Джон Кейс
Танцуващият с духове (31)

30.

Джунипър, Невада

29 април 2005

Уилсън го намери в интернет две седмици след като пристигна в Щатите от Лихтенщайн. „Парченце от Рая“, Б-Лейзи-Б се намираше в националния парк „Хумболт-Тоябе“ — огромна площ в границите на Калифорния и Невада, обхващаща недокоснати от човешка ръка планини и пустини, гори и ливади.

Ранчото — на емблемата първото Б беше застанало мирно, а второто дремеше по гръб — било създадено като религиозно убежище през 1921 г. Движението „назад към природата“ подпалило въображението на американците, обзети от първите съмнения накъде точно ги води индустриализацията, и девствените земи изведнъж се превърнали в място, където да потърсиш духовно и физическо обновление.

С голямата си централна постройка и дузината спартански бунгала ранчото беше приютявало поколения оттеглили се от света баптисти. Всичко вървяло добре до четирийсетте години на двайсети век, когато банковите сметки на сектата били опразнени от един евангелист, който духнал с парите им по посока на Бразилия. Банката влязла във владение на имота заради непогасен кредит и комплексът бил продаден на руски емигрант, който винаги си бил мечтал за ранчо, където да развива селски туризъм.

С туристите се появило електричеството и за изненада на всички и ранчото, и руският емигрант се справяли повече от добре в продължение на години. Инсталиран бил дизелов генератор с мощност хиляда и петстотин вата, за да се елиминира неудобството от честите токови аварии. За да се осигури запас от гориво за генератора и за отоплението през зимата, били изградени подземни резервоари за дизел и пропан. След време руският емигрант се поддал на кризата на средната възраст и заминал за Кий Уест.

Скоро след това Б-Лейзи-Б било купено от компютърен магнат, който похарчил малко състояние, за да подмени инсталациите на голямата къща и да я оборудва със съвременни уреди, последна дума на техниката. Построил и тенис корт до къщата заедно с модерни съблекални и душ-кабинки от стъкло и мрамор. Дори горещите извори не били пощадени — калното вирче било трансформирано в спа зона с три басейна, всеки с различна температура на водата, от хладка до много гореща.

И отново всичко потръгнало добре, докато фондовата борса не се сринала през 2001. Вследствие на внезапно изгубена конкурентноспособност магнатът и значително по-младата му съпруга се разделили и ранчото било обявено за продан. За нещастие на собственика наплив от кандидат-купувачи липсвал. Туристите и баптистите отдавна ги нямало, както и доста от милионерите, които при други обстоятелства биха се заинтересували от ранчото заради „колекционерската“ му стойност.

При това положение на преден план излязла основната характеристика на Б-Лейзи-Б, а именно, че било почти невъзможно да се стигне до него. Макар да си имало хеликоптерна площадка, ранчото си нямало писта. До него се стигало единствено с хеликоптер, на кон или с високопроходим автомобил с две резервни гуми и крик. Дори и така пътуването било истинско изпитание. Ранчото било на седемдесет километра от най-близкия град, а пътищата насред пустошта — в окаяно състояние.

Райското кътче останало на пазара близо две години, а първоначалната му цена се стопила от четири на три и накрая на два милиона долара. Накрая Уилсън го купи за милион и шестстотин хиляди, като свали десет процента от цената и уреди ипотека със същата банка, която държеше акциите му от „Хофман-Ла Рош“.

Мастилото върху договора още не беше изсъхнало, когато Уилсън започна да трупа запаси, сред тях достатъчни количества пропан, за да се топли с години, и достатъчно дизел за генераторите — колекция от модели, всичките произведени преди 1975-а, — за да работят нонстоп чак до Второто пришествие. Транспортна компания за въздушни товарни превози от Спаркс достави по-голямата част от оборудването, включително огромни макари електрически кабели и купища дебели арматурни железа.

Не беше изненадващо, че хората започнаха да говорят. И по-точно започнаха да говорят в „Кофа кръв“, най-популярната кръчма в близкия Джунипър, на стотина километра от ранчото. Седнали на маса с карти в ръце, шепа местни се наливаха с уиски и бира. Позастарял хипар, сега в бизнеса с петролни сондажи, който държеше да го наричат Прилепа, пръв подхвана темата:

— К’ви ги върши оня горе, а?

Каубоят на съседния стол, фен на певеца Том Уейтс, се ухили.

— Не бе, въпросът е к’во строи там? — Намекът му остана незабелязан.

Застанал на бара, един уфолог на име Вон Стейн, който беше пристигнал от Прово в търсене на така наречената „Зона 52“, се изкиска вещо.

— Чух, че е от ония пичове, дето зяпат кози.

Прилепа се намръщи.

— Я пак?

— Във Форт Браг бе — каза уфологът. — Убиват кози само с поглед.

Думите му предизвикаха стонове на скептицизъм. В един ъгъл на кръчмата търговец на торове, наречен Поклонника, дърпаше упорито ръчката на игрален автомат.

— Глупости! — извика той, без да обръща глава, нито да нарушава ритъма си. — Мен ако питате, онзи тип копае. Бас държа, че е попаднал на сребърна жила.

— Или уран — предположи Прилепа. — Чух, че…

— Нищо не си чул — прекъсна го барманът и си сипа чашка уиски. — Казва се Уилсън и изобщо не копае за сребро или пък други простотии.

Картоиграчите се обърнаха. Когато барманът говореше, те слушаха. Той беше чувствителен човек и понякога затваряше рано-рано, ако прецени, че клиентите го пренебрегват.

— Добре де, щом не копае, к’во прави тогаз? — настоя Прилепа.

Барманът примлясна.

— Ами той е нещо като ексцентрик.

Прилепа завъртя очи, все едно искаше да каже, че това е ясно за всички.

— Докарал е няколко готини мотора — продължи барманът. — Два „Индианеца“… като единият е „Нортън Шадоус“.

— Т’ва е хоби — заяви уфологът. — Няма нищо общо с другото!

Барманът го погледна.

— Ник’ва тайна не е — обяви той. — Човекът гледа звездите.

Поклонника замръзна. Вдигнал театрално вежди до средата на челото си, той пусна лоста на игралния автомат и каза:

— К’во пра’и?

Барманът взе да бърше бара пред себе си с мръсен парцал. След миг вдигна поглед.

— Говорих с Хвъркатия Чарли. Сещате се, онзи от Спаркс.

— С хеликоптера — рече Прилепа.

— Да — потвърди барманът.

— Той е луд за връзване — изсмя се Вон Стейн.

— Какъвто ще да е — продължи си мисълта барманът, — но ми каза, че пренасял секви странни неща до ранчото.

— К’ви неща? — попита уфологът с натежал от подозрение глас.

— Арматурни железа, пружини…

— Пружини? — попита Поклонника. — Имаш предвид… пружинени пружини?

Барманът кимна.

— Да бе, големи. Дет’ ги използват в заводите и прочие, големи колкото туба от петдесет и пет галона.

— И к’во ще прави с таквиз работи, мамка му? — повиши глас Прилепа.

— Вече ви казах — отвърна барманът. — За гледането на звездите са. — Сега вече всички клиенти зяпаха в него. Никой от тях не разбираше за какво говори, което беше и целта на упражнението. Накрая барманът въздъхна издълбоко и обясни: — Затова е купил ранчото — каза той и кимна към тавана, пожълтял от дима на милиони цигари. — Няма светлинно замърсяване. Щото сме много отдалечени.

— Но…

— Поръчал си е телескоп. Разказал на Чарли за него. Ама не от онез, любителските, дето надничаш с тях в чужди къщи. Неговият е некъв „Вернер фон Браун“^[1] май беше. С шейсетсантиметрово огледало.

— К’ви ги дрънкаш бе? — оплака се уфологът.

— Просто казвам какво чух от Чарли.

— И к’во общо има сичко това с пружините? — попита Прилепа.

Барманът въздъхна за втори път, за да стане ясно на всички, че тъпотията им е сериозно изпитание за неговия брилянтен ум… и за търпението му.

— Ако ще гледаш звезди, галактики и други такива простотии, ще ти трябва стабилна основа, иначе няма да видиш нищо. Всяко смущение се отразява — без значение дали ще мине камион, или ще пръдне мишка! Гледал си нещо и хоп — няма го. Зяпаш си Голямата мечка, после мишката вземе, че се изпусне, и айдеее — изгубен в космоса. Изгубен в космоса, приятелю! Телескопът се тресе яко.

— Още не разбирам за к’во са му пружините — каза Прилепа с раздразнение.

Барманът поклати глава. Неговите клиенти бяха неговият кръст.

— Ами да ти го обясня буква по буква тогава — каза той. — Ще построи наблюдателна кула с пружини в основите, за да няма вибрации. Нещо като частна обсерватория.

Очите на уфолога се разшириха от вълнение.

— Знаех си! Като посолството в Москва! Там шпионите си имат специална стая. На пружини. Така никой не може да ги подслушва. — Направи пауза, после продължи: — Е, могат, но няма да чуят нищо. Защото няма вибрации. Тоя тип, Уилсън, сигурно и той е някакъв шпионин.

Картоиграчите се спогледаха с вдигнати вежди. Барманът вдигна чашата си.

— „Клаату барада никто“, мой човек. — Празни погледи от публиката. — Не сте ли гледали „Денят, когато Земята спря“? Това беше ключовата извънземна фраза, нещо като парола, която да спре окончателното унищожение на планетата. Ама че сте тъпи.

 

 

За Уилсън това беше период на трескава дейност. Прескочи до Рино през уикенда и нае бригада от четирима мексикански емигранти, черноработници, които всяка сутрин чакаха с други себеподобни пред един от големите супермаркети с надеждата да получат някаква работа. Нямаха нищо против да поживеят няколко седмици в пущинака, стига надницата да си струва. Струваше си.

Междувременно Уилсън накупи краткосрочни запаси за себе си, както и много неща за бъдеща употреба — автомобилни гуми, семена и сушени плодове. Инструменти и мощни батерии, дрехи, книги и телчета за телбод. Брашно, ориз и системи за пречистване на вода.

Пред едно от казината откри проститутка, която крачеше напред-назад на ъгъла на две пресечки. Таксата й беше петдесет долара, но Уилсън й даде сто, за да го свърже с „разбран доктор“. След два часа вече разполагаше с рецепти за перкоцет, ципрофлоксацин, валиум и още половин дузина други лекарства, основно силни болкоуспокояващи и антибиотици. Всичко друго можеше да купи и без рецепта.

Онова, което не можеше да се прекара с камион, беше доставено с хеликоптер. Освен кабелите, арматурата и резервоарите по въздуха пристигнаха кубици дърва за огрев и значителен брой слънчеви панели, които можеха да влязат в употреба някой ден.

С оръжията беше по-сложно. Заради затворническото си досие не можеше да купи оръжие от официалните оръжейни магазини в Рино. Но това беше по-скоро неудобство, отколкото сериозна пречка. На неделно оръжейно шоу във физкултурния салон на гимназията „Йерингтон“ се сдоби с карабина, глок и берета. Една обява в „Пахрум Вали Таймс“ предлагаше картечен пистолет „Инграм“ (почти неизползван). Уилсън не се колеба. Оръжията не бяха много, но щяха да стигнат, колкото да се справи с натрапниците в първите дни. След това нямаше да има значение.

Колкото до къщата, за нея си беше съставил подробен списък. Преди Големия ден трябваше да я изключи от електропреносната мрежа и да се увери, че генераторите са далеч от всичко, което може да пренесе електрически заряд.

Най-ценното качество на Б-Лейзи-Б, освен отдалеченото му местоположение, беше близостта до една противопожарна наблюдателна кула, построена от Цивилния консервационен корпус през трийсетте години на миналия век. Повечето от тези кули бяха съборени отдавна, но в края на деветдесетте еколозите вдигнаха шум и успяха да съхранят малкото оцелели. Повечето бяха възстановени и дори се отдаваха под наем — макар че само пълен авантюрист би проявил интерес към наемането им. Огромната част от тях нямаха водопровод и течаща вода и да отседнеш в такава кула беше като да живееш във фар. Подходящи бяха само за хора, които обичат стълби.

Разположена на километър от ранчото, наблюдателницата Литъл Маунт Бейкър беше една от последните кули в списъка за възстановяване. За разлика от други кули, кабинката на върха на Литъл Маунт Бейкър не беше пригодена за живеене. Хората, които са я обслужвали, бяха живели в дървено бунгало на стотина метра встрани, от което бяха останали само основите.

Наблюдателницата не можеше да се сравнява с кулата, която Тесла беше издигнал в Уордънклиф с парите на Дж. П. Морган. Но беше достатъчно висока да разкрива гледка във всички посоки, а разположението й беше почти идеално за целите на Уилсън.

Оръжието — Уилсън мислеше за него като за такова — не беше проблем само по себе си. Тесла беше конструирал нещо подобно преди повече от век, при това без да разчита на интернет. Сърбинът е трябвало да измисля и измайсторява от нулата онова, което Уилсън можеше да поръча с едно кликване на мишката от склад за електроника в Канада.

Проблемът беше в наблюдателната кула. За да изпълни предназначението си, кулата трябваше да отговаря на три изисквания. В Уордънклиф Тесла беше забил метален прът на четиридесет метра в земята, за да улови „стоящите вълни“ на електричеството, необходимо за усилващия предавател. Уилсън постигна същото бързо и лесно с помощта на сондажна компания „Блек Маунтин“ в лицето на едноличния й собственик и единствен служител.

Въпреки професионалния съвет на предприемача Уилсън поиска сондажът за вода да бъде направен на място непосредствено до кулата. Сондьорът възрази:

— Там вода няма, а и да има, е много надълбоко и под един куп шкарпи. Защо не пробваме…

Уилсън настоя на своето. В края на краищата парите бяха негови. Сондьорът направи каквото се искаше от него. В рамките на една седмица счупи пет свредела, като всеки път псуваше енергично. Уилсън се притесни, че току-виж наистина открили вода, и щом стигнаха до дълбочина от четиридесет метра, отпрати сондьора.

— Май преценката ми наистина е била погрешна — обясни той и му плати щедро за времето, труда и повредените инструменти.

След това уреди доставката на голямо количество изработени по поръчка железни пръти, всеки дълъг по метър и половина и със сечение от десет сантиметра. С помощта на бригадата мексиканци спуснаха прътите в издълбаната сондажна дупка и използваха гравитацията, за да създадат проводимата метална шахта, която му трябваше. Когато приключиха и с това, Уилсън накара мексиканците да прокарат кабела от генератора до основата на кулата на разстояние половин миля.

Третата задача беше най-тежка. Кулата и най-вече кабинката на върха й трябваше да бъдат стабилизирани. Точно в това Тесла е имал предимство. Станфорд Уайт е бил един от най-великите архитекти на своето време. Приел присърце желанието на Тесла кулата да бъде стабилна като камък, Уайт я е проектирал така, както се проектира обсерватория.

Също като Филип Пти, френския въздушен акробат, който премина по въже между двете кули на Световния търговски център през 1973, Уайт разбирал изтънко проблемите на усукването и люлеенето. Разбираше ги и Уилсън. Всяко движение, дори най-слабото, щеше да отклони лъча.

Като купола върху кулата в Уордънклиф и кабинката на върха на Уилсъновата наблюдателница лежеше върху отворена рамка. С помощта на мексиканците Уилсън укрепи рамката със стоманени греди и инсталира преобразуватели на напрежението. Свързани към компютър, преобразувателите следяха промените в напрежението на рамката. Това позволи на Уилсън да определи с максимална точност местата на амортисьорните механизми. Настроени към резонансната честота на кулата, амортисьорите щяха да стабилизират в голяма степен основната структура.

За да стабилизира самата кабинка, Уилсън я повдигна върху комплект от компресионни пружини, всяка по четиридесет и пет килограма. Също като железните прътове и пружините бяха направени по поръчка. След инсталирането на амортисьорите кабинката на практика „висеше“ самостоятелно в рамката на кулата.

Мексиканците нямаха представа какво е намислил, не се и интересуваха. Мислеха го за луд и Уилсън нямаше нищо против. Когато си свършиха работата, той им плати в брой и им купи билети за Лос Анжелис. Колкото по-далеч бяха от ранчото, толкова по-добре.

Притесняваше го единствено пилотът на хеликоптера. Ветеран от Виетнам с конска опашка и сиви зъби, които издаваха пристрастеност към метамфетамини, Хвъркатия Чарли беше толкова незаменим, колкото притеснително беше любопитството му. „С т’ва пък к’во ше пра’иш?“, „Еба си! Т’ва е адски много кабел“, „Глей ги тея пружини! За к’во са ти?…“

Уилсън се замисли дали да не му уреди някоя злополука. Нямаше да е трудно, но не трудността го спираше. Дори най-безспорната злополука щеше да привлече внимание. В ранчото щяха да дойдат полицаи, да задават въпроси, а това можеше да доведе до какво ли не.

Решението му хрумна една вечер, докато седеше на верандата на къщата, гледаше звездите и мислеше за Ирина. На следващия ден поръча трийсетсантиметров рефракторен телескоп от една компания в Тексас и прати Хвъркатия Чарли да го докара. Разопаковаха заедно телескопа и пилотът беше удовлетворен от ексцентричното хоби на Уилсън. Още по-доволен остана, когато Уилсън обеща да го покани на „звездно парти“ веднага щом стабилизира кулата.

Междувременно се зае с конструирането на оръжията. Голямото беше докарано на части с камион до наблюдателницата и повдигнато на платформата. Сглобяването му вървеше добре, а по-малкият му преносим вариант беше на практика готов.

Портативното оръжие му беше необходимо за тестовете, с които да докаже, че е преодолял проблемите на Тесла с фокусирането. Не беше срещнал никакви значими трудности при конструирането му, но също като при голямото оръжие проблемът беше във вибрациите, стабилността и осигуряването на подходящ постамент.

За тази цел Уилсън купи един кадилак ескалейд — версия пикап с открита каросерия, в която инсталира специални амортисьори. Промените направиха тежкия автомобил още по-тежък и труден за управление. Но за неговите нужди ставаше.

Макар топографските карти онлайн да бяха полезни, изборът на цел изискваше Уилсън да отиде на място с джипиес. За целта си беше купил часовник с вградена джипиес система, така че да засече данните, без да се набива на очи.

Имаше списък с „малки цели“, оглавяван от Джо Созио, главния прокурор на северния калифорнийски подрайон. Но не искаше да започва с тях. Това би било като да изяде десерта преди основното ястие.

Службата по патентите беше очевидният кандидат за опитите му, но едва ли би предизвикала необходимата гласност. Службата по патентите беше като дърво в гора. Ако никой не го видеше да пада и никой не го чуеше, какъв беше смисълът? Нюйоркската фондова борса беше по-добър избор по отношение на гласността, но местоположението й беше проблематично. Пряка видимост нямаше почти отникъде. А и шансовете му да се измъкне в безумния трафик бяха мъгляви.

Хрумна му да свали някой сателит, но бързо отхвърли идеята. Първо, не беше сигурен, че ще може да го направи. И второ, инцидентът можеше и да не получи полагащата му се публичност. А и не искаше да се намесва във въздушния трафик, преди Ирина да е пристигнала.

Друга възможна цел, при това съблазнителна, беше Църквата на светците от последния ден — храмът на мормоните. Първо, беше близо, на няма и шестстотин километра по права линия източно по най-самотното шосе на света. И по-важно, Уилсън имаше зъб на мормоните — бяха направили всичко по силите си да изгонят паютите от родните им земи. Би било чудесно и справедливо да затрие генеалогичните архиви на църквата, които бяха нейна основа и ядро. Но и тук проблемът беше с гласността. Би било неприятно за мормонските буквояди, вярно, заради необходимостта да работят с хартиени носители, докато системата се възстанови. Това би довело до по-малко церемонии в краткосрочен план, но ако не си мормон, защо да ти пука? На Уилсън например не му пукаше. Което означаваше, че остава ОСМФТ. Под това съкращение беше познато Обществото за световна междубанкова финансова телекомуникация. Почти невидимо начинание с огромна тежест, ОСМФТ свързваше осем хиляди финансови институции в сто деветдесет и четири страни и осъществяваше помежду им комуникации за финансови транзакции, възлизащи на повече от шест трилиона долара на ден. И седалището не беше в Ню Йорк. Беше в Калпепър, Вирджиния, заспало градче в сянката на планината Блу Ридж. Нещо повече, така би ударил с един куршум два заека, защото в Калпепър се намираше и друга важна финансова институция — така нареченият Калпепърски разпределител, централният възел на банковата система на федералния резерв. Защо тези две ключови институции бяха избрали Калпепър за свой дом си оставаше загадка. Но за Уилсън беше плюс откъдето и да го погледнеш.

Предполагаше, че в Калпепър няма да има проблем с пряката видимост, освен това щеше да използва оръжието по същия начин, по който беше планирал да го използва на двадесет и втори юни.

Забавно му беше да обмисля възможностите за мишена на удара. Лъчът беше гъвкав и той още не беше решил какви щети да нанесе. Определено не искаше да причини нова Тунгуска — поне не с предварителните цели. Това би привлякло твърде рано твърде много внимание. В идеалния случай ударите не трябваше да са катастрофални, дори напротив — трябваше да са достатъчно двусмислени, за да повдигнат въпроси и догадки. Хората да се чудят — за случаен инцидент ли иде реч, за някакъв природен феномен ли? Как се е случило? Приложеше ли оръжието с по-голяма мощност, всичко щеше да се разпадне по шевовете и Америка щеше да разбере, че е под обстрел. Или че вече са я отстреляли. Защото войната вече ще е свършила. И в нея няма да има нищо двусмислено или неясно. (Нищо неясно нямаше да има и в неприятностите на Роби Мадокс. Но това беше друга история. Беше лично.)

Усилената физическа работа беше променила тялото на Уилсън. След два месеца в Б-Лейзи-Б, след постоянното вдигане, катерене, влачене и от здравословната храна тялото му беше станало като от камък. Не помнеше да е бил в толкова добра форма — нито когато спортуваше в университета, нито когато вдигаше тежести в „Алънуд“.

Наслади се на тези два месеца. В края на работния ден се топваше в термалните басейни и една вечер му хрумна, че никога не е бил по-щастлив. Легнал по гръб във водата, той се разтапяше в горещината й, докато хладният въздух, наситен с миризма на борове и сяра, щипеше лицето му. Зареял поглед през клоните на дърветата, той зърна следа на свръхзвуков самолет, който се плъзгаше безшумно на запад… и видение за бъдещето се взриви пред очите му като пръски кръв. Защото щеше да е скотобойна. Това не можеше да се избегне. Той беше силата на миналото. Нищо повече и нищо по-малко — сбъдването на едно пророчество.

Кръстили го бяха на човека, създал танца с духове. Така поне му бяха казали. Самият той никога не беше живял в резерват, макар Манди да го беше водила в няколко, защото трябвало да се гордее с наследството си, така казваше. Но преди да го тикнат в затвора, Уилсън беше гледал на индианския си произход като на препятствие, което трябва да превъзмогне, като на дамга.

Манди го заведе едва ли не насила на единствения ритуал, който го впечатли — възстановка на танца на слънцето. Никак не му се ходеше. Да стане призори? За да гледа как неколцина старци пеят и танцуват? Но за негова изненада нещо в предутринния студ, нещо в тържественото очакване сред други хора, които приличат на него, му въздейства силно и дълбоко. Толкова силно и дълбоко, че се почувства готов да приеме културното си наследство… само дето няколко седмици по-късно животът му се разпадна и възможността се изпари. Щатските власти го отнеха от Манди и той трябваше да се бори за оцеляването си в новия приемен дом с родители войнстващи евангелисти и седем осиновени братя и сестри. Повече не се сети за танца на слънцето освен веднъж — като тема за училищно есе.

Преди да влезе в затвора, Джак Уилсън беше само име от историята — като Джордж Вашингтон или Мартин Лутър Кинг. Това се промени, след като се озова зад решетките, лишен от изобретенията и от бъдещето си. Тогава осъзна, че името му не е плод на случайност — че той е прероденият Джак Уилсън. Че е Танцуващия с духове.

Разбра, че случилото се с него не е отклонение. Случилото се с него беше логично продължение на геноцида срещу местното индианско население. Попадането му в затвора бе неизбежно. Той беше двойно прокълнат — веднъж заради произхода си и втори път заради гениалността си. Защото нашествениците отдавна се бяха обърнали срещу самите себе си и сега белите поглъщаха най-доброто и най-способното в собствените си редици. Айн Ранд му беше отворила очите за това.

Легнал със затворени очи във водата, само по ризата на духовете — неговата кожа, на Уилсън му хрумна, че ако отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено, в момента температурата му беше идеална.