Джеймс Ролинс
Черният орден (19)

15.
Рогата на бика

15:10

Южна Африка

Камиси лежеше под камуфлажния брезент.

— Три минути — каза до него доктор Пола Кейн: и тя лежеше по корем.

Двамата наблюдаваха с бинокли черната ограда.

Камиси беше разгърнал силите си покрай границата на парка. Тук-там зулуси от племената се мотаеха, без да се крият, и превеждаха малки стада добитък по стари пътеки. Старейшини с традиционните мъниста, листа и пера стояха на групи, наметнали одеяла на раменете си. В селото вече пееха и биеха барабани — идеята беше шумът да е силен, а цветовете ярки. Стълпотворението трябваше да мине за сватбена церемония.

Мотоциклети, раздрънкани камиони и ръждясали велосипеди бяха струпани без никакъв ред наоколо. Част от младите воини, дори жени, се мотаеха около превозните средства, едни се прегръщаха като влюбени двойки, други вдигаха дървени чаши и крещяха във фалшиво алкохолно опиянение. Група гологърди мъже, изрисувани за празненството, изпълняваха традиционен танц с тояги.

С изключение на тези тояги друго оръжие не се виждаше никъде.

Камиси нагласи фокуса на бинокъла и погледна над високата ограда, увенчана с намотки бодлива тел. В зеления листак се долавяше движение. Войниците на Вааленберг се бяха събрали на висящите пътеки, за да охраняват границата.

— Една минута — тихо рече Пола и погали снайперистката пушка, нагласена на триножник под повдигнатия като ниска палатка брезент. Камиси с изненада беше научил, че докторката е печелила златни олимпийски медали по стрелба.

Камиси свали бинокъла. Традиционната нападателна стратегия на зулусите се наричаше „бик“. Най-многобройният отряд, наречен „гръдта“, повеждаше масирана фронтална атака, а от двете страни „рогата на бика“ удряха по фланговете, отрязваха пътя за отстъпление на противника и го обграждаха. Този път обаче Камиси беше внесъл малка промяна, с оглед на съвременните оръжия. Точно по тази причина беше обхождал цяла нощ терена и бе залагал изненадките си.

— Десет секунди — предупреди Пола и започна да отброява тихо. Опря буза на приклада на пушката.

Камиси вдигна предавателя си, завъртя ключа и сложи палец над редичката бутони.

— Нула — завърши броенето Пола.

Камиси натисна първия бутон.

От другата страна на оградата зарядите, които беше заложил през нощта, избухнаха като огнени цветя и раздраха зеления балдахин на джунглата: възпламеняваха се последователно с цел максимален хаос. Парчета пламтящи дъски и клони литнаха високо заедно със стотици подплашени птици — истинска експлозия от цветни конфети.

Камиси беше заложил пакетите с експлозив C4, доставен по британски канали, на ключови пресечки и подпори в мрежата от висящи пътеки. Взривовете се разпространиха и скоро обхванаха изцяло външната граница на имението, срутваха висящите мостове и лишаваха армията на Вааленберг от предимството на високата позиция, да не говорим за паниката и объркването, в които хвърлиха неподготвените войници.

В същото време зулуски воини захвърляха одеялата си и вдигаха скритите под тях пушки, други коленичеха и издърпваха плитко заровени брезенти, в които бяха увити цели арсенали — те щяха да са „гръдта“. Бойците от двете им страни се метнаха на камионите и мотоциклетите, двигателите зареваха и „рогата на бика“ щръкнаха напред.

— Давай — каза Пола.

Камиси занатиска другите бутони, един след друг.

Почти километър от оградата изригна, истински водопад от разкривен метал и бодлива тел. Цели участъци се сринаха на земята и оголиха корема на врага.

Камиси отметна брезента и се изправи. Мотоциклет заора на скорост зад него, наби рязко спирачки и вдигна ветрило от пясък и пръст във въздуха. Нджонго му махна да се качва зад него. Но преди това Камиси трябваше да направи още нещо. Вдигна над главата си звукова сирена и натисна спусъка. Силният звук проехтя из цялата зулуска земя и за пореден път в историята на този древен народ даде знак за атаката на Бика.

15:13

Експлозиите изтрещяха някъде отвисоко, заревото им метна танцуващи сенки из цялата камера с Камбаната. Всички замръзнаха. Болдрик и Исак стояха до контролното табло. Ишке пазеше Грей от крачка разстояние, пистолетът й бе насочен към гърдите му. Всички вдигнаха озадачено очи към тавана.

Всички без Грей.

Неговият поглед си остана закован върху енергометъра на таблото. Индикаторите му бавно се издигаха към пълна мощност. Глух за молбите на Грей, Болдрик беше наредил активирането на Камбаната. Все по-доловимо жужене проникваше през оловния цилиндър, похлупил устройството. На един видеомонитор се виждаше външната черупка на Камбаната — вече излъчваше синкаво сияние.

Стигнеше ли енергометърът догоре, Камбаната щеше да произведе импулс, който да се излъчи в радиус осем километра и да убие Монк, Фиона и Райън, където и да се бяха скрили. Единствено Грей беше защитен от него, защото се намираше тук, под щита.

— Разбери какво става — нареди Болдрик на внук си, щом експлозиите спряха.

Исак вече посягаше към червения телефон.

Пистолетният изстрел стресна всички в тишината след приглушените експлозии.

Лявото рамо на Ишке цъфна в червено — бе уцелена в гръб. Завъртяна от силата на удара, тя се прицели в стрелеца до вратата.

Доктор Марша Феърфилд беше коленичила в поза за стрелба, но беше стреляла с лявата си ръка заради раната на дясната и изстрелът й беше ранил вместо да убие.

Ишке сякаш изобщо не изпитваше болка — пистолетът й не трепваше.

Грей се хвърли върху нея и я блъсна.

Двата пистолета гръмнаха оглушително.

И двата куршума пропуснаха целта си.

Грей стисна Ишке изотзад и я извъртя, за да не може да се прицели пак, но русата жена беше силна и се бореше като дива котка. Той успя да стисне дясната й ръка и да я наведе. Исак хукна към тях, стиснал дълъг кинжал.

Марша стреля по него, но не го улучи: борещите се Грей и Ишке й пречеха.

Грей заби брадичка в окървавеното рамо на Ишке. Силно. Тя ахна и мускулите й за миг омекнаха. Грей изви ръката й и стисна пръстите й. Пистолетът изгърмя. Грей усети отката в собственото си рамо. Но куршумът излетя твърде ниско и се удари в пода до стъпалата на Исак. Все пак рикошетът го перна по прасеца и обърка стъпката му.

Щом видя, че брат й е ранен, Ишке дръпна като побесняла ръката си и заби с всички сили лакът в ребрата на Грей. Ударът му изкара въздуха, болката стигна чак до очите му. Ишке се освободи.

Исак скочи към тях. Очите му горяха убийствено, кинжалът му блестеше.

Грей се хвърли напред и блъсна с рамо Ишке в гърба. Тя политна към брат си…

И се наниза на кинжала в ръката му.

Наточеното като бръснач острие се заби в гърдите й.

Вик на изненада и болка се откъсна от устните й и се сля с вика на брат й. Тя стисна невярващо Исак и пистолетът падна от пръстите й.

Грей се метна напред и го улови, преди да е паднал на пода. Още докато се пързаляше по гръб, се прицели в Исак.

Той можеше да се дръпне, би трябвало да се дръпне, но вместо това само държеше Ишке в прегръдките си, лицето му бе застинало в маска на смъртна агония.

Грей стреля — чист изстрел в главата, който освободи Исак от нещастието му.

Близнаците се свлякоха едновременно на пода, преплели ръце, кръвта им се смесваше.

Грей се изправи.

Марша нахлу в стаята, насочила пистолета си към Болдрик. Старецът се взираше в мъртвите си внуци. Стоеше, опрян на бастуна си, но в очите му нямаше скръб, а само клинично огорчение, като на учен, който не може да повярва, че лабораторните му резултати са толкова лоши.

Борбата беше траяла по-малко от минута.

Индикаторите на енергометъра бяха в червената зона. Оставаха най-много две минути до импулса. Грей притисна горещото дуло на пистолета в бузата на стареца.

— Изключи я.

Болдрик го погледна в очите и каза спокойно:

— Не.

15:13

Със затихването на експлозиите замръзналата жива картина в горния коридор на къщата се раздвижи. Чудовищните хиени бяха залегнали на пода още при първия взрив. Няколко бяха избягали с подвити опашки, но другите останаха близо до сгащената си плячка. И сега се надигаха.

— Не стреляйте! — прошепна настойчиво Монк. — Всички в онази стая!

Махна към една врата встрани. Влезеха ли вътре, можеха да се защитават по-добре, само на един фронт. Гюнтер повлече Анна натам. Моси Д’Гана се дръпна от звяра, който беше пробол с копието си, и помогна на майор Брукс да се изправи. Кръв бликаше от дълбоко ухапване в бедрото на офицера.

Надигна се свирепо предупредително ръмжене.

— Монк… — прошепна Лиза; беше клекнала до безчувствения Пейнтър до една съседна врата. Огромен звяр, най-големият, който бяха видели досега, надвисваше над двамата, извън пряк обстрел заради Лиза и Пейнтър.

Изгърбил рамене и разтворил широко крака, звярът пазеше плячката си. Бърните му бяха дръпнати силно назад и откриваха остри като бръснач зъби; ръмжеше заплашително, кръв и лиги капеха по пода. Очите му святкаха в знак никой да не се приближава.

Монк усети, че ако някой от тях дори вдигне оръжието си, звярът ще се нахвърли върху Пейнтър и Лиза. Въпреки това трябваше да действа. Но преди да е помръднал, някой извика заповедно от дъното на коридора.

— Скулд! Не!

Монк се обърна.

Беше Фиона. Мина на сантиметри край две от съществата, без да им обърне внимание, и те легнаха с жално скимтене. В едната й ръка припукваше включен тазер. В другата държеше някакво устройство. Антената му сочеше към звяра, надвиснал над Лиза и Пейнтър.

— Лошо куче! — каза Фиона.

За пълно удивление на Монк съществото отстъпи, ръмженето му постепенно стихна, а настръхналата козина по врата му се слегна. Сякаш обвито от заклинание, то леко се олюля. Огънят в очите му угасна и то легна на пода. А после издаде меко стенание, почти в екстаз.

Монк плъзна поглед по коридора. И другите чудовища бяха надвити от заклинанието.

— Вааленбергови са имплантирали чипове в главите на гадинките си — обясни Фиона и показа устройството в ръката си. — Могат да предизвикват у тях болка… и удоволствие.

Доволно ръмжене се надигна от огромния звяр на прага.

Монк изгледа намръщено предавателя.

— А ти как се добра до…

Фиона вдигна поглед към него и им махна с устройството да я последват.

— Откраднала си го — каза Монк.

Тя сви рамене и тръгна по коридора.

— Да кажем, че налетях на една стара познайница и това нещо се озова в джоба ми. Тя и без това не го използваше.

Ишке, помисли си Монк, докато помагаше на другите да последват момичето.

Помогна на Лиза да вдигнат Пейнтър. Гюнтер мъкнеше Анна. Моси и Брукс се крепяха взаимно. Страшен атакуващ отряд бяха, няма що.

Но вече си имаха подкрепление.

Зад тях глутницата ги следваше, цяла дузина, а скоро се присъединиха и други, подмамени от насладата, която се излъчваше от момичето, тяхната лична пастирка, повела стадо чудовища.

— Не мога да се отърва от тях — каза Фиона, заваляше леко думите. Монк забеляза, че ръцете й потрепват. Момичето беше ужасено. — След като открих правилния бутон, ме последваха от клетките си. Скрих се в стаята, където Грей ми каза да го чакам… но те явно са останали в коридора и стаите наоколо.

„Страхотно — помисли си Монк. — А ние налетяхме право на тях като идеалната закуска след секс.“

— После чух виковете ви, а след това взривовете и…

— Добре — успя най-накрая да я прекъсне Монк. — Кажи ми за Грей. Къде е?

— Взе асансьора за надолу. Преди час. — И посочи напред, където коридорът свършваше с галерия, надвиснала над просторно фоайе. — Ще ти покажа.

И ускори крачка. Останалите куцукаха след нея, като току поглеждаха през рамене към глутницата. Фиона ги изведе по стълбището до централното фоайе. Срещу тежките покрити с резба врати на централния вход се намираха затворените врати на асансьора.

Майор Брукс изкуцука до електронната ключалка и запрехвърля комплект отключващи карти. Прокара няколко през четящото устройство и накрая червените индикатори светнаха в зелено. Моторите на асансьора се включиха. Клетката се заиздига от някое долно ниво.

Докато чакаха, глутницата хиени се спусна бавно по стълбите, замаяна от приятните усещания, с които ги заливаше устройството в ръката на Фиона. Повечето се излегнаха коя където свари, няколко ги последваха във фоайето, включително онази, която Фиона беше нарекла Скулд.

Никой не каза и дума, само местеха очи от едно чудовище към друго.

Някъде далеч, приглушени от дебелите врати, се чуваха викове и изстрели. Камиси беше в разгара на собствената си война. След колко време щеше да стигне тук?

Сякаш прочели мислите на Монк, двойните врати на централния вход се отвориха с трясък. Далечната стрелба изведнъж стана близка и силна, пукот и взрив, пукот и взрив. Виковете придобиха плътност. Мъже нахлуха през прага. Войската на Вааленберг отстъпваше. Сред тях Монк мярна и хора с черни униформи и белезникаворуси коси — членове на роднинския елит. Бяха само леко задъхани, сякаш се прибираха след освежително разпускане на тенис кортовете.

Докато навън се вихреше битка, във фоайето противниците се измерваха с погледи.

Лошо.

Отрядът на Монк заотстъпва, притиснат до стената и превъзхождан пет към едно.

15:15

Грей се отдръпна от Болдрик Вааленберг и нареди на Марша:

— Наблюдавай го.

После застана пред компютъра, на който беше работил Исак, като следеше с едно око и енергометъра на Камбаната. Посегна към един превключвател — беше видял Исак да го включва. С него се контролираше ударният щит около активираното устройство.

— Какво правиш? — попита Болдрик разтревожено.

Значи имаше нещо, което плашеше стареца повече и от куршум в главата. Полезна информация. Грей дръпна лостчето на превключвателя в първоначалната му позиция. Двигателите под пода заръмжаха и щитът започна да се спуска. Ярка синя светлина се ливна покрай горния му ръб и започна да се усилва с увеличаването на незащитената пролука между щита и тавана.

— Недей! Ще убиеш всички ни!

Грей се обърна към стареца.

— Тогава изключи това проклето нещо!

Болдрик замести поглед от смъкващия се щит към контролното табло и обратно.

— Не мога да го изключа, идиот такъв! Камбаната е заредена. Трябва да освободи заряда!

Грей сви рамене.

— Ами тогава ще погледаме как го прави.

Пръстенът синкава светлина се удебеляваше.

Болдрик изпсува и се обърна към контролното табло.

— Но мога да отменя избирателния код. Да го неутрализирам. Така приятелите ти няма да пострадат.

— Направи го.

Болдрик набираше бързо команди на клавиатурата с разкривените си от артрит ръце.

— Само вдигни щита!

— След като приключиш. — Грей гледаше над рамото му. Видя имената на всички да се появяват на екрана заедно буквено-цифров код, маркиран като GENETISCH PROFIEL. Старецът натисна четири пъти клавиша за изтриване и генетичните профили изчезнаха от екрана.

— Готово! — каза Болдрик и се обърна към Грей. — Вдигни ударния щит!

Грей се пресегна към лостчето и го превключи.

Под краката им нещо простена… после изстърга и подът се разтресе. Оловният щит замръзна.

Оттатък ръба му в сърцето на камерата грееше синьо слънце. Въздухът около Камбаната се къдреше на вълни, външната и вътрешната й черупки се въртяха в противоположни посоки.

— Направи нещо! — извика умолително Болдрик.

— Хидравликата заяде — измърмори Грей.

Болдрик заотстъпва, очите му се разширяваха с всяка крачка.

— Ти обрече всички ни! Стигне ли пълната си мощност, Камбаната ще убие всичко живо в диаметър от пет мили… или още по-лошо.

Грей не посмя да попита кое може да е по-лошо от това.

15:16

Монк гледаше как пушките се вдигат към тях.

Превъзхождаха ги числено.

Асансьорът още не беше стигнал до техния етаж, а дори и да беше, щеше да мине твърде много време, докато влязат вътре и вратите се затворят. Нямаше начин да избегнат престрелката.

Освен ако…

Монк се наведе към Фиона.

— Какво ще кажеш за малко болка…

И кимна към полегналите на стъпалата хиени.

Фиона го разбра и превключи устройството от удоволствие към болка. После натисна бутона.

Ефектът беше незабавен. Сякаш някой изведнъж подпали огън под опашките на зверовете. Пронизителен вой изригна от двайсетина гърла. Чудовищата наскачаха от галерията горе, където си бяха почивали допреди миг. Други се изтърколиха по стълбището право към мъжете. Нокти и зъби се забиваха във всяка движеща се цел, тласкани от сляпа ярост. Мъжете закрещяха и започнаха да стрелят по хиените.

Вратите на асансьора най-сетне се отвориха със звън.

Монк хлътна заднишком в кабината, като повлече и Фиона, после подаде ръка на Лиза и олюляващия се Пейнтър.

Куршуми летяха и към тях, но повечето от войниците на Вааленберг стреляха по хиените. Докато отстъпваха към асансьора, Моси и Брукс откриха ответен огън.

Въпреки това всичко висеше на косъм. А и после какво? Войниците просто щяха да ги последват.

Монк натисна слепешката един от бутоните за подземните нива.

За това щяха да се тревожат по-късно.

Ала един от групата им явно предпочиташе да не разчита на това.

Гюнтер бутна Анна в ръцете на Монк.

— Спаси я! Аз ще ги задържа.

Анна протегна ръка към брат си. Вратите вече се затваряха. Той бутна нежно ръката й и отстъпи назад. Обърна се с пистолет в едната ръка и автомат в другата — но не и преди да прогори Монк с поглед, в който се четеше една-едничка молба.

„Спаси я!“

А после вратите се затвориха.

15:16

Камиси летеше през джунглата, приведен над мотоциклета. Пола Кейн бе зад него, с пушка в ръце. Зулуски воин и британски агент под прикритие. Странна двойка, откъдето и да я погледнеш. Най-кървавите епизоди от историята на тази земя се бяха случили по време на англо-зулуските войни през деветнайсети век.

Вече не.

Сега бяха отличен екип.

— Наляво! — извика Пола в ухото му.

Камиси извъртя кормилото. Дулото на пушката й се прехвърли през главата му и застина от другата му страна. Пола стреля. Вражески постови падна с крясък назад.

И от двете им страни джунглата ехтеше от изстрели и експлозии.

Войските на имението бяха обърнати в бягство.

Внезапно и без никакво предупреждение мотоциклетът им изскочи от джунглата и се озова в грижливо поддържан парк. Камиси натисна спирачките и мотоциклетът занесе в дъга под прикритието на една върба.

Къщата се издигаше великолепна в центъра на парка.

Камиси вдигна бинокъла, който висеше на каишка на врата му, и го насочи към покрива. Видя хеликоптера, кацнал на площадката там. Някакво движение привлече погледа му. Той нагласи фокуса и една позната фигура се появи в полезрението му. Тау. Зулуският му приятел стоеше на ръба на покрива и оглеждаше бойните действия долу.

А после вляво се появи друг човек. Малко зад Тау. Стискаше някакво желязо. Джералд Келог.

— Не мърдай — каза Пола иззад Камиси.

Прикладът на снайпера й кацна върху главата му, докато тя се прицелваше през телескопичния мерник.

— Хванах го — каза спокойно.

Камиси изстина вътрешно, но не помръдна, само продължаваше да гледа през бинокъла.

Пола натисна спусъка. Пушката изгърмя и ушите на Камиси звъннаха болезнено.

Главата на началник Келог се пръсна. От уплаха Тау едва не падна от покрива. Просна се по корем, без да знае, че току-що са му спасили живота.

Камиси усети част от страха му — тръпка на лошо предчувствие след разминалото се на косъм нещастие. Как ли се справяха другите вътре?

15:17

— Обрече ни! — повтори Болдрик.

Грей нямаше да се предаде толкова бързо.

— Можеш ли да забавиш разряда? Да ми осигуриш малко време, за да сляза долу? Да оправя щита.

Старецът вдигна поглед към замръзналия ударен щит, увенчан с корона от синя светлина. Страх гърчеше лицето му.

— Може и да има един начин, но… но…

— Но какво?

— Някой трябва да влезе вътре. — Болдрик посочи с треперещия си бастун към ударната камера и поклати глава, в знак, че лично той няма да се пише доброволец.

Вратата се отвори и някой каза:

— Аз ще го направя.

Грей и Марша се завъртяха с вдигнати пистолети.

Пръв влезе Монк, подкрепяше тъмнокосата жена, която беше извикала. Повечето от другите новодошли бяха непознати. Възрастен чернокож подпираше гладко обръснат младеж в офицерска униформа. След тях влязоха Фиона и една висока атлетична руса жена, която сякаш идваше от изтощителен маратон. Двете крепяха някакъв мъж, явно сакат, едва стоеше на краката си. Сякаш единствено инерцията му пречеше да се свлече на пода. Щом жените спряха, той увисна в ръцете им. Лицето му, досега сведено, се вдигна и Грей срещна погледа на две познати сини очи.

— Грей… — безсилно промълви мъжът.

Грей буквално изстина от изненада и ужас.

— Директор Кроу? — И бързо се приближи до шефа си.

— Няма време — предупреди тъмнокосата жена, все така облегната на Монк. И тя не изглеждаше по-добре от Пейнтър. Плъзна поглед по щита и Камбаната. — Ще ми трябва помощ, за да вляза в камерата. А той ще дойде с мен.

И вдигна треперещата си ръка към Болдрик Вааленберг.

Старецът простена.

— Не…

Жената го изгледа гневно.

— Трябват два чифта ръце за полярните връзки. А ти познаваш машината най-добре.

Монк даде знак на чернокожия.

— Моси, помогни ми да вкараме Анна в камерата. Ще ни трябва стълба. — А после се обърна към Грей и двамата си стиснаха ръцете, даже се прегърнаха леко.

— Нямаме време — каза Грей в ухото на Монк, изненадан от облекчението, с което го бе заредила появата на приятеля му. Надеждата му се възраждаше.

— На мен ли го казваш? — Монк откачи от колана си радиостанция и му я подаде. — Ти виж да оправиш ония джаджи долу. Аз поемам нещата тук.

Грей взе радиостанцията и бързо излезе. Имаше хиляди въпроси, но те щяха да почакат. Остави радиоканала отворен. Чуваха се звуци и гласове, спорове и няколко вика. Последваха го нечии стъпки, тичешком. Той погледна през рамо. Беше Фиона.

— Идвам с теб! — извика тя и при аварийното стълбище го настигна.

Той бързо заслиза надолу.

Тя вдигна предавателя с извадената антена.

— В случай, че налетиш на някое от чудовищата.

— Само не изоставай — каза той.

— О, я млъкни!

Останалата част от пътя до долното ниво и стаята за поддръжка изминаха на бегом.

Монк се обади по радиото:

— Анна и дъртото копеле са в камерата. Е, него се наложи да го поубеждаваме малко. Срамота. А тъкмо бяхме започнали да се сближаваме.

— Монк… — предупредително каза Грей. Нямаха време за глупости.

— Ще дам радиото на Анна. Ще координираш действията си с нея. А, между другото — имаш по-малко от минута. Чао.

Грей поклати глава и посегна да отвори вратата на стаята за поддръжка.

Заключено.

Фиона го видя да дърпа повторно топката и въздъхна.

— Нямаш ключ, а?

Грей се намръщи, извади пистолета от колана си и се прицели в ключалката. Стреля. Изстрелът отекна силно и остави димяща дупка на мястото на ключалката. Той бутна вратата навътре.

Фиона влезе след него.

— Е, явно и така става.

Грей плъзна поглед по двигателния комплекс и буталата за вдигане и смъкване на ударния щит.

Странен ритмичен статичен шум се носеше откъм радиото, усилваше се и утихваше като вълни по крайбрежие. Сигурно някакво смущение, причинено от Камбаната, реши Грей. Явно Монк вече беше дал радиото на Анна.

В потвърждение на това гласът й долетя сърдит през статичния шум. Спореше за нещо. Почти неразбираем технически спор, гневна смесица от немски и датски. Грей се опита да не му обръща внимание. После гласът на жената се чу по-ясно, на английски:

— Капитан Пиърс?

— Да? Чувам ви.

— Запушили сме с пръсти пробойната, така да се каже, но няма да издържим дълго.

— Разбрано.

Най-после Грей видя къде е проблемът. Предпазителят при едно от буталата пушеше. Грей го хвана с крайчето на ризата си и го измъкна. Обърна се към Фиона.

— Трябва ни друг. Все трябва да има резервни бушони тук някъде.

— Побързайте, капитане.

Статичният шум се засили зловещо, но не толкова, че да погълне трескаво прошепнатите думите на Болдрик към Анна:

— … при нас. Добре дошла си с твоите познания за Камбаната.

Макар и уплашен, Болдрик не се отказваше от шантажите си.

Грей се заслуша внимателно. Щеше ли да ги предаде жената? Махна на Фиона.

— Дай ми предавателя.

Тя му го подаде. Грей го хвана и отчупи металната антена. Нямаше време да търси резервен бушон. Налагаше се да го заобиколи. Натика антената между контактите, после отиде при едно контролно табло с масивен лост за ръчен контрол. Ясно беше за какво служи.

Над него имаше надпис OP, под него — ONDER’AAN.

Нагоре и надолу.

Фасулска работа.

Грей заговори в радиото:

— Анна. С Болдрик можете да излезете от камерата.

— Не можем, капитане. Един от нас трябва да държи пръста си върху пробойната. Ако и двамата пуснем, Камбаната ще се разреди моментално.

Грей затвори очи. Едва ли можеха да разчитат на Болдрик за съдействие.

Статичният шум се беше усилил до приглушен рев.

— Знаеш какво трябва да направиш, капитане.

Знаеше, вярно.

Вдигна лоста нагоре.

Последните й думи стигнаха до него сякаш от другия край на земята:

— Кажете на брат ми… че го обичам.

Но макар да беше свалила радиото, едно последно изречение достигна до Грей — дали беше отговор на направеното й от Болдрик предложение, или последното й изявление пред света, или просто нещо, което изпитваше нужда да каже на глас, Грей можеше само да гадае.

— Не съм нацистка.

15:19

Лиза държеше главата на Пейнтър в скута си. Усети под краката си громоленето на тежък механизъм. След миг гигантският оловен щит се плъзна нагоре към тавана и стесни ивицата синя светлина.

Тя се надигна. Анна беше вътре. Монк също направи крачка към затварящия се ударен щит.

Ужасен писък изригна от вътрешността на камерата.

Старецът. Лиза видя пръстите му да се протягат трескаво над ръба. Твърде късно. Щитът се вклини във вдлъбнатината на тавана.

Писъците му още се чуваха, приглушени и пълни с ужас.

А после Лиза го усети. В червата си. Всмукване или издухване, натиск… Думите не можеха да го опишат. Трус, който я разтърси, без подът да е помръднал и на милиметър. А после нищо. Пълна тишина, сякаш целият свят бе затаил дъх.

Пейнтър изстена, сякаш случилото се му беше причинило болка.

Главата му лежеше в скута й. Очите му се бяха подбелили. Дишането му стържеше по онзи особен начин, който говореше за течност в белите дробове. Тя го разтърси нежно. Никаква реакция. Изгубил беше съзнание, беше на крачка от пълната кома. Губеха го.

— Монк!…

15:23

— Побързай, Грей! — извика Монк по радиото.

Грей тичаше по стълбите, следван от Фиона. Беше се забавил само колкото да намери резервен бушон и да го сложи на мястото на изгорелия. Не беше разбрал всичко, изречено от Монк на един дъх, но попълваше празнините с онова, което вече му беше известно. Явно Пейнтър страдаше от някаква радиационна болест и Камбаната беше единственият му шанс за оцеляване.

Близо до площадката на петия етаж чу тежки ботуши да трополят надолу по стълбите. Вдигна пистолета. Сега пък какво?

Огромен мъж, с тежки вежди и бледа кожа, се появи над тях и едва не се строполи по стълбите. Ризата му беше напоена с кръв. Дълбока драскотина беше разорала едната страна на лицето му от косата до гърлото. Едната му китка беше счупена и той я притискаше към корема си.

Грей насочи пистолета.

Фиона мина пред него.

— Не. Той е с нас. — И добави по-тихо: — Това е братът на Анна.

Великанът се олюля. Очите му огледаха Грей с уморена подозрителност. После той махна с пушката си към стълбите и изръмжа:

— Blockiert.

Блокирани.

Значи гигантът им беше осигурил време с цената на собствената си кръв.

Забързаха към стаята с Камбаната. Но Грей си даваше сметка, че трябва да подготви Гюнтер. След саможертвата на Анна дължеше на брат й поне това. Докосна го по лакътя и тихо каза:

— Анна…

Гюнтер се обърна към него, напрегна се, очите му се изпълниха с болка, сякаш очакваше да чуе най-лошото.

Грей се изправи лице в лице с този страх и обясни сбито, но без да спестява нищо. Завърши с окончателната истина:

— Онова, което направи тя, спаси всички.

Едрият мъж забави крачка. Което не бяха отслабили раните, го отслаби скръбта. Той бавно се отпусна на колене.

Грей спря до него.

— Последните й думи… бяха за теб. Каза да ти предам, че те обича.

Мъжът скри лице в ръцете си.

— Съжалявам… — сконфузено промълви Грей.

На прага се появи Монк.

— Грей, къде се бавиш, по дяволите!? — А после видя Гюнтер. И гласът му заглъхна.

Грей тръгна към Монк.

Не беше свършило. За никой от тях.

15:22

— Свалете щита!

Лиза погледна към вратата. Пиърс тъкмо влизаше заедно с Монк, говореха си тихо. Самата тя стоеше до контролното табло на Камбаната. Беше използвала последните минути да се запознае с устройството. Докато пътуваха насам, Анна подробно й беше обяснила как функционира Камбаната. Бояла се бе, че може да е твърде слаба, за да ръководи процедурата сама. Още някой трябваше да знае. И този някой се оказа Лиза.

— Щитът! — извика й отново Грей.

Тя кимна послушно и щракна лостчето.

Двигателите долу се включиха и ударният щит започна да се спуска. Камбаната се беше разредила и този път нямаше синя светлина. Пейнтър лежеше върху парче брезент на пода, временно под наблюдението на доктор Феърфилд. Вдясно Моси и Брукс завиваха с друг брезент труповете на близнаците.

А какво беше станало с дядо им?

Ударният щит продължаваше да се спуска, вече беше на височината на кръста й. Камбаната си клечеше спокойно в центъра на камерата и чакаше да я активират отново. Лиза си спомни какво й беше обяснила Анна за това устройство. Най-съвършеният инструмент за квантово измерване. Който я плашеше до смърт.

Вляво, повишил глас да надвика шума на моторите, Монк предаваше съобщението, получено от Камиси. Зулуските сили бяха овладели имението, всички оцелели войници се бяха скрили в къщата, която в момента беше под обсада. На горните етажи се водели престрелки.

— Гюнтер е блокирал аварийното стълбище — каза Грей. — А вратите на асансьора са отворени и застопорени. Това би трябвало да ни спечели известно време. — Махна на Брукс и Моси. — Наблюдавайте коридора!

Двамата бързо излязоха.

Влезе Гюнтер. По изражението му Лиза позна, че вече са му казали за Анна. Беше захвърлил всичките си оръжия. Стъпките му тежаха като олово, но въпреки това той вървеше към спускащия се щит. Трябваше да види края с очите си. Като окончателно възмездие за всичката кръв, с която бяха изцапани ръцете му.

Щитът се прибра докрай. Двигателите замлъкнаха.

Лиза изпитваше страх от гледката, която й предстоеше да види, но дългът я зовеше.

Тръгна към Камбаната.

Анна лежеше на една страна в сянката на устройството, свита като бебе. Кожата й беше пепелявобяла, тъмната й коса — бяла като сняг, сякаш тя се беше превърнала в мраморна статуя. Гюнтер прекрачи ръба на щита и коленичи до сестра си. Без да каже и дума, с вкаменено лице, се наведе и я взе в ръцете си. Безжизненото й тяло се люшна тежко и главата й полегна върху рамото му.

Гюнтер стана, обърна гръб на Камбаната и тръгна към вратата.

Никой не се опита да го спре.

Той изчезна в коридора.

Погледът на Лиза се спря върху другото тяло, което лежеше на оловния под в ударната камера. Болдрик Вааленберг. Също като при Анна, и неговата кожа беше станала неестествено бяла, почти прозрачна. Радиацията беше изгорила напълно косата му, включително веждите и миглите. Плътта се беше прилепила към костите, почти като при мумия. А нещо в костната система не беше… както трябва.

Лиза застина. Не смееше да се приближи повече.

Без косата и с изтънялата плът ясно се виждаше, че черепът е деформиран, сякаш отчасти се е стопил и след това се е втвърдил в новата си форма. Ръцете бяха изкривени, пръстите издължени, като на маймуна. Една дума изкънтя в главата й — дееволюция.

— Извадете го — с отвращение каза Грей, после се обърна към Лиза. — Ще ви помогна да вкараме Пейнтър вътре.

Лиза бавно поклати глава и отстъпи назад.

— Не можем… — Не можеше да свали поглед от разкривеното чудовище, в което се беше превърнал бившият патриарх на клана Вааленберг. Не можеше да позволи същото да се случи с Пейнтър.

Грей се приближи до нея.

— Какво имате предвид?

Тя преглътна. Гледаше как Монк хваща останките за ръкава на ризата — явно го беше страх да докосне плътта.

— Болестта на Пейнтър е много напреднала. Камбаната може само да забави дегенерацията, но не и да поправи стореното. Искате ли шефът ви да остане в сегашното си състояние?

— Докато е жив, има надежда.

Думите му бяха тихи, нежни. И почти успяха да отвлекат вниманието й от Монк, който извличаше обезобразения труп през ръба на щита.

Лиза отвори уста да оспори фалшивите надежди.

И в този миг очите на Болдрик Вааленберг се отвориха широко, целите белезникави и слепи, приличаха повече на камък, отколкото на плът. Устата му се разтегна в безмълвен протяжен писък. Гласните му струни бяха изгорени. Нямаше и език. Нищо не беше останало в него освен ужас и болка.

Лиза извика вместо него и заотстъпва, гърбът й опря в контролното табло. Монк се сблъска със същия ужас. Отскочи назад и изпусна Болдрик на пода до камерата.

Мутиралото тяло се срина безжизнено. Крайниците му си оставаха неподвижни, без мускули. Но устата се отваряше и затваряше, като на риба на сухо. Очите се взираха сляпо.

После Грей застана между Лиза и ужаса. Стисна я за раменете.

— Доктор Къмингс.

Погледът й се мяташе трескаво, после се спря с усилие върху него.

— Трябва да помогнете на директор Кроу.

— Аз… не мога да направя нищо.

— Напротив, можете. Можем да използваме Камбаната.

— Не мога да причиня това на Пейнтър. — Гласът й изтъня. — Не мога!

— Нищо лошо няма да му стане. Монк каза, че Анна ви е инструктирала. Знаете как да настроите Камбаната за минимално излъчване, палиативна радиация. Случилото се тук беше съвсем различно. Болдрик беше настроил Камбаната на максимална мощност, такава, каквато е нужна, за да убие. И накрая… накрая пожъна каквото беше посял.

Лиза скри лице в ръцете си, сякаш така можеше да се скрие от целия свят.

— Но какво се опитваме да пожънем? — изстена тя. — Пейнтър е на прага на смъртта. Защо да удължаваме страданията му?

Грей свали ръцете й. Наведе се, за да я погледне в очите.

— Познавам директор Кроу. А мисля, че и вие го познавате. Той би се борил докрай.

Като лекар, Лиза беше чувала този аргумент, но беше и реалистка. Когато нямаше надежда, близките и лекарите можеха да предложат единствено покой и достойнство.

— Ако имаше шанс за лечение… — каза тя и поклати глава. — Ако имаше дори малък шанс, щях да го направя. Ако знаехме какво се е опитвал да каже на сестра си Хуго Хирцфелд. Ако знаехме усъвършенствания му код. — Отново поклати глава.

Грей хвана брадичката й с два пръста. Тя се опита да се дръпне, ядосана. Но той я държеше здраво.

— Знам какво е скрил Хуго в книгите — каза Грей.

Тя го погледна смръщено… и видя в очите му истината.

— Знам отговора — увери я той.