Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Order, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 132 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Издание:

Джеймс Ролинс. Черният орден

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2007 г.

ИК „Бард“, 2007 г.

ISBN: 978-954-585-751-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки и допълнително форматиране

2.
Библията на Дарвин

16 май
06:05
Копенхаген, Дания

Какво е общото между книжарниците и котките?

Докато излизаше от хотел „Нихавън“, командир Грейсън Пиърс сдъвка поредната таблетка против алергия. Покрай вчерашното си проучване на копенхагенската библиофилска общност се беше отбил в пет-шест от градските литературни сборища. Всяка книжарница в града, изглежда, беше окупирана за постоянно от колонии фучащи котки, които се излежаваха лениво на тезгясите или се разхождаха горделиво по паянтови рафтове с книги, пълни с прах и мухъл.

И сега си плащаше с кихавици. Или пък просто беше изстинал. Пролетта в Копенхаген не отстъпваше по влага и студ на зимата в Нова Англия. А той не си беше взел достатъчно топли дрехи.

Сега беше с пуловера, който бе купил по принуда от един скъпарски бутик до хотела. Пуловерът беше с поло яка и от мериносова вълна, небоядисана и кажи-речи изобщо необработена. И бодеше ужасно. Но пък пазеше от утринния студ. Макар да се беше зазорило още преди час, студеното слънце в сивото небе не вещаеше по-топъл ден. Като се дръгнеше под яката, той се отправи към централната жп гара.

Хотелът му се намираше до един от градските канали. Редица долепени сгради във всички цветове на дъгата — смесица от магазини, ресторантчета и частни домове — се точеше и по двата бряга на канала и му напомняше за Амстердам.

Покрай бреговете бяха пристанали нагъсто различни по цвят и предназначение речни съдове — избелели едномачтови платноходки, яркоцветни екскурзионни лодки, наперени шхуни, лъскави бели яхти. Грей подмина една, която приличаше на плаваща сватбена торта, и поклати глава. Въпреки ранния час неколцина окичени с фотоапарати и камери туристи се мотаеха насам-натам, заемаха позиции зад перилата на моста и щракаха като невидели.

Грей мина по каменния мост, извървя половин пресечка покрай канала, после спря, облегна лакти на тухления парапет и се загледа в ленивата вода долу. Отражението му се появи в почти гладката повърхност и в първия миг го стресна не на шега. Наполовина в сянка, от канала го гледаше лицето на баща му — черна права коса висеше над сини очи, дълбока бразда делеше брадичката на две, равнините на лицето се срещаха под остри ъгли, запечатали като в камък уелския му произход. Определено беше син на баща си. Факт, който твърде много занимаваше мислите му напоследък и го държеше буден до късно през нощта.

Какво друго беше наследил от баща си?

Два черни лебеда се плъзнаха по водата, набраздиха я и размазаха отражението му. Продължиха към моста; дългите им вратове се полюляваха изящно, главите им се въртяха наляво-надясно с демонстративна небрежност.

Грей последва примера им. Изправи се и уж започна да прави снимки на лодките, докато всъщност оглеждаше моста, по който беше минал преди малко. Отваряше си очите за хора, които не би трябвало да са там, за познати лица, изобщо за нещо съмнително. Това беше едно от предимствата да отседнеш близо до канала. Мостовете бяха идеалното място за засичане на опашки. Като минаваше ту от едната, ту от другата страна на канала, Грей принуждаваше евентуалната опашка да излезе на открито. Наблюдава моста цяла минута, докато не запомни лицата и походките, после продължи нататък.

Задачата му в Копенхаген не беше нещо особено и за страничен наблюдател поведението му сигурно би изглеждало параноично, но той носеше на врата си сувенир, който да му напомня колко е важно никога да не подценяваш ситуацията — верижка с малка сребърна фигурка на дракон. Беше му подарък от агент, който работеше за противниковата страна. Носеше го, за да му напомня. Да не отслабва бдителността си.

Тъкмо беше тръгнал, когато позната вибрация раздвижи джоба му. Той извади мобилния телефон и го отвори. Кой можеше да го търси по това време?

— Да?

— Грей. Добре, че те хванах.

Познатата мекота на гласа го стопли в утринния хлад. Усмивка смекчи суровите му черти.

— Рейчъл? — Стъпките му объркаха темпото си заради внезапната тревога. — Нещо не е наред ли?

Рейчъл Верона беше основната причина Грей да се пише доброволец за тази задача и да прелети Атлантическия океан до Дания. Настоящото разследване беше по силите на всеки редови сътрудник на Сигма с ниско ниво на достъп, но пък предлагаше на Грей идеалната възможност да поднови връзките си с красивата тъмнокоса лейтенантка от италианските карабинери. Двамата се бяха запознали във връзка с един случай миналата година в Рим. Оттогава използваха всеки повод да се срещат. И въпреки това не беше лесно. Нейната работа я задържаше в Европа, а неговите задължения в Сигма Форс ограничаваха до минимум времето, което можеше да прекара далеч от Вашингтон. Минали бяха почти два месеца, откакто се бяха видели.

Твърде дълго.

Грей си спомни последната им среща в една вила във Венеция, фигурата на Рейчъл, очертана като тъмен силует на фона на отворената балконска врата, кожата й — блестяща под лъчите на залязващото слънце. Бяха прекарали цялата вечер в леглото. Заляха го спомени — канелено-шоколадовият вкус на устните й, богатото ухание на влажната й коса, топлината на дъха й във врата му, тихите стенания, ритъма на вплетените им тела, милувката на коприненото…

Надяваше се, че се е сетила да сложи в багажа си онова черно боди.

— Полетът ми има закъснение — каза Рейчъл и го върна към действителността.

— Какво? — Той не успя да скрие разочарованието си.

— Прехвърлиха ме към полет на холандските линии. Кацаме в десет вечерта.

„Чак в десет!“ Грей се намръщи. Това означаваше, че ще трябва да отмени резервацията за вечеря по залез в „Св. Гертрудс Клостер“ — огрян от свещи ресторант, сгушен в избата на едноименния средновековен манастир. Беше резервирал маса още преди седмица.

— Съжалявам — каза Рейчъл.

— Не… не се притеснявай. Просто ела. Другото не е важно.

— Знам. Много ми липсваш.

— И ти на мен.

Грей поклати глава, засрамен от тромавата си реплика. Много повече изпълваше сърцето му, но думите не идваха, и толкова. Защо винаги ставаше така? През първия ден на всяка тяхна среща се налагаше да преодоляват известна официалност помежду си, някаква тромава стеснителност. Лесно му беше да си мечтае как моментално и без никакви задръжки ще се хвърлят в леглото, но на практика не ставаше така. През първите часове бяха просто непознати с общо минало. Е, прегръщаха се, разменяха по някоя целувка, казваха каквото трябваше да се каже, но по-дълбоката интимност изискваше време, часове, през които да наваксат пропуснатите месеци и случилото се с всеки от тях от другата страна на океана. И по-важно, да открият отново общия си ритъм, онази топла мелодика, която постепенно се нажежаваше до страст.

И всеки път Грей изтръпваше от страх, че може и да не я намерят.

— Как е баща ти? — попита Рейчъл: подхващате първите стъпки на танца.

Завоят му дойде добре дошъл, макар това да не важеше и за темата. Но поне имаше да й съобщи добра новина.

— Всъщност е доста добре. Напоследък пристъпите се разредиха. Просто е леко объркан. Майка ми е убедена, че подобрението се дължи на кърито.

— На кърито ли?

— Да. Чела някъде, че куркумата, жълтият пигмент в кърито, действа като антиоксидант и противовъзпалително. И дори се смятало, че подпомага разбиването на амилоидните плаки, с които се свързват проявите на Алцхаймер.

— Хм…

— И сега слага къри на всичко. Дори в бърканите яйца, които татко яде за закуска. Цялата къща мирише на индийски ресторант.

Мекият смях на Рейчъл стопли мрачната утрин.

— Е, поне готви.

Усмивката на Грей също се разшири, сякаш по своя воля. Майка му, преподавател по биология в университета „Джордж Вашингтон“, никога не се беше славила с уменията си на домакиня. Беше посветила времето си основно на кариерата си, особено след трудовата злополука, осакатила съпруга й преди почти двайсет години. Сега семейството се бореше с нов проблем — ранните симптоми на бащиния му Алцхаймер. Пред известно време майка му си беше взела отпуск от университета, за да се грижи за съпруга си, но напоследък подхвърляше, че смята да се върне при студентите си. И понеже всичко, изглежда, вървеше добре, Грей беше решил, че моментът е подходящ да се измъкне от Вашингтон за това кратко пътуване.

Преди да е отвърнал, телефонът му измрънка за ново повикване. Грей погледна кой го търси. „По дяволите…“

— Рейчъл, търсят ме от централното командване. Трябва да се обадя. Извинявай.

— Няма проблем. Затварям.

— Чакай. Кажи ми номера на новия си полет.

— Кралски холандски линии, полет четиристотин и три.

— Разбрано. Ще се видим довечера.

— До довечера тогава — каза тя и затвори.

Грей включи другото повикване.

— Пиърс слуша.

— Капитан Пиърс. — Типичният за Нова Англия акцент с наполовина изядени срички веднага разкри самоличността на човека отсреща — Логан Грегъри, вторият човек в Сигма Форс, първи заместник на директор Пейнтър Кроу. Както винаги, Логан не си хабеше думите и този път. — Постъпиха данни, които може би са свързани с твоето проучване в Копенхаген. От Интерпол съобщават за внезапно повишен интерес към един аукцион днес.

Грей мина по още един мост. И пак спря. Преди десет дни в базата данни на Агенцията за национална сигурност бяха постъпили данни за серия черноборсаджийски сделки, свързани с исторически документи, принадлежали на учени от викторианската епоха. Някой трескаво колекционирал ръкописи, копия, правни документи, писма и дневници от въпросния период, голяма част със съмнителна поредица от междинни собственици. И макар че нормално това не би провокирало интереса на Сигма Форс, която се занимаваше с въпроси на глобалната сигурност, базата данни на агенцията за сигурност бе свързала няколко от сделките с фракции на различни терористични организации. А паричните преводи на този тип организации се следяха с най-голямо внимание.

Въпреки това изглеждаше нелогично. Макар че подобни исторически документи напоследък се превръщаха в разширяващ се пазар за рискови инвестиции, обикновено не представляваха интерес за повечето терористични организации. Но пък времената се меняха.

Както и да е, на Сигма Форс й беше възложено да разследва основните участници в тези съмнителни сделки. Задачата на Грей беше да събере възможно най-много информация за търга с ограничен достъп, който щеше да се проведе следобед същия ден, което включваше проучване на документи от по-специален интерес, някои от които обявени за продажба от местни колекционери и магазинчета в района. По тази причина беше прекарал последните два дни в обиколки из прашни книжарници и антиквариати в тесните задънени улички на Копенхаген. От най-голяма полза се оказа посещението му в едно магазинче на Хьойбро Пладс, собственост на бивш адвокат от Джорджия. Благодарение на помощта на сънародника си Грей вече се чувстваше сравнително подготвен по въпроса. Планът му за тази сутрин беше да огледа мястото на търга и да заложи няколко миниатюрни камери близо до всички входове и изходи. На самия търг трябваше само да наблюдава основните участници и по възможност да им направи някоя и друга портретна снимка. Дребна задача, но ако разширеше базата данни за периферните играчи в борбата срещу тероризма, щеше да е по-добре.

— Какво е размътило водата? — попита Грей.

— Нов предмет, записан за търга. Привлякъл е вниманието на няколко от основните участници, които разследваме. Някаква стара библия. Току-що включена от частно лице.

— И какво толкова интересно има в нея?

— Според описанието за търга е принадлежала на Дарвин.

— На Чарлз Дарвин?

— Същият.

Грей потропа с кокалчета по тухления парапет. Още един учен от викторианската епоха. Замислено плъзна поглед по съседния мост.

Откри, че погледът му се е задържал върху тийнейджърка с тъмносиня плетена жилетка с цип и нахлузена качулка. На седемнайсет… или осемнайсет. Симпатично лице, кожа с цвят на карамел. Индийка? Пакистанка? От малкото, което се виждаше под качулката, косата й беше черна и дълга, сплетена на плитка, преметната на гърдите. На лявото си рамо носеше избеляла зелена раница като повечето колежани.

Само дето Грей я беше видял и преди — като мина по първия мост. Очите й срещнаха за миг неговите през петдесетметровото разстояние. Момичето се обърна твърде бързо. Мърлява работа.

Следеше го.

Логан продължи:

— Качих адреса на продавача в базата данни на телефона ти. Гледай да поговориш с него преди търга.

Грей погледна адреса, който се появи на екранчето във вид на точка върху картата на града. Беше на осем пресечки, малко встрани от Стрьогет, главната улица и пешеходна зона, която пресичаше сърцето на Копенхаген. Не беше далеч.

Но преди това…

С периферното си зрение Грей продължаваше да следи отражението на моста в спокойните води на канала. И в това треперливо огледало видя как момичето прегърбва рамене и вдига по-високо раницата в безуспешен опит да скрие лицето си.

Беше ли разбрала, че я е разкрил?

— Пиърс? — каза Логан.

Момичето стигна до края на моста, продължи напред и изчезна в една пресечка. Грей зачака да види дали ще се върне.

— Пиърс, получи ли адреса?

— Да. Ще имам грижата.

— Добре — каза Логан и затвори.

Все така до парапета, Грей оглеждаше терена, изчакваше момичето да се върне или да се появи съучастник. Съжали, че бе оставил деветмилиметровия си Глок в сейфа на хотела. Ала в инструкциите на аукционната къща изрично се споменаваше, че всички поканени участници ще бъдат претърсени на влизане, включително с детектор за метал. Единственото оръжие на Грей в момента беше нож от карбонизирана пластмаса в калъф на глезена му.

Продължи да чака.

Все повече пешеходци минаваха покрай него — градът се събуждаше. Зад него един блед като смъртник магазинер насипваше лед в щайгите пред витрината си и плясваше отгоре му разнообразие от прясно уловена риба — дувърски морски език, треска, пясъчна змиорка и вездесъщата херинга.

Накрая миризмата принуди Грей да напусне поста си край канала. Продължи обаче с удвоено внимание.

Сигурно прекаляваше с параноята, но в неговата професия подобна невроза беше нещо здравословно. Опипа медальона с дракончето на врата си и продължи през града.

След няколко пресечки се почувства достатъчно спокоен да извади бележника си. На първата страница бяха записани няколко предмета от особен интерес, включени в търга следобед.

1. Копие на трактата по генетика на Грегор Мендел от 1865-а.

2. Трудове по физика на Макс Планк — „Thermodynamik“ от 1897-а и „Theorie der Warmestrahlung“ от 1906-а, и двата с автограф от автора.

3. Записки върху мутациите при растенията от 1901-ва на ботаника Хюго де Врис.

При вчерашното си проучване Грей беше събрал известна информация за посочените книги. Сега надраска под тях и новия обект на специален интерес.

4. Семейната библия на Чарлз Дарвин.

Затвори тефтерчето и за стотен път, откакто беше пристигнал тук, се запита каква е връзката между всички тези книги.

Може би тази загадка трябваше да я остави на други хора в Сигма. Замисли се дали да не накара Логан да предостави част от подробностите на колегите им Монк Кокалис и Катрин Брайънт. Двамата бяха доказали способността си да напасват детайли и да откриват модел там, където такъв не съществуваше. Или пък тук наистина липсваше модел. Беше твърде рано да се каже. Трябваше да събере още малко разузнавателна информация, повече факти, особено за този последен документ.

Дотогава щеше да остави двете влюбени птички на мира.

21:32 Източно време
Вашингтон

— Вярно ли е?

Монк сложи длан върху голия корем на жената, която обичаше. Коленичи до леглото в оранжево-черните си прилепнали шорти. Тениската му, мокра след вечерния джогинг, лежеше на дюшемето, където я беше захвърлил преди малко. Веждите му, единственото окосмение по бръснатата му глава, се бяха вдигнали в обнадеждено очакване.

— Да — потвърди Кат. Премести нежно ръката му и се претърколи в другия край на леглото.

Монк се ухили още по-широко. Нямаше как да не се ухили.

— Сигурна ли си?

Кат тръгна към банята. Бе само по бели гащички и огромна тениска с логото на Техническия университет в Джорджия. Правата й кестенява коса се спускаше до раменете.

— Закъсняваше ми с пет дни — мрачно отговори тя. — Вчера си направих тест.

Монк се изправи.

— Вчера? Защо не ми каза?

Кат изчезна в банята и притвори вратата след себе си.

— Кат?

Чу шуртенето на пуснатия душ. Заобиколи леглото и тръгна към банята. Искаше подробности. Кат го беше застреляла с новината, когато се върна от джогинга и я завари свита на топка в леглото. Очите й бяха подути и зачервени, лицето — подпухнало. Плакала беше. Наложи се доста да я убеждава, докато му признае какво я тормози цял ден.

Почука на вратата. По-силно и настоятелно, отколкото го беше планирал. Намръщи се на непослушната си ръка. Петопръстата протеза беше последен писък на науката, натъпкана с последните технически джаджи. Сдобил се беше с нея, след като изгуби собствената си ръка по време на акция. Ала пластмасата и металът не бяха плът. Искаше да почука дискретно, а беше прозвучало все едно се опитва да разбие вратата.

— Кат, ела да поговорим — нежно каза той.

— Взимам си душ и излизам.

Каза го тихо, но Монк долови напрежението в думите й. Надникна в банята. Макар че се виждаха вече почти от година и че дори се беше сдобил със свое чекмедже в апартамента й, все пак си има граници, които не бива да се прекрачват.

Кат седеше на затворената тоалетна чиния, опряла глава на ръцете си.

— Катрин…

Тя вдигна глава, стресната от нахлуването му.

— Монк! — Наведе се към вратата да я затвори.

Той пъхна крака си между вратата и рамката.

— Не е като да използваш тоалетната все пак.

— Чаках водата да се затопли.

Монк влезе и погледна запотеното от парата огледало. Помещението миришеше на жасмин. Ухание, което събуждаше все хубави чувства у него. Пристъпи и коленичи пред нея.

Тя се облегна назад.

Той сложи ръцете си, едната от плът, другата — синтетична, върху коленете й.

Тя избягваше погледа му, все така навела глава.

Той разтвори коленете й, наведе се между тях, после плъзна ръце по външната част на бедрата й и спря при дупето. Придърпа я към себе си.

— Трябва да… — започна тя.

— Трябва да дойдеш тук. — Вдигна я и я нагласи в скута си. Лицето му беше на сантиметри от нейното.

Накрая тя все пак го погледна в очите.

— Аз… съжалявам.

Той се наведе още по-близо.

— За какво? — Устните им леко се докоснаха.

— Трябваше да внимавам.

— Не помня да съм се оплакал.

— Но грешка като тази…

— Никога. — Той я целуна силно, не от гняв, а за да й вдъхне смелост. Прошепна, едва отделил устни от нейните: — Никога не го наричай грешка.

Тя най-сетне се отпусна, ръцете й се сплетоха зад врата му. Косата й миришеше на жасмин.

— Какво ще правим?

— Може и да не знам всичко, но този отговор определено го знам.

Монк я вдигна и я положи на меката постелка.

— О — прошепна тя.

07:55
Копенхаген, Дания

Грей седеше в кафенето срещу малкия антикварен магазин. Оглеждаше сградата от другата страна на улицата.

На прозореца имаше надпис „Редки книги“. Книжарничката заемаше първия етаж на двуетажна къща с покрив от червени керемиди, близнак на съседите си, които се редяха плътно долепени по улицата. И също като другите в този не толкова богат квартал, плачеше за ремонт. Прозорците на втория етаж бяха заковани с дъски. Витрината на първия етаж беше обезопасена със стоманена спускаща се врата.

В момента затворена.

Докато чакаше магазинчето да отвори, Грей оглеждаше любопитно сградата и отпиваше от онова, което в Дания минаваше за горещ шоколад — толкова гъст, че май беше просто разтопен. Оглеждаше закованите прозорци, сякаш можеше да проникне с поглед през дъските. Макар сградата да не беше в добро състояние, европейският й чар не можеше да се отрече. Тавански прозорчета като очи на бухал, дебели греди, издадени от горния етаж, и стръмен покрив, сякаш винаги готов да се отърси от снеговете през дългата зима. Под прозорците имаше петна от сандъчета за цветя.

Грей занимаваше ума си с варианти за обновяване на къщата и как би могъл да се върне първоначалният й блясък, ремонтираше я наум — правеше си гимнастика за мозъка, като прехвърляше топката от инженерните си познания към естетическия си вкус и обратно.

Направо му замириса на стърготини.

Последната мисъл внезапно вгорчи бляновете му. Други спомени му се натрапиха, неканени и нежелани — дърводелската работилница на баща му в гаража и как Грей му помага след училище. Онова, което обикновено започваше като простата задача да стегнат някой разкован стол или маса, често се израждаше в надвикване и тежки думи, които трудно се забравяха. Накрая тези конфликти принудиха Грей да се махне от гимназията и да постъпи в армията. Едва напоследък двамата, бащата и синът, намираха нови начини да общуват — след като признаха общите си интереси и приеха различията.

Въпреки това нещо, споменато между другото от майка му, не му даваше мира. Че с баща му си приличали повече, отколкото се различавали. Защо това го тормозеше толкова много напоследък? Грей изтика тази мисъл настрани и поклати глава.

Погледна си часовника, нетърпелив най-после да се захване с нещо смислено. Вече беше огледал мястото, където щеше да се проведе търгът, заложил беше и камерите при предния и задния вход. Сега оставаше само да поговори със собственика на магазинчето отсреща за библията и да направи някоя и друга снимка на основните участници в наддаването. След това беше свободен да се посвети изцяло на дългия уикенд с Рейчъл.

Мисълта за усмивката й поотпусна възела, стегнал се между плешките му.

Най-сетне от другата страна на улицата издрънча камбанка. Вратата на магазина се отвори и щората започна да се вдига.

Като видя кой отваря магазина, Грей се стресна. Черна сплетена коса, смугла кожа, широки леко дръпнати очи. Момичето, което го беше следило. Даже плетената жилетка с цип и избелялата зелена раница си бяха същите.

Грей остави няколко банкноти на масичката, доволен, че може да се измъкне от мислите си и да се заеме с нещо реално.

Пресече тясната улица, докато момичето застопоряваше щората. То го погледна без изненада.

— Нека да позная, пич — каза на чудесен английски с приятен британски акцент и го огледа отгоре до долу. — Американец си.

Грей се понамръщи на директния й подход. Самият той още не беше казал и една дума. Но се постара на лицето му да се изпише само небрежно любопитство, без намек дори, че я е забелязал при моста.

— Как разбрахте?

— По походката. Като с бастун в задника. Издава ви всичките.

— Сериозно?

Тя щракна заключващия механизъм на щората. Имаше цял куп значки по жилетката — една с флагчето-дъга на „Грийнпийс“, един сребърен келтски символ, един златен египетски анкх и пъстро множество от копчета с надписи на датски и един на английски, който гласеше: „НАПРЕД, ЛЕМИНГИ, НАПРЕД“. Носеше и бяла гумена гривна с релефен надпис „НАДЕЖДА“.

Тя му махна да се дръпне, но не го изчака, а го блъсна на минаване.

— Магазинът ще отвори след час. Сори, пич.

Грей стоеше на тротоара и местеше поглед от вратата на магазина към момичето и обратно. Тя пресече улицата и тръгна към кафенето. На минаване покрай неговата маса взе една от оставените там банкноти и влезе вътре. Грей зачака. През витрината я видя да поръчва две двойни кафета и да плаща с неговите пари.

Върна се с две големи картонени чаши и подметна:

— А бе ти още ли си тук?

— Бърза работа нямам.

— Срамота. — Момичето кимна към затворената врата и вдигна ръцете си с чашите. — Е?

— О. — Грей се обърна и й отвори вратата.

Тя влезе вътре.

— Бертал! — извика, после се обърна към него. — Влизаш ли, или не?

— Нали каза, че…

— Айде стига. — Тя завъртя театрално очи. — Нали вече ме видя.

Грей се напрегна. Значи не беше просто съвпадение. Момичето наистина го беше следило.

— Бертал! — викна пак тя, гледаше към задната част на магазинчето. — Довлечи си опашката!

Малко притеснен, Грей я последва. И от двете страни от пода до тавана се издигаха лавици, натъпкани с книги от всякакъв вид — романи, периодика, брошури. Малко по-навътре два заключени стъклени шкафа ограждаха централната пътечка. В тях бяха изложени стари книги с кожени подвързии и свитъци в стъклени цилиндри.

Гъст облак прашинки се носеше под косите лъчи на ранното слънце. Въздухът миришеше на старо, сякаш и той мухлясваше като предлаганата стока. И като по-голямата част от Европа. Възрастта и древността бяха част от ежедневието тук.

Ала въпреки отчайващото състояние на сградата магазинчето излъчваше гостоприемно изящество — от аплиците с абажури от рисувано стъкло до дървените стълби, подпрени на лавиците. До витрината имаше две кресла с издута тапицерия, които сякаш те молеха да седнеш в тях.

Но най-хубавото от всичко…

Грей си пое дълбоко дъх.

Нямаше котки.

И причината бързо се изясни.

Иззад една от лавиците се измъкна рошаво куче. Приличаше на кръстоска със санбернар, поостарял пес със сълзящи кафяви очи. Повлече се унило към тях, куцукаше с предния си ляв крак. Всъщност от лапата му беше останало само чуканче.

— Здрасти, Бертал. — Момичето се наведе и изсипа едната чаша в керамична купа на пода. — Краставото му псе за нищо не става преди сутрешното си кафе с мляко. — Последното беше казано с нескрито умиление.

Санбернарът не чака втора покана, а залочи нетърпеливо.

— Не знаех, че кучетата пият кафе — каза Грей.

Момичето се изправи и преметна плитката си през рамо.

— Няма проблем. Безкофеиново е. — И влезе навътре в магазинчето.

— Какво е станало с лапата му? — попита Грей: неангажиращ разговор, докато прецени ситуацията. Потупа кучето на минаване, с което си спечели няколко удара от опашката му по пода.

— Измръзване. Мути го прибра от улицата.

— Мути?

— Баба ми. Чака те.

— Is het de Koper, Фиона? — извика някой от дъното на магазина.

— Ja, Mutti! Американският купувач. Говори на английски, ако обичаш.

— Heb hem aan mijn bu’reau terugkomen.

— Мути ще те приеме в кабинета си. — Фиона го поведе към дъното на книжарницата. Кучето, вече изпило сутрешното си кафе, го последва по петите.

Минаха покрай малко бюро, върху което се кипреха касов апарат, компютър и принтер. Изглежда, модерната епоха все пак беше стъпила и тук.

— Имаме си и уебсайт — каза Фиона, забелязала погледа му.

Подминаха касата и влязоха в някаква стаичка, подредена повече като салон, отколкото като кабинет. Имаше канапе, ниска масичка и две кресла. Дори бюрото в ъгъла изглеждаше по-подходящо за котлон и чайник, отколкото за каквато и да било чиновническа функция. Едната стена все пак беше заета от черни кантонерки. Над тях прозорец с решетки пропускаше веселата утринна светлина, в която се къпеше единственият човек в стаята.

Жената стана и му протегна ръка.

— Добре дошли, доктор Сойър. — Нарече го с името, което Грей използваше в тази мисия. Явно беше събрала информация за него. — Аз съм Грете Неал.

Ръкостискането й беше твърдо. Иначе беше тънка като тръстика и макар кожата й да беше бледа, характерното за нейния народ добро здраве грееше дори сякаш от порите й. Махна му към едното кресло. Маниерите й бяха небрежни, също като облеклото — тъмносини дънки, тюркоазена блуза и скромни черни обувки с ниски токчета. Дългата й сива коса беше сресана на път и падаше от двете страни на лицето, сякаш за да подчертае, че е строга жена, но в очите й святкаше чувство за хумор.

— Вече сте се запознали с внучка ми. — Говореше със силен датски акцент. За разлика от внучка си.

Грей премести поглед от светлата възрастна жена към смуглото момиче. Семейна прилика липсваше, но той реши да си замълчи по въпроса. Имаше по-важни неща, които трябваше да се изяснят.

— Да, запознахме се — каза той. — Всъщност бих казал, че с вашата внучка се видяхме два пъти днес.

— Ах, любопитството на Фиона със сигурност някой ден ще я вкара в беля. — Грете смекчи недоволството си с усмивка. — Върна ли ви портфейла?

Грей смръщи чело и се потупа по задния джоб. Празен беше.

Фиона бръкна в едно странично джобче на раницата си и извади кафявия му кожен портфейл.

Грей го грабна. Спомни си как се беше блъснала в него, когато тръгна да купи кафето. Явно бе нещо повече от нетърпение и грубост.

— Моля, не се обиждайте — каза Грете. — Това е нейният начин да каже „здрасти“.

— Всичките му документи са в ред — каза Фиона и сви рамене.

— Тогава бъди така добра и върни на младежа и паспорта му, Фиона.

Грей провери и другия си джоб. И той бе празен!

Фиона му метна малката синя книжка с американския орел на корицата.

— Нещо друго? — попита Грей, докато опипваше джобовете си.

Фиона сви рамене.

— Още веднъж ще ви помоля да извините поведението на внучка ми. Понякога прекалява в стремежа си да ме защити.

Грей ги изгледа поред.

— Все пак няма ли да ми обясните какво става?

— Дошли сте да питате за Дарвиновия Bijbel — каза Грете.

— Библия — преведе Фиона.

Грете кимна.

— Представлявам купувач, който проявява интерес — каза Грей.

— Да. Това го знаем. И вчера цял ден разпитвахте други хора за неща, включени в аукциона Ергеншайн.

Грей вдигна изненадано вежди.

— Тук, в Копенхаген, библиофилската ни общност е малка. Новините се разпространяват бързо.

Грей се намръщи. А си беше въобразил, че е подхождал дискретно.

— Именно вашият интерес ми помогна да стигна до решението да включа и моята библия в търга. Цялата ни общност се вълнува от нарастващия интерес към научни трудове от викторианската епоха.

— Което прави момента подходящ за продажба — каза Фиона, една идея по-твърдо, сякаш казаното беше заключителна реплика от скорошен спор. — Закъсняваме един месец с наема за апартамента…

Баба й я прекъсна с жест.

— Трудно решение беше. Баща ми купи тази библия през 1949-а. Много я ценеше. Има вписани ръкописно имена на хора от рода на Дарвин, още от десет поколения, преди да се появи на бял свят знаменитият Чарлз. Но библията има и историческо значение. Пропътувала е с него света на борда на „Бийгъл“. И не знам дали го знаете, но на даден етап от живота си Дарвин е обмислял дали да не постъпи в семинарията. В тази именно библия съжителстват един до друг религиозният човек и ученият.

Грей кимна. Възрастната жена очевидно се опитваше да повиши интереса му. Дали единствено с цел и той да се включи в наддаването? Да се повиши цената? Във всеки случай Грей можеше да използва това в своя полза.

— А Фиона по каква причина ме следеше? — попита той.

Грете се отпусна, сякаш налегната от внезапна умора.

— Трябва да ви се извиня още веднъж. Както вече споменах, напоследък има голям интерес към неща от викторианската епоха, а ние сме малко общество. И всички знаем, че някои от сделките са… как да се изразя… ако не в рамките на черния пазар, то определено в тези на сивия.

— И аз чух това-онова — неангажиращо каза той; надяваше се да измъкне още информация.

— Имаше неколцина купувачи, които отказаха да платят окончателната сума от наддаването или плащаха с чекове без покритие и така нататък. Фиона просто се е опитала да защити интересите ми. Понякога наистина прекалява и се възползва от някои свои таланти, които отдавна би трябвало да загърби. — Жената вдигна многозначително вежда към внучката си.

Фиона изведнъж разви силен интерес към дъските на дюшемето.

— Един господин, преди година някъде, цял месец се рови из папките ми за произход и писмените свидетелства за собственост. — Грете кимна към наредените покрай стената кантонерки. — И накрая ми плати за услугата с крадена кредитна карта. Прояви изключителен интерес към библията на Дарвин, между другото.

— Което означава, че предпазливостта никога не е излишна — вметна Фиона.

— Знаете ли кой е бил този господин? — попита Грей.

— Не, но ще го позная, ако го видя. Белезникав един такъв, странен.

Фиона се размърда.

— Банката проведе разследване за измама и откри следите му през Нигерия до Южна Африка. Само дотам обаче. Добре се беше покрило това гадно копеле.

Грете се намръщи.

— Мери си приказките, госпожице.

— Защо са провели толкова сериозно разследване за едно фалшиво разплащане? — попита Грей.

Интересът на Фиона към дюшемето се поднови.

Грете погледна намръщено внучката си.

— Той има право да знае.

— Мути… — Фиона поклати глава.

— Какво да знам?

Фиона го стрелна с поглед, после отклони очи.

— Ще се разприказва и няма да получим и половината цена.

Грей вдигна ръка.

— Винаги съм дискретен.

Грете го изгледа, примижала с едното око.

— Но дали сте честен… това се питам, доктор Сойър.

На Грей му идеше да се свие под изпитателните им погледи. Дали прикритието му беше толкова сигурно, колкото си мислеше.

Накрая Грете каза:

— Редно е да знаете. Малко след като белезникавият господин си тръгна с информацията, която беше извлякъл от моите архиви, в магазинчето имаше взлом. Нищо не беше откраднато, само витрината, където обикновено излагаме библията на Дарвин, беше отключена с шперц и отворена. За щастие, библията и други от най-ценните ни неща нощем се прибират в сейф под пода. А и полицията дошла бързо, след като се включила алармата, и крадците се изнесли, преди да направят някоя сериозна беля. Не ги откриха, но ние сме сигурни кой е организирал взлома.

— Онова мазно лайно… — измърмори Фиона.

— Оттогава държим библията в банков сейф. Въпреки това през последната година вече два пъти разбиваха книжарницата. И двата пъти извършителят е успял да обезвреди алармата и да обърне всичко надолу с главата.

— Някой е търсил библията, така ли? — каза Грей.

— Така предполагаме.

Грей започна да разбира. Жените не се стремяха само към печалба от продажбата на библията, всъщност искаха да се освободят от нея. Някой очевидно беше решил да се добере до нея на всяка цена и рано или късно щеше да прибегне до по-насилствени методи от обикновената кражба с взлом. Тази заплаха обаче можеше да се прехвърли към новия собственик на книгата.

Погледна Фиона. Значи всичките й действия бяха продиктувани от стремежа й да защити и баба си, и финансовата им сигурност. Беше се намръщила. Очевидно предпочиташе баба й да беше премълчала някои неща.

— Библията навярно ще е на по-сигурно място в някоя частна колекция в Америка — каза Грете. — Проблемите може и да не прескочат океана.

Грей кимна. Усещаше началото на пазарлъка. Помълча, после попита:

— А разбрахте ли защо онзи човек толкова държи да се добере до библията?

Дойде ред на Грете да забие поглед в дюшемето.

— Подобна информация само би повишила интереса на моя клиент — притисна я Грей.

Грете го стрелна с очи. По някакъв начин беше усетила лъжата зад думите му. Изгледа го изпитателно за пореден път, преценяваше и нещо друго освен истината в думите му.

В този миг Бертал се довлече в кабинета, подуши с копнеж чинията с кексчета до чайника на бюрото, после се приближи до Грей и се пльосна с въздишка на дъските. Отпусна муцуна върху единия му крак — явно нямаше нищо против непознатия, нахлул във владенията му.

И сякаш това беше достатъчна препоръка, Грете въздъхна, затвори очи и лицето й омекна.

— Не знам със сигурност. Мога само да предполагам.

— И това е нещо.

— Значи този човек дойде при нас и каза, че търсел информация за някаква библиотека, която била разпродадена на парче след войната. Между другото, четири от въпросните книги са включени в търга днес следобед. Записките на де Врис, копие от трудовете на Мендел и два текста на физика Макс Планк.

Същите, които Грей имаше записани в бележника си. Именно тези книги бяха породили особен интерес сред организации със съмнителни цели. Кой ги изкупуваше и защо?

— Знаете ли нещо друго за тази стара колекция? Нещо важно, свързано с произхода й?

Грете стана и тръгна към картотеката си.

— Пазя оригиналната разписка, издадена на баща ми при покупката на библията през четирийсет и девета. В нея фигурира името на село и на малко имение. Само да видя къде беше…

Застана под широк слънчев лъч, ливнал се през прозореца на задната стена, и издърпа средното чекмедже.

— Оригинала не мога да ви дам, но Фиона ще ви го снима на ксерокс.

Докато възрастната жена ровеше из папките си, Бертал вдигна носа си от дясната обувка на Грей и от устата му се проточи сочна лига. Ниско ръмжене изгъргори в гърлото му.

Но не беше насочено към Грей.

— А, намерих я. — Грете се обърна и подаде на Пиърс пожълтял лист в найлонов джоб.

Той изобщо не обърна внимание на протегната й ръка — беше се съсредоточил изцяло върху пръстите на краката й. Тънка сянка се плъзна през слънчевото петно, в което стоеше Грете.

— Залегни!

И се хвърли към Грете.

Зад него Бертал излая и лаят му се сля с пукота на пръснато стъкло.

Грей закъсня. Успя само да прихване тялото на Грете миг след като лицето й се разплиска в дъжд от кръв и кости, простреляно изотзад през прозореца.

Фиона изпищя.

Две силни изпуквания се чуха сред трясъка на пръснатото стъкло и две черни топки литнаха през счупения прозорец в кабинета, удариха се в отсрещната стена и паднаха на пода.

Грей пусна Грете, скочи и изблъска с рамо Фиона през вратата.

Кучето се втурна след тях.

Грей натика момичето зад една лавица с книги… и в същия миг двойна експлозия разтърси кабинета и пръсна междинната стена в огнена вихрушка от мазилка и нацепено дърво.

Лавицата се килна, опря се в съседната и замря в нестабилно равновесие. Грей прикриваше Фиона с тялото си.

Книгите над тях избухнаха в пламъци и ги засипаха с горяща пепел.

Кучето се беше забавило заради сакатата си лапа и ударната вълна го беше запратила в стената. Не помръдваше. Козината му се накъдряше по краищата от горещината на пламъците.

Грей затисна очите на момичето с ръка и изръмжа:

— Трябва да се измъкнем оттук!

Издърпа я изпод наклонената библиотечка. Задната част на магазина вече се пълнеше с дим и пламъци. Противопожарната система се включи и ги обля със студени струи. Твърде слаби обаче — и твърде късно. А и при толкова книги…

— През предната врата! — викна той.

И повлече Фиона натам.

Твърде бавно.

Външната щора се спусна с трясък и затвори и вратата, и витрината. Преди щората да се спусне докрай, Грей мярна нечии сенки да се скриват от двете страни. Още стрелци.

Погледна назад. Вряща стена от огън и дим изпълваше задната половина на книжарницата.

Бяха в капан.

23:57
Вашингтон

Монк дремеше в люлката на щастливите селения между блаженството и съня. Двамата с Кат се бяха преместили от пода на банята в леглото и по пътя страстта им се беше успокоила до тих шепот и нежни ласки. Чаршафите си стояха оплетени около голите им тела. И двамата не бяха готови да се разделят, нито физически, нито никак.

Монк прокара пръст по гърдата на Кат, лениво, повече за да я усети реална, отколкото от възбуда. Гладката извивка на стъпалото й нежно галеше прасеца му.

Съвършенство.

Нищо не можеше да развали това…

Пронизително чуруликане избухна в стаята и стресна и двамата.

Идваше от пода до леглото, където Монк беше захвърлил шортите си… или май всъщност Кат ги беше захвърлила. Пейджърът беше защипан за ластика на кръста. Сигурен беше, че го бе превключил на вибрация, когато се върна от джогинга. Само един вид повикване не се влияеше от подобни настройки.

Спешното повикване.

Откъм нощното шкафче от другата страна на леглото втори пейджър заприглася трескаво на другарчето си.

Пейджърът на Кат.

И двамата се надигнаха и се спогледаха тревожно.

— Централното командване — каза Кат.

Монк се пресегна и грабна пейджъра си заедно с шортите. Предположението й бе вярно.

Той смъкна крака на пода и посегна към телефона. Кат седна до него и издърпа чаршафите да покрие гърдите си, сякаш за да запази поне някакво приличие, след като се обаждаха на централното командване. Монк набра номера на пряката линия със Сигма Форс. Оттам вдигнаха незабавно.

— Капитан Брайънт? — Беше Логан Грегъри.

— Не, сър. Монк Кокалис е. Но Кат… Капитан Брайънт е тук, до мен.

— Искам ви и двамата тук.

И накратко го осведоми за какво става дума.

Монк слушаше и само кимаше.

— Тръгваме веднага — каза накрая и затвори.

Кат го гледаше, свъсила вежди.

— Какво е станало?

— Има проблем.

— С Грей?

— Не. Той е добре, сигурен съм. — Монк си намъкна шортите. — Най-вероятно си гукат с Рейчъл в момента.

— Тогава какво?

— Директор Кроу. Нещо е станало в Непал. Не е много ясно. Зараза някаква или нещо подобно.

— Кроу ли се е обадил?

— Точно там е работата. За последно се е обадил преди три дни, после имало буря, която прекъснала комуникациите. Така че не се притеснили особено. Но бурята отминала, а той не се обадил и днес. А после се появили слухове за зараза, смърт и безредици. Възможно нападение на бунтовниците.

Очите на Кат се разшириха.

— Логан вика всички.

Кат се измъкна от леглото и посегна към дрехите си.

— Какво ли е станало?

— Нищо добро, това поне е сигурно.

09:22
Копенхаген, Дания

— Можем ли да се качим на горния етаж? — попита Грей.

Фиона гледаше спуснатата охранителна щора, без да помръдва, очите й бяха широко отворени и немигащи. Класически признаци за силен шок.

— Фиона… — Грей се наведе към нея, докато носовете им почти не се допряха, лицето му изпълни цялото й полезрение. — Фиона, трябва да се махнем от огъня.

Огнената буря се разпространяваше бързо, подхранвана от купчините сухи книги и потрошени чамови лавици. Пламъците ближеха тавана сред врящи кълбета дим. Противопожарната система продължаваше да излива немощните си струи в огнения ад, но само добавяше па̀ра към лютивия дим.

Ставаше все по-горещо. Въпреки това, когато Грей хвана ръцете на Фиона, те потрепваха, цялото й тяло се тресеше, все едно й е много студено. Но ако не друго, поне успя да привлече погледа й.

— Горният етаж! Какво има там? — викна той.

Фиона погледна нагоре. Димната пелена почти скриваше тавана.

— Ами… таван…

— Идеално. Можем ли да се качим там?

Тя поклати глава, отначало бавно, после по-решително, осъзнала опасността.

— Не. Стълбището е… — Махна вяло към огъня. — От задната страна на къщата.

— Отвън.

Тя кимна. Пепелта се завихряше в огнени въртопи, пламъците се приближаваха.

Грей изпсува наум. Някога сигурно бе имало и вътрешно стълбище — преди да отделят книжарницата. Но вече не. Налагаше се да импровизира.

— Имаш ли тесла? — попита той.

Фиона поклати глава.

— А лост? Брадвичка? Нещо, с което отваряте сандъци?

Фиона застина, после кимна отсечено.

— До касата.

— Стой тук. — Грей се запромъква покрай стената отляво. Огънят още не беше стигнал до касата.

Фиона тръгна след него.

— Казах ти да чакаш!

— Да, ама аз знам къде е тъпият лост — сопна му се тя.

Грей разпозна ужаса зад гнева й, но той все пак беше за предпочитане пред обездвижилия я шок преди малко. Освен това беше в унисон със собствения му бяс. Към самия себе си. Не стига, че момичето го беше проследило сутринта, ами сега беше допуснал да го хванат в капан непознати убийци. Мислите за Рейчъл твърде много отвличаха вниманието му, подценил беше задачата си и нейните параметри и ето че сега не само неговият живот беше в опасност.

Фиона го избута да мине пред него. Кашляше от дима.

— Ето го. — Наведе се през бюрото и измъкна един зелен стоманен лост.

— Браво! — Грей я поведе към напредващите пламъци, смъкна вълнения си пуловер, натика го в ръцете й и грабна лоста.

— Намокри го ей там. Ама хубаво! — Бутна я към най-близката струя, която пръскаше от тавана. — И ти се намокри.

— Какво ще…

— Ще се опитам да направя стълбище.

Премести една от библиотечните стълби и се качи по нея. Димът се виеше над вдигнатото му към тавана лице. Сякаш самият въздух гореше. Подвря лоста под една от ламаринените плоскости, с които беше облицован таванът. Тя се откърти лесно. Както се беше надявал, таванът на книжарницата беше всъщност окачен таван на конзоли. Над него бе старият гредоред.

Качи се до върха на стълбата и оттам по последните лавици на рафта. Заби лоста между две греди и той потъна дълбоко. Грей натисна с рамо, разклати лоста и отгоре се посипаха трески. Ала въпреки всичките му усилия отворът беше голям колкото миша дупка.

Разтърси го силна кашлица. Лошо. Очертаваше се надбягване между лоста и дима. Той хвърли поглед към пожара. Пламъците бълваха все повече пушек.

С това темпо нямаше да успее.

Някакво движение привлече погледа му надолу. Фиона се качваше по стълбата. Беше намерила отнякъде кърпа, намокрила я беше и я бе стегнала под очите си като бандитска маска — съвсем подходяща маскировка в нейния случай.

Подаде му мокрия пуловер. Беше се поляла и тя и сякаш се беше смалила, като мокро куче. Грей си даде сметка, че е по-малка от седемнайсетте години, които й беше дал. Не можеше да е на повече от петнайсет. Очите й се бяха ококорили от паника… но грееха и с надежда, както и със сляпа вяра в неговите способности.

Грей мразеше хората да правят това… защото то винаги действаше.

Завърза ръкавите на пуловера около врата си, така че останалата част да му покрива гърба. Вдигна пред носа и устата си единия ръкав с надеждата подгизналата вълна да го предпази поне малко от отровния пушек.

Приклекна, готов да атакува упоритите греди. Усещаше присъствието на Фиона под себе си. И отговорността пред себе си.

Огледа пространството между окачения таван и гредореда, търсеше друг изход. Тръби и кабели се пресичаха безредно, очевидно инсталирани при ремонта, за да се направи книжарницата. По-новите поправки изглеждаха мърляви, илюстрация за разликата между майсторлъка на Стария свят и съвременното тъпо строителство.

Погледът му попадна на участък в гредореда, който изглеждаше по-различен. Квадрат със страна приблизително метър, с по-дебели греди по краищата. Веднага разбра какво е. Дебелите гради бележеха отвора, където отдавна събореното стълбище бе минавало към горния етаж.

Колко ли здраво го бяха затворили?

Имаше само един начин да разбере.

Стъпи по-стабилно върху рафта и тръгна към някогашния отвор. Беше само на три-четири метра, но навътре, към пожара.

— Къде отиваш? — извика Фиона под него.

Не му стигаше дъх да й обясни. Димът го давеше с всяка крачка. Горещината ставаше все по-непоносима. Накрая все пак стигна до запечатания отвор на старото стълбище.

Погледна надолу и видя, че рафтът вече дими.

Нямаше време за губене.

Напрегна се и удари с лоста нагоре.

Стоманеният връх проби дъските с лекота. Даже не бяха дъски, а пресовани плоскости. Слава на Бога за ниското качество на съвременното строителство.

Грей заудря с лоста като машина, жегата го изгаряше непоносимо. След минута разшири отвора достатъчно, за да се провре през него.

Метна лоста през отвора и той изтрака на пода горе.

Обърна се към Фиона и й махна да идва.

— Можеш ли да се покатериш?

— Видях как мина. — Тя се покатери по рафта.

Остро припукване го накара да сведе поглед. Рафтът под него се разтресе.

Лошо…

От тежестта му и от обхванатите от огъня долни лавици рафтът всеки миг щеше да рухне. Грей се хвана за ръбовете на отвора, набра се и се изкатери на тавана.

— По-бързо — викна на момичето.

Разперила ръце за равновесие, Фиона пристъпваше към него. Оставаше й само метър.

— По-бързо! — повтори той.

— Чух те де…

Рафтът запука и се люшна.

Фиона изпищя.

Грей се провеси от отвора и викна:

— Скачай! Ще те хвана!

На Фиона не й трябваше втора покана — достатъчно беше клатушкането под краката й. Скочи и се блъсна силно в него, ръцете й се стегнаха около врата му, краката й заритаха. Едва не го събори. Той се залюля.

— Можеш ли да се покатериш по мен през дупката? — попита той през зъби.

— Ами… май да.

После остана да си виси още малко, без да помръдне.

— Фиона…

Тя трепна, после се закатери по гърба му. Справи се бързо и сръчно и се провря през дупката със сръчността на маймунка.

Отдолу се вихреше истинска клада от горящи книги и чамови дъски.

Грей измъкна раменете си през отвора, изпъшка и се просна на пода.

Бяха по средата на някакъв коридор. И от двете страни имаше врати.

— И тук гори — прошепна Фиона, сякаш я беше страх, че огънят ще я чуе.

Грей седна. Да, и тук имаше дим, дори по-гъст, отколкото долу.

— Хайде — каза той. Надбягването не беше свършило.

Затича по коридора — по-далече от огъня. Спря пред един небрежно закован прозорец и надникна между дъските. Накъде в далечината се чуваха сирени. На улицата се събираха хора — предимно зяпачи. И един-двама стрелци — със сигурност.

Ако се измъкнеха през прозореца, щяха да им кацнат на мушката.

Фиона също оглеждаше тълпата.

— Няма да ни оставят да се измъкнем, нали?

— Значи ще излезем от друго място.

Погледна нагоре. Представи си таванското прозорче, което беше забелязал сутринта от улицата. Трябваше да стигнат до покрива.

Фиона сякаш отгатна мислите му.

— В съседната стая има сгъваема стълба. — Поведе го натам. — Понякога се качвах тук да почета, когато Мути… — Гласът й секна.

Грей знаеше, че мисълта за смъртта на баба й ще я преследва дълго. Сложи ръка на рамото й, но тя се дръпна ядосано.

— Насам — каза и влезе в някаква стая, навремето може би дневна. Сега вътре имаше само няколко сандъка и избелял оръфан диван.

Фиона посочи едно въже, което висеше от тавана, закачено за падащ капак.

Грей го дръпна и до пода се плъзна една сгъваема дървена стълба. Бързо се изкатериха.

Таванското помещение беше празно — само изолация, дебели греди и миши изпражнения. Единствената светлина влизаше през две прозорчета. Едното гледаше към улицата, другото беше откъм задната страна на къщата. И тук имаше дим, но не и пламъци, поне засега.

Грей реши да си опита късмета със задното. То гледаше на запад, което означаваше, че по това време на деня покривът там е в сянка. А и именно тази част на къщата гореше и подпалвачите навярно не я наблюдаваха толкова зорко.

Грей отиде до прозорчето и погледна надолу. Наклонът на покрива не му позволяваше да види дворчето зад книжарницата и евентуалните стрелци там. Но щом той не ги виждаше, значи и те не можеха да го видят. Освен това от счупените прозорци на долните два етажа бълваше дим и това бе допълнително прикритие.

Поне веднъж огънят да действа в негова полза.

Въпреки това Грей отвори прозорчето внимателно, като стоеше встрани от него. Зачака. Никой не стреля. Сирените вече се чуваха откъм улицата отпред.

— Аз ще изляза пръв — прошепна Грей в ухото на Фиона. — Ако е чисто…

Зад тях изригна басов рев.

Обърнаха се едновременно. Огнен език се изстреля от капака, издигна се високо, пукаше и бълваше дим. Нямаха време.

— Хайде — каза Грей.

Измъкна се през прозорчето, като гледаше да не се надига много. Навън беше чудесно прохладно, въздухът бе режещо чист след бавно задушаващия пушек вътре.

Грей се огледа. Покривът беше стръмен, но все пак можеха да се придвижат по него. От северната страна разстоянието до съседната къща беше по-малко от метър. Лесно щяха да прескочат.

Доволен, той се обърна към прозорчето.

— Давай, Фиона… Внимателно.

Тя подаде глава, огледа се, после изпълзя на покрива почти на четири крака.

Грей я чакаше.

— Хайде! Насам!

Тя го погледна. Разсея се за миг, подхлъзна се и загуби равновесие. Падна тежко по корем… и започна да се плъзга надолу.

Трескаво забиваше пръсти и върховете на обувките си, но напразно.

Грей се хвърли към нея. Пръстите му докопаха само празно пространство.

Фиона се плъзгаше все по-бързо. Трескавите й опити да се спре чупеха керемидите. Парчета затракаха надолу като лавина.

Грей лежеше по корем. С нищо не можеше да й помогне.

— Улукът! — викна й. — Хвани се за улука!

Фиона, изглежда, не го чу. Пръстите й дращеха безпомощно, обувките й откъртваха нови и нови керемиди. Тя изпищя.

Първите строшени керемиди паднаха през ръба. Грей ги чу как се пръскат оглушително на плочника долу.

А после Фиона ги последва — плъзна се през ръба, като размахваше ръце.