Джон Кейс
Танцуващият с духове (47)

46.

Лондон

15 юни 2005

Седнал зад бюрото си, Рей Коваленко поклати глава, изпсува под нос, после вдигна ръце и наполовина извика, наполовина изръмжа:

— Мамка му!

Беше преобърнал кабинета си, пребърка и дрехите, които беше носил тогава. Без успех. Картончето го нямаше никъде.

Колкото до Бърк, той беше изчезнал. Не просто не си вдигаше телефона. От Гарда го търсеха под дърво и камък, но никой не го беше виждал от дни.

Тъстът му, Ахерн, също не им помогна. Прати ги по дяволите и не пожела да разговаря нито със служителите на Гарда, нито с Коваленко.

Коваленко си беше направил труда дори да открие семейството на Бърк във Вирджиния, но те останаха искрено изненадани, че Майк не е в Дъблин. (И че ФБР го търси.)

Затова Коваленко си блъскаше главата с надеждата да изрови нещо за казаното от Бърк. Нещичко за Д’Анкония. Ходил бил в Белград. Лежал в „Алънуд“. Учил в Калифорнийския университет. Или в университета на Южна Калифорния. Нещо такова. Всичко това беше безполезно без име, без истинско име, а него Коваленко не помнеше. „Звучеше като…“ Изплуваше на върха на езика му, после потъваше отново. „Уилямс…“

Междувременно Андреа Кабът звънеше по два пъти на ден — веднъж сутрин и веднъж следобед. Коваленко я избягваше.

Накрая се наложи да замине за Дъблин и да лази в краката на Томи Ахерн. Тотално унижение, и то само за да се съгласи дъртакът на среща. А после започна да се пазари. Искал възбраната да бъде вдигната, съдебното дело да бъде прекратено, а на Бърк да бъде издаден нов паспорт.

— Готово! — съгласи се веднага Коваленко.

— Стои и въпросът с обезщетението…

— Обезщетение? За какво?

— Нереализирани печалби от дейността на кантората — заяви Ахерн.

— Не мога да…

— Е, тогава по-добре се омитайте — каза дъртакът, стисна го за лакътя и го завъртя към вратата.

Коваленко замръзна. След миг каза:

— Мога да ви дам писмо.

— Писмо ли? И какво да правя аз с едно писмо? — попита Ахерн.

— Като легат ще призная официално, че е била допусната грешка. И че вината е наша.

— Тоест — твоя.

— Именно. Че вината е била моя. Можете да правите каквото искате с писмото. Сигурен съм, че адвокатите ви ще измислят нещо.

Ахерн измуча в знак на неохотно съгласие и отиде да вземе лист и химикалка.

Когато писмото беше съчинено и написано, Ахерн каза:

— Майкъл е в Щатите, това сигурно знаете.

— Къде?

— В Невада — каза дъртакът.

— Къде в Невада. Това е голям щат!

Ахерн вдигна рамене.

— Не знам. Ако се обади, ще му кажа, че искате да говорите с него.

Отначало Коваленко помисли, че дъртакът го е преметнал и го лъже. Накрая обаче се примири с обезкуражаващата истина. Дъртият пръдльо не знаеше къде е зет му. И Бърк не му е казал нищо за истинската самоличност на Д’Анкония.

— Мислех, че вие знаете — изгледа го озадачено Ахерн. — Той каза, че отива в Лондон да ви търси. Не ви е намерил или какво?

Бързо потвърдиха, че Майкъл Бърк е влязъл в САЩ от Ирландия преди два дни и е минал през митническия контрол на летище „Кенеди“. Информацията от кредитната му карта разкри, че се е качил на самолет за Рино и е взел кола под наем от Аламо. Зелен хюндай с калифорнийски номера.

И нищо повече. Коваленко се свърза във филиала на ФБР в Лас Вегас и ги помоли да пуснат колата на Бърк за издирване.

А после, седемдесет и шест часа и седем телефонни обаждания след първия си разговор с Кабът, Коваленко убеди познатите си в Гарда да посетят апартамента на Бърк.

— Получихме информация от таен, но много достоверен източник, че господин Бърк е станал жертва на измама. Ако бихте могли да посетите дискретно апартамента му, просто за да видите дали не лежи мъртъв на пода, бихме ви били дълбоко благодарни. А! И докато сте там, по възможност още тази сутрин, защо не направите копие на хард-диска му и не ми го пратите…

Осемнадесет часа по-късно Коваленко разполагаше с името на „американеца“, заради когото Андреа му беше проглушила ушите. Уилсън. Джак Уилсън.