Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (15)

Глава XIV
„Съюзът на меча и ралото“

Когато жената позастарява, с нея могат да се случат маса неприятни неща: може да й изпопадат зъбите, да посивеят и пооредеят косите, да получи астма, може изведнъж да натрупа тлъстини или пък да стане кльощаво слаба, но гласът й няма да се измени. Той ще си остане такъв, какъвто е имала, когато е била гимназистка, годеница или любима на млад пройдоха.

Ето защо, когато Полесов почука на вратата и Елена Станиславовна запита: „Кой е?“ — Воробянинов трепна. Гласът на неговата любовница бе същият, както и през деветдесет и девета година, преди откриването на Парижкото изложение. Но когато влезе в стаята и присви очи от светлината, Иполит Матвеевич видя, че от някогашната красота не е останала и следа.

— Колко сте се изменила! — каза той неволно.

Старицата се хвърли на шията му.

— Благодаря ви — рече тя, — зная, че сте рискували, идвайки при мене. Вие сте си все същият великодушен рицар. Не ви питам защо сте дошли от Париж. Виждате, не съм любопитна.

— Но аз съвсем не идвам от Париж — смутено каза Воробянинов.

— С колегата идваме от Берлин — поправи Остап и стисна Иполит Матвеевич за лакътя. — Но не се препоръчва да се говори гласно за това.

— Ах, толкова съм радостна, че ви виждам! — изплака гледачката. — Влезте отсам, в тази стая… А вие, Виктор Михайлович, прощавайте, но бихте ли наминали след половин час?

— О! — забеляза Остап. — Първа среща! Мъчителни минути! Позволете и на мене да се оттегля. Ще разрешите ли да дойда с вас, прелюбезни Виктор Михайлович?

Шлосерът потръпна от радост. Двамата отидоха у Полесов, където Остап, седнал на разглобена част от вратата на жилищен дом №5 на улица Перелешинска, започна да развива пред сащисания занаятчия-частник с мотор фантасмагорични идеи за спасяване на родината.

След един час те се върнаха и завариха старците съвсем разнежени.

— А вие помните ли, Елена Станиславовна? — казваше Иполит Матвеевич.

— А вие помните ли, Иполит Матвеевич? — питаше Елена Станиславовна.

„Настъпил е май психологическият момент за вечеря“ — помисли си Остап. И прекъсна Иполит Матвеевич, който в момента си спомняше изборите за градската управа:

— В Берлин имат много странен обичай: ядат толкова късно, че не можеш да разбереш ранна вечеря ли е или късен обед.

Елена Станиславовна трепна, отмахна плахия си поглед от Воробянинов и се потътри към кухнята.

— А сега трябва да се действува, действува и действува! — каза Остап, като понижи гласа си до пълна конспиративност.

Той хвана Полесов за ръката.

— Старата няма ли да ни подведе? Сигурна жена ли е?

Полесов скръсти ръце като за молитва.

— Вашето политическо кредо?

— Винаги! — отвърна възторжено Полесов.

— Надявам се, че сте кириловец?

— Тъй вярно!

Полесов се изопна като струна.

— Русия няма да ви забрави! — ревна Остап.

Иполит Матвеевич със сладка пирожка в ръка слушаше Остап недоумяващ; но него нищо не можеше да го спре; беше се увлякъл. Великият комбинатор бе изпаднал във вдъхновение, в състояние на захлас като пред голям шантаж. Мяташе се из стаята като пантера.

В такова възбудено състояние го завари Елена Станиславовна, която едва мъкнеше самовара от кухнята. Остап галантно подскочи към нея, взе в движение самовара и го постави на масата. Самоварът изсвистя. Остап реши да действува.

— Мадам — каза той, — щастливи сме да видим във ваше лице…

Той не знаеше кого е щастлив да види в лицето на Елена Станиславовна. Трябваше да започне отново. От всички пищни словесни изрази на царския режим в главата му се въртеше само някакво си „милостиво благоволих да заповядам“. Но това не бе подходящо. Ето защо той започна делово:

— Строга дискретност! Държавна тайна!

Остап посочи Воробянинов с ръка:

— Кой е според вас този могъщ старец? Не говорете, вие не можете да знаете това! Той е титан на мисълта, бащата на руската демокрация и особа, приближена на императора.

Иполит Матвеевич се изправи в целия си прекрасен ръст и смутено се заоглежда. Той не разбираше нищо, но понеже знаеше от опит, че Остап Бендер никога не говори напразно, мълчеше. Полесов целият трепереше. Той стоеше с вирната към тавана брадичка, в позата на човек, готвещ се да мине церемониален марш. Елена Станиславовна седна на стола, като гледаше с уплаха Остап.

— Нашите в града много ли са? — запита Остап направо. — Какво е настроението?

— При тая оскъдица… — каза Виктор Михайлович и започна объркано да обяснява своите злополучия. Спомена и за вратаря на жилищен дом №5, самозабравил се глупак, и за флашките от три осми цола, и за трамвая, и прочие, и прочие.

— Добре! — прогърмя Остап. — Елена Станиславовна! С ваша помощ ние искаме да се свържем с най-добрите хора в града, които злата съдба е пропъдила в нелегалност. Кого можем да поканим у вас?

— Как кого можем да поканим?! Ами Максим Петрович с жена си?

— Без жена си — поправи я Остап, — без жена си! Вие ще бъдете единственото приятно изключение. Още кого?

При обсъждането, към което дейно се присъедини и Виктор Михайлович, се изясни, че може да бъде поканен същият този Максим Петрович Чарушников, бивш член на градския съвет, а сега по някакъв странен начин зачислен в редовете на съветските служещи, собственикът на „Бързоопак“ Дядев, председателят на одеския артел за производство на гевреци „Московски кравайчета“ Кислярски и двама млади хора без фамилни имена, но съвсем сигурни.

— В такъв случай моля да ги поканите още сега на малко съвещание. Под най-строга тайна.

Отзова се Полесов:

— Аз ще изтичам при Максим Петрович, ще повикам Никеша и Владя, а пък вие, Елена Станиславовна, направете си труд и се отбийте в „Бързоопак“ и за Кислярски.

Полесов изхвръкна. Гледачката погледна с благоговение Иполит Матвеевич и също излезе.

— Какво значи това? — попита Иполит Матвеевич.

— Това значи — отвърна Остап, — че вие сте назадничав човек.

— Защо?

— Ей тъй на! Извинете за нескромния въпрос: колко пари имате?

— Какви пари?

— Всякакви. Включително сребърни и медни.

— Тридесет и пет рубли.

— И с тия пари вие се канехте да покриете всички разходи по нашето предприятие?

Иполит Матвеевич нищо не каза.

— Вижте какво, скъпи ми патроне. Струва ми се, че ме разбирате. Ще трябва за малко да бъдете титан на мисълта и особа, приближена на императора.

— Защо?

— Затуй защото ни трябва оборотен капитал. Утре е моята сватба. Не съм просяк. Искам да пирувам в тоя бележит ден.

— Какво трябва да правя аз? — завайка се Иполит Матвеевич.

— Трябва да мълчите. Сегиз-тогиз, за важност, си издувайте бузите.

— Но това е… измама.

— Кой казва това? Граф Толстой ли го казва? Или Дарвин? Не. Чувам го от устата на човек, който до вчера се канеше да се вмъкне през нощта в жилището на Грицацуева и да открадне от бедната вдовица мебели. Няма какво да му мислите. Мълчете. И не забравяйте да си надувате бузите.

— Защо да се заплитаме в такава опасна работа? А могат да донесат и на властта.

— За това не се тревожете. На лоша карта не залагам. Работата така ще бъде проведена, че никой нищо няма да разбере. Хайде да пием чай.

Докато концесионерите ядяха и пиеха чай, а папагалът чоплеше слънчоглед, гостите заприиждаха.

Никеша и Владя дойдоха заедно с Полесов. Виктор Михайлович не се реши да представи младите хора на титана на мисълта. Те седнаха в ъгъла и смирено наблюдаваха как бащата на руската демокрация яде студено телешко. Никеша и Владя бяха кръгли тъпаци по на тридесетина години. Изглежда, много им бе приятно, че ги бяха поканили на заседание.

Бившият член на градския съвет Чарушников, охранен старец, дълго стиска ръката на Иполит Матвеевич и го гледа в очите. Под наблюдението на Остап кореняците на града си разменяха спомени. Той ги остави да се наприказват, след това се обърна към Чарушников:

— В кой полк сте служили?

Чарушников замънка:

— Аз… аз, тъй да се каже, изобщо не съм служил, защото, облечен с доверието на обществото, ходех по избори.

— Вие дворянин ли сте?

— Да. Бях.

— Надявам се, че и сега сте такъв? Дръжте се! Вашата помощ е нужна. Полесов каза ли ви? От чужбина ще ни се притекат на помощ. Чака се само да назрее общественото мнение. Пълна тайна на организацията. Внимание!

Остап отстрани Полесов от Никеша и Владя и запита с непресторено строг тон:

— В кой полк сте служили? Ще трябва да се послужи на отечеството. Вие сте дворяни, нали? Много добре. Западът ще ни помогне. Дръжте се. Пълна тайна на влоговете, тоест на организацията. Внимание!

Остап бе в стихията си. Работата сякаш се уреждаше. Той отведе настрана представения от Елена Станиславовна собственик на „Бързоопак“, посъветва го да се държи, осведоми се в кой полк е служил, обеща съдействие от чужбина и пълна тайна за организацията. Първото желание на собственика на „Бързоопак“ бе да се измъкне колкото се може по-скоро от тоя заговорнически дом. Той смяташе фирмата си за твърде солидна, за да се впуска в рискована работа. Но след като поогледа ловкия Остап, той се поколеба и размисли: „Ами ако изведнъж… Впрочем зависи под каква форма ще бъде поднесено всичко това.“

Приятелският разговор на масата се оживи. Посветените свято пазеха тайната и коментираха градските новини.

Последен дойде гражданинът Кислярски, който, без да е дворянин и без да е служил в гвардейските полкове, от краткия разговор с Остап веднага си изясни положението на нещата.

— Дръжте се — каза Остап наставнически.

Кислярски смотолеви нещо като обещание.

— Вие, като представител на частния капитал, не можете да останете глух на воплите на народа.

Кислярски съчувствено въздъхна.

— Знаете ли кой седи там? — запита Остап, като сочеше Иполит Матвеевич.

— Разбира се — отговори Кислярски, — това е господин Воробянинов.

— Това е — натърти Остап — титан на мисълта, бащата на руската демокрация, особа, приближена на императора.

„В най-добрия случай — две години строг тъмничен затвор — помисли си Кислярски и тръпки го побиха. — Защо дойдох тука?“

— Тайният „Съюз на меча и ралото“ — зловещо пошепна Остап. „Десет години“ — мина през ума на Кислярски.

— Впрочем вие можете да си отидете, но предупреждавам ви, ръцете ни са дълги!

„Ще те науча аз тебе, кучи сине — помисли си Остап. — За по-малко от сто рубли няма да те изпусна.“

Кислярски побеля като мрамор. Днес той така спокойно и с апетит си обядва, яде пилешки дреболии, бульон с топчета и нищо не знаеше за страшния „Съюз на меча и ралото“. Той остана: „дългите ръце“ му направиха неприятно впечатление.

— Граждани! — откри заседанието Остап. — Животът диктува своите закони, своите жестоки закони. Няма да ви говори за целта на нашето събрание — тя ви е известна. Целта е свята. Отвсякъде чуваме стенания. От всички краища на нашата необятна страна молят за помощ. Ние трябва да протегнем ръка на нуждаещите се и ще я протегнем. Едни от вас са на служба и ядат хляб, намазан с масло, други са сезонни работници и ядат сандвичи с хайвер. И едните, и другите спят в своите легла и се завиват с топли юргани. Само малките деца, безпризорните деца, са без надзор. Тия цветя на улицата или, както се изразяват пролетариите на умствения труд, цветя на асфалта, заслужават по-добра участ. Ние, господа съдебни заседатели, трябва да им помогнем. И ние, господа съдебни заседатели, ще им помогнем.

Речта на великия комбинатор събуди сред слушателите различни чувства.

Полесов не разбра своя нов приятел — младия гвардеец.

„Какви деца? — помисли си той. — Защо деца?“

Иполит Матвеевич дори не си даваше труд да разбере нещо. Той отдавна беше махнал с ръка на всичко, седеше мълчалив и от време на време надуваше бузи.

Елена Станиславовна се натъжи.

Никеша и Владя гледаха предано синята жилетка на Остап.

Собственикът на „Бързоопак“ бе извънредно доволен.

„Добре уредено — реши той, — под такава форма и пари могат да се дадат. В случай на успех — моите уважения! Не излезе ли нищо — аз съм петото колело. Помогнал съм на децата и — край!“

Чарушников размени многозначителен поглед с Дядев и оценявайки напълно конспиративното умение на докладчика, продължи да търкаля хлебни топчета по масата.

Кислярски бе на седмото небе.

„Златна глава“ — мислеше той. Струваше му се, че никога досега не е обичал тъй силно безпризорните деца, както тази вечер.

— Другари — продължаваше Остап. — Нужна е незабавна помощ. Трябва да измъкнем децата от хищните лапи на улицата и щети измъкнем оттам. Да помогнем на децата. Нека помним, че децата са цветята на живота. Приканвам ви още сега да направите своите вноски, за да помогнем на децата, само на децата и на никого другиго. Разбирате ме, нали?

Остап извади от страничния си джоб кочан с квитанции.

— Моля да направите вноските си. Иполит Матвеевич ще потвърди моите пълномощия.

Иполит Матвеевич наду бузи и кимна с глава. Сега дори недосетливите Никеша и Владя и вечно улисаният шлосер разбраха скрития смисъл на алегориите на Остап.

— По старшинство, господа — каза Остап, — ще започнем с уважаемия Максим Петрович.

Максим Петрович почна да се върти на стола и едва му се откъснаха от сърцето тридесет рубли.

— При по-добре времена ще дам повече! — заяви той.

— По-добрите времена скоро ще настъпят — рече Остап. — Впрочем това не се отнася до безпризорните деца, които представлявам в този момент.

Никеша и Владя дадоха осем рубли.

— Малко е, млади хора.

Младите хора поруменяха.

Полесов изтича до вкъщи и донесе петдесет.

— Браво; хусар! — каза Остап. — За хусаря-частник о мотор това на първо време е достатъчно. А какво ще каже търговското съсловие?

Дядев и Кислярски дълго се пазариха и оплакваха от обмяната. Остап бе неумолим.

— Считам тези разговори за излишни в присъствието на Самия Иполит Матвеевич.

Иполит Матвеевич кимна. Търговците пожертвуваха в полза на дечицата по двеста рубли.

— Всичко четиристотин осемдесет и осем рубли — обяви тържествено Остап. — Ех! Дванадесет рубли не стигат да закръглим сумата.

Елена Станиславовна, която дълго се въздържа, отиде в спалнята и донесе чантичката си с недостигащите дванадесет рубли.

Останалата част от заседанието бе претупана набързо и имаше по-малко тържествен характер. Остап започна да се шегува. Елена Станиславовна съвсем се разнежи. Гостите постепенно се разотидоха, след като се сбогуваха почтително с организаторите.

— За деня на следващото заседание ще ви бъде съобщено специално — казваше Остап на сбогуване, — най-строга дискретност. Акцията за подпомагане на децата трябва да бъде запазена в тайна… Това впрочем е само във ваш личен интерес.

При тия думи Кислярски помисли да даде още петдесет рубли, но да не идва повече на никакви заседания. Той едва се сдържа.

— Е — каза Остап, — да тръгваме. Надявам се, че вие, Иполит Матвеевич, ще се възползувате от гостоприемството на Елена Станиславовна и ще пренощувате у нея. Пък и за конспирацията е полезно да се разделим за известно време. Аз тръгвам.

Иполит Матвеевич отчаяно смигаше На Остап, но той се направи, че не забелязва и изскочи на улицата.

Когато отмина квартала, изведнъж си спомни, че в джоба му лежат петстотин честно спечелени рубли.

— Файтонджия! — викна той. — Карай във „Феникс“!

— Може — каза файтонджията и откара бавно Остап до затворения ресторант.

— Какво е това? Затворено?

— По случай Първи май.

— Ах, да ги… Да имаш пари, а да няма къде да се повеселиш! Хайде, карай тогава на улица Плеханов. Знаеш ли я?

Остап реши да отиде при годеницата си.

— Как я казваха преди тая улица? — запита файтонджията.

— Не зная.

— Къде ще вървим тогава? И аз не зная.

Въпреки това Остап му заповяда да кара и да търси.

Час и половина се влачиха те по пустия спящ град, питаха нощните пазачи и милиционерите. Един милиционер дълго мисли и най-сетне съобщи, че улица Плеханов сигурно е бившата Губернаторска.

— Е, добре, Губернаторска! Знам я много добре. Двайсет и пет години карам по Губернаторска.

— Е, хайде, карай тогава!

Стигнаха на Губернаторска, но тя излезе не Плеханов, а Карл Маркс.

Озлобеният Остап възобнови търсенето на загубената улица Плеханов. Ала не я намери.

Зората хвърли бледна светлина по лицето на богатия страдалец, който не успя да се повесели.

— Карай в „Сорбона“! — кресна той. — И това ми било файтонджия! Да не знае къде е улица Плеханов!

 

Чертозите на вдовицата Грицацуева искряха от блясък. На челно място на сватбената трапеза седеше попът спатия — синът на турския поданик. Той бе елегантен и пиян. Гостите се веселяха.

Младоженката не бе вече млада. Имаше не по-малко от тридесет и пет. Природата я бе дарила щедро. Имаше си всичко: гърди като дини, нос като патладжан, писани бузи и тлъст врат. Тя обожаваше новия си мъж и много се страхуваше от него. Поради това го наричаше не по име, дори не по бащино име, което тя никога не узна, а по презиме: другарю Бендер.

Иполит Матвеевич отново седеше на многожелания стол. През всичкото време на сватбената вечеря той подскачаше на него, за да усети твърдо. Понякога успяваше. Тогава всички присъствуващи му харесваха и той започваше като бесен да крещи към младоженците: „Горчиво! Горчиво!“

През цялото време Остап държеше речи, вдигаше тостове и наздравици. Пиха за народното просвещение и за напоителната система на Узбекистан. След това гостите започнаха да се разотиват — Иполит Матвеевич се спря във вестибюла и пошепна на Бендер:

— Не се бавете! Там са.

— Вие, користолюбецо — отвърна му пияният Остап, — ме чакайте в хотела. Не мърдайте никъде. Всяка минута може да дойда. В хотела платете по сметка. Всичко да бъде готово. Адио, фелдмаршале! Пожелайте ми лека нощ.

Иполит Матвеевич му пожела лека нощ и отиде в „Сорбона“ да се вълнува.

В пет часа сутринта Остап се появи със стола. Иполит Матвеевич замря от изненада. Остап сложи стола сред стаята и седна.

— Как успяхте? — проговори най-сетне Воробянинов.

— Много просто, по семейному. Вдовицата спи и сънува. Жал ми беше да я будя. „В зори ти не я буди.“ Уви! Трябваше да оставя бележка на любимата: „Заминавам на доклад в Новохоперск. За обед не ме чакай. Твой Лалугер.“ А стола грабнах от трапезарията. В тоя ранен час няма трамвай — по пътя си почивах на стола.

Иполит Матвеевич с ръмжене се спусна към стола.

— Тихо — рече Остап, — трябва да се действува без шум.

Той извади от джоба си клещи; почна усилена работа.

— Заключихте ли вратата? — попита Остап.

Отблъсквайки нетърпеливия Воробянинов, Остап внимателно разпра стола, като се стараеше да не изхаби английската дамаска на цветчета.

— Сега няма такъв материал, трябва да се запази. Глад за стоки, какво да се прави!

Всичко това доведе Иполит Матвеевич до крайно раздразнение.

— Готово — рече Остап тихо.

Той повдигна плата и започна да рови с двете си ръце между пружините. Вената на челото му се изду.

— Е? — повтаряше Иполит Матвеевич на различни гами. — Е? Е?

— Е-е-е! — отвърна Остап раздразнен. — Шансът е един срещу единадесет. И този шанс…

Той поразрови хубавичко стола и завърши:

— И този шанс засега не е в наша полза.

Изправи се в целия си ръст и започна да чисти коленете си. Иполит Матвеевич се спусна към стола.

Брилянти нямаше. Той оклюма. Но Остап бе все така бодър.

— Сега нашите шансове се увеличиха.

Той закрачи из стаята.

— Нищо! Този стол излезе по-скъп на вдовицата, отколкото на нас.

Остап измъкна от задния си джоб златна брошка със стъклени камъчета, куха златна гривна, половин дузина позлатени лъжички и цедка за чай.

В мъката си Иполит Матвеевич дори не съобрази, че е станал съучастник на най-обикновена кражба.

— Долна постъпка — забеляза Остап, — но съгласете се, че не можех да напусна любимата жена, без да запазя за нея някакъв спомен. Ала не бива да губим време. Това е само началото. Краят е в Москва. А мебелният музей не ти е вдовицата; там ще бъде по-мъчничко!

Съдружниците натикаха частите на стола под кревата, преброиха парите (заедно с пожертвуванията в полза на децата те бяха петстотин тридесет и пет рубли) и тръгнаха за гарата да вземат влака за Москва.

Трябваше да минат с файтон през целия град.

На улица Кооперативна те видяха Полесов, който тичаше по тротоара като плаха антилопа. Гонеше го вратарят от жилищен дом №5 на Перелешинска. Когато завиваха зад ъгъла, концесионерите забелязаха, че вратарят настигна Виктор Михайлович и започна да го налага. Полесов крещеше: „Милиция!“ и „Простак!“

До тръгването на влака те седяха в клозета от страх да не се срещнат с любимата жена.

Влакът отнасяше приятелите в шумния център. Те се лепнаха на прозореца.

Вагоните минаваха край Гусишче.

Изведнъж Остап изрева и стисна Воробянинов за ръката.

— Гледайте, гледайте! — викна той. — По-скоро! Алхен, к-ку-чият му син!…

Иполит Матвеевич погледна надолу. Край насипа снажен мустакат юначага мъкнеше количка, натоварена с червеникав хармониум и пет прозоречни рамки. А друг свенлив гражданин със сива рубашка потикваше количката.

Слънцето се показа през облаците. Блеснаха кръстовете на църквите.

Кискайки се, Остап се подаде от прозореца и викна:

— Пашка! На битпазар ли отиваш?

Паша Емилиевич вдигна глава, но видя само буфера на последния вагон и още по-енергично заработи с крака.

— Видяхте ли? — радостно запита Остап. — Очарователно! Работят хората!

Остап потупа по гърба натъжилия се Воробянинов.

— Нищо, драги! Не падайте духом! Заседанието продължава. Утре вечер сме в Москва!