Джеймс Ролинс
Черният орден (17)

13.
Зерум 525

10:34

Ловен резерват Хлухлуве-Умфолози

Земята на зулу, Южна Африка

Пейнтър седеше по турски в колибата от кални тухли и плетени треви, заобиколен от карти и схеми. Въздухът миришеше на тор и прах. Ала малкият зулуски бивак беше идеалният стратегически център за действията им, само на десет минути от имението Вааленберг.

На почти равни интервали хеликоптери на охраната излитаха от имението и прелитаха над бивака да патрулират, но Пола Кейн добре се беше погрижила за маскировката. От въздуха малкото селце досущ приличаше на поредния временен бивак на номадските зулуски племена, които си изкарваха с мъка прехраната по тези места. Никой не би се досетил за съвета, който се провеждаше в една от колибите.

Бяха се събрали да организират ресурсите си и да изготвят стратегия.

Срещу Пейнтър един до друг седяха Анна и Гюнтер. Лиза и сега се беше настанила непосредствено до Пейнтър — държеше се плътно до него още откакто пристигнаха в Африка. Лицето й бе стоически безизразно, но очите — тревожни. В дъното на колибата майор Брукс стоеше прав в сенките, нащрек както винаги, дясната му ръка беше върху кобура с пистолета.

Всички внимателно слушаха доклада на Камиси, бивш надзирател в ловния резерват. До него, приведени напред и глава до глава, бяха и най-изненадващите попълнения в сбирката им.

Единият беше Монк Кокалис.

Пейнтър беше решил, че получава халюцинации, когато видя Монк да влиза в бивака заедно с един изтощен и очевидно страдащ от посттравматичен шок младеж, и двамата водени от Камиси. През последния час Монк им беше разказал историята си, отговарял беше на въпроси и беше запълвал празнини.

Анна се взираше в руните, които Монк току-що беше нарисувал. Очите й бяха кървясали. Тя протегна потрепваща ръка към листа.

— И това са всички руни, открити в книгите на Хуго Хирцфелд?

Монк кимна.

— Онзи дъртак се държеше така, сякаш са дяволски важни, критични за следващата фаза на плана му.

Анна вдигна поглед към Пейнтър.

— Доктор Хуго Хирцфелд е ръководел оригиналния проект. Смятал е, както вече споменах, че е разгадал тайната на Камбаната. Провел един последен експеримент, тайно, на който присъствал единствено и само той. Таен експеримент, при който уж било създадено съвършеното дете, без никакви недъзи или признаци за дееволюция. Един съвършен Рицар на слънцето. Но какъв е бил методът му… как го е постигнал… никой не знаел.

— А и онова писмо, което е написал на сестра си — каза Пейнтър, — от него става ясно, че откритието го е изплашило до смърт. „Истина… твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснем на свобода.“ По тази причина е скрил тайната в рунически код. Този код.

Анна въздъхна уморено.

— А Болдрик Вааленберг е бил убеден, че е в състояние да разгадае кода и сам да се добере до изгубеното знание, достатъчно убеден, за да разруши Granitschloss.

— Мисля, че е имало и нещо друго, а не просто убеждението му, че вече не сте му необходими — каза Пейнтър. — Според мен ти беше права. Вашата група се е превърнала в заплаха заради желанието ви да разкриете всичко и да се присъедините към научната общност. А той вече е бил толкова близо до съвършенството, до кулминацията на арийската мечта, че не е можел да рискува повече с вас.

Анна дръпна към себе си листа, на който Монк беше надраскал руните.

— Ако Хуго е бил прав, разшифроването на кода му може да се окаже жизненоважно за лечението ни. Камбаната притежава способността да забави развитието на болестта… но ако разгадаем тази гатанка, може би ще намерим пътя към окончателно излекуване.

Лиза върна дискусията към реалността.

— Но първо трябва да се доберем до Камбаната на Вааленберг, нали? Чак тогава можем да говорим за лечение.

— Ами Грей? — попита Монк. — И момичето?

Пейнтър стисна устни.

— Нямаме представа къде е Грей в момента. Може да се крие, може да е заловен, дори мъртъв. В момента капитан Грей може да разчита единствено на себе си.

Монк се намръщи.

— Мога да се промъкна там. Камиси е нанесъл местността на картата.

— Не. Сега не е моментът да разделяме силите си. — Пейнтър притисна с пръсти главата си зад дясното ухо, където се беше съсредоточила болката. Чуваше звуците проточени, с ехо, а гаденето се засилваше.

Монк не сваляше очи от него.

Той му махна с ръка, че е добре. Но нещо в съсредоточения поглед на Монк му подсказваше, че колегата му се тревожи не само за физическото състояние на шефа си. Наистина ли вземаше правилните решения? В какво състояние беше мисловната му дейност? Съмнението го жегна под лъжичката. Доколко ясна беше мисълта му, наистина?

Ръката на Лиза се плъзна към коляното му, сякаш лекарката се беше досетила за тревогите му.

— Добре съм — измърмори той… колкото на нея, толкова и на себе си.

Чергата, която служеше за врата на колибата, се отметна и това прекъсна дискусията им. Пола Кейн се приведе и влезе в малкото помещение. Следваше я зулуски старейшина в пълни церемониални одежди — листа, пера и леопардова кожа, обшита с цветни мъниста. Макар човекът да наближаваше седемдесетте, по лицето му нямаше бръчки, цялото беше като изсечено от камък. Главата му бе обръсната. Носеше дървена тояга с китка пера на върха, ала носеше и една стара, направо древна пушка, която изглеждаше повече церемониална.

Пейнтър стана. Познаваше това оръжие. Старо гладкоцевно английско пушкало, легендарната Кафява Бес, кремъклийка от Наполеоновите войни.

Пола Кейн представи новодошлия.

— Моси Д’Гана. Зулуски вожд.

— Всичко е готово — каза старейшината на отчетлив английски.

— Моля приемете благодарността ми за съдействието — официално каза Пейнтър.

Моси кимна, в знак, че оценява изказаната признателност.

— Но не заради вас ще използваме копията си. Имаме неразплатени сметки с бурските преселници заради Кървавата река.

Пейнтър се смръщи недоумяващо и Пола Кейн побърза да обясни:

— Когато англичаните прогонили датските бури от Кейптаун, те навлезли във вътрешността — било истинско преселение. Породило се напрежение между пристигащите имигранти и местните племена — ксоза, пондо, свази и зулу. През хиляда осемстотин трийсет и осма при един приток на Биволската река зулусите били предадени, хиляди загинали, а оцелелите били изтласкани от родните си земи. Било истинско клане. Оттогава наричат притока Кървавата река. Отговорен за касапницата бил Пиет Вааленберг.

Моси вдигна старата пушка и я протегна към Пейнтър.

— Ние не забравяме.

Пейнтър не се и съмняваше, че същата тази пушка е участвала в позорната битка отпреди почти две столетия. Прие я с уважение и със съзнанието, че връчената му кремъклийка е по-силна от всеки писмен договор.

Моси се настани на пода — плавно като младеж — с кръстосани крака.

— Трябва ни план.

Пола кимна на Камиси и повдигна чергата на вратата.

— Камиси, твоят джип е готов. Тау и Нджонго те чакат. — Погледна си часовника. — Трябва да побързаш.

Камиси се изправи. Всеки си имаше задача, която трябваше да се свърши преди мръкване.

Пейнтър срещна погледа на Монк. И отново видя тревогата в очите му. Ала тревогата му не беше за Пейнтър… а за Грей. До залез-слънце оставаха осем часа. Дотогава не можеха да направят нищо.

Грей беше сам.

12:05

— Наведи си главата — прошепна Грей на Фиона.

Вървяха към пазача в дъното на коридора. Грей беше с маскировъчна униформа, от ботушите до черната шапка — козирката бе дръпната ниско над очите му. Пазачът, от когото беше взел назаем униформата, сега лежеше в безсъзнание, със запушена уста, овързан като агне и натикан в голям гардероб в една от спалните на горния етаж.

Грей беше взел и радиостанцията му, която сега висеше закопчана на колана му. Дълъг кабел я свързваше със слушалката в ухото му. Репликите по линията бяха без изключение на датски, което малко го затрудняваше, но все пак му позволяваше да следи в най-общи линии развитието на ситуацията.

Ситнещата на половин крачка след Грей Фиона беше облечена като прислужничка — и нейната униформа произхождаше от същия гардероб. Беше й малко голяма, но пък така скриваше по-добре фигурата и възрастта й. В по-голямата си част прислугата беше от местното население, с тъмна кожа в различни оттенъци, съвсем типично за едно африканерско домакинство. Пакистанският произход на Фиона и кожата й с цвят на капучино се вписваха долу-горе добре. Беше скрила правата си коса под голямо боне. Би могла да мине за местна, стига да не се вгледаш отблизо. Беше влязла в ролята си и ситнеше послушно с прегърбени рамене и наведена глава.

Досега маскировката им не беше подлагана на изпитание.

Последната информация по радиото гласеше, че Грей и Фиона са някъде в джунглата. Входовете към господарската къща бяха запечатани електронно и охраната вътре беше сведена до минимум. Мнозинството от охраната претърсваше гората, външните сгради и участъка около оградата.

За жалост охраната в къщата не беше занижена чак толкова, че да оставят открит достъп до външна телефонна линия. Малко след като се вмъкнаха с електронната карта на Ишке, Грей си пробва късмета с няколко от телефоните в къщата. За да получиш достъп, трябваше да минеш през кодирана мрежа за сигурност. Всеки опит да набере външна линия само би издал присъствието им.

Така че не им оставаха много възможности.

Можеха да се скрият. Но какво щяха да постигнат с това? Кой знае кога Монк щеше да се добере до цивилизацията — и дали? Следователно трябваше да заложат на някакъв по-активен метод на действие. Планът беше най-напред да се доберат до архитектурния план на къщата. Което означаваше да проникнат в охранителния блок на приземния етаж. Единствените им оръжия бяха пистолетът на Грей и един портативен тазер в джоба на Фиона.

Напред, в дъното на коридора, един пазач патрулираше на повдигнатата галерия — охраняваше централния вход с автоматична пушка, Грей вървеше към него. Мъжът беше висок, едър, а тежките му клепачи му придаваха зъл, макар и донякъде комичен вид. Грей му кимна и продължи към стълбите. Фиона ситнеше по петите му.

Дотук — добре.

А после мъжът каза нещо на датски, Грей не разбра казаното, но определено звучеше мръснишки и завърши с нисък гърлен смях.

Извърнат наполовина, Грей видя как пазачът посяга към дупето на Фиона и я щипва здравата. С другата си ръка посегна към лакътя й.

Кофти идея.

Фиона се завъртя към пазача.

— Чупката, говньо.

Полата й забърса коляното на пазача. Синя искра мина през джоба й и се впи в бедрото му. Тялото му се изви силно назад и от гърлото му излезе задавено гъргорене.

Грей успя да го улови, преди да е паднал на пода, и го завлече в една стая наблизо. Пусна го на пода, цапна го силно с дръжката на пистолета, за да изпадне в безсъзнание, после се зае да го връзва.

— Защо го направи? — попита той Фиона.

Тя се приближи зад него и го ощипа силно по задника.

— Хей! — извика Грей и се обърна.

— Хареса ли ти? — озъби му се Фиона. Бясна беше.

Грей преглътна. Разбираше я, но въпреки това я предупреди:

— Не мога на всяка крачка да оставям по един вързан пазач.

Фиона стоеше със скръстени ръце. В очите й се четеше гняв, но и страх също. Грей не можеше да я вини за непремерените й реакции. Избърса студената пот от челото си. Може би наистина трябваше да се скрият някъде и да се надяват на чудо.

Радиото му изпука. Той се заслуша напрегнато. Дали някой не беше видял случката на стълбището? Успя да си преведе няколко думи от какофонията на разменените реплики: „… ge’vangene… водят през централния вход…“

Последваха още реплики, но Грей не чу почти нищо след онова „ge’vangene“.

Затворник.

Това можеше да означава само едно.

— Хванали са Монк… — прошепна той и усети как сърцето му изстива.

Фиона отпусна ръце, лицето й побеля от тревога.

— Хайде — каза той и тръгна към вратата. Беше взел от неутрализирания пазач тазера и пушката му.

Поведе пак по стълбите. Прошепна плана си на Фиона, докато бързаха надолу към преддверието. Долният етаж беше празен, преддверието — също.

Минаха по лъснатия под с проснати тук-там черги с африкански мотиви. Стъпките им ехтяха. И от двете страни по стените висяха препарирани трофеи — главата на заплашен от изчезване черен носорог, едър лъв с проядена от молци грива, цяла редица антилопи с различни рога.

Грей тръгна към преддверието. Фиона извади от джоба на престилката си бърсалка за прах от пера — беше част от дегизировката й. Застана встрани от вратата. Грей зае позиция от другата страна, стиснал пушката в готовност.

Не се наложи да чакат дълго, всъщност едва успяха да заемат позиция.

Колко ли пазачи щяха да ескортират Монк?

Поне беше жив.

Металната щора на централния вход започна да се вдига с дрънчене. Грей се наведе да преброи краката отвън. Вдигна два пръста към Фиона. Двама пазачи придружаваха затворник в бял анцуг.

Грей се показа, когато щората се вдигна докрай.

Пазачите видяха просто един от своите, застанал на пост при вратата. Влязоха, последвани от затворника си. Никой не забеляза тазера в ръката на Грей, нито Фиона, която се приближи от другата страна.

Нападението приключи за секунди.

Двамата пазачи се тресяха на чергата, петите им барабаняха по пода. Грей ги изрита последователно в главите, може би малко по-силно от необходимото. Но беше страшно ядосан.

Само дето затворникът не беше Монк.

— Коя сте вие? — попита той стреснатата затворничка, докато влачеше първия пазач към един килер наблизо.

Сивокосата жена използва дясната си ръка да помогне на Фиона с втория. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Лявата й ръка беше бинтована и висеше на превръзка на гърдите. Лявата половина на лицето й беше обезобразена от дълбоки драскотини, прясно зашити и все още възпалени. Нещо я беше нападнало. Въпреки скорошните си наранявания тя срещна смело и пламенно погледа на Грей.

— Казвам се Марша Феърфилд. Доктор Марша Феърфилд.

12:25

Джипът подскачаше по празното платно. Седналият зад волана главен надзирател Джералд Келог изтри потното си чело. Стискаше между бедрата си бутилка тъмна бира.

Въпреки трескавата утрин бе решил да не нарушава ежедневните си ритуали. И без това друго не можеше да направи. От охраната на имението го бяха уведомили в най-общи линии за ситуацията. Бягство. Келог вече беше предупредил надзирателите и беше поставил хора на пост при всички изходи от резервата. Раздаде им снимки, пратени му по факса от имението. Официалната версия беше, че търсят бракониери. Въоръжени и опасни.

Докато някой не съобщеше в офиса, че е засякъл нарушителите, нищо не пречеше на Келог да прекара обичайните два часа по обед у дома си. Във вторник менюто включваше печена птица и сладки картофи. Мина с джипа през портата и оттам по алеята, обточена с нисък жив плет. В края й се издигаше двуетажна къща в колониален стил, заобиколена от цял акър добре поддържана градина — допълнителна облага към поста му на главен надзирател. Разполагаше и с десетчленна прислуга, която да се грижи за земята и домакинството, което се изчерпваше само с него. Келог не бързаше да се жени.

Защо да пие само от един извор и така нататък…

А и вкусовете му го теглеха към неузрелия плод.

Имаше едно ново момиче в къщата, малката Айна, единайсетгодишна, от Нигерия, черна като нощта, точно каквито ги обичаше, а и синините не личаха толкова върху черна кожа. Не че някой би му потърсил сметка. Имаше си един прислужник, Мксали, грубиян от племето свази: беше го наел право от затвора и той ръководеше домакинството с твърда и често брутална ръка. Всички проблеми се разрешаваха по кратката процедура, както в къщата, така и другаде, възникнеше ли нужда. А и Вааленбергови с готовност се включваха в изчезването на всички смутители. Какво ставаше с тях, след като ги откарваха с хеликоптер в имението, Джералд предпочиташе да не знае. Но беше чувал това-онова.

Въпреки жегата го побиха тръпки.

Най-добре беше да не задава излишни въпроси.

Паркира колата на сянка под една акация, слезе и тръгна по чакълената пътека към кухнята. Двама градинари плевяха цветната леха. Не вдигнаха очи, докато Джералд минаваше покрай тях, точно както бяха научени.

Миризмата на печено с чесън събуди апетита му. Носът и стомахът му го пришпориха по трите дървени стъпала към мрежестата врата. Влезе в кухнята с къркорещ корем.

Вратичката на фурната беше отворена. Готвачът стоеше на колене пред печката с глава във фурната. Келог се намръщи при вида на тази чудата сцена. Мина известно време, докато разбере, че това всъщност не е готвачът.

— Мксали?!

Чак сега подуши вонята на опърлена кожа, смесила се с по-силното ухание на чесъна. Нещо стърчеше от ръката на мъжа. Стреличка с пера. Предпочитаното оръжие на Мксали. Обикновено намазано с отрова.

Нещо определено не беше наред.

Келог отстъпи назад и се обърна към вратата.

Двамата градинари бяха хвърлили мотиките си и вместо тях държаха пушки, насочени към шкембето му. Не беше рядкост малки банди, боклук от черното градско население, да нападат ферми и усамотени домове. Келог вдигна ръце, кожата му изстина от страх.

Дъска проскърца зад гърба му и той се обърна.

От сенките на съседната стая се появи някакъв човек.

Келог ахна, когато го позна — него и омразата в очите му.

Не бяха разбойници. Беше много по-лошо.

Беше призрак.

— Камиси…

12:30

— Какво му е всъщност? — попита Монк и посочи с палец в посоката, където беше изчезнал Пейнтър, в една от съседните колиби заедно с доктор Пола Кейн и нейния сателитен телефон. Директорът координираше действията им с Логан Грегъри.

Монк седеше на един пън с доктор Лиза Къмингс. Докторката беше доста симпатична, дори така, покрита с прах и с хлътнали от тревога очи.

Тя го погледна.

— Клетките му се разпадат отвътре навън. Поне така твърди Анна Споренберг. Тя е изучавала подробно вредните ефекти от облъчването на Камбаната. Радиацията причинява органна недостатъчност във всички системи. Брат й Гюнтер страда от същото, но в хронична форма. При него темпът на влошаване е забавен значително благодарение на приложеното в ранна възраст облъчване и естествения му имунитет. При Анна и Пейнтър, които са били изложени на свръхдоза облъчване като възрастни, такава защита не съществува.

Доктор Къмингс навлезе и в по-големи подробности, разбрала, че Монк също е учил медицина — ниски тромбоцитни нива, висок билирубин, оток, омекване на мускулите с пристъпи на вдървеност в областта на врата и раменете, костен инфаркт, хепатоспленомелагия, шум на сърцето, странна калцификация по периферията на крайниците и в стъкловидното тяло на окото.

Но в крайна сметка всичко това се свеждаше до един въпрос.

— Колко време им остава? — попита Монк.

Лиза въздъхна и впери поглед в колибата, където беше влязъл Пейнтър.

— Не повече от един ден. Дори днес да открият лечението, твърде е възможно част от уврежданията да са станали вече необратими.

— Забелязахте ли как замазва… как изпуска думи? Това само заради лекарствата ли е… или… или…?

Лиза го погледна с болка в очите.

— Не е само от лекарствата.

Монк усети, че едва сега Лиза го признава на глас, пред себе си дори. Изречено беше с ужас и безпомощност. Усети и колко голяма е болката й. Реакцията й не беше само на загрижен лекар или притеснен приятел. Явно изпитваше по-силни чувства към Пейнтър и отчаяно се бореше да контролира емоциите си, за да пощади сърцето си.

Пейнтър се появи на прага и махна на Монк да се приближи.

— Кат се обажда.

Монк скочи, огледа небето за хеликоптери и затича към Пейнтър. Взе телефона, закри с ръка микрофона и кимна към доктор Къмингс.

— Шефе, ако питаш мен, онази жена там има нужда от компания.

Пейнтър завъртя очи. Бяха зачервени, склерата бе нашарена от петънцата на спукани капиляри. Той ги засенчи с ръка и тръгна към докторката.

Монк го гледаше от прага. Вдигна слушалката към ухото си.

— Здрасти, бебчо.

— Хич не ме бебчосвай. Какво правиш в Африка, по дяволите?

Монк се усмихна. Сърдитите думи на Кат му дойдоха като лимонада в пустинята. Да не говорим, че въпросът й беше реторичен. Със сигурност знаеше всичко, което имаше да се знае за ситуацията тук.

— Нали задачата ти щеше да е скучна и рутинна, какво стана? — продължи тя.

Монк реши да изчака, докато Кат си излее гнева — и объркването.

— Когато се върнеш, ще те заключа вкъщи, да знаеш…

И така още цяла минута.

Накрая Монк успя да вмъкне една реплика:

— И ти ми липсваш.

Шумно сумтене, после въздишка.

— Чух, че и Грей още липсва.

— Той ще се оправи — увери я Монк и се помоли наум дано да е така.

— Намери го, Монк. На всяка цена.

Монк оценяваше загрижеността й. Кат не му поиска обещания да внимава. Познаваше го достатъчно добре. Все пак сълзите се чуха ясно в следващите й думи:

— Обичам те.

А това е достатъчно да вдъхне предпазливост у всеки мъж.

— И аз те обичам. — После сниши глас и леко се извърна. — И двамата ви обичам.

— Ела си у дома.

— Ти само се опитай да ме спреш.

Кат въздъхна отново.

— Логан ме вика по пейджъра. Трябва да свършвам. В седем имаме среща в южноафриканското посолство. Ще се опитаме да натиснем и оттук.

— Сритайте ги по задниците, бебчо.

— Точно това ще направим. Чао, Монк.

— Кат, аз… — Но линията прекъсна. По дяволите!

Монк погледна към Лиза и Пейнтър. Бяха свели глави и си говореха нещо, но Монк усети, че не разговорът, а нуждата от физическа близост диктува действията им. Сведе поглед към телефона. Поне Кат беше жива и здрава.

12:37

— Водеха ме в подземната килия — каза доктор Марша Феърфилд. — За допълнителен разпит. Изглежда, нещо ги притеснява.

Бяха се върнали в стаята на първия етаж. Пазачът, ощипал Фиона по дупето, още лежеше в безсъзнание на пода и от ноздрите му се стичаше кръв.

Доктор Феърфилд им беше разказала набързо историята си: как й спретнали засада, насъскали срещу нея питомците си и я затворили тук. Вааленбергови научили по свои канали за евентуалната й връзка с британското разузнаване и замаскирали отвличането й като нещастен случай при нападение на лъв. Раните й още бяха подути и възпалени.

— Успях да ги убедя, че придружителят ми, надзирател в ловния резерват, е загинал. Само това можах да направя. Да се надяваме, че се е добрал някак до цивилизацията.

— Но какво всъщност крият Вааленбергови? — попита Грей. — Какво правят?

Жената поклати глава.

— Някаква зловеща версия на проекта „Манхатън“, но в генетичен план. Само това успях да разбера. Но ми се струва, че има и нещо друго. Някакъв страничен проект. Дори нападение може би. Чух един от пазачите да споменава за това. За някакъв серум. Серум 525, това ги чух да казват. Споменаха и Вашингтон в същия контекст.

Грей се намръщи.

— А за някакви срокове споменаха ли?

— Не точно. Но от доброто им настроение заключих, че каквото има да става, ще става скоро. Много скоро.

Грей се замисли. „Този серум… може би е биологично оръжие… патоген… вирус…“ Поклати глава. Трябваше му повече информация, при това бързо.

— Трябва да се промъкнем в тези подземни лаборатории — измърмори той. — Да разберем какво се готви.

— Точно там ме водеха, в подземието — подсети го доктор Феърфилд.

Той кимна, схванал намека.

— Ако се престоря на един от пазачите ви, може и да се вмъкнем долу.

— Ще трябва да побързаме — каза Марша. — Сигурно вече се чудят къде съм.

Грей се обърна към Фиона, готов за задължителния спор. Най-безопасно щеше да е, ако тя останеше скрита в стаята, далеч от чужди погледи. Трудно биха оправдали присъствието й до затворничка и нейния пазач. Така само щяха да събудят подозрение.

— Знам! Прислужница няма място там — каза Фиона и го изненада за пореден път. Срита пазача на пода. — Ще правя компания на тоя Казанова, докато се върнете.

Въпреки храбрите й думи в очите й се четеше страх.

— Няма да се бавим — обеща Грей.

— Имай късмет да е другояче.

След като уредиха този въпрос, Грей грабна пушката, махна на доктор Феърфилд към вратата и каза:

— Да тръгваме.

След малко вече водеше Марша с насочена към гърба й пушка към главния асансьор. Никой не ги спря. Имаше четящо устройство за карти, осигуряващо достъп до подземните нива. Грей плъзна през него втората карта на Ишке. Осветените в червено бутони за подземните нива примигнаха и светнаха в зелено.

— Някаква идея откъде да започнем? — попита Грей.

Марша протегна ръка.

— Колкото по-голямо е съкровището, толкова по-дълбоко го заравят. — И натисна бутона за най-долното ниво. Седмото. Асансьорът започна да се спуска.

Докато гледаше сменящите се цифри на брояча за етажите, Грей си повтаряше наум казаното от Марша.

„Нападение. Може би във Вашингтон.“

Но какъв вид нападение?

06:41

Вашингтон

Ембаси Роу, където е съсредоточена голяма част от посолствата във Вашингтон, беше само на три километра от големия търговски център. Шофьорът зави по Масачузетс Авеню и се насочи към посолството на Южна Африка. Кат и Логан седяха на задната седалка и сравняваха за последно бележките си. Слънцето току-що беше изгряло. Скоро се появи и посолството.

Четирите му етажа от светъл пясъчник грееха на ранната слънчева светлина с типичните за датско-африканския стил архитектурни елементи. Шофьорът спря пред жилищното крило. Заради ранния час, посланикът се беше съгласил да ги приеме в личния си кабинет. Изглежда, всякакви въпроси, свързани със семейство Вааленберг, за предпочитане се обсъждаха на четири очи.

Не че Кат имаше нещо против.

В кобур на глезена й кротуваше малък пистолет.

Слезе от колата и изчака Логан. Четири извити колони поддържаха изящен парапет с герба на Южна Африка. Портиерът отвори непрозрачната стъклена врата.

Като първи заместник-директор, Логан мина напред. Кат вървеше на две крачки след него и наблюдаваше улицата. Като се имаше предвид с какви пари разполагаха Вааленберг, всеки можеше да е на заплата при тях… а това включваше и посланика Джон Хуриган.

Преддверието беше просторно. Секретарка в спретнат син костюм ги поведе по коридора.

— Посланик Хуриган ще слезе всеки момент. Ще ви заведа в кабинета му. Да ви предложа чай или кафе?

Логан и Кат отказаха.

Въведоха ги в богато обзаведена стая с ламперия от пода до тавана. Всички мебели — бюра, библиотеки, масички — бяха изработени от същото дърво. Миризливо дърво, типично за Южна Африка, толкова рядко, че вече не го изнасяха.

Логан седна до бюрото. Кат остана права.

Не се наложи да чакат дълго.

Вратите се отвориха и в кабинета влезе висок слаб мъж с пясъчноруса коса. И той беше със син костюм, но сакото носеше преметнато през едната си ръка. Кат реши, че небрежният маниер е нарочен, с цел да създаде впечатление за любезност и желание за сътрудничество. Също като срещата им тук, в личния кабинет на посланика.

Нямаше да се хванат.

Докато Логан ги представяше, Кат огледа стаята. Имаше достатъчно опит в разузнавателните служби и знаеше, че разговорът им тук ще бъде записан. Оглеждаше стаята и се опитваше да отгатне къде са скрити камерите.

Посланик Хуриган най-после седна на мястото си.

— Дошли сте да питате за имението Вааленберг… или така поне ме информираха. С какво мога да ви помогна?

— Имаме основания да вярваме, че човек на служба при тях е свързан с едно отвличане в Германия.

Очите на посланика се разшириха наистина убедително.

— Смаян съм да чуя такова обвинение. Нищо такова не е стигнало до нас от германските служби за сигурност, Интерпол или Европол.

— Източниците ни са сигурни — настоя Логан. — Молим единствено за съдействие от страна на вашите „скорпиони“ на местна почва.

Кат наблюдаваше с интерес дълбоко замисленото изражение, което посланикът изписа на лицето си. Скорпионите бяха южноафриканският еквивалент на ФБР. Едва ли можеше сериозно да се очаква сътрудничество от тяхна страна. Логан просто се надяваше да отстрани тях и подобните им организации от пътя на Сигма. Макар че не можеха да се надяват на съдействие срещу такъв мощен политически играч като клана Вааленберг, с повечко натиск можеха да отклонят поне пряката политическа помощ от страна на правителствените агенции. Дребна отстъпка, но пък можеше именно тя да наклони везните.

Кат остана права, наблюдаваше бавния танц, изпълняван от двамата мъже, танц, в който всеки се опитваше да спечели максимално предимство.

— Уверявам ви, че семейство Вааленберг се отнасят с голямо уважение към международната общност и агенции. Семейството неведнъж е подкрепяло благотворителни проекти от международен мащаб и фондации с нетърговска цел по целия свят. Даже наскоро, като акт на щедрост, дариха на всички южноафрикански посолства и консулства по света златни церемониални камбани по случай стогодишнината от първата изсечена в Южна Африка златна монета.

— Всичко това добре, но не означава…

Кат прекъсна шефа си и се обади за пръв път:

— Златни камбани ли казахте?

Хуриган я погледна.

— Да, дар от самия сър Болдрик Вааленберг. Сто позлатени камбани с герба на Южна Африка по случай стогодишнината. Нашата в момента я инсталират в салона на четвъртия етаж.

Логан и Кат се спогледаха.

— Дали ще е възможно да я видим? — попита Кат.

Странният обрат в разговора притесни посланика, но той така и не успя да измисли основателна причина да отхвърли молбата им, а ако питаха Кат, сигурно се надяваше, че тази малка отстъпка може да му даде предимство в тихата дипломатическа битка, която водеха.

— С радост ще ви я покажа. — Той стана и си погледна часовника. — Но ще трябва да побързаме. Предстои ми среща на закуска, за която не бива да закъснявам.

Както беше предположила Кат, Хуриган беше решил да използва отклонението като повод да сложи по-рано край на разговора, да се измъкне, без да е поел каквито и да било ангажименти. Логан я изгледа смръщено. Дано да беше права, иначе…

Качиха се на асансьор и с него стигнаха до последния етаж на сградата. Минаха по коридори, украсени с произведения на изкуството и изделия на южноафриканските занаяти. Последният коридор ги отведе в просторен салон, който приличаше повече на музей, отколкото на жилищно помещение. Имаше изложбени витрини, дълги маси и масивни ракли с ръчно набити месингови орнаменти. Огромен прозорец на едната стена разкриваше гледка към задния двор и градините на посолството. А в единия ъгъл висеше голяма златна камбана. Изглежда, скоро я бяха извадили от сандъка й, защото по пода още се валяха парчета от меките подложки. Самата камбана беше висока един метър и наполовина толкова широка в долната си част. Южноафриканският герб беше щампован в метала.

Кат се приближи. Дебел захранващ кабел излизаше от върха й и лежеше намотан на пода.

Посланикът забеляза какво е привлякло погледа й.

— Настроена е автоматично да бие в определени часове на деня. Истинско чудо на инженерните науки. Ако погледнете вътре в нея… о, механизмът е удивителен! Като на най-скъп ролекс.

Кат се обърна към Логан. Шефът й беше блед като платно. И той като Кат беше разглеждал скиците, които Анна Споренберг беше направила на оригиналната Камбана. Тази тук беше точен неин дубликат. И двамата бяха прочели за смъртоносната радиация, която можеше да излъчва това устройство. Радиация, която водеше до лудост и смърт. Кат плъзна поглед към големия прозорец. От тази височина се виждаше белият купол на Капитолия.

Казаното от посланика сега й вдъхна неописуем ужас.

„Сто златни камбани… дарени на посолства по целия свят.“

— Инсталира я специален техник — продължи посланикът, вече с леко отегчение, като знак, че разговорът се приближава към края си. — Сигурно е тук някъде.

Вратата на салона зад тях щракна.

И тримата се обърнаха.

— А, ето го и него — каза Хуриган. Гласът му замлъкна, когато видя автомата в ръката на новодошлия. Косата му беше руса до бяло. Дори и от другия край на стаята Кат различи тъмната татуировка върху ръката, която държеше оръжието.

Наведе се светкавично към кобура на глезена си.

Без да каже и дума, „техникът“ откри огън и куршуми засипаха стаята.

Задрънча счупено стъкло, цепеше се дървесина.

Обсипана от рикошети, златната камбана звънтеше ли, звънтеше.

12:44

Южна Африка

Вратите на асансьора се отвориха на седмото подземно ниво. Грей излезе пръв с пушката в ръце. Огледа и двете посоки на сивия коридор. За разлика от скъпите ламперии и ръчно изработените мебели в жилищната част на господарската къща, това подземно ниво беше осветено с флуоресцентни лампи и съобразено най-вече със стерилността — изтъркан до блясък линолеум на пода, сиви стени и ниски тавани. Гладки стоманени врати с присвяткващи електронни ключалки се редяха покрай едната страна на коридора. Вратите от другата страна изглеждаха по-обикновени.

Грей опря длан на една от тях.

Вратата вибрираше. Чуваше се и ритмично жужене.

Генератор? Доста голям при това.

Марша пристъпи до него и прошепна:

— Май слязохме твърде ниско. Това тук ми прилича повече на склад и комунални системи.

Грей беше съгласен с нея. И все пак…

Обърна се и се приближи до една от заключените стоманени врати.

— С което стигаме до въпроса какво складират.

Табелката на вратата гласеше: EMBRYONAAL.

— Ембрионна лаборатория — преведе Марша.

Примижа и раздвижи бинтованата си ръка.

Грей прокара картата на Ишке през четящото устройство. Индикаторните светлинки примигнаха в зелено и магнитната ключалка се освободи с прещракване. Грей бутна вратата навътре. Беше преметнал пушката през рамо и бе извадил пистолета.

Флуоресцентните тръби над тях примигнаха, после засветиха стабилно.

Влязоха в дълга поне четиридесет метра зала. Въздухът беше студен и пречистен. Едната стена беше заета от пода до тавана с фризери от неръждаема стомана. Жужаха компресори. Покрай другата стена имаше стоманени колички, бутилки с течен азот и голяма микроскопска маса, свързана с множество кабели към миниатюрна маса за дисекции.

Изглежда, се бяха озовали в нещо като крионична лаборатория.

На голямо бюро в центъра на помещението имаше компютър. Скрийнсейвърът примигваше от плазмения монитор. Сребърен символ се въртеше бавно на черен фон. Познат символ. Грей го беше виждал — на пода в замъка Вевелсбург.

— Черното слънце — измърмори той.

Марша го погледна.

Грей посочи въртящото се слънце на екрана.

— Това е символът на Химлеровия Черен орден, мистична сбирщина окултисти от обществото „Туле“ и учени, вярващи в теориите за свръхчовека. Сигурно и Болдрик е бил член.

Грей усещаше, че кръгът се е затворил. От прадядото на Райън до това тук. Кимна към компютъра.

— Потърси някаква главна директория. Да видим какво може да се открие.

Марша тръгна към бюрото, а Грей се приближи до един от фризерите. Отвори го. Обля го леден въздух. Вътрешността беше заета от чекмеджета, всичките с индекс и номер. Чу как Марша трака по клавиатурата зад него. Издърпа едно чекмедже. Подредени в спретнати редички, вътре се мъдреха двайсетина миниатюрни стъклени епруветки, пълни с жълтеникава течност.

— Замразени ембриони — каза зад него Марша.

Той затвори чекмеджето и плъзна поглед по редицата гигантски фризери. Ако Марша беше права, тук имаше хиляди ембриони на склад.

— Този компютър е на практика база данни с въведени геноми и генеалогия. — Марша хвърли поглед през рамо към Грей. — Както животински, така и човешки. Животинските са само от клас бозайници. Виж това.

Странна класификация изпълваше екрана.

NUCLEOTIDE VERANDERING (DNA)

[CROCUTA CROCUTA]

Thu Nov 6 14:56:25 GMT

 

Schema V.1.16

 

VERANDERING CODE RANGSCHIKKEN

Loci A.0. Transversie

A.0.2. Dipyrimidine to Dithymldine (c[CT]>TT)

ATGGTTACGCGCTCATG

GAATTCTCGCTCATGGA

ATTCTCGCTCGTCAACT

 

Loci A.3. Gedeeltelijk

A.3.3.4. Dinucleoride (transcriptie)

CTAGAAATTACGCTCTTA

CGCTTCTCGCTTGTTAC

GCGCTCA

 

Loci B.5.

B.5.1.3. Cryptische plaatsactivering

GTTACGCGCTCGCGCTCA

TGGAATTCTCGC TCATG

 

Loci B.7.

B.7.5.1. Pentanucleotide (g[TACAGATTC] verminderde srabiliteit)

ATGGTTACGCGCTCCGC

TGGAATTCTCGCTC ATG

GAATTCTCGCTC

— Май става въпрос за списък от мутационни промени — каза Марша. — Описани на ниво полинуклеотиди.

Грей посочи името в началото на списъка и прочете:

— Crocuta crocuta. Петниста хиена. Видях крайния резултат от този експеримент. Болдрик Вааленберг каза, че усъвършенствал екземплярите, дори влагал в мозъците им човешки стволови клетки.

Марша се оживи и се върна към главната директория.

— Това обяснява някои неща. Hersenschim. Което се превежда като „химера“. Биологичен термин за организъм с генетичен материал от повече от един животински вид, получен чрез присаждане при растенията или чрез влагане на чужди клетки в ембрион. — Тракаше с една ръка по клавиатурата, без да сваля поглед от екрана. — Но с каква цел?

Грей се изправи и отново плъзна поглед по ембрионалната лаборатория. Имаше ли някаква разлика между това тук и вмешателството на Болдрик в цвета на орхидеите и формата на дръвчетата бонзай? Не беше ли просто още един начин да контролираш природата, да я манипулираш и променяш според собствената си представа за съвършенство?

— Хмм… — измърмори Марша. — Странно.

Грей се обърна към нея.

— Какво?

— Както казах, тук има човешки ембриони. — Погледна през рамо към Грей. — Според генеалогичните препратки всички тези ембриони са генетично свързани с Вааленбергови.

Нищо чудно. Грей вече беше забелязал приликата между младите представители на семейството. Семейният патриарх беше бърникал в гените им от поколения.

Но явно не това беше странната част.

Марша продължи:

— При всеки от вааленберговите ембриони има препратка към поредици от стволови клетки, които на свой ред се проследяват до Crocuta crocuta.

— Хиените?

Марша кимна.

Колкото повече му се изясняваха нещата, толкова по-голям ставаше ужасът му.

— Казваш, че е влагал стволови клетки от собствените си деца в онези чудовища? — Грей не успя да скрие потреса си. Нямаха ли край жестокостта и арогантността на този човек?

— И това не е всичко — каза Марша.

Стомахът на Грей се повдигна в предчувствие за онова, което щеше да каже англичанката.

Марша посочи сложна схема, която се беше появила на екрана.

— Според това тук стволови клетки от хиените са вложени в следващото поколение човешки ембриони.

— Господи!

Грей си спомни как Ишке беше спряла нападащата хиена само с жест. Значи тайната не се криеше само в отношенията господар — куче. Двете си бяха семейство, роднини. Болдрик беше имплантирал клетки от мутиралите хиени в децата си, един вид кръстосано опрашване като при орхидеите, които отглеждаше.

— Но и това не е най-лошото… — подхвана Марша, пребледняла и потресена до дън душа. — Вааленбергови са…

Грей я прекъсна. Беше чул достатъчно. Търсенето им още не беше приключило.

— Трябва да продължим нататък.

Марша погледна с неохота към компютъра, но все пак кимна и стана. Излязоха от чудовищната лаборатория и продължиха по коридора. На следващата врата имаше табелка с надпис FOETUSSEN. Зародиши. Грей продължи нататък, без да спира. Нямаше желание да вижда ужасите, които се криеха зад тази врата.

— Как постигат тези резултати? — попита Марша. — Мутациите, успешните химери? Явно имат някакъв начин да контролират генетичните манипулации.

— Сигурно — измърмори Грей. — Но не са го усъвършенствали напълно… не още.

Помисли си за работата на Хуго Хирцфелд, за кода, който той беше скрил в руните. Сега разбираше защо Болдрик иска да ги има на всяка цена. Защото те обещаваха съвършенство. „Твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснеш на воля.“

А чудовищното определено не плашеше Болдрик. Та той го влагаше в собственото си семейство. И сега, когато разполагаше с кода на Хуго, каква щеше да е следващата му стъпка? Особено с дишащата във врата му Сигма? Нищо чудно, че толкова отчаяно се интересуваше от Пейнтър Кроу.

Стигнаха до друга врата. Помещението зад нея сигурно беше огромно, защото вратата отстоеше на значително разстояние от зародишната лаборатория. Грей прочете табелката.

Спогледаха се с Марша.

— Не е било „серум“ — каза Грей.

— Зерум — прочете Марша и поклати неразбиращо глава.

Грей използва откраднатата карта. Индикаторите светнаха в зелено, ключалката се освободи и той бутна вратата. Осветлението в стаята се включи. Въздухът миришеше слабо на ръжда с намек за озон. Подът и стените бяха тъмни.

— Олово — каза Марша, след като докосна стената.

На Грей това не му хареса особено, но му беше нужна още информация. Огромното помещение приличаше на склад за опасни отпадни продукти. По стените имаше рафтове. На рафтовете бяха наредени жълти четиридесетлитрови цилиндрични контейнери с числото 525, щамповано отстрани.

Вече си беше помислил, че може да става въпрос за биологично оръжие. Или пък контейнерите съдържаха някакво ядрено вещество, отпадъци от ядрен синтез? Защо стаята беше облицована с олово?

Марша сякаш не беше разтревожена. Приближи се до рафтовете. Под всеки контейнер имаше етикетче.

— Албания — прочете тя, после пристъпи към следващия контейнер. — Аржентина.

Следваха имената и на други страни, по азбучен ред.

Грей плъзна поглед по рафтовете. Имаше поне сто контейнера.

Марша хвърли поглед към него. Той разбра внезапното притеснение в погледа й.

„О, не…“

Забърза навътре покрай рафтовете, оглеждаше ги, спираше периодично да прочете поредния етикет.

БЕЛГИЯ… ГЪРЦИЯ… ИТАЛИЯ…

Затича нататък.

Накрая стигна до мястото, което търсеше.

САЩ…

Спомни си какво беше дочула Марша, нещо за Вашингтон. За вероятно нападение. Погледът му отново се плъзна по редиците контейнери. Не само Вашингтон беше под заплаха. Поне не още. Грей си спомни интереса на Болдрик към Пейнтър, към Сигма. Те бяха най-непосредствената заплаха за него.

Болдрик явно беше ускорил плановете си.

Мястото на рафта над етиката с надпис САЩ беше празно.

Съответният контейнер със Зерум 525 липсваше.

07:45

Университетска болница Джорджтаун

Вашингтон

— Време на пристигане, МедСтар? — попита диспечерът по радиото. Седеше пред големия програмен екран в болницата с безжични слушалки на главата.

От хеликоптера отговориха с припукване:

— На път сме. До две минути сме при вас.

— От Спешното искат последна информация. — Вече всички знаеха за стрелбата на улицата с посолствата. Бяха задействани протоколите при нарушена вътрешна сигурност. Цареше хаос и объркване.

— Медицинският персонал на посолството е установил смъртта на двама души още на място. Южноафриканци, включително посланикът. Но и двама американци са пострадали.

— Статут?

— Единият е мъртъв, другият — критичен.