Стивън Кинг
Дългата разходка (3)

Трета глава

„Имате тридесет секунди и моля, не забравяйте, че отговорът ви трябва да е под формата на въпрос.“

Арт Флеминг, „В опасност“

Точно в три часа започнаха да падат първите капки дъжд, големи и невероятно красиви. Небето над тях беше смръщено и потъмняло и също така невероятно красиво. Някъде над облаците гръмотевици пляскаха с шепи. Далеч напред в простора се разцепи ослепителна светкавица.

Гарати беше наметнал якето си малко след като застреляха Еуинг и сега закопча ципа и вдигна яка. Харкнес — бъдещият велик писател, грижливо прибра бележника си в непромокаем плик. Баркович беше нахлузил яркожълта найлонова шапка против дъжд. Тя променяше до неузнаваемост лицето му, но по някакъв неуловим начин. Гледаше изпод козирката й като някакъв опърничав пазач на фар.

Оглушително изтрещя светкавица.

— Започва се! — извика Олсон.

Пороят рукна внезапно. В първите няколко минути беше толкова тежък, че Гарати се оказа изолиран зад гъста дъждовна завеса. Само за секунди беше мокър до кости. От косата му шуртеше вода. Той вдигна лице нагоре и се усмихна. Зачуди се дали войниците още могат да го видят. Дали не би могъл…

Още докато се чудеше пороят отслабна и видимостта се подобри. Гарати погледна назад към Стебинс. Стебинс крачеше превит, с ръце свити на корема и в първия миг Гарати помисли, че има колики. В него се надигна паника, далеч по-страшна от тази за Кърли и Еуинг. Не искаше толкова бързо да се разделя със Стебинс.

После видя, че всъщност Стебинс се мъчи да запази сух последния си сандвич и облекчен се обърна напред. Мина му през ума, че майката на Стебинс трябва да е доста глупава след като не се е сетила да увие сандвичите в найлон.

Гръмотевиците трещяха една след друга, като артилерийска канонада на небето. Гарати почувства въодушевление, сякаш част от умората му се бе отмила с пороя. Дъждът отново се усили, едри капки зашибаха по асфалта, после пак намаля и накрая се превърна в ръмеж. Облаците над тях започнаха да се разсейват.

Сега до него крачеше Пиърсън. От време на време придръпваше натежалите си панталони. Носеше тъмни, подгизнали от дъжда и явно малко по-големи от необходимото дънки. Очилата му бяха с кръгли рамки, като дъното на бутилка Кока-кола, той ги свали и започна да ги трие с края на ризата си. Очите му се присвиваха късогледо, имаше оня беззащитен вид, характерен за хората с лошо зрение, когато си свалят очилата.

— Хареса ли ти банята, Гарати?

Гарати кимна. Недалеч от тях Макврайс пикаеше. Беше се обърнал и крачеше заднишком, като се стараеше да насочва струята встрани от пътя и другите.

Гарати хвърли поглед към войниците. Униформите им бяха мокри, но дори това да ги притесняваше, стараеха се да не го покажат. Лицата им бяха като издялани от камък. „Интересно, какво ли чувстват, когато трябва да застрелят някой от нас? — мислеше си Гарати. — Дали се чувстват по-силни?“ След това си спомни за момичето с табелата, спомни си как я целуна, как притисна задника й. Как опипваше гащичките й, под възтесните панталони. Тези вълнуващи спомени му вляха свежи сили.

— Тоя там отзад май не е от приказливите, а? — обади се ненадейно Бейкър. Той посочи с пръст Стебинс. Оранжевите панталони на Стебинс бяха почти черни от пропилата се влага.

— Не, не е.

Макврайс получи предупреждение, задето се забави докато си вдигаше ципа. Останалите се изравниха с него и Бейкър повтори казаното за Стебинс.

— Особняк е и какво? — отвърна Макврайс и сви рамене. — Мисля, че…

— Ей — прекъсна го Олсон. Това беше първото му обаждане от доста време насам и гласът му прозвуча дрезгаво. — Имам странно усещане в крака.

Гарати внимателно погледна Олсон и съзря зрънцата на зараждащата се паника в погледа му. Беше загубил нафукания си вид.

— Какво странно? — попита той.

— Ами, сякаш мускулите ми… увисват.

— Успокой се — рече Макврайс. — С мен се случи още преди няколко часа. После ми мина.

— Наистина ли? — Олсон го погледна с облекчение.

— Ами да, щом ти казвам.

Олсон не отговори, но устните му продължаваха да помръдват. В първия момент Гарати си помисли, че сигурно шепти молитва, но после разбра, че просто брои крачките.

Внезапно прогърмяха два изстрела. Разнесе се ужасен вик, после още един изстрел.

Вдигнаха погледи за да видят, че едно момче със син пуловер и окаляни бели обувки лежи проснато в локва вода. Едната обувка се бе изула. Гарати видя, че отдолу момчето е носило бели хавлиени чорапи. Препоръка 12 ги сочеше като най-удачни.

Гарати прекрачи трупа, като завъртя глава за да не гледа. После се разнесе слуха, че са застреляли момчето защото се е забавило твърде много. Никакви пришки, никакви схванати мускули, просто се беше забавило повече от необходимото и затова бе получило картон.

Гарати не знаеше нито името му, нито номера. Очакваше да го научи от слуховете, но така и не стана. Може би никой не го знаеше. Може би и то е било особняк, като Стебинс.

Бяха изминали близо двадесет и пет мили от началото на Дългата разходка. Наоколо се сменяха гори и поля, от време на време пресичаха някой изоставен път, мяркаха се самотни ферми и малки групички зяпачи, които ги чакаха търпеливо за да ги посрещнат с възторжени възгласи, независимо от упорития ръмеж. Една старица ги гледаше без да мига, под големия си черен чадър, не им помаха, дори не ги поздрави. Просто ги следеше с воднистите си очи как минават край нея. Стоеше съвършено неподвижно, с развети от вятъра поли и не даваше никакви признаци на живот. На средния пръст на дясната й ръка се виждаше масивен пръстен с пурпурен камък.

Пресякоха някакъв изоставен прелез — релсите бяха ръждясали и обрасли с трева. Някой се препъна, падна, получи предупреждение, после се изправи и закрачи с окървавено коляно.

До Карибу оставаха само тринадесет мили, но тъмнината щеше да настъпи преди да стигнат града. „Не знае що е отдих злото“ — помисли си Гарати. Тази мисъл му се стори смешна и той се разсмя.

Макврайс го погледна внимателно.

— Започваш да се изморяваш, а?

— Не — рече Гарати, — вече съм уморен. — Той изгледа с любопитство Макврайс. — Да не искаш да кажеш, че ти не си?

— Можеш да танцуваш с мене вечно този танц, Гарати, и аз никога не ще се уморя — отвърна Макврайс. — Ще си изтрием обувките в пътека от звезди и ще крачим с главите надолу по Луната.

Той прати на Гарати въздушна целувка и избърза напред.

Към четири без петнадесет небето се проясни напълно и на запад се издигна разноцветна дъга, а слънцето грейна изпод облаци с позлатен край. Ко̀сите му лъчи оцветиха прясно разораните ниви, покрай които минаваха, черната земя рязко контрастираше със зелените хълмове отзад.

Шумът на камионетката беше едва доловим, почти успокояващ. Гарати отпусна глава на гърдите си и без да забавя ход се унесе в дрямка. Някъде далеч напред ги очакваше Фрипорт. Нямаше да го зърне нито тази нощ, нито утре. Неизброимо много крачки. Дълъг път. Главата му бе пълна с прекалено много въпроси и прекалено малко отговори. Цялата Разходка не беше нищо друго освен една огромна въпросителна. Помисли си, че в това сигурно има някакво дълбоко значение. Така трябва да е. Тук, може би се криеха отговорите на всички въпроси, трябва само да продължава да върви и да внимава да не изостане. Само да можеше…

Кракът му шляпна в локва, той се сепна и се пробуди. Пиърсън го погледна с любопитство и намести очилата на носа си.

— Видя ли го онова момче, дето се спъна и си обели коляното, когато пресичахме прелеза?

— Да. Не беше ли Зак?

— Точно така. Току-що чух, че раната му продължавала да кърви.

— Колко още има до Карибу, маниак? — запита го някой.

Гарати се огледа. Беше Баркович. Пъхнал бе смешната си шапка за дъжд в задния джоб, където се поклащаше предизвикателно.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Ами нали си оттук, бе?

— Около седемнадесет мили — рече му Макврайс. — Айде, вдигай си чуковете, дребосък такъв.

Баркович го погледна обидено и се отдалечи.

— Ама и тоя си го бива — рече Гарати.

— Не му позволявай да ти влезе под кожата — отвърна Макврайс. — Съсредоточи се върху ходенето и ще го удариш в земята.

— Разбрано, тренер.

Макврайс потупа Гарати по рамото.

— Победата ти е в кърпа вързана, момчето ми.

— Сякаш вървим вечно, не ти ли се струва?

— Да.

Гарати облиза устни, искаше му се да каже още нещо, но не знаеше точно какво.

— Чувал ли си, че пред очите на удавника преминава целия му живот?

— Мисля, че съм чел някъде за това. Или съм го гледал в някой филм.

— Как мислиш, дали същото може да стане и с нас? Тук, на Разходката?

Макврайс се престори, че потреперва.

— Боже, надявам се, че не.

Гарати замълча за миг, после рече:

— А мислиш ли… няма значение. По дяволите.

— Не, кажи. Какво да мисля?

— Мислиш ли, че бихме могли да прекараме остатъка от живота си на този път? Този остатък, който ще имаме ако не… е, знаеш.

Макврайс пъхна ръка в джоба и извади пакет цигари „Мелоу“.

— Пушиш ли?

— Не.

— Аз също — рече Макврайс и пъхна една цигара в устата. После извади кибрит, с рецепта за доматен сос на кутийката. Запали, пое дълбоко дима и го изкашля. Гарати си спомни за препоръка 10: „Пази дъха си. Ако пушиш, откажи се по време на Дългата разходка“.

— Надявах се, да се науча — опита се да се оправдае Макврайс.

— Гадост, нали? — отбеляза тъжно Гарати.

Макврайс го погледна изненадано и след това захвърли цигарата.

— Да — отвърна той. — Мисля, че е точно така.

Към четири дъгата се загуби. Дейвидсън, 8, изостана и закрачи с тях. Беше хубаво на вид момче, ако не се смята акнето, покрило челото му.

— Този Зак, хич не е добре — каза Дейвидсън. Предишния път, когато Гарати го бе видял носеше малка раница, но очевидно я бе хвърлил някъде.

— Още ли кърви? — попита Макврайс.

— Като заклано прасе — Дейвидсън поклати глава. — Смешно, как понякога нещата се преобръщат, нали? Човек се спъне, падне и само се одраска. А той има нужда от шев — Дейвидсън посочи надолу. — Вижте това.

Гарати погледна. Тук-там по настилката се виждаха тъмнокафяви петна.

— Кръв?

— Ами не е меласа — отвърна мрачно Дейвидсън.

— Уплашен ли е? — попита дрезгаво Олсон.

— Каза, че не му пука — изръмжа Дейвидсън. — Но аз съм уплашен — очите му бяха големи и сиви. — Страх ме е за всички нас.

Продължиха да вървят. Бейкър посочи още една табела с надпис ГАРАТИ.

— Майната им — каза Гарати без да вдига глава. Не откъсваше очи от капките кръв, сякаш бе някой бледолик ловец по стъпките на ранен индианец. Следите се виеха около бялата осева линия.

— Макврайс — проговори Олсон. През последните няколко часа гласът му ставаше все по-тих. Гарати реши, че харесва Олсон независимо от надутото му изражение. Хич не му се искаше Олсон да се поддаде на страха, но изглежда точно това бе станало.

— Какво? — отвърна Макврайс.

— Не ми минава. Това за отпускането на мускулите, дето ти казах по-рано. Не ми минава.

Макврайс мълчеше замислено. Огрян от лъчите на залязващото слънце, белегът на лицето му изглеждаше по-бял от всякога.

— Имам чувството, че всеки миг краката ми ще се подкосят. Сякаш губя равновесие. Нали това няма да стане? Нали? Нали? — гласът на Олсон постепенно се повиши.

Макврайс продължаваше да мълчи.

— Ще ми дадеш ли една цигара? — попита Олсон с малко по-спокоен тон.

— Да. Задръж целия пакет.

С обиграна ловкост Олсон запали цигара, като сви клечка в шепи и после се опули на един от войниците, които го наблюдаваха от платформата.

— Близо час вече как ме държат под око. Мисля, че имат шесто чувство за тази работа — той повиши глас. — Харесва ви, нали, а, момчета? Харесва ви? И това е самата проклета истина, нали?

Няколко Участника се извърнаха, погледнаха го учудено и после продължиха напред. Гарати също не искаше да гледа. В гласа на Олсон се долавяше истерия. Войниците бяха впили в него безстрастни погледи. Гарати се зачуди дали вече се е разнесъл слухът за Олсон и тази мисъл го накара да потрепери.

Към четири и половина бяха изминали тридесет мили. Скрито наполовина зад хоризонта, слънцето ги гледаше с едничкото си огненочервено око. Облаците се бяха преместили на изток и небето над тях беше тъмносиньо. Гарати отново се върна към мисълта за неговия хипотетичен удавник. Всъщност, не чак толкова хипотетичен. Спускащата се нощ беше като мътна вода, която скоро щеше да ги залее.

Внезапно в душата му започна да се надига паника. Като в желязна прегръдка го стегна ужасяващата увереност, че това е последния ден от живота му. Искаше му се денят никога да не свършва. Да продължи вечно. Искаше му се здрачът да няма край.

— Предупреждение! Предупреждение 100! Трето предупреждение 100!

Зак се огледа. Очите му бяха мътни, замаяни. Десният му крачол бе подгизнал от кръв. Изведнъж той се втурна напред. Премина през Участниците като футболен нападател стиснал топка в ръка. Бягаше със същото замаяно изражение на лицето.

Камионетката пое след него. Зак чу че го наближава и побягна още по-бързо. Имаше нещо уродливо и мъчително в това бягане. Раната на крака му се отвори отново. Миг преди Зак да премине през основната група отпред, Гарати видя, че по крака му се стича свежа кръв, която пръскаше всичко наоколо при всяка крачка. Зак изкатери насрещния склон и за миг се очерта на върха като черна врана, разперила крила на фона на аленото небе. После изчезна и камионетката го последва. Двамата войници, които бяха скочили от камионетката, закрачиха редом с тях, гледайки безизразно напред.

Никой не проговори. Всички слушаха напрегнато. Известно време не се чуваше нищо. Ужасно дълга им се стори тази пауза. Само птичките в полето тихичко пееха и някъде високо над тях бръмчеше самолет.

Изведнъж се разнесе изстрел и след кратка пауза втори.

— За по-сигурно — обади се някой.

Когато изкачиха хълма видяха, че камионетката е спряла на банкета на около половин миля пред тях. От ауспуха излизаше синкав дим. Нямаше никаква следа от Зак. Абсолютно никаква.

— Къде е Майора? — изкрещя някой. В гласът се долавяше зараждащата се паника. Викаше момче с изострена като куршум глава на име Грибъл, 48. — Искам да видя Майора, за Бога! Къде е той?

Войниците не отговориха и продължиха да крачат от двете страни на пътя. Никой не отговори.

— Да не би да произнася поредната си реч? — продължи гневно Грибъл. — Това ли прави сега? Е, добре, той е убиец! Аз… аз ще му го кажа! Мислите, че няма, така ли? Ще му го кажа право в очите! — в гнева си той забави ход, почти спря и войниците за пръв път го погледнаха с интерес.

— Предупреждение! Предупреждение 48!

Грибъл ги погледна изненадано и после ускори крачка. Сведе глава и загледа краката си. Не след дълго застигнаха спрялата камионетка и тя отново запъпли редом с тях.

В 4:45 Гарати реши да обядва — нагълта една туба с рибен концентрат и няколко бисквити със сирене и ги поля с вода от манерката. Наложи си с воля да спре. Манерка можеш да получиш по всяко време, но нови концентрирани храни ще раздадат едва утре в девет… а през нощта ще има нужда от подкрепление. По дяволите, сигурно ще има страхотна нужда!

— Може да е въпрос на живот и смърт — рече Бейкър, — но както гледам хич не си загубил апетит.

— Не мога да си позволя този лукс — отвърна Гарати. — Хич не ми харесва идеята, че бих могъл да припадна от умора или глад към два часа сутринта.

Това наистина бе ужасно неприятна възможност. Вървиш и не усещаш какво става. И нищо няма да почувстваш. Просто се събуждаш във вечността.

— Каква мисъл само, а? — попита тихо Бейкър.

Гарати го погледна. Огряно от меките лъчи на залязващото слънце, лицето на Бейкър имаше нежен, детински изглед.

— Да. За какво ли не си мислиш тук.

— И за какво например?

— Ами, например за него — Гарати посочи с пръст към вървящия недалеч зад тях Стебинс. Панталоните му вече бяха изсъхнали. Лицето му имаше мрачен изглед. Още не бе изял последния си сандвич.

— И какво за него?

— Чудя се какво търси тук и защо не говори. И дали ще живее, или ще умре.

— Гарати, ние всички ще умрем.

— Но, надявам се, не тази нощ — рече Гарати. Продължаваше да говори тихо, но усети, че потреперва. Не знаеше дали Бейкър го е видял. Бъбреците му се свиха в болезнен спазъм. Обърна се, разкопча ципа и закрачи заднешком.

— А какво мислиш за Наградата? — попита Бейкър.

— Не виждам много смисъл да мисля отсега за нея — отвърна Гарати и продължи да уринира. Не след дълго привърши, вдигна си ципа и се обърна, доволен че е изпълнил операцията без да получи нито едно предупреждение.

— Аз си мисля за нея — каза със замечтан глас Бейкър. — Не толкова за самата Награда, колкото за парите. За всичките тези пари.

— Богатите не ги пускат в Небесното царство — произнесе Гарати. Гледаше краката си — единствено те стояха между него и възможността да открие дали има такова нещо като Небесно царство.

— Алилуя — рече Олсон. — След службата ще има закуски. — Ти да не си вярващ? — запита той Гарати.

— Не, не съвсем. Но не съм и сребролюбец.

— Би могъл да станеш, ако беше израснал на доматена супа и огризки — каза Бейкър. — И месо само когато баща ти намери някоя временна работа.

— Сигурно ще има разлика — съгласи се Гарати и млъкна, чудейки се дали да продължи разговора. — Но това не винаги е най-важното — видя че Бейкър го гледа неразбиращо и дори малко презрително.

— Не можеш да го вземеш с теб, това ли ще кажеш сега? — намеси се Макврайс.

Гарати погледна към него. На лицето на Макврайс отново бе изписана онази дразнеща, подигравателна усмивка.

— Не е ли така? — попита той. — Нищо не носим с нас, когато идваме на този свят и нищо не можем да вземем, когато си отиваме.

— Да, но периодът между тези две събития би бил по-приятен ако бъде прекаран в охолство, не мислиш ли? — каза Макврайс.

— О, охолство, по дяволите — пресече го Гарати. — Ако някой от главорезите, дето се подрусват горе на камионетката ти тегли куршума, на този свят не ще има лекар, който да успее да ти върне живота с преливане на двайсетачки и петдесетачки.

— Още не съм умрял — рече тихо Бейкър.

— Да, но скоро може да бъдеш — изведнъж на Гарати му се стори, че е много важно да им обясни какво има предвид. — Какво ще стане ако спечелиш? Представи си, че прекараш следващите шест месеца в обмисляне какво да правиш с парите — майната й на Наградата — и първият път, когато излезеш да си купиш онова което си намислил, някоя кола те прегази?

Харкнес се бе приближил към тях и вървеше редом с Олсон.

— Не и аз, момчето ми — намеси се той. — Първото нещо, като спечеля ще бъде да си купя цяла флотилия „Шевролети“. Спечеля ли, никога вече няма да ходя.

— Ти не ме разбра — отвърна Гарати, по-изтощен от всякога. — Дали ядеш доматена супа, или филе от жираф, дали живееш в бордей или в замък — теглят ли ти куршума това вече няма никакво значение за теб. Пъхат те в охладителна камера като Зак или Еуинг и край. Това, което искам да кажа е, че трябва да живееш докато можеш. Ако хората можеха да живеят така, ден за ден, щяха да са далеч по-щастливи.

— О, какъв златен потоп от тъпотии — възкликна Макврайс.

— Така ли? — ядоса се Гарати. — А ти колко време се отдаде на планиране?

— Е, сега, когато вече си пооправих възгледите, истина е че…

— Истина е, разбира се — прекъсна го мрачно Гарати. — Единствената разлика е, че в момента всички умираме.

След думите му настъпи гробна тишина. Харкнес свали очилата си и започна да ги бърше. Олсон имаше още по-блед вид. Гарати съжали, че беше така прям, но го бяха ядосали.

После някой отзад извика:

— Чуйте се само какви ги дрънкате!

Гарати се обърна, уверен че е извикал Стебинс, макар никога да не бе чувал гласа му. Но Стебинс мълчеше. Погледът му бе сведен към пътя.

— Май се отнесох нещо — промърмори си Гарати, макар че не той бе отнесен. Отнесоха Зак. — Някой да иска курабийка?

Той раздаде на околните курабийки. Наближаваше пет. Слънцето сякаш се бе подпряло наполовина зад хоризонта. Или Земята бе спряла да се върти. Тримата или четирима бързаци, които в началото се откъснаха сега бяха изостанали и се намираха само на петдесетина ярда от основната група.

На Гарати му се струваше, че пътят е непрестанен низ от стръмнини, без никакви спускания между тях. Тъкмо си мислеше, че ако продължават да се изкачват все така, току-виж им потрябвали кислородни апарати и изведнъж кракът му се заплете в захвърлен на пътя колан с концентрати. Той се огледа изненадано. Коланът беше на Олсон. Подпрял ръце на кръста той се оглеждаше с изненадано изражение.

— Аз го изпуснах — рече той. — Исках да извадя нещо за ядене и изведнъж го изпуснах — Олсон се разсмя, сякаш да покаже колко глупава е цялата случка. После смехът му секна. — Гладен съм — каза той.

Майорът обича хора, които са готови да се разкъсат за победата — нали това им бе казал Олсон, след като получи номера си? Олсон вече нямаше вид, че е готов да се разкъса за победата. Гарати огледа джобовете на неговия колан. Останали му бяха три тубички с концентрирана храна, плюс бисквитите и сиренето. Сиренето беше доста изсъхнало.

— Вземи — каза той и подаде на Олсон парче сирене.

Олсон не отговори, но взе сиренето и го изяде.

— Мускетар — това бе отново Макврайс с подигравателната си усмивка.

Около пет и половина здрачът вече бе осезаем. Няколко ранобудни светулки закръжиха над тях. В полето се бе спуснала ниска мъгла, която се стелеше сред храстите. Някой отпред попита какво ще стане ако в мъглата се заблуди и излезе от пътя.

Отнякъде му отвърна неповторимият и неприятен глас на Баркович:

— А ти как мислиш, тъпчо?

„Четирима вече ги няма“ — мислеше си Гарати. Близо осем часа и половина са на път и само четирима отпаднали. Нещо се размърда в стомаха му. „Няма да успея да надживея всички. ВСИЧКИ няма да мога. Макар че, от друга страна, защо да не успея? Все някой ще успее.“

С настъпване на тъмнината разговорите притихнаха. Тишината беше подтискаща. Обвиващия ги мрак, стелещата се ниско по земята мъгла… всичко това изглеждаше невероятно реално и същевременно някак странно, чуждо, искаше му се до него да е Джен, или майка му или коя да е жена и той непрестанно се питаше какво всъщност прави тук. Дори не би могъл да се пошегува, че трябва да е търпелив и ще научи, защото това беше самата горчива истина. А и не беше сам в тая бъркотия. Имаше още деветдесет и пет участника в този глупав парад.

Отново в стомаха му се надигна лигавата топка и той преглътна мъчително. Изведнъж осъзна, че някой пред него тихичко плаче. Плачът се чуваше от известно време насам, но никой не му бе обърнал внимание — сякаш винаги е бил с тях.

До Карибу оставаха още десет мили — там поне ще има светлини. Тази мисъл малко го поободри. В края на краищата — какво толкова? Жив е и няма никакъв смисъл да си блъска главата какво ще стане. Както бе казал Макврайс, всичко е въпрос на гледна точка.

В шест без петнадесет се разнесе поредния слух — за момче на име Тревин — един от водачите, който през последните часове все повече забавял ход докато най-сетне основната група го застигнала. Тревин имал диария. Когато чу това Гарати направо не можа да повярва, но в мига, в който зърна Тревин разбра, че е истина. Момчето вървеше здраво стиснало с ръце колана на панталона си. При всеки опит да клекне получаваше предупреждение и Гарати се зачуди, защо просто не остави лайната да потекат както си върви. По-добре мръсен, отколкото мъртъв.

Тревин вървеше превит одве — почти както Стебинс, когато си пазеше сандвича от дъжда — и всеки път когато се свиваше, Гарати се досещаше че го разкъсва поредния болезнен спазъм. Гарати почувства отвращение. Нищо привлекателно нямаше в тази гледка, никаква тайнственост. Нищо повече от едно обикновено момче с болен корем. Беше невъзможно да се изпита каквото и да било освен отвращение и някакъв странен животински ужас. Усети, че и неговия стомах се раздвижва.

Войниците внимателно наблюдаваха Тревин. Наблюдаваха и чакаха. Най-накрая Тревин приклекна, после падна и те го застреляха със свалени панталони. Тревин се претърколи и се втренчи намръщено в небето, лицето му беше грозно и някак тъжно. Някой повърна шумно и получи предупреждение. Звукът бе остър и неприятен, сякаш му се късаше стомаха.

— Следващият ще е тоя — отбеляза с делови тон Харкнес.

— Млъквай — почти се задави Гарати. — Не можеш ли просто да млъкнеш?

Никой не отговори. Харкнес имаше засрамен вид, той отново започна да трие очилата си. Момчето, което повръщаше не беше застреляно.

Минаха покрай шумна група тинейджъри, които седяха на банкета и се наливаха с Кола. В мига, в който зърнаха Гарати всички станаха и го поздравиха гръмогласно. Гарати се почувства неудобно. Едно от момичетата имаше доста големи гърди. Докато подскачаше и махаше с ръка нейният приятел се бе вторачил в тях и ги гледаше как се друсат. Гарати реши, че е започнал да става секс маниак.

— Боже мой — възкликна Пиърсън. — Вижте само какви зелки!

Гарати се чудеше дали е девствена, като него.

Минаха покрай една малко, почти кръгло езеро, забулено в мъгла. Приличаше на замъглено огледало, откъм тайнствените тръстики на отвъдния край тревожно се обади патица. За Гарати езерото беше едно от най-хубавите неща, които бе виждал през живота си.

— Абе много голям тоя щат бе — обади се отпред Баркович.

— Тоя направо ми ходи по нервите — рече замислено Макврайс. — Единствената ми цел в живота ще е да го надживея.

Олсон тихо шепнеше вечерна молитва.

Гарати го погледна с разтревожен вид.

— Колко предупреждения има? — попита Пиърсън.

— Не знам въобще да има — рече Бейкър.

— Да, но хич не изглежда добре.

— В този момент едва ли някой от нас изглежда добре — каза Макврайс.

Отново настъпи тишина. За пръв път Гарати почувства болка в краката. И не толкова в краката, колкото в стъпалата. Забеляза, че несъзнателно е почнал да стъпва на външния край на ходилата си, но от време на време отпускаше цяло стъпало на пътя и тогава потръпваше от болка. Той вдигна ципа на якето и обърна яката. Въздухът беше влажен и хладен.

— Ей! Вижте там! — извика с весел глас Макврайс.

Всички обърнаха глави на ляво. Минаваха покрай гробище на върха на затревен хълм. Обградено бе с ниска, каменна ограда и вътре мъглата се стелеше сред надгробните камъни. Един ангел с прекършено крило ги гледаше с празен поглед. На стария ръждясал пилон, останал кой знае откога, беше кацнала врана.

— Ето го и първото гробище — каза Макврайс. — От твойта страна е, Рей, значи губиш по точки. Спомняш ли си тази игра?

— Прекалено много говориш — пресече го Олсон.

— Какво, не ти ли харесват гробищата, Хенри, стари приятелю? Тихо и уюутно местенце, както бе казал поетът. Един чудесен, непромокаем ковчег…

— Я млъквай!

— Ах немирник такъв — отвърна Макврайс. Белегът му отново бе побледнял. — Хич не ти харесва мисълта, че можеш да умреш, а? Така ли е, Олсон? Или както бе казал поетът: „не смъртта, а забравата вечна в гроба е страшна“. Това ли те тревожи, малкия? — Макврайс поде с приповдигнат глас. — По-весело, момчета! Ще грейнат отново слънчеви дни…

— Остави го на мира — каза тихо Бейкър.

— Защо? Заел се е да се убеди, че няма нищо лошо в това да приседне за малко. И че няма нищо лошо в това да легнеш и да умреш. Е, няма да му позволя да се измъкне така лесно.

— Ако той не умре, ще трябва да умреш ти — каза Гарати.

— Да, спомням си — отвърна Макврайс и отново надари Гарати с подигравателната си усмивчица. После изражението му се промени, лицето му пламна от гняв и Гарати се отдръпна, почти уплашен. — Той е този, който го забравя непрестанно. Е този глупак.

— Не искам повече да участвам — проплака Олсон. — До гуша ми дойде.

— Да си скъсаш задника — обърна се към него Макврайс. — Нали така го каза? Майната му! Защо тогава просто не легнеш и не умреш?

— Остави го на мира — повтори Гарати.

— Слушай, Рей…

— Не, ти слушай. Стига ми един Баркович. Остави го да се оправя сам. Спомни си, никакви мускетари.

Макврайс го гледаше усмихнат.

— Добре, Гарати. Печелиш.

Олсон мълчеше. Беше концентрирал вниманието си да ги вдига и да ги спуска.

В шест и половина настъпи пълен мрак. Карибу, само на шест мили от тях, се виждаше като слабо сияние на хоризонта. Тук-там се срещаха нетърпеливи зяпачи, които бяха излезли да ги посрещнат пред града. Останалите изглежда се бяха прибрали за вечеря. Студената мъгла неприятно щипеше краката на Гарати. Провиснала бе между хълмовете като отпуснати гирлянди. В небето над тях звездите блестяха все по-ярко, Венера, Голямата мечка. Открай време го биваше да разпознава съзвездията. Посочи на Пиърсън Касиопея, но той изръмжа нечленоразделно.

Замисли се за Джен — неговото гадже — и после се почувства виновен, задето бе целунал момичето на пътя. Вече не можеше да си спомни как изглежда, но тогава го бе развълнувала. Най-вълнуващо бе, когато я притисна отзад — какво ли щеше да стане, ако бе пъхнал ръка между краката й? При тази мисъл усети напрежение в слабините си, което го накара да потръпне.

Джен имаше дълга почти до пояса коса. Беше на шестнадесет. Гърдите й не бяха така развити като на момичето, което бе целунал. Доста често си бе играл с тях. Това го побъркваше. Не му позволяваше да прави любов с нея и той не знаеше как да я накара. Искаше й се, но не му даваше. Гарати знаеше, че някои момчета ги бива за това, знаят как да накарат едно момиче да им даде, но той като че ли не умееше да го прави — нямаше достатъчно воля за да я убеди. Зачуди се колко ли от Участниците са девствени. Грибъл бе нарекъл Майора убиец. Дали Грибъл беше девствен? Реши, че сигурно е.

Навлязоха в границите на Карибу. Посрещна ги огромна тълпа, виждаше се и микробуса на една телевизионна компания. Пътят бе огрян от мощни светлини. Сякаш изведнъж бяха пристъпили в лагуна от топла слънчева светлина.

Един възпълен репортер облечен с костюм се присламчи към тях и започна да пъха издължения си микрофон ту в един, ту в друг Участник. Зад него притичваха двама техници, развивайки дългия кабел.

— Как се чувствате?

— Добре. Мисля, че се чувствам добре.

— Чувствате ли умора?

— Е, да, нали знаете. Да. Но все пак се чувствам добре.

— Как преценявате шансовете си на този етап?

— Ами, не знам… добри, мисля. Чувствам се доста силен.

После репортерът запита едно едро, яко момче на име Скрам какво мисли за Голямата разходка. Скрам се ухили и рече, че това било най-шибаното нещо, което някога е виждал. Репортерът се намръщи и даде знак на техниците да прекъснат. Един от тях му кимна уморено.

Не след дълго кабелът свърши и репортерът пое обратно към микробуса. Тълпата, привлечена както от телевизионния екип, така и от Участниците в Дългата разходка, ревеше ентусиазирано. Тук-там се издигаха портрети на Майора с още незасъхнало печатарско мастило. От време на време камерите показваха тълпата и тогава зяпачите ревяха още по-ентусиазирано и махаха на леля Бети или чичо Фред.

Завиха зад един ъгъл и минаха покрай малък магазин. Собственикът, дребен мъж с бели панталони бе извадил отпред хладилна витрина с разхладителни напитки, над която висеше надпис:

УЧАСТНИЦИ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА, ПОЧЕРПЕТЕ СЕ ЗА НАША СМЕТКА!

ЗА ВАС СЕ ГРИЖИ МАГАЗИН „ИВ“!

Наблизо бе спряла полицейска кола и двама полицаи обясняваха търпеливо на Ив — нещо което вероятно често им се налагаше, че правилата не позволяват зрителите да подпомагат по какъвто и да било начин — включително с разхладителни напитки Участниците.

Минаха покрай печатницата на Карибу, масивна мрачна сграда, издигната на брега на река с мътни води. Работниците се бяха наредили покрай оградата и ги поздравяваха окуражаващо. Когато край тях минаваше последния Участник — Стебинс — зазвуча свирка и всички се втурнаха към работните си места.

— Тебе пита ли те? — изръмжа нечий глас до Гарати. Той се обърна уморено и погледна към Гари Баркович.

— Кой и какво да ме е питал?

— Репортерът бе, тъпчо. Пита ли те как се чувстваш?

— Не, не стигна до мен — искаше му се час по-скоро Баркович да се махне. Искаше му се час по-скоро да изчезне болката в ходилата.

— А мене ме попита — каза Баркович. — И знаеш ли какво му казах?

— Хм.

— Казах му, че се чувствам страхотно — рече предизвикателно Баркович. Шапката продължаваше да се поклаща от задния му джоб. — Казах му, че се чувствам силен. Казах му, че съм готов да крача вечно. И знаеш ли какво още му казах?

— О, що не млъкнеш? — изпъшка Пиърсън.

— Кой те пита пък тебе, грозен дългуч такъв? — отвърна Баркович.

— Махай се — намеси се Макврайс. — Боли ме главата от теб.

Баркович се отдръпна с обидено изражение, избърза напред и сграбчи Коли Паркър.

— Пита ли те как…

— Разкарай се оттук преди да откъсна сополивия ти нос и да те накарам да го изядеш — озъби се Коли Паркър. Баркович бързо се отдалечи от него. За Коли Паркър се говореше, че е гадно копеле.

— Като го слушам и ми избиват чивиите — каза Пиърсън.

— Драго ще му е да го научи — отвърна Макврайс. — Това му доставя удоволствие. Освен това е казал на репортера, че смята да танцува на гробовете ни. Сигурен съм че така ще стане. Тази мисъл му дава сили да ходи.

— Следващият път, когато се приближи към мен ще му подложа крак — намеси се с отпаднал глас Олсон.

— Тц-тц — каза Макврайс. — Правило номер 8: „Не пречи на другите Участници.“

— Знаеш какво можеш да направиш с твоето Правило — отвърна с немощна усмивка Олсон.

— Внимавай — ухили се на свой ред Макврайс — че нещо взе да ставаш опасен.

Около седем темпото, което бе спаднало почти до долната граница, отново започна да се покачва. Беше студено и бързия вървеж загряваше тялото. Пътят сви към широк надлез, по който минаваше магистралата и няколко зяпачи, седнали под голям стъклен навес ги посрещнаха с радостни викове, прекъсвани от лакомо хрупкане на пуканки.

— Няма ли да се присъединим към магистралата някъде по-нататък? — попита Бейкър.

— В Олдтаун — каза Гарати. — След около сто и двадесет мили.

Харкнес подсвирна със стиснати зъби.

Не след дълго стигнаха центъра на Карибу. От старта ги деляха четиридесет и четири мили.