Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (9)

Глава VIII
Свенливият крадльо

Домакинът на дом №2 на Старгородското обществено подпомагане бе стеснителен изпечен крадец. Цялото му същество протестираше против кражбите, но той не можеше да не краде. Крадеше и се срамуваше. Крадеше постоянно, постоянно се срамуваше и поради това неговите гладко избръснати бузички винаги пламенееха от руменината на смущението, срама, стеснителността и неловкостта. Домакинът се казваше Александър Яковлевич, а жена му — Александра Яковлевна. Той я наричаше Сашхен, а тя него — Алхен. Светът не е виждал още такъв свенлив крадльо като Александър Яковлевич.

Той не само завеждаше домакинството, но изобщо управляваше дома. Предишния домакин уволниха за грубо отнасяне с питомките и го назначиха за капелмайстор на симфоничния оркестър. Алхен по нищо не приличаше на своя невъзпитан началник. За да уплътнява работния си ден, той пое върху себе си ръководенето на дома и се отнасяше особено вежливо с пенсионерките, провеждайки важни реформи и нововъведения.

Остап Бендер дръпна тежката дъбова врата на бившия Воробянинов дом и се озова във вестибюла. Тук миришеше на загоряла каша. От горните помещения долитаха нестройни гласове, които приличаха на далечно „ура“ в бойна верига. Никого нямаше и никой не се показа. Нагоре водеше двукрила дъбова стълба с полирани някога стъпала. Сега по нея стърчаха само халките, а медните пръчки, които преди затискаха пътеката към стъпалата, ги нямаше.

„Я гледай, предводителят на команчите е живял в просташки разкош“ — мислеше си Остап, като се изкачваше нагоре.

В първата стая, светла и просторна, седяха в кръг петнайсетина беловласи бабички, облечени в рокли от евтин док, миши цвят. Напрегнато изопнали шии и втренчили поглед в застаналия в центъра млад, сияещ от здраве и сила мъж, бабите пееха:

Отдалече запяват звънчета,

тройка иде по зимния път…

А в безкрайната шир на поле-е-то

снеговете искрящи блестят…

Ръководителят на хора, облечен със сива толстоевка, също от док и също такива панталони, отмерваше такта с две ръце, извиваше се и току подвикваше:

— Дискантите, по-тихо! Кокущкина, по-слабо!

Той забеляза Остап, но нямаше сили да удържи движението на ръцете си, само погледна недоброжелателно влезлия и продължи да дирижира. Хорът с усилие забумтя като през възглавница:

Та-та-та, та-та-та, та-та-та,

то-ро-ром, ту-ру-рум, ту-ру-рум…

— Моля ви се, къде мога да видя тук другаря домакин? — промълви Остап, използувал първата пауза.

— Какво има, другарю?

Остап подаде ръка на диригента и го запита любезно:

— Песни на народностите? Много интересно. Аз съм инспектор по пожарната охрана.

Домакинът се посмути.

— Да, да — каза той, изчервявайки се, — тъкмо навреме. Дори доклад се канех да пиша.

— Няма защо да се безпокоите — заяви великодушно Остап, — аз сам ще напиша доклада. Хайде да разгледаме помещението.

С махване на ръка Алхен разпусна хора и бабичките се отдалечиха със ситни радостни крачки.

— Моля, елате след мен — покани го домакинът.

Преди да мине по-нататък, Остап се вгледа в мебелите на първата стая. В стаята имаше маса, две градински пейки с железни крака (на облегалото на едната бе издълбано името „Коля“) и червеникав хармониум.

— В тази стая не палят ли примуси? Незидани, железни печки или нещо подобно?

— Не, не. Тук се занимават нашите кръжоци: хоровият, драматичният, за изобразителни изкуства и музикалният…

Като стигна до думата „музикален“, Александър Яковлевич поруменя. Отначало запламтя брадичката му, после челото и бузите. Алхен много се засрами. Той отдавна бе продал всички инструменти на духовата капела. Слабите гърди на бабичките и без това издухваха от тях звуци, напомнящи скимтенето на паленца. Смешно бе да гледа човек тая грамада от метал в такова безпомощно положение. Алхен не можеше да не открадне капелата. И сега много го беше срам.

На стената от единия до другия прозорец бе окачен лозунг, написан с бели букви върху парче сив док:

 

 

— Много добре — рече Остап, — стаята за занимания на кръжоците не представлява никаква опасност в пожарно отношение. Да минем нататък.

Преминавайки в ситен тръс фасадните стаи на Воробяниновия дом, Остап никъде не забеляза орехов стол с извити крачка, тапициран със светла английска дамаска на цветчета. По стените с полиран мрамор бяха налепени нареждания за реда на дом №2 на Старгородското обществено подпомагане. Остап ги четеше и от време на време енергично запитваше: „Чистят ли се редовно комините? Печките в ред ли са?“ И щом получеше изчерпателни отговори, продължаваше по-нататък.

Инспекторът от пожарната охрана усърдно търсеше в къщата поне едно кътче, което да представлява опасност за пожар, но в това отношение всичко бе благополучно. Ето защо търсенията бяха безуспешни. Остап влизаше в спалните. При появяването му бабичките ставаха и ниско се покланяха. Тук имаше прости легла, застлани с мъхнати като кучешка козина одеяла, в единия край на които бе изтъкана фабрично думата „Крака“. Под леглата имаше сандъчета, изтеглени точно една трета напред по инициатива на Александър Яковлевич, който обичаше военна постановка на нещата.

Всичко в дом №2 поразяваше с прекалената си скромност: и мебелировката, която се състоеше изключително от градински пейки, докарани от булевард Александровски, сега булевард Пролетарски съботници, и пазарните газени лампи, и самите одеяла с плашещата дума „Крака“. Само едно нещо в къщата бе направено здраво и великолепно: пружините на вратите.

Александър Яковлевич имаше страст към всякакви уреди по вратите. Той положи много труд, но снабди всички врати без изключение с пружини от най-разнообразни системи и форми. Тук имаше и най-прости пружини във формата на железен прът. Имаше тръбни пружини с медни цилиндрични бутала, уреди на скрипец с висящи, тежки, пълни със сачми торбички. Имаше и пружини с такива сложни конструкции, че шлосерът от Управлението за обществено осигуряване само клатеше учудено глава. Всички тия цилиндри, пружини и уравновесителни уреди притежаваха голяма сила. Вратите се затваряха със същия устрем като вратички на капаните за мишки. От действието на механизмите цялата къща се тресеше. Бабичките с жален писък се спасяваха от нахвърлящите се върху им врати, но не винаги успяваха. Вратите настигаха бегълците и ги блъскаха в гърба, а отгоре с приглушено грачене се спускаше противотежестта и профучаваше край слепите очи като снаряд.

Когато Бендер и домакинът обикаляха из къщата, вратите ги поздравяваха със страшни удари.

Нищо не се криеше зад цялото това крепостно великолепие — столът го нямаше. В търсене на опасност от пожар инспекторът се намери в кухнята. Там, в голям казан за пране на бельо, вреше каша, чиято миризма великият комбинатор подуши още във вестибюла. Остап сбърчи нос и каза:

— С машинно ли масло, а?

— Бога ми, с чисто краве! — каза Алхен, целият изчервен и готов да заплаче. — Направо от фермата го купуваме.

Беше го много срам.

— Впрочем това не представлява опасност за пожар — забеляза Остап.

Столът го нямаше и в кухнята. Имаше само табуретка, на която седеше готвачът с престилка и кепе от сив док.

— Защо всичкото ви облекло е сиво, а и муселинът е такъв един, че с него само прозорци могат да се бършат?

Свенливият Алхен сведе още повече очи.

— Не се отпускат достатъчно кредити.

Той се отвращаваше сам от себе си.

Остап го погледна недоверчиво и каза:

— Това не се отнася до пожарната охрана, която представлявам в настоящия момент.

Алхен се изплаши.

— Против пожар — заяви той — у нас са взети всички мерки. Имаме дори подвижен пожарогасител „Еклер“.

Инспекторът тръгна без желание към пожарогасителя, като пътем надзърташе в килерчетата. Червеният тенекиен конус, макар да бе единственият в къщата предмет, който имаше отношение към пожарната охрана, извика у инспектора особено раздразнение.

— От битпазар ли сте го купували?

И без да дочака отговора на ударения сякаш от гръм Александър Яковлевич, откачи „Еклера“ от ръждясалия гвоздей, без предупреждение счупи капсула и бързо обърна конуса нагоре. Но вместо очакваната пенлива струя конусът изпусна остро съскане, напомнящо старинната мелодия „Коль славен наш господь в Сионе“.

— Разбира се, от битпазар — потвърди Остап първоначалното си предположение и окачи продължаващия да съска пожарогасител на предишното място.

Изпроводени от съскането, те продължиха по-нататък.

„Къде може да бъде? — мислеше си Остап. — започва нещо да не ми харесва.“ И реши да не напуска чертога на сивия док, докато не научи всичко.

А през това време, докато инспекторът и домакинът се пъхаха из таванските помещения и навлизаха във всички детайли на противопожарната охрана и разположението на комините, дом №2 на Старгородското обществено подпомагане си живееше всекидневния живот.

Обедът бе готов. Миризмата на загоряла каша се засили чувствително и уби всички останали миризми на вкиснато, които се носеха из къщата. По коридорите зашумяха. От кухнята излизаха предпазливо бабичките, като държаха пред себе си с две ръце алуминиеви купички с каша и сядаха да обядват на общата маса, но се стараеха да не гледат окачените по стените лозунги, съчинени лично от Александър Яковлевич и художествено изпълнени от Александра Яковлевна. Лозунгите бяха следните:

 

 

Всички тия святи думи събуждаха у бабичките спомени за загубените още преди революцията зъби, за яйцата, изчезнали горе-долу по същото време, за месото, отстъпващо на яйцата по отношение на мазнините, а може би и за обществото, на което те, сдъвквайки грижливо храната, не можеха вече да помогнат.

Освен бабичките на масата седяха Изидор Яковлевич, Афанасий Яковлевич, Кирил Яковлевич, Олег Яковлевич и Паша Емилиевич. Нито възрастта, нито полът на тия млади хора бяха в хармония със задачите, на общественото подпомагане, но затова пък четиримата Яковлевци бяха по-малките братя на Алхен, а Паша Емилиевич — племенник на Александра Яковлевна. Младите хора, най-възрастният от които бе 32-годишният Паша Емилиевич, не смятаха живеенето си в дома на общественото подпомагане за нещо неестествено. Те живееха тук с правата на старите жени, и те имаха държавни легла с одеяла, на които бе написано „Крака“, облечени бяха като бабичките в сив док, но благодарение на младостта и силата си те се хранеха по-добре от питомките. Крадяха от дома всичко, което не успяваше да отмъкне Алхен. Паша Емилиевич можеше да излапа на едно ядене два килограма херинга, което веднъж направи и остави целия дом без обед.

Преди още старите жени да са опитали както трябва кашата, Яковлевци заедно с Емилиевич вече бяха изгълтали порциите си и оригвайки се, станаха от масата и тръгнаха към кухнята, за да потърсят там нещо лесносмилаемо.

Обедът продължаваше. Бабичките загълчаха:

— Ей сега ще се наплюскат и ще почнат да си дерат гърлата!

— А Паша Емилиевич продаде отзарана стола от червения кът. От задния вход го изнесе и даде на вехтошаря.

— Ще видите само колко пиян ще се върне днес…

В този момент разговорът на питомките бе прекъснат от тръбно секнене, което заглуши дори все още продължаващото съскане на пожарогасителя, и мученето започна:

— …бретение…

Наведени и без да се обръщат към поставения в ъгъла върху измития паркет високоговорител, старите жени продължаваха да ядат, като се надяваха тази горчива чаша да ги отмине. Но високоговорителят продължаваше енергично:

— Евокрррахххх видусо… е ценно изобретение. Кантонерът при мурманската железопътна линия другарят Сокуцки — С като Самара, О като Орел, К като Клеопатра, У като Устиния, Ц като Царицин, К като Клементи, И като Ифигения — Со-куц-ки…

Тръбата си пое въздух с хъркане и възобнови предаването с пресипнал глас:

— … изобретил светлинна сигнализация на снегочистачните машини. Изобретението е одобрено от Главното управление на железниците…

Бабичките се заклатушкаха като сиви патици към стаите си. Тръбата, подскачаща от собствената си мощ, продължаваше да бушува в празната стая:

— … А сега чуйте новгородски частушки…

И някъде далече-далече, в самия център на земята, някой докосна струните на балалайка и доморасъл Батистини^[1] запя:

На стената си седяха дървентките,

срещу слънчицето жумяха.

Фининспектора щом те видяха —

мигом се разбягаха горкичките.

В центъра на земята тия частушки предизвикаха бурна дейност. В тръбата се чу страшен тътен. Не можеше да се разбере дали това бяха гръмки ръкопляскания или подземно боботене на вулкани.

А в това време посърналия инспектор от пожарната охрана се спусна заднишком по таванската стълба, озова се отново в кухнята и видя петимата граждани, които вадеха направо с ръце от кацата кисело зеле и лапаха. Те ядяха мълчаливо. Само Паша Емилиевич лакомо поклащаше глава, отмахваше от мустаците си зелевите водорасли и с мъка изговаряше:

— Грехота е да се яде такова зеле без ракия.

— Нова партида бабички, а? — запита Остап.

— Сираци — отговори Алхен, като гледаше да избута с рамото си инспектора от кухнята, а скритом заплашваше с юмрук сираците.

— Деца на Поволжието?

Алхен се обърка.

— Тежко наследство от царския режим?

Алхен разпери ръце — какво може да се направи при такова наследство?

— Съвместно възпитание на двата пола по комплексния метод, а? Свенливият Александър Яковлевич тутакси, без да се бави, покани пожарния инспектор да хапнат, каквото бог дал.

Тоя ден бог бе изпратил на Александър Яковлевич за обед бутилка ракия, гъби, домашно приготвени, ордьовър от херинги, украински борш с месо първо качество, кокошка с ориз и компот от сушени ябълки.

— Сашхен — каза Александър Яковлевич, — запознай се с другаря инспектор от пожарната команда.

Остап се поклони артистично на домакинята и й направи такъв дълъг и двусмислен комплимент, че дори не можа да го изрече докрай. Сашхен — солидна дама, чиято миловидност бе донейде обезобразена от николаевските полубакенбарди, тихо се засмя и пи заедно с мъжете.

— Пия за вашето комунално стопанство! — възкликна Остап.

Обедът премина весело и едва когато поднесоха компота, Остап се сети за целта на посещението си.

— Защо — попита той — във вашето диетично заведение инвентарът е тъй беден?

— Как така? — завълнува се Алхен. — Ами хармониумът?

— Зная, зная, вокс хуманум. Но да поиска човек да седне някак по-удобно — няма къде. Само едни градински скелета.

— В червения кът има стол — засегна се Алхен, — английски стол. Казват, че е останал още от старата обстановка.

— Ах, добре че стана дума, ами аз не съм видял още вашия червен кът! Как е той по отношение на пожарната охрана? Да не ви изложи? Ще трябва да го видя.

— Моля, заповядайте!

Остап благодари на домакинята за обеда и тръгна.

В червения кът не палеха примуси, незидани печки нямаше, комиците бяха в изправност и редовно се чистеха, но столът, за най-голяма изненада на Алхен, го нямаше. Юрнаха се да търсят стола. Надзъртаха под креватите и под пейките, отместиха, кой знае защо, хармониума, питаха бабичките, които поглеждаха боязливо Паша Емилиевич, но столът не се намери. Паша Емилиевич прояви голямо усърдие при търсенето. Всички се бяха вече успокоили, а Паша Емилиевич се щураше още из стаите, поглеждаше под шишетата за вода, местеше чаените алуминиеви канчета и мърмореше:

— Къде може да бъде? Днес беше тук, със собствените си очи го видях! Смешно е дори.

— Тъжно, момичета — рече с леден глас Остап.

— Просто смешно! — дръзко повтаряше Паша Емилиевич.

В този момент съскащият през цялото време пожарогасител „Еклер“ взе най-горното „фа“, на което е способна само народната артистка на републиката Нежданова, млъкна за секунда и с крясък изпусна първата пенеста струя, която обля тавана и отнесе от главата на готвача дочената му шапка. След първата струя пожарогасителят изпусна втора сивопепелява струя, която повали непълнолетния Изидор Яковлевич. След това „Еклер“ заработи без прекъсване.

Към местопроизшествието се юрнаха Паша Емилиевич, Алхен и всички оцелели Яковлевци.

— Екстра работа! — каза Остап. — Идиотска измишльотина!

Старите жени, останали насаме с Остап, без началство, тутакси започнаха да изказват недоволството си:

— Цялата си рода довлече в дома. Хрантути ги.

— Прасетата с мляко храни, а на нас ни въвира все тая каша.

— Всичко изпомъкна от дома.

— Спокойно, момичета — рече Остап и заотстъпва, — за тая работа при вас ще дойдат от инспекцията на труда. Мене сенатът не ме е упълномощил.

Старите жени не чуваха.

— А пък Пашка Мелентиевич днес изнесе стола и го продаде. С очите си видях.

— На кого? — изкрещя Остап.

— Продаде го — и туйто! Одеялото ми искаше да продаде.

В коридора се водеше ожесточена борба с пожарогасителя. Най-сетне човешкият гений победи и пожарогасителят, смачкан от железните крака на Паша Емилиевич, изпусна последна слаба струя и замлъкна завинаги.

Изпратиха старите жени да мият пода. Инспекторът от пожарната охрана наведе глава и поклащайки леко бедрата си, се приближи до Паша Емилиевич.

— Един мой познат — каза Остап многозначително — също продаваше държавни мебели. Сега е в пандиза.

— Непонятни ми са вашите безпочвени обвинения — отвърна Паша Емилиевич, от когото лъхаше силно на пенливите струи.

— На кого продаде стола? — със звънкащ шепот попита Остап. И Паша Емилиевич, който обладаваше свръхестествен усет, разбра, че ей сега ще го набият, а може дори и с ритници.

— На един прекупвач — отвърна той.

— Адреса?

— За пръв път в живота си го видях.

— За пръв път в живота си ли?

— Кълна се.

— Бих ти натрил муцуната — каза в унес Остап, — само че Заратустра не позволява. Хайде, махай се по дяволите!

Паша Емилиевич угоднически се усмихна и почна да се отдръпва.

— Ей, ти, жертва на аборта — високомерно каза Остап, — хвърли въжето, не вдигай котва. Какъв беше прекупвачът — блондин, брюнет?

Паша Емилиевич се зае да обяснява подробно. Остап внимателно го изслуша и приключи интервюто си с думите:

— Това, разбира се, не се отнася до пожарната охрана.

В коридора към отиващия си Бендер се приближи стеснителният Алхен и му пъхна десетрублева банкнота.

— Това се наказва по чл. 114 от Наказателния кодекс — каза Остап, — даване рушвет на длъжностно лице при изпълнение на служебните му задължения.

Парите обаче взе и без да се сбогува с Александър Яковлевич, тръгна към изхода. Вратата, снабдена с мощен механизъм, се отвори много мъчно и го хласна по гърба с тежест от тон и половина.

— Здравата ме халоса! — каза Остап, като търкаше удареното място. — Заседанието продължава!