаваха в ожесточени спорове със самия себе си. И все пак не само със себе си. Един ден Сол разбра, че темите на разгорещените дискусии са толкова дълбоки, залозите, които се правеха, толкова сериозни, а обхватът на проблемите — толкова широк, че единственият, когото можеше да упрекне за всичко това, бе самият Господ. И понеже идеята за един персонифициран Бог, който от грижа за човешките същества не спи по цели нощи и дори се намесва в живота им, в очите на Сол винаги бе изглеждала като абсурд, мисълта за тези диалози го караше да се съмнява в здравия си разум.

Но диалозите продължаваха.

Сол искаше да разбере как е възможно една етическа система — и то една толкова устойчива религия, преживяла всички изпитания, на които е била подлагана — да произтича от заповедта на господ към Авраам да заколи сина си. За Сол нямаше значение и това, че тази заповед е била изпитание на покорството. Всъщност самата идея, че покорството на Авраам го е възвисило до родоначалник на всички родове на Израел, докарваше Сол до пристъпи на бесен гняв.

След като бе посветил петдесет и пет години от живота си на занимания с историята на етическите системи Сол Уайнтрауб бе стигнал до едно-единствено и непоклатимо заключение: всяко сляпо обвързване с божество, идея или всеобщ принцип, поставящи покорството по-горе от почтеното поведение спрямо едно невинно човешко същество, е зло.

 

 

— Но как ще дефинираш „невинен“? — изрече донякъде развеселено, донякъде заядливо гласът, с когото Сол смяташе, че води тези спорове.

Децата са невинни, помисли си Сол. Исаак е бил невинен. Както и Рахил.

— Невинен просто поради факта, че е дете?

— Да.

— А не съществува ли положение, при което кръвта на някой невинен трябва да се пролее за една велика кауза?

Не, помисли си Сол. Не съществува.

— Но според мен не само децата са невинни. Нали?

Сол се поколеба, предчувствайки някаква уловка, и се опита да отгатне в каква посока ще го поведе събеседникът в подсъзнанието му. Това не му се удаде.

Така е, помисли си той. Има и други невинни, освен децата.

— Например Рахил? На двадесет и четири години? Нали невинните не бива да се принасят в жертва на никаква възраст?

Така е.

— Може би това е част от урока, който Авраам е трябвало да разбере, преди да стане баща на единствения благословен народ измежду народите на земята?

Какъв урок? помисли си Сол. Какъв урок?

Но гласът в съзнанието му беше заглъхнал и той чуваше само песента на нощните птици навън и лекото дишане на жената до себе си.

 

 

На петгодишна възраст Рахил все още можеше да чете. На Сол му беше трудно да си припомни кога се бе научила да чете — струваше му се, че винаги е можела да го прави.

— На четири стандартни години — каза Сара. — Беше в началото на лятото… три месеца след рождения й ден. Бяхме на пикник на поляната над колежа, Рахил разглеждаше книжката „Мечо Пух“ и внезапно прочете: „Чувам глас в главата си.“

Тогава Сол си спомни.

Той си спомни и колко се бяха радвали със Сара, че на тази възраст Рахил така бързо усвоява нови умения. Спомни си го, понеже сега се сблъскваха с пълната противоположност на този процес.

— Татко — обади се Рахил, докато седеше на пода в стаята си и грижливо оцветяваше една картинка с боички, — колко време мина от рождения ден на мама?

— Беше в понеделник — отвърна Сол, погълнат от онова, което четеше. Рожденият ден на Сара още не беше минал, но Рахил го помнеше.

Зная. Но колко време мина оттогава?

— Днес е четвъртък — каза Сол. Той четеше един дълъг талмудски трактат относно покорството.

Зная. Но колко дни?

Сол остави трудното четиво.

— Можеш ли да кажеш дните на седмицата?

На планетата Бърнард използваха стария календар.

— Разбира се — отвърна, Рахил. — Събота, неделя, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота…

— Ти вече каза събота.

— А, да. Но колко дни има от тогава?

— Можеш ли да преброиш от понеделник до четвъртък?

Рахил се намръщи и устните й се раздвижиха. След това направи нов опит, като този път броеше на пръсти.

— Четири дни?

— Точно така — кимна Сол. — Можеш ли да ми кажеш колко прави десет минус четири, моето момиче?

— Какво значи „минус“?

Сол се насили да погледне отново към четивото си.

— Нищо — каза той. — Нещо, което ще учиш в училище.

— Когато утре си отидем у дома, нали?

— Да.

 

 

Една сутрин, когато Рахил и Джуди бяха излезли да играят навън с другите деца (Рахил беше вече много малка, за да ходи на училище), Сара каза:

— Сол, трябва да я заведем на Хиперион.

— Какво? — сепна се Сол и я погледна втренчено.

— Ти чу. Не бива да чакаме, докато стане толкова малка, че да не може нито да ходи, нито да говори. Освен това ние остаряваме — Сара се изсмя сухо и безрадостно. — Звучи странно, нали? Но наистина е така. След една-две години от пулсеновите процедури няма да остане нищо.

— Сара, нима си забравила? Всички лекари казват, че Рахил не би могла да преживее състоянието на криогенна сомния. Никой не може да извърши междузвездно пътуване без сомния. Антигравитационният ефект може да предизвика безумие… и дори нещо по-лошо.

— Няма значение — заяви Сара. — Рахил трябва да се върне на Хиперион.

— За какво говориш, дявол да го вземе? — раздразнено каза Сол.

Сара го хвана за ръката.

— Да не мислиш, че само ти си сънувал онзи сън?

— Сън? — успя да изрече Сол.

Тя въздъхна и седна до бялата кухненска маса. Утринната светлина падаше върху саксиите по перваза на прозореца като лъч на театрален прожектор.

— Тъмното място — заговори тя. — Червените светлини горе. Гласът, който ни казва… да отидем на Хиперион… и да направим… жертвоприношение…

Сол облиза устните си, но те бяха сухи. Сърцето му биеше силно.

— Чие име си чула? — попита той.

Сара го погледна със странен поглед.

— И твоето, и моето. Ако ти не беше там… заедно с мен в този сън… нямаше да мога да издържа през всичките тези години.

Сол тежко се отпусна на стола си. Той се загледа в странната ръка, която беше положена на масата. Кокалчетата на пръстите бяха започнали да се разширяват от артрит; нагоре вените бяха силно изпъкнали, а кожата беше покрита с кафеникави петна. Разбира се, това беше неговата ръка. Той се чу да казва:

— Никога не си ми казвала за това. Нито дума…

Този път в смеха на Сара не звучеше горчивина.

Имаше ли някакъв смисъл? Толкова пъти сме се събуждали едновременно през нощта. Ти — целият в пот. Още от първия път разбрах, че това не е просто сън. Трябва да заминем, Татко. Трябва да отидем на Хиперион.

Сол помръдна ръката си. Още не я чувстваше своя.

— Защо? За Бога, Сара, защо? Ние не можем да… принесем Рахил в жертва.

— Разбира се, че не, Татко. Не си ли помисли за това? Ние трябва да отидем на Хиперион… на мястото, на което ни вика сънят… и вместо нея да принесем в жертва себе си.

— Да принесем себе си — повтори Сол и се зачуди дали в момента нямаше сърдечна криза. Изпитваше толкова силна болка в гръдния кош, че не можеше да си поеме дъх. Той седя мълчаливо цяла минута, понеже беше убеден, че ако се опита да изговори дори една дума, ще се разплаче. След още една минута каза:

— От колко време мислиш за това, Майко?

— Искаш да разбереш откога зная какво трябва да направим ли? Година или малко повече. Веднага, след като Рахил стана на пет години.

— Година! И защо не си ми казала нищо?

— Чаках те. Ти трябваше да разбереш. Да проумеем.

Сол поклати глава. Струваше му се, че помещението е отишло много далече и леко се е наклонило.

— Не. Искам да кажа, не мисля, че… Трябва да помисля, Майко.

Сол гледаше странната ръка, която потупваше познатата ръка на Сара.

Тя кимна.

 

 

Сол прекара три дни и три нощи в безводните планини, като се хранеше само с дебелокория хляб, който си беше взел, и пиеше вода от термоса си.

Десет хиляди пъти през последните двадесет години той бе пожелавал да поеме болестта на Рахил върху себе си; ако някой трябваше да страда, това трябваше да бъде бащата, а не детето. Всеки родител би разсъждавал така и всеки родител наистина разсъждава така, когато детето му е пострадало или лежи болно. И въпреки това изглеждаше, че не всичко е толкова просто.

В горещината на третия следобед, докато лежеше полузадрямал в сянката на една плоска скална издатина, Сол разбра, че нещата наистина не са прости.

Възможно ли е отговорът на Авраам към Господ да е бил, че иска той да бъде жертвата, а не Исаак?

Възможно е, но това не може да бъде твоят отговор.

Защо?

Сякаш вместо думи през треската си Сол видя как голи мъже и жени вървят под конвой към запалени пещи, а майките се мъчат да скрият децата си под купчини дрехи. Той видя как мъже и жени, от които висяха изгорели меса, изнасят зашеметени деца от пепелищата на онова, което някога е било град. Сол знаеше, че тези видения не са сън, а отразяват действителни събития от времето на Първия и Втория Холокост. Още преди гласът да проговори, той знаеше какъв е отговорът. Знаеше смисъла му.

 

 

— Родителите са предложили себе си. Тази жертва вече е била приета. Ние сме стигнали по-далече.

Тогава какво? Какво?

 

 

Отговорът беше мълчание. Сол стоеше под изгарящото слънце и всъщност почти падаше. Струваше му се, че над главата му кръжи черна птица. Той размаха юмрук към небето с цвят на стомана.

 

 

Ти използваш нацистите като свои оръдия. Те са ненормални и изроди. Ти самият си проклет изрод.

— Не.

 

 

Земята се наклони и Сол се строполи върху острите камъни. Той си помисли, че това падане по нещо прилича на катерене по неравна стена. Един камък с големината на юмрук раздра бузата му.

 

 

За Авраам верният отговор е бил покорството, мислеше си Сол. От етическа гледна точка самият Авраам е бил дете — по онова време всички хора са били деца. Верният отговор на потомците на Авраам е бил да се превърнат в големи хора и да предложат в жертва себе си. Но кой е верният отговор за нас?

 

 

Отговор нямаше. Земята и небето спряха да се въртят. След малко Сол се изправи със залитане, изтри кръвта и песъчинките от бузата си и пое към града в долината.

 

 

— Не — каза Сол на Сара, — няма да ходим на Хиперион. Това не е вярното решение.

— Тогава сигурно не искаш да правим нищо — отговори Сара. Устните й бяха побелели, но гласът й беше твърд и равен.

— Не. Просто не искам да направим нещо погрешно.

Сара със съскане издиша въздуха, който беше поела. Тя посочи с ръка към прозореца, който гледаше към задния двор. Там тяхната четиригодишна дъщеря играеше с дървените си кончета.

— Мислиш ли, че тя има безкрайно много време да чака, докато ние направим нещо погрешно… или каквото и да било?

— Седни, Майко.

Сара остана права. Тя носеше кафеникава памучна рокля на съвсем ситни бели точици, които приличаха на разпилени кристалчета захар. Сол си спомни за младата жена, която бе излязла гола от фосфоресциращата вода след плаващия остров на Мауи-Обетована.

— Трябва да направим нещо — настоя тя.

— Водихме я при повече от сто лекари и експерти. Две дузини научни екипи я изследваха, вземаха й проби, разкарваха я нагоре-надолу и я мъчиха. Аз обиколих храмовете на Църквата на Шрайка на всички светове от Мрежата, но не ме искат. Мелио и другите специалисти по Хиперион от университета в Рийкс твърдят, че в учението на култа към Шрайка не се споменава нищо за болестта на Мерлин, а местните жители на Хиперион не знаят нито предания за тази болест, нито лек за нея. Трите години проучвания на Хиперион не доведоха до нищо. Сега проучванията там са извън закона. Достъпът до Гробниците на времето е разрешен единствено на така наречените поклонници. Става почти невъзможно да получиш дори туристическа виза за Хиперион. А ако вземем Рахил, пътуването може да я убие.

Сол млъкна, за да си поеме дъх, и отново докосна ръката на Сара.

— Мъчно ми е да ти повтарям всичко това, Майко. Но някои неща сме направили.

— Не е достатъчно — отвърна Сара. — Какво ще кажеш да отидем като поклонници?

Сол скръсти ръце в отчаяние.

— Църквата на Шрайка подбира своите свещени жертви измежду хиляди доброволци. Цялата Мрежа е пълна с глупави хора и неврастеници. Малцина от поклонниците се завръщат.

— Дали това не означава нещо? — припряно прошепна Сара. — Може би някой или нещо дебне тези хора и те стават жертва?

— Разбойници? — рече Сол.

Сара поклати глава.

— Не, истуканът.

— Шрайка ли имаш предвид?

— Не, истукана — настоя Сара. — Същия истукан, който видяхме насън.

Сол се притесни.

— Аз не виждам истукан в моя сън. Какъв истукан?

— Червените очи, които гледат — поясни Сара. — Това е същият истукан, който Рахил е чула през онази нощ в Сфинкса.

— Откъде знаеш, че е чула нещо?

— Имаше го в съня — рече Сара. — Преди да влезем на онова място, където чака истуканът.

— Не сме сънували един и същ сън — каза Сол. — Майко, Майко… Защо не ми каза по-рано?

— Мислех, че полудявам — прошепна Сара.

Сол си спомни за тайните си разговори с Господ и прегърна жена си.

— О, Сол — изхълца тя в лицето му, — всичко ме измъчва. И освен това тук съм толкова самотна…

Сол я задържа в прегръдката си. Те бяха направили пет-шест опита да си отидат у дома — за тях дом завинаги си оставаше планетата Бърнард — и да се видят с роднини и приятели, но всеки път тези посещения се проваляха от нашествието на репортери и туристи. Никой не беше виновен. Всички новини се разпространяваха почти мигновено по информационната система на Мрежата и ставаха известни на сто и шестдесет планети. Всеки, който страдаше от любопитство, трябваше само да пъхне вселенската си карта в съответния прорез на някой терминал и да премине през телепортатора. Сол и Сара се бяха опитвали да пътуват инкогнито и без предварително обаждане, но хич ги нямаше като конспиратори и резултатът беше плачевен. Достатъчно бе да минат двадесет и четири стандартни часа от пристигането им в Мрежата и обсадата започваше. Когато пътуваха до някой научен институт или голяма болница, те ги предпазваха от журналистите; но при гостуванията у приятели и роднини това бе невъзможно. НОВИНАТА беше Рахил.

— Бихме могли пак да поканим Тета и Ричард… — подхвана Сара.

— Имам по-добра идея — заяви Сол. — Иди ти, Майко. Ти искаш да видиш сестра си, но искаш да видиш и Бърнард… да го помиришеш и да послушаш звуците му… да погледаш някой залез без игуани… да се разходиш из полето. Иди.

— Да замина? Точно аз? Не мога да оставя Рахил…

— Глупости — рече Сол. — Два пъти за двадесет години, дори почти четиридесет години, ако сложим в сметката и доброто старо време — но, както и да е, да отсъстваш два пъти за двадесет години не значи, че си изоставила детето си. Направо е чудо, че всеки от двама ни може да понася другия, след като сме били заедно в един кафез толкова дълго време.

Унесена в мисли, Сара гледаше към масата.

— Мислиш ли, че журналистите няма да ме усетят?

— Обзалагам се, че няма — отвърна Сол. — Мисля, че тях ги интересува само Рахил. Ако те подгонят, прибирай се у дома. Но все пак се обзалагам, че ще имаш на разположение една седмица и ще се видиш с всички, преди онези копои да тръгнат по дирите ти.

— Една седмица — изпъшка Сара. — Не бих могла…

— Разбира се, че можеш. Всъщност си длъжна да го направиш. Така аз няколко дни ще прекарвам повече време с Рахил, а когато се върнеш у дома отпочинала, егоистично ще поработя известно време върху книгата.

— Книгата за Киркегор ли?

— Не. Поиграх си с една друга тема и тя се казва „Авраамовият проблем“.

— Тромаво заглавие — рече Сара.

— Самият проблем е тромав — отвърна Сол. — Сега иди да си приготвиш багажа. Утре ще те изпратим до Нови Йерусалим, така че ще можеш да заминеш преди началото на съботата.

— Ще си помисля — каза тя, но тонът й не беше много убеден.

— Ти ще си приготвиш багажа — наблегна Сол и отново я прегърна. Когато я пусна, беше я обърнал с гръб към прозореца и с лице към коридора, който водеше към спалнята. — Върви. Като се върнеш от Бърнард, аз ще съм измислил нещо, което ще можем да направим.

Сара се спря.

— Обещаваш ли ми?

Сол я погледна.

— Обещавам ти, че ще бъда готов, преди времето да е разрушило всичко. Като баща на Рахил ти се кълна, че ще открия някаква възможност.

Сара кимна. За пръв път от месеци изглеждаше по-спокойна.

— Отивам да си приготвя багажа — каза тя.

 

 

На другия ден, след като се върна от Нови Йерусалим заедно с детето, Сол излезе навън да полее хилавата морава, а Рахил кротко си играеше вътре. Когато Сол се върна, розовото сияние на залеза се бе просмукало през стените и създаваше атмосфера на топлина и покой. Но Рахил не беше нито в спалнята си, нито на някое от другите обичайни места.

— Рахил! — извика той.

Като не получи отговор. Сол обиколи задния двор и пустата улица.

— Рахил!

Той се втурна вкъщи, за да телефонира на съседите, но внезапно чу един много тихичък звук откъм дълбокия килер, който Сара използваше като склад. Сол полекичка отвори вратата, която беше съвсем тънка.

Рахил седеше под висящите над нея дрехи, а между краката й се виждаше отворена старата кутия за карфици на майка й. Подът беше осеян със снимки и малки холографии на Рахил като ученичка в последните класове, Рахил в деня, когато замина за колежа, Рахил на фона на един скалист пейзаж на планетата Хиперион. Изследователският инфотерм на Рахил лежеше в скута на четиригодишната Рахил и тихо шепнеше. Когато Сол чу познатия, глас на уверената в себе си млада жена, сърцето му се сви.

— Татко — каза седналото на пода дете, чието гласче беше като слабо, уплашено ехо на гласа, който идваше от инфотерма — никога не сте ми казвали, че имам сестра.

— Ти нямаш сестра, мъничката ми.

Рахил се намръщи.

— Да не би това да е мама, когато е била… не толкова голяма? А-а, не може да бъде! Нейното име също е Рахил! Тя казва така. Как може…

— Добре — рече той. — Ще ти обясня…

В същия миг осъзна, че векторният приемник във всекидневната звъни. Че звънеше от доста време.

— Само един момент, пиленце. Веднага ще се върна.

Формиралият се над апарата образ беше мъж, когото изобщо не познаваше. Сол не включи собственото си изображение във връзката, понеже искаше час по-скоро да се отърве от натрапника.

— Да? — рязко изрече той.

— Господин Уайнтрауб ли е? Господин Уайнтрауб, който по-рано е живял на планетата Бърнард, а понастоящем — в село Дан на планетата Хеброн?

Сол понечи да изключи връзката, но се спря. Кодът за връзка с него не беше регистриран. Случваше се някой рекламен агент да се обади от Нови Йерусалим, но междупланетните повиквания бяха редки. И още в мига, когато си даде сметка за това, той усети как нещо ледено пронизва стомаха му — беше събота вечер. Обажданията по вектора бяха разрешени единствено по спешност.

— Да, аз съм — потвърди Сол.

— Господин Уайнтрауб — каза мъжът, взирайки се с невиждащ поглед някъде встрани от Сол, — случи се ужасно нещастие.

 

 

Когато Рахил се събуди, баща й бе седнал до леглото й. Той имаше уморен вид. Очите му бяха зачервени, а бузите — посивели и недоизбръснати.

— Добро утро, татко.

— Добро утро, пиленце.

Рахил се озърна и примигна. Някои от нейните кукли, играчки и вещи бяха в стаята, но това не беше нейната стая. Светлината беше различна. Въздухът миришеше различно. Баща й изглеждаше различно.

— Къде сме, татко?

— Заминахме на пътешествие, миличката ми.

— Къде?

— Точно сега това няма значение. Хайде, скачай от леглото, пиленце. Банята ти е готова, а после трябва да се облечем.

До леглото й беше поставена една тъмна рокличка, което никога не беше виждала. Рахил я погледна, после отново погледна баща си.

— Татко, какво става? Къде е мама?

Сол потърка бузата си. Беше третият ден след нещастието — денят на погребението. Той й бе казвал истината всеки предходен ден, понеже изобщо не би могъл да си представи, че ще я излъже — струваше му се, че това би било върховно предателство и спрямо Сара, и спрямо Рахил. Не смяташе да лъже и сега.

— Случи се нещастие, Рахил — произнесе той с глас, в който мъката стържеше като пила. — Мама умря. Днес отиваме да й кажем сбогом.

Сол млъкна. Вече знаеше, че трябва да мине една минута, за да може Рахил да възприеме факта за смъртта на майка си като нещо реално. Първия ден той не беше сигурен дали едно четиригодишно дете наистина може да осмисли представата за смъртта. Сега знаеше, че Рахил може.

По-късно, докато държеше на ръце разхлипаното дете, Сол се опита да разбере как е станала злополуката, която той й бе описал толкова пестеливо. ЕМПС бяха най-безопасното лично транспортно средство, създадено някога от човечеството. Понякога моторът им можеше да спре, но дори тогава остатъчният енергиен заряд в електромагнитните генератори стигаше, за да може въздушното возило да се приземи от каквато и да било височина. Схемата на безотказното устройство за предотвратяване на сблъскванията на тези превозни средства не се бе променяла от столетия. Но в този случай всичко бе отказало. Двойка юноши бяха откраднали едно ЕМПС за развлечение и го бяха подкарали с непозволена скорост вън от въздушните коридори. За да не ги засекат, бяха загасили светлините и бяха изключили всички средства за връзка. Същото ЕМПС, въпреки всички очаквания, се сблъска със стария викен на леля Тета, който се спускаше към пистата на операта в Басард Сити. Освен Тета, Сара и младежите бяха загинали още трима души, улучени от падащите парчета от катастрофиралите въздушни превозни средства, които се изсипаха над претъпкания с хора площад пред самата опера.

Сара.

— Ще видим ли някога мама пак? — попита хълцащата Рахил. Тя всеки път питаше за това.

— Не зная, пиленце — отговори искрено Сол.

 

 

Погребението бе извършено в семейното гробище в графство Кейтс на Бърнард. Пресата не проникна в самото гробище, но копоите й се навъртаха зад оградата и прииждаха към черната желязна врата като прилив по време на буря.

Ричард искаше Сол и Рахил да останат няколко дни при него, но Сол знаеше какви страдания очакват кроткия фермер, ако пресата продължи атаките си. Затова той му се извини, взе Рахил на ръце, каза няколко лаконични думи на журналистите, които, вдигаха врява зад оградата, и замина за Хеброн с една зашеметена и умълчана Рахил, за която трябваше да се грижи.

Репортерите ги следваха до Нови Йерусалим, а след това се опитаха да ги последват и до Дан, но военната полиция огради привилегированите им ЕМПС, арестува десетина от тях за назидание и анулира телепортаторните визи на останалите.

 

 

Вечерта, докато Джуди пазеше заспалото му дете, Сол се поразходи из подножието на хълмовете, които започваха близо до селото. Изпитваше нужда пак да си поговори с Господ; но потисна желанието си да размаха юмрук към небето, да закрещи гнусни думи и да захвърля камъни. Вместо това зададе куп въпроси, който до един завършваха с думата „защо“?

Отговор нямаше. Слънцето на Хеброн залезе зад далечните планински зъбери и нажежените скали светиха известно време, докато изстинат. Сол седна на един валчест камък и разтри с длан слепоочията си.

Сара.

Те бяха изживели един пълноценен живот, макар че трагичното заболяване на Рахил ги беше потискало. Прекалено жестока ирония на съдбата беше, че при първата възможност, която бе имала да си отдъхне при сестра си, Сара… Сол силно изстена.

Капанът, разбира се, беше в тяхната пълна ангажираност с болестта на Рахил. Никой от двамата не беше готов да се изправи пред едно бъдеще след… изчезването… или смъртта на дъщеря им. За тях светът бе изцяло обвързан с Рахил, а тя живееше ден за ден; изобщо не бяха мислили, че може да стане нещастие, каквато е извратената антилогика на безмилостната вселена. Сол беше сигурен, че Сара е имала същото отношение към самоубийството, каквото и той самият; никой от двамата никога не би изоставил другия. Или Рахил. Сол никога не си бе представял, че е възможно да остане сам с Рахил, когато…

Сара!

В този момент той разбра, че диалогът — често пъти яростен, — който неговият народ бе водил с Господ в продължение на хилядолетия, не е завършил със смъртта на старата Земя… нито пък с новата Диаспора… а още продължава. Сол, Рахил и Сара бяха част от този диалог — както в миналото, така и сега. Той се остави мъката да го обземе. Тя го изпълваше с безмилостна решителност.

Сол стоеше в подножието на хълмовете и плачеше. Смрачаваше се.

На сутринта той беше до леглото на Рахил, когато стаята се изпълни със слънчева светлина.

— Добро утро, татко.

— Добро утро, пиленце.

— Къде сме, татко?

— Заминахме на пътешествие. Тук е хубаво място.

— Къде е мама?

— Днес мама е при леля Тета.

— Ще я видим ли утре?

— Да — каза Сол. — Хайде сега да се облечем, а аз ще приготвя закуската.

Сол започна да пише молби до Църквата на Шрайка, когато Рахил стана на три години. Пътуванията до Хиперион бяха строго ограничени, а достъпът до Гробниците на времето — почти невъзможен. Само понякога Поклонничеството на Шрайка изпращаше някого по тези места.

Рахил бе огорчена, че трябва да прекара рождения си ден без майка си, но гостуването на няколко дечица от кибуца я поразсея. Най-големият й подарък беше една книга с приказки и картинки, която Сара бе купила в Нови Йерусалим още преди няколко месеца.

Сол четеше тези приказки на Рахил преди лягане. Бяха изминали седем месеца, откакто тя вече не можеше да прочете сама нито дума. Но обичаше приказките — особено „Спящата красавица“ — и дори караше баща си да й я чете по два пъти.

— Когато се върнем у дома, ще покажа книжката на мама — прозина се тя. Сол загаси нощната лампа.

— Лека нощ, моето момиче — нежно каза той, спирайки се на вратата.

— Ей, татко!

— Какво?

— Алигаторе, доскоро!

— Крокодиле, жив и здрав!

Рахил се изкикоти във възглавницата.

 

 

През последните две години Сол си мислеше, че няма голяма разлика дали наблюдава как любимата му жена остарява, или наблюдава Рахил. Но второто беше по-лошо. Хиляди пъти по-лошо.

Постоянните зъби на Рахил бяха изпадали постепенно между осмия и втория й рожден ден. На тяхно място се появиха млечни зъби, но към единадесетмесечната й възраст половината от тях се прибраха в челюстта.

Косата на Рахил — единственото нещо, което я правеше донякъде суетна — ставаше все по-къса и по-рядка. Когато бебешката пълнота разми очертанията на скулите и волевата брадичка, лицето й загуби привичния си израз. Двигателната й координация полека-лека отслабваше — това пролича, когато внезапно започна да държи несръчно ту вилицата, ту молива. В деня, когато вече не можеше да ходи, Сол я сложи да спи по-рано, отиде в кабинета си и там на спокойствие се напи до козирката.

Най-голямата му мъка беше загубата на говора. Обедняването на речника й беше като изгаряне на мост помежду им, като провал на последна надежда. Малко след като бе минал вторият й рожден ден, Сол я сложи да спи, спря се на вратата и каза:

— Алигаторе, доскоро!

Рахил се изкикоти.

— Ти ще кажеш: „Крокодиле жив и здрав!“ — обясни й Сол.

— К’окодиле жив и зд’ав! — засмя се Рахил.

На сутринта беше забравила.

 

 

Без да обръща внимание на журналистите, Сол вземаше Рахил със себе си, когато пътуваше из Мрежата, за да моли Църквата на Шрайка за правото да стане поклонник, да търси връзки в Сената за получаване на виза и достъп до забранените места на Хиперион. Той обикаляше всички научни институти или клиники, които можеха да помогнат с нещо. След няколко месеца повечето лекари признаха, че са безсилни. Когато се завърнаха на Хеброн, Рахил беше на петнадесет стандартни месеца; изразено в старинните мерки, които се използваха там, тя тежеше единадесет килограма и бе дълга 77 сантиметра. Вече не можеше да се облича сама. Речникът й се състоеше от двадесет и пет думи, най-любимите от които бяха „мама“ и „татко“.

Сол обичаше да носи дъщеря си. Имаше моменти, когато главичката й, притисната до бузата му, топлината на тялото й до гърдите му и мирисът на кожата й му въздействаха толкова успокоително, че той забравяше парещата несправедливост в живота си. В такива моменти Сол щеше да се чувства временно примирен със света, стига само Сара да беше до него. Но дори и без нея в гневните му диалози с един Бог, в когото той не вярваше, понякога наставаше кратко примирие.

 

 

Възможно ли е да има някакво основание за това?

— Нима за всички страдания, понесени от човешкия род, има основание?

„Точно така е“, — помисли си Сол, като се чудеше дали пък този път не е спечелил точка. Не му се вярваше.

— Фактът, че нещо не е видимо, не означава, че то не съществува.

Мисълта ти е тромава. Не е хубаво да се изказва съждение, в което има три отрицания, особено ако това съждение е толкова плоско.

— Точно така, Сол. Започваш да схващаш всички тези неща.

— Какво?

Мислите му останаха без отговор. Сол лежеше в дома си и слушаше воя на пустинния вятър.

 

 

Последната дума на Рахил беше „мама“. Произнесе я, когато беше на малко повече от пет месеца.

Тя се събуждаше в креватчето си и не питаше — не можеше да пита — къде се намира. Животът й се свеждаше до хранене в определено време, поспивания и играчки. Когато плачеше, Сол понякога се питаше дали не търси майка си.

При обиколките си из магазинчетата на Дан, за да купи пелени, бебешки храни и някоя нова играчка, той вземаше със себе си и детето.

През последната седмица, преди Сол да замине за Тау Сети Сентър, Ефраим и другите двама старейшини дойдоха при него да поговорят. Свечеряваше се и чезнещата светлина проблясваше по плешивата глава на Ефраим.

— Сол, загрижени сме за теб. Следващите няколко седмици ще ти бъде трудно. Жените искат да ти помогнат. Ние също искаме да ти помогнем.

Сол сложи ръка върху рамото на по-възрастния мъж.

— Благодаря ти, Ефраим. Благодарен съм за всичко, което направихте през последните години. Сега нашият дом е тук. Сара… Сара също би искала да ви благодари. Но в неделя ние ще отпътуваме. Рахил има изгледи за подобрение.

Тримата мъже на дългата пейка се спогледаха.

— Намерихте ли цяр?

— Не — каза Сол, — но намерих основание да се надявам.

— Надеждата е хубаво нещо — предпазливо се обади Робърт.

Сол се усмихна широко. Имаше бели зъби, макар че брадата му беше сива.

— Можеше да бъде и нещо по-хубаво — рече той. — Но понякога на човек не му е дадено нищо друго, освен надежда.

 

 

Холокамерата в студиото рязко се приближи, за да улови в едър план Рахил. Сол я люлееше на ръце. Предаването се наричаше „Срещи и разговори“.

— И така — каза Девън Уайтшир, третият по популярност шоуводещ в цялата информационна сфера на Мрежата, — вие твърдите, че отказът на Църквата на Шрайка да ви допусне до Гробниците на времето… и бавенето на визата от властите на Хегемонията… тези две неща осъждат вашето дете на… угасване?

— Точно така — отговори Сол. — Пътуването до Хиперион отнема не по-малко от шест седмици. Рахил в момента е на дванадесет седмици. Всяко по-нататъшно забавяне от страна на Църквата на Шрайка или на бюрокрацията на Мрежата ще убие това дете.

Гостите в студиото зашумяха. Девън Уайтшир даде знак на най-близкия оператор и собственото му лице, радушно и грубовато, изпълни целия екран.

— Този човек не знае дали ще може да спаси детето си — каза Уайтшир. Гласът му бе силен и изпълнен с чувство. — Единственото, което той иска, е да му се даде шанс. Как смятате, дали той… и детето… заслужават този шанс? Ако смятате, че го заслужават, тогава обърнете се към вашите представители в Мрежата и съобщете мнението си в най-близкия до вас храм на Църквата. Кодът на най-близкия до вас храм сега ще се появи на екрана.

Той се обърна отново към Сол:

— Желаем ви щастие, господин Уайнтрауб! И още — едрата ръка на Уайтшир докосна бузката на Рахил, — Бог да ти помага, малка приятелко.

Изображението на Рахил се задържа на фокус върху екрана и след това настъпи тъмнина.

 

 

Хокинговият ефект причиняваше гадене, виене на свят, главоболие и халюцинации. Първият етап от пътуването представляваше транзитен полет до Парвати с принадлежащия на Хегемонията фотонен кораб „Непоколебим“.

Сол държеше Рахил на ръце и търпеше. На борда на военния кораб само те двамата бяха в пълно съзнание. Отначало Рахил плачеше, но след няколко часа се успокои в ръцете на Сол и зазяпа в него с големите си тъмни очи. Сол си спомни деня, когато тя се роди. Лекарите я бяха взели за миг от Сара и му я бяха подали. В този момент тъмната й коса бе малко по-къса, но погледът й беше не по-малко изразителен.

Накрая те заспаха от изтощение.

Сол сънува, че броди из някакъв архитектурен комплекс с колони колкото мамутови дървета и с таван, който се губеше от погледа му далече във висините. Червена светлина обливаше студените празни пространства. Сол забеляза с учудване, че продължава да носи Рахил в ръцете си. Никога преди не се появявала в съня му като дете. Тя гледаше нагоре, право към него, и Сол почувства контакта с нейното съзнание така сигурно, сякаш тя му бе проговорила.

Внезапно някакъв друг глас, страховит и студен, проехтя из пустошта:

 

 

Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря Рахил, която обичаш, и отиди на планетата наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, които аз ще ти кажа.

 

 

Сол се поколеба и отново сведе поглед към Рахил. Бебето гледаше нагоре към баща си с дълбоки лъчисти очи. Сол почувства неизреченото да. Той здраво обгърна дъщеря си, пристъпи напред в мрака и извиси глас в тишината:

 

 

Слушай! Вече няма да има жертвоприношения нито на деца, нито на родители. Вече никой няма да се жертва за никого освен за ближния си. Времето на покорство и изкупление е в миналото.

 

 

Сол млъкна и се заслуша. Усещаше силните удари на сърцето си и топлината на Рахил в ръцете си. Някъде във висините над него се чуваше шумоленето на вятъра, проникващ през невидими цепнатини. Сол сви ръка на фуния пред устата си и извика:

 

 

Това е всичко! Сега или ни остави, или ела при нас не като този, който приема жертви, а като баща. Ти ще избираш като Аврам!

 

 

Изпод каменния под се чу тътен и Рахил се размърда в ръцете му. Колоните се тресяха. Червената дрезгавина се сгъсти и след това изчезна, оставяйки само мрак. От много далече се чу шум от гигантски стъпки. Задуха силен вятър и Сол притисна Рахил към себе си.

Проблясна светлина. Сол и Рахил се събудиха в момента, в който фотонният кораб „Непоколебим“ навлезе в атмосферата на Парвати. Беше време да се прехвърлят на дърволета „Игдразил“, който щеше да ги отведе на планетата Хиперион. Сол се усмихна на дъщеря си, която беше на седем седмици. Тя отговори на усмивката му.

Това бе последната от първите й усмивки.

 

 

Когато старият учен завърши разказа си, в салона на вятърната гемия се възцари тишина. Сол се изкашля и отпи вода от една кристална чаша. Рахил — поради липса на кошче — спеше в едно извадено чекмедже. Вятърната гемия леко се поклащаше. Тътенът на голямото кормило и жуженето на главния жироскоп навяваха унес като приспивна песен.

— Боже мой — тихо възкликна Брон Ламиа. Тя понечи да каже още нещо, но само поклати глава.

— Май че ми се иска да се кача на палубата да подишам чист въздух преди лягане — рече консулът. — Някой желае ли да дойде с мен?

Всички желаеха. Полъхът на въздуха ги освежи, докато стояха на кърмата и гледаха притъмнялото Тревно море, което с тътен се движеше под тях. Небето приличаше на огромен купол, осеян със звезди и от време на време раздиран от някоя метеорна следа. Платната и корабните въжета издаваха скърцащ звук като при едновремешните първи човешки кораби.

— Мисля, че тази вечер трябва да сложим постове — обади се полковник Касад. — Един бодърства, останалите спят. На два часа.

— Съгласен съм — рече консулът. — Нека аз бъда пръв.

— Утре сутрин… — подхвана Касад.

— Вижте! — извика отец Хойт.

Те погледнаха натам, накъдето сочеше ръката му. Сред светещите съзвездия проблясваха разноцветни огнени кълба — зелени, виолетови, оранжеви и отново зелени — и осветяваха огромната тревна равнина отдолу като мълнии. При внезапните им избухвания звездите и метеорните следи бледнееха така, че едва се виждаха.

— Експлозии ли са? — осмели се да попита поетът.

— Сражение в космоса — отвърна Касад. — Отсам луната. Ядрено оръжие.

И бързо слезе долу.

— Дърволетът — каза Хет Мастийн и посочи едно светло петънце, което все още можеше да се различи на фона на гърмящия фойерверк от експлозиите.

Касад се върна с мощния си бинокъл и го даде на другите.

— Прокудените ли са? — попита Ламиа. — Това нашествие ли е?

— Почти сигурно е, че са прокудените — отвърна Касад. — Но също така почти сигурно е, че е само разузнавателен рейд. Виждате ли онези гроздовидни неща? Това са снарядите на Хегемонията, които се взривяват от прикриващата артилерия на прокудените.

Бинокълът стигна до консула. Проблясванията бяха вече много ярки и приличаха на бързо растящи огнени езици. Той различи движещите се точки и дългите сини следи на най-малко два разузнавателни кораба, които бягаха от изтребителите на Хегемонията.

— Аз мисля, че… — поде Касад, но замлъкна, когато вятърната гемия, платната й и Тревното море се озариха от ярка оранжева светлина.

— Милостиви Боже — прошепна отец Хойт. — Улучиха дърволета!

Консулът изтри стъклата на бинокъла, който се намираше у него. Растящият огнен ореол се виждаше дори с просто око, но през бинокъла той успя да различи целия еднокилометров дънер на „Игдразил“ заедно с клоните в мига, в който корабът се запали и лумна в пламъци. При разхерметизирането на всеки отсек кислородът избухваше и дълги огнени мустачки се протягаха с гърч надалече в пространството. Оранжевият облак се разрасна, потъмня и накрая се сви в себе си, а тлеещият дънер остана видим за една последна секунда и избухна като едра главня в умиращ огън. Беше изключено някой да е останал жив. Дърволетът „Игдразил“ бе мъртъв заедно с екипажа, отряда от клонинги и техните полуразумни ерг-машинисти.

Консулът със закъснение се обърна към Хет Мастийн и му подаде бинокъла.

— Толкова ми е мъчно… — прошепна.

Високият храмер не го пое. Той бавно сведе поглед надолу, нахлупи монашеската качулка над очите си и заслиза по стълбите, без да каже дума.

Дърволетът умря със заглъхването на последната експлозия. Когато изминаха десет минути, без нито едно припламване да смути нощта, Брон Ламиа проговори:

— Мислите ли, че нашите са ги настигнали?

— Да настигнат прокудените ли? — рече Касад. — Вероятно не. Разузнавателните кораби са бързи и специално приспособени за отбрана. В момента те се намират на няколко светлинни минути разстояние.

— А дали нападнаха дърволета нарочно? — попита Силенъс. Гласът на поета звучеше напълно трезво.

— Не мисля — отвърна Касад. — Просто случайно изникнала цел.

— Случайно изникнала цел — поде като ехо Сол Уайнтрауб и поклати глава. — Ще ида да поспя малко, преди да се е съмнало — добави той.

Един по един и останалите слязоха долу. Когато на палубата останаха само Касад и консулът, консулът попита:

— Къде трябва да застана на пост?

— Направете обход — отвърна полковникът. — От главния коридор в подножието на стълбата ще контролирате вратите на всички каюти и входовете на столовата и кухнята. После се качете горе и огледайте палубите и проходите. Оставете осветлението да гори. Имате ли оръжие?

Консулът поклати глава.

Касад му подаде смъртоносната си палка.

— Настроена е на къс радиус — каза той, — от половин до десет метра разстояние. Не я използвайте, освен ако сте сигурен, че на кораба има чужд човек. Грапавата пластинка, която се движи напред, е предпазителят. Сложен е.

Консулът кимна, като внимаваше пръстът му да не докосва бутона за стрелба.

— Ще ви сменя след два часа — рече Касад и погледна инфотерма си. — Преди да свърши моята смяна, ще е съмнало.

Касад погледна към небето, сякаш се надяваше „Игдразил“ да се появи отново и да продължи по пътя си като светулка. Но там примигваха само звезди. На североизток се кълбяха тъмни облаци, които предвещаваха буря.

Касад поклати глава.

— Каква загуба! — каза той и слезе долу.

Консулът постоя още малко там, вслушвайки се във вятъра, който шумеше в платното, в скърцането на въжетата и тътена на маховика. После застана до парапета и замислено се взря в тъмнината.

Бележки

[1] Умира (лат.) — Бел.прев.

[2] Нищо (лат.) — Бел.прев.

[3] Бар мизвах (староевр.) — свещен празник по случай обрязването — Бел.прев.

[4] Аватара (санскр.) — пришествие на бога; в индуизма въплъщение на бог Вишну в облика на героите Кришна, Рама и пр., извършващи подвизи на земята — Бел.прев.

[5] Теория и умение да се тълкува стар текст — Бел.прев.