Дан Симънс
Хиперион (2)

Консулът се събуди с онова особено главоболие, сухо гърло и чувството, че е забравил хиляди сънища, което можеше да се получи единствено в резултат на криогенна сомния. Той премига, изправи се в седнало положение на ниската кушетка и вяло махна последните сензорни ленти от кожата си. При него, в това яйцевидно помещение без прозорци, имаше двама много ниски корабни клонинга и един много висок храмер с качулка. Единият от клонингите предложи на консула традиционната следразмразителна чаша портокалов сок. Той я пое и жадно пи.

— Дървото се намира на две светлинни минути и пет часа път от Хиперион — рече храмерът и консулът разбра, че към него се обръща Хет Мастийн, капитан на храмерския дърволет и Истински глас на дървото. Консулът смътно осъзна, че е голяма чест да го събуди капитанът, но беше прекалено съсипан и дезориентиран от сомнията, за да оцени това.

— Останалите са будни от няколко часа — продължи Хет Мастийн и направи знак на клонингите да ги оставят. — Събрали са се на най-предната столова платформа.

— Хъхрх — изхъхри консулът и отпи от сока. Прочисти си гърлото и опита отново: — Благодаря, Хет Мастийн — успя да изрече той.

Като огледа яйцевидното помещение с килим от тъмна трева, полупрозрачни стени и подпорни жилки от непрекъснати извити преплетени пръти, консулът разбра, че вероятно се намира в някой от по-малките отсеци с изкуствен климат. Той затвори очи и се опита да възстанови спомените си от срещата непосредствено преди храмерският кораб да се квантира.

Консулът си спомни дългия километър дърволет, чиито детайли бяха замъглени от претрупаната машинария, и ерговите защитни полета, обгърнали го като сферична мъгла, но с разклонено стъбло, ярко пламтящо от хиляди светлини, които меко проблясваха сред листата и през тънкостенните отсеци с изкуствен климат или по протежение на безбройните платформи, мостове, командни мостици, стълби и беседки. Около основата на дърволета висяха на гроздове като огромни жълъди механични и товарни сфери, а зад него, подобни на десеткилометрови корени, се проточваха синьо-виолетови плазмени струи.

— Останалите чакат — тихо напомни Хет Мастийн и кимна към ниските възглавници, където лежеше багажът на консула, готов да бъде отворен при неговата команда.

Храмерът се загледа умислен в преплетените пръти, докато консулът се обличаше в полуофициално вечерно облекло, състоящо се от широки черни панталони, лъснати флотски ботуши, бяла копринена риза, бухнала около кръста и лактите, топазена закопчалка на яката, черно полуофициално сако с прорези от червения цвят на Хегемонията на еполетите и мека златна триъгълна шапка. Част от извитата стена представляваше огледало и консулът се загледа в образа в него: мъж над средна възраст в полуофициално вечерно облекло, с обгоряла от слънцето кожа, но странно бледа под тъжните очи. Той се намръщи, кимна и се извърна.

Хет Мастийн направи някакъв знак и консулът последва високата, облечена в мантия фигура през едно разширение в отсека по изкачваща се нагоре пътека, която криволичеше и се губеше от погледа покрай масивната кореста стена на стъблото на дърволета. Консулът се спря, придвижи се до края на пътеката и бързо отстъпи крачка назад. До долу имаше поне двеста метра — като това долу бе сътворено от едната шеста стандартна гравитация, произвеждана от ерговете, затворени в основата на дървото — и нямаше никакви перила.

Те подновиха мълчаливото си изкачване и на тридесет метра и половин стъблена спирала по-нататък се отбиха от пътеката на основното стъбло, за да пресекат по някакъв крехък висящ мост до широк пет метра клон. Продължиха по него навън до мястото, където изобилието от листа улавяше отблясъка от слънцето на Хиперион.

— Моят кораб мина ли през захранване? — попита консулът.

— Зареден е с гориво и е в режим на готовност в сфера 11 — отвърна Хет Мастийн. Навлязоха в сянката на стъблото и звездите започнаха да се провиждат в черните отрязъци между тъмната решетеста конструкция на листата. — Останалите поклонници са съгласни да слязат долу с вашия кораб, ако ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ разрешат — добави храмерът.

Консулът разтърка очи и му се прииска да му бяха дали повече време, за да възстанови ума си от студената хватка на криогенната сомния.

— Имате ли връзка със специалните части?

— О, да, поискаха позивните ни в мига, в който изплувахме от квантовия скок. Един военен кораб на Хегемонията ни… ескортира… от същия момент — Хет Мастийн посочи към къс от небето над тях.

Консулът се взря нагоре, но в този миг части от горните слоеве клони се извъртяха вън от сянката на дърволета и стотици квадратни метри листа запламтяха с багрите на залеза. Дори във все още сенчестите места се бяха загнездили светещи птици, подобни на японски фенери над осветените пътеки, блестящи, люлеещи се пълзящи растения и осветени висящи мостове, а светулки от Старата Земя и лъчезарни паяжини от Мауи-Обетована трептяха и кодираха своя път през лабиринтите от листа, като се смесваха със съзвездията по такъв начин, че можеха да заблудят и най-вещия звезден пътешественик.

Хет Мастийн стъпи в коша на един асансьор, висящ на влакнест карбонов кабел, който се губеше в тристата метра дължина на дървото над тях. Консулът го последва и двамата бяха безшумно се понесоха нагоре. Забеляза, че пътеките, отсеците и платформите бяха подозрително безлюдни, като се изключат неколцината храмери и техните дребни спътници — клонингите от екипажа. Консулът не си спомняше да е видял някакви други пасажери по време на пренатоварения си с работа час между срещата и сомнията, но беше отдал това на предстоящото квантиране на дърволета и бе решил, че пасажерите са настанени в безопасност в койките за предстоящия скок. Ала сега корабът пътуваше с ускорение далеч под относителното и клоните му би трябвало да гъмжат от любопитно облещени пасажери. Той сподели наблюдението си с храмера.

— Вие шестимата сте единствените ни пътници — поясни Хет Мастийн.

Асансьорът спря сред плетеница от шума и капитанът на дърволета го поведе нагоре по една дървена стълба, износена от годините.

Консулът премигна от изненада. Храмерските дърволети обикновено возеха между две и пет хиляди пасажери — това бе безспорно най-желаният начин за междузвездно пътуване. Дърволетите рядко натрупваха повече от четири-пет месеца време-дълг, като извършваха къси живописни преходи там, където звездните системи отстояха само на няколко светлинни години една от друга, и по този начин позволяваха на хилядите пътници да прекарат възможно най-малко време в сомния. Осъществяването на курс до Хиперион и обратно, натрупвайки шест години вселенско време без пасажери, които да заплатят, щеше да означава зашеметяваща финансова загуба за храмерите.

После консулът със закъснение осъзна, че дърволетът е идеален за предстоящата евакуация, като загубите му в крайна сметка щяха да бъдат възстановени от Хегемонията. И все пак знаеше, че вкарването на толкова красив и уязвим кораб като „Игдразил“ — един от само петте от този род — в зоната на война представляваше страшен риск за Братството на храмерите.

— Вашите колеги поклонници — обяви Хет Мастийн, когато двамата се озоваха на широка платформа, в единия край на която край дълга дървена маса чакаше малка група хора. Над тях горяха звездите, които от време на време се завъртаха, когато дърволетът променяше наклона спрямо напречната си ос или правеше отклонение от курса си, а от двете страни се извиваше солидна сфера от шума, наподобяваща зелената кожа на някакъв огромен плод.

Консулът веднага схвана, че това е капитанската столова платформа — много преди останалите петима пътници да станат, за да дадат възможност на Хет Мастийн да заеме мястото си начело на масата. Консулът откри, че един празен стол го очакваше от лявата страна на капитана.

Когато всички седнаха и замлъкнаха, Хет Мастийн ги представи официално. Макар че консулът не познаваше никой от останалите лично, няколко от имената му бяха познати и той се възползва от дългия си опит като дипломат, за да отсее някои впечатления за самоличността на присъстващите.

Вляво от консула седеше отец Ленар Хойт, свещеник от старомодната християнска секта, известна като католическа. За секунда консулът бе забравил значимостта на черното облекло и римската яка, но после си спомни за болницата „Св. Франсис“ на Хеброн, където бе прекарал лечение от алкохолна травма след катастрофалното му дипломатическо назначение там преди близо четири стандартни десетилетия. А при споменаването на името на Хойт той се сети и за друг един свещеник, който бе изчезнал на Хиперион по средата на мандата му там.

Според преценката на консула Ленар Хойт беше млад мъж — на не повече от тридесет и една-две, — но, изглежда, че нещо бе състарило ужасно този мъж в не много далечното минало. Консулът погледна слабото лице със скули, които напираха под бледожълтата плът, с огромни, ала хлътнали в дълбоки кухини очи, с тънки устни, застинали в постоянен мускулен тик — прекалено унил, за да бъде наречен дори цинична усмивка. Косата му беше не толкова оредяваща, колкото опустошена от радиация, и консулът почувства, че гледа човек, който е болен от години. Въпреки това бе изненадан, че зад маската на прикрито страдание се бе запазило физическото ехо от момчето в мъжа — съвсем слабите останки от кръгло лице, светла кожа и нежна уста, принадлежали на един по-млад, по-здрав, по-малко циничен Ленар Хойт.

От другата страна на свещеника седеше мъж, чийто образ допреди няколко години беше познат на повечето граждани на Хегемонията. Консулът се зачуди дали общият обем внимание в Мрежата на световете сега беше толкова малък, колкото по времето, когато и той живееше там. Вероятно бе още по-малък. Ако е така, тогава полковник Федман Касад, така нареченият Касапин на Южна Бреша, по всяка вероятност вече не е нито безславен, нито прославен. Но за поколението на консула и за всички онези, които живееха в бавната емигрантска периферия на нещата, Касад не беше някой, когото човек би могъл да забрави.

Полковник Федман Касад бе висок — почти толкова висок, че можеше да погледне двуметровия Хет Мастийн в очите — и беше облечен в черна военна униформа без каквито и да било отличителни знаци за чин или отличия. Черната униформа странно наподобяваше одеянията на отец Хойт, но между двамата нямаше никаква същинска прилика. За разлика от опустошената външност на Хойт Касад бе смугъл, видимо във форма и мършав като дръжката на камшик, с възли от мускули, които личаха по раменете, китките и шията му. Очите на полковника бяха малки, тъмни и всеобхватни като лещите на примитивна видеокамера. Лицето му беше изцяло ъгловато: сенки, плоскости и сухожилия. Не мършаво като на отец Хойт, а сякаш издялано от студен камък. Тънка брада по протежение на челюстта подчертаваше суровата му външност с категоричността на кръв по острието на нож.

Силните бавни движения на полковника напомняха на консула за един отгледан на Земята ягуар, който бе видял в частна зоологическа градина на някакъв разселнически кораб на Лусус преди много години. Гласът на Касад беше тих, но консулът не пропусна да забележи, че дори мълчанието на полковника извикваше внимание.

По-голямата част от дългата маса беше празна и групата се бе сбутала в единия край. Срещу Федман Касад седеше някакъв мъж, който бе представен като поета Мартин Силенъс.

Силенъс изглеждаше пълна противоположност на военния срещу него. Докато Касад беше слаб и висок, Мартин Силенъс бе нисък и явно несъразмерен. Противно на издяланите сякаш от камък черти на Касад, лицето на поета бе подвижно и изразително като на земен примат. Гласът му беше висок, богохулствено стържещ. Консулът си помисли, че у Мартин Силенъс има нещо почти приятно демонично с неговите румени бузи, широка уста, коси вежди, остри уши и непрекъснато движещи се ръце с пръсти, достойни за пианист. Или за удушвач. Сребърната коса на поета беше подстригана на грубо подравнен бретон.

Мартин Силенъс имаше вид на човек в края на петдесетте, но консулът забеляза издайническия син оттенък по гръкляна и дланите му и заподозря, че човекът е претърпял не една и две пулсенови процедури. Истинската възраст на Силенъс би могла да е неопределено някъде между деветдесет и сто и петдесет стандартни години. В случай че беше около сто и петдесетте, консулът знаеше, че по всяка вероятност поетът е съвсем луд.

Колкото шумен и оживен изглеждаше на пръв поглед Мартин Силенъс, толкова следващият гост на масата излъчваше непосредствено и точно впечатляващо чувство за интелигентна сдържаност. Сол Уайнтрауб вдигна поглед при представянето му и консулът забеляза късата сива брада, изрязаното чело и тъжните, блестящи очи на известния учен. Консулът бе слушал разкази за Скитника евреин и за неговите безнадеждни търсения, но бе потресен, когато осъзна, че старецът държеше сега в ръце своето дете: дъщеря си Рахил, която беше само на няколко седмици. Консулът извърна поглед.

Шестият поклонник и единствената жена на масата беше Брон Ламиа. Когато я представиха, детективката се загледа в консула с такава сила, че той продължи да усеща натиска от погледа й дори след като тя го отмести встрани.

Бивш гражданин на Лусус с гравитация 1,3g, Брон Ламиа не бе по-висока от поета, който седеше през два стола вдясно от нея, но дори и широкият й корабен костюм от рипсено кадифе не можеше да скрие масивните пластове мускули по стегнатата и фигура. Черните къдри стигаха до раменете й, веждите и представляваха две тъмни линии, нанесени хоризонтално върху широко чело, а носът — солиден и остър — подчертаваше орловия й поглед. Устата на Ламиа беше широка и изразителна до чувственост, леко присвита в ъглите в слаба усмивка, която можеше да бъде определена като жестока или просто закачлива. Тъмните очи на жената сякаш предизвикваха наблюдателя да открие кое от двете.

На консула му хрумна, че Брон Ламиа спокойно би могла да мине за красива. Когато представянето приключи, той си прочисти гърлото и се обърна към храмера:

— Хет Мастийн, вие казахте, че поклонниците са седем. Детето на господин Уайнтрауб ли е седмият?

Качулката на Хет Мастийн бавно се поклати насам-натам.

— Не, само онези, които са в състояние да вземат съзнателно решение да търсят Шрайка, могат да се числят сред поклонниците.

Групата на масата леко се раздвижи. Всеки би трябвало да знае това, което знаеше консулът: само група, състояща се от нечетен брой поклонници, можеше да осъществи организирания от Църквата на Шрайка поход на север.

— Аз съм седмият — поясни Хет Мастийн, — капитан на храмерския дърволет „Игдразил“ и Истински глас на дървото.

В тишината, която последва думите му, Хет Мастийн направи знак и неколцина корабни клонинги започнаха да поднасят на поклонниците последното им ядене преди кацането.

 

 

— Значи прокудените още не са проникнали в системата? — попита Брон Ламиа. Гласът й бе дрезгав, гърлен, което по някакъв странен начин вълнуваше консула.

— Не са — потвърди Хет Мастийн. — Но ние не можем да ги изпреварим с повече от два стандартни дни. Нашите уреди разкриха ядрени престрелки вътре в Ойортния облак на системата.

— Ще има ли война? — попита отец Хойт. Гласът му изглеждаше уморен като него самия. Когато никой не пожела да отговори, свещеникът се извърна надясно, сякаш отправяше въпроса си обратно към консула.

Консулът въздъхна.

Клонингите бяха поднесли вино; на него му се прииска да беше уиски.

— Кой знае какво ще направят прокудените? — рече той. — Те сякаш вече не се мотивират от човешка логика.

Мартин Силенъс силно се изсмя и разплиска виното си.

— Като че ли ние, шибаните хора, някога сме били мотивирани от човешка логика! — той отпи дълга глътка, избърса уста и отново се изсмя.

Брон Ламиа се намръщи.

— Ако сериозната битка започне твърде скоро — рече тя, — вероятно властите няма да ни разрешат да се приземим.

— Ще ни пуснат да минем — каза Хет Мастийн.

Слънчевата светлина си проби път през гънките на качулката, му и падна върху жълтеникавата му кожа.

— Спасени от сигурна, смърт във войната, за да бъдем доставени за сигурна смърт в ръцете на Шрайка — измърмори отец Хойт.

— Няма смърт из цялата Вселена — изрецитира Мартин Силенъс с глас, за който консулът си помисли, че би могъл да събуди и дълбоко заспал в сомния човек.

Поетът пресуши остатъка от виното си и вдигна празния бокал за привиден тост към звездите:

Няма дъх на смърт — не ще има смърт, жилен, жален;

жалей, Кибела, жалей; че твоите пагубни чеда

ме превърнаха от бог в треперещ паралитик.

Жалейте, братя, жалейте, защото вече нямам сила;

слаб като тръстиката — слаб — немощен като гласа ми

о, о, тази болка, болката на немощта.

Жалейте, жалейте, защото продължавам да се стапям…

Силенъс внезапно млъкна и си наля още вино, оригвайки се в тишината, последвала рецитацията му. Останалите шестима се спогледаха. Консулът забеляза, че Уайнтрауб се усмихваше едва забележимо, докато бебето в ръцете му се размърда и отклони вниманието му.

— Е — колебливо продума отец Хойт, сякаш се опитваше да възстанови някаква предишна нишка на мисълта си, — ако конвоят на Хегемонията се махне и прокудите завладеят Хиперион, може би окупацията ще бъде безкръвна и те ще ни оставят да си свършим работата.

Полковник Федман Касад тихо се засмя.

— Прокудените не искат да окупират Хиперион — заяви той. — Ако завземат планетата, те ще плячкосат, каквото си поискат, и после ще се заемат с онова, което правят най-добре. Ще опожарят градовете до камък, ще натрошат камъните на по-дребни парчета, а след това ще пекат парчетата, докато започнат да тлеят. Ще разтопят полюсите, ще възврат океаните и накрая ще използват останките, за да осолят онова, което е останало от континентите, така че там нищо да не може да порасне отново.

— Ами… — поде отец Хойт, след което се отказа.

Докато клонингите раздигаха супата и чиниите от салатата и поднасяха основното ядене, нямаше никакви разговори.

 

 

— Казахте, че ни ескортира един военен кораб на Хегемонията — обърна се консулът към Хет Мастийн, когато свършиха с ростбифа и варената небесна сения. Храмерът кимна и посочи нагоре с глава. Консулът се взря, но не успя да открие нищо на фона на въртящата се звездна полоса.

— Вземете — рече Федман Касад и се наклони над отец Хойт, за да подаде на консула сгъваем военен бинокъл.

Консулът кимна с благодарност, натисна бутона и заоглежда отрязъка небе, който беше посочил Хет Мастийн. Жироскопичните кристали в бинокъла леко жужаха, докато стабилизираха оптиката и обхождаха пространството, включени на програмирано търсене. Неочаквано образът замръзна, разшири се и се стабилизира.

Консулът не можа да сдържи неволната си въздишка, когато корабът на Хегемонията изпълни визьора. Не се виждаха нито очакваната неясно очертана капсула на някой самотен боен разузнавач, нито сиянието на фотонен кораб. Електронно формираното изображение беше на матовочерен изтребител. Видът му бе впечатляващ, така както винаги са били единствено бойните кораби през вековете. Вретенният кораб на Хегемонията беше несъобразно аеродинамичен с четирите си комплекта ултразвукови оръдия, опънати назад в бойна готовност, с шестдесетметровата си управляема ракета, остра като кловисов връх, с антигравитационната предавка и хокинговите двигатели, разположени далече назад по протежение на изстрелващия вал като пера на стрела.

Консулът върна бинокъла на Касад, без да каже нито дума. Ако специалните части използваха цял изтребител, за да ескортират „Игдразил“, каква ли огнева мощ съсредоточаваха, за да посрещнат нашествието на прокудените?

— Колко време ни остава, докато се приземим? — попита Брон Ламиа.

Тя бе използвала своя инфотерм, за да получи достъп до инфосферата на дърволета, и очевидно беше объркана от онова, което бе открила. Или не бе открила.

— Четири часа до навлизане в орбита — измърмори Хет Мастийн. — Плюс още няколко минути със спускателния кораб. Нашият приятел консулът предложи да ни свали долу със собствения си кораб.

— В Кийтс ли? — попита Сол Уайнтрауб. Ученият се обаждаше за пръв път, откакто бе сервирана вечерята.

Консулът кимна.

— Това все още е единственият космодрум на Хиперион, който може да приема пътнически превозни средства — рече той.

— Космодрум ли? — гласът на отец Хойт прозвуча нервно. — Аз си мислех, че се отправяме направо на север. Към селенията на Шрайка.

Хет Мастийн търпеливо поклати глава.

— Поклонението винаги започва от столицата — поясни той. — Ще ни трябват няколко дни, за да стигнем до Гробниците на времето.

— Няколко дни! — възкликна Брон Ламиа. — Направо абсурдно.

— Може би — съгласи се Хет Мастийн. — Но, така или иначе, това е положението.

Отец Хойт изглеждаше, така, като че ли нещо от яденето му бе причинило разстройство, макар да не бе ял почти нищо.

— Слушайте — каза той, — не бихме ли могли да променим правилата поне този път… Искам да кажа, предвид на заплахата от война и всичко останало? И просто да се приземим близо до Гробниците на времето или някъде там и да приключим?

Консулът поклати глава.

— Всякакви космически и въздушни кораби са се опитвали да поемат по краткия път към северните блата в продължение на близо четиристотин години — поясни той. — Не познавам никой, който да е успял.

— Може ли да попитам — обади се Мартин Силенъс, весело вдигнал ръка като ученик, — какво, по дяволите, им се случва на тези стотици кораби?

Отец Хойт погледна намръщено поета. Федман Касад леко се усмихна. Сол Уайнтрауб уточни:

— Консулът не искаше да каже, че областта е недостъпна. Дотам може да се пътува с кораб по различни маршрути. И не изчезват нито космическите, нито въздушните кораби. Те спокойно се приземяват близо до развалините на Гробниците на времето и също така спокойно се завръщат обратно до която и да е точка, зададена от техните компютри. Единствено пилотите и пътниците изчезват завинаги.

Уайнтрауб вдигна спящото дете от скута си и го сложи в една бебешка носилка, окачена на врата му.

— Така гласи остарялата древна легенда — изтъкна Брон Ламиа. — Какво сочат корабните дневници?

— Нищо — отвърна консулът. — Никакво насилие. Никакви следи от насилствено влизане. Никакво отклонение от курса. Никакви необясними липси на време. Никакви необичайни притоци или разходи на енергия. Никакви, каквито и да било, физически явления.

— Никакви пътници — добави Хет Мастийн.

Консулът бавно вдигна поглед и се замисли. Ако Хет Мастийн току-що наистина се бе пошегувал, това бе първият случай през всичкия десетилетен опит на консула с храмерите, когато някой от тях показваше макар и наченка на чувство за хумор. От онова, което консулът можеше да види от неясно ориенталските черти на капитана под качулката, не личеше никакъв намек да прави опит за шега.

— Великолепна мелодрама — изсмя се Силенъс. — Същинско каещо се Саргасово море от души и ние сме тръгнали към него. Кой дирижира този лайнарски сюжет все пак?

— Млъкнете — каза Брон Ламиа. — Вие сте пиян, старче.

Консулът въздъхна. Групата беше заедно от няма и час стандартно време.

Корабните клонинги разтребиха масата и донесоха десерти, сред които можеха да се видят шербети, кафета, плодове от дърволета, наети и специалитети, приготвени от ренесансов шоколад. Мартин Силенъс махна с ръка, отказвайки десертите, и поръча на клонингите да му донесат още една бутилка вино. Консулът помисли няколко секунди, след което си поиска едно уиски.

 

 

— Хрумна ми — обади се Уайнтрауб, когато групата привършваше с десерта, — че нашето оцеляване може да зависи от това да разговаряме помежду си.

— Какво искате да кажете? — попита Брон Ламиа.

Уайнтрауб залюля несъзнателно детето, което спеше на гърдите му.

— Например знае ли някой тук защо той или тя е бил избран от Църквата на Шрайка и Всеобема да замине на това пътешествие?

Никой не проговори.

— Аз мисля, че не — рече Уайнтрауб. — Нещо дори още по-удивително: има ли тук някой, който да е член или последовател на Църквата на Шрайка? Аз самият съм евреин и колкото и объркани да са станали религиозните ми понятия в последно време, те не включват обожествяването на някаква органична машина за убиване.

Уайнтрауб повдигна тежките си вежди и обходи с поглед масата.

— Аз съм Истинският глас на дървото — каза Хет Мастийн. — Докато мнозина храмери вярват, че Шрайка е въплъщение на Възмездието за онези, които не се хранят от корена, аз смятам това за ерес, която няма основание в Завета или в писанията на Муир.

Вляво от капитана консулът сви рамене.

— Аз съм атеист — заяви той, вдигнал чашата с уиски срещу светлината. — Никога не съм имал връзка с култа към Шрайка.

Отец Хойт се усмихна без настроение.

— Аз съм ръкоположен от католическата църква — рече той. — Почитането на Шрайка противоречи на всичко, защитавано от Църквата.

Полковник Касад поклати глава, но не стана ясно дали в знак на отказ да отговори, или за да покаже, че той не е член на Църквата на Шрайка.

Мартин Силенъс направи някакъв невъздържан жест.

— Аз съм кръстен като лютеранин — обяви той. — Една подсекта, която вече не съществува. Спомогнах за създаването на дзен-гностицизма, когато родителите на никой от вас още не са били родени. Бил съм католик, ревелационист, неомарксист, повърхностен фанатик, убеден шейкър, сатанист, епископ от Църквата на джейковата Нада и редовно плащащ членския си внос абонат на Института за гарантирано превъплъщение. Сега, щастлив съм да го кажа, съм обикновен езичник — усмихна се на всички. — За един езичник — заключи той. — Шрайка е напълно приемливо божество.

— Аз не обръщам внимание на религиите — рече Брон Ламиа. — Не им се поддавам.

— Смятам, че изложих своята мисъл — подхвана Сол Уайнтрауб. — Никой от нас не признава да има отношение към догмата на култа към Шрайка и все пак старшите от онази група, която си разбира от работата, са ни избрали измежду многото милиони вярващи, които молят да посетят Гробниците на времето… и своя свиреп бог… за това може би последно поклонение.

Консулът поклати глава.

— Вие може да сте изложили мисълта си, господин Уайнтрауб, но аз не съм в състояние да я разбера — призна той.

Ученият разсеяно поглади брадата си.

— Изглежда, нашите основания за завръщане на Хиперион са толкова непреодолими, че дори Църквата на Шрайка и разузнавателните служби по вероятностите на Хегемонията са единодушни, че ние трябва да се завърнем — поясни той. — Част от тези основания — например моите — може да изглеждат общоизвестни, но съм сигурен, че някои от тях не са напълно известни на никого освен на хората на тази маса. Предлагам да споделим историите си през няколкото дни, които ни остават.

— Защо? — обади се полковник Касад. — Това ми се струва напълно безпредметно.

Уайнтрауб се усмихна.

— Напротив, подобно занимание най-малкото би ни развлякло и би ни дало поне някаква бегла представа за душите на нашите спътници, преди Шрайка или някакво друго бедствие да ни е взело ума. Освен това то би могло просто да ни даде достатъчно проникновение, за да спасим живота си, ако сме достатъчно интелигентни, за да открием общата житейска нишка, която подчинява съдбите на всички ни на каприза на Шрайка.

Мартин Силенъс се разсмя и затвори очи. След това каза:

Яхнал всеки един делфин,

вкопчил се здраво във перка,

те невинни преживяват отново смъртта

и раните им пак се отварят.

— Това е Лениста, нали? — рече отец Хойт. — Изучавал съм я в семинарията.

— Близко сте — отвори очи Силенъс и си наля още вино. — Това е Йейтс. Тип, който е живял петстотин години, преди Лениста да суче от металната цицка на майка си.

— Слушайте — намеси се Ламиа, — каква полза би имало от това да си разказваме историите? Като се срещнем с Шрайка, ще му кажем какво искаме, един от нас ще получи желаното, а другите ще умрат. Така ли е?

— Така е според легендата — съгласи се Уайнтрауб.

— Шрайка изобщо не е мит — заяви Касад. — Нито стоманеното му дърво.

— Така че защо взаимно да се отегчаваме с истории? — попита Брон Ламиа и набоде последното парче от шоколадовата си сиренка.

Уайнтрауб нежно докосна тила на спящото си дете.

— Живеем в странни времена — въздъхна той. — Понеже сме част от онази една стотна от процента от ражданите на Хегемонията, които пътуват между звездите, а не из Мрежата, ние представляваме странни епохи от собственото ни неотдавнашно минало. Аз например съм на възраст 68 стандартни години, но поради време-дълговете, които биха могли да се натрупат от моите пътувания, съм способен да обхвана с тези три по двадесет плюс осем години повече от едно столетие от историята на Хегемонията.

— И какво? — каза жената до него.

Уайнтрауб разтвори дланта си с жест, който включваше всички, седнали край масата:

— Ние тук представляваме острови от време, както и, отделни океани от перспектива. Или, казано може би по-удачно, възможно е всеки от нас да държи по една част от някаква картинна мозайка, която никой досега не е бил в състояние да сглоби, откакто човечеството за пръв път се е приземило на Хиперион — Уайнтрауб се почеса по носа. — Това е една мистерия — рече той, — и, да ви кажа истината, мистериите ме интригуват, дори ако ще това да е последната седмица, през която бих могъл да им се наслаждавам. Бих приветствал някакъв проблясък на просветление, но дори и това да не стане, стига ми и само работата над мозайката.

— Аз съм съгласен — кимна Хет Мастийн без каквито и да било емоции. — Такова нещо не ми беше хрумнало, но разбирам мъдростта на това да разкажем историите си, преди да се изправим пред Шрайка.

— Но какво би ни възпряло да не лъжем? — попита Брон Ламиа.

— Нищо — ухили се Мартин Силенъс. — Което е най-хубавото.

— Би трябвало да подложим това на гласуване — обади се консулът.

Той мислеше за твърдението на Мейна Гладстоун, че един от групата е агент на прокудените. Дали прослушването на историите би представлявало начин да бъде открит шпионинът? Консулът се усмихна при мисълта, че е възможно да има толкова глупав шпионин.

— На кого му хрумна, че ние сме една щастлива малка демокрация? — сухо попита полковник Касад.

— Хубаво би било да бъдем — рече консулът. — За да постигнем индивидуалните си цели, групата трябва да стигне до районите на Шрайка заедно. Нуждаем се от някакви средства за вземане на решения.

— Бихме могли да излъчим един водач — предложи Касад.

— Плюйте на това — отсече поетът с приятна интонация.

Останалите на масата също поклатиха отрицателно глави.

— Добре — каза консулът, — да гласуваме. Нашето първо решение се отнася до предложението на господин Уайнтрауб да разкажем историите на връзките си с Хиперион в миналото.

— Всичко или нищо — уточни Хет Мастийн. — Или всеки ще разкаже своята история, или никой няма да го направи. Ще се съобразим с волята на мнозинството.

— Дадено — кимна консулът, неочаквано обзет от любопитство да чуе как другите разказват историите си и точно толкова сигурен, че той никога няма да разкаже своята. — Кои са за това да разкажем историите си?

— Да — рече Сол Уайнтрауб.

— Да — подкрепи го Хет Мастийн.

— Абсолютно — каза Мартин Силенъс. — Не бих пропуснал този малък комичен фарс дори срещу един месец в оргазмените бани на Шоут.

— Аз също гласувам „за“ — обади се консулът, изненадвайки самия себе си. — Кой е против?

— Аз — заяви отец Хойт, но гласът му бе изцяло лишен от енергия.

— Мисля, че това е глупаво — поклати глава Брон Ламиа.

Консулът се обърна към Касад.

— Полковник?

Федман Касад сви рамене.

— Отчитам четири гласа „за“, два „против“ и един „въздържал се“ — обобщи консулът. — Мнозинството е „за“. Кой иска да започне?

На масата цареше мълчание. Най-после Мартин Силенъс вдигна поглед от малкия бележник, където пишеше нещо. Той скъса един лист на няколко по-малки парчета.

— Написах числата от едно до седем — поясни той. — Предлагам да теглим жребий и да следваме реда на изтегляне.

— Това ми се струва доста детинско, не мислите ли? — обади се Ламиа.

— Аз съм един вдетинен тип — отвърна Силенъс с мирска усмивка. — Посланик — кимна той към консула, — бихте ли ми заели онази позлатена възглавница, която носите вместо шапка?

Консулът му подаде триъгълната си шапка, сгънатите листчета бяха пуснати в нея и тя тръгна да обикаля масата. Сол Уайнтрауб трябваше да тегли пръв, Мартин Силенъс беше последен.

Консулът разгъна листчето си, като преди това се увери, че никой друг не би могъл да го види. Той беше седми номер. Напрежението се оттече от него като въздух от пренадут балон. Помисли си, че е твърде възможно събитията да се намесят в негова полза, преди да се наложи да разкаже своята история. Или пък войната да придаде чисто теоретичен смисъл на всичко, или групата да загуби интерес към историите. Или, с две думи: я камилата, я камиларя.

„Стига толкова уиски“, помисли си консулът.

— Кой е пръв? — попита Мартин Силенъс.

В кратката тишина консулът чу шумоленето на листата от недоловими ветрове.

— Аз — отговори отец Хойт.

Изражението на свещеника издаваше същото едва потиснато приемане на болката, което консулът бе виждал върху лицата на крайно болни приятели. Хойт вдигна своето листче хартия с ясно изписано голямо 1 на него.

— Добре — рече Силенъс. — Започвайте.

— Сега ли? — попита свещеникът.

— Защо не? — вдигна рамене поетът. Единственият признак, че Силенъс бе пресушил поне две бутилки вино, беше лекото потъмняване на вече поруменелите му бузи и малко по-демоничния наклон на вдигнатите му вежди. — Разполагаме с няколко часа до кацането — каза той, — а аз лично смятам да си отспя от фризерната сомния, когато се озовем в безопасност долу и се настаним сред простите туземци.

— Нашият приятел е прав — тихо рече Сол Уайнтрауб. — Ако ще разказваме историите си, часовете след вечеря всеки ден са цивилизовано време за тази цел.

Отец Хойт въздъхна и стана.

— Само една минутка — извини се той и напусна столовата платформа.

След като изминаха няколко минути, Брон Ламиа каза:

— Как мислите, дали не се изплаши?

— Не — отвърна Ленар Хойт, появявайки се от мрака в горната част на дървената стълба, която служеше за главно стълбище. — Имах нужда от тези неща — седна на мястото си той и пусна на масата две малки изпоцапани тетрадки.

— Не е честно да се четат истории от молитвеник — обади се Силенъс. — Това трябва да е наш личен разказ, отче!

— Млъкнете, по дяволите! — извика Хойт.

Той прокара ръка по лицето си, докосна гърдите си. За втори път тази вечер консулът се убеди, че пред него стои един сериозно болен човек.

— Съжалявам — рече отец Хойт, — но за да мога да разкажа моята… моята история, се налага да разкажа и историята на още някой. Тези дневници принадлежат на човека, който бе причината за моето отиване на Хиперион… и за завръщането ми там сега.

Хойт си пое дълбоко дъх.

Консулът докосна дневниците. Те бяха черни и овъглени, сякаш бяха преживели пожар.

— Вашият приятел има старомоден вкус — отбеляза той, — щом все още си води писмен дневник.

— Да — потвърди Хойт. — Ако всички сте готови, ще започна.

Групата край масата кимна. Под столовата платформа дългото километър дърво се движеше през студената нощ със силния пулс на живо същество. Сол Уайнтрауб вдигна спящото си дете от бебешката носилка и внимателно го положи на едно килимче с възглавница на пода, недалече от стола си. После свали инфотерма си, сложи го близо до килимчето и го програмира на естествен шум. Едноседмичното дете лежеше на коремчето си и спеше.

Консулът се облегна хубаво назад и откри синьо-зелената звезда, която беше Хиперион. Тя сякаш стана по-голяма, докато той наблюдаваше как Хет Мастийн дръпна качулката си напред, така че от лицето му не остана да се вижда нищо друго, освен сенки. Сол Уайнтрауб си запали лулата. Останалите приеха да им налеят още кафе и се облегнаха назад в столовете си.

Мартин Силенъс изглеждаше най-жаден и нетърпелив от слушателите, докато шепнеше, наведен напред:

И рече той: „Играта ще подхвана

със име на богиня назована!

Напред сега и чуйте що говоря,

с таз приказка ще продължим нагоре.“

И той подхвана, весело и ведро,

без повече да чака, както следва.

Разказът на свещеника:
„Човекът, който славеше Бога“

— Понякога има една тънка граница, която отделя православната жар от вероотстъпничеството — каза отец Ленар Хойт.

Така започна разказът на свещеника. По-късно, когато диктуваше разказа в инфотерма си, консулът си го запомни като едно неразривно цяло, без паузите, дрезгавия глас, запъванията и дребните повторения, които бяха неизменни недостатъци на човешката реч.

Ленар Хойт бил млад свещеник, роден, отгледан и съвсем отскоро ръкоположен в католическия свят Пацем, когато получил своята първа междузвездна задача — било му заповядано да ескортира уважавания йезуит отец Пол Дюре в мирно изгнание на колониалния свят Хиперион.

В друго време отец Пол Дюре сигурно би станал епископ и може би папа. Висок, слаб, аскетичен, с бяла коса която се спускаше назад и откриваше благородното му чело, и с очи, прекалено изпълнени с горчивата тежест на опита, за да скрият своята болка. Пол Дюре бил последовател на свети Тейлхард, а освен това археолог, етнолог и виден йезуитски теолог. Независимо от западането на Католическата църква извеждането й до полузабравен култ, толериран поради спокойствието и изолираността му от основното направление на живота в Хегемонията, йезуитската логика не била загубила остротата си. Нито пък отец Дюре бил загубил убеждението си, че Светата католическа апостолическа църква продължава да е последната, най-добра надежда на човечеството за безсмъртие.

За Ленар Хойт, когато бил още момче, отец Дюре бил нещо като богоподобна фигура, когато го мяркал по време на редките му визити в предсеминаристките училища или по време на дори още по-редките посещения на бъдещите семинаристи в Новия Ватикан. После, докато Хойт се обучавал в семинарията, Дюре бил на важни археологически разкопки, спонсорирани от Църквата, на недалечния свят Армагаст. Когато йезуитът се завърнал, няколко седмици след ръкополагането на Хойт, вече бил в немилост. Никой извън най-висшите кръгове на Новата Ватикана не знаел точно какво се е случило, но се носели слухове за отлъчване и дори за съд пред Светата служба на Инквизицията, спала през четирите века след смута, последвал смъртта на Земята.

Вместо това отец Дюре бил помолен да замине на Хиперион — един свят, за който повечето хора били чували единствено покрай странния култ към Шрайка, възникнал там — и отец Хойт бил избран да го придружи. Предстояла му неблагодарната работа да пътува в роля, която съчетавала най-лошите страни на чирак, охрана и шпионин, лишен дори от удоволствието да види един нов свят, Хойт имал заповед да изпроводи отец Дюре до космодрума на Хиперион, след което да вземе същия вретенен кораб в обратния му курс към Мрежата на световете. Това, което епархията предлагала на Ленар Хойт, били двадесет месеца в криогенна сомния, няколко седмици пътуване вътре в системата както в началото, така и в края на пътешествието, и един време-дълг, който щял да го върне осем години назад от съучениците му в стремежа към кариера и мисионерски постове във Ватикана.

Воден от послушание и обучен в дисциплина, Ленар Хойт приел безусловно.

Транспортът им, старият вретенен кораб „Надя Олег“, представлявал една надупчена метална тръба без каквато и да било изкуствена гравитация, когато не е в движение, без илюминатори за пасажерите и без никакви възможности за отдих и развлечения на борда, като се изключат стимулсимулаторите, свързани с информационната мрежа, за да държат пътниците в хамаците и в койките за криогенна сомния. След излизането им от сомния пасажерите — главно работници от други светове и икономически туристи, както и неколцина култови мистици и претенденти за самоубийци чрез Шрайка, колкото за цвят — спели в същите тези хамаци и койки, ядели рециклирана храна в безформени, мръсни столови помещения и, общо взето, се опитвали да се справят с космическата болест и скуката по време на дванадесетдневното плъзгане при нулева гравитация от изходната точка на излитане до Хиперион.

Отец Хойт научил много малко от отец Дюре по време на онези дни на принудителна близост и съвсем нищо за събитията, случили се на Армагаст и станали причина за изпращането на стария свещеник в изгнание. Младежът бил включил импланта на своя инфотерм така, че да извлече колкото е възможно повече данни за Хиперион, и три дни преди кацането им на планетата отец Хойт се смятал вече за своего рода експерт по света на Хиперион.

— Има данни за пристигането на католици на Хиперион, но не се споменава нищо за наличието на епархия тук — рекъл Хойт една вечер, когато двамата седели и разговаряли в безгравитационните си хамаци, докато повечето от спътниците им лежали под въздействието на еротични стимулсимулатори. — Предполагам, че отивате там, за да вършите някаква мисионерска работа?

— Ни най-малко — отвърнал отец Дюре. — Добрите хиперионци не са направили нищо, за да ми натрапят своите религиозни убеждения, ето защо аз не виждам никаква причина да ги обиждам с опити да променям вярата им. Всъщност надявам се да отида на южния континент — Аквила — и после да се опитам да открия път към вътрешността от град Порт Романс. Но не под маската на мисионер. Планирам да създам база за етнологически проучвания по протежение на Пролома.

— Проучвания ли? — откликнал изненадан отец Хойт. Той затворил очи, за да включи импланта си след това, като се обърнал отново към отец Дюре, казал: — Онзи дял от Платото на зъбера не е населен, отче. Огнебълващите гори го правят изцяло недостъпен през по-голямата част от годината.

Отец Дюре се усмихнал и кимнал утвърдително. Той не носел никакъв имплант, а допотопният му инфотерм си останал в багажа, докато траело пътуването.

— Не съвсем недостъпен — тихо рекъл той. — И не съвсем ненаселен. Там живеят бикурите.

— Бикурите ли? — рекъл отец Хойт и затворил очи. — Но те са само една легенда — най-после заявил той.

— Хм — изхъмкал отец Дюре. — Опитай се да откриеш в азбучния указател Мамет Снедлинг.

Отец Хойт отново затворил очи. От Общия указател разбрал, че Мамет Снедлинг е бил редови изследовател към Шакълтъновия институт по Малкия ренесанс, който преди близо век и половина стандартно време представил кратък доклад пред Института, в който разказвал как си е проправил път от новозаселения по онова време Порт Романс към вътрешността на континента през тресавища, които впоследствие били разработени в плантации за фибропластмаса, как е прекосил огнебълващите гори през един период на рядко спокойствие и се е изкачил достатъчно високо по Платото на зъбера, за да се натъкне на Пролома и на някакво малко племе от човешки същества, които отговаряли на описанието на легендарните бикури.

В кратките си бележки Спедлинг развивал хипотезата, че въпросните човешки същества са оцелели представители на колония от изчезнал три века преди това разселнически кораб и ясно описвал група, която страда от всички класически ретроградни културни ефекти на крайната изолация, кръвосмешението и свръхадаптацията. Според безцеремонните думи на Спедлинг „… дори след по-малко от два дни, прекарани тук, е очевидно, че бикурите са твърде глупави, летаргични и скучни, за да си губя времето да ги описвам“. Случило се така, че по същото време огнебълващите гори започнали да показват известни признаци на активизиране и Спедлинг повече изобщо не си губил времето да наблюдава своето откритие, а се втурнал да стигне до крайбрежието, при което загубил четирима туземни носачи, цялата си екипировка, записки и лявата си ръка, станали жертва на „спокойната“ гора през трите месеца, които му били нужни, за да се измъкне.

— Боже мой — възкликнал отец Хойт, излегнат в хамака си на борда на „Надя Олег“. — Защо бикурите?

— Защо не? — бил кроткият отговор на отец Дюре. — Много малко се знае за тях.

— Почти за целия Хиперион се знае много малко — проявил оживление младият свещеник. — Какво бихте казали за Гробниците на времето и за легендарния Шрайк на север от Брайдъл Рейндж, на Еквус? — попитал той. — Те са прочути!

— Точно така — рекъл отец Дюре. — Ленар, колко научни трудове са изписани за Гробниците и Шрайка? Стотици? Или хиляди? — старият свещеник си бил натъпкал лулата и в този момент я запалил, което било сериозен подвиг в условията на нулева гравитация, както отбелязал Хойт. — Освен това — добавил Пол Дюре — дори и Шрайка да е реално същество, то не е човешко. Аз се интересувам от човешки същества.

— Добре — рекъл Хойт, мъчейки се да изрови от умствения си арсенал някакви силни аргументи, — но бикурите са съвсем малка мистерия. И най-многото, което ще откриете, са неколцина туземци, обитатели на един толкова облачен, мъглив и… неважен район, че дори собствените картографски спътници на колонията не са ги забелязали. Защо трябва да избирате тях, след като на Хиперион има неизучени големи мистерии… като лабиринтите! — лицето на Хойт се озарило от въодушевление. — Знаете ли, че Хиперион е един от деветте лабиринтни светове, отче?

— Разбира се — кимнал Дюре. От него се издигало неправилно полукълбо дим, докато въздушните потоци не го разнесли на ленти и кръгчета. — Но лабиринтите си имат своите изследователи и обожатели навсякъде из Мрежата, Ленар, и тунелите са си там — на всичките тези девет свята — откога? От половин милион стандартни години? Мисля, че дори от близо три четвърти милион. Тяхната тайна ще просъществува дълго. Но колко време ще просъществува културата на бикурите, преди те да бъдат погълнати от съвременното колониално общество или, което е по-вероятно, докато просто бъдат унищожени от обстоятелствата?

Хойт свил рамене:

— Възможно е и сега да са изчезнали. Изминало е много време от срещата на Спедлинг с тях, а не е имало никакви други потвърдени доклади. Ако те вече са измрели като група, целият ви време-дълг, трудът и страданията, докато се доберете дотам, ще се окажат празни.

— Точно така — съгласил се отец Пол Дюре и спокойно засмукал лулата си.

Именно през последния им час, прекаран заедно, по време на падането със спускателния кораб, отец Хойт успял да добие бегла представа за мислите, които занимавали спътника му. Ореолът на Хиперион сияел над тях бяло-зелен и лазурен вече часове наред, когато неочаквано старият спускателен кораб се врязал в горните слоеве на атмосферата, за кратко пламък изпълнил прозорчето, след което те мълчаливо прелетели около шестдесет километра над тъмни масиви от облаци и озарени от звезди морета с втурналия се насреща им като спектрална приливна вълна от светлина терминатор на хиперионския изгрев.

— Прекрасно — прошепнал отец Дюре по-скоро на себе си, отколкото на своя млад спътник. — Прекрасно. В мигове като този имам чувството… съвсем слабото чувство… за това каква жертва трябва да е било за Сина Господен да се спусне на Земята, за да стане Син Человечески.

Тогава Хойт понечил да каже нещо, но отец Дюре продължил да гледа през прозорчето, потънал в мисли. Десет минути по-късно те се приземили на междузвездния космодрум в Кийтс. Отец Дюре скоро бил поет от вихъра на митническите и багажни формалности, а двадесет минути по-късно съвършено разочарованият Ленар Хойт се издигал отново към космоса и към „Надя Олег“.

— След пет седмици се завърнах на Пацем — рече отец Хойт. — Бях загубил осем години, но по някаква причина чувството ми за загуба надхвърляше по дълбочина този прост факт. Веднага след завръщането ми епископът ме информира, че не е имало никаква вест от Пол Дюре по време на четиригодишното му пребиваване на Хиперион. Новият Ватикан бе изразходвал цяло състояние за запитвания по вектора, но нито колониалните власти, нито консулството в Кийтс бяха успели да установят местонахождението на изчезналия свещеник.

Хойт спря и отпи вода от чашата си, а консулът рече:

— Спомням си издирването. Аз, разбира се, никога не съм се срещал с Дюре, но ние направихме всичко, което можахме, за да го открием. Тео, моят помощник, изразходва много енергия в продължение на години, опитвайки се да разреши случая с изчезналия църковен служител. Като изключим няколкото противоречиви сведения, че е бил забелязан в Порт Романс, от него нямаше и следа. При това въпросните сведения се отнасяха до първите седмици непосредствено след пристигането му години преди това. Там имаше стотици плантации без никакво радио или други съобщителни връзки, предимно защото наред с фибропластмасите отглеждаха и контрабандни наркотици. Предполагам, че така и не сме улучили търсената плантация. Най-малкото, знам, че докато аз бях там. Случаят на отец Дюре продължаваше да стои открит.

Отец Хойт кимна с глава.

— Аз се приземих на летище Кийтс месец след вашето преместване от консулството. Епископът се удиви, когато изявих доброволно желание да се завърна. Сам негово светейшество ми даде аудиенция. Прекарах на Хиперион по-малко от седем тамошни месеца. Когато си тръгнах, за да се завърна в Мрежата, бях изяснил съдбата на отец Дюре — Хойт потупа двете изцапани кожени книги на масата. — За да завърша с всичко това — рече той с надебелял глас, — трябва да прочета откъси оттук.

Дърволетът „Игдразил“ се бе обърнал така, че стъблото на дървото препречваше слънцето. В резултат столовата платформа и извитият навес от листа под нея бяха потънали в нощ, но вместо няколко хиляди звезди, осеяли небето, както би било, гледано от повърхността на някоя планета, отгоре, отстрани и отдолу на групата около масата пламтяха буквално един милион слънца. Сега Хиперион представляваше едно отчетливо кълбо, понесло се право срещу тях като някаква смъртоносна бойна ракета.

— Четете — рече Мартин Силенъс.

Из дневника на отец Пол Дюре:

Ден 1:

Така започва моето изгнание.

Малко съм объркан как да датирам новия си дневник. Според монашеския календар на Пацем днес е седемнадесетият ден от месец Томас, лето господне 2732. Според стандарта на Хегемонията е 12 октомври 589 г. Според летоброенето на Хиперион, или поне така ми каза сбръчканият дребен чиновник в стария хотел, където съм отседнал, е двадесет и третия ден от Лициус (последния от техните седем четиридесетдневни месеца), или 426 С.Р.С.К. (след разбиването на спускателния кораб), или сто двадесет и осмата година от царуването на Тъжния крал Били, който не е царувал поне сто от тези години.

Да върви по дяволите. Ще го нарека Ден 1 от моето изгнание.

Изтощителен ден. (Странно е да си уморен след месеци сън, но казват, че това е обща реакция след излизането от сомния. Клетките ми усещат умората от изминалите месеци път, макар че аз не си ги спомням. Не си спомням и да съм се чувствал толкова уморен от пътуване, когато бях по-млад.)

Чувствах се зле заради това, че не опознах по-добре младия Хойт. Изглежда порядъчен. Целият — благопристоен катехизис и светнали очи. Не е грешка на млади хора като него, че Църквата преживява последните си дни. Само че, там е работата, неговият щастлив наивитет не може да направи нищо, за да спре плъзгането към забрава, за която Църквата сякаш е предопределена.

Е, моят принос също не помогна.

Прекрасен изглед от новия ми свят, докато корабът ни носеше надолу. Успях да различа два от трите континента — Еквус и Аквила. Третият, Урса, не се виждаше.

Кацане на космодрума в Кийтс и часове напрежение, докато мине митническата проверка и се добера до града. Объркани образи: планинската верига на север с нейната меняща се синя мъгла, склонове, обрасли с оранжеви и жълти дървета, бледо небе със синьо-зелен хастар, слънцето, твърде малко, но доста по-ярко от това на Пацем. Цветовете изглеждат много по-ярки от разстояние, после се разтварят и се разливат, докато човек се приближава към тях, като палитрата на някой поантилист. Огромната скулптура на Тъжния крал Били, за когото бях чувал толкова много, бе странно разочароваща. Погледната от магистралата, тя изглеждаше недовършена и груба, като набързо нахвърлена скица, издялана от тъмната планина, а не царствената фигура, която бях очаквал да видя. Ала наистина е надвиснала над този полуразрушен град от половин милион души по начин, който вероятно би се харесал на невротичния крал-поет.

Самият град изглежда разделен на разпрострялата се мешавица от бордеи и игрални домове, които местните хора наричат Джактаун, и същинския Кийтс — така наречения Стар град, макар да е само отпреди четири века, — целия от шлифован камък и преднамерена стерилност. Скоро ще потегля на път.

Бях планирал да остана един месец в Кийтс, но вече горя от желание да побързам. О, монсиньор Едоуард, ако можеше да ме видиш сега. Наказан, но все още неразкаял се. По-сам от всякога, но странно доволен от своето ново изгнание. Ако наказанието ми за минали излишъци, причинени от моя фанатизъм, трябва да бъде изгнание в седмия кръг на безизходното отчаяние, тогава Хиперион беше подходящо избран. Бих могъл да забравя своята самоназначена мисия до далечните бикури (Съществуват ли те? Мисля, че тази нощ не.) и да се задоволя да преживея остатъка от годините си в този провинциален голям град на този забравен от Бога застоял свят. Изгнанието ми би било не по-малко пълно.

Ах, Едоуард, заедно от момчета, заедно като съученици в един клас (макар че аз не бях така блестящ, нито така ортодоксален като теб), сега заедно в старостта. Но днес ти си с четири години по-мъдър, а аз съм си все още непослушното, неразкайващо се момче, което помниш. Моля се да си жив и добре, и да се молиш за мен. Уморен съм. Ще спя. Утре ще обиколя Кийтс, ще се нахраня хубаво и ще си уредя транспорт до Аквила, а после напред, на юг.

Ден 5:

В Кийтс има една катедрала. Или по-точно, имало е. Изоставена е от най-малко два стандартни века. Лежи в развалини, със зинал срещу зелено-сините небеса трансепт, едната от западните й кули е недовършена, а другата представлява скелетообразна структура от нахвърляни камъни и ръждясали арматурни железа.

Натъкнах се на нея, докато се скитах, загубен по бреговете на река Хули, в рядко населената част на града, където Стария град се разпада в Джактаун посред една мешавица от високи складове, които пречат дори да зърнеш порутените кули на катедралата, докато не завиеш зад един ъгъл и не се озовеш в тясната, сляпа уличка срещу корубата й; капитолът е наполовина паднал долу в реката, фасадата е нащърбена, с останки от скръбните апокалиптични скулптурни групи от следхеджирския експанзионистичен период.

Залутах се през плетеницата от сенки и паднали блокове и влязох в главния й кораб. Епископството на Пацем не бе споменавало за никаква история на католицизма на Хиперион, още по-малко пък за наличието на катедрала. Почти невероятно е разпръснатата колония на разселническия кораб отпреди четири века да е била в състояние да поддържа достатъчно голямо паство, за да гарантира присъствието на епископ, още по-малко пък на катедрала. И все пак тя беше там.

Промъкнах се през сенките на ризницата. Във въздуха се носеха прах и гипсово брашно като тамян, откроявайки два снопа слънчева светлина, които струяха от тесните прозорци високо горе. Пристъпих върху едно по-широко петно от слънчева светлина и се приближих до изцяло лишения от украса олтар, с изключение на люспи мазилка и пукнатини, причинени от рушаща се зидария. Големият кръст, който бе висял на източната стена зад олтара, също бе паднал и сега лежеше на керамични парчета сред купчината от камъни на същото място. Без каквато и да било съзнателна мисъл застанах зад олтара, вдигнах ръце и подхванах службата на светото причастие. В този акт нямаше никакво чувство на пародия или мелодрама, никакъв символизъм или скрито намерение; това бе просто автоматичната реакция на един свещеник, който е изпълнявал църковна служба почти всекидневно в продължение на повече от четиридесет и шест години от живота си и който сега бе изправен пред перспективата никога вече да не участва във вдъхващия увереност ритуал на това църковно служение.

Малко изненадан, осъзнах, че имам паство. Старицата бе коленичила на четвъртата редица от пейки. Черното на роклята и на шала й така съвършено се сливаше със сенките наоколо, че се виждаше само бледият овал на лицето й, сбръчкано и съсухрено, носещо се отделно от тялото в мрака. Изненадан, прекъснах литанията за освещаване. Тя гледаше към мен, но нещо в очите й, дори от разстояние, веднага ме убеди, че е сляпа. За момент не бях в състояние да говоря и стоях там онемял, примижал в прашната светлина, къпеща олтара, опитвайки се да си обясня този спектрален образ, като в същото време се мъчех да намеря някакво обяснение за собственото си присъствие и действия.

Когато най-после възвърнах гласа си и й извиках — при което думите отекнаха в огромната зала — осъзнах, че тя се бе придвижила. Долових стъпките й, които стържеха по каменния под. Чу се проскърцване и след това кратък проблясък от светлина озари профила й далече отдясно на олтара. Закрих очите си от сноповете слънчева светлина и тръгнах опипом през развалините, където някога е стоял парапетът на олтара. Извиках я отново, предложих й утешение и й казах да не се страхува, макар че всъщност аз бях този, който усещаше студени тръпки да пълзят нагоре по тялото му. Движех се бързо, но когато стигнах до заслонения ъгъл на кораба, тя си бе отишла. Една малка врата водеше към рушащото се здание на катедралния съвет и брега на реката. Жената не се виждаше никъде. Върнах се в тъмната вътрешност на храма и с радост щях да отдам появата й на своето въображение — един сън наяве след толкова много месеци на принудителен криогенен сън без сънища, — ако не беше едно-единствено осезаемо доказателство за нейното присъствие. Там, в студения мрак, гореше самотна червена свещ според обета, а тънкият пламък трептеше от невидими течения и полъхвания.

Уморих се от този град. Уморих се от неговите езически претенции и фалшива история. Хиперион е свят на поет, лишен от поезия. Самият Кийтс е смесица от безвкусен фалшив класицизъм и безсмислената енергия на един проспериращ град. В града има три дзен-гностични общности и четири мюсюлмански джамии, заболи минарета в небето, но истинските места за поклонение са безбройните игрални домове и вертепи, огромните пазари, които обработват доставките на фибропластмаса от юга, и храмовете на култа към Шрайка, където загубени души прикриват своята самоубийствена безнадеждност зад щит от повърхностен мистицизъм. Цялата планета вони на мистицизъм без откровение.

Да върви по дяволите.

Утре се отправям на юг. Има плъзгачи и други летателни средства в този абсурден свят, но за простолюдието пътуването между тези проклети вътрешни континенти изглежда е ограничено до кораб — което трае вечно, както ми казват — или до някой от огромните пътнически дирижабли, които тръгват от Кийтс само веднъж седмично.

Заминавам рано утре с дирижабъл.

Ден 10:

Животни.

Първата група, стоварена на тази планета, сигурно е била вманиачена на тема животни. Кон, мечка, орел. Три дни пълзяхме надолу покрай източното крайбрежие на Еквус над назъбена крайбрежна ивица, наречена Гривата. Последният ден прекосихме едно късо разстояние от Средното море до някакъв голям остров, наречен Кеят на котката. Днес разтоварваме пътници и товари във Феликс — „главния град“ на острова. По онова, което виждам от горната палуба и кулата за приземяване, не може да има повече от пет хиляди души, които да живеят в онази разхвърляна купчина от колиби и бараки.

По-нататък корабът ще пропълзи осемстотинте километра, обхождайки редица по-малки острови, наречени Деветте опашки, след което ще предприеме един смел скок от седемстотин километра през открито море и екватора. Следващата суша, която ни предстои да видим тогава, е северозападният бряг на Аквила, така нареченият Клюн.

Да се нарече това превозно средство „пътнически дирижабъл“ е направо упражнение по творческа семантика. То е просто едно огромно подемно устройство с товарен обем, който е достатъчен, за да побере и да пренесе град Феликс над открито море и пак да остане място за хиляди бали фибропластмаса. Междувременно по-маловажните товари — ние, пътниците — се разполагаме, където можем. Аз съм разпънал едно походно легло близо до кърмовия товарен портал и съм си направил доста удобно кътче от личния си багаж и трите големи куфара с екипировка за експедицията. Недалеч от мен се е настанило едно осемчленно семейство — местни работници от плантациите, поели обратния път в своето пътешествие с цел пазаруване до Кийтс, което предприемат веднъж на две години — и въпреки че аз нямам нищо против звуците или миризмите, които издават техните прасета, затворени в клетки, нито против писъците на използваните за храна хамстери, непрестанното кукуригане на достойния им за съжаление ошашавен петел понякога нощем надхвърля границите на онова, което мога да понеса.

Животни!

Ден 11:

Вечерям в салона над горната палуба с гражданина Херемис Дензел, пенсиониран професор от някакъв малък колеж за плантатори недалеч от Ендимион. Той ме осведомява, че хората от първата група, стоварена на Хиперион, всъщност не са страдали от никакъв фетишизъм спрямо животните; официалните имена на трите континента не са Еквус, Урса и Аквила, а Крайтън, Аленсен и Лопес. После ми обясни, че били наречени така в чест на трима бюрократи от средна ръка в старата Инспекционна служба. По-добре да беше фетишизъм към животните!

След вечеря. Сам съм на външната горна палуба, за да наблюдавам залеза. Пътеката за разходка тук е заслонена от товаро-разтоварните модули, така че вятърът е незначително по-силен от обичайния солен бриз. Над мен се извива оранжево-зелената кожа на дирижабъла. Намираме се между острови; морето е в наситено лазурен цвят, изпъстрен със зелени полутонове, пълна противоположност на небесните тонове. Купчина високи перести облаци улавят последната светлина на твърде малкото слънце на Хиперион и пламват като горящ корал. Не се чува никакъв звук, с изключение на съвсем слабото жужене на електрическите турбини. На триста метра под нас сянката на някакво огромно подводно създание се движи в крак с дирижабъла. Преди секунда насекомо или птица с размера и окраската на колибри, но с прозрачни крила, широки един метър, се спря на пет метра разстояние да ме разгледа, преди да се гмурне към морето с прибрани крила.

Едоуард, тази вечер се чувствам много самотен. Би ми било от помощ, ако знаех, че си жив, че все още работиш в градината, а вечер пишеш в кабинета си. Мислех, че моите пътувания ще събудят старите ми вярвания в концепцията на свети Тейлхард за Бога, в който се съединяват Христос на Еволюцията, Лично и Универсално, Горе и Напред, но не предстои никакво подобно обновление.

Стъмва се. Остарявам. Чувствам нещо… все още не разкаяние… относно греха ми, свързан с фалшифицирането на доказателствата при разкопките на Армагаст. Но, Едоуард, ваше превъзходителство, ако останките от материалната култура означаваха наличието на християнски ориентирана култура там, на разстояние шестстотин светлинни години от старата Земя, почти три хиляди години, преди човекът да е напуснал повърхността на родния свят…

Толкова черен грях ли бе да се интерпретира такава двусмислена информация по начин, който би могъл да означава възкресяването на християнството в наше време?

Да, така беше. Но мисля, че не заради греха на подправената информация, а заради по-сериозния грях да си мисля, че християнството би могло да бъде спасено. Църквата умира, Едоуард. И не само нашият любим клон от Светото Дърво, ами и всичките му израстъци, чепове и ракови образувания. Цялото Тяло на Христос умира толкова сигурно, колкото това мое изразходвано нещастно тяло. Ти и аз знаехме това в Армагаст, където кървавото слънце осветяваше само прах и смърт. Ние го знаехме през онова хладно зелено лято в колежа, когато положихме първите си клетви. Знаехме го като момчета в тихите полета за игри на Вилфранш-сюр-Сон. Знаем го сега.

Светлината вече си е отишла; налага ми се да пиша под слабия отблясък от салонните прозорци на горната палуба. Звездите са се разположили в странни съзвездия. Средното море свети нощем с някаква зеленикава, нездрава фосфоресцираща светлина. На югоизточния хоризонт се забелязва тъмна маса. Възможно е да идва буря или просто се задава следващият остров от веригата, третата от деветте „опашки“. (Коя ли митология има отношение към котка с девет опашки?)

Заради птицата, която видях преди малко — ако е било птица, — се моля това отпред да е остров, а не буря.

Ден 28:

Прекарах осем дни в Порт Романс и видях там трима мъртъвци. Първият беше някакъв труп на плажа, изпоцапана бяла пародия на човек, който беше изхвърлен върху калния нисък бряг оттатък пристанищната кула, през първата ми вечер в града. Децата го замеряха с камъни.

Вторият гледах как го измъкват от изгорелите останки на магазин за газови бутилки в бедната част на града, близо до моя хотел. Тялото му бе овъглено до неузнаваемост и сгърчено от горещината, като ръцете и краката му бяха силно присвити в позата на професионален боксьор, в която от незапомнени времена застиват жертвите на изгаряне. През целия ден не бях ял нищо и признавам със срам, че започнах да отделям слюнка, когато въздухът се изпълни със силния аромат на пържена мазнина от изгоряло месо.

Третият човек бе убит на няма и три метра от мен. Току-що бях излязъл от хотела върху нахвърляните, опръскани с кал талпи, които служеха за тротоари в този мизерен град, когато прогърмяха изстрели и един мъж на няколко крачки пред мен политна, сякаш кракът му се бе подхлъзнал, извъртя се към мен с въпросително изражение на лицето и падна странично в калта и нечистотиите.

Беше прострелян три пъти с някакъв вид огнестрелно оръжие. Два от куршумите го бяха улучили в гърдите, третият бе влязъл точно под лявото око. Беше невероятно, но той все още дишаше, когато стигнах до него. Без да мисля, извадих епитрахила си от чантата, потърсих опипом стъкленицата със светена вода, която бях носил толкова дълго време, и се заех да извърша тайнството елеосвещение. Никой от насъбралата се тълпа не възрази. Падналият потрепери веднъж, прочисти гърлото си, сякаш се канеше да проговори, и умря. Тълпата се разпръсна още преди да бяха вдигнали тялото.

Мъжът беше на средна възраст, с пясъчна коса и леко пълен. Нямаше никакви документи за самоличност, нито вселенска карта, нито инфотерм. В джоба му имаше шест сребърни монети.

По някаква причина реших да остана с тялото до края на деня. Лекарят беше дребен и циничен човек, който ми разреши да остана да присъствам на поисканата аутопсия. Подозирам, че беше зажаднял да разговаря с някого.

— Ето колко струва цялата работа — рече той, като отвори корема на умрелия, сякаш беше някаква розова чанта, дръпна диплите от кожа и мускули назад и ги притисна като краища на отвора на палатка.

— Коя работа? — попитах аз.

— Животът му — поясни докторът и издърпа кожата от лицето на трупа нагоре и назад, като че ли беше мазна маска. — Вашият живот, моят живот.

Червените и бели ленти от преплитащите се мускули образуваха синя рана около назъбената дупка непосредствено над скулата.

— Трябва да има нещо повече от това — казах аз.

Докторът вдигна поглед от мрачното си занимание с озадачена усмивка.

— Така ли? Покажете ми, моля — той вдигна сърцето на мъжа и сякаш го претегляше в ръката си. — В световете от Мрежата то би струвало някакви пари на свободния пазар. Там има хора, които са твърде бедни, за да поддържат отглеждани във вана клонирани части на склад, но които са достатъчно богати, за да не умрат само поради липса на едно сърце. Ала тук то е просто отпадък.

— Трябва да има нещо повече от това — повторих аз, макар да не бях убеден.

Спомних си погребението на негово светейшество папа Урбан XV малко преди да напусна Пацем. Както бе обичаят още от дохеджирско време, трупът не беше балсамиран. Той чакаше в преддверието на главната базилика, за да бъде подготвен за обикновения дървен ковчег. Докато помагах на Едоуард и на монсиньор Фрей да облекат дрехите на вкочанения труп, забелязах кожата, която бе станала кафява, и отпусналата се уста.

Докторът сви рамене и довърши повърхностната аутопсия. Последва изключително кратко официално разследване. Не бе открит никой заподозрян, не бе изнесен никакъв мотив. В Кийтс бе изпратено описание на убития, но самият той бе погребан на другия ден в едно просяшко гробище между ниските кални брегове и жълтата джунгла.

Порт Романс е смесица от жълти причудливи дървени постройки, издигнати върху плетеница от скели и талпи, разпрострени на широка площ върху калните ниски брегове, получили се от приливите при устието на Канс. Реката е широка почти два километра тук, където се разлива в залива Тошахай, но само няколко от каналите са плавателни и драгирането не спира ден и нощ. Всяка нощ лежа буден в евтината си стая с отворен прозорец, от който се чуват ударите на драгажния чук, сякаш бумти сърцето на този гнусен град, и далечният шепот на прибоя, неговото мокро дихание. Тази нощ слушам как диша градът и не мога да си го представя другояче, освен като одраното лице на убития.

Фирмите поддържат едно летище за плъзгачи в края на града за превозване на пътници и материали във вътрешността, към по-големите плантации, но аз нямам достатъчно пари за подкуп, та да се натоваря на някой от тях. По-точно бих могъл да се вредя да се кача, но не мога да си позволя да транспортирам трите си куфара с медицинска и научна екипировка. Все още се изкушавам. Службата ми сред бикурите сега изглежда по-абсурдна и ирационална от когато и да било. Единствено странната ми нужда от местоназначение и някаква мазохистична решимост да изпълня условията на своето самоналожено изгнание, ме крепят, за да се придвижвам нагоре по реката. Един речен съд тръгва срещу течението на река Канс веднъж на всеки два дни. Купил съм си билет и утре ще пренеса куфарите си на борда. Няма да ми бъде трудно да се разделя с Порт Романс.

Ден 41:

„Емпоротик Жирандол“ продължава бавното си движение нагоре по реката. Откакто преди два дни напуснахме пристанището на Мелтън, не се виждат никакви човешки поселения. Сега джунглата притиска брега на реката като здрава стена; нещо повече, тя изцяло надвисва над нас на местата, където реката се стеснява до тридесет-четиридесет метра. Самата светлина е жълта, наситена като течно масло, филтрирана през листа и клони, надвиснали на осемдесет метра над кафявата повърхност на Канс. Аз съм седнал на ръждясалия тенекиен покрив на централния пътнически шлеп и напрягам очи, за да съгледам първото теслово дърво. Старият Кади, седнал наблизо, спира за малко да дялка, плюе зад борда през някаква празнина между зъбите си и ми се смее:

— От толкова далече не може да се види нито едно огнебълващо дърво — казва той. — Ако ги имаше тук, гората със сигурност нямаше да изглежда така. Трябва да стигнеш горе до Зъбера, за да се надяваш да видиш някоя тесла. Още не сме излезли от тропическата гора, падре.

Вали всеки следобед. Всъщност дъжд е твърде нежна дума за пороя, който ни залива всеки ден, скрива от погледите ни брега, удря по тънките покриви на лодките с оглушителен рев и забавя нашето пълзене срещу течението, докато започне да ни се струва, че стоим на място. Сякаш всеки следобед реката се превръща във вертикален порой, във водопад, който корабът трябва да изкатери, ако искаме да продължим.

„Жирандол“ е древен плоскодънен влекач с пет малки шлепа, разпръснати наоколо му като опърпани деца, които се притискат към полите на уморената си майка. Три от лодките на две нива са натоварени с бали от стоки, които ще бъдат заменени или продадени в няколкото плантации и поселища покрай реката. Другите две предлагат някакво подобие на подслон за местните жители, които пътуват нагоре по реката, макар да предполагам, че някои от обитателите на шлеповете са постоянни. Моята собствена каюта може да се похвали с един мръсен матрак на пода и гущероподобни насекоми по стените.

След като спре дъждът, всички се скупчват на палубите, за да гледат как вечерните мъгли се издигат от изстиващата река. Въздухът сега е много горещ и пренаситен от влага през по-голямата част от деня. Старият Кади ми казва, че съм дошъл твърде късно, за да се изкатеря през дъжда и огнебълващите гори, преди тесловите дървета да се активизират. Ще видим.

Тази нощ мъглите се издигат като духовете на всички мъртъвци, които спят под тъмната повърхност на реката. Последните раздърпани останки от следобедната облачна покривка се разсейват между дърветата и цветът на света се завръща. Наблюдавам как гъстата гора се променя от хромовожълто към прозрачно шафранено и след това бавно избледнява през охра към тъмнокафяво и накрая до мрак. На борда на „Жирандол“ старият Кади запалва фенерите и глобусите със свещи, окачени на провисналото второ платно, и сякаш за да не остане по-назад, притъмнялата джунгла започва да мъждука с бледата фосфоресценция на гниенето, докато в тъмните по-горни пластове могат да се видят светулки и различно оцветени паяжинки, които се носят от клон на клон.

Тази вечер не се вижда малката луна на Хиперион, но тукашният свят се движи през повече отломки, отколкото е обичайно за планета, така близко до своето слънце, и нощните небеса са осветени от непрекъснати метеоритни дъждове. Днес небесата са особено плодовити и когато минаваме през широките участъци на реката, можем да наблюдаваме цяла плетеница от бляскави метеоритни следи, които съединяват звездите в едно. Не след дълго техните образи изгарят ретината и аз поглеждам надолу към реката единствено за да видя същото оптическо ехо там, в тъмните води.

На източния хоризонт се мярка някакъв ярък отблясък и старият Кади ми казва, че това се дължи на орбиталните огледала, които снабдяват със светлина една малка част от по-големите плантации.

Твърде топло е, за да се върна в каютата си. Разстилам тънкото си одеяло върху покрива на шлепа и наблюдавам небесния светлинен спектакъл, докато групичките туземски семейства пеят натрапчиви песни на някакъв жаргон, който дори не съм се опитвал да науча. Мисля си за бикурите, които са все още далеч оттук, и у мен се надига странна възбуда.

Нейде в гората невидимо животно надава писък, който напомня гласа на изплашена жена.

Ден 60:

Пристигнах в плантацията Паресебо. Болен.

Ден 62:

Много съм болен. Температура. Пристъпи на треска. През целия вчерашен ден повръщах черна жлъч. Дъждецът е оглушителен. Нощем облаците са озарени отгоре от орбиталните огледала. Небето сякаш е обхванато от пожар. Температурата ми е много висока.

Една жена се грижи за мен. Къпе ме. Твърде съм зле, за да се срамувам. Косата й е по-тъмна от тази на повечето туземци. Тя говори малко. Тъмни, нежни очи.

О, Господи, да си болен толкова далеч от дома.

Ден 63:

тяча ка шпионирайки идвамокра отдъжда тънката риза

нарочно да ме изкуси, знае състояниетоми кожата ми изгаря от огън тънката памучна тъканзърна на гърди тъмнипод нея знамкого къмкого са насочени, тук чувам гласовете им нощем те ме къпят вотрова изгаря ме те мислят че не зная но аз чувам гласовете им над дъжда когато пищенето спира спрете спрете

Кожата ми почти я няма. червено отдолу усещам дупката в бузата си. когато намеря куршума ще го изплюя навън навън. agnusdeiquitolispecattamundi miserer nobis misere nobis miserere

Ден 65:

Благодаря ти, мили Боже, за избавлението от болестта.

Ден 66:

Днес се избръснах. Успях да се добера до душа.

Семфа ми помогна да се приготвя за посещението на управителя. Очаквах да е някой от онези огромни грубовати типове, които съм виждал през прозореца да работят в сортировъчното отделение, но той се оказа кротък черен мъж с леко фъфлещ говор. Помогна ми изключително много. Аз се безпокоях, че трябва да заплатя за лечението ми, но той ме увери, че няма да плащам нищо. Нещо повече — щял да ми предостави един човек, който да ме заведе до платото! Казва, че е краят на сезона, но ако след десет дни съм в състояние да вървя, би трябвало да успеем да се промъкнем през огнебълващата гора и да стигнем до Пролома, преди тесловите дървета да са се активизирали напълно.

След като той си тръгна, седнах и поговорих малко със Семфа. Съпругът й бил починал тук преди три местни месеца при злополука по време на прибиране на реколтата. Самата Семфа била дошла от Порт Романс; женитбата й с Микел била за нея избавление и тя решила да остане тук и да върши всякаква работа, но да не се връща обратно. Не я обвинявам.

След един масаж ще спя. Напоследък много често сънувам майка си.

Десет дни. Ще бъда готов след десет дни.

Ден 75:

Преди да потеглим с Тък, отидох да се сбогувам със Семфа. Тя каза малко думи, но по очите й личеше, че е тъжна, като вижда, че си отивам. Без преднамереност аз я благослових и я целунах по челото. Тък стоеше наблизо, като се усмихваше и клатеше глава. След това потеглихме, повели двете товарни животни. Управителят Орланди дойде до края на пътя и ни помаха, когато навлязохме в тясната пътечка, изсечена в златистия шубрак.

Domine, dirige nos.^[1]

Ден 82:

След като бяхме вървели една седмица по пътеката — каква пътека? — след като бяхме вървели една седмица без път през жълтата тропическа гора, след едноседмично изтощително изкачване по все по-стръмния склон на Платото на зъбера тази сутрин се озовахме на скалисто голо място, откъдето ни се удаваше възможност да погледнем назад, над широко пространство от джунглата, към Клюна и Средното море. Тук платото беше на височина почти три хиляди метра над морското равнище и гледката бе впечатляваща. Тежки дъждовни облаци се разстилаха под нас до подножието на Възвишенията на зъбера, но през пролуките в сиво-белия килим облаци от време на време се виждаха река Канс, която лъкатушеше лениво към Порт Романс и морето, хромовожълти провлаци от гората, през която се бяхме промъквали, и едно червено петно далече на изток, за което Тък се кълнеше, че било по-долният калъп на фибропластмасовите полета край Паресебо.

Продължихме пътя си напред и нагоре до късно вечерта. Тък очевидно е обезпокоен, че ще се окажем хванати в огнебълващите гори, когато тесловите дървета се активизират. Аз се мъча да го следвам, като дърпам тежко натовареното животно и произнасям тихи молитви, за да държа ума си настрана от своите болки, страдания и всякакви опасения.

Ден 83:

Днес сме се натоварили и сме в движение още отпреди разсъмване. Въздухът мирише на дим и пепел.

Промяната в растителността тук на платото е изненадваща. Няма ги вече вездесъщите гъсталаци и избуялата чалма. След като преминахме през една междинна зона с ниски вечнозелени и вечносини растения и се изкатерихме през гъсталак от мутирали полегати борове и тристеблени трепетлики, навлязохме в огнебълващата гора със свойствените й високи прометеи, върволици от неизменния феникс и кръгли полянки с трепкащи янтарни пламъчета. От време на време се натъквахме на непроходими участъци от беловлакнестите разклонени бестосови растения, за които Тък живописно заявява, че „приличат на разкапващите се хуйове на някакви умрели великани, дето лежат погребани плитко тука, сигурен съм“. Моят водач умее да си служи с думите.

Беше късно следобед, когато съзряхме първото теслово дърво. Близо половин час се бяхме влачили през покритата с пепел почва на гората, като се стараехме да не настъпим филизите на фениксите и огнените камшици, храбро напредвайки през саждивата почва, когато Тък неочаквано спря и посочи с ръка.

Тесловото дърво, все още на половин километър пред нас, се извисяваше най-малко на сто метра височина, макар това да бе само половината от ръста на най-високия прометей. Близо до короната стъблото се издуваше в отчетливото кубе на акумулаторния мехур с форма на чеснов лук. Радиалните клони над мехура бяха изпъстрени с десетки ореолоподобни лози, до една в цвят сребърен металик върху фона на ясното синьо-зелено небе. Цялото това нещо ме накара да си помисля за някоя елегантна мюсюлманска джамия с високо минаре, каквито имаше на Новата Мека, непочтително украсена с гирлянди от лъскави пайети.

— Трябва да си размърдаме задниците и да се разкараме оттук заедно с катърите — изръмжа Тък.

Той настоя веднага да се преоблечем в дрехите за огнебълващата гора. Останалата част от следобеда и вечерта прекарахме в мъчително ходене, навлекли осмозните си маски и дебелите ботуши с гумени подметки, потейки се под пластовете кожен гамаплат. И двете животни бяха нервни, а дългите им уши щръкваха и при най-лекия шум. Дори и през маската си усещах миризмата на озона; тя ми напомняше за електрическите влакчета, с които си бях играл като дете през ленивите коледни следобеди във Вилфранш-сюр-Сон.

Тази вечер лагеруваме колкото е възможно по-близо до една групичка бестоси. Тък ми показа как да нагласям пръстена от опорни пръти, като през цялото време си бърбореше злокобни предупреждения и оглеждаше вечерното небе за облаци.

Аз имам намерение да спя добре въпреки всичко.

Ден 84:

04:00 часът.

Майчице Богородице.

В продължение на три часа се озовахме хванати посред края на света.

Експлозиите започнаха малко след полунощ, отначало само грохот от мълнии и, противно на здравия разум, ние с Тък промушихме главите си през платнището на палатката, за да наблюдаваме пиротехниката. Аз съм свикнал с монсонните бури на Пацем през месец Матей, така че първия час, докато траеха мълниите, нещата не изглеждаха кой знае колко необичайно. Само гледката на далечните теслови дървета, които бяха несъмнения фокус на въздушното изпразване, беше малко обезпокоителна. Но скоро горските бегемоти засияха и забълваха със собствената си акумулирана енергия и тогава — тъкмо когато се оттеглях, за да си легна да спя, независимо от непреставащия шум — се отприщи същински Армагедон.

Сигурно най-малко стотина електрически дъги се бяха освободили в първите десет секунди от встъпителните спазми на страхотната енергия на тесловите дървета. Един прометей на по-малко от тридесет метра разстояние от нас експлодира и разхвърли пламтящи главни на петдесет метра върху земята наоколо. Опорните пръти светеха, съскаха и отклоняваха една след друга дъги от синкавобяла смърт над и около нашия малък бивак. Тък крещеше нещо, но никакъв човешки звук не можеше да се чуе през напора от светлина и шум. Една туфа пълзящ феникс избухна в пламъци близо до спънатите катъри и едното от подплашените животни — както беше спънато и с превързани очи — се отскубна и се втурна напред през обръча от светещи опорни пръти. Тозчас половин дузина мълнии от най-близкото теслово дърво стовариха дъгите си върху безпомощното животно. Бих могъл да се закълна, че в един бесен миг видях как скелетът на катъра тлее през врящата плът, след което се сгърчи високо във въздуха и просто изчезна.

В продължение на три часа наблюдавахме края на света. Два от опорните пръти са паднали, но останалите осем продължават да действат. Тък и аз сме се свили в горещата хралупа на палатката ни, дихателните маски филтрират достатъчно хладен кислород от свръхнагорещения задимен въздух, за да можем да дишаме. Само липсата на растителност под нас и умението на Тък при разпъването на палатката надалече от останалите мишени и в близост до служещите като заслон бестосови растения бяха причината да оцелеем. Това и осемте опорни пръта от нишкообразна кристална сплав, които стоят между нас и вечността.

— Изглежда, са доста издръжливи! — крещя на Тък, за да надвикам съсъка и пукота, трясъка и грохота на бурята.

— Направени са така, че да издържат час или два — изръмжава в отговор моят водач. — Всеки момент може да се разпаднат и тогава умираме.

Аз кимам с разбиране и отпивам от хладката вода през тръбичката на дихателната си маска. Ако оживея тази нощ, вечно ще благодаря на Бога за щедростта му, че ми даде възможност да видя тази гледка.

Ден 87:

Тък и аз се измъкнахме от тлеещия североизточен край на огнебълващата гора вчера по обяд, набързо си устроихме бивак край брега на един малък поток и спахме непробудно осемнадесет часа, наваксвайки си за трите нощи без никакъв сън и за двата изнурителни дни придвижване без почивка през един кошмар от пламъци и пепел. Накъдето и да погледнехме, докато се приближавахме към стръмния планински хребет, който бележеше края на гората, виждахме как семенни торбички и шишарки разцъфват с нов живот за разнообразните огнени видове, които бяха загинали в геената^[2] през предишните две нощи. Пет от нашите опорни пръти все още действаха, макар че нито аз, нито Тък не изгаряхме от желание да ги използваме още някоя нощ. Оживялото товарно животно се гътна и умря в момента, в който свалихме тежкия товар от гърба му. Тази сутрин се събудих призори от звука на течаща вода. Последвах малкия поток на около километър на североизток, при което звукът му ставаше все по-дълбок, докато той внезапно изчезна от погледа ми.

Проломът! Почти бях забравил къде отивахме. Тази сутрин, като се препъвах през мъглата, прескачах по мокрите камъни по протежение на разширяващия се поток, скочих за сетен път върху голяма канара, олюлях се, възстанових равновесието си и погледнах право надолу от върха на един водопад, който пропадаше от близо три хиляди метра височина сред мъгла, скали и река далече в ниското.

Проломът не се врязваше в извисяващото се плато, както правеше Големия каньон на старата Земя или Световната цепка на Хеброн. Независимо от активните си океани и видимо земеподобните континенти Хиперион е тектонически съвсем мъртъв; повече прилича на Марс, Лусус или на Армагаст по своята пълна липса на континентален дрейф. И също като Марс и Лусус Хиперион е обременен с ледникови епохи, макар че тук периодичността им достига до тридесет и седем милиона години поради дългата орбита на понастоящем отсъстващата двойна звезда-джудже. Инфотермът сравнява Пролома с възникналата още преди Земята Морска долина на Марс, тъй като и двете са причинени от отслабването на кората на планетите по време на периодичните замразявания и размразявания в течение на геологическите ери, последвани от образуването на подземни реки като Канс. После масивът пропада и минава като дълъг белег през планинското крило на континента Аквила.

Тък се присъедини към мен, както бях застанал до ръба на Пролома. Аз бях гол и перях миризмата на пепел от пътните си дрехи и от расото. Плиснах студена вода върху тялото си и се изсмях на висок глас, когато виковете на Тък отекнаха обратно от Северната стена, която се намираше на близо километър оттук. Поради естеството на срива на земната кора Тък и аз бяхме застанали далече напред върху една козирка, която скриваше Южната стена под нас. Макар и да бяхме опасно изложени, смятахме, че скалният перваз, който бе устоял на гравитацията в течение на милиони години, щеше да издържи още няколко часа, докато ние се къпехме, отдъхвахме си, крещяхме до прегракване отекващи приветствия и изобщо се държахме като деца, освободени от училище. Тък ми довери, че никога не е прониквал до края на огнебълващата гора — нито пък познава някой, който да е правил това през този сезон, — и обяви, че сега, след като тесловите дървета ставаха напълно активни, щеше да му се наложи да чака най-малко три месеца, за да може да се върне обратно. Той не изглеждаше прекалено опечален, а на мен ми беше приятно, че сме заедно.

Следобед пренесохме екипировката ми на смени, като си устроихме лагер близо до потока, на стотина метра зад прага на водопада, и струпахме моите кутии от пенопласт с научна екипировка за допълнително подреждане на сутринта.

Вечерта беше студено. След вечеря, непосредствено преди залез-слънце, аз си облякох грейката и се разходих сам до един скалист ръб на югозапад от мястото, където за пръв път се бях натъкнал на Пролома. От тази изгодна позиция, изнесена силно напред над реката, гледката беше впечатляваща. От невидимите водопади, които далече долу се хвърляха в реката, се издигаше мъгла, придружена от възземаща се нагоре ситна прах на редуващи се завеси от мъгла, които умножаваха многократно залязващото слънце в десетина виолетови кълба и два пъти повече цветни дъги. Наблюдавах раждането на поредния спектър, който се издигаше към притъмняващия небесен купол и умираше. Когато изстиващият въздух се уталожи в цепнатините и кухините на платото, а топлият се втурна към небето, повлякъл със себе си листа, клонки и мъгла във вертикална вихрушка нагоре, от Пролома се изтръгна някакъв звук, сякаш самият континент се обаждаше с гласовете на каменни великани, гигантски бамбукови флейти и църковни органи, огромни като палати, при което ясните, съвършени ноти варираха от най-високо сопрано до най-дълбок бас. Помислих си за напорите на вятъра върху прорязаните с жлебове скални стени, за пещерите далече долу, в ниското, оформили дълбоки пролуки в неподвижната земна кора, и за илюзията за човешки гласове, която биха могли да породят случайните призвуци. Но накрая престанах да размишлявам и просто се заслушах как Проломът пее своя прощален химн към слънцето. Върнах се при палатката ни, кацнала сред кръга от биолуминесцентна светлина на фенера, когато първият порой от метеоритни дъждове възпламени небесата над нас и по хоризонта на юг и на запад заподскачаха далечни експлозии от огнебълващите гори като канонаден огън от някаква древна война на дохеджирската стара Земя.

Веднага щом влязох в палатката, изпробвах дългообхватните вълни на инфотерма, но не се появи нищо, освен смущения. Подозирам, че дори ако примитивните комуникационни спътници, които обслужват фибропластмасовите плантации, изобщо излъчваха някога предавания толкова далече на изток, всичко друго, с изключение на най-стабилните лазерни или холографски лъчи, би било погълнато от планините и от активността на тесловите дървета. На Пацем малцина от нас в манастира носеха персонален инфотерм, но информационната сфера бе винаги налице, в случай че ни се наложеше да прибегнем до нея. Тук нямаш никакъв избор.

Седя и слушам как заглъхват последните ноти на вятъра в каньона, гледам как небесата едновременно потъмняват и пламват, усмихвам се на звука от хъркането на Тък, идващ откъм спалния му чувал пред палатката, и си мисля: Ако това е изгнание, нека бъде така.

Ден 88:

Тък е мъртъв. Убит.

Намерих тялото му, когато при изгрев-слънце излязох от палатката. Той спеше навън, на не повече от четири метра от мен. Беше казал, че има желание да спи под звездите.

Убийците са му прерязали гърлото, докато е спял. Не бях чул никакъв вик. Обаче бях сънувал: бях сънувал как Семфа се грижи за мен по време на треската ми. Сънища за хладни длани, които докосват шията и гърдите ми, докосват разпятието, което нося още от детството си. Стоях изправен над тялото на Тък, загледан в широкия тъмен кръг, където кръвта му се бе просмукала в равнодушната пръст на Хиперион, и потреперих при мисълта, че сънят ми е бил нещо повече от сън — че през нощта наистина ме бяха докосвали длани.

Признавам си, че действах по-скоро като изплашен стар глупак, отколкото като свещеник. Наистина, отслужих елеосвещение, но след това ме обзе паника и изоставих тялото на нещастния си водач, затършувах отчаяно из багажа за някакво оръжие и грабнах мачетето, което бях използвал в тропическата гора, и мазера с ниско напрежение, с който възнамерявах да ходя на лов за дребен дивеч. Не знам дали щях да използвам оръжие срещу човешко същество, дори за да спася собствения си живот, но в паниката си пренесох мачетето, мазера и енергийния бинокъл до една висока скала близо до Пролома и претърсих района за следи от убийците. Нищо не помръдваше, с изключение на дребните дървесни обитатели и паяжините, които вчера бяхме видели да прехвръкват из дърветата. Самата гора изглеждаше ненормално гъста и тъмна. Проломът предлагаше стотици тераси, хребети и скални балкони на североизток за цели банди от диваци. Цяла армия би могла да се скрие там, между стръмните скали и непрестанните мъгли.

След половинчасово безплодно дебнене и глупашки страх се върнах обратно в бивака и подготвих тялото на Тък за погребение. Отне ми повече от два часа да изкопая подходящ гроб в скалистата почва на платото. Когато го зарих и формалната служба приключи, не можах да измисля нищо лично, с което да спомена недодялания, смешен малък човек, който бе мой водач.

— Бди над него, Господи — рекох най-после, отвратен от своето лицемерие, сигурен в сърцето си, че шепнех думи само към себе си. — Приеми го при теб. Амин.

Тази вечер преместих бивака си на километър на север. Палатката ми е опъната на едно открито пространство на десет метра встрани, а аз съм се вклинил с гръб към голямата скала с разхвърляно наоколо облекло за нощуване и с мачетето и мазера подръка. След погребението на Тък прегледах багажа с провизиите и кутиите с екипировка. Нищо не беше взето, с изключение на няколкото останали опорни пръта. Веднага си помислих дали някой не ни бе проследил през огнебълващата гора, за да убие Тък и да ме хване натясно тук, но не можех да измисля никакъв мотив за такова сложно действие. Който и да е от плантациите би могъл да ни убие, докато спяхме в тропическата гора или — още по-лесно, от гледна точка на евентуалния убиец — в дълбоките дебри на огнебълващата гора, където никой не би се учудил на два овъглени трупа. Значи оставаха бикурите. Моето примитивно паство.

Размислих дали да не се върна обратно през огнебълващата гора без опорните пръти, но се отказах от тази идея. Да остана би означавало вероятна смърт, а тръгнех ли обратно, смъртта ми бе сигурна.

Щяха да минат три месеца, докато тесловите дървета заспят. Сто и двадесет от двадесет и шестчасовите местни дни. Цяла вечност.

Мили Боже, защо ми дойде това на главата? И защо бях пощаден снощи, след като просто ще бъда принесен в жертва тази нощ… или следващата.

Седя тук в скалното прикритие сред падащия здрач, слушам неочаквано зловещото стенание, което се надига с нощния вятър от Пролома, и се моля, когато небето се осветява от кървавочервените бразди на метеорите.

Говорейки сам на себе си.

Ден 95:

Страховете от изминалата седмица до голяма степен са се стопили. Установявам, че дори страхът избледнява и се превръща в нещо обикновено, след като напрежението е спадало дни наред.

С помощта на мачетето отсякох малки дръвчета, от които направих навес, като покрих покрива и страната с гамаплат и направих замазка от кал между трупите. За задна стена ми послужи солидният камък на скалата. Прегледах изследователското си оборудване и извадих част от него, макар да подозирам, че вече никога няма да го използвам.

Заех се да търся продоволствия, за да попълня своя бързо намаляващ запас от храна, сушена чрез сублимация. Според абсурдния график, съставен преди толкова много време на Пацем, досега трябваше вече няколко седмици да съм живял с бикурите и да разменям с тях дребни стоки срещу местна храна. Няма значение. Освен менюто ми от слабохранителни, но лесносварими чалмови корени открих половин дузина видове ягодови и други по-едри плодове, за които инфотермът ме уверява, че стават за ядене; до този момент само един не ми понесе дотолкова, че ми се наложи да клеча цяла нощ край ръба на близкото дефиле.

Неуморно обхождам пределите на района. Километър на юг и четири километра на запад огнебълващите гори са в пълна активност. Сутрин димът се надпреварва с редуващите се завеси мъгла да скрие небето. Единствено представляващите почти твърдо тяло ивици бестосови растения, скалистата почва тук, на горното плато, и стръмните хребети, които се простират като покрити с броня гърбици на североизток, възпират тесловите дървета.

На север платото се разширява и храстите стават по-гъсти близо до Пролома в продължение на петнадесетина километра, където пътят се прекъсва от дефиле, дълбоко една трета и широко наполовина колкото самия Пролом. Вчера стигнах до тази най-отдалечена северна точка и се загледах с известно безпокойство към зиналата пропаст. Някой ден отново ще се опитам да открия брод, като се отправя на изток, но по предателското присъствие на феникс оттатък бездната и по пелената от дим по протежение на североизточния хоризонт подозирам, че ще се натъкна единствено на пълните с чалма каньони и степите от огнебълваща гора, нахвърляни на орбиталната топографска карта, която нося със себе си.

Тази вечер посетих скалистия гроб на Тък, докато вечерният вятър подхващаше с вой своята солова погребална песен. Коленичих там и се опитах да се помоля, но нищо не се получи.

Нищо не се получи, Едоуард. Аз съм празен като онези фалшиви саркофази, които изровихме със стотици от яловите пустинни пясъци близо до Тарум бел Уади.

Дзен-гностиците биха казали, че тази празнота е добър знак, че тя предсказва отваряне към някакво ново ниво на съзнаване, нови проникновения, нови преживявания.

Глупости.

Моята празнота е просто… празнота.

Ден 96:

Намерих бикурите. Или по-скоро те ме намериха. Ще запиша каквото мога, преди да са дошли, за да ме вдигнат от „сън“.

Днес се занимавах с детайлно картографиране на около четири километра северно от лагера, където мъглите се вдигнаха от пладнешката топлина, и забелязах редица тераси от моята страна на Пролома, която дотогава беше оставала скрита. Използвах енергийния бинокъл, за да огледам терасите — всъщност това бяха оборудвани със стълби издатини, върхове, площадки и чимове трева, разположени по много на ред върху зъбера, — когато разбрах, че пред очите ми се намират човешки обиталища. Около десетината хижи представляваха недодялани груби колиби от чалмови листа, камъни и гъбест торф… но не можеше да има никаква грешка — бяха с човешки произход.

Стоях там нерешителен, все още с вдигнат бинокъл, и се опитвах да реша дали да се спусна долу и да се срещна с жителите, или да се оттегля в лагера си, когато почувствах онзи пълзящ нагоре хлад по гърба и тила, който с абсолютна сигурност ти дава да разбереш, че вече не си сам. Свалих бинокъла от очите си и бавно се обърнах. Бикурите бяха там, най-малко тридесет души, застанали в полукръг, който не ми оставяше никаква възможност за отстъпление към гората.

Не знам какво очаквах; може би голи диваци с яростно изражение на лицето и огърлици от зъби. Възможно е донякъде да бях очаквал да видя и брадати, силно окосмени отшелници, каквито пътешествениците срещат от време на време в планината Моше на Хеброн. Каквото и да е съществувало във въображението ми, истинските бикури изобщо не отговаряха на предварителната представа.

Хората, приближили се до мен така тихомълком, бяха дребни на ръст — нито един не беше по-висок от рамото ми — и бяха омотани в грубо тъкани тъмни роби, които ги покриваха от шията до петите. Когато се движеха, както правеха някои от тях сега, те сякаш се плъзгаха като привидения по неравната земя. От разстояние тяхната външност ми напомни най-вече за стадо дребни йезуити в някой анклав на Новия Ватикан.

При тази мисъл едва не се изкикотих, но осъзнах, че подобна реакция би могла като нищо да означава пристъп на паника. Бикурите не показваха никакви външни признаци на агресия, които биха могли да предизвикат подобна паника; те не носеха оръжия, малките им ръце бяха празни. Празни като израженията върху лицата им.

Трудно е накратко да се опише външния им вид. Те са плешиви. Всички до един. Тази плешивост, липсата на каквато и да било окосменост по лицето и широките дрехи, които се спускаха право надолу до земята, правеше трудно да се отличат мъжете от жените. Всички от групата, която сега стоеше с лице срещу мен и вече наброяваше повече от петдесет души, изглеждаха приблизително на една и съща възраст: някъде между четиридесет и петдесет стандартни години. Лицата им бяха гладки, кожата им беше със слабожълтеникав оттенък, който, както ми хрумна, би могъл да се дължи на приеманите с храната поколения наред разсеяни минерали в чалмовите корени и в останалите местни растителни видове.

Човек би могъл да се изкуши да опише кръглите лица на бикурите като херувимски до момента, когато при по-внимателно вглеждане това впечатление за миловидност изчезва, сменено от друга интерпретация — безметежна идиотия. Като свещеник съм прекарал достатъчно време в изостанали светове и съм виждал пораженията на едно древно генетично разстройство, наричано ту Синдром на Даун, ту монголизъм, ту генерационно-корабен завет. Това беше, в онзи момент, общото впечатление, което създаваха шестдесетината дребни човешки същества, облечени в тъмни дрехи, които се бяха приближили до мен — приветстваше ме една безмълвна, усмихната тайфа от плешиви, умствено изостанали деца.

Припомних си, че почти със сигурност това бяха същата група „усмихнати деца“, които бяха прерязали гърлото на Тък, докато той бе спал, и го бяха оставили да умре като заклано прасе.

Най-близкостоящият от тях пристъпи напред, спря се на няколко крачки пред мен и с тиха монотонност изрече нещо.

— Само един момент — казах аз и измъкнах инфотерма си. Включих го на режим за превод.

— Бейетет ота мена лот кресфем кет? — попита дребният мъж пред мен.

Сварих да си сложа слушалката точно навреме, за да чуя превода на инфотерма. Нямаше никаква пауза на изчакване. Привидно чуждият език беше просто развален архаичен преселнически английски, не кой знае колко по-различен от туземния жаргон на плантациите.

— Ти си мъжът, който принадлежи към кръстната форма, кръстоида — преведе инфотермът, предоставяйки ми две възможности на избор за последното съществително.

— Да — казах аз, вече сигурен, че те са онези, които ме бяха докосвали през нощта, когато проспах убийството на Тък. Което значеше, че са същите, които бяха убили Тък.

Чаках. Ловният мазер беше в раницата ми. Тя бе подпряна до една дребна чалма на по-малко от десет крачки встрани. Помежду ни стояха половин дузина бикури. Това беше без значение. В този момент вече знаех, че не бих използвал оръжие срещу друго човешко същество, дори и срещу човешко същество, което беше убило водача ми и може би възнамеряваше всеки момент да убие и мен. Затворих очи и изрекох една безмълвна молитва на покаяние. Когато ги отворих, бяха надошли още бикури. Последва прекратяване на движението, сякаш беше попълнен някакъв кворум, някакво решение беше взето.

— Да — отново изрекох в тишината, — аз съм онзи, който носи кръста.

Чух гласът на инфотерма да превръща последната дума в „кресфем“.

Бикурите кимнаха като един — сякаш научени на това от дългия си опит на прислужници край олтара — и всичките коленичиха на едно коляно с тихо шумолящи роби в съвършено коленопреклонение.

Отворих уста, за да говоря, и установих, че нямам какво да кажа. Затворих я.

Бикурите станаха. Лек ветрец раздвижи едновременно крехките чалмови клони и листата им, изтръгвайки сух, прощално летен звук над главите ни. Онзи, който беше най-близо до мен, отляво, пристъпи още по-близо, сграбчи ръката ми с хладни силни пръсти и тихо изрече нещо, което инфотермът ми преведе като:

— Ела. Време е да вървим вкъщи и да спим.

Беше ранен следобед. Като се чудех дали инфотермът правилно е превел думата „еня“, или ставаше дума за някакъв идиом — метафора на „умирам“, аз кимнах и ги последвах към селището на ръба на Пролома.

Сега седя в колибата и чакам. Дочувам някакво шумолене. Още някой будува в този момент. Седя и чакам.

Ден 97:

Бикурите се наричат „Три по двадесет и десетте“.

Прекарах последните двадесет и четири часа, като им говорех, наблюдавах ги, нахвърлях бележки, докато те се отдаваха на двучасовия си следобеден „сън“, и изобщо стараех се да запиша колкото мога повече данни, преди да решат да ми прережат гърлото.

Но май вече започвам да вярвам, че няма да ме наранят.

Говорих им вчера след нашия „сън“. Понякога те не отвръщат на въпросите ми, а когато го правят, отговорите им не са много по-добри от сърдитите или неясни изречения, които човек получава от бавноразвиващи се деца. След първоначалния им въпрос и поканата при нашата първа среща никой от тях не отправи каквото и да било питане или коментар по отношение на мен.

Аз ги проучвах изтънко, внимателно, предпазливо и с професионалното спокойствие на опитен етнолог. Задавах възможно най-простите, най-предметни въпроси, за да се уверя, че инфотермът не греши. Той превеждаше правилно. Но общата равносметка на отговорите ме остави в почти същото неведение, в което се намирах двадесет и няколко часа преди това.

Накрая, уморен тялом и духом, изоставих професионалната изтънченост и запитах групата, при която седях:

— Вие ли убихте спътника ми?

Тримата ми събеседници не вдигнаха поглед от тъкането, с което бяха заети над един недодялан стан.

— Да — рече единият от тях, когото наричам в мислите си Алфа, тъй като той бе първият, който ме приближи в гората, — ние прерязахме гърлото на твоя спътник и го натискахме да не вика, докато се съпротивляваше. Той умря от истинската смърт.

— Защо? — след миг попитах аз.

Гласът ми прозвуча като обелено царевично листо.

— Защо умря от истинската смърт ли? — попита Алфа, все още без да вдига поглед. — Защото всичката му кръв изтече и той престана да диша.

— Не — рекох аз. — Защо го убихте?

Алфа не отговори, но Бети — която може да беше, а може и да не беше жена и другарка на Алфа — вдигна поглед от стана и простичко рече:

— За да го накараме да умре.

— Защо?

Отговорите се връщаха неизменно едни и същи и също така неизменно не ме просветляваха и на йота. След много разпитване научих, че бяха убили Тък, за да го накарат да умре, и че той бе умрял, защото беше убит.

— Каква е разликата между смъртта и истинската смърт? — попитах аз, без да се доверявам нито на инфотерма, нито на интуицията си на този етап.

Третият от бикурите, Дел, измърмори някакъв отговор, който инфотермът преведе като:

— Твоят спътник умря от истинската смърт. Ти — не.

Накрая, изпаднал в объркване твърде близко до ярост, аз се озъбих:

— Защо? Защо не убихте и мен?

И тримата спряха по средата на безсмисленото си тъкане и ме погледнаха.

— Ти не можеш да бъдеш убит, защото не можеш да умреш — рече Алфа. — Ти не можеш да умреш, защото принадлежиш към кръстоида и следваш пътя на кръста.

Нямах никаква представа защо проклетата машина в един момент превеждаше кръст като „кръст“, а в следващия като „кръстоид“. Защото ти принадлежиш към кръстоида.

Прониза ме хлад, последван от пристъп на смях. Нима се бях натъкнал на онова старо приключенско холоклише, където загубеното племе почита „бога“, озовал се сред тяхната джунгла, докато нещастното копеле се порязва при бръснене или нещо такова, при което хората от племето, добили увереност и с известно облекчение от очевидната смъртност на техния гост, принасят доскорошното си божество в жертва?

Би било смешно, ако споменът за лишеното от кръв лице на Тък и прясно срязаната му зейнала рана не беше толкова свеж.

Тяхната реакция спрямо кръста със сигурност предполагаше, че съм срещнал група оцелели представители на някогашна християнска колония — може би католици? — макар данните в инфотерма да твърдяха, че корабът със седемдесет колонисти, който се бе разбил върху това плато преди четиристотин години, е имал на борда си само неокъруин марксисти, които до един би трябвало да са безразлични, ако не открито враждебни към старите религии.

 

 

Помислих да се откажа от този въпрос, тъй като беше прекалено опасен, за да упорствам с него, но глупашката ми нужда от знание ме подтикна да продължа.

— Вие почитате ли Исус? — попитах аз.

Безизразните им лица не се нуждаеха от каквото и да било устно отрицание.

— Христос — опитах отново. — Исус Христос? Християни? Католическата църква?

Никакъв интерес.

— Католици? Исус? Мария? Свети Петър? Павел? Свети Тейлхард?

Инфотермът възпроизвеждаше шумове, но думите, изглежда, не означаваха нищо за тях.

— Вие последователи на кръста ли сте? — продължих, като търсех напосоки някакъв последен контакт.

И тримата ме погледнаха.

— Ние принадлежим към кръстоида — рече Алфа.

Кимнах, без да разбирам нищо.

Същата вечер заспах съвсем скоро след залез-слънце и когато се събудих, чух органово-тръбната музика на нощните ветрове на Пролома. Тя се носеше много по-силно тук, върху издатините, на които бе разположено селището. Дори колибите сякаш участваха в хора, докато надигащите си вихри свиреха и пищяха през каменните цепнатини, плющящите клони и нескопосните отвори за излизане на дима.

Нещо не беше както трябва. Измина цяла мъчителна минута, докато осъзная, че селото е изоставено. Всички колиби бяха празни. Седнах на един голям камък и се зачудих дали моето присъствие не бе станало причина за някакво масово бягство. Музиката на вятъра бе спряла и метеорите започваха нощния си спектакъл през пролуките на ниските облаци, когато дочух зад себе си звук и като се обърнах, видях всичките седемдесет от „Три по двадесет и десетте“ зад себе си.

Те минаха покрай мен, без да кажат нито дума, и се отправиха към колибите си. Нямаше никакви светлини. Представих си ги как седят в колибите с втренчени погледи.

Поседях известно време навън, преди да се прибера и аз. След малко се разходих до ръба на тревния пояс и застанах на мястото, където скалата се спускаше надолу в пропастта. Плетеница от лози и корени се виеше плътно до повърхността на скалата, но сякаш свършваше на няколко метра във въздуха и там увисваше в празното пространство. Нямаше толкова дълга лоза, която да осигури път до реката на два километра по-долу.

Но бикурите бяха дошли от тази посока.

Нещо не се връзваше. Поклатих глава и се върнах в колибата си.

Седнал тук, пишейки под светлината на инфотерма, аз се опитвам да измисля някакви предпазни мерки, които бих могъл да взема, за да съм сигурен, че ще посрещна изгрева на слънцето.

Не мога да измисля нищо.

Ден 103:

Колкото повече научавам, толкова по-малко разбирам.

Пренесох голяма част от нещата си в колибата, която опразниха за мен тук в селото.

Направил съм снимки, аудио и видеозаписи и съм заснел пълна холографска развивка на селището и обитателите му. Тях това сякаш не ги интересува. Прожектирам изображенията им, а те се разхождат през тях, без да проявяват какъвто и да било интерес. Възпроизвеждам на запис думите им, а те се усмихват и се прибират в колибите си, за да седят там часове наред, без да правят нищо, без да говорят нищо. Предлагам им евтини дрънкулки и те ги приемат без коментар, проверяват дали стават за ядене и след това ги захвърлят. Тревата е осеяна с пластмасови мъниста, огледалца, шарени парцалчета и евтини писалки.

Монтирах медицинската лаборатория с цялото й оборудване, но без никаква полза; „Три по двадесет и десетте“ не ми дават да ги прегледам, не ми дават да взема кръвни проби, въпреки че нееднократно им показах колко безболезнено е това, не ми дават да ги сканирам с диагностичната апаратура — накратко, не искат да ми съдействат по никакъв начин. Те не спорят. Не обясняват. Просто обръщат гръб и се запиляват по своята никаква работа.

След една седмица все още не мога да различавам мъжете от жените. Лицата им приличат на онези визуални мозайки, които променят формите си, когато се взреш; понякога лицето на Бети изглежда несъмнено женско, а десет секунди по-късно усещането за род е изчезнало и аз отново си мисля за нея (него?) като за Бета. Гласовете им търпят същата промяна. Меки, добре модулирани, безполови… напомнят ми за зле програмираните домашни компютри, които можеш да срещнеш в изостаналите светове.

Установявам, че се надявам да зърна някой гол бикур. За един йезуит на четиридесет и осем стандартни години не е лесно да признае такова нещо. Все пак това не би било лесна задача дори за някой стар воайор. Табуто към голотата изглежда е абсолютно. Те носят дългите си роби и когато са будни, и по време на двучасовата си следобедна дрямка. Излизат вън от селището, за да ходят по малка и голяма нужда, и подозирам, че не свалят широките си роби дори тогава. Изглежда, не се къпят. Човек би могъл да си помисли, че това създава обонятелни проблеми, но тези първобитни хора не издават никаква миризма, като се изключи слабия, леко сладникав аромат на чалма.

— Сигурно се събличате понякога — казах един ден на Алфа, изоставяйки деликатността в полза на информацията.

— Не — рече Ал и се премести на друго място, за да седи, без да прави нищо, напълно облечен.

Те нямат имена. Отначало това ми се видя невероятно, но сега съм сигурен, че е така.

— Ние сме всичко, което е било и ще бъде — каза по-дребният бикур, за когото съм свикнал да мисля като за жена и я наричам Епи. — Ние сме Три по двадесет и десетте.

Потърсих в инфотерма и намерих потвърждение на онова, което подозирах: в над шестнадесетте хиляди известни човешки общества изобщо няма регистрирани такива, където да не съществуват никакви индивидуални имена. Дори при кошерните общества на Лусус индивидите отговарят на своята класова категория, последвана от прост код.

Казвам им своето име и те ме гледат с широко отворени очи.

— Отец Пол Дюре, отец Пол Дюре — напява преводачът на инфотерма, но не забелязвам у тях никакъв опит да повторят думите му.

Като се изключат масовите им изчезвания всеки ден преди залез-слънце и общото им двучасово време за сън, те правят много малко неща групово. Дори жилищните им навици изглеждат произволни. Ал прекарва следобедната дрямка веднъж с Бети, друг път с Гам, а третия — със Зелда или с Пийт. Не се забелязва никаква система или график. Всеки трети ден цялата група от седемдесетте отива в гората да събира храна и се завръща с ягодови плодове, корени и кора от чалма, плодове и всякакви други неща, които могат да се ядат. Бях сигурен, че са вегетарианци, докато не видях Дел да гризе изстиналия труп на някакво дребно дървесно животно. Малката маймунка сигурно бе паднала от високите клони. В такъв случай, изглежда. Три по двадесет и десетте не презират месото; те са просто твърде глупави, за да си го набавят чрез лов.

Когато са жадни, бикурите изминават пеша близо триста метра до един поток, който пада в Пролома. Независимо от това неудобство не се виждат никакви кожени мехове, кани или каквито и да било съдове. Аз държа запасите си от вода в двадесетлитрови пластмасови бидони, но местните жители не забелязват това. При моето спадащо уважение към тези хора не смятам за невъзможно да са прекарали поколения наред в селище без подръчен водоизточник.

— Кой е построил къщите? — питам аз. Те нямат дума за селище.

— Три по двадесет и десетте — отвръща Уил.

Него го разпознавам от останалите само по счупения му пръст, който не е зараснал правилно. Всеки от тях има поне по една отличителна черта, макар понякога да си мисля, че е по-лесно да отличиш един от друг гарвани.

— Кога са ги построили? — питам пак, въпреки че вече би трябвало да съм се научил, че всеки въпрос, който започва с „кога“, няма да получи отговор.

Не получавам отговор.

Те наистина слизат в Пролома всяка вечер. Надолу по лозите. На третата вечер се опитах да наблюдавам бягството им, но шестима от тях ме върнаха обратно от ръба и нежно, но настоятелно ме заведоха в колибата ми. Това бе първото наблюдавано от мен действие на бикурите, което съдържаше намек за агресия, и аз поседях в кратък размисъл, след като си отидоха.

На другата вечер, щом заминаха, безшумно се прибрах в колибата си, без дори да надзъртам навън, но когато се върнаха, прибрах камерата и триножника от мястото, където ги бях поставил близо до ръба. Таймерът бе действал съвършено. Холографския запис показваше как бикурите сграбчват лозите и се спускат надолу по скалната стена също толкова ловко, както малките дървесни маймуни, които изпълват околните гори. След това изчезваха под зъбера.

— Какво правите, когато слизате в Пролома всяка вечер? — попитах на другия ден Ал.

Туземецът ме погледна с онази херувимска будистка усмивка, която вече съм започнал да мразя.

— Ти принадлежиш към кръстоида — рече той, сякаш това изчерпваше отговора на всичко.

— Богослужение ли извършвате, когато слизате долу? — попитах аз.

Никакъв отговор.

Помислих около минута.

— Аз също съм последовател на кръста — казах, знаейки, че това ще бъде преведено като „принадлежа към кръстоида“. Още малко и вече няма да имам нужда от превод. Но този разговор беше прекалено важен, за да се оставя на случайността. — Значи ли това, че аз трябва да се присъединя към вас, когато се спускате по отвесната скала?

За миг си помислих, че Ал размишлява. Челото му се набърчи и осъзнах, че това бе първият случай, когато виждах някой от Три по двадесет и десетте да стига почти до намръщване. После той каза:

— Ти не можеш. Ти принадлежиш към кръстоида, но не си от Три по двадесет и десетте.

Разбрах, че бе използвал всички неврони и връзки в мозъка си, за да формулира тази разлика.

— Какво бихте направили, ако аз все пак се спусна по отвесната скала? — попитах, като не очаквах никакъв отговор. Хипотетичните въпроси почти винаги имаха толкова шанс, колкото и циганията ми, основани на времеви категории.

Този път той все пак отговори. Херувимската усмивка и безметежното му изражение се възвърнаха и Алфа кротко рече:

— Ако се опиташ да се спуснеш по скалата, ще те натиснем на тревата, ще вземем наострени камъни, ще ти прережем гърлото и ще чакаме, докато кръвта ти престане да тече и сърцето ти спре да бие.

Не казах нищо. Чудех се дали бе в състояние да чуе бумтенето на сърцето ми в този момент. „Е — помислих си, — поне няма защо повече да се безпокоиш, че те смятат за бог.“

Мълчанието продължи. Най-после Ал добави още едно изречение, за което си мисля непрекъснато оттогава насам.

— А ако пак го направиш — продължи той, — пак бихме те убили.

След това известно време само се гледахме един друг; всеки от нас, сигурен съм, убеден, че другият е кръгъл идиот.

Ден 104:

Всяко ново разкритие засилва объркването ми.

Отсъствието на деца тук ме безпокои още от първия ми ден в селището. Като преглеждам бележките си със задна дата, откривам чести споменавания на това обстоятелство във всекидневните наблюдения, които съм диктувал на инфотерма си, но не намирам никаква бележка за него в този личен миш-маш, който наричам дневник. Вероятно евентуалните последствия са били прекалено застрашителни.

На моите непрекъснати и несръчни опити да проникна в тази мистерия Три по двадесет и десетте отговарят с обичайната си просветеност. Човекът, когото питам, се усмихва блажено и ми отвръща с някакво нелогично съждение, в сравнение с което брътвежът на последния селски идиот от Мрежата би изглеждал като дълбокомислен афоризъм. В повечето случаи те изобщо не отговарят.

Един ден се изправих пред онзи, когото бях маркирал с името Дел, останах на мястото си, докато той бе принуден да признае присъствието ми, и попитах:

— Защо няма никакви деца?

— Ние сме Три по двадесет и десетте — кротко рече той.

— Къде са бебетата?

Никакъв отговор. Никакво усещане за избягване на въпроса, просто празен поглед.

Поех си дъх.

— Кой е най-младият сред вас?

Изглеждаше, че Дел мисли, че се бори с понятието. Той беше надвит. Чудех се дали бикурите бяха така напълно загубили чувството си за време, че всякакви подобни въпроси да са обречени на неуспех. След минута мълчание обаче Дел посочи към Ал, който бе седнал под слънцето и работеше нещо на грубия си ръчен стан, и каза:

— Ето този е последният, който се върна.

— Който се върна ли? — рекох аз. — Откъде?

Дел се втренчи в мен съвсем безучастно, без капчица раздразнение.

— Ти принадлежиш към кръстоида — рече той. — Ти трябва да знаеш пътя на кръста.

Кимнах. Знаех достатъчно, за да усетя, че някъде там се намираше един от множеството алогични затворени кръгове, които обикновено спъваха нашите диалози. Опитах се да намеря някакъв начин да задържа края на тънката нишка информация.

— В такъв случай Ал — казах и посочих към него — е последният, който се е родил. Се е върнал. А други ще се… върнат ли?

Не бях сигурен дали самият аз разбирах собствения си въпрос. Как да пита човек за раждането, след като този, когото пита, няма дума за дете и няма никакво понятие за време? Но Дел сякаш разбираше. Той кимна с глава.

Окуражен, продължих:

— Тогава кога ще се роди, ще се върне следващият от Три по двадесет и десетте?

— Никой не може да се върне, докато някой не умре — заяви Дел.

Изведнъж си помислих, че разбирам.

— Значи няма да има нови деца… никой няма да бъде върнат, докато някой не умре? — казах аз. — Вие замествате липсващия с друг, за да поддържате групата на Три по двадесет и десет?

Дел отговори с онова мълчание, което бях започнал да превеждам като знак на съгласие.

Моделът изглеждаше достатъчно ясен. Бикурите се отнасяха напълно сериозно към своя брой от Три по двадесет и десет. Те поддържаха населението на племето на седемдесет — същият брой беше записан в списъка на пътниците на спускателния кораб, който се бе разбил тук преди четиристотин години. Шансът за съвпадение в случая беше малък. Когато някой умре, те разрешават да се роди дете, за да замести възрастния. Проста работа.

Проста, но невъзможна. Природата и биологията не работят така изрядно. Освен проблема за минималното стадно население имаше и други абсурди. Макар и да е трудно да се каже каква е възрастта на тези гладкокожи хора, очевидно е, че разликата между най-стария и най-младия не е повече от десет години. Макар и да се държат като деца, смятам, че тяхната средна възраст е някъде около края на тридесетте или средата на четиридесетте в стандартни години. Така че къде са много старите? Къде са родителите, остаряващите чичовци и неомъжените лели? При това положение цялото племе ще навлезе в старостта приблизително по едно и също време. Какво ще стане, когато всички прехвърлят детеродната възраст и дойде време да се заместват членове на племето?

Бикурите водят скучен, заседнал живот. Коефициентът на нещастни случаи — дори при техния живот на ръба на Пролома — трябва да е нисък. Няма никакви хищници. Сезонните промени са минимални, а хранителният запас почти със сигурност остава стабилни. Но ако допуснем, че всичко това е така, трябва да е имало периоди през четиристотингодишната история на тази загадъчна група, когато селото е било връхлитано от болести, когато са се откъсвали повече от обичайния брой лози и част от жителите са пропадали в Пролома или когато нещо е причинявало онзи ненормален порой от смъртни случаи, от който застрахователните компании се страхуват от незапомнени времена.

А после какво? Нима те се размножават, за да покрият разликата, след което се връщат към безполовото си поведение? Нима бикурите са толкова различни от всички други регистрирани човешки общества, че да имат период на разгонване веднъж на няколко години — веднъж на десет години? — веднъж в живота? Не ми се вярва.

Седя тук в колибата си и прехвърлям възможностите. Една от тях е, че тези хора имат много дълга продължителност на живота и са в състояние да се възпроизвеждат през по-голямата част от това време, което е достатъчно за простото заместване на жертвите от племето. Само че това не обяснява близостта във възрастта им. И няма никакъв механизъм, който да обясни каквато и да е подобна продължителност. Най-добрите лекарства против стареене, с които разполага Хегемонията, успяват да увеличат активната продължителност на живота само малко над границата на стоте стандартни години. Превантивните здравни мерки са продължили жизнеспособността на ранната средна възраст почти до края на шестдесетте — каквато е моята възраст, — но без да се използват клонинговите транспланти, биоинженерството и други привилегии за много богатите, никой в Мрежата на световете не очаква, че ще създава семейство, ако е стигнал седемдесетте, или че ще танцува на сто и десетия си рожден ден. Ако корените на чалмата или чистият въздух на Платото на зъбера имаха драматичен ефект върху забавянето на старостта, без съмнение всички на Хиперион щяха да живеят тук и да джвакат чалма, тази планета щеше да има телепортатор още преди векове и всеки гражданин на Хегемонията, който притежава вселенска карта, щеше да планира да прекара ваканциите и уединението си тук.

Не, по-логично е заключението, че бикурите живеят нормално дълъг живот, раждат нормално деца, но ги убиват, освен ако не е нужно попълнение. Възможно е да практикуват въздържание или някакъв контрол над раждаемостта — различен от избиването на новородените, — докато цялата тайфа не достигне до възраст, когато възниква скорошна нужда от свежа кръв. Масовото раждане по едно и също време обяснява видимо общата възраст на членовете на племето.

Но кой обучава младите? Какво става с родителите и с останалите по-възрастни хора? Нима бикурите стигат толкова далеч в първичността на несъвършеното си оправдание пред една култура и след това допускат своята собствена смърт? Това „истинска смърт“ ли е според тях — изличаването на цяло едно поколение? Дали Три по двадесет и десетте убиват индивидите и в двата края на възрастовата крива с форма на камбана?

Този тип разсъждения са безполезни. Започвам да се настървявам срещу собствената си липса на умение да разрешавам проблемите. Нека да планираме една стратегия в този случай и да действаме съобразно с нея, Пол. Размърдай мързеливия си йезуитски задник.

ПРОБЛЕМ: Как да различавам половете един от друг?

РЕШЕНИЕ: Придумай или принуди неколцина от тези нещастни дяволи да минат през медицински преглед. Установи в какво се състои цялата мистерия с ролята на пола и табуто към голотата. Едно общество, което зависи от дългогодишно сурово полово въздържание с цел контрол над раждаемостта, отговаря на моята нова теория.

ПРОБЛЕМ: Защо толкова фанатично се стремят да поддържат същия брой население от Три по двадесет и десет, с който е било положено началото на колонията от загубилия се разселнически кораб?

РЕШЕНИЕ: Не преставай да им досаждаш, докато не установиш.

ПРОБЛЕМ: Къде са децата?

РЕШЕНИЕ: Упорствай и се рови, докато не откриеш.

Може би вечерното изчезване е свързано с всичко това. Възможно е там някъде да има детска ясла. Или купчина малки кости.

ПРОБЛЕМ: Какво значи „принадлежиш към кръстоида“ и „пътят на кръста“, ако не е някакъв изкривен остатък от първоначалната религиозна вяра на колонистите?

РЕШЕНИЕ: Установи това, като отидеш при първоизточника. Възможно ли е тяхното всекидневно спускане по отвесната скала да е от религиозно естество?

ПРОБЛЕМ: Какво има долу под скалата?

РЕШЕНИЕ: Слез там и разбери.

Утре, ако спазят обичая си, всичките три двадесетачки плюс десет от Три по двадесет и десетте ще се защурат из гората да попълват хранителните си запаси в течение на няколко часа. Този път аз няма да отида с тях.

Този път ще се прехвърля оттатък ръба и ще се спусна по отвесната скала.

Ден 105:

09:30 часа — Благодаря ти, о, Господи, че ми позволи да видя това, което видях днес.

Благодаря ти, о. Господи, че ме доведе на това място в този момент, за да видя доказателството за Твоето Съществуване.

11:25 часа — Едоуард… Едоуард!

Трябва да се върна. Да ти покажа всичко! Да го покажа на всички.

Опаковал съм необходимите вещи, като сложих видеодисковете и видеофилмите в една торба, която изтъках от бестосови листа. Разполагам с храна, вода, мазера, чието захранване отслабва все повече. Палатка. Спално облекло.

Само да не бяха откраднали опорните пръти!

Възможно беше бикурите да са ги запазили. Не, претърсих колибите и гората наоколо. Те не биха имали никаква полза от тях.

Няма значение!

Ще тръгна днес, ако мога. В противен случай веднага щом мога.

Едоуард! Всичко е тук, на филма и на дисковете.

14:00 часа —

Днес няма никакъв начин да се мине през огнебълващите гори. Димът ме прогони още преди да бях проникнал до края на активната зона.

Върнах се в селото и прегледах холосите. Няма никаква грешка. Чудото е действително.

15:30 часа —

Три по двадесет и десетте ще се върнат всеки момент. Ами ако знаят… ами ако, без да поглеждат към мен, са в състояние да кажат, че съм бил там?

Бих могъл да се скрия.

Не, няма никаква нужда да се крия. Бог не ме е довел толкова далече и не ми е дал възможност да видя онова, което видях, само за да ме остави да умра от ръцете на тези нещастни деца.

16.15 —

Три по двадесет и десетте се върнаха и се отправиха по колибите си, без дори да погледнат към мен.

Аз седя тук, на прага на собствената си колиба, и не мога да престана да се усмихвам, да се смея и да се моля. Преди това се разходих до ръба на Пролома, отслужих литургия и взех причастие. Жителите на селото дори не си направиха труда да наблюдават.

Кога най-рано бих могъл да потегля? Надзирателят Орланди и Тък бяха казали, че огнебълващата гора е напълно активна в течение на три местни месеца — сто и двадесет дни, — след което е относително спокойна два месеца. Тък и аз пристигнахме тук на осемдесет и седмия ден…

Не искам да чакам още сто дни, за да занеса новината на света… на всички светове.

Да можеше някой плъзгач да надмогне лошото време и огнебълващите гори и да ме измъкне оттук. Да имах връзка с някой от спътниците, които обслужват плантациите.

Всичко е възможно. Ще станат още чудеса.

23:50 часа —

Три по двадесет и десетте се спуснаха в Пролома. Гласовете на вечерния вятърен хор се надигат от всички страни.

Как ми се иска да можех сега да съм с тях! Там, долу.

Ще направя поне онова, което е във възможностите ми. Ще падна на колене тук, близо до ръба на Пролома, и ще се моля, докато органовите гласове на планетата и небето пеят мелодията, която знам, че е химн на един истински и съществуващ Бог.

Ден 106:

Днес се събудих в една прекрасна утрин. Небето беше тъмнотюркоазено, слънцето приличаше на остър кървавочервен камък, инкрустиран в него. Стоях пред колибата си, докато мъглите се вдигнаха, маймуните приключиха с утринния си писклив концерт и въздухът започна да се затопля. След това се прибрах вътре и прегледах записите и дисковете.

Разбирам, че във вчерашните си развълнувани драсканици не съм споменал нищо за онова, което намерих в подножието на отвесната скала. Ще го направя сега. Разполагам с дисковете, филмовите ленти и бележките в инфотерма, но винаги съществува възможност да стане така, че да бъдат открити единствено тези лични дневници.

Приблизително в 07:30 часа вчера сутринта прекрачих през ръба на отвесната скала. Бикурите до един бяха отишли да събират храна в гората. Спускането по лозите ми се струваше съвсем проста работа — те бяха така преплетени една в друга, че на места образуваха нещо като стълба, — но когато увиснах над пропастта и започнах да се спускам надолу, почувствах как сърцето ми бие толкова силно, че почти изпитвах болка. Предстоеше ми стръмно трикилометрово спускане, докато стигна до скалите и реката на дъното. През цялото време се държах здраво най-малко за две лози и се спусках надолу сантиметър по сантиметър, като се стараех да не поглеждам към бездната под краката си. Отне ми близо час да преодолея сто и петдесетте метра, които съм сигурен, че бикурите са в състояние да изминат за десет минути.

Най-после стигнах до извивката на някакъв зъбер. Част от лозите се разклоняваха във въздуха, но повечето се виеха под стръмния каменен скат към стената на отвесната скала на тридесет метра навътре. Тук-там лозите изглеждаха така, сякаш бяха преплетени да образуват нескопосани мостове, по които бикурите вероятно се разхождаха, помагайки си незначително или почти никак с ръце. Аз запълзях по тези преплетени ленти, като се вкопчвах в други лози за опора и мълвях молитви, които не бях изричал от юношеството си. Гледах право напред, сякаш бих могъл да забравя, че под тези люлеещи се скърцащи въжета от растителна материя се простира само привидно безкрайно въздушно пространство.

Покрай стената на отвесната скала имаше широка издатина. Нагласих се така, че три метра от нея да ме отделят от бездната, след което се промъкнах между лозите и се спуснах от два и половина метра върху камъка.

Издатината беше широка около пет метра и свършваше на кратко разстояние на североизток, където започваше огромният масив на зъбера. Последвах някаква пътечка на югозапад по издатината и бях изминал двайсет-трийсет крачки, преди да се спра шокиран. Вървях по пътека. Пътека, утъпкана върху здрав камък. Лъскавата й повърхност минаваше на сантиметри под нивото на заобикалящата я скала. По-нататък, където пътеката се спускаше и правеше завой едно ниво по-надолу, излизайки на по-широко пространство, в камъка бяха изрязани стъпала, но дори и те бяха изтъркани до такава степен, че се губеха някъде по средата.

Поседнах за малко, тъй като бях поразен от този прост факт. Дори всекидневното преминаване на Три по двадесет и десетте в продължение на четиристотин години не би могло да причини такава ерозия на твърдата скала. Някой или нещо беше използвало тази пътека дълго преди колонистите бикури да катастрофират тук. Някой или нещо беше използвал тази пътека в течение на хилядолетия.

Станах и продължих по-нататък. Беше почти тихо, като се изключи вятърът, който слабо подухваше из широкия половин километър Пролом. Осъзнах, че мога да чуя лекия ромон на реката, която течеше далече долу.

Пътеката зави наляво покрай част от една отвесна скала и свърши. Озовах се на широка каменна площадка, която се спускаше постепенно надолу, и се загледах. Убеден съм, че се прекръстих, без да се замисля.

Тъй като тази площадка продължаваше стотина метра на север и на юг по контура на отвесната скала, имах възможността да погледна право на запад по посока на една просека в Пролома към открито небе, където платото свършваше. Разбрах веднага, че залязващото слънце осветява тази плоча от стената на отвесната скала под зъбера всяка вечер. Нямаше да се изненадам, ако — при пролетното или есенното слънцестоене — оттук изглеждаше, че слънцето на Хиперион залязва право в Пролома, като неговите червени страни докосват едва забележимо оцветените в розово скални стени.

Обърнах се наляво и разгледах отвесната скала. Изтърканата пътека пресичаше широката издатина и стигаше до издълбани в отвесния каменен скат врати. Не, това не бяха просто врати, а порти, причудливо издълбани порти с изкусно изработени крила и хоризонтални греди. От двете страни на тези врати близнаци се развръщаха широки прозорци от цветно стъкло, които се издигаха на височина най-малко двайсет метра нагоре към зъбера. Приближих се още и внимателно огледах фасадата. Който и да бе построил това нещо, за да го направи, беше разширил площта под зъбера, отрязвайки една стръмна гладка стена в гранита на платото, след което бе пробил тунел направо в предната част на отвесната скала. Прокарах ръка по дълбоко изрязаните тънки на орнаменталната резба около вратата. Гладко. Всичко беше огладено, износено и омекотено от времето дори тук, скрито далече от повечето природни стихии от защитната издатина на зъбера. Преди колко ли хиляди години е бил издялан този… храм… в южната стена на Пролома?

Цветното стъкло не беше нито стъкло, нито пластмаса, а някаква плътна прозрачна материя, която на пипане изглеждаше толкова твърда, колкото и камъните наоколо. А и прозорецът не представляваше някаква композиция от плочи; цветовете избухваха, притихваха, пъстрееха и се преливаха един в друг като петрол върху вода.

Извадих фенерчето си от раницата, докоснах едната от вратите и се поколебах, когато високата порта се люшна навътре с лекота, без каквото и да било триене.

Влязох в преддверието — няма друга дума, с която бих могъл да назова това, — пресякох тихото десетметрово пространство и се спрях пред друга стена, направена от същия материал от цветно стъкло, което дори и сега светеше зад мен, изпълвайки преддверието с гъста светлина в стотици изтънчени нюанси. Разбрах веднага, че по залез-слънце преките слънчеви лъчи щяха да изпълнят това помещение с невероятно наситени снопове от цветове, щяха да пронижат стената от цветно стъкло пред мен и да осветят онова, което лежеше зад нея, каквото и да бе то.

Намерих единичната врата, очертана от тънък тъмен метал, поставен в камъка от цветно стъкло, и преминах през нея.

На Пацем са възстановили — по възможно най-добрия начин, но древни фотоси и холоси — базиликата „Св. Петър“, досущ както е изглеждала в древния Ватикан. Почти двеста и тридесет метра дълга и широка сто и тридесет, църквата е в състояние да побере петдесет хиляди богомолци, когато негово светейшество изнася служба. При нас никога не са се събирали повече от пет хиляди вярващи, дори и докато траеше събора на Съвета на епископите от всички светове, който става на всеки четиридесет и три години. В централната ансида, близо до нашето копие на трона на свети Петър от Бернини, голямото кубе се издига на повече от сто и тридесет метра над пода на олтара. Това е едно впечатляващо пространство.

Пространството тук беше по-голямо.

В мижавата светлина използвах лъчите на фенерчето си, за да се уверя, че се намирам в едно-единствено огромно помещение — гигантска зала, издълбана в здравия камък. Изчислих, че гладките стени се извисяваха до таван, който сигурно беше само на няколко метра под повърхността на отвесната скала, където бикурите бяха построили колибите си. Тук нямаше никаква украса, никакви мебели, никакъв признак за отстъпка пред формата или функцията, като се изключи предметът, който стоеше право пред мен в центъра на това огромно, кънтящо пещерно помещение.

В центъра на огромната зала имаше олтар — един квадратен петметров каменен зъбер, оставен, когато останалият камък е бил издълбан — и от този олтар се извисяваше голям кръст.

Четири метра висок, три метра широк, издялан в древния стил на изкусно изработените разпятия от старата Земя, кръстът гледаше към стената от цветно стъкло, сякаш чакаше слънцето и експлозията от светлина, която щеше да възпламени инкрустираните в него диаманти, сапфири, кървавочервени кристали, лазуритни мъниста, хризолити, оникси и други скъпоценни камъни, които успях да различа в светлината на фенерчето, когато се приближих.

Паднах на колене и започнах да се моля. Угасих фенерчето и почаках няколко минути, докато очите ми успяха да различат кръста в мъждивата, задимена светлина. Без съмнение това беше кръстоидът, за който говореха бикурите. И без съмнение той е бил издигнат тук преди много хиляди години — вероятно десетки хиляди, — дълго преди човечеството да е напуснало за първи път старата Земя. Почти със сигурност преди Христос да е разнасял учението си в Галилея.

Аз се молех.

Днес съм седнал на припек под слънцето, след като прегледах холодисковете. Потвърдих нещо, което бегло бях забелязал по време на изкачването ми обратно по отвесната скала след откриването на онова, за което сега мисля като за „базиликата“. На издатината вън от базиликата има стъпала, които се спускат още по-надолу в Пролома. Макар и да не са толкова изхабени, колкото е пътеката, която води до базиликата, те са не по-малко интригуващи. Само Господ знае какви други чудеса чакат долу.

Трябва да съобщя на световете за тази находка!

Иронията на факта, че аз бях човекът, направил това откритие, не ми убягва. Ако не беше Армагаст и изгнанието ми, то може би щеше да чака още много векове. Църквата би могла да умре, преди да е успяло да й вдъхне нов живот.

Но аз го открих.

По какъвто и да е начин ще си тръгна оттук или ще предам съобщението си.

Ден 107:

Аз съм затворник.

Тази сутрин се къпех на обичайното си място близо до ръба, където, потокът се хвърля от отвесната скала, когато чух някакъв звук и като погледнах нагоре, видях онзи от племето, когото наричам Дел, да ме зяпа с широко отворени очи. Извиках му за поздрав, но дребният туземец се обърна и побягна. Това беше озадачаващо. Те рядко бързат. Тогава разбрах, че макар и да бях с панталони, без съмнение съм нарушил тяхното табу спрямо голотата, като съм позволил на Дел да ме види гол от кръста нагоре.

Усмихнах се, поклатих глава, дооблякох се и се върнах в селото. Ако знаех какво ме очаква тук, нямаше да ми бъде толкова забавно.

Всички от Три по двадесет и десетте стояха и ме наблюдаваха, докато се приближавах. Спрях на няколко крачки от Ал и казах:

— Добър ден.

Алфа направи знак и половин дузина бикури се втурнаха срещу мен, сграбчиха ме за ръцете и за краката и ме приковаха към земята. Бета пристъпи напред и го или я видях как извади от робата си един камък с остър ръб. Напразно се борех да се освободя. Бета сряза дрехите ми отпред от горе до долу и хвърли парцалите настрана, докато останах съвсем гол. Прекратих борбата, когато тълпата пристъпи напред. Те се взираха в бледото ми бяло тяло и мърмореха нещо на себе си. Чувах как бумка сърцето ми.

— Съжалявам, ако съм нарушил законите ви — подех аз, — но няма никаква причина…

— Тихо — рече Алфа и се обърна към високия си съплеменник с белега на дланта — онзи, когото наричам Зед. — Той не принадлежи към кръстоида.

Зед кимна.

— Нека да ви обясня — започнах отново аз, но Алфа ме прекъсна с една плесница с опакото на ръката си, от която устната ми започна да кърви, а ушите ми зазвънтяха. В неговото действие нямаше повече враждебност, отколкото бих проявил аз, ако накарам някой инфотерм да млъкне, като щракна ключа.

— Какво ще правим с него? — попита Алфа.

— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — заяви Бета и тълпата отново тръгна напред. Мнозина държаха остри камъни в ръцете си. — Онези, които не принадлежат към кръстоида, трябва да умрат от истинската смърт — продължи Бета и в гласа й се усещаше самодоволната безпрекословност на често повтаряни формулировки и религиозни литании.

— Аз следвам кръста! — изкрещях, докато тълпата ме дръпна и ме изправи на крака.

Вкопчих се в разпятието, което висеше на врата ми и се напънах да надмогна натиска на множеството притискащи ме ръце. Най-после успях да вдигна малкия кръст над главата си.

Алфа махна с ръка и тълпата замлъкна. Във внезапно настъпилата тишина можех да чуя реката, която течеше на три километра оттук в дъното на Пролома.

— Той наистина носи кръст — каза Алфа.

Дел пристъпи напред.

— Но не принадлежи към кръстоида! Аз го видях. Не е така, както си мислехме. Той не принадлежи към кръстоида! — гласът му призоваваше към убийство.

Проклех се за това, че бях проявил невнимание и глупост. Бъдещето на Църквата зависеше от моето оцеляване, а аз бях отхвърлил и едното, и другото, като се бях подлъгал да повярвам, че бикурите са глупави безвредни деца.

— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — повтори Бета. Присъдата беше окончателна.

Седемдесет ръце започнаха да вдигат камъни, когато изкрещях, съзнавайки, че това е или последният ми шанс, или затвърждаване на тяхното решение:

— Аз слязох в Пролома и се поклоних пред вашия олтар! Аз съм последовател на кръста! — Алфа и тълпата се поколебаха. Виждах ги, че се борят с тази нова мисъл. Това не беше лесно за тях. — Аз съм последовател на кръста и желая да принадлежа към кръстоида — изрекох колкото можех по-спокойно. — Ходих при вашия олтар.

— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — обади се Гама.

— Но той следва кръста — рече Алфа. — Той се е молил в залата.

— Това е невъзможно — обади се Зед. — Три по двадесет и десетте се молят там, а той не принадлежи към Три по двадесет и десетте.

— Ние знаехме предварително, че той не принадлежи към Три по двадесет и десетте — възрази Алфа, като леко се намръщи при използването на понятието за минало време.

— Той не принадлежи към кръстоида — напомни Делта две.

— Онези, които не принадлежат към кръстоида, трябва да умрат от истинската смърт — каза Бета.

— Той е последовател на кръста — рече Алфа. — Не може ли тогава да стане последовател на кръстоида?

Надигна се гневен вик. Сред Всеобема бръщолевене и мяркащи се фигури аз се дръпнах от държащите ме ръце, но хватката им си оставаше здрава.

— Той не е от Три по двадесет и десетте и не принадлежи към кръстоида — каза Бета, като този път в гласа й звучеше повече озадаченост, отколкото враждебност. — Как така да не умре от истинската смърт? Трябва да вземем камъните и да му отворим гърлото, та кръвта му да потече, докато сърцето му спре. Той не принадлежи към кръстоида.

— Той следва кръста — заговори Алфа. — Не може ли да стане последовател на кръстоида?

Този път въпросът му бе последван от тишина.

— Той следва кръста и се е молил в залата с кръстоида — обясни Алфа. — Той не трябва да умре от истинската смърт.

— Всички умират от истинската смърт — обади се някой, когото не разпознах. Ръцете ме боляха от усилието да държа разпятието над главата си. — С изключение на Три по двадесет и десетте — заключи анонимният глас.

— Защото те следваха кръста — рече Алфа. — Молеха се в залата и станаха последователи на кръстоида. Не трябва ли тогава и той да стане последовател на кръстоида?

Стоях там, стиснал студения метал на малкия кръст, и чаках присъдата им. Страхувах се да умра — чувствах, че ме е страх, — но по-голямата част от ума ми сякаш беше почти отделна от мен. Най-много съжалявах за това, че нямаше да мога да изпратя новината за базиликата на невярващата вселена.

— Елате, ще поговорим за това — обърна се Бета към групата и те ме задърпаха подире си, като се потътриха мълчаливо обратно към селото.

Затвориха ме тук, в моята колиба. Нямаше никаква възможност да направя опит да се добера до ловния мазер; неколцина от тях ме държаха притиснат на пода, докато изпразниха колибата от повечето от вещите ми. Взеха ми дрехите, като ми оставиха само една от техните грубо тъкани роби, с която да се покрия.

Колкото по-дълго време стоя тук, толкова повече нарастват гнева и възбудата ми. Те взеха инфотерма ми, видеокамерата, дисковете, чиповете… всичко. Останала ми е само една-единствена неотворена каса с медицинска диагностична апаратура горе, на стария обект, но тя не може да ми помогне да документирам чудото в Пролома. В случай че те унищожат нещата, които ми взеха — а след това унищожат и мен, — няма да има никакъв запис за базиликата.

Ако имах някакво оръжие, бих могъл да убия охраната и о, мили Боже, какво мисля аз? Едоуард, какво да направя?

А дори и ако преживея всичко това — добера се до Кийтс и си уредя да се върна обратно в Мрежата — кой би ми повярвал? След деветгодишно отсъствие от Пацем поради време-дълга от квантовия скок ще съм просто някакъв старец, който се завръща със същите лъжи, за които е бил пратен в изгнание.

О, мили Боже, ако унищожат данните, нека тогава да унищожат и мен.

Ден 110:

Подир три дни решиха съдбата ми.

Зед и онзи, за когото си мисля като за Тета-Прим, дойдоха да ме вземат малко след пладне. Примижах с очи, когато ме изведоха на светло. Три по двадесет и десетте стояха в широк полукръг близо до ръба на отвесната скала. Очаквах като нищо да ме хвърлят от този ръб. Тогава забелязах огъня.

Бях приел, че бикурите са толкова примитивни, че са забравили умението да получават огън и да го използват. Те не се отопляваха и колибите им бяха винаги тъмни. Никога не ги бях виждал да си готвят ядене, дори и в редките случаи, когато се сдобиваха с трупа на някоя дървесна маймуна, който поглъщаха. Но сега огънят гореше буйно и те бяха единствените, които биха могли да са го наклали. Погледнах да видя какво подхранваше пламъците.

Те изгаряха дрехите ми, инфотерма, топографските ми бележки, касетите със записи, видеочиповете, информационните дискове, видеокамерата… всичко, което съдържаше някаква информация. Изкрещях срещу тях, опитах да се хвърля към огъня и ги нарекох с такива обидни думи, каквито не бях използвал от дните на улицата по време на детството ми. Те не ми обърнаха внимание.

Най-после Алфа се приближи до мен.

— Ти ще принадлежиш към кръстоида — тихо рече той.

Това не ме засягаше. Поведоха ме обратно към колибата, където плаках в разстояние на един час. Пред вратата нямаше никаква охрана. Преди минута бях застанал на прага и се чудех дали да не побягна към огнебълващите гори. После си помислих за едно много по-кратко, но не по-малко фатално бягство до Пролома.

Не направих нищо.

Слънцето скоро ще залезе. Ветровете вече се надигат. Скоро. Скоро.

Ден 112:

Нима са минали само два дни? Сякаш бяха цяла вечност.

Той не се отдели тази сутрин. Не се отдели.

Монокристалните видеоплаки на медицинския скенер са тук, пред мен, но още не мога да повярвам. И все пак така е. Аз вече принадлежа към кръстоида.

Дойдоха да ме вземат току преди залез-слънце. Всичките до един. Не се съпротивлявах, когато ме поведоха към ръба на Пролома. По лозите бяха по-чевръсти, отколкото си бях представял. Аз ги забавях, но те бяха търпеливи и ми показваха най-лесните начини за закрепване на краката и най-краткия път.

Слънцето на Хиперион се бе снишило зад ниските облаци и клонеше към ръбестата стена на запад, когато прекосихме последните няколко метра до базиликата. Вечерната песен на вятъра звучеше по-силно, отколкото очаквах, сякаш бяхме попаднали между тръбите на гигантски църковен орган. Нотите се издигаха от басово ръмжене, толкова ниско, че костите и зъбите ми резонираха от състрадание, до високи пронизителни писъци, които лесно преминаваха в ултразвуковия обхват.

Алфа отвори външните врати и ние минахме през преддверието в централната базилика. Три по двадесет и десетте образуваха широк кръг около олтара и неговия висок кръст. Нямаше молебен. Нямаше пеене. Нямаше никаква церемония. Просто стояхме мълчаливо там, докато вятърът ревеше навън през колоните с канелюри и отекваше в огромното празно помещение, издълбано в камъка — отекваше и резонираше, а звукът ставаше все по-силен, докато накрая затиснах ушите си с длани. През цялото време леещите се хоризонтални слънчеви лъчи изпълваха залата с все по-ярки тонове янтарно, златно и лазуритено, после отново янтарно — цветовете бяха толкова наситени, че въздухът добиваше плътност от светлината и се усещаше като боя върху кожата. Наблюдавах как кръстът улавяше тази светлина и я задържаше във всеки от хилядите си скъпоценни камъни, задържаше я сякаш дори и след като слънцето беше вече залязло, а прозорците бяха избледнели до здрачно сиво. Сякаш голямото разпятие бе погълнало светлината и я излъчваше към нас и в нас. После дори кръстът потъмня, а ветровете замряха и във внезапния Полумрак Алфа тихо каза:

— Доведете го.

Озовахме се на широката каменна издатина, където стоеше Бета с факли в ръце. Докато той ги предаваше на неколцина избрани, аз се чудех дали бикурите пазеха огъня само за ритуални цели. След това Бета поведе колоната и ние се спуснахме по тясната стълба, издълбана в камъка. Отначало пълзях, обзет от ужас, като опитвах гладката скала и се вкопчвах във всеки стърчащ корен или камък, който ми вдъхваше доверие. Бездната вдясно от нас бе толкова стръмна и безкрайна, че почти граничеше с абсурда. Спускането по древната стълба беше много по-лошо от пълзенето по лозите край отвесната скала над нас. Тук трябваше да поглеждам надолу всеки път, когато стъпвах върху тесните, излъскани от времето плочи. Да се подхлъзнеш и да паднеш отначало изглеждаше вероятно, а след това — неизбежно.

Изпитвах непреодолимо желание да спра, да се върна поне до безопасното прикритие на базиликата, но повечето от Три по двадесет и десетте бяха зад мен на тясната стълба, а шансът те да се отместят и да ме пуснат да мина изглеждаше малък. Освен това много по-силно дори от страха ми беше глождещото любопитство какво ли има на дъното на стълбата. Все пак спрях, колкото да погледна нагоре към зъбера на Пролома на триста метра над мен и да забележа, че облаците се бяха махнали; виждаха се звездите и нощният танц от следите на метеорите по катраненочерното небе. Тогава наведох глава и занареждах шепнешком една от молитвите си, следвайки светлината на факлите и бикурите по посока на кошмарните бездни.

Не можех да повярвам, че стълбата ще ни отведе чак до дъното на Пролома, но стана точно така. Когато по някое време след полунощ разбрах, че предстои да се спуснем чак долу, до равнището на реката, прецених, че това ще продължи до пладне на другия ден, но не се оказах прав.

Стигнахме дъното на Пролома малко преди изгрев-слънце. Звездите продължаваха да светят в небесния процеп между стените на отвесната скала, които се издигаха на невъзможна височина от двете страни. Изтощен, препъвайки се надолу стъпало след стъпало, постепенно осъзнах, че няма повече стъпала. Загледах се под себе си и се зачудих глупаво дали звездите оставаха видими на дневна светлина, както ми се бе случило да ги наблюдавам от един кладенец, в който се бях спуснал веднъж като дете във Вилфранш-сюр-Сон.

— Тук — рече Бета.

Това беше първата дума, произнесена в течение на часове, и тя едва се чу посред рева на реката. Три по двадесет и десетте се заковаха по местата си и останаха неподвижни. Аз се свлякох на колене и паднах на една страна. Нямаше никаква възможност да изкача стълбата, по която току-що бяхме слезли. Нито за ден. Нито за седмица. Може би никога. Затворих очи за сън, но досадната клада на нервното напрежение продължаваше да гори в стомаха ми. Разгледах дъното на дефилето. Реката тук бе по-широка, отколкото бях очаквал, имаше най-малко седемдесет метра до другия бряг, а шумът й далеч не беше просто шум. Изпитах усещането, че ме поглъща ревът на някакъв огромен звяр.

Седнах и се загледах в едно тъмно петно върху отсрещната стена на отвесната скала. Беше някаква сянка, по-тъмна от останалите, по-правилна от назъбената плетеница подпори, цепнатини и колони, които изпъстряха отвесната скала. Един съвършен квадрат от тъмнина с най-малко тридесет метра дължина на страната. Някаква врата или дупка в скалата. Изправих се с усилие на крака и погледнах надолу по течението на реката към стената, по която току-що се бяхме спуснали — да, там беше. Другият вход, онзи, към който Бета и останалите и сега продължаваха да вървят, се виждаше слабо на звездната светлина.

Бях открил вход към лабиринта на Хиперион. „Знаете ли, че Хиперион е един от деветте лабиринтни светове?“, ме бе попитал някой в спускателния кораб. Да, младият свещеник на име Хойт. Аз бях отговорил, че знам, и му открих, че се интересувам от бикурите — в действителност от болката на собственото ми изгнание, която сам си бях причинил, — а не от лабиринтите, нито от техните строители.

Девет от световете имат лабиринти. Девет от сто седемдесет и шестте свята на Мрежата и от останалите около двеста планети колонии и протекторати. Девет от осем или повече хиляди изследвани — макар и повърхностно — светове от Хеджира насам.

Има планетни археоисторици, които посвещават живота си на изучаването на лабиринтите. Не и моя милост. Аз винаги съм ги смятал за безплодна и малко нереална тема. Сега вървях към един от тях с Три по двадесет и десетте, докато река Канс ревеше, тресеше се и заплашваше да угаси нашите факли с пръските си. Лабиринтите бяха изкопани… прокопани… сътворени преди повече от три четвърти милион години. Подробностите бяха неизбежно едни и същи, произходът им си оставаше неизбежно неразгадан.

Лабиринтните светове са винаги земеподобни, поне до 7,9 по скалата на Солмев; винаги обикалят около звезда тип G и при това винаги се срещат само в светове, които са тектонично мъртви, по-скоро като стария Марс, отколкото като старата Земя. Самите тунели са разположени надълбоко — обикновено най-малко на десет километра дълбочина, но често достигат и до трийсет — и изпълват с катакомби кората на планетата. На Свобода, недалеч от системата на Пацем, са били изследвани над осемстотин хиляди километра лабиринт от представители на други планети с дистанционни методи. Тунелите на всички светове имат квадратно сечение с дължина на страната тридесет метра и са издълбани по технология, с която Хегемонията все още не разполага. Веднъж прочетох в едно археологическо списание, че Кемп-Хьолцер и Уайнщайн били обосновали теоретически някакъв „комбайн за прокарване на тунели чрез ядрен синтез“, който можеше да обясни съвършено гладките стени и липсата на постепенно намаляване на ширината, но тяхната теория не обясняваше откъде са дошли строителите и машините им, както и това, защо са посветили цели векове на такава очевидно безцелна инженерна задача. Всеки от лабиринтните светове — в това число и Хиперион — е подлаган на изпитания и изследвания. Никъде не е било намерено нищо. Никакви следи от изкопни машини, никакви ръждясващи миньорски каски, нито едно-единствено парченце счупена пластмаса или някаква друга разлагаща се опаковка. Изследователите не бяха идентифицирали дори никакви входни или изходни шахти. Никакви предположения за наличието на тежки метали или скъпоценни камъни не бяха достатъчни, за да обяснят подобно монументално усилие. Няма оцеляла нито една легенда, нито каквито и да било останки от материалната култура на Строителите на лабиринти. Тази мистерия ме бе интригувала в умерена степен през годините, но никога не ме бе засягала. До днес.

Влязохме в отвора на тунела. Той не беше съвършен квадрат. Ерозията и гравитацията на планетата го бяха превърнали в неугледна пещера на разстояние стотина метра навътре в стената на отвесната скала. Бета спря точно там, където подът на тунела ставаше гладък, и изгаси факлата си. Останалите бикури направиха същото.

Беше много тъмно. Тунелът бе завил достатъчно, за да препречи достъпа на каквато и да било звездна светлина. Бил съм в пещери. При положение, че факлите бяха угасени, аз не очаквах очите ми да привикнат към почти пълната тъмнина. Но се оказа, че виждам.

След трийсет секунди усетих някаква розова светлина — отначало мъждива, после все по-наситена, докато пещерата стана по-светла от каньона, по-ярка от Пацем под светлината на неговите триединни луни. Светлината идваше от стотици… от хиляди източници. Установих естеството им тъкмо когато бикурите паднаха почтително на колене. Стените на пещерата и таванът бяха инкрустирани с кръстове, които варираха по размери от няколко милиметра до почти един метър дължина. Всеки блестеше със своя собствена наситенорозова светлина. Невидими при светлината на факлите, тези светещи кръстове сега заливаха тунела със сияние. Приближих се до един, взидан в стената, която беше най-близо до мен. Дълъг около трийсет сантиметра, той пулсираше с мека органична светлина и не бе издялан от камък или закрепен за стената; беше определено органичен, определено жив. Приличаше на мек корал. На пипане бе леко топъл.

Чу се едва доловим звук, по-тих и от най-тихия шепот — не, не беше звук, а може би някакво раздвижване на хладния въздух — и аз се обърнах навреме, за да видя как нещо влезе в помещението.

Бикурите все още стояха на колене, склонили надолу глави и свели очи. Аз останах прав. Погледът ми нито за миг не изпускаше нещото, което се движеше между коленичилите бикури.

По форма бегло напомняше човек, но в никакъв случай не беше човешко същество. Високо бе най-малко три метра. Дори когато стоеше неподвижно, посребрената му фигура сякаш се местеше и течеше като живак, увиснал във въздуха. Червеникавият отблясък от кръстовете, вбити в стените на тунела, се отразяваше от изпъкналите повърхности и проблясваше по извитите метални остриета, които стърчаха от челото, от четирите китки на ръцете, от странните пакетни стави, коленете, бронирания гръб и гръдния кош. То се плъзна между коленичилите бикури и когато протегна четири дълги ръце с разтворени длани, но с пръсти, които потракваха на място като хромови скалпели, по някакъв абсурден начин ми напомни за негово светейшество на Пацем, докато благославя вярващите.

Не изпитвах никакво съмнение, че гледам легендарния Шрайк.

В този момент сигурно съм помръднал или съм издал някакъв звук, защото огромните му червени очи се обърнаха към мене и аз се усетих хипнотизиран от светлинния танц в многофасетовите им призми; от тях не бликаше просто отразена светлина, а неистов кървавоярък блясък, който сякаш гореше вътре в покрития с шипове череп на съществото и пулсираше в ужасните скъпоценни камъни, поставени там, където Господ бе предвидил да има очи.

После то се задвижи… или по-скоро престана да бъде там и се озова тук, наклонило се на по-малко от метър от мен, като неговите ръце със странни стави ме заобикаляха с някаква ограда от телесни остриета и течна сребърна стомана. Силно задъхан, но неспособен да си поема дъх, видях собственото си отражение — с бяло и разкривено лице, — което танцуваше по повърхността на металната коруба и пламтящите очи на това същество.

Признавам си, че изпитах чувство, което беше по-близко до екзалтацията, отколкото до страха. Ставаше нещо необяснимо. Макар и излят по калъпа на йезуитската логика и закален в студената баня на науката, в този миг разбрах древната натрапчива идея на богобоязливия за някакъв друг страх: нервната тръпка от изгонването на нечистата сила, безсмислената суматоха на дервишката пламенна всеотдайност, кукления танцов ритуал на Таро и почти еротичното отдаване на сеанса, говоренето на езици и дзен-гностичния транс. В онзи момент просто осъзнах с каква сигурност уверенията за съществуването на демоните или призоваването на Сатаната могат да потвърдят реалността на тяхната мистична антитеза — Богът на Авраам.

Без да мисля за нищо от това, но чувствайки го изцяло, аз очаквах прегръдката на Шрайка с непреодолимия трепет на девствена невяста.

Нещото изчезна.

Нямаше нито гръмотевица, нито внезапен мирис на сяра, нито дори научно обосновано нахлуване на въздух. В един миг то беше там, обкръжило ме с красивата си сигурност за смърт от добре наточени остриета, а в следващия момент си беше отишло.

Онемял, стоях и примигвах, докато Алфа се изправи и се приближи до мен в полумрака. Той застана на мястото, където бе стоял Шрайка, протегнал ръцете си в патетично подражание на смъртното съвършенство, което току-що бях видял с очите си, но по безметежното бикурско лице на Алфа не личеше никакъв признак, че е видял съществото. Той направи странен жест с отворена длан, който сякаш включваше лабиринта, стената на пещерата и десетките светещи кръстове, вкопани там.

— Кръстоид — рече Алфа.

Три по двадесет и десетте станаха, преместиха се по-наблизо и пак коленичиха. Аз погледнах спокойните им лица на меката светлина и също коленичих.

— Ти ще следваш кръста през всичките си дни — заяви Алфа и гласът му прозвуча с ритъм на молебен.

Останалите бикури повториха думите му с почти песенна интонация.

— Ти ще принадлежиш към кръстоида през всичките си дни — каза Алфа, а докато останалите повтаряха, той се пресегна и отскубна от стената на пещерата един малък кръстоид. Беше не по-дълъг от десетина сантиметра и се откъсна от стената с едва чут пукот. Видях как блясъкът му изчезна. Алфа извади една връвчица от робата си, завърза я около малките изпъкналости в горната част на кръста и го вдигна над главата ми. — Ти ще принадлежиш към кръстоида сега и завинаги — отсече той.

— Сега и завинаги — откликнаха бикурите.

— Амин — прошепнах аз.

Бета ми направи знак, че трябва да отворя предницата на робата си. Алфа започна да спуска малкия кръст, докато той увисна на шията ми. Усетих хладината му на гърдите си — задната му част беше съвършено плоска, съвършено гладка.

Бикурите станаха и се отправиха към входа на пещерата, видимо отново изпаднали в апатия и безгрижие. Гледах ги как се отдалечават, след това внимателно докоснах кръста, повдигнах го и го разгледах. Кръстоидът беше хладен, безжизнен. Ако наистина е бил жив преди няколко секунди, сега не показваше никакви признаци за това. Продължаваше да се усеща повече като корал, отколкото като кристал или камък; по гладката му задна страна не се виждаше никакъв слепващ материал. Замислих се за фотохимичните ефекти, които биха могли да са го карали да свети. Замислих се за природни фосфори, биолуминесценция и за възможностите еволюцията да е в състояние да формира подобни неща. Замислих се над това, какво общо би могло да има тяхното наличие с лабиринтите, ако изобщо можеше да има нещо общо с тях, и за ерите, които са били необходими, за да се издигне това плато така, че реката и каньонът да се врежат през един от тунелите. Замислих се за базиликата и за нейните създатели, за бикурите, за Шрайка и за себе си. Накрая престанах да мисля за тези неща и затворих очи, за да се помоля.

Когато се озовах вън от пещерата, усещайки хладината на кръстоида под робата върху гърдите си, Три по двадесет и десетте очевидно бяха готови да започнат трикилометровото изкачване по стълбата. Погледнах нагоре и видях между стените на Пролома бледа ивица утринно небе.

— Не! — изкрещях аз и гласът ми бе почти погълнат от рева на реката. — Имам нужда от почивка. Почивка!

Свлякох се на колене върху пясъка, но неколцина бикури се приближиха, вдигнаха ме внимателно на крака и ме поведоха към стълбата.

Опитах се. Бог ми е свидетел, че се опитах, но след два-три часа катерене краката ми започнаха да отказват и аз се свлякох, подхлъзвайки се по скалата, неспособен да предотвратя падането си от шестстотин метра върху скалите и в реката. Спомням си, че бях сграбчил кръстоида под дебелата си роба, когато половин дузина ръце ме спряха, повдигнаха ме и ме понесоха. След това не помня нищо.

До тази сутрин. Събудих се от изгрева на слънцето, което изливаше светлина през отвора на колибата ми. Бях само по робата и едно докосване ми беше достатъчно, за да се уверя, че кръстоидът още виси на връвчицата. Докато наблюдавах как слънцето се издига над гората, разбрах, че съм загубил един ден, че по някакъв начин бях проспал не само изкачването ми по безкрайната стълба (как са могли тези дребни хорица да ме носят в разстояние на два и половина километра право нагоре?), но и следващия ден, и нощта.

Огледах колибата. Инфотермът и другите ми записващи устройства бяха унищожени. Разполагах само с медицинския скенер и няколко пакета антропологически софтуерни продукти, станали безполезни без останалото ми оборудване. Поклатих глава и тръгнах към потока да се измия.

Бикурите, изглежда, спяха. Сега, след като бях участвал в техния ритуал и „принадлежах към кръстоида“, те като че ли бяха загубили интерес към мен. Докато се събличах, за да се изкъпя, реших да не им обръщам никакво внимание. Наумих си, че ще се махна веднага, щом събера достатъчно сили. Ако е необходимо, ще намеря обиколен път покрай огнебълващите гори. В случай че се наложи, мога да се спусна по стълбата и да тръгна по течението на река Канс. Бях убеден повече от всякога, че вестта за тези чудни артефакти трябва да бъде доведена до знанието на външния свят.

Смъкнах тежката роба, застанал блед и треперещ под светлината на утрото, и понечих да вдигна малкия кръстоид от гърдите си.

Той не се отделяше.

Стоеше си там, сякаш беше част от плътта ми. Дърпах, дращих и опъвах връвта, докато накрая тя се скъса и падна. Забих нокти в кръстовидната буца на гърдите ми. Тя не се отделяше. Сякаш плътта ми се бе запечатала около краищата на кръстоида. Като оставим драскотините от ноктите ми, не изпитвах никаква болка или каквото и да било физическо усещане в кръстоида и околната плът, с изключение на безумния ужас в душата ми при мисълта за това нещо, залепнало за мен. Когато първият пристъп на паника отмина, поседях една минута, след което бързо навлякох робата и хукнах обратно към селото.

Ножът ми беше изчезнал, мазерът ми, ножиците, бръсначът — всичко, което би могло да ми помогне да обеля израстъка от гърдите си. Ноктите ми оставяха кървави следи по червената изпъкналост и по кожата. Тогава си спомних за медицинския скенер. Прекарах датчика над гърдите си, погледнах дисплея и поклатих невярващо глава. После изследвах цялото си тяло. След малко поисках писмени копия на резултатите от сканирането и много дълго време останах да седя неподвижно.

Сега държа монокристалните видеоплаки. На изображенията кръстоидът се вижда съвсем ясно… както и вътрешните нишки, които се разпростират подобно на тънки пипала, подобно на корени, из цялото ми тяло.

Огромно количество ганглии се разклоняват лъчеобразно от едно голямо ядро над гръдната ми кост с нишки, които се разпростират навсякъде — кошмарно количество нематоди. Доколкото мога да кажа с моя прост походен скенер, нематодите свършват в сливиците и в други основни центрове във всяко от мозъчните полукълба. Температурата ми, обмяната на веществата и нивото на лимфоцитите са нормални. Не се наблюдава никакво нахлуване на чужда тъкан. Според скенера нематодните нишки са в резултат на масирана, но доброкачествена метастаза. Според скенера самият кръстоид е съставен от позната тъкан… моята ДНК.

Аз принадлежа към кръстоида.

Ден 116:

Всеки ден обикалям ограниченото пространство на своята клетка — огнебълващите гори на юг и на изток, обраслите с гори дефилета на североизток и Пролома на север и на запад. Три по двадесет и десетте не ми дават да се спусна в Пролома оттатък базиликата. Кръстоидът не ми дава да се отдалеча на повече от десет километра от Пролома.

Отначало не можех да повярвам, че това е така. Бях решил да вляза в огнебълващите гори, като разчитах, че с късмета си и с Божията помощ ще успея да ги прекося. Но бях изминал не повече от два километра в гората, когато болката ме блъсна в гърдите, ръцете и главата. Бях сигурен, че съм получил масиран сърдечен пристъп. Но щом се обърнах обратно към Пролома, симптомите изчезнаха. Направих няколко опита и резултатите бяха неизменно едни и същи. Всеки път, когато навлезех по-надълбоко в огнебълващата гора, отдалечавайки се от Пролома, болката се връщаше и се засилваше все по-жестоко, докато не се обърнех назад.

Започвам да разбирам и други неща. Вчера, докато изследвах местата на север, ми се случи да мина покрай останките от първия разселнически кораб-совалка. Те представляваха само ръждясали, оплетени от лозници парчета метал сред скалите в края на огнебълващата гора близо до дефилето. Но клекнал между оголените ребра на древния космически кораб, аз си представих радостта на седемдесетте оцелели пътници, тяхното пътешествие до Пролома, откриването на базиликата и… и какво? Оттук нататък е безполезно да се правят догадки, но подозренията си остават. Утре ще се опитам още веднъж да извърша медицински преглед на някого от бикурите. Може би сега, след като „принадлежа към кръстоида“, те ще ми разрешат.

Всеки ден се преглеждам на скенера. Нематодите си стоят — възможно е да са станали по-дебели, а може и да се лъжа. Убеден съм, че са съвършено паразитни, макар тялото ми да не е показало никакви признаци за това. Надзъртам да огледам лицето си във водоема близо до водопада и виждам все същата удължена застаряваща физиономия, която започнах да не харесвам през последните години. Тази сутрин, докато гледах изображението си във водата, отворих широко устата си, почти сигурен, че ще видя как небцето и задната част на гърлото ми са обрасли със сиви нишки и кичури нематоди. Нямаше нищо.

Ден 117:

Бикурите са безполови. Не обрекли се на безбрачие или хермафродити, нито недоразвити — просто безполови. Те са лишени от вътрешни и външни гениталии като детска пластмасова кукла. Няма никакво доказателство, че пенисът или тестисите, или съответните женски органи, са атрофирали или са били променени по хирургичен път. Няма никакъв признак, че те изобщо някога са съществували. Урината се отделя през примитивен уретер, който завършва с малка камерка в съседство с ануса — един вид естествена клоака.

Бета ми разреши да го прегледам. Медицинският скенер потвърди това, на което очите ми не искаха да повярват. Дел и Тета също се съгласиха да минат през скенера. Нямам абсолютно никакви съмнения, че останалите от Три по двадесет и десетте са точно толкова безполови. Няма признаци да са били… променени. Готов съм да предположа, че всичките са били родени такива, но от какви родители? И как смятаха да се възпроизвеждат тези безполови буци от човешка глина? Това сигурно имаше някаква връзка с кръстоида.

Когато приключих с техния медицински преглед, съблякох се и се разгледах. Кръстоидът изпъква над гърдите ми като розова тъкан на белег, но все още съм мъж.

Докога?

Ден 133:

Алфа е мъртъв.

Аз бях с него преди три сутрини, когато падна. Намирахме се на около три километра на изток и търсехме чалмови грудки из големите морени близо до ръба на Пролома. През по-голямата част от предишните два дни бе валяло и скалите бяха доста хлъзгави. В един момент вдигнах поглед — тъкмо навреме, за да видя как Алфа загуби опора под краката си, плъзна се по широкия каменен блок и падна отвъд ръба. Той не извика. Чу се само изшумоляването на робата му и секунди по-късно противния звук като от изпусната диня, когато тялото му се удари в една издатина осемдесет метра по-надолу.

Отне ми цял час, докато намеря брод, за да стигна до него. Още преди да предприема коварното спускане, знаех, че е твърде късно, за да мога да му помогна. Но това беше мой дълг.

Половината тяло на Алфа се бе вклинило между две огромни скали. Сигурно бе умрял мигновено, ръцете и краката му бяха начупени, а дясната страна на черепа му беше премазана. Кръв и мозъчна тъкан бяха полепнали по мократа скала като остатъци от някакъв тъжен пикник. Аз заплаках, изправен над дребното тяло. Не знаех защо плача, но беше факт. И докато плачех, извърших миропомазване и се помолих на Господ да прибере душата на този нещастен безполов човек. След това увих тялото в лози, изкачих с мъка осемдесетте метра по отвесната скала и — като спирах често, задъхан от изтощение — издърпах потрошения труп горе.

Никой не прояви особен интерес, когато занесох тялото на Алфа в селището на бикурите. Най-сетне Бета и още неколцина други наминаха и се загледаха с безразличие в трупа. Никой не ме попита как е умрял. След няколко минути малката тълпа се разпръсна.

По-късно отнесох тялото на Алфа до носа, където бях погребал Тък преди толкова много седмици. Копаех гроба с един плосък камък, когато се появи Гама. Очите му се разшириха и за момент ми се стори, че по безизразното му лице премина някакво чувство.

— Какво правиш? — попита Гама.

— Погребвам го.

Бях прекалено уморен, за да кажа нещо повече. Облегнах се на един дебел чалмов корен да си отдъхна.

— Не — това беше заповед. — Той принадлежи към кръстоида.

Загледах се след Гама, който се обърна и тръгна забързан към селото. Когато се загуби от погледа ми, дръпнах грубия брезент, с който бях увил трупа.

Без съмнение Алфа беше съвсем мъртъв. Вече нямаше никакво значение нито за него, нито за вселената, дали принадлежеше към кръстоида, или не. Падането го бе лишило от по-голямата част от дрехите и от цялото му достойнство. Дясната страна на черепа му беше разцепена и изпразнена като яйчена черупка. Едното му око бе втренчено невиждащо в небето на Хиперион през някаква плътна слуз, докато другото поглеждаше лениво изпод провисналия клепач. Гръдният му кош беше така натрошен, че от месата му стърчаха парчета кости. И двете му ръце бяха счупени, а левият му крак бе почти изскубнат. Бях използвал медицинския скенер, за да направя повърхностна аутопсия, и той бе открил повсеместни вътрешни наранявания; дори сърцето на горкия нещастник се беше превърнало на пихтия от силата на удара.

Пресегнах се и докоснах студената плът. Настъпваше rigor mortis. Пръстите ми минаха по кръстовидния белег на гърдите му и бързо дръпнах ръка. Кръстоидът беше топъл.

— Отстрани се.

Вдигнах поглед и видях, че Бета и останалите от племето са застанали там. Не изпитах никакво съмнение, че щяха да ме убият на секундата, ако не се отдръпнех трупа. Когато станах, някаква идиотски изплашена част от съзнанието ми отбеляза, че Три по двадесет и десетте сега бяха Три по двадесет и деветте. В онзи момент това ми се стори забавно.

Бикурите вдигнаха тялото и поеха обратно към селото. Бета погледна към небето, после към мен и рече:

— Почти е време. Ти ще дойдеш.

Спуснахме се в Пролома. Тялото беше здраво завързано в една кошница от лози и спуснато с нас.

Слънцето още не бе осветило вътрешността на базиликата, когато те сложиха трупа на Алфа върху широкия олтар и махнаха парцалите, останали по него.

Не знам какво очаквах по-нататък — вероятно някакъв ритуален акт на канибализъм. Нищо не би ме изненадало. Вместо това един от бикурите вдигна ръцете си нагоре тъкмо когато първите снопове оцветена светлина нахлуха в базиликата, и пропя:

— Ти ще следваш кръста през всичките си дни.

Три по двадесет и деветте коленичиха и повториха изречението. Аз останах прав. Мълчах.

— Ти ще принадлежиш към кръстоида през всичките си дни — рече дребничкият бикур и базиликата отекна от хора на гласовете, които повториха фразата. Светлина с цвета и плътността на съсирваща се кръв хвърли огромната сянка на кръста върху отсрещната стена.

— Ти ще принадлежиш към кръстоида сега и завинаги, и винаги — долетя песента, докато ветровете се надигаха отвън и органовите тръби на каньона завиха с гласа на измъчвано дете.

Когато бикурът спря да пее, не прошепнах „Амин“. Чаках там, след като другите се обърнаха и си тръгнаха с внезапното пълно безразличие на разглезени деца, които са загубили интерес към играта си.

— Няма причина да стоиш тук — рече Бета. Всички останали си бяха отишли.

— Така искам — казах аз, като очаквах заповед да се махна.

Бета се обърна, едва, видимо присви рамене и ме остави там. Светлината помръкна. Излязох навън да погледам как слънцето залязва и когато се върнах, беше се започнало.

Веднъж преди много години в училище гледах ускорен холофилм, който показваше разлагането на една торбеста мишка. Бавният едноседмичен процес на рециклиране в природата беше ускорен и сведен до тридесетсекунден ужас. Отначало — внезапно, почти комично набъбване на малкото трупче, след това — разпукване и поражения на плътта, последвани от стряскаща поява на червеи в устата, очите и отворените рани, и накрая — внезапното и невероятно, напомнящо изтръгване на тапа окапване на месото от костите — няма никакъв друг израз, който да съответства на образа, — докато купчината червеи се гърчи спираловидно отдясно наляво, от главата към опашката в ускорена вихрушка, която поглъща разлагащата се плът, след което не остава нищо, освен кости, хрущял и кожа.

Това, което лежеше пред мен, бе тяло на човек.

Спрях и се загледах, докато последните остатъци от светлина бързо помръкваха. В отекващата тишина на базиликата не се чуваше никакъв звук, като се изключи бумтенето на пулса в собствените ми уши. Гледах как трупът на Алфа първо потрепери, след това взе видимо да вибрира, като почти се издигаше над олтара под яростните гърчове на внезапно започналото разложение. За няколко секунди кръстоидът сякаш увеличи размера си, цветът му стана по-наситен и той заблестя с червенината на сурово месо; тогава си въобразих, че ми се е мярнала мрежата от нишки и нематоди, които държаха разпадащото се тяло цяло, подобно на металните фибри в топящия се модел на някой скулптор. Плътта потече.

Онази нощ останах в базиликата. Пространството около олтара беше осветено от блясъка на кръстоида върху гърдите на Алфа. Когато трупът мърдаше, светлината хвърляше странни сенки по стените. Аз не напуснах базиликата, докато Алфа не си тръгна оттам на третия ден, но повечето от видимите промени бяха станали до края на онази първа нощ. Тялото на бикура, когото бях нарекъл Алфа, беше разрушено и отново сътворено направо пред очите ми. Трупът, който бе останал, нито беше, нито не беше напълно Алфа, но бе цял! Лицето беше като на пластмасова кукла, гладко и без бръчки, със застинали в лека усмивка черти. При изгрев-слънце на третия ден видях, че гърдите на трупа започнаха да се издигат и да се спускат, и чух първото вдишване — някакво стържене, прилично на вода, наливана в кожен мях. Малко преди пладне напуснах базиликата, за да се изкатеря горе по лозите.

Вървях след Алфа.

Той не е проговорил нищо, не отговаря. Очите му имат невиждащ, нефокусиран поглед и понякога спира, сякаш чува зова на далечни гласове. Никой не ни обърна внимание, когато се завърнахме в селото. Алфа отиде в една от колибите и сега седи там. Аз седя в моята. Преди минута разгърнах робата си и прокарах пръсти по белега на кръстоида. Той си лежи кротко под плътта на гърдите ми. В очакване.

Ден 140:

Възстановявам се от раните си и от загубата на кръв.

Не може да бъде изрязан със заточен камък. Не му харесва болката. Загубих съзнание дълго преди болката или загубата на кръв да налагаха това. Всеки път, щом се свестявах, и подновявах рязането, получавах припадък. Болката не му харесва.

Ден 158:

Алфа вече говори по малко. Той изглежда по-тъп, по-бавен и само едва видимо си дава сметка за моето присъствие (и за това на когото и да било друг), но се храни и се движи. Сякаш ме разпознава донякъде. Медицинският скенер показва сърце и органи на млад мъж — може би на шестнадесетгодишно момче.

Трябва да изчакам още около един хиперионски месец и десет дни — общо около четиридесет дни, — докато огнебълващите гори се укротят достатъчно, за да опитам да се измъкна, все едно с болка или без. Ще видим кой е по-издръжлив на болката.

Ден 173:

Още една смърт.

Човекът, наречен Уил — онзи със счупения пръст — бе изчезнал от около седмица. Вчера бикурите отидоха на няколко километра на североизток, сякаш вървяха подир сокол и намериха останките близо до голямото дефиле.

Очевидно някой клон се беше откършил, докато той се е катерил, за да откъсне малко чалмова шума. Смъртта трябва да е настъпила мигновено, когато си е счупил врата, но важно в случая е мястото, където бе паднал. Тялото — ако това нещо можеше да се нарече така — лежеше между два огромни кални конуса, които маркираха дупките на гигантските червени насекоми, наричани от Тък огнени богомолки. Бръмбари гробари може би щеше да е по-подходящо название. През изминалите няколко дни насекомите бяха оголили трупа до костите. Нямаше останало много нещо, освен скелета, случайни парчета тъкан и сухожилия, както и кръстоида — все още прикрепен към гръдния кош като някакъв великолепен кръст, скътан в саркофага на отдавна починал папа.

Това е ужасно, но не мога да се сдържа да не изпитвам някакво незначително чувство на триумф, скрито под тъгата. Няма начин кръстоидът да е в състояние да регенерира нещо от тези голи кости; дори и страшната нелогичност на този проклет паразит трябва да зачита императива на закона за съхраняване на материята. Бикурът, когото аз наричах Уил, бе умрял от истинската смърт. Отсега нататък Три по двадесет и десетте наистина щяха да бъдат Три по двадесет и деветте.

Ден 174:

Аз съм глупак.

Днес попитах за Уил, за неговото умиране от истинската смърт. Бях любопитен поради липсата на реакция от страна на бикурите. Те донесоха обратно кръстоида, но оставиха скелета да си лежи на мястото, където го бяха намерили; не се наблюдаваше никакъв опит да пренесат останките в базиликата. През нощта се бях обезпокоил, че ще ме накарат да поема ролята на липсващия член на Три по двадесет и десетте.

— Много е тъжно — казах аз, — че един от вашите умря от истинската смърт. Какво ще стане с Три по двадесет и десетте?

Бета се втренчи в мен.

— Той не може да умре от истинската смърт — рече плешивият дребен хермафродит. — Той принадлежи към кръстоида.

Малко по-късно, докато продължавах медицинските прегледи на племето със скенера, открих истината. Онзи, на когото бях прикачил името Тета, изглежда същият на вид и действа по същия начин, но сега носи два кръстоида, вкопани в плътта му. Нямам никакво съмнение, че този бикур ще започне да наедрява през следващите години, ще набъбва и узрява като някоя непотребна микроорганична клетка в петриева паничка. Когато той/тя/то умре, от гроба ще излязат двама души и Три по двадесет и десетте ще бъдат отново в пълен състав.

Мисля, че полудявам.

Ден 195:

Вече седмици, откакто изучавам този проклет паразит, и все още нямам никакъв ключ за това как функционира. Нещо по-лошо, вече не ме и интересува. Това, което ме интересува сега, е по-важно.

Защо Господ е допуснал такова кощунство?

Защо бикурите са наказани по този начин?

Защо аз бях избран да споделя тяхната съдба?

Отправям тези въпроси в нощните си молитви, но не получавам никакви отговори, единствено тъжната песен на вятъра от Пролома.

Ден 214:

Последните десет страници би трябвало да обхващат всичките ми топографски бележки и технически предположения. Това ще са последните ми записки, преди да се опитам да потегля на сутринта към притихналата огнебълваща гора.

Няма никакво съмнение, че съм открил последното от изостаналите в развитието си човешки общества. Бикурите са осъществили човешката мечта за безсмъртие и са заплатили за това със своята човешка същност и с безсмъртните си души.

Едоуард, толкова много време съм прекарал, борейки се с моята вяра — с липсата ми на вяра, — но сега, в това страшно кътче на един направо забравен свят, белязан с този омразен паразит, аз някак преоткрих такава сила на вярата, подобна на която не съм познавал, откакто двамата с теб бяхме деца. Сега разбирам нуждата от вяра — чиста, сляпа, открито противоречаща на разума вяра, — като някакъв малък страж на живота в дивото и безкрайно море на една вселена, управлявана от безчувствени закони и напълно безразлична към дребните разумни същества, които я населяват.

Ден подир ден се опитвах да напусна територията на Пролома и ден подир ден изпитвах такава ужасна болка, че тя се е превърнала в осезаема част от моя свят, подобно на твърде малкото слънце или синьо-зеленото небе. Болката се е превърнала в мой съюзник, в мой ангел хранител, в моя оцеляваща връзка с човечеството. Кръстоидът не обича болката. Не я обичам и аз, но също като кръстоида искам да я използвам за своите цели. И ще го направя съзнателно, не инстинктивно като безмозъчната материя от чужда тъкан, всадена в мен. Това нещо само търси несъзнателно избягване на смъртта по всякакъв начин. Аз не желая да умирам, но по-скоро бих посрещнал болката и смъртта, отколкото една вечност на безсъзнателен живот. Животът е свещен — все още се придържам към това като към основен елемент на идеята и ученията на Църквата през изминалите две хиляди и осемстотин години, когато животът е бил толкова евтин, — но още по-свещена е душата.

Сега съзнавам, че онова, което се опитвах да направя с данните от Армагаст, бе да предложа на Църквата не прераждане, а само преход към един фалшив живот, подобен на този, който водят тези нещастни ходещи трупове. Ако Църквата е предопределена да умре, тя трябва да го направи — но да го направи славно, с пълното съзнание за своето прераждане в Христос. Трябва да навлезе в мрака не с желание, но — как да кажа — смело и с твърда вяра като милионите, които са си отишли преди нас, с вяра във всички онези поколения, посрещнали смъртта в изолираното мълчание на лагерите на смъртта и от ядрени бомби, в раковите отделения и в погроми, отивайки в мрака ако не с надежда, то поне с молитва, че във всичко това има някакъв смисъл, нещо, което си струва цялото това страдание, всичките тези жертви. Всички преди нас са отишли в мрака без уверенията на някаква логика, или факт, или последователна теория, единствено с крехката надежда или с прекалено колебливата убеденост във вярата. И щом те са били в състояние да съхранят тази слаба надежда пред лицето на мрака, в такъв случай трябва да мога да го направя и аз… и трябва да може да го направи и Църквата.

Аз вече не вярвам, че каквато и да било хирургическа намеса или лечение могат да ме излекуват от това нещо, което ме е сполетяло, но ако някой може да го отдели, да го изучи и да го унищожи, дори това да ми струва живота, аз ще бъда много доволен.

Огнебълващите гори са кротки, каквито ще си бъдат винаги. Време е да си лягам сега. Тръгвам, преди да е съмнало.

Ден 215:

Няма никакъв изход.

Четиринадесет километра навътре в гората. Случайни огньове и токови удари, но проходими. Ако вървя в продължение на три седмици, ще мога да се измъкна.

Кръстоидът не ми дава да вървя.

Болката беше като сърдечен пристъп, който не преминава. Въпреки това аз вървях със залитане напред, препъвах се и пълзях през пепелищата. Накрая загубих съзнание. Когато дойдох на себе си, видях, че пълзя към Пролома. Завивах обратно, изминавах един километър, пропълзявах петдесет метра, след това отново загубвах съзнание и се събуждах пак на същото място, откъдето бях тръгнал. Тази безумна битка за моето тяло продължи през целия ден.

Преди залез-слънце бикурите влязоха в гората, намериха ме на пет километра от Пролома и ме върнаха.

Милостиви Боже, защо си допуснал да се случи това?

Вече няма никаква надежда, освен ако не дойде някой да ме потърси.

Ден 223:

Отново опитвам. Отново болката. Отново провал.

Ден 257:

Днес навършвам шестдесет и осем стандартни години. Продължавам работата по параклиса, който строя близо до Пролома. Вчера опитах да се спусна до реката, но бях върнат обратно от Бета и още четирима други.

Ден 280:

Една местна година на Хиперион. Една година в чистилището. Или това е адът?

Ден 311:

Извличайки камъни от скалите под терасата, на която строя параклиса, днес направих откритието: опорните пръти. Бикурите сигурно са ги изхвърлили през ръба на пролома, когато убиха Тък в онази нощ преди двеста двадесет и три дни.

С опорните пръти можех да премина през огнебълващата гора по всяко време, ако кръстоидът ми го позволеше. Но той няма да позволи. Ех, ако не бяха унищожили медицинската ми аптечка с болкоуспокоителните! Но въпреки това сега, докато седя тук, хванал опорните пръти, ми идва една идея.

Моите несъвършени опити с медицинския скенер продължиха. Преди две седмици, когато Тета си счупи крака на три места, наблюдавах реакцията на кръстоида. Паразитът направи всичко възможно да блокира болката; Тета бе в безсъзнание през повечето време и тялото му произвеждаше невероятни количества ендорфини. Но счупването беше много болезнено и след четири дни бикурите прерязаха гърлото на Тета и го отнесоха в базиликата. За кръстоида беше по-лесно да възкреси трупа му, отколкото да търпи такава болка в течение на продължителен период от време. Но преди убийството му моят скенер засече съществено отстъпление на кръстоидни нематоди от някои части на централната нервна система. Не знам дали би било възможно човек да си причини — или да си наложи да изтърпи — степени на несмъртоносна болка, достатъчни да изкарат кръстоида напълно от строя, но съм сигурен в едно: бикурите не биха позволили това.

Днес съм седнал на издатината под наполовина завършения параклис и обмислям възможностите.

Ден 438:

Параклисът е завършен. Той е делото на моя живот. Тази вечер, когато бикурите слязоха в Пролома за всекидневното си пародийно богослужение, аз отслужих литургия пред олтара на новопостроения параклис. Бях опекъл хляб от чалмово брашно и съм сигурен, че той е имал вкуса на онова слабо хранително жълто листо, но за мене вкусът му беше досущ като онзи на първото ми Свето причастие във Вилфранш-сюр-Сон преди около шестдесет стандартни години.

На сутринта ще се заема с онова, което съм планирал. Всичко е готово: дневниците ми и монокристалните плаки на медицинския скенер ще бъдат в торбата, изтъкана от бестосови нишки. Това е най-доброто, което мога да направя.

Осветеното вино беше само вода, но на мъждивата светлина на залеза тя изглеждаше кървавочервена и приличаше на вино за причастие.

Номерът е да проникна достатъчно надълбоко в огнебълващата гора. Ще трябва да се осланям на това, че има достатъчно начална активност в тесловите дървета дори и през периодите на затишие.

Сбогом, Едоуард. Съмнявам се, че си още жив, а ако си, не виждам никакъв начин да се съберем отново, след като сме разделени така не само от години разстояние, но и от далеч по-широката бездна с форма на кръст. Надеждата си да те видя възлагам не на този живот, а на онзи, който предстои. Странно е да ме чуеш да говоря отново така, нали? Трябва да ти кажа, Едоуард, че след всички тези десетилетия на несигурност и с голям страх от онова, което ми предстои занапред, сърцето и душата ми са все пак в мир.

О, мой Боже,

от сърце съжалявам, че съм те обидил,

и се отвращавам от всичките си грехове,

заради загубата на небесата

и страданията на ада,

но най-вече заради това, че съм те обидил,

Мой Боже,

който си целият добро

и заслужаваш всичката моя любов,

твърдо съм решен с помощта на твоята милост

да изповядам греховете си,

да извърша покаяние

и да поправя живота си.

Амин.

 

 

24:00 часът:

Слънцето влиза през отворения прозорец на параклиса и окъпва в светлина олтара, грубо издялания потир и моя милост. Вятърът в Пролома подхваща последния си подобен хор, който — с късмет и с Божията милост — няма да чуя повече.

 

 

— Това са последните бележки — рече Ленар Хойт.

Когато свещеникът приключи с четенето, шестимата поклонници на масата вдигнаха лица към него, сякаш се събуждаха от общ сън. Консулът погледна нагоре и видя, че сега Хиперион беше много по-близо и изпълваше една трета от небето, като прогонваше звездите със студеното си излъчване.

— Аз пристигнах десетина седмици, след като бях видял за последен път отец Дюре — продължи отец Хойт. Гласът му прозвуча с дрезгаво стържене. — Бяха изминали повече от осем години на Хиперион и седем години от последните бележки в дневника на отец Дюре.

Свещеникът видимо страдаше в този момент, лицето му бе избледняло до слаба луминесцентност и бе покрито с пот.

— За около месец време, успях да се добера до плантацията Паресебо нагоре по реката от Порт Романс — продължи той, като придаде известна сила на гласа си. — Предполагах, че производителите на фибропластмаса може да ми кажат истината дори и да нямат нищо общо с консулството или с властите на местното самоуправление. Оказах се прав. Управителят на Паресебо, който се казваше Орланди, си спомняше отец Дюре, както си го спомняше и новата му съпруга, въпросната Семфа, за която отец Дюре споменава в дневниците си. Управителят на плантацията правил опити да осъществи няколко спасителни операции на Платото, но една безпрецедентна поредица от активни сезони в огнебълващите гори принудила него и хората му да изоставят опитите си. След няколко години те загубили надежда, че отец Дюре и техният човек Тък са още живи.

Независимо от това Орланди нае двама опитни горски пилоти да извършим въздушна спасителна експедиция над Пролома с два плъзгача на плантацията. Престояхме, колкото можахме, в самия Пролом, като се надявахме с инструментите за наземна ориентация и с късмет да се доберем до страната на бикурите. Дори и обхождайки по този начин по-голямата част от огнебълващата гора, загубихме един от плъзгачите и четирима души вследствие активността на тесловите дървета.

Отец Хойт замълча и леко се олюля. Той се вкопчи в ръба на масата, за да се задържи на крака, прочисти гърлото си и рече:

— Малко нещо остава за разказване. Открихме местоположението на селището на бикурите. Те бяха седемдесет на брой, до един точно толкова глупави и необщителни, както ги описва в бележките си Дюре. Успях да се уверя от думите им, че отец Дюре е умрял, опитвайки се да премине през огнебълващата гора. Бестосовата торбичка беше оцеляла и в нея открихме неговите дневници и данните от медицинските му изследвания. — Хойт огледа за миг останалите, след това наведе очи. — Склонихме ги да ни покажат къде е умрял отец Дюре. — Те… ъ-ъ… те не го бяха погребали. Тленните му останки бяха зле обгорени и разложени, но достатъчно запазени, за да видим, че силата на тесловите заряди бе унищожила кръс… кръстоида… както и тялото му. Отец Дюре бе умрял от истинската смърт. Върнахме тленните му останки в плантацията Паресебо, където го погребахме с всички религиозни почести. — Хойт си пое дълбоко дъх. — Въпреки моите решителни възражения управителят Орланди разруши селището на бикурите и една част от стената на отвесната скала със самоделни ядрени заряди, които бе донесъл от плантацията. Не вярвам някой от бикурите да е оцелял. Доколкото можехме да преценим, входът на лабиринта и така наречената базилика също трябва да са били унищожени от земните срутвания.

Аз бях получил известни наранявания по време на експедицията, така че ми се наложи да остана в плантацията няколко месеца, преди да се върна на северния континент и да си купя билет за Пацем. Никой не знае за тези дневници и за тяхното съдържание, с изключение управителя Орланди, монсиньор Едоуард и онези от висшестоящите над него, на които той е решил да каже за тях. Доколкото знам Църквата не е излизала с никаква декларация относно дневниците на отец Дюре.

Отец Хойт бе стоял прав и сега седна. От брадичката му капеше пот и лицето му бе синкавобяло под отразената светлина на Хиперион.

— Това ли е… всичко? — попита Мартин Силенъс.

— Да — успя да каже отец Хойт.

— Господа и госпожо — рече Хет Мастийн, — късно е. Предлагам да си съберете багажа и да се срещнете на кораба на нашия приятел консула в сфера 11 след максимум трийсет минути. Аз ще използвам един от спускателните кораби на дърволета и по-късно ще се присъединя към вас.

 

 

Повечето от групата се събраха след по-малко от пет-шест минути. Храмерите бяха изградили проход от един подвижен мост във вътрешността на сферата до най-горния балкон на кораба и консулът ги въведе в салона, докато в това време корабните клонинги пренесоха багажа и си тръгнаха.

— Очарователен старинен инструмент — рече полковник Касад, като прокара длан по повърхността на стенуейя. — Клавесин ли е?

— Пиано — отвърна консулът. — Дохеджирско. Всички ли сме тук?

— Всички, с изключение на Хойт — рече Брон Ламиа и се настани на едно от местата в прожекционната кабина.

Влезе Хет Мастийн.

— Бойният кораб на Хегемонията даде разрешение да се спуснете на космодрума в Кийтс — съобщи капитанът. Той се огледа наоколо. — Ще изпратя един от членовете на екипажа да провери дали господин Хойт няма нужда от помощ.

— Не — каза консулът. После смени тона си. — Бих желал аз да го доведа. Ще ми покажете ли как да стигна до покоите му?

Капитанът на дърволета се вгледа продължително в консула, след това бръкна в гънките на робата си.

— Bon voyage — каза той, като му подаде една монокристална плака. — Ще се видим на планетата малко преди времето ни за тръгване в полунощ от Храма на Шрайка в Кийтс.

Консулът направи поклон.

— Пътуването под защитата на клоните на Дървото беше удоволствие, Хет Мастийн — рече той с официален тон. След това се обърна с жест към останалите: — Заповядайте, можете да се разполагате удобно в салона или в библиотеката на по-долната палуба. Корабът ще се погрижи за вашите нужди и ще отговори на всички ваши въпроси. Ще потеглим веднага щом се върна с отец Хойт.

 

 

Климатичният отсек на свещеника се намираше някъде по средата на горната половина на дърволета, изнесен силно навън върху едно разклонение. Както очакваше консулът, инфотермната дирекционна монокристална плака, която му бе дал Хет Мастийн, служеше и като шперц. След неколкоминутно безполезно натискане на звънеца и чукане по входната врата консулът задейства шперца и пристъпи в помещението.

Отец Хойт бе коленичил, сгърчен в средата на тревния килим. По пода наоколо бяха разхвърляни спалното му облекло, различни принадлежности, дрехи и съдържанието на една стандартна медицинска аптечка. Долната му дреха беше раздрана, с откъсната яка, и той се бе изпотил така обилно, че ризата му висеше на мокри дрипи там, където бе забивал ноктите си в плата. През стената на помещението се процеждаше светлина от Хиперион, от която странната сцена изглеждаше така, сякаш бе поставена под вода или в някоя катедрала, помисли си консулът.

Лицето на Ленар Хойт се бе изкривило в агония, а ноктите му дращеха по гърдите. Мускулите на оголените му ръце се гърчеха като живи същества под бледата му прозрачна кожа.

— Спринцовката… не работи — рече Хойт, зяпнал с уста. — Моля ви.

Консулът кимна, задейства затварящия механизъм на вратата и коленичи до свещеника. Махна безполезната спринцовка от стиснатия юмрук на Хойт и изхвърли заредената ампула. Ултраморфин. Консулът кимна отново и извади една спринцовка от аптечката, която беше донесъл със себе си. Нужни му бяха по-малко от пет секунди, за да зареди ултраморфина.

— Моля ви — примоли се Хойт.

Цялото му тяло се гърчеше в спазми. Консулът бе в състояние почти да види болката, която преминаваше на вълни през мъжа пред него.

— Добре — каза консулът. Той рязко си пое дъх. — Преди това — останалата част от разказа.

Хойт гледаше с широко отворени очи и посегна немощно към спринцовката.

Почувствал, че самият той се облива в пот, консулът държеше инструмента така, че Хойт да не може да го достигне.

— Добре, след секунда — рече той. — След останалата част от историята. За мен е важно да я знам.

— О, Господи, Исусе мили — прорида Хойт. — Моля ви!

— Добре — обеща задъхано консулът. — Добре. Веднага щом ми кажете цялата истина.

Отец Хойт се отпусна безсилен на ръцете си, дишайки учестено и задъхано.

— Проклета гадина — изрече той, широко отворил уста. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, задържа го, докато тялото му престана да трепери, и направи опит да се изправи в седнало положение. Когато погледна към консула, в налудничавите му очи имаше нещо като облекчение. — Тогава… ще ми сложиш ли… инжекцията?

— Да — кимна консулът.

— Добре — успя да каже Хойт с неясен шепот. — Истината. Плантацията Паресебо… както казах. Излетяхме в… началото на октомври… Лициус… осем години след изчезването… на Дюре. О, Господи, боли! Алкохолът и успокоителните вече не помагат. Само… чист ултраморфин…

— Добре — рече консулът. — Ето, готов е. Веднага щом приключим с историята.

Свещеникът наведе глава. От бузите и носа му капеше пот по ниската трева. Консулът видя, че мускулите на мъжа се свиват, сякаш възнамерява да нападне, след това нов спазъм от болка разтърси слабото тяло и Хойт политна напред.

— Плъзгачът не беше унищожен… от тесловите дървета. Семфа, още двама мъже и аз… форсирахме надолу, в близост до Пролома, докато… докато Орланди търсеше нагоре по реката. Неговият плъзгач трябваше да чака, докато гръмотевичната буря утихне.

Бикурите се появиха през нощта. Убиха… убиха Семфа, пилота, другия мъж… забравил съм му името. Мене ме оставиха… жив — Хойт се пресегна за разпятието си, сети се, че го е скъсал. Изсмя се кратко и спря, преди смехът да се превърне в ридания. — Те… ми разказаха за пътя на кръста. За кръстоида. Разказаха ми за Сина на пламъците.

На другата сутрин ме заведоха да видя Сина. Заведоха ме… да видя него — Хойт направи усилие да се изправи и заби нокти в бузите си. Очите му бяха широко отворени въпреки болката, ултраморфинът очевидно беше забравен. — На около три километра навътре в огнебълващата гора… огромни теслови дървета… високи най-малко… осемдесет-сто метра. По онова време бяха спокойни, но независимо от това във въздуха все още имаше много… много напрежение. Навсякъде се виждаше пепел.

Бикурите не се… не се приближиха твърде много. Просто коленичиха там, навели плешивите си глави. Но аз… се приближих… трябваше да го направя. Мили Боже… О, Исусе, това бе той. Дюре. Онова, което беше останало от него.

Той бе използвал стълба, за да се изкачи на три… може би на четири метра… нагоре по стъблото на дървото. Беше си изградил нещо като площадка. За краката си. Беше строшил опорните пръти… малко по-големи от шипове… после ги бе заострил. Сигурно е използвал някой камък, за да забие дългия през ходилото си в бестосовата площадка и в дървото.

Лявата му ръка… беше втъкнал подпорката между лъчевата и пакетната кости… между вените… досущ като проклетите римляни. Сигурна работа, тъй като скелетът му бе невредим. Другата му ръка… дясната… беше обърната надолу с дланта. Беше забил първо шипа. Заострил и двата му края. След това… бе пробол дясната си ръка. По някакъв начин беше извил шипа. Като кука.

Стълбата беше паднала… много отдавна… но тя беше от бестосово дърво. Не бе изгоряла. Използвах я, за да се изкача до него. Всичко бе изгоряло преди години… дрехите, кожата, горните пластове плът… но бестосовата торбичка продължаваше да си стои на шията му.

Легираните шипове все още бяха проводници на ток и подаваха напрежение… аз го виждах… чувствах как тече… през онова, което беше останало от тялото.

То все още приличаше на Пол Дюре. Нещо важно. Казах го на Монсиньор. Никаква кожа. Плътта оголена или сварена. Виждаха се нервите и разни други неща… като сиви и жълти корени, Господи, миризмата. Но това все още приличаше на Пол Дюре!

Тогава разбрах. Разбрах всичко. По някакъв начин… още преди да бях прочел дневниците. Разбрах, че той бе висял там… о, мили Боже… седем години. Живеейки. Умирайки. Кръстоидът… го бе принуждавал отново да живее. Електричеството… беше протичало през него всяка секунда от тези… тези седем години. Пламъци. Глад. Болка. Смърт. Но по някакъв начин проклетият… кръстоид… смучеше сила може би от дървото, от въздуха, от онова, което бе останало… възстановявайки го, доколкото може… принуждавайки го да живее, да чувства болката отново, и отново, и отново…

Но… той бе победил. Болката е била неговият съюзник. О, Господи, не няколко часа на дървото и след това — копието и покой, а седем години!

Но… той бе победил. Когато взех торбичката, кръстоидът също падна от гърдите му. Просто… се откъсна и падна… дълги, кървави корени. После онова нещо… онова нещо, за което бях сигурен, че е един труп… човекът повдигна главата си. Никакви клепачи. Очите опечени до бяло. Устните изчезнали. Но нещото ме погледна и се усмихна. Той се усмихна. И умря… наистина умря… там, в ръцете ми. За десетхиляден път, но този път истинския Той ми се усмихна и умря.

Хойт млъкна, погълнат от собствената си мълчалива болка, а след това продължи, прекъсван от тракането на зъбите му.

— Бикурите ме върнаха… обратно… в Пролома. Орланди пристигна на другия ден. Той ме спаси. Той… Семфа… аз не можах… унищожи с лазер селището, изгори бикурите, докато те стояха като глупави овце. Аз не… не спорих с него. Смях се. Мили Боже, прости ми. Орланди опустоши мястото със самоделни ядрени заряди, които използваха за… за прочистване на джунглата, за изграждане на калъпи за… фибропластмасата.

Хойт погледна консула в очите и направи някакъв изкривен жест с дясната си ръка.

— Болкоуспокоителните отначало вършеха добра работа. Но с всяка година… с всеки ден… ставаше все по-зле. Дори в състояние на сомния… болката. Налагаше ми се някак да дойда на себе си. Как е могъл той… седем години! О, Исусе — рече отец Хойт и заби пръстите си в килима.

Консулът бързо се наведе и инжектира цялата ампула с ултраморфин точно под мишницата му, като подхвана свещеника в мига, в който той припадна и внимателно положи загубилото съзнание тяло на пода. Със замъглени очи консулът раздра подгизналата от пот риза на Хойт и захвърли парцалите настрана. Там беше, разбира се, опънал се под бледата кожа на гърдите на Хойт като някакъв голям гол кръстовиден червей. Консулът си пое дъх и внимателно преобърна тялото на свещеника. Вторият кръстоид беше там, където бе очаквал да го намери, една малко по-дребна кръстовидна издатина между тънките лопатки на гърба на мъжа. Тя леко помръдна, когато пръстите на консула погладиха трескавата плът.

Консулът действаше бавно, но ефективно — опакова вещите на свещеника, оправи стаята, облече изпадналия в безсъзнание мъж с грижливост, каквато човек би проявил при обличането на умрял член от семейството.

Инфотермът му иззвъня.

— Трябва да тръгваме — чу се гласът на полковник Касад.

— Идваме — отвърна консулът.

 

 

Той програмира инфотерма да повика корабните клонинги да пренесат багажа, но собственоръчно вдигна отец Хойт. Тялото сякаш нямаше тегло.

Вратата на помещението полека се отвори и консулът прекрачи навън, преминавайки от дълбоката сянка на клона в синьо-зеления лазур на света, който изпълваше небето. Като обмисляше какво да разкаже на останалите за прикритие, консулът се спря за момент и се вгледа в лицето на спящия. После вдигна поглед нагоре към Хиперион и тръгна отново. Консулът знаеше, че дори и гравитационното поле да беше като земното, тялото, което държеше в ръцете си, не би представлявало никаква тежест.

Тъй като някога имаше дете, което бе умряло, консулът продължи по пътя си, изпълнен отново с усещането да отнасяш спящия си син в леглото.