Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (25)

Глава XXIV
Клубът на автомобилистите

В редакцията на големия ежедневник „Станок“, която се помещаваше на втория етаж на Дома на народите, бързо подготвяха материал за набор.

Подбираха от изостаналия материал (набран, но непоместен в миналия брой) бележки и статии, пресмятаха броя на редовете и започна всекидневният пазарлък за място.

На своите четири страници вестникът можеше да побере 4 400 реда. Тук трябваше да се помести всичко: телеграми, статии, хроника, писма на рабкорите, обявления, един фейлетон в стихове и два в проза, карикатури, снимки, специални рубрики: театър, спорт, шахмат, уводна и подуводна статия, съобщения на съветски партийни и професионални организации, печатащият сее продължение роман, художествени очерци из столичния живот, дребни случки, озаглавени „Ситнежи“, научно-популярни статии, радио и различен случаен материал. Всичко по различните отдели се набираше материал за около 10 000 реда. Поради това разпределянето на мястото по страниците обикновено се придружаваше с драматични сцени.

Пръв при отговорния секретар на редакцията изтича завеждащият шахматната рубрика маестро Судейкин. Той зададе вежлив, но пълен с тревога въпрос:

— Как? Днес няма ли да има шахмат?

— Не се побира — отвърна секретарят. — Подлистникът е голям. Триста реда.

— Но днес е събота. Читателят очаква неделната рубрика. Имам отговори на задачи, прекрасен етюд на Неунивако, имам най-сетне…

— Добре. Колко искате?

— Не по-малко от сто и петдесет.

— Добре. Щом има отговори на задачи, ще дадем шестдесет реда.

Маестрото се опита да измоли още тридесетина реда, поне за етюда на Неунивако (забележителната индийска партия Тартаковер—Боголюбов той държеше в себе си повече от месец), но го изместиха.

Дойде репортерът Персицки.

— Трябва ли да се дават впечатления от пленума? — запита той доста тихо.

— Разбира се! — викна Оекретарят. — Та нали завчера говорихме.

— Пленум има — каза Персицки още по-тихо — и две скици, но те не ми дават място.

— Как не дават? С кого говорихте? Те да не са полудели?

Секретарят хукна да се кара. След него, интригувайки, вървеше Персицки, а още по-назад тичаше сътрудникът от отдела за обявления.

— Имаме обявления за секарови капки^[1]! — крещеше той с печален глас.

След него се тътреше домакинът, като мъкнеше със себе си купения от тържището тапициран стол за отговорния редактор.

— Капките във вторник. Днес поместваме наши приложения!

— Много ще спечелите с вашите безплатни обявления, а за капките парите са вече получени.

— Добре, ще изясним този въпрос с дежурния редактор. Дайте обявлението на Паша. В момента тя отива в дежурната.

Секретарят седна да чете уводната. Но веднага го откъснаха от това увлекателно занимание. Бе дошъл художникът.

— Аха — каза секретарят, — много добре. Има тема за карикатура във връзка с последните телеграми от Германия…

— Аз мисля така — започна художникът: — Стоманеният шлем и общото положение в Германия…

— Добре, комбинирайте някак, а после ще ми покажете.

Художникът отиде в своя отдел. Там той взе квадратче ватманска хартия и нахвърли с молив дръгливо куче. На главата на кучето той надяна германска каска с пика. След това се зае с надписите. Върху туловището на животното написа с печатни букви думата „Германия“, върху извитата опашка — „Данцигски коридор“, върху челюстта — „Мечти за реванш“, върху нашийника — „Плана Дауес“ и върху изплезения език — „Щреземан“. Пред кучето художникът постави Поанкаре да държи в ръка парче месо. Художникът бе намислил да постави надпис и върху месото, но парчето бе малко и надпис не можеше да се помести. Човек, по-несъобразителен от вестникарския карикатурист, би се объркал, но художникът, без да се замисля, нарисува към месото нещо подобно на привързана за гърлото на аптекарско шише рецепта и на нея написа с дребни букви: „Френски предложения за гарантиране безопасността“. За да не бъде объркан Поанкаре с някакъв друг държавен деец, художникът написа на корема му „Поанкаре“. Скицата бе готова.

На масата в художествения отдел имаше чужди списания, големи ножици, кутии с туш и бяла боя. По пода се валяха изрезки от снимки: нечие рамо, нечии крака и части от пейзаж.

Петима художници стържеха снимките с ножчета за бръснене „Жилет“ — правеха ги по-светли; придаваха на снимките релефност, като ги боядисваха с туш и бяла боя, а на обратната им страна слагаха надпис и размер: 3-3/4 квадрата, 2 колонки и така нататък — указания, необходими за цинкографията.

В стаята на отговорния редактор имаше чуждестранна делегация. Преводачът на редакцията гледаше говорещия чужденец в лицето и обръщайки се към редактора, казваше:

— Другарят Арно желае да знае…

Водеше се разговор за структурата на съветския вестник. Докато преводачът обясняваше на редактора какво желае да научи другарят Арно, самият Арно, с кадифени панталони на колоездач, и всички останали чужденци с любопитство наблюдаваха червената перодръжка с писец №86, която бе подпряна в ъгъла на стаята. Перото почти докосваше тавана, а перодръжката в широката си част бе дебела колкото туловището на човек със среден ръст. С тази перодръжка можеше да се пише: писецът беше истински, макар че по размери надминаваше голяма щука.

— Охо-хо! — смееха се чужденците. — Колосално!

Писецът бе подарен на редакцията от конгреса на рабкорите.

Седнал на Воробяниновия стол, редакторът се усмихваше и като обръщаше бързо глава ту към перодръжката, ту към гостите, весело обясняваше.

Виковете в секретариата продължаваха. Персицки бе донесъл статията на Семашко и секретарят бързо зачеркваше от макета на третата страница шахматната рубрика. Маестро Судейкин вече не се бореше за прелестния етюд на Неунивако. Той полагаше усилия да запази поне решенията на задачите. След борбата, по-напрегната от борбата му с Ласкер на сансебастианския турнир, маестрото си извоюва малко местенце за сметка на рубриката „Из залите на съда“.

Изпратиха статията на Семашко за набор. Секретарят отново се задълбочи в уводната. Той бе решил да я прочете на всяка цена, така, от чисто спортен интерес.

Когато стигна мястото: „… Обаче съдържанието на последния пакт е такова, че ако Обществото на народите го зарегистрира, ще трябва да се признае, че…“, към него се приближи „Из залите на съда“, мъж с дълга коса. Секретарят продължи да чете, като нарочно не гледаше към „Из залите на съда“ и правеше в уводната ненужни бележки.

„Из залите на съда“ мина от другата му страна и каза обидено:

— Не разбирам.

— Е-е — измърмори секретарят, като се стараеше да спечели време, — какво има?

— Въпросът е там, че в сряда не бе дадена рубриката „Из залите на съда“, в петък — също, в четвъртък поместихме от изостаналия от предишния брой материал само делото за издръжка, а в събота изхвърляме материала за процеса, за който отдавна пишат във всички вестници, а само ние…

— Къде пишат? — кресна секретарят. — Не съм чел.

— Утре навсякъде ще се появи, а ние пак ще закъснеем.

— Ами когато ви възложиха чубаровското дело, вие какво писахте? Един ред не получихме от вас. Зная аз, за чубаровците писахте във вечерния вестник.

— Откъде знаете?

— Зная. Казаха ми.

— В такъв случай зная кой ви е казал. Казал ви е Персицки, този Персицки, който пред очите на цяла Москва използува апарата на редакцията, за да праща материал в Ленинград.

— Паша! — каза секретарят тихо. — Извикайте Персицки.

„Из залите на съда“ седеше индиферентно на прозореца. Зад него се виждаше градината, в която се щураха птици и играчи на городки^[2]. Спорът продължи дълго. Секретарят го прекрати изкусно: изхвърли шахмата и вместо него постави „Из залите на съда“. На Персицки бе направено предупреждение.

Бе най-усилното редакционно време — пет часът.

Над загрелите се пишещи машини се виеше тютюнев дим. Сътрудниците диктуваха с противни от бързането гласове. Старшата машинописка крещеше на негодниците, които незабелязано пробутваха свои материали не по установения ред.

В коридора се разхождаше поетът на редакцията. Той ухажваше машинописката, чиито непретенциозни бедра разпалваха поетичните му чувства. Отвеждаше я в края на коридора и до прозореца й шепнеше любовни думи, на които девойката отговаряше:

— Днес имам извънредна работа и съм много заета.

Това значеше, че тя обича друг.

Поетът се мотаеше в краката на всички и се обръщаше към всеки познат с поразително еднообразна молба:

— Услужете ми с десет копейки за трамвай!

За тази сума той се отби в отдела на рабкорите. След като поприказва край масите, където работеха „четците“, и опипа връзките кореспонденция, поетът възобнови опитите си. Четците, най-суровите хора в редакцията (станали такива по необходимост, понеже трябваше да четат всеки ден по сто писма, изписани от ръце, запознати повече със секирата, четката за боядисване или количката, отколкото с перодръжката), мълчаха.

Поетът ходи и в експедицията и най-сетне се прехвърли в администрацията. Но там той не само че не получи десет копейки, но дори бе нападнат от комсомолеца Авдотиев: на поета бе предложено да влезе в кръжока на автомобилистите. Влюбената душа на поета тутакси бе забулена от бензинови пари. Той направи две крачки встрани и като взе трета скорост, се изгуби от погледа.

Авдотиев съвсем не се обезкуражи. Той вярваше в тържеството на автомобилната идея. В секретариата той поведе борбата тихомълком. Именно това попречи на секретаря да дочете уводната статия.

— Слушай, Александър Йосифович. Прекъсни за малко, работата е сериозна — каза му Авдотиев, като сядаше на масата на секретаря. — Образувахме автомобилен клуб. Редакцията няма ли да ни даде назаем петстотин рубли за осем месеца?

— Можеш да не се съмняваш.

— Какво? Ти мислиш, че е вятър работа?

— Не мисля, а знам. Колко членове имате в кръжока?

— Вече твърде много.

Засега кръжокът се състоеше само от организатора, но Авдотиев не се разпростираше по този въпрос.

— За петстотин рубли ние ще купим от битпазар кола. Егоров вече се спря на една. Ремонтът, казва той, ще ни струва не повече от петстотин. Всичко хиляда. Затова именно мисля да запиша двадесет души — по петдесет от всеки. Много хубаво ще бъде. Ще се научим да караме кола. Егоров ще бъде шефът. И след три месеца — към август — всички ще можем да караме, има кола и всеки поред ще отиде, където си иска.

— Ами петстотин рубли за купуването?

— Ще отпусне взаимоспомагателната каса с лихва. Ще ги изплатим. Е, да те запиша ли?

Но секретарят бе вече оплешивял, много работеше, беше зависим от семейството и къщата, обичаше да си подрямва след обед на дивана и преди да заспи, да прочете „Правда“. Той помисли и отказа.

— Ти си дядка! — каза му Авдотиев.

Авдотиев обикаляше край всяка маса и повтаряше своите въодушевяващи речи. У старците, за каквито той смяташе всички сътрудници над двадесет години, неговите думи предизвикваха съмнителен ефект. Те с неудоволствие се отдръпваха, като наблягаха, че са вече приятели на децата и редовно плащат по двадесет копейки годишно за благородното дело в помощ на бедните малки. Всъщност те биха се съгласили да влязат в новия клуб, но…

— Какво „но“? — крещеше Авдотиев. — Ами ако днес автомобилът беше налице? А? Ами ако ви се поднесе син шестцилиндров „Пакард“ за петнайсет копейки годишно, а бензин и смазочни материали за сметка на правителството?!

— Хайде, да те няма! — казваха старците. — Сега е последното изпращане за набор, пречиш на работата!

Автомобилната идея гаснеше и почваше да дими. Най-сетне се намери пионер на новото предприятие. Персицки шумно се отдръпна от телефона, изслуша Авдотиев и рече:

— Ти не действуваш както трябва. Дай тука листа. Ще започнем отначало.

И Персицки заедно с Авдотиев започна ново обхождане.

— Ех ти, стари матрако — казваше Персицки на синеок младеж, — за това дори пари не трябва да се дават. Имаш ли облигации от заема двадесет и седма година? За колко? За петдесет? Толкова по-добре. Даваш тия облигации в нашия клуб. От облигациите се образува капитал. Към август ще успеем да реализираме всички облигации и ще си купим автомобил.

— Ами ако някоя от моите облигации спечели? — защищаваше се младежът.

— А колко искаш да спечелиш?

— Петдесет хиляди.

— За тия петдесет хиляди ще бъдат купени автомобили. Ако и аз спечеля — също. Ако и Авдотиев — също. С една дума, която и облигация да спечели, парите ще отидат за коли. Сега разбра ли? Чудак! Със собствена кола ще пътуваш по Военногрузинския път! Планини! Глупак!… А след тебе със собствени коли ще се возят „Из залите на съда“, хрониката, рубриката за произшествия и тази женичка, знаеш ли я, от киновести… Е? Е? Има да се увърташ около нея!…

Всеки притежател на облигации дълбоко в душата си не вярва във възможността да спечели. Затова той се отнася много ревниво към облигациите на своите съседи и познати. Страхува се повече, отколкото от огъня, че ще спечелят те, а той, вечният несретник, пак ще си остане на сухо. Поради това надеждите, че ще спечели съседът по редакция, неминуемо тласкаха собствениците на облигации в лоното на новия клуб. Смущаваше ги само опасението, че нито една облигация няма да спечели. Но това, кой знае защо, изглеждаше малко вероятно, а и автомобилният клуб нищо не губеше: една кола от битпазар бе гарантирана от образувалия се облигационен капитал.

За пет минути се набраха двадесет души. Когато делото бе увенчано с успех, дойде секретарят, чул за съблазнителните перспективи на автомобилния клуб.

— Какво ще кажете, момчета — рече той, — дали да се запиша и аз, а?

— Запиши се, дядка, защо не — отвърна Авдотиев, — само че не при нас. За съжаление ние вече имаме пълен комплект и приемането на нови членове е прекратено до хиляда деветстотин двадесет и девета година. Ти по-добре се запиши в съюза за закрила на децата. Евтино и спокойно. Двадесет копейки годишно и не е необходимо да се пътува.

Секретарят се повъртя малко, спомни си, че наистина е вече позастарял, въздъхна и тръгна да си дочете увлекателната уводна статия.

— Другарю — спря го в коридора красавец с черкезко лице, — можете ли да ми кажете къде е тук редакцията на вестник „Станок“?

Беше великият комбинатор.