Джеймс Ролинс
Черният орден (10)

6.
Грозното патенце

01:22

Хималаите

Лиза се киснеше в гореща вана от естествено топли минерални води. Ако затвореше очи, спокойно можеше да си представи, че е в някой скъп европейски курорт. Стаята й определено се вписваше в луксозната категория — тежки халати и кърпи от египетски памук, масивно легло с четири колони и пластове одеяла върху дебел дюшек от гъши пух. По стените висяха гоблени на средновековна тематика, а подът беше покрит с турски килими.

Пейнтър беше в предната стая и се опитваше да запали огън в малката камина.

Бяха ги настанили заедно в тази приятна малка килия.

Пейнтър беше казал на Анна Споренберг, че с Лиза се познават още от Щатите. Лъжа с цел да не ги разделят.

Лиза си беше замълчала.

Не искаше да остава сама тук.

Макар водата да беше почти гореща, Лиза трепереше. Като лекар веднага си постави диагнозата — шок след отдръпването на адреналина, поддържал я досега. Сети се как по-рано се беше нахвърлила с думи върху немкинята и само дето не я беше нападнала физически. Къде ли беше умът й? Заради нея можеха да ги разстрелят и двамата.

А през цялото време Пейнтър беше запазил завидно спокойствие. Дори и сега Лиза черпеше сила от присъствието му, стигаше й, че го чува как слага поредната цепеница в камината, колкото и дребно да изглеждаше това. Сигурно бе изтощен. Беше минал през банята преди нея, не толкова заради хигиената, колкото като предпазна мярка срещу измръзване. Лиза беше забелязала белите петна по върховете на ушите му и беше настояла той да покисне пръв в горещата вода.

Самата тя не беше пострадала — заради по-топлите си дрехи.

Въпреки това се потопи изцяло във ваната, включително и главата, косата й се разстла като ветрило. Топлината я обгърна и попи сякаш до мозъка на костите й. Сетивата й се разгънаха до нова перспектива. Трябваше само да вдиша, да поеме дълбоко вода в дробовете си и да се удави по своя воля. Миг на паника — и после всичко щеше да приключи. Страхът, напрежението. Щеше да поеме контрол над собствената си съдба — да си вземе обратно онова, с което похитителите я държаха заложничка.

Само едно вдишване…

— Свършваш ли? — Приглушените думи стигнаха до слуха й под водата, сякаш от много далеч. — Донесоха ни вечеря.

Лиза се размърда, вдигна глава над водата и тя се отля по косата и лицето й.

— Само минутка.

— Не е нужно да бързаш — извика Пейнтър откъм стаята с камината.

Чу го как слага още една цепеница в огъня.

Как бе в състояние още да се движи този човек? Три дни на легло, после ръкопашният бой в избата на манастира, мразовитият преход дотук… и още се държеше. Това й даваше надежда. Може и само да си въобразяваше, но сякаш долавяше в него запас от сила, която отиваше отвъд чисто физическото.

Докато мислеше за Пейнтър, постепенно спря да трепери.

Излезе от ваната. От кожата й се вдигаше па̀ра. На една кука висеше тежък халат. Лиза не бързаше да го вземе. Високо огледало на стойка се мъдреше до старинен умивалник. Повърхността му беше запотена от па̀рата, но голото й тяло все пак се виждаше. Завъртя крак, не в пристъп на нарцистично възхищение, а за да огледа рисунъка от синини по себе си. Дълбоката болка в прасците й напомни нещо важно.

Че още е жива.

Хвърли поглед към ваната.

Нямаше да ги улесни, като сложи сама край на живота си. Все щеше да издържи някак.

Навлече халата, пристегна го около кръста си, вдигна тежкото желязно резе и отвори вратата на банята. В стаята беше топло — местното парно все пак работеше в някаква степен, а огънят в камината беше повишил температурата допълнително. Пламъчетата припукваха весело и хвърляха треперливи сенки. Свещите до леглото добавяха своя дял към уюта на домашна атмосфера, но с това източниците на осветление се изчерпваха.

Електричество нямаше.

Когато ги доведоха тук, Анна Споренберг гордо обясни, че по-голямата част от използваната тук енергия се генерирала на геотермален принцип, разработен преди сто години от Рудолф Дизел, родения във Франция немски инженер, който по-късно изобретил дизеловия двигател. Въпреки това се опитвали да пестят електричеството и го използвали само в някои части на замъка.

Тук — не.

Пейнтър се обърна към нея. Косата му беше изсъхнала несресана и му придаваше момчешки вид. Бос и с халат като нейния, той сипваше нещо горещо в две големи каменни чаши.

— Чай от жасмин — каза и й махна към малкото канапе пред камината.

На ниската масичка беше оставен поднос — сирене, самун черен хляб, нарязано на филийки печено телешко и купа с боровинки плюс каничка сметана.

— Последното ни ядене? — попита Лиза уж небрежно, но не й се получи. Щяха да ги разпитват рано на следващата сутрин.

Пейнтър седна и потупа мястото до себе си.

Тя седна до него.

Докато той режеше хляба, Лиза си взе парче сирене. Подуши го и го върна в чинията. Нямаше апетит.

— Трябва да хапнеш — каза Пейнтър.

— Защо? За да съм по-силна, когато ни натъпчат с гадостите си?

Пейнтър си нави на рулце едно парче телешко и го лапна цялото. Задъвка и каза:

— Нищо не е сигурно. И да не съм научил нищо друго в живота си, това поне го знам от опит.

Тя поклати глава със съмнение.

— И какво? Просто да се надяваме на чудо?

— Лично аз предпочитам да имам план.

Тя го изгледа.

— И вече си го измислил?

— Нещо съвсем простичко. Без пушкала и гранати.

— Тогава как?

Той преглътна и отвърна:

— Нещо, което сработва почти винаги, както съм установил от личен опит.

— И то е?

— Честността.

Лиза се отпусна назад и сгърби рамене.

— Супер.

Пейнтър си взе филия хляб, намаза я с горчица, сложи отгоре парче телешко, а върху телешкото — парче сирене. После й подаде сандвича.

— Яж.

Тя взе с въздишка творението му — само за да му угоди.

Пейнтър направи същия сандвич и за себе си.

— Аз например съм директорът на Сигма, което е отдел на АИОП. Работата ни е да разследваме евентуални заплахи за Съединените щати с помощта на екип от агенти, бивши членове на специалните сили. Силната ръка на АИОП, когато се изисква работа на терен.

Лиза отхапа миниатюрно парче от сандвича. Горчицата беше много.

— И можем ли да се надяваме, че твоите хора ще ни спасят?

— Съмнявам се. Няма достатъчно време. Ще минат дни, докато установят, че тялото ми не е сред руините на манастира.

— Тогава не разбирам…

Пейнтър вдигна ръка, отхапа от сандвича и продължи, без да спира да дъвче:

— Въпросът е в честността. Казваш си всичко — простичко и открито. И гледаш какво ще стане. Нещо привлече вниманието на Сигма към тази част на света. Сведения за странни болести. След като са действали толкова години, без да издадат присъствието си, на какво се дължат грешките през последните месеци? Лично аз не вярвам в съвпаденията. Чух нещо, което Анна каза на убиеца от манастира. Намекна за някакъв проблем тук. Нещо, с което не могат да се справят. Възможно е целите ни, нашата и тяхната, да не са чак толкова различни. Възможно е да има място за сътрудничество.

— И ще ни оставят живи? — попита тя, наполовина презрително, но и със скрита надежда. Отхапа от сандвича, за да прикрие глупостта си.

— Не знам — каза той: все така залагаше на честността. — Докато сме им полезни, сигурно. Но ако спечелим няколко дни… това ще увеличи шансовете да ни спасят отвън или пък може да промени обстоятелствата в наша полза.

Лиза дъвчеше и размишляваше. Преди да се усети, сандвичът й изчезна. И още беше гладна. Поделиха си купичката с боровинките — поляха ги щедро със сметана.

Изгледа Пейнтър, сякаш го виждаше за пръв път. В него имаше и друго освен упорита сила. Зад тези сини очи имаше остър ум и неизчерпаемо количество здрав разум. Сякаш усетил изпитателния й поглед, той обърна очи към нея. Тя бързо сведе поглед към подноса с храната.

Довършиха вечерята си — чашите чай — в мълчание. На фона на пълните им стомаси изтощението започна да ги надвива, дори разговорът се превръщаше в нещо непосилно. А и на Лиза тишината й беше приятна, така, както си седеше до него. Чуваше дишането му. Долавяше миризмата на чистата му кожа.

Допиваше подсладения си с мед чай, когато го видя да разтрива дясното си слепоочие. Едното му око бе полузатворено. Главоболието му се усилваше. Не й се искаше да се прави на доктор, да го преглежда и така да засили тревогата му, затова само плъзна кос поглед по него. Пръстите на другата му ръка потрепваха. Забеляза и лекото присвиване на зениците му, докато той гледаше неподвижно пламъците в камината.

Пейнтър й беше говорил за честността, но включваше ли тя и истината за състоянието му? Пристъпите сякаш зачестяваха. А и в нея се прокрадваше егоизъм, който я караше да се страхува не толкова за неговото здраве, колкото за крехката им надежда за оцеляване. Да, тя имаше нужда от него.

Изправи се.

— По-добре да поспим. Сигурно скоро ще се съмне.

Пейнтър изпъшка и кимна. Стана. Залитна и се наложи Лиза да го хване.

— Добре съм — каза той.

Дотук с честността.

Тя го поведе към леглото и отметна одеялата.

— Мога да спя на канапето — каза той и се дръпна.

— Не ставай смешен. Лягай. Не му е сега времето да се правим на скромни. Нито мястото — в крепост на нацисти.

— Бивши нацисти.

— Да бе, то пък голямата утеха.

Въпреки това той се вмъкна неохотно в леглото, както си беше с халата и всичко. Лиза заобиколи от другата страна и направи същото, като преди това духна свещите. Сенките в стаята станаха по-гъсти, но загасващият огън в камината хвърляше достатъчно светлина. Лиза не мислеше, че нервите й биха издържали на пълен мрак.

Намърда се под одеялата и ги придърпа до брадичката си. Остана на разстояние от Пейнтър, с гръб към него. Той, изглежда, усети страха й и се обърна към нея.

— Ако умрем — измърмори, — поне ще умрем заедно.

Лиза преглътна. Не тези думи на утеха беше очаквала да чуе, но въпреки това се почувства странно утешена. Нещо в тона му, честността, обещанието зад думите, постигнаха успех там, където измамните уверения за розово бъдеще биха се провалили.

Повярва му.

Премести се по-близо до него, намери ръката му под одеялата и пръстите им се преплетоха. Нищо сексуално, просто двама души, които имат нужда от човешко докосване. Тя преметна ръката му през гърба си.

Той стисна ръката й, утешително и силно.

Тя се намести по-близо до него, той нагласи тялото си по извивките на нейното.

Лиза затвори очи, макар да не вярваше, че ще заспи.

Но на топло в прегръдките му скоро и това стана.

22:39

Копенхаген, Дания

Грей си погледна часовника.

Криеха се вече повече от два часа. Бяха се набутали в будката, обслужваща увеселително влакче, наречено „Мината“. Мината беше доста старомодна — вагончета на релси, които се движеха покрай подобни на къртици животинки в миньорска екипировка, които уж се трудеха в излязла от приказките подземна каменоломна. Един и същи музикален мотив се повтаряше отново и отново, като вариант на китайското мъчение с вода.

Малко след като се сляха с тълпите в парка, се качиха на тази стара атракция — преструваха се на баща и дъщеря. Но още при първия неохраняван завой скочиха от вагончето и се вмъкнаха в тази служебна будка зад люлееща се врата с надпис „Високо напрежение, опасно за живота“. Понеже така и не довършиха пътуването си през подземната галерия, Грей можеше само да си представя края му — малките весели къртици, настанени в болнични легла с диагноза тежко възпаление на белите дробове от вдишвания каменен прах.

Или така поне се надяваше.

Веселата песничка на датски се завъртя за хиляден път. Може и да не беше толкова ужасно като някои атракции в Дисниленд, но изоставаше само на косъм.

Грей беше отворил библията на Дарвин. Разлистваше я на светлината на фенерчето си и търсеше нещо, което да му подскаже защо книгата е толкова важна. Главата му пулсираше в такт с музиката.

— Имаш ли пищов? — попита Фиона. Беше се свила в единия ъгъл. — Ако имаш, застреляй ме.

Грей въздъхна.

— Остава ни само още час.

— Няма да издържа толкова.

Планът им беше да изчакат затварянето на парка. От Тиволи уж се излизаше само от едно място, но Грей не се съмняваше, че онези са поставили под наблюдение всички възможни изходи. Единственият им шанс беше да си пробват късмета в полунощ, когато тълпите щяха да се юрнат вкупом към официалния изход. Опитал се беше да провери дали Монк е пристигнал на копенхагенското летище, но желязото и медта на старата постройка си правеха шеги с мобилния му телефон. Трябваше да се доберат до летището.

— Откри ли нещо? — попита Фиона.

Грей поклати глава. Страхотно беше да видиш с очите си имената, вписани на вътрешната страна на предната корица — еволюционното дърво на семейство Дарвин. Но като се изключи това, страниците, които беше разгледал дотук, крехки и чупливи от времето, не предлагаха нищо интересно. Открил беше само някакви драсканици. Една и съща поредица, която се повтаряше отново и отново, на различни места и с различен шрифт.

Погледна бележника си. Беше преписал символите от полетата на страниците — а дали там ги беше написал лично Дарвин, или по-късният собственик на библията, нямаше как да разбере.

Бутна бележника си към Фиона.

— Това да ти изглежда познато?

Фиона въздъхна и се наведе напред. Присви очи и заразглежда символите.

— Драсканици. Не е нещо, заради което да убиваш наред.

Грей завъртя очи, но не каза нищо. Фиона беше изпаднала в мрачно настроение. Лично той я предпочиташе в състояние на хумористична отмъстителност и маниакален гняв. Откакто се бяха напъхали тук, тя сякаш се затваряше все по-навътре в себе си. Грей подозираше, че е вложила цялата си скръб и енергия в плана си да докопа библията и така да отмъсти за убийството на баба си. И сега, в тъмното, реалността започваше да я притиска.

Какво можеше да направи той?

Взе лист и химикал и се зачуди как да задържи вниманието й върху настоящето. Нарисува друг символ — малката татуировка, която беше видял върху ръката на бледоликия мъж от търга.

Бутна го към нея.

— А това говори ли ти нещо?

С още по-силна и драматична въздишка тя пак се наведе напред да погледне. Поклати глава.

— Четирилистна детелина. Не знам. А ти откъде… Чакай… — Взе бележника и погледна нарисувания символ по-отблизо. Очите й се разшириха. — Това съм го виждала!

— Къде?

— На една визитка — каза Фиона. — Макар че не изглеждаше точно така. — Взе химикалката му и почна да рисува.

— Чия беше визитката?

— На гадняра, който се появи преди няколко месеца да ни тършува из архива. Онзи, дето ни накисна с фалшивата кредитна карта — обясни Фиона, без да вдига поглед от листа. — А ти къде видя детелинката?

— На ръката на мъжа, който купи библията.

Фиона изръмжа.

— Знаех си! Значи през цялото време онзи тип е дирижирал нещата. Първо се опита да я открадне. После се опита да прикрие следите си, като уби Мути и подпали книжарницата.

— Спомняш ли си името на визитката? — попита Грей.

Тя поклати глава.

— Само символа. Защото ми беше познат.

Бутна скицата си към него. Така нарисувана, масивната иначе татуировка разкриваше в по-голяма степен оплетеното естество на символа.

Грей потупа с пръст по страницата.

— Бил ти е познат?

Фиона кимна.

— Колекционирам значки. Е, с тия тежкарски дрехи не можех да се закича, нали така.

Грей се сети за жилетката с качулка, която носеше, когато я беше видял за пръв път — цялата беше накичена със значки от всякакъв калибър и форма.

— По едно време бях пощуряла на келтска тема — каза Фиона. — Слушах само келтска музика и повечето ми значки бяха с келтска символика.

— А този символ тук?

— Нарича се Земен квадрат или Кръстът на свети Ханс. Уж е нещо като талисман, черпи защита от четирите ъгъла на земята. — Почука с пръст четирите кръгли листчета на детелината. — Затова понякога му казват защитен възел. Предназначението му е да те пази.

Грей се замисли, но не откри нищо, което да свърже разказаното от Фиона с неговото разследване.

— Точно затова казах на Мути, че може да му има доверие — каза Фиона. Гласът й се сниши до шепот, сякаш я достраша от собствените й думи. — Тя не го харесваше. От пръв поглед й стана антипатичен. Но когато видях това на визитката му, реших, че сигурно е точен тип.

— Нямало е откъде да знаеш.

— Мути знаеше — остро каза тя. — А сега е мъртва. Заради мен. — Вина и дълбока скръб звъннаха в думите й.

— Глупости. — Грей се премести по-близо и я прегърна през раменете. — Които и да са тези хора, те са били твърдо решени да се докопат до библията и ти го знаеш. Щяха да намерят начин да стигнат до информацията в архива ви. Не сте можели да ги спрете. Ако не си била убедила баба си да го допусне до архива, сигурно са щели да ви убият и двете още тогава.

Фиона се облегна на него.

— Баба ти…

— Не ми беше баба — прегракнало го прекъсна тя.

Грей и сам се беше досетил, но не каза нищо, а я остави да продължи когато и както сметне за добре.

— Хвана ме, докато се опитвах да открадна едни неща от магазина й. Преди две години. Не извика полиция. Вместо това ми направи супа. Пилешка, с много магданоз.

На Грей не му трябваше да вижда лицето й в тъмното — и така долови леката й усмивка.

— Такава си беше. Вечно помагаше на уличните хлапета. Прибираше безпризорните.

— Като Бертал.

— И мен. — Дълго мълча. — Родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Бяха емигранти от Пакистан. Имахме си малка къща в Уолтъм Форест, в Лондон, и градинка даже. Говорехме си, че е крайно време да си вземем куче. А после… после те умряха.

— Съжалявам, Фиона.

— Прибраха ме леля и вуйчо… тъкмо бяха пристигнали от Пенджаб. — Нова дълга пауза. — Мина месец и той започва да идва в стаята ми нощем.

Грей затвори очи. Мили Боже…

— И аз избягах… две години живях по лондонските улици, но се забърках с кофти хора. Наложи се да избягам. Така че напуснах Англия и тръгнах да обикалям Европа с раница на гръб. Преживявах някак. Докато не се озовах тук.

— И Грете те прибра.

— А сега и тя е мъртва. — Пак онзи звънтеж на вина. — Сигурно нося лош късмет.

Грей я прегърна по-силно.

— Видях я как те гледа. Появата ти в живота й не е била лош късмет. Тя те обичаше.

— Аз… знам. — Фиона извърна лице. Раменете й се разтресоха от тихи хлипове.

Грей просто я държеше. Накрая тя се обърна и зарови лице в рамото му. Сега беше негов ред да се бори с пристъпи на вина. Грете беше толкова щедра жена, грижовна и интуитивна, мила и способна на съпричастие. А сега беше мъртва. И навярно отчасти вината за това беше негова. Ако беше действал по-предпазливо… не толкова безразсъдно…

Други бяха платили за грешката му.

Фиона продължаваше да плаче.

Дори убийството и палежът да бяха планирани без връзка с непохватната му намеса, то последвалите му действия определено търпяха критика. Беше избягал, изоставил беше Фиона сама в хаоса, сама със скръбта й. Спомни си как беше извикала след него — първо ядосано, после умоляващо.

А той не беше спрял.

— Сега си нямам никого — изплака на рамото му Фиона.

— Имаш мен.

Тя се дръпна и го погледна с насълзени очи.

— Но нали и ти си тръгваш.

— И ти ще дойдеш с мен.

— Но нали каза…

— Забрави какво съм казал. — Грей знаеше, че Фиона вече не е в безопасност тук. Щяха да я елиминират, ако не за да вземат библията, то за да й затворят устата. Тя знаеше твърде много. Например… — Спомена, че знаеш адреса от фактурата за покупката на библията.

Фиона го погледна с нескрито подозрение. Вече не плачеше. Дръпна се още малко — явно се чудеше дали съчувствието му не е само начин да изтръгне от нея адреса. Грей вече разбираше откъде се е взела тази нейна вечна подозрителност — от улицата.

Разбираше също, че не бива да я притиска.

— Един мой приятел лети насам с частен самолет. По разписание трябва да кацне в полунощ. Може да се свържем с него, да се качим на самолета и да излетим накъдето искаме. Можеш да ми кажеш посоката, след като се качим. — Грей протегна ръка, за да подпечатат сделката.

Примижала с едно око, Фиона стисна ръката му.

— Дадено.

Беше нищо на фона на всичките грешки, които беше допуснал този ден, но пак беше някакво начало. Трябваше да я изведе от опасния вече Копенхаген, а в самолета щяха да са на сигурно място. Момичето можеше да остане на борда в безопасност, докато двамата с Монк си свършат работата.

Фиона му върна бележника с нарисуваните символи.

— Само за сведение… трябва да стигнем в Падерборн, Германия. Точния адрес ще ти го кажа там.

Грей прие отстъплението й като символичен знак за доверие.

— Съгласен.

Тя кимна.

Сделката беше сключена.

— Само ако можеше да спреш някак тази ужасна музика — добави тя с уморена въздишка.

Сякаш по неин знак, нескончаемият припев секна. Постоянното жужене на двигателите и подрънкването на вагончетата по релсите също замлъкнаха. Във внезапната тишина под тясната врата прозвучаха стъпки.

Грей се изправи и изсъска:

— Стой зад мен!

Фиона взе библията и я пъхна в чантичката си. Грей грабна някакво желязо.

Вратата се отвори и в очите им плисна ярка светлина.

Мъжът пред прага извика стреснато:

— Какво правите тука бе?

Грей поизправи гръб и отпусна желязото. Едва не го беше цапардосал.

— Атракцията е затворена — каза служителят и отстъпи встрани. — Разкарайте се, преди да съм извикал охраната.

Грей се подчини. Мъжът го изгледа намръщено, докато минаваше покрай него. Грей знаеше как изглеждат отстрани. Голям мъж и тийнейджърка, сврели се на тясно насред увеселителен парк.

— Добре ли сте, госпожице? — попита служителят. Беше забелязал подпухналите й очи и съдраните й дрехи.

— Добре сме. — Тя хвана демонстративно Грей под ръка. — Господинът си плати допълнително за тази атракция.

Мъжът разкриви отвратено лице.

— Задната врата е ей там. — И посочи към неоновия надпис. — И да не ви хващам повече тук. Опасно е. Пише го на вратата, ако не сте забелязали.

Но не толкова опасно, колкото навън. Грей си погледна часовника. Единайсет и малко. Паркът щеше да затвори чак след час. Може би пък щеше да е по-добре да си изпробват късмета сега.

В тази си част паркът бе почти пуст. Нищо чудно, че Мината беше затворила толкова рано.

Грей чу музика и весели гласове откъм езерото в центъра.

— Всички се събират за електрическия парад — каза Фиона. — Той е последната атракция, преди да затворят, заедно с фойерверките.

Грей се надяваше днешните фойерверки да не завършат със стрелба, писъци и окървавени хора. Огледа се. Фенери осветяваха нощта. Лалета преливаха от лехите. Алеите пустееха. Лошо. Бяха твърде открити.

Забеляза двама души от парковата охрана, мъж и жена — крачеха към тях някак целенасочено. Дали пък служителят по поддръжката все пак не се беше обадил на охраната?

— Време е пак да изчезнем — каза Грей и повлече Фиона в посока обратна на приближаващите охранители. Към мястото, където се стичаха хората. Вървяха бързо, в сенките под дърветата. Просто двама посетители, които нямат търпение да видят парада.

Измъкнаха се от алеите и излязоха на централния площад с езерото, блеснал под светлината на всичките фенери и лампи, с които бяха окичени павилионите и атракциите в съседство. Отсреща се чуха одобрителни викове, когато първата парадна платформа се появи на площада. Беше висока три ката и изобразяваше русалка върху скала, окъпана в изумрудени и морскосини светлини. Други платформи се появиха след първата — ярко осветени анимирани марионетки, високи по пет метра. Флейти свиреха весели мелодии под акомпанимента на барабани.

— Парадът на Ханс Кристиан Андерсен — обясни Фиона. — По случай двеста години от рождението му. Той е патронът на града.

Грей тръгна до нея към тълпата, скупчила се покрай маршрута на парада. Огромно огнено цвете се разпукна в небето под съпровода на нисък бумтеж. Цветни каскади от примигващи светлинки се стрелнаха като спици във всички посоки.

Вече бяха близо до развълнуваното човешко море. Грей се оглеждаше внимателно, отваряше си очите на четири за руси хора в черни дрехи. Ала това беше Копенхаген. Всеки пети беше рус. А черното, изглежда, беше на мода в Дания през този сезон.

Сърцето му биеше в ритъм с барабаните. Фойерверките сякаш избухваха в гърдите и ушите му. Най-накрая все пак се сляха с тълпата.

Точно над главите им изпука и избухна още едно огнено цвете.

Фиона се спъна.

Грей я улови; ушите му пищяха.

Фиона вдигна очи към него. Изгледа го невярващо. После вдигна ръка. Вдигна я към него. Беше се хванала за хълбока. Дланта й беше цялата в кръв.

04:02

Хималаите

Пейнтър се събуди — в мрак. Огънят в камината беше загаснал. Колко време беше спал? Без прозорци времето в стаята сякаш беше спряло. Едва ли бе спал дълго обаче.

Нещо го беше събудило.

Надигна се на лакът.

В другия край на леглото Лиза също беше будна и гледаше към вратата.

— Усети ли?

Стаята се разтресе. Далечен трясък прониза тишината, басов, усетиха вибрациите чак в червата си.

Пейнтър отметна завивките.

— Става нещо.

Посочи купчината дрехи, оставени им от домакините. Облякоха се набързо — топло бельо, избелели дънки и дебели пуловери.

Лиза запали свещите до леглото и обу тежките кожени ботуши, подходящи повече за мъж. Зачакаха мълчаливо…

— Какво беше това според теб? — прошепна Лиза.

Отнякъде се чуха отсечени викове.

— Не знам… но мисля, че скоро ще научим.

Ботуши изтрополиха по каменния коридор и спряха пред вратата. Последва силно стържене — махаха желязното резе, което я залостваше отвън.

Четирима мъже с пушки нахлуха в стаята. И пети след тях. Много приличаше на Гюнтер — огромен мъж с дебел врат и твърда четина на главата, сребриста или светлосива. Беше с кафяви торбести панталони, напъхани във високи черни ботуши, и риза в същия кафяв цвят.

Липсваше му само черната лента със свастика на ръката, за да е пълен образ и подобие на нацистки щурмовак.

Или по-скоро на бивш нацистки щурмовак.

И лицето му беше бледо като на Гюнтер, само че с лицето на този нещо не беше наред. Лявата му половина бе отпусната като на човек, прекарал мозъчен удар. Лявата му ръка трепереше паралитично, когато посочи с нея към вратата.

— Kommen mit mir! — нареди рязко той.

Казваше им да излязат. Обърна се и излезе пръв, сякаш и за миг не допускаше, че затворниците може да не се подчинят. Но пък насочените към тях пушки определено му даваха основание за такава увереност.

Пейнтър кимна на Лиза. Излязоха заедно, следвани от четиримата пазачи. Коридорът беше тесен, изсечен в скалата, двама души едва можеха да вървят един до друг. Единствената светлина идваше от фенерчетата, прикрепени към пушките на охраната. Мракът напред отстъпваше пред танцуващи сенки. Тук беше значително по-студено, отколкото в стаята, но се търпеше.

Не ги отведоха далеч. Пейнтър прецени, че се движат към фасадата на замъка. Оказа се прав. Даже чу далечния вой на вятъра. Явно бурята отново се беше развилняла.

Здравенякът почука на една резбована дървена врата. Приглушен глас отвътре го подкани да влезе. Мека светлина се изля в коридора заедно с топъл повей.

Пейнтър влезе преди Лиза и се огледа. Стаята приличаше на библиотека или кабинет в провинциален стил. На височина заемаше два ката, четирите стени бяха покрити с библиотечни рафтове. Горният кат беше обточен с галерия от тежък метал без никакви декорации. Нагоре водеше само една стръмна стълба.

Топлината идваше от голяма зидана камина, в която гореше огън. Маслен портрет на мъж в немска униформа им се звереше отвисоко.

— Дядо ми — каза Анна Споренберг, щом забеляза накъде гледа Пейнтър. Изправи се иззад огромно дървено писалище. И тя беше с черни дънки и пуловер. Явно това влизаше в правилата за вътрешния ред тук. — Поел замъка след войната.

Посочи им към креслата пред камината. Пейнтър забеляза тъмните сенки под очите й. Май изобщо не бе спала тази нощ. Усети и някаква миризма на дим да се носи от дрехите й, на кордит като че ли.

Интересно.

Погледите им се срещнаха и той настръхна. Въпреки очевидната й умора очите й гледаха ясно и съсредоточено. Плюс подмолен, хищнически, пресметлив блясък. Тази жена не беше лесен противник. И изглежда, го преценяваше също толкова напрегнато, колкото той нея, взимаше му мярката.

Какво ставаше тук?

— Setzen Sie, bitte — каза тя и кимна към креслата.

Пейнтър и Лиза седнаха един до друг. Анна седна срещу тях. Здравенякът застана на пост до затворената врата, скръстил ръце пред гърдите си. Другите четирима със сигурност чакаха в коридора. Пейнтър огледа стаята. Единственият друг изход беше дълбоко разположен прозорец с дебело стъкло, заскрежено до непрозрачност и с гъста желязна решетка.

Никакъв шанс за бягство в тази посока.

Насочи вниманието си към Анна. Може би имаше друг начин да се измъкнат. Засега тя се държеше възпитано, но едва ли ги бяха довели тук за светски разговор. Нужна му беше информация, колкото повече, толкова по-добре, но трябваше да подходи предпазливо. Забеляза фамилната прилика на Анна с масления портрет. Ставаше за начало.

— Казахте, че дядо ви е „поел“ замъка — подхвана Пейнтър, с мисълта, че така ще получи някои отговори, без да навлиза в опасна територия. — Кой го е управлявал преди това?

Анна се облегна назад, явно се наслаждаваше на кратката отмора пред камината. Въпреки това вниманието й си остана съсредоточено, ръцете стиснати в скута, а погледът й се плъзна към Лиза, преди отново да се закове върху Пейнтър.

— Granitschloss има дълга и тъмна история, господин Кроу. Чували сте за Хайнрих Химлер, нали?

— Вторият човек след Хитлер?

— Ja. Шефът на СС. Също така луд и истински касапин.

Пейнтър се изненада да чуе подобно описание тъкмо от нея. Някакъв номер ли беше? Усещаше, че ги въвличат в някаква игра. А той не знаеше правилата й, засега поне.

Анна продължи:

— Химлер вярвал, че е прероденият Хенрих Първи, който през десети век основава Саксонската династия. Вярвал дори, че получава психически послания от него.

Пейнтър кимна.

— Чувал съм, че се интересувал от окултното.

— По-скоро е бил обсебен от него. — Анна сви рамене. — И не бил единственият в Германия по онова време. А и по-рано — спомнете си за мадам Блаватска, която всъщност измислила термина „ариец“. Твърдяла, че получила тайно познание, докато се обучавала в един будистки манастир. Тайни учители уж й разкрили, че човечеството било деградирало от по-висша раса и един ден щяло да еволюира обратно до първоначалното си превъзходство.

— Пословичната господарска раса — каза Пейнтър.

— Именно. По-късно Гуидо фон Лист смесва нейните теории с немската митология и приписва на въпросната арийска раса нордически произход.

— И германският народ налапва тази история с все кукичката, плувката и кордата — каза Пейнтър, сам хвърляйки въдицата.

— И защо не? След поражението ни в Първата световна война подобна идея звучала ласкателно. Била подета от множество окултни ложи в Германия. Обществото „Туле“, обществото „Врил“, Ордена на новите тамплиери.

— Ако не греша, Химлер също е бил в „Туле“.

— Да, райхсфюрерът вярвал напълно в тази митология. Дори в магическите свойства на нордическите руни. Точно затова избрал двойната руна „зиг“ — двойна светкавица, като символ на собствения си орден от рицари-жреци, небезизвестния Schutzstaffel, или СС. Като изучавал писанията на мадам Блаватска, Химлер стигнал до заключението, че Хималаите са родният дом на арийската раса и че пак тук арийците ще се възродят.

Лиза се обади за пръв път:

— Значи Химлер наистина е пращал експедиции в Хималаите. — С Пейнтър се спогледаха. Бяха говорили за това. Значи не бяха много далеч от истината. Но Пейнтър още не разбираше какво се крие зад загадъчните думи на Анна.

„Ние не сме нацисти. Вече не.“

Стараеше се да поощрява общителността й, преди желанието й да говори да се е изпарило. Усещаше, че го подвеждат, но накъде — нямаше представа. Мразеше да е на тъмно, но предпочиташе да не го показва.

— И какво е търсил Химлер по тези места? — попита той. — Някакво изгубено племе арийци? Или своята Шангри-ла, рая за белите шовинисти?

— Не точно. Под прикритието на антропологически и зооложки изследвания Химлер пратил членове на СС да търсят „доказателства“ за отдавна изчезналата господарска раса. Убеден бил, че тук ще намери следи от нея. И макар че не намирал нищо, това само подсилвало решимостта му и го тласкало още по-надълбоко в лудостта. Когато започнал строителството на крепост на СС в Германия, личния си замък Вевелсбург, построил негов огледален образ тук — прекарали със самолети стотици затворници от различни концентрационни лагери в Германия. Прекарали и цял тон златни кюлчета. За да се издържа замъкът. Което и станало, с внимателни инвестиции.

— Но защо го е построил тук? — попита Лиза.

Пейнтър смяташе, че се досеща.

— Вярвал е, че арийската раса ще се възроди за нов живот в тези планини. Построил е първата им цитадела.

Анна кимна, сякаш му признаваше точка в някакъв двубой.

— Вярвал също, че тайните учители, просветили някога мадам Блаватска, още са живи. Построил им крепост, централа, където да се стече цялото търсено познание и опит.

— И появили ли се тайните учители? — подигравателно попита Пейнтър.

— Не. Но пък се появил моят дядо, след края на войната. И донесъл нещо вълшебно, нещо, което можело да сбъдне мечтата на Химлер.

— И какво било то? — попита Пейнтър.

Анна поклати глава.

— Преди да продължим разговора си, трябва да ви задам един въпрос. И ще оценя по достойнство откровения отговор.

При тази внезапна смяна на темата Пейнтър се намръщи.

— Знаете, че не мога да ви обещая това.

Анна се усмихна за пръв път.

— Дори и тази откровеност не остава неоценена, господин Кроу.

— И какъв е въпросът? — попита любопитно той. Явно се приближаваха към сърцевината на мистерията.

Анна го изгледа продължително.

— Болен ли сте? Трудно ми е да преценя. Изглеждате ми съвсем с ума си.

Пейнтър само дето не зяпна. Точно този въпрос изобщо не беше очаквал.

Преди да е отговорил, го направи Лиза:

— Да.

— Лиза… — почна той предупредително.

— Тя и без това ще разбере. Не е нужно да си лекар, за да го видиш. — Лиза се обърна към Анна. — Налице са признаци за вестибуларна нестабилност, нистагмус и дезориентация.

— А пристъпи на мигрена със зрителни смущения?

Лиза кимна.

— Така и предполагах. — Тя се облегна назад. Тази информация незнайно защо я успокои.

Пейнтър се намръщи. Защо?

Лиза настоя:

— На какво се дължат симптомите? Мисля, че имаме… че той има право да знае.

— Това е тема на един по-дълъг разговор, но още сега мога да ви кажа каква е прогнозата.

— И каква е.

— Господин Кроу ще умре след три дни. В ужасни мъки.

Пейнтър се насили да не реагира.

Лиза също запази самообладание, тонът й бе делови.

— Има ли лечение?

Анна погледна Пейнтър, след това Лиза.

— Не.

23:18

Копенхаген, Дания

Трябваше да я заведе на сигурно място — но първо при лекар. Усещаше как кръвта тече от раната и се просмуква през ризата й.

Тълпата ги притискаше. Проблясваха светкавици на фотоапарати и изнервяха Грей още повече. Музика и песни се носеха покрай езерото заедно с парада от платформи. Огромни анимирани марионетки се извисяваха в небето, кимаха и се полюшваха над тълпата.

Трещяха нови и нови фойерверки.

Всичко това минаваше покрай ушите му. Беше се привел и продължаваше да се оглежда за стрелеца, който беше ранил Фиона. Погледнал беше за миг раната й. Лека беше, куршумът само я беше закачил. Въпреки това момичето се нуждаеше от лекарски грижи. Лицето й беше бяло като платно от болката.

Изстрелът беше дошъл отзад. Което означаваше, че стрелецът е заел позиция някъде сред дърветата и ниските храсти. Извадили бяха голям късмет, че изобщо бяха стигнали до множеството от хора край езерото. Но сега, след като ги бяха открили, преследвачите със сигурност затягаха обръча. И се смесваха с тълпата.

Погледна си часовника. Четиридесет и пет минути до затварянето на парка.

Спешно му трябваше план… нов план. Вече не можеха да чакат до полунощ, за да се измъкнат под прикритието на тълпата. Щяха да ги открият много преди това. Налагаше се да действат веднага.

Ала участъкът между множеството около езерото и изхода беше почти пуст. Ако рискуваха с луд спринт към изхода, щяха да се озоват на открито. А и портата при изхода на парка със сигурност се наблюдаваше.

Фиона притискаше раната си с ръка. Между пръстите й се процеждаше кръв. Вдигна поглед към него — беше на ръба на паниката.

Прошепна му:

— Какво ще правим?

Грей се стремеше да са в постоянно движение сред множеството. Само една идея му беше хрумнала. Опасно беше, но с предпазливост нямаше да се измъкнат от парка. Погледна Фиона и каза:

— Трябва да си окървавя ръцете.

— Какво?!

Той посочи ризата й.

Тя повдигна смръщено крайчеца й.

— Внимавай…

Грей нежно избърса кръвта, която се процеждаше от откритата рана. Фиона примижа и тихичко простена.

— Извинявай — каза той.

— Пръстите ти са ледени — измърмори тя.

— Как си?

— Ще оживея.

Това беше целта на занятието.

— След малко ще трябва да те вдигна — каза Грей.

— Какво си намислил?

— Щом ти кажа, почваш да пищиш.

Тя сбърчи озадачено нос, но после кимна.

Грей зачака подходящия момент. Флейти и барабани прозвучаха в далечината. Грей поведе Фиона към централната порта. Над главите на група ученици мерна позната фигура в шлифер, видя и ръката с шина. Убиецът на Грете. Вървеше през учениците и се оглеждаше във всички посоки.

Грей се оттегли сред група германци, които пееха балада в тон с флейтите и барабаните. Песента свърши и сякаш в последен акорд нов взрив на фойерверки се пръсна над езерото.

— Хайде — каза Грей и се наведе. Намаза лицето си с кръв и вдигна Фиона на ръце. После извика силно:

— Бомба!

Припукващи експлозии накъсаха вика му.

— Викай! — прошепна в ухото на Фиона.

И вдигна отново окървавеното си лице. В същия миг Фиона запищя агонизиращо в ръцете му.

— Бомба! — изкрещя отново Грей.

Всички се заобръщаха към тях. Фойерверките трещяха. Кръвта лъщеше по страните му. Отначало никой не помръдна. После, като обръщаща се вълна, един човек отстъпи назад и се блъсна в друг. Надигнаха се уплашени викове. Още хора заотстъпваха.

Грей се смеси с отстъпващите, буташе се сред най-паникьосаните.

Фиона пищеше и мяташе ръце. От пръстите на едната капеше кръв.

Паниката плъзна като горски пожар. Виковете на Грей прихванаха като искра на сухи подпалки — атентатите в Лондон и Испания бяха още пресни в съзнанието на хората. И други се развикаха, че имало бомба — страшната дума се предаваше от човек на човек.

Тълпата се заблъска като подплашено стадо. Блъсканицата подсилваше страха. Фойерверките заглъхнаха, но паниката вече се предаваше по пътя на парада. Първо един, след него още двама хукнаха към изхода, броят им растеше в геометрична прогресия. Тропот на крака, отдалечаващ се и едновременно все по-силен.

Потокът се превърна във вълна.

Паническото бягство към изхода започна.

Грей се остави на тълпата, притискаше Фиона към гърдите си. Молеше се никой да не бъде стъпкан. Но поне засега хората, изглежда, запазваха известно самообладание. Фойерверките вече не трещяха и ужасът отстъпи пред объркването. Въпреки това тълпата се носеше към централната порта.

Грей пусна Фиона да стъпи на земята, та ръцете му да са свободни. Избърса лицето си с ръкава на сакото. Фиона вървеше до него, хванала с една ръка колана на панталоните му, за да не ги раздели тълпата.

Грей кимна към портата.

— Ако стане нещо… тичай. Без да спираш.

— Не знам дали ще успея. Много ме боли.

Беше започнала да накуцва, превита леко над ранената си страна.

Парковата охрана се опитваше да въведе някакъв ред при портата, за да не се стигне до жертви. Двама пазачи обаче стояха встрани и изобщо не помагаха на колегите си. Млади мъж и жена. И двамата руси до бяло. Участниците в търга. Вардеха изхода, дегизирани с униформи на парковата охрана. Държаха ръце върху кобурите на кръста си.

Само за миг погледът на жената се засече с неговия.

И се плъзна нататък.

После се върна рязко.

Беше го познала.

Грей даде на заден, едва удържаше натиска на тълпата.

— Какво? — попита Фиона, когато я задърпа след себе си.

— Връщаме се. Трябва да намерим друг изход.

— Къде?

Грей свърна настрани, защото пробивът назад изглеждаше почти невъзможен. След миг се откъсна от множеството. Само шепа хора все още се блъскаха около тях.

Трябваше им по-добро прикритие.

Стигнаха до края на изоставения параден маршрут. Платформите бяха спрели, светлинките им още примигваха, но без музикален съпровод. Изглежда, паниката беше обхванала и хората, които ги управляваха, и те си бяха плюли на петите. Дори служителите от охраната се бяха изтеглили към портата.

Грей зърна отворената врата на кабината на една от платформите и подвикна:

— Насам.

Измъкна Фиона от тълпата и хукна към платформата. Над кабината се издигаше великанска ярко осветена патица с несъразмерно голяма глава. Грей се сети кого изобразява марионетката. Грозното патенце от едноименната приказка на Ханс Кристиан Андерсен.

Хукнаха под едно от разперените крила, грейнало от примигващи жълти светлинки. Грей помогна на Фиона да се мушне в кабината. Очакваше всеки момент да го прострелят в гръб. Качи се след нея и затвори вратата.

Погледна през предното стъкло и видя, че с право е бил предпазлив.

От тълпата се отдели облечена в черно фигура. Убиецът на Грете. Дори не си правеше труда да прикрива автомата си — цялата охрана се беше събрала при портата. Движеше се по края на изтеглящата се тълпа и оглеждаше езерото и парадната колона.

Грей натисна Фиона надолу и също се приведе.

Убиецът мина на метри от тях и продължи покрай изоставените платформи.

— Но косъм беше — прошепна Фиона. — Трябва да…

— Шшш. — Грей притисна пръст до устните й — и без да иска, закачи с лакът някакво лостче. Нещо в таблото изтрака.

Ох, мамка му…

Високоговорителите, скрити в марионетката над тях, се включиха.

— ПА-ПА-ПА… ПА-ПА-ПА…

Грозното патенце се беше събудило.

Твърде шумно при това.

Грей се изправи. На трийсет метра от тях убиецът се обърна.

Вече нямаше как да се скрият.

Внезапно двигателят на платформата заръмжа. Грей извърна поглед и видя, че Фиона също се е изправила и държи скоростния лост.

— Ключът не беше изваден — каза тя и включи на скорост. Платформата се сурна напред и напусна колоната.

— Фиона, дай на мен…

— Последния път ти кара. И виж докъде стигнахме. — Насочи се право към стрелеца с автомата. — Освен това имам да си връщам на това копеле.

Значи и тя го беше познала. Човекът, убил баба й. Докато онзи вдигне автомата, тя вече беше минала на втора. Носеше се към него, сляпа сякаш за опасността.

Грей огледа трескаво кабината за нещо, с което да й помогне.

Толкова много лостове…

Убиецът стреля.

Грей примижа, но Фиона вече беше извъртяла волана. Единият ъгъл на предното стъкло се напука като паяжина — куршумът беше минал далеч от целта. Фиона завъртя волана обратно, опитваше се да прегази стрелеца.

Завоят се оказа твърде остър и платформата, с висок център на тежестта, се изправи на две гуми.

— Дръж се! — изпищя Фиона.

Платформата се срина на четири гуми, но краткото залитане даде на убиеца време да хукне вляво. Беше дяволски бърз и вече насочваше автомата си с намерение да стреля от упор през страничния прозорец, когато платформата мине край него.

А нямаше време за друга маневра.

Грей погледна към редицата лостове и стисна най-левия. Той трябваше да е. Дръпна го. Машинарията в корема на Грозното патенце пристърга. Лявото му крило, вдигнато досега, се спусна надолу. Удари стрелеца във врата, странично, и му строши прешлените. Повдигна го и го захвърли настрани.

— Към портите! — извика Грей на Фиона.

Грозното патенце неочаквано се беше превърнало в хищна птица.

— ПА-ПА-ПА… ПА-ПА-ПА…

Силното квакане на платформата им разчисти пътека сред тълпата. Хората се пръскаха настрани. Тълпата изблъска служителите от охраната. Дори и дегизираните. Служебният вход до централната порта, отворен, за да поеме част от излизащото множество, се оказа открит.

Фиона насочи платформата натам.

Патето се вмъкна в него, но входът се оказа тесен и лявото — смъртоносното — крило се откъсна. Кабината се разтресе, но вече бяха на улицата. Фиона настъпи газта.

— Свий в първата пресечка — каза Грей и посочи.

Тя се подчини и мина на по-ниска скорост като истински професионалист. Грозното патенце взе плавно завоя. След още два завоя Грей я накара да намали.

— Не можем да останем в това нещо — каза той. — Твърде много се набиваме на очи.

— Сериозно? — Фиона го погледна и поклати невярващо глава.

Грей измъкна дълъг ключ от едно сандъче с инструменти. Накара момичето да спре на върха на едно нанадолнище и да слезе. Премести се на шофьорското място, запъна с ключа педала за газта и скочи на тротоара.

Грозното патенце потегли, цялото грейнало в светлинки — летеше по нанадолнището и забърсваше паркираните коли. Където и да спреше накрая, щеше да е сред трясък на огънати ламарини, и с повечко късмет това щеше да отвлече вниманието на преследвачите им.

Тръгнаха в обратната посока. Поне час-два би трябвало да са в безопасност. Грей си погледна часовника. Имаха достатъчно време да стигнат до летището. И до Монк. Който всеки момент трябваше да кацне.

Фиона куцукаше до него и току поглеждаше назад.

Зад тях Грозното патенце квакаше в нощта.

— ПА-ПА-ПА… ПА-ПА-ПА…

— Ще ми липсва — каза Фиона.

— И на мен.

04:35

Хималаите

Пейнтър стоеше до камината. След произнасянето на смъртната му присъда беше станал.

Здравенякът при вратата беше направил три крачки напред, когато Пейнтър се изправи, но Анна беше вдигнала ръка да го спре.

— Nein, Klaus. Alles ist ganz recht.

Пейнтър изчака здравеняка да се върне на поста си при вратата и попита:

— Няма лечение, така ли?

Анна кимна.

— Да. Няма.

— Тогава защо при него не се проявява умопомрачението на монасите? — попита Лиза.

Анна погледна Пейнтър.

— Не сте били в манастира, ja? Били сте в селото? При вас облъчването е било по-слабо. Вместо бързата неврологична дегенерация при вас се проявява бавна и по-обща физическа такава. Но изходът е също толкова летален.

После, изглежда, долови нещо на лицето му.

— Макар да няма лечение, има надежда дегенерацията да се забави. С годините при експериментите си с животни стигнахме до някои модели, които изглеждат обещаващи. Можем да удължим живота ви. Или по-скоро можехме.

— Какво имате предвид? — попита Лиза.

Анна се изправи.

— Точно затова ви повиках. Да ви покажа нещо. — Кимна на Клаус и той отвори вратата. — Елате. И може би ще намерим начин да си помогнем взаимно.

Пейнтър подаде ръка на Лиза, Анна мина пред тях. Любопитството го изгаряше. Усещаше капан и надежда едновременно.

Каква по-добра стръв?

Докато се изправяше, Лиза се наведе към него и прошепна:

— Какво става?

— Не съм сигурен. — Погледна към Анна, която говореше с Клаус.

„Може би ще намерим начин да си помогнем взаимно.“

Пейнтър беше планирал да й предложи същото, дори вече го беше обсъдил с Лиза: да се пазарят за живота си, да спечелят време. Дали не ги бяха подслушали? Дали в стаята имаше бръмбари? Или нещата тук бяха се влошили дотам, че наистина имаха нужда от съдействието им?

Започваше сериозно да се тревожи.

— Може да е свързано с експлозията, която чухме — каза Лиза.

Пейнтър кимна. Определено му трябваше повече информация. Притесненията за собственото си здраве засега оставяше на изчакване… макар че не му беше лесно с този нов пристъп на главоболие, което се беше настанило зад очите му чак до кътниците и с всяка пулсация му напомняше за болестта, разяждаща тялото му.

Анна им махна да я последват. Клаус отстъпи назад. Не изглеждаше доволен. Но пък Пейнтър не знаеше как изглежда този тип, когато е доволен. Всъщност се надяваше изобщо да не разбере. Доволството на този мъж сигурно изискваше писъци и кървища.

— Последвайте ме, моля — с хладна любезност ги подкани жената.

Излезе през вратата и двама от пазачите в коридора тръгнаха с нея. Клаус тръгна след Лиза и Пейнтър, последван от останалите двама въоръжени мъже.

След няколко завоя поеха по прав тунел, по-широк от другите. Тук осветлението се осигуряваше от електрически крушки в защитни решетки покрай едната стена. Това беше и първият знак за съвременни удобства.

Миришеше на дим и миризмата ставаше все по-силна. Пейнтър отново се обърна към Анна.

— Значи знаете какво е причинило заболяването ми?

— Беше злополука.

— Злополука, свързана с какво? — настоя той.

— Не може да се отговори с две думи. Свързано е с нещо от далечното минало.

— От времето, когато сте били нацисти?

Анна хвърли поглед към него.

— От времето, когато животът се е зародил на планетата.

— Сериозно? — възкликна Пейнтър. — Та колко е дълга тази история? Не забравяйте, че ми остават само три дни.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Във вашия случай ще почна от времето, когато дядо ми дошъл в Granitschloss. В края на войната. Какво знаете за хаоса от онзи период? Хаосът в Европа, докато Германия се сривала?

— Всеки гледал да заграби каквото може.

— И не само земята и ресурсите ни, но и научните ни изследвания. Съюзническите сили, всяка за себе си, пращали отряди учени и войници със задачата да опоскат страната и да откраднат каквото могат от секретната ни технология. На принципа който превари, той натовари. — Анна се намръщи. — Разбирате какво имате предвид, нали?

Пейнтър и Лиза кимнаха.

— Само Британия пратила пет хиляди войници и цивилни под кодовото име Т-Форс. Технологична сила. Официалната им задача била да локализират и предпазят немската технология от разграбване, макар че именно разграбването било истинската им задача, в която се състезавали с американските, френските и руските си конкуренти. А знаете ли кой е основателят на британската Т-Форс?

Пейнтър поклати глава. Нямаше как да избегне сравнението между собствената си Сигма Форс и британските отряди от края на Втората световна. Технологични мародери. Много би се радвал да обсъди темата с основателя на Сигма Шон Макнайт. Ако оживееше дотогава.

— Кой е бил водачът им? — попита Лиза.

— Един джентълмен на име Ян Флеминг. Би трябвало да сте чували за него.

Лиза изсумтя пренебрежително.

— Писателят, който създал Джеймс Бонд?

— Същият. Казват, че героят му бил събирателен образ на мъжете от отряда му. Това дава някаква представа за арогантността и кавалерството на онези техномародери.

— Победителите не ги съдят — цитира Пейнтър и вдигна рамене.

— Може и така да е. Но дълг на дядо ми било да опази колкото се може повече от тази технология. Бил офицер от Sicherheitsdienst. — Погледна ко̀со Пейнтър. Изпитваше го.

Значи играта не беше свършила. А той знаеше отговора.

— Sicherheitsdienst е била групата командоси на СС, натоварени със задачата да евакуират германските съкровища — произведения на изкуството, злато, антики и технология.

Анна кимна.

— През последните дни на войната, докато руската армия пробивала през източните ни граници, на дядо ми била възложена задача — от онези, които вие, американците, наричате „черни“. Получил заповедите си лично от Хайнрих Химлер, преди райхсфюрерът да бъде заловен и да се самоубие.

— И заповедите са били?

— Да премести и опази един проект с кодовото име Хронос, като унищожи всички доказателства за съществуването му. В сърцето на проекта било устройство, наречено простичко Die Glocke. Изследователската лаборатория била заровена дълбоко под земята в изоставена мина в Судетските планини. Отначало дядо ми нямал никаква представа каква е целта на проекта. Когато разбрал, едва не го унищожил, въпреки получените изрични заповеди.

— Значи избягал с Камбаната. Как?

— Имало два работни плана. Единият предвиждал бягство на север през Норвегия, другият — на юг през Адриатическо море. И по двата маршрута чакали агенти, готови да съдействат. Дядо ми избрал да тръгне на север. Химлер му бил казал за Granitschloss. Дядо ми се добрал дотук с група нацистки учени, някои от тях били работили в лагерите. Всички търсели място, където да се скрият. А и дядо ми им предложил проект, на който малцина учени биха устояли.

— Камбаната — заключи Пейнтър.

— Именно. Предложил им нещо, което много учени по онова време били търсили чрез други средства.

— И то е?

Анна въздъхна и хвърли поглед към Клаус.

— Съвършенство. — Помълча известно време, потънала в тъжни мисли.

Проходът най-после свърши. В дъното му имаше огромна двойна врата — отворена. Зад нея грубо стълбище се спускаше в спирала надолу. Беше изсечено в скалата и обикаляше около централна колона от стомана, дебела колкото дънер на дърво. Заслизаха.

Пейнтър погледна нагоре. Колоната пробиваше тавана и продължаваше нагоре… може би през цялата планина. „Гръмоотвод“, помисли си. Във въздуха се усещаше лъх на озон, по-силен дори от миризмата на пушек.

Анна забеляза къде се е загледал.

— Използваме шахтата като отвод за излишната енергия. — И посочи нагоре.

Пейнтър изви още повече врат. Сети се за призрачните светлини, наблюдавани в района. Това ли беше източникът им? На светлините, а и на болестта може би?

Преглътна гнева си и се съсредоточи върху стъпалата. Главата му пулсираше от болка, а спускането по спирала не се отразяваше добре на стомаха му. С надеждата да отклони вниманието си от неприятните усещания, той продължи разговора.

— Камбаната. За какво служи?

Анна се отърси от мислите си.

— В началото никой не знаел. Появила се в резултат на едно изследване върху нов източник на енергия. Някои дори смятали, че е груба версия на машина на времето. Точно затова й дали кодовото име Хронос.

— Пътуване във времето? — попита невярващо Пейнтър.

— Не забравяйте — каза Анна, — че в някои технологии Германия била на светлинни години пред другите нации по онова време. Затова и научното пиратство в годините след войната придобило такива невиждани размери. Но да се върнем назад. В началото на века две теоретични системи се конкурирали помежду си — теорията на относителността и квантовата теория. И макар да не си противоречали директно, дори Айнщайн, бащата на относителността, ги смятал за несъвместими. Теориите разделили научната общност на два лагера. И всички ние много добре знаем на коя страна застанал в по-голямата си част западният свят.

— Относителността на Айнщайн.

Анна кимна.

— Което довежда до разделянето на атома, бомбите и ядрената енергия. Целият свят се превръща в един огромен проект „Манхатън“. И всичко това — основано на работата на Айнщайн. Нацистите поемат по различен път, но със същата решителност. Имат си свой еквивалент на проекта „Манхатън“, само че той се основава на другата теория. Квантовата.

— И защо са тръгнали по този път? — попита Лиза.

— По една съвсем проста причина. — Анна се обърна към нея. — Защото Айнщайн бил евреин.

— Какво?!

— Спомнете си контекста на онова време. Айнщайн бил евреин. В очите на нацистите този факт омаловажавал откритията му. Вместо това нацистите взели присърце физичните открития на чистокръвни немски учени, смятали, че тяхната работа е по-важна и истинска. Базирали своя проект върху работата на учени като Вернер Хайзенберг и Ервин Шрьодингер, и основно върху откритията на Макс Планк, бащата на квантовата теория. Всички те имали дълбоки корени във фатерланда. И така нацистите насочили усилията си към практическите приложения на квантовата механика, работа, която и днес се смята за истински научен пробив. Нацистките учени смятали, че чрез експериментиране с квантови модели е възможно да се открие нов източник на енергия. Нещо, за което в съвременния западен свят започна да се говори едва през последните години. Съвременната наука го нарича енергията на точка нула.

— Точка нула? — Лиза погледна Пейнтър.

Той кимна. Познаваше добре това научно схващане.

— Когато нещо се охлади до абсолютната нула — двеста седемдесет и три градуса под нулата по Целзий, — движенията на атомите спират напълно. Никакво движение. Нулевата точка на природата. Дори и тогава обаче енергията продължава да съществува. Фонова радиация, която не би трябвало да е там. Присъствието на тази енергия не може да се обясни адекватно чрез традиционните теории.

— Но квантовата теория го обяснява — твърдо каза Анна. — Тя допуска движение дори когато материята е замръзнала до абсолютна неподвижност.

— Как е възможно това? — попита Лиза.

— При абсолютната нула частиците може и да не се движат нагоре, надолу, наляво и надясно, но според квантовата механика могат да преминават към и извън съществуване, като по този начин генерират енергия. Която се нарича енергията на точка нула.

— Към и извън съществуване? — Лиза не изглеждаше убедена.

Пейнтър пое юздите.

— Квантовата физика е склонна да залита към чудатости. Но макар концепцията да звучи откачено, енергията е реална. Установена в лабораторни условия. По целия свят учени се опитват да овладеят тази енергия, която е в ядрото на всичко съществуващо. Тя би била източник на безкрайна, неизчерпаема сила.

Анна кимна.

— И нацистите експериментирали с тази енергия със същото старание и хъс, които западният свят влага в проекта „Манхатън“.

Очите на Лиза се разшириха.

— Неограничен източник на енергия! Ако са го били открили, това е щяло да промени изхода на войната.

Анна вдигна ръка да я поправи.

— Кой казва, че не са го открили? Има документи, от които е видно, че през последните месеци на войната нацистите са постигнали забележителни пробиви. Проекти с имена Feuerball и Kugelblitz. Подробности за тях могат да се открият в незасекретените архиви на британската Т-Форс. Но откритията закъснели. Лабораториите били бомбардирани, учените — убивани, откритията — крадени. Малкото останало потънало в засекретените проекти на различни държави.

— Но не и Камбаната — каза Пейнтър, за да върне дискусията към основната тема. Гаденето непрекъснато му напомняше защо са тук.

— Не и Камбаната, да — съгласи се Анна. — Дядо ми успял да избяга с най-важното на проекта „Хронос“, роден в резултат от изследванията на енергията на точка нула. После дал друго име на проекта. Schwarze Sonne.

— Черно слънце — преведе Пейнтър.

— Sehr gut.

— Ами тази Камбана? — попита отново той. — Какво прави?

— Точно тя предизвика заболяването ви — каза Анна. — Увреди ви на квантово равнище, където нито хапче, нито друго лечение може да достигне.

Пейнтър едва не се спъна. В първия миг не можа да осмисли новата информация. „Увреден на квантово равнище.“ Какво означаваше пък това?

Вече се виждаха последните стъпала, преградени от кръстосани дървени греди и охранявани от двама въоръжени пазачи. Колкото и да беше зашеметен от лошите новини, Пейнтър забеляза, че скалният таван в края на стълбището е почернял, обгорен сякаш.

Зад дъските зейваше огромно подземие. Погледът не стигаше далеч, но горещината се усещаше и оттук. Всички повърхности бяха почернели. Покрити с мушама купчини лежаха в редица. Трупове.

Явно тук бе избухнал взривът, който бяха чули.

От руините се появи човек, целият в сажди. Беше Гюнтер, гигантът, опожарил манастира. Май хората тук бяха пожънали каквото бяха посели.

Огън за огън.

Гюнтер се приближи до кордона. Анна и Клаус го посрещнаха. Когато двамата мъже застанаха един до друг, Пейнтър долови приликата помежду им — не толкова във физическите черти, а в някаква твърдост и чуждоземност, която му убягваше.

Гюнтер кимна на Клаус.

Той почти не даде вид, че го е забелязал.

Анна наведе глава към Гюнтер и бързо заговори на немски. Пейнтър разпозна само една дума. Беше еднаква и на английски, и на немски.

Саботаж.

Значи не всичко в Гранитния замък беше наред. Предател ли си имаха? И ако е така — кой? И каква беше целта му? Приятел ли беше, или поредният враг?

Очите на Гюнтер се спряха върху Пейнтър. Устните му се движеха, но Пейнтър не различи думите. Анна поклати глава в несъгласие. Гюнтер присви очи, но после кимна.

Пейнтър знаеше, че би трябвало да изпита облекчение.

С последен отровен поглед Гюнтер се обърна и тръгна назад към почернелите руини.

Анна се върна при тях.

— Това исках да ви покажа. — И обхвана с жест разрушението.

— Камбаната — каза Пейнтър.

— Беше унищожена. Саботаж.

Лиза плъзна поглед по обгорелите стени.

— И тази Камбана е разболяла Пейнтър?

— Пак тя беше и единственият шанс за лечение.

Пейнтър оглеждаше руините.

— Нямате ли дубликат на Камбаната? — попита Лиза. — Можете ли да направите друга?

Анна бавно поклати глава.

— Един от ключовите компоненти не може да бъде пресъздаден. Зерум 525. Дори и след шейсет години опити не успяхме да възстановим формулата.

— Значи няма Камбана, няма и лекарство — каза Пейнтър.

— Но може и да има известен шанс… ако си помогнем взаимно. — Анна протегна ръка. — Ако си съдействаме… ви давам думата си.

Пейнтър безизразно стисна подадената му ръка. И въпреки това се колебаеше. Долавяше още нещо, нещо подмолно. Нещо, което Анна беше премълчала. Толкова много беше изприказвала… а обясненията й… единствената им цел беше да му отклонят вниманието. Защо изобщо му предлагаха тази сделка?

И изведнъж се сети.

Разбира се!

— Злополуката… — каза той.

Усети как пръстите на Анна се стягат около ръката му.

— Не е било злополука, нали? — Сети се за думата, която беше доловил в разговора й с Гюнтер. — И тя е била саботаж.

Анна кимна.

— Отначало помислихме, че е злополука. И преди сме имали дребни проблеми с приливите. Това са върхове в излъчването на Камбаната. Нищо съществено. Отвеждането на енергиите разболяваше по някой и друг местен. Случайна смърт.

Пейнтър с мъка се сдържа да не поклати глава. „Нищо съществено“, беше казала Анна. Болестта и смъртните случаи бяха достатъчно съществени, та Анг Гелу да изпрати зов за помощ и Пейнтър да се озове тук.

Анна продължи:

— Но преди няколко дни, през нощта, някой е променил драстично настройките по време на рутинен тест. И е увеличил излъчването многократно.

— И е обрекъл манастира и селото на гибел.

— Точно така.

Пейнтър стисна силно ръката й. Стори му се, че Анна понечи да я издърпа. Нямаше да й позволи. Все още криеше нещо от него. Но Пейнтър знаеше истината толкова сигурно, колкото беше сигурно, че главата му ще се пръсне от болка. Това обясняваше и предложението за съдействие.

— Но не само монасите и селото са били засегнати — каза той. — Всички тук — също. Всички вие сте болни, също като мен. Не бързата неврологична дегенерация, засегнала монасите, а по-бавното физическо отпадане, от което страдам аз.

Анна присви очи. Гледаше го и явно премисляше колко може да му каже. И накрая кимна.

— Тук бяхме частично предпазени. Отведохме навън огромната част от радиацията.

Пейнтър си спомни призрачните светлини, танцували по планинските върхове. За да защитят себе си, германците бяха облъчили околността, включително и манастира. Но това не се беше оказало достатъчно.

Анна срещна погледа му, без да трепне. Не мислеше да се извинява за нищо.

— Сега всички ни грози една и съща смъртна присъда.

Пейнтър обмисли вариантите си за избор. Такива на практика липсваха. Макар помежду им да нямаше и капка доверие, се бяха оказали в една лодка, така че като нищо можеха и да се сближат. Разтърси ръката й, за да скрепи договора.

Сигма и нацистите заедно.