Джон Кейс
Танцуващият с духове (32)

31.

Лондон

15 май 2005

Майк Бърк стоеше сам под навявания от вятъра дъжд на ъгъла на Саут Адли Стрийт и Гросвийнър Скуеър и наблюдаваше един страничен изход на американското посолство. Предния ден беше видял бригада бояджии да се изнизват през вратата в края на работния ден, избягвайки централния вход отпред. Предполагаше, че и Коваленко използва същия вход.

Наближаваше пет, а Бърк стоеше там вече повече от час. Би било по-лесно да чака пред жилището на агента от ФБР. Коваленко сигурно живееше някъде наблизо или в Найтсбридж, но името му не фигурираше в телефонния указател, нито в другите онлайн директории, които Бърк беше проверил. За да се добере до адреса му, трябваше да наеме частен детектив или да придума някой с достъп до вътрешните директории на посолството, но това би отнело време, с каквото той не разполагаше. Така че стоеше тук, мокър под дъжда.

Опашката пред посолството се виеше на половин пресечка, ограничена зад въжета и заграждения като на летище. Хората бяха забележително търпеливи под редицата застъпващи се чадъри. Опашката приличаше на временно селище, свързано с външния свят посредством десетки мобилни телефони. Хората похапваха и играеха на карти, четяха и сменяха памперси. Някой току хукваше зад ъгъла да използва химическите тоалетни, после се връщаше на бегом да благодари на съседа, който му пазеше мястото.

Предния ден Бърк беше чакал три часа, за да се срещне с Коваленко, след което го уведомиха, че легатът не е в състояние да го „вмести в програмата си“. Най-ранната дата за среща била след три седмици.

Три седмици! Три седмици, в които „Ахерн и съдружници“ щеше да остане затворена, информацията за Уилсън щеше да събира прах, а Стария най-вероятно щеше да се пропие до смърт.

Когато се върна от пътешествието си до Белград и Любляна, Бърк завари бащата на Кейт да тъне в самосъжаление.

— Аз съм като часовник, който навиваш с ключе — каза той и се изкиска, — и усещам как пружинката ми се развива… — И в случай че Бърк не е схванал мисълта му, повтори с вдигната вежда: — Развива се.

Бърк беше отсъствал няма и седмица, но за тази седмица Томи беше стигнал фазата, в която трезвеността беше несъществуващо състояние. Започнал беше да пие по едно малко със сутрешното кафе, колкото да си отворел очите. Повечето следобеди се налагаше някой от приятелите му да го изпраща до вкъщи.

Както Бърк виждаше нещата, срещата му с Коваленко не търпеше отлагане, със или без евентуалната заплаха, свързана с плановете на Уилсън. Докато чакаше, звънеше през десетина минути в посолството от мобилния си. Всеки път му казваха, че господин Коваленко е на заседание, не е в кабинета си или че е наредил да не го свързват с никого. Всеки път Бърк оставяше съобщение на секретарката му, че въпросът е спешен. Но продължаваше да удря на камък.

Ако зависеше от Томи, това щеше да е краят на всичко. Стария смяташе, че трябва да оставят нещата в ръцете на ирландските съдилища. Адвокатът им беше убеден, че ще спечелят, защото не са направили нищо нередно. Но можело да мине известно време, преди делото да стигне до изслушване.

— Колко време? — беше попитал Бърк.

— Ако имаме късмет — отвърна адвокатът, — до края на юни трябва да назначат дата.

— Юни! — извикаха едновременно Бърк и Стария.

А адвокатът присви очи и каза:

— Или юли.

Затова сега Бърк стоеше под лекия майски дъжд пред посолството. Писнало му беше да виси и да звъни. Ще причака гадното копеле и толкова.

Срещал се беше с Коваленко само веднъж — на „разговора“ в службата на Гарда. Но щеше да го познае веднага. Подпухналото лице, нацупената уста, свинските очички… На няколко пъти му се стори, че го вижда да излиза. Но всеки път се оказваше някой друг.

Наблюдението е странно занимание. Скучно до припадък… освен когато не е и тогава адреналинът ти скача до небесата. Изисква същия вид нефокусирано внимание, необходимо и при шофиране на дълъг път. Да си там и да не си там едновременно. Като котката в затворената кутия от прословутия експеримент на Шрьодингер^[1].

Започваше да усеща, че се набива на очи. Беше въпрос на време кога някое лондонско ченге или служител от охраната на посолството ще дойде да го пита какво търси тук. Към тези притеснения се прибавяше и страхът, че може да е изпуснал плячката си, че Коваленко може да излязъл от друго място. Все някъде трябваше да има паркинг — зад сградата или подземен. Коваленко може би идваше на работа с кола, което означава, че Бърк изобщо няма да го види, когато си тръгва. Почти се беше отказал, когато Коваленко се появи иззад ъгъла.

Биваше го да разпознава ченгета. Имаше нещо специфично в стойката им, в походката. Колкото до Коваленко, толкова му личеше, че е ченге, все едно беше униформен. И в известен смисъл наистина носеше униформа. Косата му беше сресана така, че следите от зъбите на гребена се бяха запазили в обилното количество гел. Плюс костюм, синя риза и вратовръзка на райета. В дясната си ръка, малко под задължителния ролекс на китката, държеше лъскаво дипломатическо куфарче. Походката му беше на човек, който ползва привилегията да носи пистолет в страна, където хората презират оръжието.

Бърк го последва зад ъгъла и влезе след него в „Крилете на славея“, малък пъб с тежка махагонова ламперия и големи прозорци. Вътре беше пренаселено и задимено, клиентелата представляваше смесица от млади мъже, които говореха за ценни книжа, и млади продавачки от Бонд Стрийт, които бяха красиви.

На бара, където стоеше Коваленко, имаше много хора. Агентът най-после улови погледа на бармана, поръча, плати и след миг вече държеше чаша червено вино. От разменените реплики ставаше ясно, че тук Коваленко е редовен клиент. Сигурно се отбиваше всеки ден след работа.

Агентът на ФБР седна на пейката до малка маса в ъгъла, близо до двама млади, които се гледаха в очите над халби бира. Бърк застана зад един празен стол.

— Свободно ли е?

Коваленко махна щедро с ръка — заповядайте.

Бърк се подразни, че не го позна. Изобщо не реагира на присъствието му, седеше си на стола и си зяпаше ноктите. Които, както забеляза Бърк, очевидно се радваха на добри грижи. В кръчмата беше шумно, звуковият фон се усилваше и утихваше като хор на насекоми през лятото, с неочаквани върхове и спадове. Бърк се наведе напред.

— Проследих ви дотук — каза той.

Коваленко сви вежди. Явно не го беше разбрал. Наведе се на свой ред и килна глава на една страна, за да го чува по-добре.

— Моля?

Бърк стана от стола си и се премести на пейката до Коваленко, притискайки го в ъгъла.

— Проследих ви дотук — повтори Бърк.

Коваленко примигна. Намръщи се. Стрелна поглед наляво и надясно, после го спря върху ръцете на Бърк. Понеже бяха празни и на масата, легатът се поотпусна.

— И защо?

Бърк поклати глава и се изсмя горчиво.

— Дори не се сещате кой съм, нали?

Коваленко вдигна чашата си. Отпи. Оставя я на плота. Изгледа Бърк от горе надолу. После се изкиска и каза:

— Дъблин.

— Да.

— Вие сте онзи, които не беше чувал за Айн Ранд. Бърк, ако не се лъжа?

— Да.

Коваленко го изгледа преценяващо.

— Добре… и какво мога да направя за вас, господин Бърк?

— Ами, надявах се… сигурно си спомняте. Наложихте възбрана върху кантората ни. Фирмата на моя тъст. Надявах се да оправим това.

Коваленко се отпусна. Облегна се на стената и цялото напрежение се отцеди от тялото му. Погледна към Бърк все едно беше прозрачно стъкло и въздъхна. Което още повече вбеси Бърк. Но той потисна яда, бръкна в джоба си и извади картонче, на което беше принтирал следната информация:

Джак Уилсън

пощенска кутия 2000

Уайт Диър, Пенсилвания 17887

(затвор „Алънуд“)

университет „Станфорд“

„Векторни изчисления при скаларните двойки“

— Прав бяхте за онзи тип — каза Бърк и даде картончето на Коваленко. — Той е опасен.

Коваленко погледна картончето.

— Това за господин Д’Анкония ли е?

Бърк кимна.

— Това, предполагам, не е настоящият му адрес — каза агентът. — Иначе не бихме имали никакъв проблем с него.

— Да, излязъл е…

— А това какво е? — попита легатът и вдигна картончето, така че Бърк да види къде сочи. — Векторни изчисления… нещо си.

— Заради това Уилсън е отишъл в Белград — обясни Бърк. — Заради човек на име Тесла.

— Изобретателят?

— Да. — Бърк остана изненадан, че агентът от ФБР е чувал за Тесла.

— И каква работа има господин Уилсън с един мъртъв изобретател? — попита легатът. — Нещо като научен проект ли?

Бърк не обърна внимание на сарказма му.

— Мисля, че се опитва да конструира оръжие.

Коваленко се изкиска.

— Оръжие! Е, направо нямам думи. Току-виж изобретил катапулта.

Бърк възнагради с усмивка шегата му, после кимна. Дошъл беше да обясни на този човек защо Уилсън трябва да бъде взет на сериозно, но когато започна да говори, легатът вдигна ръка като пътно ченге.

— И ако исках да говоря с този господин Уилсън, къде бих могъл да го намеря?

Бърк поклати глава.

— Не знам.

— Не знаете.

— Не точно поне.

— А колко точно? — попита Коваленко. — В Китай ли е? В Бразилия?

— Не знам къде е. Знам само нещата, които са на картичката — името му, за „Алънуд“, че е учил в „Станфорд“. И никак не ми беше лесно да ги науча. — Направи пауза. — Вижте, мисля, че трябва да вземете на сериозно този човек. Той е…

— Нека ви кажа нещо — прекъсна го с отегчен глас Коваленко. — Имам триста неща на главата си. Имам терористични клетки — истински терористи с истински бомби — на север. Имам проблеми с товарни кораби и мръсни бомби, с китайци и с чеченци. Да не споменавам нигерийците, които са забъркани във всичко. И какво още? Предстои ми операция. На жлъчката! Осъзнавате ли колко сериозно е това?

На Бърк му идеше да го убие.

— Кое колко е сериозно? — попита той. — Бомбите или вашата жлъчка?

Коваленко се усмихна сякаш Бърк току-що му беше дал зелена светлина да направи нещо.

— Позволете да ви обясня — каза той. — Седим си двамата с вас тук, заедно, и си говорим. Какво е това? Това е сътрудничество. Искате да вдигна възбраната върху бизнеса ви? Искате да оттегля обвинението? Помогнете ми да намеря този тип.

— Нали това правих досега — каза Бърк.

Коваленко поклати глава и въздъхна в израз на безгранично търпение.

— Не точно. — Отпи отново от виното си. — Вярно! Много бих искал да си поприказвам с този господин… — погледна към картончето — Уилсън. Но трябва да съм откровен с вас. Той далеч не е в челните места на списъка ми с приоритети. Пък и — той размаха картончето, все едно се е намокрило и иска да го изсуши — каква полза бих имал от това? Нищо ново не ми давате.

— Ама това му е името. В затвора сигурно пазят архив. „Станфорд“… Лесно ще го намерите.

Коваленко сви рамене.

— Може и така да е. Но с какво ще помогне това на вас? Ако аз го намеря?

Бърк не можеше да повярва на ушите си. Коваленко се засмя.

— Искате да отворите кантората, нали?

Бърк кимна.

— Добре — каза Коваленко, — как й беше името? — Намръщи се, все едно се е замислил дълбоко. — „Ахмаци“ ООД или нещо такова, да? Искате „Ахмаци“ ООД да заработи отново. Няма проблем. Само че преди това ще си намерите клиента! И гледайте да го намерите, преди да съм го намерил аз. Защото ако аз го намеря пръв, няма да спечелите нищо. Разбирате ли какво ви казвам? Не ми разправяйте къде е бил преди два месеца. Защото това не ми помага.

Бърк си пое дълбоко дъх и преброи до пет.

— Да кажем, че наистина го намеря…

— Тогава имаме сделка — отсече Коваленко във внезапен пристъп на щедрост. — Ще кажа на Гарда да ви остави на мира и ще се върнете към онова, което правите най-добре — прикриването на хора, който мамят с данъците си.

Бърк си пое още по-дълбоко дъх. Наистина му идеше да го цапне тоя. Вместо това каза:

— Откъде да знам, че ще си спазите думата?

Коваленко вдигна рамене.

— Защото винаги правя онова, което съм казал. А междувременно не ми се обаждайте. И не тормозете секретарката ми. Тя е достатъчно заета, а колкото и невероятно да звучи, аз си имам други приоритети.

Други приоритети. Това вече преля чашата. Бърк седеше, гледаше червената мъгла да се спуска пред очите му и се чудеше дали да зашамари копелето, или да го тресне с глава. Това нямаше да оправи нещата, но щеше да му осигури чувство на предълбоко задоволство — пък било то и за кратко.

Коваленко нямаше откъде да го знае, но Бърк беше избухлив човек. Имаше проблем с контролирането на гнева. Родителите му се бяха постарали да изкоренят този недостатък на характера му, водеха го чак до Шарлотсвил да тренира карате най-вече защото цивилизоващият ефект от това да се покланяш на противника си действаше успокоително на майка му.

„Ако шамаросам тоя тъпанар, мислеше си Бърк, няма да стане кой знае какво. Освен ако не извади пищов и не ми пръсне мозъка. Така че може би е по-добре да го приспя за кратко — да го сграбча за тъпата вратовръзка, да го раздрусам и да го фрасна с глава.“ За миг планът му се стори добър. Но само за миг. Нападение срещу агент на ФБР можеше да свърши само по един начин — Бърк щеше да се озове зад решетките, а Стария щеше да се пропие окончателно. И въпреки това…

Все още размишляваше върху проблема, когато видя, че девойката до него се е свила към гаджето си и само дето не му е седнала в скута. Изглеждаше уплашена до смърт. Същото, важеше и за Коваленко, осъзна Бърк, макар той да го прикриваше донякъде.

Изправи се. Адреналинът му спадаше бързо и водеше след себе си празнота и дезориентация. Бърк се обърна, проби си път през множеството в кръчмата и изскочи на улицата. Там спря за минутка със затворени очи и вдигнато под слабия дъжд лице.

 

 

Бурен ден в Ирландско море. Фериботът танцуваше в дъжда, разоравайки водата с шапки от бяла пяна. Бърк стоеше до парапета на палубата под пръските откъм носа и трепереше зиморничаво. Гледаше водата, но мислите му бяха в Лондон. Щеше да е страхотно, ако беше смотал набързо онова феберейско копеле — щеше да е грешка, да, но пък сладка грешка. А повече едва ли щеше да го види.

Централната каюта на ферибота беше пълна с ученици от началните класове — всичките с униформи, на път към дома след екскурзия до големия град. Кипяха от енергия, закачаха се и викаха, не спираха и за миг да се движат, смееха се в захлас.

За разлика от него. Чувстваше се като рак отшелник, прегърбен в топлото си яке, потънал в мрачни мисли.