Стивън Кинг
Дългата разходка (5)

Пета глава

„Ти не ми каза истината и затова ще трябва да си понесеш последствията.“

Боб Бейкър, „За истината и последствията“

Вечерта в десет без двадесет на този безкраен първи май Гарати изчисти първото от двете предупреждения. Още двамина Участници получиха картони след момчето със спортния пуловер. Но Гарати почти не им обърна внимание. Тъкмо се беше концентрирал върху оценката на собственото си състояние.

Глава един брой, малко замаяна и не на себе си, но иначе все още добре. Две подпухнали очи. Ужасно схванат врат. Две ръце — тук проблеми нямаше. Тяло — също почти без проблеми, ако изключим периодично присвиващия го корем, но там концентрацията не помагаше. Два крака — изтощени до предел. Болки в мускулите. Зачуди се още колко ще го носят краката му от само себе си — и кога ще се наложи командата над тях да поеме неговият мозък, да ги заставя да пристъпят отвъд всякакви разумни граници на издръжливост, само и само да го отдалечат от мига, в който куршумът ще се забие в черепа му. Колко ли оставаше до онзи момент, когато краката му ще започнат да се влачат, после ще се схванат и най-накрая ще се вцепенят окончателно в пълна неподвижност.

Краката му бяха уморени, но доколкото можеше да прецени — все още във форма.

И две ходила. Боляха го ужасно — нямаше никакъв смисъл да отрича. Вече е голямо момче. При всяка крачка върху тях се стоварваше тежест от сто и шейсет фунта. Стъпалата му горяха. От време на време го пронизваха остри болки нагоре. Палецът на левия крак беше пробил чорапа (спомни си с ужас за разказа на Стебинс) и болезнено се търкаше в предната стена на обувката. Но краката му продължаваха да пристъпват, все още по тях нямаше пришки и най-важното — чувстваше ги във форма.

„Гарати, — рече си той наум — бива, те момче. Дванадесет убити, два пъти по толкова в тежко състояние, но все още в движение, но ти си във форма. Движиш се чудесно. Страхотен си. Жив си.“

Разговорите, които бяха замрели от само себе си, докато разказваше Стебинс, сега отново се оживиха. Разговорите са признак, че хората са живи. Яник, 98, обсъждаше на висок глас с Уейман, 97, произходът на войниците от камионетката. И двамата бяха на мнение, че са от смесена раса с цветни добавки, висока степен на окосменост и елементи на копелдащина.

В същото време Пиърсън неочаквано заговори Гарати:

— Правили ли са ти някога клизма?

— Клизма ли? — повтори учудено Гарати. Той се замисли. — Не, доколкото си спомням.

— А на някой от вас, момчета? — извика Пиърсън. — Само че говорете истината.

— На мен са ми правили — обади се Харкнес. — Мама ми прави веднъж, след празника на Вси светии, когато бях съвсем малък. Бях изял почти цял куп сладкиши.

— И хареса ли ти? — продължи да настоява Пиърсън.

— По дяволите, не, разбира се! На кой би му харесало да му набутат половин литър топла вода в…

— По-малкият ми брат — прекъсна го тъжно Пиърсън. — Запитах малката гадинка дали му е мъчно, че отивам на Разходката и той отвърна, че не му било мъчно, защото мама му обещала да му направи клизма ако е послушен и не плаче. Той обожава клизмите.

— Това е отвратително — обяви на висок глас Харкнес.

Пиърсън покрусено наведе глава.

— Да. И аз мисля така.

Няколко минути по-късно към групата се присъедини Дейвидсън. Той им разказа как веднъж се напил на Стюбънвилския панаир, пропълзял в палатката с голи жени и една възпълна, разгневена мамичка, оскъдно препасана с колан за чорапи го халосала по главата. Едва след като казал на възпълничката мама, че всъщност търсел палатката за татуировки тя се успокоила и дори му позволила да я поопипа тук-там. А той й обяснил, че иска да си татуира на шкембето звездното знаме.

Арт Бейкър им разказа как като деца се надпреварвали да си палят пръдните и едно доста космато момче на име Дейви Попхем си подпалило не само космите на задника, но и на гърба. Според твърденията на Бейкър миришело като при горски пожар. Харкнес толкова много се смя при тези думи, че получи предупреждение.

И след това се започна. История след история, разказ след разказ, докато накрая настъпи пълно безредие. Още някой получи предупреждение и малко след това показаха картон на Бейкър (Джеймс). Доброто настроение напусна групата. Някои започнаха да разказват за приятелките си, постепенно разговорите се накъсаха и локализираха. Гарати не искаше да говори за Джен, но когато към десет ги обви плътен воал от непрогледен мрак, той си помисли, че тя е най-хубавото нещо в живота му.

Минаха под няколко изгорели улични лампи на един изоставен град и разговорите утихнаха още повече. На другия край на града, край пътя бе приседнала млада влюбена двойка, момчето и момичето спяха, подпрели глави един на друг. Над тях се полюшваше някаква табела, но в тъмното никой не можа да я разчете. Момичето беше съвсем малко — изглеждаше на не повече от четиринадесет. Приятелят й носеше спортна фланелка, която от честото пране съвсем бе загубила спортния си вид. Сянката на двамата беше легнала на пътя, по който Участниците преминаха, колкото се може по-тихо.

Гарати погледна през рамо, уверен че шумът от камионетката ще ги пробуди. Но двамата продължаваха да спят, без да подозират, че Събитието което са очаквали минава в този миг край тях. Гарати се зачуди, дали на момичето няма да му се карат вкъщи, че е закъсняло. Толкова малко изглеждаше. Интересно, дали табелата над тях беше за него, „Давай, Гарати!“, „Гордостта на Мейн“. Кой знае защо му се искаше да не е. Самата идея му се струваше отвратителна.

Той изяде последната тубичка с концентрирана храна и се почувства по-добре. Вече нямаше какво да даде на Олсон. Странна бе тая история с Олсон. Само преди шест часа, Гарати бе готов да се обзаложи, че с Олсон е свършено. Но той продължаваше да върви и вече не получаваше предупреждения. Гарати реши, че човек е в състояние да извърши невероятни неща, когато животът му е изложен на риск. Бяха изминали близо петдесет и четири мили.

След безименния град разговорите замряха напълно. През следващия час вървяха мълчаливо и Гарати почувства, че нощния студ прониква през дрехите му. Изяде последната курабийка, смачка торбичката и я запрати в близките храсти. Още един боклук в голямата доматена плантация на живота.

Макврайс разрови малката си раница, извади четка за зъби и се зае да си търка зъбите. „Животът продължава“ — помисли си Гарати. „Оригваш се и казваш «извинете». Махаш с ръка на хора, които те поздравяват, защото така трябва. Никой не се кара с никого (с изключение на Баркович), също защото така трябва. Животът си тече както винаги.“

Така ли е наистина? Спомни си как Макврайс се сопна на Стебинс да млъкне. Как Олсон прие сиренето с чувство за наранена гордост, сякаш е бито куче. Всичко това сега придобиваше нова оцветка, рязък контраст от цветове, светлини и сенки.

Точно в единадесет едновременно се случиха няколко неща. Първо се разнесе слухът, че недалеч пред тях, малък дървен мост бил отнесен от придошлата вода. А щом го нямаше моста, значи Разходката щеше временно да бъде прекратена. Радостни викове огласиха нощния мрак, а Олсон промърмори с тих, но ясен глас: „Благодаря ти, Боже“.

Само след няколко секунди Баркович започна да сипе ругатни по своя съсед, ниско на ръст, грозновато момче на име Ранк. Ранк замахна да удари Баркович — нещо, което бе абсолютно забранено от правилата — и получи предупреждение. Баркович дори не си наруши крачката. Той само приведе глава за да избегне удара и продължи да крещи.

— Хайде, копелдак такъв! Ще танцувам на гроба ти, да знаеш! Хайде, тъпчо, ускори крачка! Поне малко не можеш ли да ме затрудниш?

Ранк повторно замахна. Баркович ловко отскочи, но се препъна в крака на момчето зад него. Сега и двамата получиха предупреждения от войниците, които следяха внимателно, но безстрастно развоя на събитията. „Сякаш гледат как мравки се дърпат за трохичка хляб“ — помисли си горчиво Гарати.

Ранк ускори крачка, като се мъчеше да не обръща внимание на Баркович. Самият Баркович беше вбесен, че е получил предупреждение (момчето, в което се препъна бе Грибъл, който искаше да каже на Майора, че е убиец) и закрещя с цяло гърло:

— Майка ти смуче на 42 улица, Ранк!

Щом чу това Ранк мигом се обърна и се нахвърли върху Баркович.

Въздухът се изпълни с викове като: „Престанете!“ и „Стига с тия глупости!“, но Ранк не им обърна никакво внимание. Той летеше към Баркович привел глава и с разперени ръце.

Баркович отстъпи встрани. Ранк се препъна в него, претърколи се в прахта край пътя и остана да седи, с разкрачени крака. Там получи и своето трето предупреждение.

— Хайде бе, тъпанар такъв! — напъваше се Баркович. — Ставай!

Ранк стана. След това се подхлъзна и падна по гръб. Имаше замаян и объркан вид.

И така третото събитие, което стана в единадесет беше смъртта на Ранк. Настъпи тишина, когато всички видяха, че карабините замръзват в целта и тогава се чу ясния глас на Бейкър:

— Е, Баркович, вече не си само един досаден паразит. Сега вече си убиец.

Прокънтяха изстрели. Тялото на Ранк подскочи нагоре от ударите на куршумите. След това се просна безжизнено в прахта, с една ръка на пътя.

— Той си е виновен! — изкрещя Баркович. — Нали видяхте, пръв замахна! Правило 8! Правило 8!

Никой не отговори.

— Майната ви на всички! На всички!

Макврайс произнесе с безгрижен глас:

— Хайде иди и потанцувай на трупа му, Баркович. Позабавлявай ни малко. Изкарай някое буги отгоре му, Баркович.

— Майка ти смуче на 42 улица, белязана гадино — пресипнало изръмжа Баркович.

— Нямам търпение да видя мозъка ти пръснат по асфалта — тихо отвърна Макврайс. Ръката му неволно се бе вдигнала към белега. — Аз пръв ще изръкопляскам, когато това стане, копеле кръвожадно.

Баркович промърмори нещо под носа си. Останалите се бяха отдръпнали от него, сякаш е чумав и той вървеше съвсем сам.

В единайсет и десет преминаха шейсетата миля. Никъде не се виждаше срутен мост. Гарати тъкмо бе решил, че този път слухът е бил неверен, когато групата прехвърли един невисок хълм и под тях се разкри озарена от електрическа светлина площадка, на която кипеше напрегната работа.

Светлината идваше от няколко спрени пред малък дървен мост камиони, отдолу бушуваше планинска река.

— Ама страшно обичам мостовете — рече Олсон и се почерпи от цигарите на Макврайс. — Страшно.

Но щом наближиха, Олсон издаде кратко, гърлено възклицание и захвърли цигарата в храстите. Една от подпорите на моста беше отнесена заедно с масивните греди на свода, но работната група правеше всичко възможно да отстрани повредата. В средата на буйния поток беше забит телефонен стълб, привързан за бетонна тежест. На мястото на отнесения свод бяха поставили задна платформа от товарен камион. Макар и скалъпен набързо, импровизираният мост щеше да свърши работа.

— Мостът на Сан Луис Рей^[1] — каза Ейбръхам. — Може би отново ще падне, ако тези отпред подскочат върху него.

— Не се надявай — отвърна Пиърсън и после продължи с отчаян, почти разплакан глас: — О, по дяволите!

Предният отряд, който бе намалял до три-четири момчета стъпи на моста. Стъпките им кънтяха, докато пресичаха платформата. Само след минута бяха на отвъдната страна и продължиха без да се оглеждат назад. Камионетката спря. Двама от войниците скочиха и закрачиха редом с момчетата. Още двама имаше от другата страна, те продължиха с предната група. Отдолу бушуваше реката.

До един опръскан с асфалт камион с надпис: ПЪТНО СТРОИТЕЛСТВО И РЕМОНТ се бяха подпряли двама мъже в светлоотразително облекло. И двамата пушеха. Носеха зелени гумени ботуши. Очите им не се откъсваха от минаващите край тях Участници. Покрай тях преминаха Дейвидсън, Макврайс, Олсон, Пиърсън, Бейкър и когато наближи Гарати, единият от мъжете захвърли цигарата си в потока и рече:

— Това е той. Това е Гарати.

— Продължавай все така, момче — извика другият. — Заложил съм десет долара на теб, при дванадесет към едно!

Гарати зърна навит на руло телефонен кабел в каросерията на камиона. Значи те бяха тези, които се грижеха да не спира нито за миг. Той им махна с ръка и стъпи на моста. Платформата, която бяха сложили на мястото на отнесените греди избумка под краката му и мостът остана зад него. Пътят рязко сви и светлината зад тях изчезна.

— Случвало ли се е някога да спират някоя Дълга разходка? — попита Харкнес.

— Не мисля — отвърна Гарати. — Още материал за книгата ли събираш?

— Не — рече Харкнес. Гласът му звучеше уморено. — За лична информация.

— Всяка година спира — намеси се Стебинс зад тях. — Веднъж.

Никой не отговори на това.

Половин час по-късно Макврайс се изравни с Гарати и известно време вървя мълчаливо до него. След това попита с тих глас:

— Мислиш ли, че ще победиш, Рей?

Гарати потъна в дълги размисли.

— Не — отвърна най-сетне той. — Не, аз… не.

Откровеното признание сякаш го уплаши. Представи си как получава картон, не, получава куршум, представи си онези последни, безкрайно дълги секунди на ясно съзнание за предстоящото, смразяващия мрак в дулата на карабините. Застинали крака. Изтичащи навън черва. Мускули, гениталии, мозък, всичко размесено в безформената, кървава каша на забравата.

Той преглътна мъчително.

— А ти какво мислиш?

— Ами… и аз мисля, че няма да победя — отвърна Макврайс. — Тази вечер към девет престанах да мисля, че имам някакъв шанс. Виждаш ли, аз… — той прочисти гърло. — Не знам как да го кажа, но… аз дойдох тук с отворени очи, разбираш ли? — той махна с ръка към другите момчета. — Много от останалите обаче не са, съгласен ли си? Знаех какви са шансовете. Но не бях помислил за хората. Нямах си и най-малка представа за действителността тук. Сигурно съм си мислел, че като дойде ред на първия да получи картон войниците ще насочат пушките си към него, ще натиснат спусъци и от дулата ще изскочат нагънати хартиени хармоники с надписи: „БАМ!“ После… Майорът… Майорът ще каже, че е било Първоаприлска шега и всички ще се разотидат по домовете си. Разбираш ли въобще какво искам да кажа?

Гарати си спомни за ужаса, който изпита когато застреляха Кърли и мозъкът му се пръсна по асфалта и осевата линия.

— Да — каза той. — Разбирам.

— Доста време ми отне да обмисля тия неща, но щом оставих зад себе си психологическата бариера, вече беше лесно. Или вървиш, или умираш — това е моралът тук. Всичко е много просто. Въобще не става дума за оцеляване на най-приспособените, както погрешно смятах в самото начало. Ако беше така, то тогава шансовете ми щяха да са доста добри. Но чувал съм, че слабаци са вдигали цели коли, под които са били притиснати децата им. Умът, Гарати — гласът на Макврайс премина в дрезгав шепот. — Това няма нищо общо с дилемата човек или Бог. Всичко се крие… в ума.

В мрака се чу крясък на сова. Мъглата се вдигаше.

— Някои от тези момчета ще продължават да вървят много след като законите на биохимията и механиката са се изчерпали напълно. Миналата година едно от момчетата пълзя цели две мили със скорост четири мили в час, след като и двата му крака се бяха схванали едновременно, спомняш ли си? Погледни Олсон, изтощен е до край, но продължава да върви. Ами онзи проклетник Баркович, който хвърчи на крилете на омразата и е свеж като репичка? Не мисля, че ще мога като тях. Не съм уморен — поне още не. Но скоро ще бъда — той извърна лице и белегът се мярна в мрака. — И мисля си че… когато наистина се уморя… мисля, че тогава просто ще седна.

Гарати не отговори, но усещаше тревога. Силна тревога.

— Но в едно съм сигурен — че ще надживея Баркович — рече почти на себе си Макврайс. — Все още мога да го сторя, Бога ми.

Гарати погледна часовника си — показваше 11:30. Пресякоха едно опустяло извънградско кръстовище, на което бе спряла полицейска кола. Очевидно не се бяха оправдали нечии предположения за оживен трафик и полицаят кротко дремеше в колата. Минаха покрай него, в тесния кръг светлина от единствената улична лампа. Тъмнината отново ги обгърна като черен воал.

— Бихме могли да се прокраднем в гората без да ни види никой — рече замислено Гарати.

— Опитай де — отвърна Олсон. — Имат инфрачервени прибори за нощно виждане и още куп апарати за следене, включително свръхмощен микрофон. Могат да чуят всичко, което си говорим. Сигурно чуват дори как ни туптят сърцата. И те виждат като през деня, Рей.

Сякаш за доказателство на тези думи едно момче зад тях получи второ предупреждение.

— Направо ми отне кефа да живея — чу се тихия глас на Бейкър. Кой знае защо Гарати остана подразнен от мекия му, южняшки акцент.

Макврайс продължаваше да крачи встрани от тях. Тъмнината сякаш ги изолира един от друг и Гарати се почувства самотен. Всеки път, когато в гората над тях изшумоляваше нещо, по редиците се понасяше разтревожен шепот и Гарати осъзна с изненада, че тази късна разходка из мейнските гори съвсем не прилича на излет за изнежените градски момчета. Някъде отляво се разнесе тайнствения зов на бухала. Нещо се разшава от другата страна на пътя, притаи се за миг и после се втурна в шубраците.

— Какво беше това? — разнесе се нечий уплашен вик.

В небето над тях отново започнаха да се скупчват пролетни облаци — обещание за нов дъжд. Гарати вдигна яка и се заслуша в стъпките си по асфалта. В това имаше някакъв трик, някаква неуловима психична нагласа, като с нощното виждане, което ставаше все по-добре, колкото по-дълго гледаш в мрака. През деня шумът на стъпките се губеше в общата глъчка на още деветдесет и девет Участника като него, ако не се брои шумът от двигателя на камионетката. Но сега ги чуваше ясно. Неговата собствена, индивидуална походка, характерното провлачване на левия крак от време на време. Струваше му се, че шумът от стъпките толкова се е усилил, че скоро ще заглуши туптенето на сърцето му. Звукът бе станал важен като живота — той бе последна бариера преди смъртта.

Очите му бяха подпухнали, неподвижни. Клепачите натежаваха. Запасите от енергия сякаш се топяха в някаква отходна тръба, вътре в него. Войниците с монотонна последователност извикваха предупреждения, но никой не получи картон. Дори Баркович беше замлъкнал. Стебинс отново се бе превърнал в призрак, невидим някъде отзад.

Стрелките на часовника показваха 11:30.

„Наближава часът на вещиците“ — помисли си той. Когато църковните гробища се прозяват и от тъмната паст изпълзяват трупове. Когато малките деца ги отнася Торбалан. Когато съпруги и любовници се впускат във вихъра на похотливи игри. Когато пътниците се размърдват неспокойно в нощния влак от Грейхаунд за Ню-йорк. Когато по радиото пускат Глен Милър, а келнерите се готвят да обърнат столовете на масите и…

Изведнъж пред очите му се появи лицето на Джен. Спомни си как я целуна на Коледа, точно преди половин година, под лъскавите гирлянди, които майка му бе окачила в кухнята. Детски работи. Внимавай къде стъпваш. Устните й бяха изненадани, нежни, податливи. Една хубава целувка. Целувка, за която можеш да мечтаеш. Първата му истинска целувка. По-късно, когато я изпрати до вкъщи той я целуна повторно. Стояха пред тяхната врата, в занемялата белота на стелещия се коледен сняг. Беше нещо повече от една хубава целувка. Ръцете му бяха обвили кръста й. Нейните — сключени зад врата му, очите й затворени (но той тайно я поглеждаше), нежния допир на гърдите й, които се очертаваха под мекия пуловер. Почти бе готов да й каже, че я обича, но… щеше да е прекалено бързо.

Всеки от тях научи по нещо от другия. Тя го научи, че книгите са нещо, което се чете, но не се събира (той бе свикнал да се вкопчва във всяка книга, което забавляваше неимоверно Джен и в началото това го дразнеше, но благодарение на нея видя смешната страна на този навик). А Гарати я научи да плете. Не беше ли странно? Баща му го бе научил да плете… преди да го отведат Бригадите. Той на свой ред се беше научил от баща си. Беше нещо като мъжка традиция в клана Гарати. От самото начало Джен бе очарована от новия стил на плетене и доста бързо го остави зад себе си и докато той плетеше покривки и шалове, тя се прехвърли на пуловери, правеше изкусни шарки на жилетки и толкова напредна, че дори плетеше цели кукли от разноцветни конци.

Освен това Гарати я научи да играе румба и ча-ча-ча, танци, които владееше добре благодарение на придобитите умения от честите посещения на Клуба по модерни танци, който мисис Амелия Доргенс организираше всяка събота вечер… майка му бе настоявала да ходи там и той упорите се бе противил на тази идея. Но в края на краищата майка му се наложи и слава Богу.

Представи си бягащите по лицето й сенки, начина, по който върви, нежните извивки на нейният глас, стройната й снага и изведнъж се запита ужасен какво търси тук и накъде е тръгнал по тези тъмни пътища. Искаше тя да е до него сега. Искаше я, искаше да го правят отново и отново и всеки път по различен начин. После изведнъж си представи Майора, представи си загорялото му от слънцето лице, мъжествените мустаци, огледалните очила и ужасът сякаш се утрои и го удари в петите. Краката му омекнаха. „Какво търся тук“ — питаше се отчаяно той, но отговор нямаше и Гарати повтаряше въпроса отново и отново: „Защо съм…“

Карабините изгърмяха в мрака и след това нечие тяло се строполи на пътя. Отново го завладя познатия страх, гърлото му се сви, прииска му се да побегне, да се шмугне в храсталака и да тича, докато намери Джен и се озове в безопасност.

Макврайс вървеше заради Баркович. Той реши да се съсредоточи върху Джен. Да върви заради нея. На първия ред винаги се пазеха места за роднини и близки на Участниците. Там ще я види.

Спомни си за момичето, което бе целунал през деня и се изчерви от срам.

„Откъде си толкова сигурен, че ще успееш? Крампи… пришки… рани… охлузвания… някой безкраен хълм… дори един разбит нос и си свършен. Откъде си толкова сигурен, че ще успееш?“

Ще успея, ще успея.

— Поздравления — изненадващо проговори над рамото му Макврайс и той подскочи.

— А?

— Полунощ е. Доживяхме да започнем новия ден на борба, Гарати.

— И още много други — додаде Ейбръхам. — Поне за мен. Не че ви подценявам, разбира се.

— Ако ви интересува, до Олдтаун има сто и пет мили — отбеляза уморено Олсон.

— Кой го е еня за Олдтаун? — скастри го Макврайс. — Някога бил ли си там, Гарати?

— Не.

— Ами Оугюста? Божичко, винаги съм си мислел, че е в Джорджия.

— Да, бил съм в Оугюста. Това е столицата на щата…

— На района — прекъсна го Ейбръхам.

— Седалище на Губернатора на щата, железопътен възел, има кина…

— Вие в Мейн имате ли ги тия работи? — попита Макврайс.

— Ами, това все пак е една малка столица, макар и на щат — отвърна с усмивка Гарати.

— Почакай само да видиш Бостън — заяви Макврайс.

Някой изпъшка отегчено. Далеч напред се разнесоха викове, чуваха се възторжени възгласи и дюдюкания. Гарати с тревога осъзна, че викат неговото име. На около половин миля пред тях се виждаше някаква изоставена ферма. Някой бе закачал отпреде й петромаксова лампа, под която се поклащаше огромен надпис, по дължината на цялата къща:

ДЪЛГАТА РАЗХОДКА

ГАРАТИ Е НАШАТА ГОРДОСТ

Асоциация на родителите от Аруустук

— Ей, Гарати, а къде са родителите? — извика някой.

— Вкъщи, правят деца — отвърна засрамен Гарати. Нямаше никакво съмнение, че в Мейн всички са за него, но той намираше цялата тази шумотевица за малко изморителна и досадна. Между многото други неща, които научи за себе си през последните петнадесет часа, Гарати откри, че не си пада да бъде в центъра на внимание. Мисълта, че милиони жители на щата говорят за него, залагат на него (при дванадесет към едно, както бе споменал строителният работник… дали това означаваше, че шансовете му са добри, или лоши?), тази мисъл направо го плашеше.

— Човек би си помислил, че някъде наоколо са засадили дузина пухкави, сочни родителчета, а? — попита Дейвидсън.

— Като нов сорт картофи, нали? — намеси се и Ейбръхам.

Задявките бяха с половин уста и не продължиха дълго. Пътят бе в състояние да убие всякакво желание за задявки. Преминаха още един мост, този път железобетонен, над доста по-голяма река. Долу под тях, водата се поклащаше сякаш е черна коприна. В тревата зад реката пропяха щурци и не след дълго, някъде към дванадесет и петнадесет, отново заваля.

В предните редици някой засвири на хармоника. Не свири дълго (Препоръка 6: Пази си дъха), но беше ужасно приятно. Мелодията малко приличаше на „Стария негър Джо“ — „Чуй таз тъжна песен, що над полята се носи, черните всички оплакват, на Еуинг жестоката участ, че хладната пръст го прие“.

Не, не беше „Стария негър Джо“, по-скоро някоя от расистките песни на Стивън Фостър. Добрият стар Стивън Фостър. Алкохолът го вкара в гроба. Също и По, както се оказа. По некрофилът, който се оженил за четиринадесет годишната си племенничка. Което значи, че на всичко отгоре е и педофил. Съвсем пропаднали типове и той и Фостър. „Ако само бяха доживели да видят Дългата разходка“ — помисли си Гарати. „Сигурно щяха да са сред организаторите на първия по рода си «Гробарски мюзикъл». Песнички, като: «Надолу по студения, мрачен път», или «Легендарната крачка», или…“

Отпред някой започна да крещи и Гарати почувства, че кръвта му се смразява. Гласът бе съвсем детски. Дори не крещеше нещо конкретно. Просто крещеше. От групата се отдели тъмна фигура, пресече банкета точно пред камионетката (Гарати дори не бе забелязал кога камионетката се бе присъединила към тях след като спря на полуразрушения мост) и побягна към гората. Екнаха няколко изстрела. С оглушителен трясък мъртвото тяло прелетя през изсъхналите храсти и се стовари на земята. Един от войниците скочи от камионетката и изтегли трупа към пътя. Гарати проследи цялата тази сцена с безразличие и си помисли, че дори запасите от страх могат да се изчерпят, когато смъртта е в изобилие.

Не без чувство за хумор, хармониката засвири „Отбой“ и после някой — ако се съди по гласа беше Коли Паркър — изрева на музиканта да млъкне. Стебинс се изсмя. Гарати внезапно почувства злоба към него, идеше му да се обърне и да го попита на висок глас, как би се чувствал, ако някой се смее на неговата собствена смърт. Тази постъпка повече прилягаше на Баркович. Нали той бе заявил, че ще танцува на гробовете на другите и вече имаше шестнадесет гроба, на които би могъл да изпълни заканата си.

„Съмнявам се, че ще има сили да го направи“ — помисли си Гарати. Изведнъж го прониза остра болка в стъпалото на десния крак. Мускулът в свода на стъпалото започна да се свива и Гарати имаше чувството, че сърцето ще му се пръсне от ужас. Кракът го отпусна, но той не бе уверен, дали спазъмът няма да се повтори. Болката тогава ще е непоносима. После кракът му ще се превърне в безполезно парче дърво. Но този път му се размина.

— Няма да мога да вървя още много — изстена Олсон. Лицето му се белееше в мрака. Никой не отговори.

Мракът. Проклет да е този мрак. На Гарати му се струваше, че са погребани живи в тъмнината. Че са заточени в страната на мрака. От зората ги деляха векове. Много от тях не ще посрещнат изгрева на слънцето. Не ще видят небето. Ще си останат вечно в страната мрака и всичко, което ще получат ще е едно монотонно опело, приглушено от спусналата се тъмнина, зад която в полукръг са се наредили опечалените. От своя страна опечалените никога не ще могат да осъзнаят че са тук, че са живи, че зад тънкия слой въздух, който ги огражда привидно, всъщност ги дебне гробищен мрак, че този слой изтънява все повече, въздухът постепенно се превръща в отровен газ, надеждата се топи, докато самата надежда бъде погълната от мрака и над всичко това продължава да се извисява тъжния глас на свещеника, а опечалените потропват нетърпеливо с крака и жадуват час по-скоро да излязат навън, в слънчевия майски ден. Защото наоколо са затаили дъх, в очакване да настъпи техния миг буболечки и паяци.

„Направо ще полудея“ — помисли си Гарати. „Имам чувството, че всеки миг ще изкукам“.

Откъм боровата гора повя слаб ветрец.

Гарати закрачи заднишком и се изпика. Стебинс се премести встрани, Харкнес се закашля мъчително. Вървеше полузаспал.

Гарати внимателно се заслуша в тези дребни звуци на живота — някой се изсекна и после се изплю, друг подсмърчаше, а недалеч пред тях се чуваше шумно мляскане. Едно от момчетата попита тихо съседа си как се чувства. Отговорът беше почти недоловим. Яник си пееше шепнешком и доста фалшиво.

Съзнанието. Всичко това бе функция на съзнанието. Но тази функция не беше безкрайна.

— Защо се забърках в това? — внезапно и с отчаяние в гласа попита Олсон, сякаш бе прочел мислите на Гарати отпреди малко. — Защо се забърках в тази история?

Никой не му отговори. От доста време вече никой не отговаряше на въпросите му. „Сякаш — помисли си Гарати — вече го мислят за умрял.“

Отново започна да вали. Минаха покрай още едно гробище, с малка църква отпред и веднага след това навлязоха в типично за Ню Инглънд селце, със спретнати, прясно боядисани къщи. В центъра, пред миниатюрния търговски квартал се бе събрала малочислена група посрещачи. Щом ги зърнаха, среднощните запалянковци нададоха приглушен вик, сякаш се притесняваха да не събудят заспалите си съседи. Бяха все хора на възраст, както забеляза Гарати. Най-младият от тях бе поне на тридесет и пет години. Носеше кръгли очила без рамки и се бе загърнал в едно доста широко шушляково яке. Косата му бе разчорлена и Гарати забеляза изненадан, че дюкянът му е разкопчан.

— Давай! Страхотни сте! Давай! Давай! — подвикваше им той, като размахваше неуморно пухкавата си ръка. Очите му жадно се впиваха във всеки, минаващ покрай него Участник.

На другия край на селото, един сънен полицай се бе изпречил пред раздрънкан камион с ремарке. Имаше само още четири улични светлини, после една изоставена, порутена сграда с надпис на стената: „НАПРЕД ГРЕЙНДЖ НОМЕР 81“ и селцето свърши. Без някаква конкретна причина Гарати размаха пръст назад — чувстваше се като персонаж от разказ на Шърли Джексън.

Макврайс го сръга.

— Погледни го този тъпак — рече той.

„Този тъпак“ беше едно високо момче облечено в тъмнозелена канадка, която му стигаше чак до коленете. Вървеше стиснал главата си с ръце и приличаше на гигантска гъба. Тялото му се полюшваше несигурно. Гарати впери очи в него с нещо като академичен интерес. Не си спомняше досега да е виждал този Участник… но, разбира се тъмнината променяше лицата.

Момчето се препъна в собствения си крак и едва не падна. После продължи напред. В следващите десетина минути Гарати и Макврайс не откъсваха очи от него като омагьосани, забравили напълно за собствената си умора. Момчето с канадката не издаде нито звук по време на мъчителната си борба, дори не изстена.

Най-накрая падна и веднага получи предупреждение. Гарати мислеше, че момчето няма да може да стане, но то се надигна. Сега се озова в тяхната група. Беше ужасно грозно, на гърдите му се поклащаше номер 45.

— Какво става с теб? — прошепна му Олсон, но момчето изглежда не го чу. „С всички става така накрая“ — помисли си Гарати. „Вглъбяват се в себе си, не забелязват никого и нищо наоколо. Нищо освен пътя. Впиват очи в пътя, сякаш ги е хипнотизирал, сякаш вървят по опънато въже над бездната.“

— Как ти е името? — попита той момчето, но не получи отговор. Изведнъж откри, че като идиот повтаря отново и отново въпроса си, като че ли с това може да го спаси от обгърналите го ръце на мрака: — Как ти е името, а? Как ти е името, бе? Как ти е…

— Рей — Макврайс го дръпна за ръката.

— Не иска да ми каже, Пит, накарай го да ми каже, моля те, накарай го да ми каже името си…

— Остави го на мира — каза Макврайс. — Не виждаш ли че умира? Остави го на мира.

Момчето с номер 45 на гърдите падна напред, този път по лице. Когато се изправи всички видяха, че от челото му тече кръв. Беше изостанал доста от групата на Гарати, но чуха ясно, когато получи последно предупреждение.

Навлязоха в някаква дупка от още по-гъст мрак, която се оказа железопътен надлез. Беше като гигантско каменно гърло, в което неизвестно откъде прокапваше дъжд. Миришеше на влага. После отново излязоха навън и Гарати забеляза с известно облекчение, че ги чака относително прав и равен участък.

Четиридесет и пети падна отново. Момчетата около него се отдръпнаха със забързани крачки. Малко след това прогърмяха карабините. Гарати реши, че името на момчето в края на краищата няма особено значение.