Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (33)

Глава XXXII
Нечестивата двойка

Хората още спяха, но реката си живееше както през деня. Минаваха салове, същински огромни полета от греди с къщи върху тях. Малък свиреп влекач, на чийто корпус над колелетата дъгообразно бе написано името му — „Повелител на бурите“, мъкнеше след себе си три петролни шлепа-цистерни, свързани заедно. Профуча надолу по течението бързият пощенски кораб „Червена Латвия“. „Скрябин“ задмина земекопния керван и като измерваше дълбочината с жалон на шарки, описа дъга, завивайки срещу течението.

На парахода започнаха да се събуждат. Към кея „Бармино“ полетя гира със завързан за нея канап. С тази връв пристанищните работници издърпваха към себе си дебелия край на корабното въже. Витлата се завъртяха обратно. Половината река се покри с кипяща пяна. „Скрябин“ потрепери от резките удари на витлата и се прилепи към кея. Бе още рано. Поради това решиха да започнат тиража в десет часа.

Службата на „Скрябин“ започваше, както и на сушата, точно в девет часа. Никой не бе изменил навиците си. Който на сушата закъсняваше за работа, закъсняваше и тук, макар че спеше в самото учреждение. Походният щат на Наркомфин навикна доста бързо с новия начин на работа. Разсилните метяха каютите със същото равнодушие, с каквото метяха канцелариите в Москва. Чистачките разнасяха чай, тичаха с книжа от регистратурата в личния състав, като съвсем не се учудваха на това, че личният състав се помещава на кърмата, а регистратурата — на носа на кораба. От каютата на взаимни разплащания се чуваше кастанетното тракане на сметалата и скърцането на сметачните машини. Пред капитанската каюта кастреха някого.

Великият комбинатор, шляпайки с босите си ходила по напечената горна палуба, се въртеше около дълго тясно парче червено платно, по което той пишеше лозунг, като всяка минута сверяваше текста с написаното на хартийката:

Великият комбинатор много се стараеше, но липсата на способности все пак пролича. Надписът се изкриви надолу и платното като че бе безвъзвратно изхабено. Тогава Остап с помощта на момчето Писанчо обърна платното наопаки и се зае отново да шари. Този път бе по-внимателен. Преди да изрисува буквите, той начерта с натебеширен канап две паралелни линии и като ругаеше тихо Воробянинов, който нямаше никаква вина, пристъпи към изписването на буквите.

Иполит Матвеевич добросъвестно изпълняваше задълженията на помощник. Той тичаше долу за гореща вода, разтапяше туткал, като кихаше, сипваше в кофичката бои и раболепно гледаше в очите взискателния художник. Концесионерите снеха готовия и изсушен лозунг долу и го прикрепиха към борда.

Дебеланкото, който бе наел Остап, изтича на брега и оттам гледаше работата на новия художник. Буквите на лозунга бяха различно дебели и малко изкривени встрани. Друг изход обаче нямаше — трябваше да се задоволят и с това.

На брега слезе духовият оркестър и започна да свири ободряващи маршове. На музиката се стекоха децата от цяло Бармино, а след тях от ябълковите градини заприиждаха селяни и селянки. Оркестърът гърмя дотогава, докато на брега слязоха членовете на тиражната комисия. Започна митинг. От площадката на Коробковата чайна литнаха първите звуци на доклада за международното положение.

Колумбовци наблюдаваха от парахода. Оттам се виждаха белите забрадки на жените, застанали боязливо малко настрани от площадката, неподвижната тълпа селяни, които слушаха оратора, и самият оратор, размахващ от време на време ръце. След това пак засвири музика. Оркестърът се обърна и като не преставаше да свири, тръгна към стълбата на парахода. След него се повлече и тълпата.

Тиражният апарат методично изхвърляше комбинации от цифри. Сферите се въртяха, оповестяваха се номерата, барманци гледаха и слушаха.

Остап изтича за минута, убеди се, че всички обитатели на кораба са в тиражната зала и отново се озова на палубата.

— Воробянинов — пошепна той, — за вас има неотложна работа по художествената част. Застанете до изхода на коридора за първа класа и стойте там. Щом някой се приближи — пейте високо.

Старецът се сащиса.

— Какво трябва да пея?

— Във всеки случай не „Боже, царя пази“! Нещо по-страстно: „Ябълчица“ или „Сърцето на красавицата“. Но ви предупреждавам, ако навреме не започнете вашата ария… Това не е Експерименталният театър! Главата ви ще откъсна.

Шляпайки с босите си крака, великият комбинатор изтича в коридора, облицован с вишнева ламперия. За миг голямото огледало в края на коридора отрази фигурата му. Той прочете на табелката върху вратата:

Образът в огледалото изчезна. След това в него отново се появи великият комбинатор. В ръката си държеше стол с извити крачета. Той профуча през коридора, излезе на палубата и като размени поглед с Иполит Матвеевич, понесе стола нагоре, към кабинката на кормчията. В стъклената кабина нямаше никого. Остап отнесе стола на кърмата и наставнически каза:

— Столът ще стои тук до довечера. Всичко съм обмислил. Тук освен нас не идва почти никой. Дайте да покрием стола с плакати, а когато се стъмни, спокойно ще се запознаем със съдържанието му.

След една минута столът, затрупан с шперплатови листа и червени платна, не се виждаше.

Иполит Матвеевич бе отново обхванат от златната треска.

— А защо да не го отнесем в нашата каюта? — запита той възбуден. — Там можем да го отворим още сега. И ако намерим брилянтите, хайде на брега…

— А ако не ги намерим? Тогава какво? Къде ще го денем? Или да го върнем обратно на гражданина Сестрин и вежливо да му кажем: „Извинете, ние ви откраднахме столчето, но за съжаление не намерихме нищо в него, така че, молим, получете си го обратно малко изпортено!“ Така ли бихте постъпили вие?

Великият комбинатор както винаги имаше право. Иполит Матвеевич се посъвзе от смущението едва когато от палубата се чу увертюрата, изпълнявана от стъклениците на Есмарх и бирените батареи.

За този ден тиражните операции бяха завършени. Зрителите се настаниха по крайбрежните склонове и противно на очакванията шумно изразяваха одобрението си от аптечно-негърския ансамбъл. Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд поглеждаха гордо, сякаш казваха: „Виждате ли! А вие твърдяхте, че широките маси няма да разберат. Изкуството винаги стига до тях!“

След това на импровизираната сцена колумбовци изнесоха лек водевил с песни и танци, чието съдържание се свеждаше до това как Вавила спечелил петдесет хиляди рубли и какво се случило после. Отхвърлили от себе си веригите на никсестринския конструктивизъм, артистите играха весело, танцуваха енергично и пяха с нежни гласове. Брегът бе напълно задоволен.

Като втори номер излезе виртуозът на балалайка. Брегът се покри с усмивки.

„Барыня, барыня — редеше виртуозът, — сударыня барыня.“^[1] Балалайката се задвижи. Тя прелиташе зад гърба на артиста и иззад гърба се чуваше: „Ако господарят е при верижката, значи — господарят е без часовник!“ Тя излиташе във въздуха и по време на краткия си полет издаваше доста трудни вариации.

Дойде редът на Жоржета Тирасполских. Тя изведе със себе си група момичета, облечени със сарафани. Концертът завърши с руски танци.

Докато „Скрябин“ се готвеше за по-нататъшното си плаване, докато капитанът разговаряше през рупора с машинното отделение и параходните пещи бумтяха, затопляйки водата, духовият оркестър отново слезе на брега и за обща радост засвири танци. Образуваха се живописни групи, пълни с движение. Залязващото слънце изпращаше мека кайсиена светлина. Настъпи идеалният час за снимане. И наистина операторът Полкан, прозявайки се, излезе от каютата. Воробянинов, който вече бе свикнал с амплоато на момче за всичко, внимателно носеше снимачния апарат след Полкан. Полкан се приближи до борда и се вторачи в брега. Там на тревата танцуваха войнишка полка. Момците удряха с босите си крака с такава сила, сякаш искаха да разрушат нашата планета. Момите плавно се носеха. По терасите и надолнището на брега се бяха разположили зрителите. Френският кинооператор от групата „Авангард“ би намерил тук работа за три денонощия, но Полкан само плъзна по брега мишите си очички и веднага се обърна, изтича при председателя на комисията, изправи го до бялата стена, пъхна в ръката му книга и след като го помоли да не мърда, дълго и плавно въртя дръжката на апарата. После отведе стеснителния председател при кърмата и го сне на фона на залеза.

Завършил снимането, Полкан важно се оттегли в каютата си и се заключи.

Сирената зарева отново и слънцето отново изплашено се скри. Настъпи втората нощ. Параходът бе готов за отплуване.

Остап с боязън мислеше за утрешния ден. Предстоеше му да изреже от картон фигура на сеяч, който пръска облигации. Това художествено изпитание не бе по силите на великия комбинатор. Ако с буквите все пак можа да се справи, то за художественото изобразяване на сеяча вече не му оставаха никакви изразни средства.

— Та не забравяйте — предупреждаваше го дебеланкото, — от Васюки нататък започваме вечерни тиражи и не можем да минем без този плакат.

— Моля ви се, не се безпокойте — заяви Остап, надявайки се повече не на утрешния ден, а на днешната вечер, — плакат ще има.

Настъпи звездна ветровита нощ. Населението на тиражния ковчег заспа.

Лъвовете от тиражната комисия спяха. Спяха агнетата от личния състав, козлите от счетоводството, питомните зайци от отдела взаимни разплащания, хиените и чакалите от звуковото оформяване и гълъбиците от машинописното бюро.

Не спеше само една нечестива двойка. Великият комбинатор излезе от каютата си към един часа през нощта. След него вървеше безмълвната сянка на верния Писанчо. Качиха се на горната палуба и мълком се приближиха до стола, покрит с шперплатови листове. След като отместиха внимателно прикритието, Остап тури стола на крака, стисна челюсти, разпра тапицировката с клещите и пъхна ръката си под седалката.

Вятърът фучеше по горната палуба. На небето леко потреперваха звездите. Дълбоко долу, под краката, плискаше черна вода. Бреговете не се виждаха. Иполит Матвеевич го тресеше.

— Има! — изрече Остап глухо.

ПИСМО НА ОТЕЦ ФЬОДОР,

писано в Баку, от мебелираните стаи на хотел „Валидност“

до жена му в околийския град Н.

Скъпа и безценна моя Катя!

С всеки изминат час се приближаваме към нашето щастие. Пиша ти от мебелираните стаи на хотел „Валидност“, след като дълго тичах по работата. Град Баку е много голям. Тук, казват, добивали газ, но дотам трябва да се пътува с електрически влак, а пък аз нямам пари. Живописният град се мие от Каспийско море. То наистина е много голямо по размери. Тук е страшна жега. На едната си ръка нося палтото, на другата — сакото и пак е горещо. Ръцете ми се запотяват. Непрекъснато пия чай. А пари почти нямам. Но това не е беда, гълъбице Катерина Александровна, скоро ще имаме много, много пари. Къде само няма да идем, а след това ще се настаним в Самара край нашата свещоливница и ще си сръбваме от плодовата. Но на въпроса.

По географското си местоположение и по броя на народонаселението град Баку значително надминава град Ростов. Но отстъпва на град Харков по движението си. Тук има маса други народности. И особено много — арменци и персийци. Тук, попадийо, до Тюрция не е далеч. Бях и на пазара и видях много тюрски неща и шалове. Поиска ми се като подарък да ти купя мюсюлманско фередже, само че нямах пари. И си помислих, че когато забогатеем (а дотогава остават броени дни), тогава и мюсюлманско фередже ще може да се купи.

Ох, попадийо, забравих да ти пиша за два ужасни случая, станали с мене в град Баку: 1) изпуснах сакото на брат ти, хлебаря, в Каспийско море и 2) на пазара едногърба камила ми плю в лицето. Тези две произшествия страшно ме смаяха. Защо властите допускат такова издевателство над минувачите, още повече, че аз не закачих камилата, а дори й направих нещо приятно — погъделичках я с вършинка по ноздрите! А сакото всички се хвърлиха да го хванат, едва го уловиха, но то цялото бе напоено с газ. Не се сещам какво ще кажа на твоя брат, хлебаря. Ти, гълъбче, засега си мълчи. Обядва ли още Евстигнеев?

Препрочетох писмото и видях, че за работата нищо не съм успял да ти разкажа. Инженер Брунс действително работи в Азовнефт. Само че сега го няма в град Баку. Отишъл в отпуск в град Батум. Семейството му живее в Батум. Говорих тук с хората и те казват, че действително цялата мебелировка на Брунс е в Батум. Живее той там във вила, на Зелени Нос — такова летовище има там (скъпо е, казват). Пътят оттука до Батум струва 15 рубли и няколко копейки. Изпрати тука двадесет телеграфически, от Батум за всичко ще ти телеграфирам. Из града пускай слухове, че все още съм край смъртния одър на милата леля във Воронеж.

Вечно твой мъж: Федя

 

Постскриптум. Докато отида да пусна писмото в пощенската кутия, в хотел „Валидност“ са ми откраднали палтото на брат ти, хлебаря. Ще се пръсна от мъка! Добре, че е лято! На брат си нищо не казвай.