Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава XXII
Людоедката Елочка

Речникът на Уилям Шекспир според изчисленията на изследователите съдържа 12 000 думи. Речникът на негъра от людоедското племе мумбо-юмбо има само 300 думи.

Елочка Шчукина си служеше с лекота и свободно и с тридесет.

Ето думите, фразите и междуметията, грижливо подбрани от нея от целия велик, богат и могъщ руски език:

1. Нахалничите.

2. Хо-хо! (В зависимост от обстоятелствата изразява: ирония, учудване, възторг, ненавист, радост, презрение и задоволство)

3. Знаменито.

4. Мрачен (По отношение на всичко. Например: „мрачният Петя дойде“, „мрачно време“, „мрачен случай“, „мрачен котарак“ и т.н.)

5. Мрак.

6. Ужас (Ужасен. Например при среща с добра позната: „Ужасна среща“.)

7. Хлапак (Към всички познати мъже, независимо от възрастта и общественото им положение)

8. Не ме учете как да живея.

9. Като дете („Бия го като дете“ — при игра на карти. „Срязах го като дете“ — види се, при разговор с отговорен наемател.)

10. Кр-р-расота!

11. Дебел и красив (Употребява се като характеристика за неодушевени и одушевени предмети)

12. Да отидем с файтон (Казва се на мъжа)

13. Да отидем с таксѐ (На познат от мъжки пол)

14. Целият ви гръб е бял (Шега)

15. Ама че го рече

16. Уля (Ласкателно окончание на имена. Например: Мишуля, Зинуля)

17. Охо! (Ирония, учудване, възторг, ненавист, радост, презрение и задоволство.)

Останалите твърде незначителен брой думи служеха като свързващо звено между Елочка и продавачите в универсалните магазини.

Ако разгледате снимките на Елочка Шчукина, окачени над леглото на нейния мъж, инженер Ернест Павлович Шчукин (едната — анфас, другата — в профил), лесно ще забележите високото и изпъкнало красиво чело, големите влажни очи, най-сладкото в Московска губерния носле и брадичката с мъничка, нарисувана с туш бенка.

Ръстът на Елочка пленяваше мъжете. Тя беше мъничка и дори най-хилавите мъже, изправени до нея, изглеждаха едри и снажни.

Що се отнася до особените белези, тя нямаше такива. Елочка не се и нуждаеше от тях. Тя бе красива.

Двестате рубли, които мъжът й получаваше всеки месец от завода „Електрополилей“, бяха оскърбление за Елочка. Те съвсем не можеха да подпомогнат онази грандиозна борба, която тя водеше вече четири години, откак зае общественото положение на домакиня — жена на Шчукин. Борбата се водеше с пълно напрежение на силите. Тя поглъщаше всички доходи. Ернест Павлович работеше извънредно вечер в къщи, отказа се от домашна прислуга, сам палеше примуса, изхвърляше сметта и дори пържеше кюфтета.

Но всичко бе напусто. С всяка измината година опасният враг все повече разрушаваше домакинството. Преди четири години Елочка забеляза, че има съперница отвъд океана. Нещастието я сполетя онази радостна вечер, когато тя пробваше една твърде фина крепдешинена блузка. В този тоалет тя изглеждаше почти като богиня.

— Хо-хо! — възкликна тя, изразяваща с този канибалски вик изумително сложните чувства, които я бяха обзели.

По-просто тези чувства можеха да се изразят със следните думи: „Щом ме видят такава, мъжете ще се развълнуват. Ще започнат да треперят. Накрай света ще отидат заради мене, захласнати от любов. Но аз ще бъда непристъпна. Нима те ме заслужават? Аз съм най-красивата. Такава елегантна блузка няма никой на земното кълбо.“

Но думите й бяха само тридесет. И Елочка избра от тях най-изразителната — „хо-хо“.

В такъв сюблимен момент при нея дойде Фимка Собак. Тя донесе със себе си студеното дихание на януари и френски моден журнал. Елочка се спря още на първата страница. Блестящата фотография изобразяваше дъщерята на американския милиардер Вандербилд във вечерна рокля. Тук имаше кожи и пера, коприна и бисери, необикновено широко отворено деколте и главозамайваща прическа. Това реши всичко.

— Охо! — каза си Елочка.

Това значеше: „Или аз, или тя.“

Утрото на следващия ден завари Елочка при фризьора. Тук тя загуби прекрасната си черна коса — боядиса я червеникава. След това успя да изкачи още едно стъпало по стълбата, която я приближаваше до блестящия рай, където се разхождат дъщерите на милиардерите, недостойни дори да вържат връзките на обувките на домакинята Шчукина. Със заем от работнически фонд беше купена кучешка кожа, имитация лутър. Тя бе употребена за гарнитура на вечерния тоалет.

Мистър Шчукин, който отдавна мечтаеше да си купи нова чертожна дъска, се поомърлуши.

Роклята, гарнирана с кучешката кожа, нанесе на високомерната дъщеря на Вандербилд първия сполучлив удар. След това на надутата американка бяха нанесени три удара поред. Елочка си набави от придворния кожухар на Фимочка Собак чинчилово наметало (руски заек, убит в Тулска губерния), сдоби се с гълъбова шапка от аржентински филц и преправи новото сако на мъжа си в моден дамски жакет. Милиардершата позалитна, но нейният любвеобилен татко Вандербилд, види се, я подкрепи.

Новият брой на модния журнал показа проклетата съперница в четири различни образа: 1) със сребърни лисици, 2) е брилянтена диадема, 3) в авиаторски костюм (високи ботушки, много фина зелена куртка и ръкавици, широките краища на които бяха инкрустирани с изумруди от средна големина) и 4) в бален тоалет (каскади от скъпоценности и малко коприна).

Елочка обяви мобилизация. Татко Шчукин взе заем от взаимоспомагателната каса. Повече от тридесет рубли не му отпуснаха. Новото мощно усилие подкопа из корен домакинството. Трябваше да се води борба във всички области на живота. Наскоро бяха получени снимки на мис Вандербилд в нейния нов замък във Флорида. Наложи се и Елочка да се обзаведе с нови мебели. Тя купи при разпродажба два тапицирани стола. (Изгодна покупка! Не биваше да се изпусне!) Без да пита мъжа си, Елочка взе от отделените за храна пари. До петнадесети оставаха десет дена и четири рубли.

Елочка мина тържествено със столовете по малката уличка Варсонофиевска. Мъжа й го нямаше в къщи. Но той скоро се яви, мъкнейки тежка чанта.

— Мрачният мъж пристигна — отчетливо изрече Елочка.

Тя произнасяше всички думи отчетливо и те подскачаха бойко като грахови зърна.

— Здравей, Еленочка. Какво е това? Откъде са тия столове?

— Хо-хо!

— Не, наистина, откъде са?

— Кр-р-расота!

— Да, столовете са хубави.

— Зна-ме-ни-ти!

— Подарък от някого?

— Охо!

— Как?! Нима си ги купила? Но с какви пари? Да не би със средствата за храна? Хиляди пъти съм ти казвал…

— Ернестуля! Нахалничиш!

— Но как можеш да вършиш такива неща?! Няма да има просто какво да ядем!

— Ама че го рече!

— Но това е възмутително! Ти се простираш не според чергата си!

— Шегувате се!

— Да, да. Простирате се не според чергата си…

— Не ме учете как да живея!

— Не, нека поговорим сериозно. Получавам двеста рубли…

— Мрак!

— Рушвети не вземам, пари не крада и не умея да ги фалшифицирам…

— Ужасно!

Ернест Павлович млъкна.

— Виж какво — каза той най-сетне, — така не може да се живее.

— Хо-хо — каза Елочка, сядайки на един от новите столове.

— Трябва да се разделим.

— Ама че го рече!

— Характерите ни не си схождат. Аз…

— Ти си дебел и красив хлапак.

— Колко пъти съм те молил да не ме наричаш хлапак!

— Шегувате се!

— И откъде се взе у тебе тоя идиотски жаргон!

— Не ме учете как да живея!

— По дяволите! — викна инженерът.

— Нахалничите, Ернестуля.

— Нека се разделим с добро.

— Охо!

— Ти нищо не ще ми докажеш! Този спор…

— Ще те набия като дете.

— Не, това е непоносимо! Принуден съм да направя тая крачка и твоите доводи не могат да ме спрат. Отивам веднага за каруцар.

— Шегувате се!

— Мебелите ще делим по равно.

— Ужасно!

— Ти ще получаваш сто рубли месечно. Дори сто и двадесет. Стаята ще остане на тебе. Живей, както си искаш, но аз така не мога…

— Знаменито — изрече с презрение Елочка.

— Аз ще се пренеса у Иван Алексеевич.

— Охо!

— Той замина на почивка и ми остави за през лятото целия си апартамент. Ключът е у мен… Само няма мебели.

— Кра-расота!

След пет минути Ернест Павлович се върна с портиера.

— Гардероба няма да взема, той ти е нужен, но писалищната маса, бъди така добра… И ето тоя стол вземете — обърна се той към вратаря. — Аз ще взема един от тия два стола. Мисля, че имам право?!

Ернест Павлович завърза своите вещи в голям вързоп, уви ботушите си във вестник и се обърна към вратата.

— Целият ти гръб е бял — каза Елочка с грамофонен глас.

— Довиждане, Елена.

Той очакваше, че поне в този случай жена му ще се въздържи от обичайния си жаргон. Елочка също схвана важността на момента. Напрегна се и затърси подходящи за раздяла думи. Тя бързо ги намери.

— С таксе ли ще отидеш! Кр-расота!

Инженерът като лавина се спусна по стълбището.

Елочка прекара вечерта с Фимка Собак. Те обсъждаха необикновено важното събитие, което застрашаваше да обърне с главата надолу световната икономика.

— Изглежда, ще се носят дълги и широки дрехи — казваше Фима, която завираше като кокошка главата си в раменете.

— Мрак!

И Елочка погледна с респект Фима Собак. Мадмоазел Собак минаваше за културно момиче: нейният речник имаше около сто и осемдесет думи. Освен това тя знаеше една дума, която Елочка не можеше дори и да сънува. Това беше съдържателна дума: хомосексуализъм. Не, нямаше никакво съмнение, Фима Собак беше културно момиче.

Оживеният разговор продължи до късно след полунощ.

В десет часа сутринта великият комбинатор влезе в улица Варсонофиевска. Пред него тичаше вчерашният безпризорен. Той му посочи къщата:

— Да не лъжеш?

— Ех пък вие, чичко… Ей тука, в главния вход.

Бендер даде на момчето честно спечелената рубла.

— Трябва да додадете нещо — каза момчето, подражаващо на файтонджиите.

— От умряло магаре уши. Ще ги получиш от Пушкин. Довиждане, недоносче.

Остап почука на вратата, без да помисли под какъв предлог ще влезе. За разговори с дамички той предпочиташе вдъхновението.

— Охо? — попитаха зад вратата.

— По работа — отвърна Остап.

Вратата се отвори. Остап се вмъкна в стаята, която можеше да бъде мебелирана само от същество с въображение на кълвач. По стените висяха снимки на киноартисти, куклички и тамбовски гоблени. На този пъстър фон, от който се премрежваха очите, мъчно можеше да се забележи малката стопанка на стаята. Тя бе облечена с пеньоар, преправен от рубашката на Ернест Павлович и гарниран със странна кожа.

Остап веднага схвана как трябва да се държи в светско общество. Той затвори очи и отстъпи крачка назад.

— Прекрасна кожа! — възкликна той.

— Шегувате се! — рече нежно Елочка. — Това е мексикански заек.

— Не може да бъде. Излъгали са ви. Дали са ви много по-добра кожа. Това са шанхайски пантери. Да, да! Пантери! Познавам ги по нюанса. Виждате ли как кожата блести на слънцето!… Изумруд! Изумруд!

Елочка сама беше боядисала мексиканския заек със зелена боя и поради това похвалата на ранния посетител й бе особено приятна.

Не давайки на домакинята да се съвземе, великият комбинатор изтърси всичко, което бе слушал някога за кожите. След това заговориха за коприната и Остап обеща да подари на очарователната домакиня няколкостотин копринени пашкула, които му били уж донесени от председателя на ЦИК в Узбекистан.

— Вие сте момче на място — забеляза Елочка, стигнала до това заключение след първите минути на запознанството.

— Вас, разбира се, ви учуди това ранно посещение на непознат мъж, нали?

— Хо-хо!

— Но аз идвам при вас по една много деликатна работа.

— Шегувате се!

— Вие вчера бяхте на тържището и ми направихте необикновено впечатление.

— Нахалничите!

— Моля ви се! Непростимо е да нахалничи човек с една такава очарователна дама.

— Ужас!

Разговорът продължи в същата насока, която в известни случаи обаче дава прекрасни плодове. Но комплиментите на Остап ставаха все по-блудкави и по-кратки. Той бе забелязал, че втория стол го няма в стаята. Трябваше да надуши следите. Примесвайки своите въпроси с цветисти източни ласкателства, Остап научи за събитията, станали вчера в живота на Елочка.

„Открива се нова работа — помисли си той, — столовете плъзват като хлебарки.“

— Мило момиче — неочаквано каза Остап, — продайте ми този стол. Много ми харесва. Само вие с вашия женски усет сте могли да изберете такова художествено нещо. Продайте ми го, момиче, ще ви дам седем рубли.

— Нахалничите, малкия — отвърна лукаво Елочка.

— Хо-хо — втълпяваше Остап.

„С нея трябва да се действува другояче — реши той, — ще предложа замяна.“

— Знаете ли, сега в Европа и в най-приличните къщи на Филаделфия са възобновили старата мода — да се налива чай през цедка.

Необикновено ефектно и много елегантно.

Елочка наостри уши.

— Тия дни при мене идва познат дипломат от Виена и ми я донесе като подарък. Забавна работа.

— Трябва да е знаменито — заинтересува се Елочка.

— Охо! Хо-хо! Хайде да направим замяна. Вие ще ми дадете стола, а аз на вас — цедката. Искате ли?

И Остап измъкна от джоба си малката позлатена цедка.

Слънцето се търкаляше в цедката като яйце. По тавана рипаха зайчета. Неочаквано тъмният ъгъл на стаята се освети. Предметът направи на Елочка такова неотразимо впечатление, каквото прави старата консервна кутия на людоеда от племето мумбо-юмбо. В такива случаи людоедът крещи с цяло гърло. Елочка пък тихичко заохка:

— Хо-хо!

Без да й даде да се опомни, Остап остави цедката на масата, взе стола и след като научи от очарователната жена адреса на мъжа й, галантно се сбогува.