Джеймс Ролинс
Черният орден (12)

8.
Смесена кръв

06:54

Падерборн, Германия

— Ти оставаш тук — каза Грей. Стоеше в средата на основния салон на самолета, с юмруци на кръста, и нямаше никакво намерение да отстъпи.

— Дрън-дрън — отвърна Фиона. Стоеше на крачка от него и очевидно и тя не смяташе да отстъпва.

Монк се бе облегнал на отворената врата на самолета, скръстил ръце на гърдите си, и явно се забавляваше.

— Още не съм ти казала адреса — посочи Фиона. — Избирай: да обикаляш от врата на врата, да кажем месец, или да дойда с вас и да ви заведа където трябва. Ти решаваш, пич.

Грей почервеня и от яд, и от притеснение. Защо не й беше измъкнал адреса, докато още беше слаба и уязвима? Поклати глава. „Слаба“ и „уязвима“ не се връзваха с Фиона в нито едно нейно състояние.

— Е, кое от двете?

— Май ще си имаме ремарке — обади се Монк.

Грей нямаше да се даде толкова лесно. Може би ако я уплашеше, ако й припомнеше колко близо бе до смъртта и в книжарницата, и в парка…

— А раната ти?

Фиона вирна вбесено нос.

— Нищо ми няма. Тая течна превръзка е голяма работа.

— Може и да плува с нея даже — каза Монк. — Водоустойчива е.

Грей го изгледа сърдито.

— Не е там въпросът.

— А къде е? — не отстъпваше Фиона.

Грей пак се обърна към нея. Не искаше да носи повече отговорност за момичето. И определено нямаше време да се прави на бавачка.

— Страх го е да не пострадаш — каза Монк и сви рамене.

Грей въздъхна.

— Фиона, просто ни кажи адреса.

— Качим ли се в колата, веднага ти го казвам — отвърна тя. — Но тук няма да остана, и толкова.

— Времето напредва — каза Монк. — И като гледам, май ще се понамокрим.

Небето беше синьо и ясно, но от север се влачеха тъмни облаци. Наближаваше буря.

— Добре. — Грей махна на партньора си да слиза. Така поне щеше да държи Фиона под око.

Слязоха по стълбичката на самолета. Вече бяха уредили въпроса с митницата и едно БМВ под наем ги чакаше на паркинга. Монк мъкнеше на рамо черна раница, Грей — още една. Хвърли кос поглед на Фиона. И тя мъкнеше раница.

— Откъде я взе?

— Имаше една резервна — обясни Монк. — Не бой се. В нейната няма оръжия, нито запалителни гранати. Поне така мисля.

Грей поклати глава и тръгна по пистата към паркинга. Освен че бяха с еднакви раници, и облеклото им беше кажи-речи еднакво — черни дънки, маратонки, пуловери. Висша туристическа мода. Добре че Фиона се беше закичила с няколко значки, иначе щяха да са съвсем като с униформа. Една от значките хвана окото му. Надписът гласеше: „ЧУЖДОТО Е НАЙ-СЛАДКО“.

Докато навлизаха в паркинга, той провери за последно оръжията си. Потупа деветмилиметровия Глок в кобур под пуловера си, плъзна пръсти и по дръжката на карбонизираната кама в кания на лявата си китка. В раницата имаше и други играчки — запалителни гранати, пакети с експлозив C4, допълнителни муниции.

Този път нямаше да го хванат неподготвен.

Накрая стигнаха до автомобила. Тъмносиньо БМВ 525i.

Фиона тръгна към шофьорската врата.

Грей й пресече пътя.

— Много смешно.

Монк заобиколи откъм другата страна на колата и извика:

— Пушка!

Фиона приклекна и се заоглежда трескаво.

Грей я изправи и я поведе към задната врата.

— Монк просто си заплю мястото до шофьора.

Фиона изгледа намръщено Монк над покрива на колата.

— Тъпанар!

— Без обиди. А ти не се връзвай толкова лесно, дечко.

Качиха се, Грей запали двигателя и погледна назад към Фиона.

— Е? Накъде?

Монк вече беше извадил карта.

Фиона се приведе напред, посегна над рамото на Монк и плъзна пръст по картата.

— Извън града. На двайсет километра югозападно. Трябва да стигнем до село Брен в долината Алме.

— И какъв е адресът там?

Фиона се облегна назад.

— Много смешно — подхвърли му собствената му реплика отпреди малко.

Грей срещна погледа й в огледалцето. Фиона го гледаше с отвращение. Май опитите му да й измъкне информация бяха принципно обречени на провал.

Но пък човек трябва да опитва, нали така.

Фиона му махна да потегля.

Понеже нямаше друг избор, Грей се подчини.

 

 

В другия край на паркинга двама души седяха в бял спортен мерцедес. Мъжът свали бинокъла от очите си и си сложи италиански слънчеви очила. Кимна на близначката си. Тя тихо заговори в сателитния телефон. Говореше на датски.

Другата й ръка държеше неговата. Той потърка татуировката й с палец.

Тя стисна пръстите му.

Той сведе поглед и забеляза изгризания й до кръв нокът. Това дребно несъвършенство се набиваше в очи като счупен нос.

Тя забеляза погледа му и смутено се опита да скрие грозния пръст.

Нямаше от какво да се срамува. Той разбираше объркването и болката, които се криеха зад това самоосакатяване. Снощи бяха изгубили Ханс, един от по-големите си братя.

Убил го беше човекът, който шофираше тъмносиньото БМВ.

Тъмната кола вече излизаше от паркинга. GPS предавателят, който бяха лепнали на рамата, щеше да им дава постоянна информация за движението й.

— Разбрано — каза в телефона сестра му. — Както се очакваше, движат се по следите на книгата. Несъмнено отиват към имението Хирцфелд в Бьорен. Ще поставим самолета под наблюдение. Всичко е подготвено.

Заслуша се и улови погледа на брат си.

— Да — каза тя, както в телефона, така и на брат си, — няма да се провалим. Ще вземем библията.

Той кимна утвърдително. Измъкна ръката си от нейната, завъртя ключа и запали колата.

— Дочуване, дядо — каза сестра му.

Остави телефона, после посегна и приглади един кичур от русата коса на брат си.

Съвършен.

Винаги съвършен.

Той целуна върховете на пръстите й.

Обич и едно обещание.

Щяха да си отмъстят.

Скръбта трябваше да почака.

Мъжът изкара белия мерцедес от паркинга и ловът започна.

11:08

Хималаите

Върхът на поялника подскачаше. Пейнтър го хвана по-здраво. Ръката му трепереше лошо, но не от страх. Зад дясното му око все така пулсираше болка. Беше взел цяла шепа тиленол, заедно с две таблетки фенобарбитал, който уж намаляваше конвулсиите. Нито едно от лекарствата нямаше да спре физическата и психическа дегенерация, но според Анна поне щели да удължат с малко работоспособността му.

С колко време разполагаше?

Три дни, а навярно доста преди това щеше вече да е на легло, безполезен.

Мъчеше се да не мисли за това. Тревогите и отчаянието можеха да го свалят по-бързо и от болестта. Както с типичната си индианска мъдрост казваше дядо му: „Докато кършиш ръце, няма да си запретнеш ръкавите“.

Стиснал зъби, Пейнтър се съсредоточи върху задачата да запои жичките на единия кабел към жичките на другия. Целият подземен замък беше обточен с кабели, част от които извеждаха до богатия набор от различни антени. Включително към сателитната чиния, скрита някъде по високите части на планината.

Този път успя, облегна се назад и зачака спойката да се охлади. Седеше на работна маса, отрупана с инструменти и части, всичките в спретнати редички като в операционна зала. Плюс два отворени лаптопа по фланговете.

И двата осигурени му от Гюнтер. Човекът, убил монасите. И Анг Гелу. Изпълваше го гняв всеки път, когато Гюнтер се приближеше.

Като сега например.

Гигантът стоеше зад рамото му и наблюдаваше зорко всяко негово движение. Бяха само двамата в стаята. Пейнтър се замисли дали да не му ръгне поялника в окото. Но после какво? Бяха на километри от цивилизацията, а над неговата глава висеше смъртна присъда. Съдействието беше единственото им средство за оцеляване. Пак с тази цел Лиза беше останала с Анна в кабинета й и работеше по лечението от своя си ъгъл.

Пейнтър и Гюнтер работеха заедно.

Опитваха се да открият саботьора.

Според Гюнтер бомбата, унищожила Камбаната, била заложена ръчно. И понеже никой не беше напускал комплекса след експлозията, саботьорът най-вероятно още беше в замъка.

Ако го заловяха, сигурно щяха да научат повече.

За тази цел беше пусната мълва, която да послужи за примамка.

Сега оставаше да заложат и капана, който вървеше с нея.

Единият лаптоп беше свързан с комуникационната мрежа на замъка. Пейнтър вече се беше вмъкнал в системата с паролите, дадени му от Гюнтер. Беше въвел серия компресирани кодови пакети, които следяха системата за всички изходящи съобщения. Ако саботьорът направеше опит да се свърже с външния свят, щяха да го открият, както и мястото, от което предава.

Но Пейнтър не очакваше саботьорът да действа толкова тромаво. Все пак беше действал успешно дълго време. Това говореше за остър ум, както и за връзка с външния свят, независима от главната комуникационна система на замъка.

Точно затова той беше конструирал нещо ново.

Саботьорът сигурно се бе снабдил със свой сателитен телефон и го бе използвал тайно, за да държи връзка с шефовете си. Ала такъв телефон се нуждаеше от чист хоризонт между антената си и геосинхронизирания сателит в орбита. За жалост, имаше твърде много ниши, прозорци и служебни шлюзове, където това можеше да се направи, твърде много, за да бъдат поставени под охрана, без това да събуди подозренията на саботьора.

Затова им трябваше някаква алтернатива.

Пейнтър провери сигналния усилвател, който беше свързал със захранващия кабел. Това устройство го беше конструирал сам преди време по поръчка на Сигма. Преди да поеме директорския пост, когато беше още редови оперативен агент, основната му специалност бе наблюдението и микроинженерството. Така че плуваше в свои води.

Усилвателят свързваше мрежата кабели на замъка с втория лаптоп.

— Сигурно е готово вече — каза той. Главоболието му най-после започваше да затихва.

— Включи го.

Пейнтър включи захранването — енергията се подаваше от батерии; зададе амплитудата на сигнала, после и пулсовото ниво. Лаптопът щеше да свърши останалото. Щеше да следи за необичайни върхове в потреблението. Доста груба работа с никакъв шанс да подслушат евентуалния разговор. Можеше единствено да им даде приблизителното място на незаконна трансмисия с точност до радиус трийсет метра. Но и това трябваше да стигне.

Пейнтър настрои допълнително устройството.

— Готово. Сега остава само да чакаме копелето да се обади.

Гюнтер кимна.

— В случай че саботьорът изобщо захапе въдицата — добави Пейнтър.

Преди половин час бяха пуснали слуха, че количество Зерум 525, заключено в тайно, защитено с оловни стени подземие, е оцеляло след взрива. Това беше надежда за всички обитатели на замъка. Ако наистина беше останало нещо от незаменимото гориво, навярно биха могли да конструират нова Камбана. Анна дори беше възложила на екип от учени да сглоби нова Камбана от наличните резервни части. Дори да не осигуреше лечение за прогресиращата болест, Камбаната поне им предлагаше допълнително време. За всички.

Ала не надежда целяха с този фалшив слух.

Мълвата трябваше да стигне до ушите на саботьора. И той — или тя — да реши, че планът му се е провалил. Че в крайна сметка Камбаната може да бъде построена наново. И че е наложително да се свърже с шефовете си за нови указания.

А когато това станеше, Пейнтър щеше да е готов.

Междувременно се обърна към Гюнтер и попита:

— Какво е да си супермен? Рицар на черното слънце.

Гюнтер сви рамене. Начинът му на общуване май се ограничаваше до сумтене, мръщене и по някой едносричен отговор.

— Чувстваш ли превъзходство спрямо другите? Че си по-силен, по-бърз, все едно можеш да прескочиш небостъргач с един скок?

Гюнтер само го изгледа.

Пейнтър въздъхна и реши да подходи от друг ъгъл, та дано най-после изтръгне някаква реакция от гиганта.

— Какво означава Leprakonig? Чух да употребяват тази дума зад гърба ти.

Пейнтър много добре знаеше какво означава, но целеше да изтръгне някаква реакция и изглежда, най-после успя. Гюнтер отклони поглед, но не и преди Пейнтър да е зърнал огъня в очите му. Мълчанието се проточи. Пейнтър си помисли, че май и този път няма да получи отговор.

— Прокажен крал — най-накрая изръмжа Гюнтер.

Сега беше ред на Пейнтър да помълчи. Усещаше тягостната атмосфера, затиснала малкото помещение. Накрая Гюнтер заговори.

— Когато се стремиш към съвършенство, предпочиташ да не виждаш провалите. Дори лудостта да ни се размине, последните стадии на физическата дегенерация са грозна гледка. По-добре да ни затворят някъде. Далеч от всички.

— Заточени. Като прокажените някога.

Пейнтър се опита да си представи какво ли е да бъдеш отгледан като последния от Sonnekonige и от най-ранна възраст да знаеш какво те чака. Боготворените някога принцове, превърнали се в отбягвани и разпадащи се прокажени.

— Въпреки това продължаваш да им помагаш — каза Пейнтър. — Да служиш.

— За това съм роден. Знам дълга си.

Пейнтър се зачуди дали това са им го втълпявали до полуда още от раждането, или са успели някак да им го заложат генетически. Плъзна поглед по високия мъж. Усещаше, че има и нещо повече. Какво обаче?

— Не разбирам защо изобщо ти пука какво ще стане с нас — каза той.

— Вярвам в онова, което се прави тук. Собствените ми страдания ще помогнат на други хора да избегнат същата съдба.

— А лечението, това, което търсим в момента? То по никакъв начин няма да удължи собствения ти живот.

Гюнтер го стрелна с поглед.

— Ich bin nicht krank.

— Не си болен? Какво искаш да кажеш?

— Sonnekonige са родени под Камбаната — натъртено каза Гюнтер.

И Пейнтър разбра. Спомни си какво беше казала Анна за супермените в замъка — че били резистентни към по-нататъшни манипулации с лъчението на Камбаната. „За добро или зло.“

— Ти си резистентен — каза той.

Гюнтер се извърна.

Пейнтър се замисли за изводите, до които водеше този факт. Значи не инстинктът за самосъхранение караше Гюнтер да помага.

Тогава какво?

И изведнъж си спомни как Анна беше погледнала Гюнтер, докато закусваха в кабинета й. С някакво топло чувство, обич може би. И Гюнтер го беше приел като нещо нормално. Явно имаше достатъчно основателна причина да й съдейства въпреки липсата на уважение от другите.

— Ти обичаш Анна.

— Разбира се, че я обичам — сопна му се Гюнтер. — Тя ми е сестра.

 

 

Лиза стоеше пред осветеното табло в кабинета на Анна. Такива табла обикновено се използваха за осветяване на рентгенови снимки в болниците, но сега Лиза го използваше да освети две ацетатни плаки, набраздени с черни линии. Плаките бяха архивирани хромозомни карти от проучванията върху мутационните ефекти на Камбаната, снимки на зародишна ДНК преди и след облъчване, събрани чрез амниоцентеза. На снимките след облъчването имаше кръгчета там, където Камбаната беше променила определени хромозоми. До тях имаше бележки на немски.

Анна ги беше превела и беше отишла да донесе още книги.

Лиза прокара пръст по мутационните промени, търсеше някакъв модел. Вече беше прегледала няколко комплекта и не откриваше в мутациите никаква последователност или логика.

Върна се при масата, на която бяха закусили. Сега тя бе отрупана с купове книги и папки с научни данни, съдържащи резултати отпреди десетилетия.

Пламъците в камината припукваха зад гърба й. Идеше й да хвърли папките в огъня. Но пък едва ли би го направила. Дошла беше в Непал, за да изследва ефектите, които големите височини оказват върху човешката психика. Освен това в сърцето си беше изследовател.

Също като Анна.

Е… не точно като Анна.

Бутна настрани една научна монография, оставена на масата. „Тератогенеза в ембрионалния бластодерм.“ Описваше мутациите при абортираните зародиши вследствие облъчване с Камбаната. Онова, което черните резки върху ацетатните плаки описваха с клинична безстрастност, снимките в книгата разкриваха в ужасяващи детайли — ембриони без крайници, зародиши-циклопи, мъртвородени с хидроцефалия.

Да, определено не беше като Анна.

Гняв натежа в гърдите й.

Анна затрополи по металната стълба, водеща към втория кат на научната й библиотека; носеше още книги. Германците определено не криеха информация. И защо да го правят? Откриването на лечение за квантовата болест ги засягаше пряко. Анна смяташе, че усилията им са напразни и че всички възможности са били проучени през изминалите десетилетия, но лесно се беше съгласила да помогне с каквото може.

Лиза беше забелязала едва доловимия тремор в ръцете й. Анна току потриваше длани в опит да го скрие. Останалите обитатели на замъка не си правеха този труд. Напрежението се усещаше осезаемо и навсякъде. Лиза беше станала неволен свидетел на няколко шумни скандала и на един юмручен бой. Беше чула и за две самоубийства през последните няколко часа. Без Камбаната и с жалки изгледи за лечение замъкът се разпадаше по шевовете. Ами ако умопомрачението ги обхванеше, преди двамата с Пейнтър да намерят някакво решение?

Избута тази мисъл настрани. Нямаше да се предаде толкова лесно. По каквато и причина да й съдействаха местните, тя смяташе да използва максимално това съдействие.

Кимна на Анна, която идваше към нея.

— Мисля, че придобих най-обща представа за нещата. Но вие споменахте нещо, което не ми дава мира.

Анна остави книгите на масата и седна.

— За какво става въпрос?

— Споменахте, че Камбаната контролирала еволюцията. — Лиза махна с ръка да обхване книгите и трудовете, пръснати по масата. — Тук обаче виждам само мутагенна радиация, която сте обвързали в евгенична програма. С цел чрез генетични манипулации да се създаде по-качествено човешко същество. Дали не преувеличихте малко, като говорехте за еволюция?

Анна поклати глава, явно без да се обижда.

— Вие как бихте дефинирали еволюцията, доктор Къмингс?

— По обичайния Дарвинов начин, предполагам.

— И той е?

Лиза смръщи чело.

— Постепенен процес на биологична промяна… при която един едноклетъчен организъм се размножил и диверсифицирал до днешното многообразие на живи организми.

— И Бог няма пръст във всичко това?

Този въпрос изненада Лиза.

— Като в библията?

Анна сви рамене, без да сваля поглед от нея.

— Или като интелигентния дизайн.

— Не говорите сериозно. Остава да ми кажете, че еволюцията е просто теория.

— Глупости. Аз не съм лаик, който свързва думата „теория“ с „догадка“ или „предположение“. В науката нищо не се издига в теория, без да е стъпило на огромна база данни и изпитани хипотези.

— Значи приемате Дарвиновата теория за еволюцията?

— Естествено. Без капка съмнение. Във всички научни дисциплини има факти, които я потвърждават.

— Тогава защо говорите за…

— Едното не изключва непременно другото.

Лиза вдигна едната си вежда.

— Интелигентен дизайн и еволюция едновременно?

Анна кимна.

— Но нека се върнем малко назад, за да ме разберете правилно. За начало да отхвърлим безумните теории на креационистите, които вярват, че Земята е плоска, както и на онези, които четат библията буквално и смятат, че планетата ни е най-много на десет хиляди години. Да минем към основните аргументи на онези, които застават зад идеята за интелигентния дизайн.

Лиза поклати глава. Една бивша нацистка, защитаваща псевдонаука. Какво ставаше тук?

Анна се окашля.

— Вярно е, че повечето аргументи в полза на интелигентния дизайн са погрешни. Погрешна интерпретация на втория закон на термодинамиката, изграждане на статистически модели, които не издържат на критика, тенденциозно разчитане на радиометрично датиране на скали. Списъкът е дълъг. И нищо в него не е доказуемо, но пък хвърля плътна димна завеса.

Лиза кимна. Точно заради това я притесняваше съвременната тенденция в часовете по биология в гимназията да се преподава и псевдонаука паралелно с постулатите на еволюционната теория. Получаваше се едно мултидисциплинарно блато, от което трудно би се измъкнал и средностатистически специалист с университетско образование, какво остава за учениците.

Анна обаче не беше приключила с доводите си.

— Като оставим всичко това настрана, пак остава един въпрос, поставян от поддръжниците на интелигентния дизайн, въпрос, който заслужава внимание.

— И какъв е той?

— Случайността на мутациите. Чистата случайност не би могла да създаде толкова много полезни мутации. Вие за колко дефекти по рождение знаете, които са довели до полезни промени?

Лиза и преди беше чувала този аргумент. „Животът е еволюирал твърде бързо, за да е плод на чиста случайност.“ Нямаше да се хване.

— Еволюцията не е само случайност — възрази тя. — Естественият подбор и натискът на околната среда са елиминирали вредните промени и са позволили само на най-добре пригодените организми да предадат гените си на следващото поколение.

— Оцеляването на най-пригодния?

— Или на достатъчно пригодния. Не е задължително промените да водят до съвършенство. Само до предимство. И в продължение на стотиците милиони години тези дребни предимства или промени са се натрупвали и са създали многообразието, което имаме днес.

— Стотици милиони години? Вярно, това е огромен период, но дали все пак е достатъчен за пълния мащаб на еволюционната промяна? А какво да кажем за онези случайни изблици на еволюция, при които огромни промени са настъпвали за кратко време?

— Предполагам говорите за камбрийската експлозия? — попита Лиза. Това беше един от основните аргументи в полза на интелигентния дизайн. Камбрийският период бил относително кратък. Само петнайсет милиона години. Но през това време се появил истински взрив от нови форми на живот — пиявици, охлюви, медузи и трилобити. Сякаш от нищото. Прекалено бързо според противниците на еволюцията.

— Nein. Анализът на вкаменелостите от този период дава достатъчно доказателства, че тази „внезапна поява“ на безгръбначни не е била чак толкова внезапна. Имало е изобилие от пиявици и подобни на червеи организми и в предкамбрия. Дори разнообразието във формите през онзи период се обяснява с появата на хокс-гени в генетичния код.

— Хокс-гени?

— Комплект от четири до шест контролни гена; появяват се в генетичния код малко преди началото на камбрия. Те са нещо като контролни ключета на ембрионалното развитие, определящи основната телесна форма във всички основни посоки, нагоре и надолу, наляво и надясно. Плодните мушици, жабите, хората, всички имат едни и същи хокс-гени. Можеш да вземеш хокс-ген от мушица, да замениш с него съответния ген в жабешка ДНК и той пак ще си функционира чудесно. И понеже тези гени са основните превключватели на ембрионалното развитие, и най-миниатюрната промяна във всеки от тях води до масова поява на нови телесни форми.

Макар че не знаеше накъде води този разговор, Лиза се впечатли от дълбоките познания на Анна по темата. Не отстъпваха на нейните. Ако бяха на научна конференция, спорът сигурно би й доставил истинско удоволствие. Всъщност непрекъснато й се налагаше да си напомня кой седи срещу нея.

— Следователно появата на хокс-гените непосредствено преди началото на камбрия може да обясни експлозията на нови животински форми — продължи Анна. — Но хокс-гените не могат да обяснят други моменти на бърза — почти целенасочена — еволюция.

— Като? — Дискусията ставаше все по-интересна.

— Като пръсканите молци. Сигурно знаете за тях?

Лиза кимна. Сега Анна повдигаше един от основните аргументи на другия научен лагер. Пръсканите молци живееха по брезите и бяха „напръскани“ с бели точици, за да се сливат с кората, един вид защитен камуфлаж срещу птиците, които се хранят с тях. Но когато близо до Манчестър била построена фабрика за обработка на въглища и дърветата почернели от саждите, белезникавите молци изведнъж започнали да изпъкват на тъмния фон и станали лесна плячка. Но само след няколко поколения доминиращият цвят на популацията станал черен, изцяло черен, и така молците се сливали с почернялата от саждите кора на дърветата.

— Ако мутациите са случайни — продължи Анна, — то молците явно са имали невиждан късмет черното да се прояви точно в подходящия момент. Ако е било случайна промяна, то къде са тогава червените молци, зелените молци, цикламените молци? Или дори двуглавите?

Лиза с мъка се въздържа да не завърти очи.

— Бих могла да кажа, че молците с други цветове са били изядени. А двуглавите са измрели. Но вие погрешно интерпретирате примера. Промяната в цвета на онези молци не е била продукт на мутация. Видът им вече е имал ген за черен цвят. При всяко поколение се раждали по няколко черни молеца, но те били изяждани и така белият цвят оставал доминиращ в популацията. Но след като дърветата почернели, малкото черни молци имали предимство и постепенно тяхното поколение запълнило популацията, докато белите им събратя били изяждани от птиците. Точно това показва примерът. Че околната среда може да влияе на една популация. Но не е въпрос на мутация. Генът за черен цвят вече е бил налице.

Анна й се усмихваше.

Лиза си даде сметка, че просто я е изпитвала, преценявала е знанията й. Поизправи гръб, едновременно ядосана и все по-заинтригувана.

— Браво — каза Анна. — Тогава нека минем към едно по-скорошно събитие. Събитие, случило се в контролирана лабораторна среда. Учен създал вид бактерия Ешерихия коли, която не можела да разгражда лактозата. После поставил жизнеспособна популация от новите бактерии в хранителна среда, където единственият хранителен източник бил именно лактозата. Какво би се случило с бактериите според официалната наука?

Лиза сви рамене.

— Понеже не могат да разграждат лактозата, бактериите биха умрели от глад.

— И точно това се случило с деветдесет и осем процента от бактериите. Но два процента продължили да си живеят честито. При тях се появила спонтанна мутация на ген, разграждащ лактозата. В рамките на едно поколение. Удивително, не мислите ли? Това противоречи на всички теории за случайността на мутациите. От всички гени в ДНК-то на Ешерихия коли и при редкостта на мутациите, защо при два процента от популацията е мутирал именно онзи ген, който е бил необходим за оцеляването й? Това отрича случайността.

Лиза трябваше да се съгласи, че е странно.

— Може лабораторните проби да са били контаминирани и сред модифицираните бактерии да са попаднали и нормални, които разграждат лактозата.

— Експериментът е бил повторен. Със същите резултати.

Лиза отказваше да се предаде.

— Виждам съмнението в очите ви. Така че да вземем друг пример за невъзможността генните мутации да са случайни.

— И къде ще търсим този пример?

— В самото начало на живота. В първичната супа — или бульон, както щете. Където за пръв път се задействал двигателят на еволюцията.

Лиза си спомни, че Анна вече беше споменала нещо за произхода на живота и че Камбаната била свързана с това. Натам ли биеше сега? Наостри уши.

— Да обърнем часовника назад — каза Анна. — Още преди появата на първата клетка. Да си спомним един от основните постулати на Дарвин — всичко, което съществува, задължително е произлязло от по-проста своя форма. Само че какво е имало преди първата единична клетка? Докъде можем да върнем живота и все още да твърдим, че е живот? ДНК жива ли е? Хромозомите живи ли са? А протеините и ензимите? Къде е границата между химията и живота?

— Добре де, това наистина е интересен въпрос — призна Лиза.

— Тогава нека поставя и друг. Как е бил осъществен скокът от химическата първична супа до първата клетка?

Този отговор Лиза го знаеше.

— Ранната атмосфера на Земята е била пълна с водород, метан и вода. Добавете някой и друг излив на енергия, например от светкавици, и тези газове могат да формират прости органични съединения. После те се сварили в пословичната първична супа и след време се появила първата молекула, която можела да се размножава.

— Което е доказано в лаборатория — съгласи се Анна и кимна. — Бутилка, пълна с първични газове, дала смес от аминокиселини, строителните блокчета на протеините.

— И животът започнал.

— А, нямате търпение да прескочите напред — подразни я Анна. — Дотук имаме само аминокиселини. Строителните блокчета. Как се стига от няколко аминокиселини до онзи пръв, способен да се самокопира протеин?

— Ако се смесят достатъчно аминокиселини, след време те неизбежно се нареждат във вериги с правилната комбинация.

— По силата на случаен избор?

Лиза кимна.

— Точно тук стигаме до корена на проблема, доктор Къмингс. Мога и да се съглася с вас, че дарвиновата еволюция е изиграла значителна роля, след като се е появил първият репликиращ се протеин. Знаете ли обаче колко аминокиселини трябва да се свържат, за да се образува този пръв репликиращ се протеин?

— Не.

— Най-малко трийсет и две. Това е най-малкият протеин, който е в състояние да се репликира. Вероятността да се образува такъв протеин случайно е повече от минимална. И по-точно — десет на четиридесет и първа степен.

Лиза вдигна рамене. Въпреки презрението си към Анна неохотно трябваше да признае, че като учен тя заслужава уважението й.

— Нека погледнем на тази вероятност в перспектива — продължи Анна. — Ако се вземат всички протеини, открити във всички дъждовни гори на света, и бъдат разградени в супа от аминокиселини, пак ще си остане крайно невероятно да се образува верига от трийсет и две аминокиселини. Всъщност би било необходимо пет хиляди пъти по-голямо количество, за да се образува само една такава верига. Пет хиляди пъти повече дъждовни гори. Така че нека ви попитам отново — как преминаваме от аминокиселинната супа към онзи първи репликатор, първата частица живот?

Лиза поклати глава.

Анна скръсти доволно ръце.

— Ето ви една еволюционна пропаст, която и Дарвин трудно би прескочил.

— И все пак — възрази Лиза — да се запълни тази пропаст с Божията ръка не е никаква наука. Само защото още не разполагаме с отговор, който да я запълни, не означава, че е имало свръхестествена намеса.

— Не казвам, че е свръхестествена. А и кой е казал, че нямам отговор, с който да запълня пропастта?

Лиза я зяпна невярващо.

— Какъв отговор?

— Нещо, което открихме още преди десетилетия, като проучвахме Камбаната. Нещо, което учените днес едва начеват.

— И какво е то? — Лиза я гледаше с очакване. Нямаше смисъл да прикрива интереса си към нещо, свързано с Камбаната.

— Ние го наричаме квантова еволюция.

Лиза си спомни за историята на Камбаната и нацистките изследвания върху странния свят на субатомните частици и квантовата физика.

— Какво общо има всичко това с еволюцията?

— Тази нова научна област, квантовата еволюция, не само предлага най-силния аргумент в полза на интелигентния дизайн — каза Анна, — но отговаря и на въпроса кой е дизайнерът.

— Шегувате се. И кой е? Бог?

— Nein. — Анна я погледна в очите. — Ние.

Преди да е обяснила повече, радиоточката на стената изпука и се чу познат глас. Гюнтер.

— Имаме нещо за саботьора. Тръгваме.

07:37

Бьорен, Германия

Грей задмина един стар селски камион, натоварен със сено. Мина на пета и влезе на скорост в последния завой. Вече бяха на билото на възвишението и към долината долу се откриваше панорамна гледка.

— Долината Алме — каза Монк. Стискаше здраво ръкохватката над вратата.

Грей мина на по-ниска скорост и намали.

Монк го изгледа сърдито.

— Виждам, че Рейчъл ти е давала уроци по италианско шофиране.

— Когато си в Рим…

— Не сме в Рим.

Очевидно не бяха. Спускаха се към широка речна долина, зелена шир от ливади, гори и ниви. В отсрещния край на долината немско селце, излязло сякаш от пощенска картичка, се гушеше в ниското с острите си червени покриви и каменни къщи между тесни лъкатушни улички.

Ала друго привлече погледа им — масивният замък, кацнал на отсрещното възвишение, като гнездо сред гората току над селото. Кулите му стърчаха високо и по върховете им се вееха знамена. Макар да бе солиден и грубоват, като повечето укрепени сгради по бреговете на Рейн, в него се долавяше и някаква приказност, навяваща мисли за омагьосани принцеси и рицари на бели коне.

— Ако Дракула беше гей — каза Монк, — това щеше да е замъкът му.

Грей разбираше какво има предвид приятелят му. Имаше нещо смътно зловещо в това място, но пък може да се дължеше и само на смрачилото се небе и тъмните облаци, приближаващи от север. Късмет щеше да е, ако стигнеха до селото, преди да се е извила бурята.

— А сега накъде? — попита Грей.

Откъм задната седалка се разнесе шумолене — Фиона разгръщаше картата. Беше я взела от Монк и си бе присвоила ролята на навигатор — съвсем уместна, предвид че още не им беше казала къде точно отиват.

Наведе се напред и посочи към реката.

— Трябва да минем по моста.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Мога да разчета една проста карта.

Грей подкара надолу, изпревари дълга колона велосипедисти, екипирани в многоцветно разнообразие от впити тениски и клинове, настъпи газта и скоро влязоха в селото.

То сякаш беше излязло от друго столетие. По всички прозорци имаше сандъчета с лалета, а заострените покриви до един си имаха високи фронтони. От главната улица се отделяха калдъръмени пресечки. Прекосиха площад, обточен с кафенета, бирарии и подиум за духова музика в центъра — тук сигурно всяка вечер свиреха полка.

Скоро вече се клатушкаха по моста и отново се озоваха сред ливади и малки ферми.

— Следващата вляво! — извика Фиона.

Наложи се Грей да набие спирачки, за да вкара автомобила в острия завой.

— Другия път кажи малко по-навреме.

Пътят се стесни, с живи плетове и вляво, и вдясно. Асфалтът отстъпи на калдъръм. БМВ-то се тресеше по неравната настилка. Скоро между калдъръма се появиха буренаци, после пред тях се появи порта от ковано желязо, отворена.

Грей намали.

— Къде сме?

— Това е мястото — каза Фиона. — Оттук е дошла библията на Дарвин. Имението Хирцфелд.

Грей вкара БМВ-то през портата. От мрачното небе закапа дъжд. Отначало леко, после се усили.

— Тъкмо навреме — каза Монк.

От другата страна на портата имаше широк двор, ограден от две страни с крилата на малко имение в селски стил. Голямата къща, право напред, беше само на два етажа, но покритият с каменни плочи покрив се издигаше в стръмен наклон и й придаваше известно великолепие.

Светкавица блесна в небето и те вдигнаха глави.

Замъкът се издигаше на върха на залесения склон зад имението. Сякаш надвисваше над къщата.

— Ой! — остро извика някой.

Грей моментално заряза гледките.

Един велосипедист — буташе колелото си под дъжда — едва не се беше наврял под гумите на БМВ-то. Младежът — бе с жълта футболна фланелка и колоездачески клин — удари с длан капака на автомобила.

— Гледай къде караш бе, човек! — И показа среден пръст на Грей.

Фиона вече беше свалила стъклото на прозореца си и беше подала глава навън.

— Чупката бе, простак! Що не гледаш къде си навираш впитото педерастко клинче!

Монк поклати глава.

— Фиона май вече си спечели един ухажор.

Грей паркира колата до къщата. Имаше само още един автомобил, затова пък планински велосипеди и бегачи имаше цяла редица. Групичка измокрени младежи и девойки стояха под един навес, струпали раниците си на земята. Чу ги да говорят, след като изключи двигателя. На испански. Изглежда, бяха попаднали в младежко общежитие. Или поне сега беше такова. Направо надушваше миризмата на пачули и коноп.

Наистина ли търсеха това място?

Дори и така да беше, не му се вярваше, че ще открият нещо ценно. Но така или иначе вече бяха тук.

— Чакайте ме в колата — каза той. — Монк, остани…

Задната врата се отвори и Фиона слезе.

— Следващия път — каза Монк, докато посягаше да отвори своята врата, — гледай да избереш модел с централно заключване.

— Хайде. — Грей слезе и тръгна след Фиона.

Тя вече вървеше към къщата.

Грей я настигна при стъпалата към верандата и я хвана над лакътя.

— Движим се в група. Никой няма да се отделя.

Тя обърна лице към него, не по-малко ядосана.

— Именно. Движим се в група. Никой не се отделя. Което означава да не ме зарязвате в разни самолети и коли. — Издърпа ядно ръката си и отвори вратата.

Камбанка извести за пристигането им.

Един млад служител вдигна глава от махагоновото бюро на рецепцията встрани от входа. Жар грееше в камината и прогонваше утринния хлад. Фоайето бе с дебели греди по тавана и каменни плочи по пода. Избелели стенописи, които изглеждаха на стотици години, красяха стените. Но се забелязваха и признаци на лошо стопанисване — ронеща се мазилка, прах по лавиците, разнищени и избелели пътеки по пода. Явно къщата беше подминала разцвета си.

Служителят — румен и млад, със спортна фланелка и зелени панталони — им кимна. Беше двайсетинагодишен и приличаше на русокос колежанин от телевизионна реклама.

— Guten morgen — поздрави той Грей, който тъкмо пристъпваше към бюрото му.

Под съпровода на трескавиците Монк огледа фоайето и измърмори:

— Нищо „guten“ няма в това утро.

— А, американци — каза младежът. В тона му се появи известен хлад.

Грей се изкашля.

— Чудехме се дали това е старото имение Хирцфелд?

Очите на младежа се разшириха едва доловимо.

— Ja, aber… вече двайсетина години е общежитие Буршлос. Откакто баща ми, Йохан Хирцфелд, го получил в наследство.

Значи бяха уцелили мястото. Грей хвърли поглед на Фиона, която му вдигна вежди, сякаш го питаше: „Какво?“. Ровеше за нещо в раницата си. Грей се надяваше Монк да е бил прав и в раницата й да няма запалителни гранати.

Насочи вниманието си към служителя на рецепцията.

— Чудех се дали ще можем да разговаряме с баща ви.

— Относно? — Хладът се беше върнал, плюс известна бдителност.

Фиона избута Грей.

— Относно това. — И плесна една позната му вече книга върху бюрото. Библията на Дарвин.

О, Господи… На самолета Грей не беше изпускал книгата от очи.

Явно все пак я бе изпуснал.

— Фиона — предупредително каза той.

— Моя си е — изсумтя тя под нос.

Младежът взе книгата и я разлисти. По нищо не личеше да я е виждал някога.

— Библия? Проповядването в общежитието е забранено. — Затвори книгата и я бутна към Фиона. — А и баща ми е евреин, между другото.

Фиона така или иначе беше разкрила картите им, така че Грей реши да кара направо.

— Тази библия е принадлежала на Чарлз Дарвин. Имаме причина да вярваме, че някога е била част от семейната ви библиотека. Надявахме се баща ви да ни каже за нея нещо повече.

Този път младежът погледна библията малко по-почтително.

— Библиотеката е била разпродадена, преди баща ми да влезе във владение. Аз изобщо не съм я виждал. От съседи съм чувал, че била събирана в продължение на векове.

Младежът заобиколи бюрото и ги поведе покрай камината към арка, водеща към малка стая. Едната стена беше заета изцяло от високи тесни прозорци, които създаваха атмосфера на параклис. На стената отсреща имаше незапалена камина, толкова голяма, че човек можеше да застане вътре прав. Покрай останалите стени бяха наредени маси и пейки. Иначе беше празна, като се изключеше една възрастна жена с престилка, която метеше пода.

— Тук се е помещавала библиотеката. Сега е трапезария за гостите на общежитието. Баща ми винаги е бил против продажбата на имението, но данъците… Сигурно пак по тази причина са разпродали библиотеката преди петдесет години. Баща ми се принуди да предложи на търг повече от оригиналната мебелировка. С всяко поколение по малко от семейната история изчезва.

— Жалко — каза Грей.

Младежът кимна и се обърна.

— Ще се обадя на баща си. Да го питам дали ще иска да говори с вас.

След малко младежът им махна и ги поведе към широка двойна врата. Отключи я и я задържа отворена да влязат. Вратата водеше към частта от къщата, обитавана от семейството.

Младежът — представи се като Райън Хирцфелд — ги поведе към задната част на къщата и оттам към зимна градина, цялата от стъкло и бронз. Папрати и цветя се редяха в саксии покрай стените. Стъпаловидни рафтове се катереха по едната остъклена стена, претъпкани с различни видове растения, някои от които приличаха на бурени. В дъното се издигаше самотно палмово дръвче, короната му стигаше до стъкления покрив, част от листата му бяха пожълтели. Цялото място изглеждаше някак запуснато и оставено само на себе си. Впечатлението се подсилваше и от водата, която капеше през пукнатина в едно от стъклата на покрива и се събираше в сложена на пода кофа.

Зимната градина всъщност приличаше повече на пущинак.

В средата на помещението крехък мъж седеше на инвалидна количка. Краката му бяха завити с одеяло. Беше зареял поглед към задния двор. По стъклата се стичаше дъждовна вода и светът навън изглеждаше нереален и смътен.

Райън се приближи някак срамежливо до него и каза:

— Vater. Hier sind die Leute mit der Bibel.

— Auf Englisch, Райън… auf englisch. — Мъжът завъртя едното колело и инвалидната количка се обърна към тях. Кожата му изглеждаше тънка като хартия. Гласът му хриптеше. Сигурно страдаше от белодробен емфизем.

Райън, синът, се беше намръщил отегчено. Грей се зачуди дали младежът изобщо си дава сметка за изражението си.

— Аз съм Йохан Хирцфелд — каза възрастният мъж. — Значи сте дошли да питате за старата библиотека. Напоследък има голям интерес. Десетилетия наред нито дума. А сега за една година — два пъти.

Грей си спомни разказа на Фиона за тайнствения възрастен господин, който се появил в книжарницата на Грете с молба да прегледа архивите й. Сигурно бе видял фактурата за покупка и бе проследил пътя й дотук.

— Райън каза, че една от книгите е у вас.

— Библията на Дарвин — потвърди Грей.

Възрастният мъж протегна ръце. Фиона пристъпи напред и постави книгата върху разперените му длани. Той я сложи в скута си.

— Не съм я виждал, откакто бях малко момче — изхъхри мъжът. После вдигна поглед към сина си. — Danke, Райън. По-добре се върни на рецепцията.

Райън кимна, отстъпи неохотно назад, после се обърна и излезе.

Йохан изчака синът му да затвори вратата, после въздъхна и пак сведе поглед към библията. Отвори на гърба на предната корица, където беше записано фамилното дърво на семейство Дарвин.

— Това беше едно от най-ценните притежания на семейството ни. Библията била подарена на прадядо ми през 1901-ва от Британското кралско общество. Той е бил уважаван ботаник.

Грей долови меланхоличната нотка в гласа му.

— Родът ни има отдавнашна традиция в научните изследвания и достижения. Нищо от калибъра на хер Дарвин, разбира се, но и ние сме дали нещо на науката, пък било то и само бележки под линия. — Погледът му се върна към облените от дъжда прозорци. — Това отдавна приключи. Сега май ще трябва да се задоволим с битието си на хотелиери.

— За библията — подсети го Грей. — Можете ли да ми кажете нещо повече за нея? Сбирката ви винаги ли се е пазила тук?

— Naturlich. Някои книги са били изнасяни, когато един или друг от роднините ми е заминавал по научна работа в чужбина. Но тази книга е напускала къщата само веднъж. Знам го само защото бях тук, когато я върнаха. Дядо ми я изпрати по пощата. Това доста разбуни духовете навремето.

— Защо?

— Знаех си, че ще попитате. Точно затова отпратих Райън. По-добре е да не знае.

— За какво да попитаме?

— Дядо ми Хуго е работил за нацистите. Както и леля ми Тола. Двамата бяха неразделни. По-късно научих — в семейството рядко се говореше за това, — че работели по някакъв секретен научен проект. И двамата бяха признати и уважавани биолози.

— Що за проект? — попита Монк.

— Така и никой не разбра. В края на войната и дядо, и леля Тола загинаха. Само че месец преди това пристигна пратка от дядо ми. Съдържаше част от книгите, които беше взел със себе си. Може би е знаел, че е обречен, и е искал да спаси поне книгите. Пет книги по-точно. — И почука с пръст по библията. — Тази беше една от тях. Макар че защо му е трябвала библията за научните изследвания, нямам представа.

— Може би я е взел, за да му напомня за родния дом — тихо каза Фиона.

Йохан сякаш чак сега забеляза момичето. Кимна бавно.

— Може би. Или като един вид връзка със собствения му баща. Нещо като символичен знак за одобрението му. — Възрастният мъж поклати глава. — Да работи за нацистите! Ужасно.

Грей си спомни нещо, казано от Райън.

— Чакайте. Вие сте евреи, нали?

— Да. Само че прабаба ми, майката на Хуго, е била немкиня, с дълбоки фамилни корени тук. Което е означавало връзки и с нацистката партия. Дори когато започнала програмата на Хитлер за избиване на евреите, семейството ми било пощадено. Водели ни Mischlinge, смесена кръв. Достатъчно немци, за да избегнем смъртната присъда. Но за да докажат лоялността си, дядо и леля трябвало да приемат работата, възложена им от нацистите. А по онова време нацистите набирали учени повсеместно.

— Значи са били принудени — каза Грей.

Йохан пак впери поглед към бурята навън.

— Онези времена са били сложни. Дядо ми имаше по-особени убеждения.

— Какви?

Йохан сякаш не чу въпроса. Отвори библията и я разлисти. Грей забеляза нанесените на ръка бележки, пристъпи напред и посочи няколко начертани със синьо мастило символа.

— Чудехме се какво означават.

— Чували ли сте за обществото „Туле“? — попита възрастният мъж, сякаш не беше чул въпроса му.

Грей поклати глава.

— Били германска крайно националистическа група. Дядо ми също бил член, приет, когато бил едва на двайсет и две. Семейството на майка му било свързано с учредителите. Обществото дълбоко вярвало във философията Ubermensch.

— Свръхчовеци?

— Правилно. Било наречено на името на мистичната земя Туле, останка от изгубената Атлантида, дом на някаква свръхраса.

Монк изсумтя презрително.

— Както казах — изхъхри Йохан, — дядо ми имаше някои странни убеждения. Но по онова време това се отнасяше за мнозина. Особено тук, в нашия район. Именно в тези гори древните тевтонски племена отблъснали римските легиони и начертали границата между Германия и Римската империя. Та членовете на „Туле“ вярвали, че въпросните тевтонски бойци били потомци на изгубената свръхраса.

Грей разбираше защо този мит е бил толкова популярен. Ако онези древни немски бойци са били супермени, то потомците им — съвременните германци — би трябвало да носят генетичното им наследство.

— Било е началото на арийската философия.

— Вярванията им били смесени и с голяма доза мистицизъм и окултни ритуали. Не знам много за това. Но според роднините ми дядо бил необичайно любопитен по природа. Вечно се забърквал в разни странни неща, разследвал исторически загадки. В свободното си време се занимавал с неща, които да изострят ума му. Различни методи за усилване на паметта, главоблъсканици. Особено главоблъсканици. После попаднал на няколко окултни истории и се заровил надълбоко да търси истината, която се криела зад тях. Това се превърнало в нещо като мания за него, обсебило го.

Докато говореше, разлистваше разсеяно библията. Стигна до края и отвори на вътрешната страна на задната корица.

— Das ist merkwurdig!

Merkwurdig. Странно.

— Кое? — попита Грей.

Възрастният мъж прокара пръст по корицата. Отвори най-отпред, после пак в края.

— Дарвиновото фамилно дърво. Не беше написано само от вътрешната страна на предната корица… а и на задната. Бях малък, но това си го спомням съвсем ясно.

Йохан вдигна книгата и им показа задната корица.

— Фамилното дърво на задната корица е изчезнало.

— Дайте да видя. — Грей взе книгата от ръцете му. Огледа отблизо мукавата, залепена за вътрешната страна на задната корица. Фиона и Монк надничаха над раменете му.

Той прокара пръст по гръбчето, после и по задната корица.

— Вижте тук. Изглежда, някой е отрязал празната страница в самия край на книгата и я е залепил върху мукавата на задната корица. Върху оригиналната мукава, залепена там още при отпечатването на библията. — Погледна Фиона. — Грете би ли направила такова нещо?

— За нищо на света. По-скоро би порнала с нож Мона Лиза.

Щом не беше Грете…

Грей погледна Йохан.

— Сигурен съм, че никой от моето семейство не би го направил. Библиотеката беше разпродадена само няколко години след войната. Съмнявам се някой да е отварял библията, след като пристигна по пощата.

Значи оставаше само Хуго Хирцфелд.

— Нож — каза Грей и отиде при една масичка.

Монк бръкна в раницата си и извади сгъваемо ножче. Отвори го и го подаде на Грей. С връхчето Грей сряза задния лист по ръбовете, после повдигна едното ъгълче. Плътната хартия се отдели лесно — с лепило бяха намазани само ръбовете.

Йохан се приближи с инвалидната количка. Надигна се на ръце, за да погледне над ръба на високата маса. Грей не скри какво прави. Не знаеше какво ще излезе отдолу, а съдействието на възрастния мъж можеше да му потрябва.

Отстрани плътния лист и отдолу се показа оригиналната мукава. С втората част от фамилното дърво на Дарвин, изписано със спретнат калиграфски почерк. За това Йохан бе прав. Но имаше и друго.

— Ужасно — промълви Йохан. — Защо го е направил това дядо? Защо е обезобразил така библията?

Върху фамилното дърво, начертан с черно мастило върху цялата страница и вдълбан от натиска в корицата на библията, се кипреше странен символ.

Със същото мастило под символа беше изписан един-единствен ред на немски.

Gott, verzeihen mir.

Грей си го преведе.

„Господи, прости ми.“

Монк посочи символа.

— Какво е това?

— Руна — каза Йохан и свъсил чело, се отпусна назад в количката. — Поредната мания на дядо ми.

Грей се обърна към него.

Йохан обясни:

— Обществото „Туле“ вярвало в магията на руните. Древна сила и ритуали, свързани с нордическите символи. Когато нацистите възприели философията им за свръхчовеците, възприели и отношението им към мистичните руни.

Грей знаеше за нацистките символи и техните връзки с руните, но какво общо имаха те с това?

— Знаете ли какво означава този конкретен символ? — попита той.

— Не. Това едва ли е най-интересното хоби за един немски евреин. Особено след войната. — Йохан завъртя количката си и впери поглед към бурята вън. Трещяха гръмотевици, някак далече и близо едновременно. — Но знам кой би могъл да ви помогне. Един куратор в музея.

Грей затвори библията и попита:

— Кой музей?

Светкавица огря зимната градина. Йохан посочи нагоре и Грей вдигна глава. В угасващата светлина, под булото на дъжда, се възправяше тежкият замък.

— Historsches Museum des Hochstifts Paderborn — каза Йохан. — Днес е отворен. Помещава се в замъка. — Възрастният мъж се намуси. — Там със сигурност ще знаят какво означава символът.

— Защо? — попита Грей.

Йохан го погледна така, сякаш му беше задал най-глупавия въпрос на света.

— Кой би могъл да знае по-добре? Това е замъкът Вевелсбург. — И когато Грей не реагира, възрастният мъж продължи с въздишка: — Химлеровият Черен Камелот. Крепостта на СС.

— Значи бях прав за Дракула — измърмори Монк.

Йохан продължи:

— През седемнайсети век там се провеждали съдебни процеси срещу вещици, хиляди жени били измъчвани и екзекутирани. Химлер само добави и своя дял към кървавата история на онова място. Хиляда и двеста евреи от концентрационния лагер Недерхаген умрели от изтощение, докато замъкът бил реконструиран по нареждане на Химлер. Прокълнато място е това. По-добре да го изравнят със земята.

— Но музеят там? — попита Грей, за да откъсне Йохан от гнева, който набираше сила в него и караше гърдите му да хриптят още по-силно. — Казвате, че ще знаят за руната?

Йохан кимна.

— Хайнрих Химлер бил член на обществото „Туле“ и познавал добре руните. Всъщност именно те привлекли вниманието му към дядо ми. Двамата имали обща мания.

Грей се замисли за цялата плетеница от връзки и събития, всичките свързани с окултното общество. Какво обаче се криеше в дъното на тази история? Трябваше му повече информация. Определено им предстоеше посещение в музея горе.

Йохан завъртя количката си с гръб към Грей, сякаш в знак, че иска да сложи край на разговора.

— Именно заради тези си общи интереси с дядо ми Химлер пощади семейството ни, семейство на Mischlinge. Лагерите ни се разминаха.

„С помощта на Химлер.“

Грей разбираше в какво се корени гневът на този човек… и защо беше накарал сина си да излезе от стаята. Семейна тайна като тази беше по-добре да си остане заровена. Йохан отново впери поглед в бурята навън.

Грей взе библията и даде знак на другите да излязат. После каза на възрастния мъж:

— Danke.

Йохан не му обърна внимание, потънал в миналото.

 

 

Излязоха на верандата. Дъждът все така се изливаше от прихлупеното небе. Дворът беше празен. Денят явно не ставаше за туризъм.

— Да тръгваме — каза Грей и излезе на дъжда.

— Идеален ден за щурмуване на замъци — саркастично отбеляза Монк.

Докато притичваха през двора, Грей забеляза, че някаква кола е паркирала до тяхната. Празна. Предният й капак вдигаше па̀ра под студения дъжд. Явно автомобилът току-що беше пристигнал.

Ледено бял мерцедес.