Джон Кейс
Танцуващият с духове (28)

27.

Словения

13 април 2005

Езерото Блед беше само на осемдесет-деветдесет километра от Любляна, но на половината път след град Крани по предното стъкло на взетата под наем кола започна да бие суграшица. Движението се забави, а виещото се в планинските подножия шосе стана хлъзгаво. Мъгла избели и сгъсти въздуха. След два часа Бърк се допързаля до Блед, стиснал до побеляване волана и залепен за задните светлини на един черен мерцедес.

Гледката беше забележителна. Малко градче край зелено като изумруд езеро, Блед се гушеше в сянката на стар замък от единадесети век, кацнал на стръмна скална стена. Юлийските Алпи се извисяваха на заден план.

Градчето гъмжеше от скиори и мина повече от час, докато Бърк намери свободна стая — в грандхотел „Топлис“, позагубила блясъка си чудата постройка, която навяваше спомени за романите на Агата Кристи.

Стаята беше скъпичка, което напомни на Бърк, че трябва да направи нещо по въпроса с парите. Спестяванията му се топяха като априлски сняг, а парите от застраховката живот на Кейт беше дарил без остатък на „Лекари без граници“.

Дръпна завесите, които покриваха високите френски прозорци на стаята, и плъзна поглед през снега към мержелеещите се светлинки в средата на езерото. От едно списание в самолета беше научил, че там, в снега, на единствения словенски остров, има църква от седемнайсети век. Църква с вълшебна камбана. Удариш ли я, всичките ти желания ще се изпълнят.

Извади две шишенца с уиски от минибара и ги изля в голяма чаша. Излезе на балкона, избърса снега от плетения стол, седна и впери поглед в езерото.

Желанията са странно нещо, помисли си той и придърпа пешовете на палтото си. Първо, винаги са в ограничена наличност. Никой няма хиляда желания, да речем. В приказките ти се полага само едно, освен ако не си истински късметлия — тогава получаваш право на три. Така или иначе, не бива да се прахосват. Не ги хабиш за нещо, което можеш да получиш и сам — като билети за мач на „Лейкърс“ например — или което можеш да направиш сам. Като да прецакаш Коваленко например.

Желанията не са и молитви също така. Молиш се за възможности, обикновено крайно невероятни. (Мили Боже, нека тя оздравее.)

Желанията са за изгубени каузи, за истински чудеса.

Отпи от уискито и примижа срещу вятъра, който духаше откъм езерото. Едва различаваше силуета на църквата в далечината — на църквата и нейната камбанария. „На Кейт тук щеше да й хареса“, помисли си той. А после, загледан в църквата: „Иска ми се да си тук.“

 

 

Утрото беше небесносиньо, студено и ясно, слънцето режеше снега на филийки. За изненада на Бърк пътят до къщата на Лука Чеплак беше почистен и се придвижи дотам само за няколко минути. Понесъл две бутилки водка в плик от безмитния магазин, Бърк изкачи грижливо изметените стъпала и потропа на вратата. Въздухът беше свеж и ухаеше на дим от дърва. Под навес край къщата бяха складирани цепеници, така прецизно, че оформяха цвете в центъра си.

Мъжът, който отвори вратата, приличаше на Джепето, както го рисуваха в книжките за Пинокио — нисък, жилест и с пакостливо лице, което грейна при вида на плика.

— Ааа — проточи той. — Господин Бърк? Виждам, че ми носите подарък. — Джепето потри ръце. — Подаръци приемаме всякакви. Влезте, влезте.

В каменната камина припукваха съчки. Старецът извади бутилките от плика, захвърли меката хартия на опаковките и под тях се облещиха първо синя бутилка „Скай“ (Аааа!), после бутилка „Грей Гууз“, която Чеплак целуна. Ухилен до уши, той вдигна едната бутилка, после другата и така няколко пъти, все едно тренираше с гири, а накрая навири „Грей Гууз“, като да обявяваше победител в боксов мач.

— Само по две глътки — каза той, — колкото да подхванем разговора — да?

Бърк не пиеше преди обяд. Понечи да откаже предложението, но в последния момент реши друго.

— И още как — каза той.

Чеплак отиде в кухнята, а Бърк се възползва от възможността да огледа редицата рамкирани снимки на полицата над камината. Бяха черно-бели и очевидно много стари. На една от тях елегантен мъж в костюм от три части стоеше на преден план, а зад него се ширеше нещо като картофена нива. Най-отзад се виждаше някаква конструкция — все едно Айфел и Франкенщайн са обединили усилията си с идеята да построят небостъргач. Над ниска тухлена сграда се издигаше дървена кула, сигурно трийсетина метра висока, увенчана с гигантска метална полусфера, която би стоплила сърцето на Супермен и компания.

— А! Виждам, че вече сте се запознали с маестрото — ревна Чеплак, появявайки се в стаята с бутилката „Грей Гууз“, две чаши и чиния със сирене и солени бисквитки върху рисуван метален поднос.

— Маестрото?

— Тесла! При кулата Уордънклиф, разбира се. — Чеплак му подаде едната чаша и вдигна своята за тост. — Na zdravje!

— Наздраве!

Старецът изгълта водката на екс. Бърк последва примера му. Чеплак си пое дълбоко дъх, всмуквайки без остатък алкохолните пари.

— Добро е, а?

Бърк кимна. Гърлото му гореше.

— Така! — Чеплак махна към кресло пред камината. — Сядайте.

Стаята е прекрасна, помисли си Бърк, прекрасна в еклектичната си смесица от лъскави дървени мебели с антикварна стойност и съвременни техни събратя. Една от стените беше остъклена изцяло и отваряше гледка към езерото. Вдясно се виждаше и островът. Миниатюрни фигурки, черни на фона на белия сняг, се движеха между брега и острова.

— Поклонници — обясни Чеплак. — Миналата година през април се придвижваха с гребни лодки. Но тази година зимата май никога няма да свърши. — Задържа поглед върху гледката още миг, после се обърна към Бърк. — Ами вие! Вие също сте поклонник!

Бърк килна глава.

— Аз ли? Защо?

— Дошли сте да видите тетрадките.

— Всъщност…

— Баща ми Юри — може да знаете — е бил асистент на Тесла трийсет години. Странна двойка са били двамата. Маестрото — два метра висок, като баскетболист! А моят баща — като мен, метър и шейсет! Джудже!

Бърк се засмя и разкопча горното копче на ризата си. Водката отвътре и огънят отвън започваха да го сгорещяват.

— Сигурно се чудите как са се запознали, нали? — продължи Чеплак. — Ще ви кажа. Баща ми пристигнал в Ню Йорк през 1885-а. Бил на четиринайсет години и имал два-три долара в джоба си, не повече. Английският му никакъв го нямало. Нито дума! Здрасти, довиждане, да, не — най-много толкоз! Нито приятели, нито роднини. Но знаел за онзи известен сърбин, дето живеел в Ню Йорк. И отишъл да го види. Това бил Тесла, разбира се! Поговорили си на сръбски. Баща ми работил за Тесла трийсет години и през цялото време двамата си говорели на сръбски.

— Уха — каза Бърк. — И вие ли сте били в Ню Йорк по онова време?

Чеплак изсумтя.

— Не. Даже не съм бил роден тогава. — Направи пауза, зае геройска поза и вдигна брадичка, за да се очертае профилът му. — Колко години ми давате?

Бърк вдигна рамене.

— Осемдесет.

Чеплак отпусна разочаровано глава.

— Много сте добър! Точно на осемдесет съм.

— Говорехте за баща си…

— Работил за Тесла до 1915-а. Бедни години били тогава. Нямало пари. Тесла се местел от хотел в хотел. Хранел гълъби в стаята си и го изхвърляли. Баща ми вече работел в „Консолидейтид Едисон“. И давал по малко пари на Тесла, колкото да преживява. — Тук Чеплак-син направи пауза. — Представете си само този велик човек! Изобретил е всичко — променливия ток, радиото, стотици патенти и така нататък! За него пишат в най-големите списания, бил е на корицата на „Тайм“… а не може да си плати сметката за хотела! — Чеплак поклати глава и се изсмя горчиво. — След десет години се появявам аз като голяма изненада за родителите си. Връщаме се в Словения. Край на историята. — Старецът изгълта водката си. — Така — каза той. — А сега за тетрадките. Откъде искате да започнем?

— Всъщност не дойдох, за да видя тетрадките — каза Бърк. — Не съм учен и едва ли бих разбрал написаното в тях. — Спря и се поправи: — Е, със сигурност не бих го разбрал, ако трябва да сме точни.

Чеплак потърка с пръсти брадичката си и огледа преценяващо Бърк.

— Вие… сте журналист… или писател. Сигурно пишете книга за маестрото, да?

— Не — каза със съжаление Бърк. — Дойдох да ви питам за друг човек, който е бил тук и който, за разлика от мен, е дошъл, за да види тетрадките. Един американец — може да си го спомните. Казва се Джак Уилсън.

Нещо прекоси лицето на стареца. Бърк следеше внимателно изражението му — стори му се, че долавя неприязън или тревога. Може би и от двете по малко.

— Да, беше тук — каза Чеплак. — Стоя дълго. На същото място, където седите вие в момента. Седя и чете. Дни наред — седи и чете. И прави изчисления.

Старецът стана и отиде до прозореца. Вдигна бинокъл пред очите си, загледа се в езерото, после се изсмя с глас.

— Елате да погледнете! — настоя той и подаде бинокъла на Бърк. — На стъпалата пред църквата. Според легендата, ако младоженецът пренесе булката догоре, значи бракът им ще върви по мед и масло. Само че онзи нещастник, виждате ли го? Той е по-дребен и от мен! По-добре тя да пренесе него.

Бърк видя за кого му говори старецът. Мъжът се беше превил на две и влачеше невестата си на гръб. Чеплак напълни отново чашите им.

— Ето това наричам аз любов! — каза той.

Връчи чашата на Бърк, чукна я в своята и изгълта водката на един дъх.

Бърк отпи пестеливо, докато Чеплак слагаше нова цепеница в камината.

— Знаете ли къде е отишъл Уилсън след това? — попита той.

Чеплак вдигна рамене.

— Каза, че се прибира у дома. Сигурно е имал предвид Щатите.

— Спомена ли къде по-точно?

Старецът поклати глава.

— Я ми кажете — погледна го той. — Защо се интересувате толкова от този човек?

Бърк си беше подготвил легенда — измислил я беше в самолета. Но сега реши, че ще е по-просто, ако се придържа към истината.

— Имахме бизнес споразумение. Не се получи.

Старецът кимна вещо.

— Дължи ви пари.

Бърк поклати глава.

— Не, по-лошо е — каза той. — Възникна проблем с полицията.

— Полицията? — Лицето на стареца се набръчка от притеснение. — Той престъпник ли е?

Бърк махна неопределено с ръка.

— Според ФБР е терорист.

Чеплак затвори очи, сведе глава и започна да разтрива слепоочията си.

— Сигурен ли сте?

Бърк посегна към водката.

— В нищо не съм сигурен. Знам само, че наложиха възбрана на бизнеса ми заради него.

— И ако не го намерите, какво ще стане?

— Ще предам на ФБР всичко, което съм успял да открия. След това зависи от тях.

Чеплак кимна замислено. След миг каза:

— Лошо.

Бърк вдигна поглед към него.

— Вашето ФБР — измърмори Чеплак, — те знаят за Тесла. Когато починал, взели всичките му документи.

— Знам — каза Бърк. — Четох за това.

— Ако дойдат тук — лошо — продължи Чеплак.

Бърк се опита да го успокои.

— Нищо нередно не сте направили.

Чеплак изглеждаше все по-разтревожен.

— Онези от ФБР, ако дойдат тук, май няма само да четат. Могат да вземат тетрадките. — Може да беше от светлината, но на Бърк му се стори, че съзира сълзи в очите на стареца. — По-добре да не идват — заяви накрая Чеплак. — По-добре вие да намерите онзи.

Бърк вдигна скептично рамене.

— Може би аз ще успея да ви помогна — каза старецът.