Стивън Кинг
Дългата разходка (9)

Девета глава

„Много добре, Нортуестърн, а сега идва ред на най-трудния въпрос, който носи десет точки“.

Алън Лудън, „Колежанска викторина“

В един часа на обед Гарати направи поредната равносметка.

Изминати сто и петнадесет мили. Намираха се на четиридесет и пет мили северно от Олдтаун, на сто двадесет и пет мили от столицата на щата — Оугюста, на сто и петдесет мили от Фрипорт (или повече… Гарати изведнъж се уплаши, че между Оугюста и Фрипорт са повече от двадесет и пет мили) и вероятно на двеста и тридесет мили от границата с Ню Хемпшир. Поне до момента, преобладаващото мнение бе, че Разходката ще стигне дотам.

За известно време — приблизително час и половина — никой не получи картон. Всички вървяха, без да чуват възторжените възгласи на подредените край пътя зрители, вперили погледи в проточилата се чак до хоризонта гора. Гарати откри свеж извор на болка в левия си прасец, който бързо се сля с нестихващата болезненост в колената и паренето на ходилата.

Някъде към обед, когато горещината започна да става непоносима, карабините отново напомниха за себе си. Момче на име Треслър, 92, получи слънчев удар и беше застрелян докато лежеше в несвяст на пътя. Друго момче получи конвулсии и картон, докато се влачеше по асфалта с отекъл език, издавайки мъчителни звуци. Аронсон, 1, получи схващане и на двата крака и беше застрелян застанал на осевата линия, с лице обърнато към слънцето. В един без пет още едно момче, което Гарати не познаваше получи слънчев удар.

„Ето докъде стигнах — замисли се Гарати. — Влача се с подпухнали крака, под прицела на пушките и гледам как се стичат едри капки пот по врата на някоя предстояща жертва. Ето докъде я докарах, само че вече няма връщане назад.“

Прогърмяха изстрели и групичка ученици, издигнали сенник край пътя, за да посрещнат шествието, изръкопляскаха развълнувано.

— Искам при нас да дойде Майорът — занарежда с отпаднал глас Бейкър. — Искам да се срещна с Майорът.

— Какво? — попита почти механично Ейбръхам. Само за няколко часа бе придобил ужасно измършавял вид. Очите му бяха хлътнали навътре в орбитите. Някакво неясно подобие на брада допълваше общата мрачна картина.

— Искам да се изпикая върху него — рече Бейкър.

— Успокой се — каза Гарати. — Просто трябва да се успокоиш.

И трите му предупреждения вече бяха отпаднали.

— Ти се успокой — натърти Бейкър. — Виж какво щеше да стане одеве.

— Нямаш право да мразиш Майора. Да не те е накарал на сила.

— Да ме е накарал насила? НАСИЛА? Той ме УБИВА, ето какво прави!

— Но това не значи…

— Млъквай — отсече рязко Бейкър и Гарати млъкна. Той се почеса замислено по врата и вдигна поглед в небето. Сянката му се бе смалила и се губеше някъде под краката. Гарати надигна третата манерка за деня и я пресуши.

— Съжалявам — обади се Бейкър. — Не исках да прозвучи грубо. Краката ми…

— Разбирам — рече Гарати.

— Всички вървим натам — продължи Бейкър. — Мисля си, че най-лошото е точно сега.

Гарати затвори очи. Спеше му се.

— Знаете ли какво ми се иска да направя? — рече Пиърсън. Вървеше между Гарати и Бейкър.

— Да пикаеш на Майора — предположи Гарати. — Всички искат да пикаят на Майора. Ако въобще посмее да се появи отново, предполагам, че всички участници ще го наобиколят, ще си смъкнат циповете и ще го удавят…

— Не, не искам това — Пиърсън вървеше като човек, в последния съзнателен стадий на пиянството. Главата му се поклащаше надолу при всяка крачка. Клепачите му се развяваха като кепенци. — Това, което искам няма нищо общо с Майора. Искам да отбия в полето, да легна и да затворя очи. Просто да се излегна по гръб сред житата…

— В Мейн няма жита — рече Гарати. — Тука косим сено.

— Добре де, в сеното. И да напиша поема. Докато заспя.

Гарати затършува из джобовете на колана, за да открие, че повечето са вече празни. Най-накрая напипа едно пакетче соленки и ги изяде, като ги размекваше с вода.

— Чувствам се като сито — рече той. — Пия вода и само след няколко минути тя избива по кожата ми.

Отново проехтяха изстрели и поредната фигура се строполи като захвърлена кукла.

— Шедирийсед и пфет — каза присъединилия се към тях Скрам. — Срува ми се, ше фри такова темпо няма да штигнем и до Портленд.

— Нещо не ми звучиш добре — отвърна Пиърсън като го гледаше внимателно.

— Топре, ше съм мноко страв фисически — отвърна жизнерадостно Скрам. — Инаше треската да ме е сфалила досега.

— Божичко, как въобще успяваш да се задържиш на крака? — възкликна Ейбръхъм и в гласа му се долови нещо като религиозно страхопочитание.

— Ас ли? За мен ли кофоришш? — попита Скрам. — Покледни ко само! Как той се търши на краката си? Тофа искам да зная? — той посочи с пръст Олсон.

От два часа насам Олсон не беше промълвил нито дума. Дори не бе докоснал с пръст новата си манерка. Помътнелия му поглед беше фиксиран някъде напред. Лицето му с набола рядка брада имаше ужасно болнав вид. Към общата картина се прибавяше и косата — сплъстена отзад и разчорлена на челото. Устните му бяха напукани и изпръхнали. Езикът му се подаваше от ъгъла на устата, като умряла змия от дупка. Вместо розов, той бе придобил тъмно ливидно оцветяване и по него бе полепнал прах.

„Той е там — помисли си Гарати. — Там е. Там, където Стебинс каза, че ще идем всички рано или късно. Колко навътре в себе си е отишъл? Фатоми^[1]? Мили? Светлинни години? Колко навътре и колко тъмно е там?“ И отговорът сякаш дойде от само себе си: Достатъчно навътре, за да можеш да погледнеш навън. Там някъде е сега и Олсон, но мракът му пречи да види светлината отвън.

— Олсон? — повика го тихо той. — Олсон?

Олсон не отговори. Нищо не помръдваше в него, освен краката.

— Ако знаете само как ми се иска да си прибере най-сетне езика — нервно прошепна Пиърсън.

А Разходката продължаваше.

Гората отстъпи встрани и пътят навлезе в поредното открито пространство. От двете страни на пътя бяха подредени в гъста редица зрители. Тук-там се виждаха табели с името на Гарати. После гората се върна. Но дори и тя не можеше да обезкуражи зяпачите. Все по-често са оказваше запълнен и банкета на пътя. Хубави момиченца с къси поли и блузки. Момчета със спортни гащета и фланелки без ръкави.

„Щастлива ваканция“ — помисли си Гарати.

Вече нямаше сили да съжалява, че е стигнал дотук, прекалено уморен бе, за да съжалява за каквото и да било. Каквото станало, станало. Нямаше сила на този свят, която да промени нещата. „Съвсем скоро, — помисли си той — дори няма да имам сили да говоря с приятелите си“. Искаше му се да може да се скрие вътре в себе си, както малките деца се крият от тревогите си вечер под юргана. Тогава всичко щеше да е много по-просто.

От доста време не му даваха мира думите на Макврайс. Че всички те са били измамени, подлъгани. „Но това не може да е вярно — повтаряше си упорито той.“ Поне един от тях не е бил измамен. Един от тях щеше да измами всички останали… не е ли така?

Той облиза устни и отпи глътка вода.

Минаха покрай огромна зелена табела, която ги уведомяваше, че до главната магистрала остават 45 мили.

— Това е то — рече той, без да се обръща специално към някой. — До Олдтаун остават четиридесет и пет мили.

Никой не отговори и Гарати тъкмо обмисляше дали да не забави ход, за да се изравни с Макврайс, когато достигнаха поредния кръстопът и някаква жена започна да пищи. Цялото движение беше отбито и тълпата се притискаше към поставените от полицията прегради. Тълпата размахваше ръце, окуражителни надписи и туби с лосион против изгаряне.

Жената, която пищеше имаше едро, червендалесто лице. Тя се хвърли към една от преградите и я помете, повличайки след себе си дълго, яркожълто въже. В следващия миг жената се вкопчи в яростна битка с полицаите, които се опитваха да я задържат. Хапеше ги със зъби и ги дращеше с нокти. Полицаите пъшкаха от усилие.

„Познавам я — помисли си Гарати. — Не я ли познавам отнякъде?“

Тази синя забрадка. Тези опустошени от мъка очи. Дори роклята в морскосиньо и подаващия се отдолу комбинезон. Всичко това му бе странно познато. Жената продължаваше да пищи неразбрано. Тя вкопчи ръка в лицето на полицая, който я държеше — опитваше се да я задържи — и изпод пръстите й останаха кървави дири.

Гарати мина само на десетина крачки от нея. Докато минаваше покрай нея внезапно се сети къде я е виждал — нямаше никакво съмнение, че това бе майката на Пърси. Пърси, който се опита да се промъкне незабележимо в гората и вместо това попадна в отвъдния свят.

— Искам си момчето! — ревеше тя. — Искам си момчето!

Тълпата я подкрепяше ентусиазирано и я окуражаваше да продължи. Едно малко момче се изплю отзад на крака й и после се скри в мелето.

„Джен — помисли си Гарати. — Вървя заради теб, Джен. Майната им на всички тия лайна. Кълна се в Бога, ще дойда при теб.“ Но може би Макврайс бе прав. Джен не искаше да отиде при нея. Тя плачеше. Молеше го да промени решението си. „Това може да почака, не искам да те загубя, моля те, Рей, не бъди глупав, Дългата разходка е само един вид убийство…“

Седяха на една пейка зад естрадата. Беше преди един месец, през април. Гарати бе преметнал ръка през раменете й. Тя си беше сложила от парфюма, дето й подари за рождения ден. Полъхваше го някаква тайнствена, момичешка миризма, вълнуваща и незабравима. „Трябва да отида — рече й той тогава, — трябва, не разбираш ли, трябва“.

„Рей, ти не разбираш с какво си се захванал. Рей, моля те, недей. Обичам те“.

„Е — мислеше си той, докато крачеше надолу по пътя — тя се оказа права. Май наистина не знаех с какво съм се захванал“.

„Но и сега не знам. Това е най-лошото. Това е чистата и неподправена истина“.

— Гарати?

Той подскочи стреснат от този глас. Изглежда беше задрямал. Макврайс отново вървеше редом с него.

— Как се чувстваш?

— Чувствам? — повтори предпазливо Гарати. — Мисля, че добре. Мисля, че се чувствам добре.

— Баркович всеки миг ще свърши — рече Макврайс с едва прикрита радост. — Сигурен съм. Вече си говори сам. И куца.

— Ти също куцаш — каза Гарати. — И Пиърсън. И аз.

— Кракът ме наболява, нищо сериозно. Но Баркович… той непрестанно си разтрива краката. Мисля, че е разтегнал някой мускул.

— Защо го мразиш толкова много? Защо не Коли Паркър? Или Олсон? Или пък всички нас?

— Защото само Баркович осъзнава какво върши.

— Знае, че е дошъл за да победи, това ли искаш да кажеш?

— Въобще не си разбрал, Рей.

— Чудя се, дали ти си наясно — отвърна Гарати. — Съгласен съм, че е копелдак. Може би точно копелдакът има най-голям шанс да победи.

— Добрите винаги са последни?

— Откъде, по дяволите, да знам?

Минаха покрай мъничко училище, състоящо се от една класна стая. Децата бяха излезли на двора и махаха. Няколко момчета се бяха покатерили на гимнастическите уреди и това напомни на Гарати за мъжете, които им махаха от купищата с трупи.

— Гарати! — извика едно от тях. — Рей Гарати! Гарати-и-и-и! — едно дребничко момче с разчорлена руса коса му махаше най-отгоре. Гарати му помаха развълнуван. Момчето се преметна, увисна на крака и продължи да маха. Гарати изпита известно облекчение, когато училищния двор се загуби зад тях. Кой знае защо цялата сцена му подейства подтискащо.

Пиърсън се присъедини към тях.

— Мислих за някои неща.

— Пази си силите — пресече го Макврайс.

— Слабостта, човече. По-скоро е слабост.

— И за какво си мисли? — попита Гарати.

— За това колко ще е трудно за предпоследното момче.

— Защо да е трудно? — попита Макврайс.

— Ами… — Пиърсън разтърка очи и после се загледа в един катурнат преди време от гръмотевица бор. — Представи си, да надвървиш всички, всички, с изключение на последния. Редно си е да има Награда за втория, ето какво си мисля.

— Каква? — попита с безизразен глас Макврайс.

— Не знам.

— Може би да му дарят живота? — предложи Гарати.

— Кой ще бие толкова път за това?

— Никой, може би, преди да започне Разходката. Но в този момент, ще съм щастлив да получа и това, по дяволите Наградата, по дяволите „всичко каквото ти се прииска“. А ти?

Пиърсън се замисли за доста дълго време.

— Просто не виждам смисъл във всичко това — заключи той, сякаш се извиняваше.

— Кажи му, Пит — рече Гарати.

— Какво да му кажа? Той е прав. Или целият банан, или никакъв банан.

— Ти си луд — рече без особена увереност Гарати. Беше му ужасно горещо, чувстваше се разнебитен от умора и някъде дълбоко зад очите му вече се зараждаше неприятна тъпа болка. Помисли си, че може би така започва слънчевия удар. Може би така е по-добре. Изпадаш в някакво странно полусънно състояние и после се събуждаш умрял.

— Прав си — отвърна миролюбиво Макврайс. — Всички ние сме луди, иначе нямаше да сме тук. Но мисля, че това го изяснихме доста отдавна. Ние искаме да умрем, Гарати. Не си ли го проумял още с дебелата си, луда глава. Погледни Олсон. Череп върху пръчка. Как ще ме убедиш, че не иска да умре. Не можеш. Второ място ли? Стига му и на първият, че ще трябва да преживее целия този ужас преди да се измъкне.

— Не ме интересува твоята шибана психоистория — произнесе с печален глас Пиърсън. — Просто си мислех каква трагедия ще е за втория.

Гарати избухна в смях.

— Какъв глупак си само! — рече той.

Макврайс също се разсмя.

— Сега вече започваш да виждаш нещата от моята гледна точка. Попечи се още малко на слънце, поизпържи си мозъчето в кутийката и тогава вече от теб ще направим истински вярващ.

Разходката продължи.

Слънцето сякаш бе залепнало на небосвода. Живакът се покачи до седемдесет и девет градуса^[2] (едно от момчетата носеше джобен термометър) и само след няколко минути удари осемдесет.

„Осемдесет — помисли си Гарати. — Осемдесет. Не е чак толкова топло. През юли температурата достига с десет градуса повече. Осемдесет. Чудесна температура да се изтегнеш на шезлонг в градината под някое дърво и да похапваш салатка с маруля. Осемдесет. Идеално време да се буфнеш в реката, о, Божичко, какво неописуемо удоволствие! Водата отгоре е топла, но надолу към краката става хладна, усещаш течението как те дърпа, има и пиявици, но те се вадят лесно, стига да не си някое шубе. Такова изобилие от вода, която залива тялото ти. При тази мисъл кожата му настръхна. Осемдесет. Чудесна температура да се съблечеш по бански и да се изтегнеш в хамака на двора с някоя книжка в ръка. И после да задремеш. Веднъж се излегнаха в хамака двамата с Джен и се люшкаха докато оная работа му се надърви и той я усещаше като горещ патладжан опрян в корема си. Тя изглежда нямаше нищо против. Осемдесет. Да летиш с «Шевролет» по магистралата.“

Осемдесет. Осемдесетосемдесетосемдесет. Звучеше като налудничава песничка.

— Нихога досега не ми е било толкофа корещо — избоботи през запушения си нос Скрам. Лицето му беше зачервено и обляно в пот. Той бе съблякъл ризата си и сега вече беше гол до кръста. Потта се стичаше надолу по гърдите му на малки ручейчета.

— По-добре си сложи ризата — рече Бейкър. — Привечер може да се простудиш. И тогава наистина ще си хванеш белята.

— Проклета гжега — рече Скрам. — Напрафо искарям.

— Ще вали — Бейкър вдигна глава и огледа небето, на което не се виждаше никакво облаче. — Трябва да завали.

— Това на кого го казваш — намеси се Коли Паркър. — Никога през живота си не съм попадал в по-скапан щат от тоя.

— Щом не ти харесва защо не си идеш у дома? — попита Гарати и се изкиска с глупава усмивка.

— Напъхай си го отзад.

Гарати се насили да отпие само няколко глътки от манерката. Страх го беше да не получи водни крампи. Това ще е ужасно неприятен начин да напусне играта. Веднъж вече бе получавал и това му стигаше да ги запомни за цял живот. Случи се докато помагаше на съседите — Еулсови — да си приберат сеното. В плевнята беше непоносимо горещо, бяха се подредили в индианска нишка и си подхвърляха един на друг седемдесет и петфунтовите бали слама. Гарати допусна тактическа грешка като изпи близо три кани леденостудена вода, която мисис Еул бе донесла. Последва остра пронизваща болка в гърдите, главата и корема, краката му се подгънаха, той се строполи върху купищата слама и оттам тупна в каросерията на камиона. Мистър Еул го придържаше за раменете, докато Гарати повръщаше от каросерията долу на земята. Чувстваше страхотна слабост, всичко го болеше. После го изпратиха у дома — момче, което не бе издържало на първия тест за мъжественост. Прибра се целия покрит със слама. Докато вървеше към къщи, усещаше как слънцето блъска в оголения му врат като десетфунтов чук.

Той потрепера конвулсивно и почувства, че го заливат горещи вълни. Болката зад очите рязко се увеличи… колко малко го делеше от ръба на пропастта.

Гарати хвърли поглед на Олсон. Олсон беше тук. Езикът му изглеждаше направо черен. Лицето му беше мръсно. Очите му се взираха невиждащо. Поне не съм като него. Мили Боже, поне не съм като него. Моля те, не искам да си отивам по този начин.

— Тая жега ще ни довърши — обяви мрачно Бейкър. — Няма да стигнем до Ню Хемпшир. Готов съм да се обзаложа.

— Преди две години имаше суграшица — рече Ейбръхам. — Тогава стигнаха чак отвъд границата. При това четирима.

— Да, но с жегата е по-друго — обясни Дженсън. — Когато ти е студено можеш да вървиш по-бързо и да се стоплиш. Но когато ти е горещо и вървиш по-бавно… най-много съвсем да изстинеш. Нали е така?

— Няма справедливост — гневеше се Коли Паркър. — Защо, по дяволите, не преместят маршрута на Разходката през Илинойс, където е по-равно?

— Аз мпредмпочитам Мбейн — избоботи Скрам. — Сашто кълнеш толкофа мноко, Паргър?

— А ти защо непрестанно си бършеш мръсния нос? — попита го Паркър. — Защото съм си такъв, ето защо. Някакви възражения?

Гарати погледна часовника си — беше спрял на 10:16. Изглежда бе забравил да го навие.

— Някой да има точно време? — попита той.

— Чакай аз — Пиърсън примижа към часовника си. — Единадупи се без петнагъзи се, Гарати.

Всички се разсмяха.

— Хайде, казвай — повтори Гарати. — Часовникът ми е спрял.

Пиърсън погледна отново.

— Два и две минути — той вдигна поглед в небето. — Още дълго няма да залезе слънцето.

Слънцето беше увиснало безжалостно над гористия хоризонт. Все още беше далече оня час, в който лъчите му ще почнат да хвърлят дълги сенки на пътя. На Гарати му се стори че далеч на юг небето е посивяло, сякаш се задаваше буря, но после реши че е сметнал желаемото за действително. Ейбръхам и Коли Паркър обсъждаха апатично предимствата и недостатъците на четирицилиндровите карбуратори. Никой от останалите не беше предразположен за приказки и затова Гарати отстъпи към края на пътя, като помахваше от време на време на ентусиазираните зяпачи.

Участниците вече не бяха така пръснати на пътя, както в началото. Авангардът се виждаше съвсем ясно — най-отпред вървяха две високи момчета, привързали кожените си якета на кръста. В слуховете, за тях се казваше, че двамата били любовници, но Гарати вече вярваше на слуховете, колкото вярваше, че Луната е направена от зелено сирене. Момчетата нямаха оня преднамерено женствен вид и по нищо не се отличаваха от останалите… всъщност, едва ли това имаше някакво отношение по споменатия въпрос. Нито пък му влизаше в работата. И все пак…

Точно зад двете момчета вървеше Баркович. По петите го следваше Макврайс, без да го изпуска от очи. Жълтата шапка се полюшваше все така предизвикателно от задния джоб на Баркович и той с нищо не показваше, че е на път да свърши скоро. Гарати си помисли, че от двамата Макврайс изглеждаше доста по-близо до края на силите си.

Зад Макврайс и Баркович крачеше рехава групичка от седем-осем момчета, една от ония групи, които непрестанно се образуваха и разпадаха по време на Дългата разходка. После идваше една съвсем малка група и след това бяха Скрам, Пиърсън, Бейкър, Ейбръхам, Паркър и Дженсън. Неговата група. В началото имаше и други, но сега вече с мъка си спомняше имената им.

Зад тях се бяха оформили две групи, а между отделните групи се бяха разпръснали в безпорядък самотниците. Някои от тях, подобно на Олсон, бяха потънали в себе си, сякаш вървяха в кататонен ступор. Други, между тях и Стебинс, просто предпочитаха собствената си компания. Но почти всички имаха едно и също, болезнено напрегнато изражение на лицето. Гарати вече добре познаваше това изражение.

Дулата на карабините се насочиха към един от самотниците, който Гарати по случайност разглеждаше в този момент. Беше дребно на ръст, но добре развито момче, облечено с пропит от пот зелен потник. Гарати имаше чувството, че същото момче получи последно предупреждение преди около половин час. Момчето хвърли ужасен поглед на войниците и ускори крачка. Карабините изгубиха злокобния си интерес към него, поне за момента.

Внезапно Гарати почувства съвсем безпричинно повдигане на духа. Едва ли им оставаха повече от четиридесет мили до Олдтаун и цивилизацията — ако въобще можеше да се каже, че четиридесет мили са малко, или че Олдтаун е цивилизация. Вероятно ще са там късно тази нощ, за да излязат на главната магистрала. В сравнение с този път магистралата ще е направо летище. На магистралата можеш да си вървиш бос по тревистата ивица по средата, стига да искаш, разбира се. Да чувстваш хладината под краката си. Исусе мили, това ще е направо чудесно! Той обърса чело с опакото на ръката си. Може би все пак нещата ще се уредят. Оловносивата стена сякаш беше по-близо и наистина приличаше на буреносни облаци.

Карабините се насочиха надолу и Гарати дори не можа да подскочи от изненада. Момчето със зеления копринен потник получи картон и сега лежеше с очи вперени в слънцето. Дори смъртта не беше чак толкова лоша — може би. Всички, дори и Майорът, рано или късно ще се изправят лице в лице с нея. Така че, в края на краищата — кой кого е измамил? Той си отбеляза наум, да използва този довод при следващия разговор с Макврайс.

Гарати застъпва малко по-бодро и си обеща да помаха на първото хубаво момиче, което види край пътя. Но преди да се покаже първото хубаво момиче, край пътя се появи дребният италианец.

Беше направо като карикатура на италианец, с ниския си ръст, смачканата шапка и засуканите мустаци. Махаше възторжено с ръце, ухилен широко, с блеснали на слънцето невероятно бели и невероятно квадратни зъби.

Точно до пътя беше спрян фургон с вдигнати отстрани кепенци и спуснат на крака плот. Плотът беше гъсто посипан с едри буци лед и между тях като разцъфнали петунии надзъртаха яркорозови резани диня.

Гарати усети, как стомахът му направи двойно салто, като някой цирков скачач. Отгоре на фургона пишеше с едри букви:

ДОМ Л’АНТИО ОБИЧА ВСИЧКИ УЧАСТНИЦИ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА.

ДА ВИ Е СЛАДКО МОМЧЕТА!

Няколко от Участниците, между които Ейбръхам и Коли Паркър се втурнаха към фургона. Всички получиха предупреждения. Движеха се с повече от четири мили в час, но в неправилна посока. Дом Л’Антио ги видя че идват и се разсмя с чист, жизнерадостен смях. Той плесна с ръце, загреба в шепи парчета лед и резани диня и заобиколи плота за да посрещне Участниците. Гарати почувства, че устата му пресъхва от желание. „Няма да му позволят — повтаряше си той. Както не позволиха на продавача на безалкохолни напитки“. И след това: „О, Божичко, колко ли е вкусно само! Защо поне този път не ни оставят? Откъде ли е намерил дини по това време на годината?“

Участниците се прилепиха към жълтите въжета, които ограждаха пътя и тълпата от двете страни на фургона пощуря от радост. Чуха се втори предупреждения и миг по-късно изникнаха сякаш от земята трима щатски полицаи за да попречат на Дом в замисленото дело. Гласът на Дом надви шума на тълпата:

— Какво значи това? Защо да не мога? Това са си мои пъпеши бе, ченге просто! Ще ги давам на когото си искам, ясно ли ти е? Хей! Какво правиш? Разкарай се оттук, задник вмирисан!

Един от полицаите се пресегна да бутне парчетата диня в ръцете на Дом. Другият го заобиколи и блъсна вдигнатите кепенци на фургона.

— Копелета мръсни! — изкрещя с цяло гърло Гарати. Викът му полетя в ясния ден като стъклено копие, един от полицаите се извърна изненадан към него и се изцъкли като куче, което го душат.

— Вонящи копелета! — продължи да крещи Гарати. — Бих искал и досега да гниете в утробите на майките си, курвенски синове!

— Давай, Гарати! — извика някой и това разбира се беше Баркович, ухилен като сцепена зелка и размахващ заплашително юмручетата си към щатските полицаи. — Кажи им…

И в този миг всички започнаха да крещят, а полицаите съвсем не бяха подготвени като войниците от Дългата разходка, които зад гърба си имаха дългогодишна служба в Националните Бригади. Лицата им пламнаха от срам, но въпреки това те продължиха да избутват Дом встрани от пътя.

Дом или забрави познанията си по английски, или реши че не си заслужава усилието. Той започна да ниже сочни италиански псувни. Тълпата освиркваше полицаите. Една жена с голяма сламена шапка на главата запрати транзистора си по тях. Транзисторът прасна един от полицаите по главата и му катурна фуражката. Гарати внезапно изпита съжаление към него, но въпреки това продължи да крещи. Просто вече не можеше да спре. Зачуди се откъде му е дошла на ум думата „курвенски синове“, не можеше да си спомни да я е срещал преди където и да било.

И тъкмо когато изглеждаше, че Дом Л’Антио ще се изгуби от погледите им зад фургона, дребният италианец внезапно се провря между полицаите и се втурна назад. Тълпата се разтвори пред него и после мигновено се затвори — за да попречи на преследвачите му. Един от полицаите го препъна с крак, после се хвърли напред, сграбчи го за краката и го събори. В последния миг преди да загуби равновесие Дом хвърли напред стиснатите в ръка резани диня.

— ДОМ Л’АНТИО ВИ ОБИЧА ВСИЧКИ!

Тълпата ревеше като обезумяла. Дом се просна в прахта и миг по-късно ръцете му бяха оковани в белезници. Резанчетата диня полетяха във въздуха над главите им, Гарати вдигна триумфално ръце и извика радостно, когато видя как Ейбръхам сграбчва едно от тях.

Някои от останалите получиха трето предупреждение докато се навеждаха да вдигнат разхвърляните по шосето резанчета, но колкото и странно да бе — никой не беше застрелян, въпреки че поне пет-шест момчета успяха да докопат парчета диня. Всички Участници ръкопляскаха възторжено за умелия пробив, единодушно проклинаха войниците и се уверяваха един друг, че са зърнали макар и мимолетно огорчение на иначе каменните им лица.

— Обичам ви всички! — извика Ейбръхам. Ухиленото му лице бе изпоцапано със сок от диня. Той изплю няколко динени семки.

— Проклет да съм — щастливо подскачаше Коли Паркър. — Проклет да съм, ако не го сторя — той заби нос в парчето диня, загриза го лакомо и изведнъж го счупи на две. После хвърли половината на Гарати, който от изненада щеше да падне.

— Ето и на теб, селски хитрецо! — извика Коли. — Да не кажеш после, че съм бил стиснат!

Гарати се разсмя.

— Майната ти! — отвърна той. Динята беше толкова студена, студена. Част от сока му влезе в носа, друга част потече по брадата, но, сладки небеса, какво удоволствие беше да се стича този нектар в гърлото! С мъка се спря на половината. — Пит! — Гарати му подхвърли остатъка.

Макврайс го сграбчи с ловкостта на опитен, закален в десетки междуколежански съревнования бейзболист. Той се ухили на Гарати и сдъвка парчето.

Гарати се огледа и почувства как в гърдите му се надига някаква буйна, необуздана радост, която го караше да подскача, да вика и да тича в кръг наоколо. Почти всеки от тях бе получил по парченце диня, пък макар и съвсем малко да бе то.

Стебинс, както обикновено правеше изключение. Той гледаше надолу към пътя. Нямаше нищо в ръцете му, на лицето му не се виждаше усмивка.

„Майната му“ — помисли си Гарати. Но въпреки това, радостта му понамаля. Отново почувства познатата тежест в краката. Не беше въпросът в това, че Стебинс не е получил нищо. Нито дали е искал да получи. Въпросът беше в това че Стебинс не се нуждаеше.

2:30 следобед. Бяха изминали сто двадесет и една миля. Оловносивите облаци изглеждаха по-близо. Отнякъде подухна хладен ветрец, който за нагорещената му кожа бе като вледеняващ полъх. „Скоро ще вали — помисли си Гарати. — Чудесно“.

От двете страни на пътя хората събираха спални чували, прибираха си багажа и се готвеха да посрещнат дъжда. Бурята настъпваше неумолимо към тях, температурата рязко спадна, сякаш ненадейно бе дошла есента. Гарати побърза да закопчае ризата си.

— Ето че наближава — обърна се той към Скрам. — По-добре си облечи ризата.

— А’е ти да не се шекуфаш? — ухили се Скрам. — През целия ден не съм се чуфсфал по-топре!

— Задава се юнашка буря — извика с ликуващ глас Паркър.

Намираха се в най-високата част на полегато плато и ясно виждаха приближаващата се към тях дъждовна завеса, която шибаше яростно короните на дърветата. Точно над тях небето бе придобило мръсносив цвят. „Като при торнадо“ — помисли си Гарати. Дали това няма да е краят? Какво ще правят, ако изведнъж върху тях се стовари някое разбесняло се торнадо и ги понесе направо към Оз, сред облак от прах, изпокъсани обувки и семена от диня?

Той се разсмя. Вятърът издуха смеха от устата му.

— Макврайс!

Макврайс сви за да го пресрещне. Беше се превил срещу вятъра, дрехите му бяха прилепнали плътно, ризата се вееше зад гърба му. Черната коса и белегът, който прорязваше изпеченото му от слънцето лице му придаваха вид на обезумял морски капитан, изправен на мостика на своя кораб.

— Какво? — извика той.

— Предвидено ли е нещо в Правилата по въпроса за Божествената намеса?

Макврайс се замисли.

— Не, не мисля — той си закопча якето.

— И какво ще стане ако върху нас падне светкавица?

Макврайс изви назад глава и се изкиска.

— Ще умрем!

Гарати изхъмка и се отдалечи от него. Момчетата наоколо поглеждаха тревожно към небето. Това, което се задаваше, едва ли щеше да е като приятния дъждец от вчерашния следобед, който ги поразхлади. Как го беше нарекъл Паркър? Юнашка буря. Да, май наистина щеше да е юнашка.

Една бейзболна шапка се изтъркаля между краката му, Гарати погледна през рамо и видя, че някакъв дребосък я проследява с тъжен поглед. Скрам сграбчи шапката и направи опит да я хвърли назад към дребосъка, но вятърът я завъртя обратно като бумеранг и тя се заплете в клоните на едно разлюляно дърво.

Удари гръм. Ослепително бялата лента на светкавицата разцепи хоризонта. Успокояващото нашепване на вятъра в клоните на дърветата се бе превърнало в хор от хиляди обезумели призрачни гласове, които виеха и крещяха неразбрано.

Карабините изтрещяха, но звукът бе приглушен и слаб като детски тапешник, на фона на воя на вятъра и бумтенето на гръмотевиците. Гарати подскочи и завъртя глава, дълбоко уверен, че най-сетне е дошъл и редът на Олсон да си получи куршума. Но Олсон си беше на мястото, дрехите му се усукваха от поривите на вятъра около силно измършавялото му тяло. Олсон беше загубил якето си някъде, ръцете, които се подаваха от късите ръкави на ризата бяха изтънели като писалки.

Нечие друго тяло извличаха край пътя. Лицето беше дребно, имаше измъчен вид и изглеждаше мъртвешки бледо, под покривалото на разпилените коси.

— Ако вятърът беше попътен към четири и половина щяхме да стигнем Олдтаун! — подхвърли жизнерадостно Баркович. Беше нахлупил шапката до ушите, лицето му имаше щастливо-дементен израз. Гарати изведнъж разбра. Отбеляза си на ум, да каже и на Макврайс. Баркович беше луд.

Само след няколко минути вятърът внезапно намаля. Гръмотевиците се чуваха някъде отдалече. Жегата отново се нахвърли върху тях, лепкава и още по-непоносима след ледената прохлада на вятъра.

— Какво стана? — изрева като обидено магаре Коли Паркър. — Гарати! Абе във вашия проклет щат да не би да гоните и гръмотевичните бури?

— Мисля, че не след дълго ще получиш, каквото искаш — отвърна Гарати. — Само че, не съм сигурен, че тогава ще ти се иска да го получиш.

— Йо-хо-оо! Реймънд! Реймънд Гарати!

Гарати вдигна глава. За секунда си помисли, че го вика майка му и пред очите му затанцува образа на Пърси. Но това бе само някаква доста възрастна и приятна на вид госпожа, която го стрелкаше с очи, изпод един разтворен брой на „Вог“, който използваше за чадър.

— Дъртофелница — промърмори до него Арт Бейкър.

— Приятна е нали? Познаваш ли я?

— Познавам този тип — рече презрително Бейкър. — Изглежда точно като леля ми Хети. Леля ми обожава погребенията, любимите й песни са заупокойните молитви и тъжните ревове на околните, които посреща със също такава усмивка. Като котка, която е настъпила собствените си лайна.

— Като я гледам сигурно е майка на Майора — предположи Гарати. Каза го за да ги разсмее, но се получи глупаво. Лицето на Бейкър изглеждаше бледо и изтерзано в отслабналата светлина на потъмнялото небе.

— Леля ми Хети има девет деца. Девет, Гарати. Четири от тях е погребала със същото изражение на лицето. Така е погребала и младостта си. Има хора, които се радват на смъртта на другите. Не мога да го разбера това, а ти?

— Не — поклати глава Гарати. Бейкър внасяше в него душевен смут. Бурята търкаляше шумно своите воденични камъни по небето.

— А тази твоя леля Хети още ли е жива?

— А-ха — Бейкър погледна нагоре. — Сега е у дома. Сигурно се полюшва в стола си на верандата. Напоследък не ходи много. Само седи, люлее се и слуша новините по радиото. И се усмихва с тази нейна усмивка — Бейкър отри ръката си в лакътя. — Някога да си виждал как котката изяжда малките си, Гарати?

Гарати не отговори. Във въздуха се усещаше електрическо напрежение, бурята беше надвиснала над тях, но имаше и още нещо неуловимо. Гарати не можеше да определи какво. Затвореше ли очи, от мрака го гледаше с немигащ поглед не друг, а Фрики Д’Алесио.

Най-накрая той рече на Бейкър:

— Във вашата ферма всички ли се занимавате с учението за смъртта?

Бейкър отвърна с бледа усмивка.

— Да ти призная, от малък мечтая да постъпя в училище за погребални агенти. Добра професия, погребалните агенти се хранят добре дори по време на криза.

— Аз пък от малък мечтая да се заема с производството на подлоги — рече Гарати. — И да завържа контакти с кина, старчески домове и прочее. Сигурна работа. Как мислиш, колко фабрики за подлоги има в страната?

— Не мисля, че още ми се иска да стана погребален агент — продължи Бейкър. — Но това няма значение.

Небето се разцепи от ослепително ярка светкавица. Последва оглушителен гръм. Вятърът ги блъсна в лицата. По небето заплуваха облаци като пощурели корсари в ебонитовото море на кошмара.

— Идва — рече Гарати. — Идва, Арт.

— Някои хора казват, че не им пука — каза неочаквано Бейкър. — „Аз искам да е нещо простичко, Дон.“ Ето какво му казват. На чичо ми. Но на повечето от тях им пука. Чичо обичаше да ми го повтаря. Те казват: „Един обикновен дъбов ковчег ми стига“. Но накрая винаги избират луксозния модел… с оловни стени, ако могат да си ги позволят. Много от тях дори включват каталожния номер на избрания модел в завещанието си.

— Но защо? — попито Гарати.

— По нашия край почти всички мечтаят да ги погребат в мавзолей. Над земята. Не искат да са под земята защото при нас подпочвената вода е много плитко. Влажно е и всичко гние ужасно бързо. Но пък погребат ли те над земята, не те оставят на мира плъховете. Охранени луизиански плъхове. Гробищни плъхове. Прояждат дървения ковчег сякаш е шоколадова пръчица.

Вятърът ги спираше с невидими длани. На Гарати му се искаше бурята да е вече отминала. Чувстваше се като в някаква умопобъркана въртележка. С който и да заговори, накрая стигаха до една и съща тема.

— Проклет да съм ако го направя — заяви той. — Да хвърля петнадесет хиляди долара само за да държа плъховете на разстояние когато пукна.

— Не знам — рече Бейкър. Очите му бяха притворени, имаше заспал вид. — Винаги първо се насочват към най-меките части, ето какво ме притеснява. Почти ги виждам как прокопават дупка в моя ковчег, все по-голяма и по-голяма докато накрая се проврат през нея. И веднага след това се насочват право към очите, като пчели към мед. Изяждат ми очите и аз ставам част от плъховете. Не е ли така?

— Не знам — Гарати беше отвратен.

— Не, благодаря. Предпочитам онзи ковчег с оловните стени. И никой друг.

— Е, този избор се прави само веднъж в живота — Гарати избухна в смразяващ кръвта кикот.

— Съвършено вярно — съгласи се надуто Бейкър.

Съвсем наблизо блесна още една светкавица и във въздуха се разнесе мириса на озон. След миг бурята налетя върху тях. Но този път не беше дъжд. Беше градушка.

За не повече от няколко секунди върху им се изсипаха тонове градушка, ледените парчета бяха с големина на дребни камъчета. Разнесоха се болезнени викове, Гарати побърза да прикрие лицето си с ръце. Вятърът виеше подивял в ушите им. Градушката блъскаше по асфалта, по лицата и телата им.

Обхванат от паника, стиснал ужасено очи, Дженсън се понесе в безумен бяг, като се препъваше, блъскаше се в околните и се въртеше постоянно в кръг. Най-накрая излезе извън пътя и войниците от камионетката изстреляха поне една дузина куршуми през градушката — за по-сигурно. „Сбогом, Дженсън — помисли си Гарати. — Искрено съжалявам, човече“.

После градушката постепенно се разреди от гъсти порои дъжд, които пронизваха хълма, по който се катереха, късовете лед под краката им се топяха в ручейчетата. Още една вълна от ледени късове се стовари върху тях и след това градушката отново премина в дъжд, а небето продължаваше да се раздира от гръмотевици.

— Дявол да го вземе! — изрева Паркър, като застигаше с широки крачки Гарати. Лицето му беше покрито с червени петна, приличаше на удавен воден плъх. — Гарати, за мен вече няма съмнение…

— … да, че това е най-шибания щат от всичките петдесет и един — довърши Гарати. — Хайде, иди си намокри главата.

Паркър изви глава назад, отвори широко устата си и остави дъжда да вали вътре.

— Това и правя, човече, проклет да съм!

Гарати се преви срещу вятъра и застигна Макврайс.

— Как ти се струва, а? — попита той.

Макврайс потрепера и обви тялото си с ръце.

— Че победата е още по-далеч. Как ми се иска само да се покаже слънцето.

— Няма да е за дълго — отвърна Гарати, но грешеше. В четири часа следобед още продължаваше да вали.