Джон Кейс
Танцуващият с духове (16)

15.

Тираспол — Шариах

Руският самолет се движеше по пистата с вдигнати задкрилки, тресеше се и ревеше, набирайки скорост за излитане. Стена от борови дървета се притискаше към загражденията, все по-висока и по-висока, а после изчезна надолу. Вибрациите на самолета също изчезнаха, заменени от ритмично пулсиране, а Тираспол се смали под крилата му като зле сглобено градче от детски конструктор насред зимен пейзаж.

Седнал в пилотската кабина с Белов, пилота и инженера, Уилсън се успокои, когато самолетът изви на юг. Руснакът запали пура, всмукна жадно и кимна към лявото крило.

— Изгорели газове! Виждаш?

Уилсън погледна през прозореца. Силна турбуленция къдреше въздуха над крилото отляво.

— Какво?

Белов описа изящна дъга с ръката си и пурата остави нежна димна пелена във въздуха.

— Руският гений слага мотора отгоре, а не под крилото — така може излита от по-къса писта. Ами кацане! Каца на всякакви писти без проблем. В Африка винаги кацаме на трева. Изобщо голяма работа. С обикновен самолет не става.

— За сметка на какво обаче? — попита Уилсън.

Белов вдигна рамене.

— На размера. С Ан-12 мога да натоваря двайсет тона, не десет! — Размаха пръст във въздуха. — Но тогава ми трябва по-дълга писта, най-малко километър и половина.

Уилсън погледна през прозореца. Самолетът беше набрал височина и левият двигател се виждаше ясно. Прикрепен беше в предната част на крилото и изгорелите газове се точеха над елероните.

— Може ли да се прехвърля отзад — да видя как са приятелите ми?

— Разбира се! Няма проблем! — каза Белов. — Но никакво готвене!

Уилсън го погледна неразбиращо.

— Какво?

— Никакво готвене! Какво не разбираш?

— Шегуваш се.

Белов поклати глава.

— Виж пода! Понякога араби мислят, че щом е метал, значи може! Нищо не разбират те. Затова им кажи — никакво готвене.

— Ще им кажа.

— Добре.

Уилсън разкопча предпазния колан и стана. Просналото се до хоризонта Черно море се виждаше през прозореца.

— Колко е пътят до Шариах? — попита той.

— Пет часа — отговори Белов. — Може би шест.

Пилотът се обърна към него.

— Понякога имаме проблеми в иракското въздушно пространство.

— Какви проблеми? — попита Уилсън.

— С F-16.

Уилсън излезе от пилотската кабина и отиде при Халид и Зеро, настанили се на сгъваеми метални столове, прикрепени с болтове към стените на корпуса. Пушеха цигари и държаха спортните сакове в скута си. На пода пред тях тъмнееше спомен от нечий опит да си приготви топъл обяд.

Уилсън се огледа.

— Всичко наред ли е?

Халид се изкиска.

— Ще се насере от страх — каза той и кимна към Зеро.

— Е… — каза Уилсън, после продължи след кратка пауза: — Да ви питам нещо.

Халид вдигна вежди, все едно искаше да каже: „Стреляй.“

— Да сте се обаждали по телефона снощи?

Халид се намръщи.

— Не. На никого не съм се обаждал. Той също. Не сме.

— А по интернет? — продължи да разпитва Уилсън.

Самолетът пропадна във въздушна яма и Зеро пребледня като платно.

Халид се намръщи още повече, после изражението му се смекчи от смущение. Явно смяташе, че Уилсън е ядосан заради хотелската сметка и побърза да обвини приятеля си.

— Ми да — призна той от името на Зеро. — Докато се къпех, Зеро влязъл в някакъв порносайт. Бях в банята пет-десет минути. Като излязох и видях какво прави, го накарах да излезе от нета.

— Няма проблем.

— Най-много петнайсет минути…

— Не се тревожи за това — каза му Уилсън. — Исках да знам дали сте се свързали с Хаким. Да сте получавали някакви имейли от него?

Халид поклати облекчено глава.

— Не — каза той. — Нищо не сме получавали от Хаким.

 

 

Кацнаха в Шариах малко след три.

Слизането от самолета беше като да излезеш от кино в разгара на следобеда. Блъсна ги нечовешка жега, а небето се блещеше оцъклено. Уилсън затърси слънчевите си очила, присвил очи почти докрай. Локви бензин, истински или илюзорни, лъщяха по пистата. В далечината няколко белезникави като кост сгради трептяха в нажежения въздух.

— Дубай — каза Белов, вдигнал брадичка към хоризонта.

Малък камион се прикачи към самолета зад тях и го повлече бавно към хангар в края на пистата.

— Колко време ще останем тук? — попита Уилсън.

— Излитаме довечера. Гладен?

— Бих хапнал, да — каза Уилсън.

— Добре. Ела. Ще ти намеря хубаво сако.

— Къде отиваме?

— В Дубай. Няколко километра.

— Защо ще ходим там?

— За чай — отвърна Белов.

— Чай?

— Със сандвичи! — Доловил скептицизма на Уилсън, руснакът сви извинително рамене и каза: — В Москва щях да те заведа в публичен дом. Да се разведриш малко, да? Тука? В арабския свят? Тука — чай.

 

 

Уилсън за пръв път се возеше в бентли. Хареса му.

Хареса му и „Бурж Ал Араб“. Построен така, че да прилича на рибарско платно, хотелът възправяше снага на триста метра от крайбрежната линия в края на издигнато над океана бетонно шосе, което го свързваше с плажа Джумейра. Белов уведоми Уилсън, че хотелът имал най-високия атриум в света, най-високо разположения тенис корт и най-скъпите стаи.

— И… подводен ресторант! Какво ще кажеш?

— Звучи ми неудобно — осведоми го Уилсън. — Като недомислица ми звучи.

Белов се намръщи, после се засмя неуверено, сякаш смяташе, че е пропуснал някаква шега, но предпочита да не си признава. Когато влязоха в атриума, метрдотелът улови погледа им и ги заведе до застлана с ленена покривка маса близо до фонтана. Палмови дървета шумоляха под повея на изкуствен бриз, голяма водна струя се изстрелваше високо във въздуха, на трийсетина метра и повече, падаше и се изстрелваше отново. Деца тичаха с викове между масите и разбиваха на пух и прах благоприличието. Температурата на въздуха беше около осемнайсет градуса и Уилсън потръпна въпреки сакото.

— Хей! — възкликна Белов и посочи към другия край на просторния атриум, където свита от кандидат-гангстери следваше мускулест чернокож мъж към асансьорите. — Фифти Сент! Знам го него. Искаш да ви запозная?

— Може би друг път — спря го Уилсън.

Руснакът сви рамене, после даде знак на един от сервитьорите.

— Чай за двама — поръча му той.

Сервитьорът затвори очи, сведе глава и се оттегли на заден ход със заучена усмивка. Белов се облегна назад и плъзна лукав поглед към Уилсън.

— Е, минахме половината път — каза той.

— Почти.

— Десетина километра, не повече. Кой ти брои?

— Дано все пак ги брои някой — отбеляза Уилсън и се огледа. — Макс…

— Какво?

— Защо сме тук?

Белов сви рамене.

— Нали казах! Да заредим! Конго — далече.

— Не, имах предвид тук. Във Вълшебното царство или както там го наричат.

— „Бурж Ал Араб“. Всички го знаят това място. Много е известно!

— И значи какво… като туристи?

— Не туристи! Правим се на почтени хора. Хубаво.

Уилсън тръсна глава сякаш да я прочисти.

— Колко време е необходимо, за да презареди самолетът?

— Половин час.

Уилсън си погледна часовника.

Белов се наведе над масата и сниши глас.

— Няма само да заредим.

— Така ли?

Руснакът кимна с глава.

— Какво тогава? — попита Уилсън.

— Ще боядисваме.

— Ще боядисваме?

Белов вдигна ръка с почти събрани палец и показалец.

— Малко. На опашката. Където е номер. — Гласът му се сниши с една октава и двайсет децибела. — Ще ти кажа нещо поверително.

— Добре…

— В хангара има две анчета.

Уилсън свъси вежди в размисъл.

Белов продължи:

— Затова боядисваме. После сменяме и транспондери. Вторият Ан излита за Алмати. Знаеш Алмати?

Уилсън поклати глава.

— Лайняно градче. Не е важно — каза Белов. — Но става за отвличане на вниманието. Като се стъмни, първият Ан вдига гълъбите. — Облегна се назад, доволен и смутен едновременно, сякаш току-що е обяснил общата теория на относителността на човек от опашката в супермаркет. — Разбираш?

Преди Уилсън да е отговорил, сервитьорът се върна с количка, отрупана с кани гореща вода и подноси с миниатюрни сандвичи. Предложи им голяма кутия с богат избор от различни видове чай. Уилсън си избра „Английска закуска“, Белов — смес от ехинацея, боровинки и корени на коприва.

— За чакри — обясни с известно смущение руснакът.

— Отличен избор — каза сервитьорът и се оттегли.

Белов се наведе напред.

— Какво знаеш за Конго?

Уилсън поклати глава.

— СПИН и диаманти. Било е белгийска колония. Изобилни ресурси, голяма бедност. — Замисли се и добави: — Освен това се избиват един друг.

Белов кимна.

— За пет години три милиона мъртви.

Уилсън опита един сандвич — комбинация от крема сирене, дюля и сьомга върху равностранен триъгълник от бял хляб без кора. Не беше лошо, но трябваше да изяде поне десетина такива, за да усети пълноценно вкуса им. Пробва друг — ръжен хляб с масло и фино нарязани репички. Този беше още по-добър.

— Има злато там — довери му Белов. — Също мед и… каквото се сетиш. Там, дето отиваме, в провинция Итури… Близо е до Уганда, сещаш се? Красиви планини, прекрасни… — Затвори очи за миг, после рязко ги отвори. — Но! Онова място е смърт. От десет години се бият. И според мен никога няма спрат.

— Кой стои зад това? — попита Уилсън.

— Ти! Аз! Всички! — После изстреля серия от абревиатури.

Уилсън погълна още един сандвич. Опита се да познае какви са съставките. Дижонска горчица и сос от червени боровинки. И малки парченца пуешко.

— Онзи тип, с когото е уговорена сделката…

— Командир Ибрахим. Той е угандиец, така че… говори английски добре!

Уилсън го изгледа озадачено.

— Щом е угандиец, какво прави в Конго?

— Диамантени мини — каза Белов. — Близо до Бафуазенде.

— Което е къде?

— На река Линди. На трийсетина километра от пистата. — Белов се ухили. — Територия на пигмеи. Един съвет — не се ебавай с тях.

Уилсън се облегна назад. „Ще се случи“, мислеше си той. Огледа се в опит да си го представи. Място като това, но хиляди пъти по-голямо. Системите се сриват, осветлението угасва. Фонтанът замира, температурата бързо се покачва без климатиците. Не! Има генератори, нали? „Спасени сме!“ Осветлението се включва с примигване и всички си отдъхват. Прилив на смях и реплики, а после — уви! — и генераторите угасват. Храната започва да се разваля, смрад се разнася навсякъде. Може би — само като идея — хората няма как да излязат. Вратите са автоматични и тежат цял тон. Ако няма как да излезеш и останеш заключен вътре… след два дни ще е като във филм на Джордж Ромеро. От мисълта го напуши смях. „Мълчанието на агнетата“ откъдето и да го погледнеш. Всички тези хора, сервитьорите и шейховете, бизнесмените и мутрите — затворени в този огромен буркан и се пържат в собствен сос. А Фифти Сент има грижа за забавната програма.

— Какво е толкова смешно? — попита Белов.

Уилсън поклати глава, осъзнал, че се е засмял на глас.

— Нищо, аз просто… Е, и каква е програмата, след като пристигнем в Конго?

Белов сви рамене.

— С кола до Бафуазенде. Срещаме се с командир Ибрахим да си поприказваме хубаво. Ако всичко наред, ти си получаваш паричките. На следващия ден пътуваш за Кампала.

— Какво има в Кампала? — попита Уилсън.

— Летище. Врата към света.

— А ти?

— Обратно към Шариах.

Уилсън отпи от чая си. Осъзна, че замине ли си Белов, той остава сам — ако не броим Зеро и Халид — в компанията на четири милиона долара във вид на диаманти.

— Да те питам нещо — каза той.

— Какво?

— Този тип, Ибрахим, той е доста близък с Хаким, нали?

Белов кимна.

— Какво ще стане, ако аз изчезна?

Белов се намръщи. След миг каза:

— Зависи.

— От какво?

— От диамантите. Ако ти изчезнеш — тъжно! Ще поплачем в Шариах, в Бейрут, но… ще продължим напред. Освен ако диамантите не изчезнат с теб. Тогава — голям проблем. За всички. И за полковник Ибрахим също. — Руснакът се ухили и чукна с показалец по слепоочието си. — Виждам, че колелцата се въртят, но… нямай грижа. Хаким пращал много хора в Конго. Досега не сме изгубили нито един!

Уилсън кимна, но не изглеждаше щастлив. Мислеше си за последния имейл на Бободжон.

— Ами Хаким? Какво ще стане, ако той изчезне?

Белов изду бузи. Постоя така няколко секунди, после издиша бавно. Накрая каза:

— Тогава — краят на света, ето какво.