Решат Нури Гюнтекин
Листопад (33)

Трийсет и трета глава

След като Лейля си тръгна, между Али Ръза бей и жена му се разрази голям скандал.

Като се убеди вече, че няма да може с добро да склони Али Ръза бей да приеме дъщеря си, Хайрие ханъм изведнъж премина в атака:

— Мислех, че си мъж, трийсет години не прекърших волята ти. Виждаш докъде стигнахме. Позволи най-сетне аз да решавам. Децата ми се затриха заради теб. Останали ми бяха само Лейля и Айше. Детето ми не може без мен. И аз не мога без Лейля. Ако ще целият свят да я нарича блудница, за мен тя е най-добра от всички. Или ще съм с нея, или…

Хайрие ханъм не довърши, разплака се. Али Ръза бей се усмихна:

— Не се измъчвай повече, ханъм. И аз като теб съм решил. Ще ви оставя. Може би, дай Боже, да се окаже по-добре. Хайде, сега спи спокойно, почивай.

Али Ръза бей бе решил твърдо. Каквото и да се случеше, нямаше повече да остане в къщата. Хайрие ханъм, която на другата сутрин го завари да си стяга багажа, го смъмри като дете:

— Остави тези детинщини… Ти си един сакат старец… Къде си тръгнал в това положение? Ще походиш, походиш и ще се наложи пак тук да се върнеш. Я си стой, не е нужно да ставаш за резил…

За да може да излезе без шум и врява от дома си, Али Ръза бей измисли лъжа:

— Ще отида на гости при роднини в Пендик. Ще се върна.

Намерението му бе да отиде у Фикрет. Цяла нощ бе разсъждавал върху думите й, които тя произнесе на гара Хайдарпаша преди три години: „Закъсаш ли съвсем, можеш да дойдеш при мен, татко. Ако мъжът ми излезе свестен човек, бих се грижила според силите си за теб.“

Тайно хранеше една надежда. Може би Фикрет щеше да го задържи да остане, така би се спасил от унизителното съществуване и позора. В действителност не би искал да бъде в тежест на никое от децата си, но какво можеше да стори; единствено Бог не залиташе, не падаше.

Ала тази надежда на Али Ръза бей остана жива до мига, когато с помощта на полицай в Адапазъръ успя да стигне дома на зетя си на края на една тъмна уличка.

Фикрет, която прибираше софрата след вечерята в пруста, като че ли повече се уплаши и усъмни, но не се учуди:

— Ти ли си, татко? Дано да е за хубаво…

Али Ръза бей не посмя да прегърне дъщеря си, която хладно целуна ръката му, и се задоволи само леко да докосне раменете й. Междувременно забеляза как две деца любопитно впиват неразбиращи погледи в него. После от една врата се появи висок мъж с бели мустаци.

Младата жена, сякаш срамуваща се от стария, уморен, целия в прах човек, изглеждащ толкова жалко, каза:

— Баща ми ни е дошъл на гости.

Гост!… Как го прониза тази дума, тя явно бе необходима да се спомене още с прекрачването му прага на този дом! Сякаш Фикрет искаше да каже на мъжа си: „Спокойно, няма страшно, ще поостане няколко дни и ще си замине.“

— Баща ти е пътувал. Приготви му вечеря! — заповяда мъжът й.

Още с пристъпването в този дом по въздуха, който го бе лъхнал, Али Ръза бей разбра, че дъщеря му не е щастлива.

За няколко години Фикрет се бе състарила, изглеждаше като провинциална жена на средна възраст; на всяко влизане и излизане при приготвяне на вечерята на баща си, се караше на децата, което свидетелстваше, че е изцяло рухнала и изнервена.

Когато след малко Али Ръза бей хапваше картофите, го попитаха за вести от Истанбул. Когато останеха насаме с дъщеря си, без съмнение, щеше да й разкаже всичко. Предпочете да не споделя веднага пред зет си, който все пак бе чужд човек. Затова за тази вечер отговорите му бяха общи и формални. Но те, без да изслушат и част от разказа му, се изнервиха и се раздразниха.

Зетят:

— До нас достигаха разни слухове.

Фикрет със суров израз на лицето си:

— Ах, татко… не ми се сърди, но вината е твоя. Помниш ли как те молех: Татко отвори очи. Това са нехранимайковци. Не върви да си оставиш брадата в ръцете им… Ти послуша ли ме? Не, не…

Мъжът й, окуражен от думите й, отиде по-далече:

— Фикрет е права. Вие сте човек врял и кипял. Били сте на високи постове. Не биваше да отпускате юздите толкова… Би трябвало да отсечете: „Ще бъде, както казвам. Аз така искам!“ Който дръзне да си отвори устата, ритника отзад и право навън… Край, това е! Да съм ефенди в дома си, да съм бащата, ооо, ела да видиш оставям ли на деца и жена да си играят с брадата ми, както казва Фикрет… Какво е това?

— Какво да правим… Съдба.

В къщата живееше още и зълвата на Фикрет, вдовица с две деца. Нямаха свободна стая и постлаха на Али Ръза бей до вратата.

Али Ръза бей не можа да се застои повече от петнайсетина дни в Адапазаръ. И то с мъка. Фикрет му се стори толкова отчуждена, че не можа да сподели нищо от онова, което искаше. А дори дъщеря му да бе проявила желание да го изслуша, какъв бе смисълът да я претоварва, щом нямаше как да го задържи в дома си. Вярно, че дъщеря му навремето бе обещала да се погрижи за него, но и това бе обвързано с друго условие. Момичето тогава бе казало: „Може би ще си имам нормален дом.“ Сега беше ясно като бял ден, че момичето се е сбогувало с тази своя мечта. Тук също бе своеобразен ад. Принудата да живееш тук, имаше друг облик, но беше същото.

Тук Али Ръза бей ставаше свидетел на всекидневните свади на Фикрет със свекърва й, със завареничетата, със зълва й, с мъжа й. Но слава Богу, дъщеря му се бе наложила като твърда и оправна жена.

Започна да предугажда, че причината за част от кавгите е самият той. А един ден чу ясно вика на Фикрет: „Само да съм ви чула още веднъж да споменете името на баща ми… Не бих се поколебала да съборя къщата върху главите ви!“

И без друго момичето имаше достатъчно проблеми тук, а сега и заради него да мърморят.

Същата вечер младата жена, както всяка вечер, откакто бе дошъл, се появи с юрган и дюшек на гърба си, да му постели. Старият рече:

— Фикрет, сърцето ми се къса, като гледам, че се трепеш и заради мен… Ала тази нощ е последната, дъще… Утре си тръгвам, ако ми позволиш…

Али Ръза бей съзнателно не се представяше като „гонен“ или „нежелан“, а с това „ако ми позволиш“. Фикрет остави юрганите и каза:

— Защо бързаш, тате?

— Не бързам, дъще, нали се видяхме достатъчно…

Фикрет се унесе за миг, сетне с тъжен израз изрече:

— Татко!

— Какво, дъще?

Сякаш младата жена бе решила да сподели нещо изключително важно. Но след кратко колебание се отказа, стори й се излишно:

— Значи утре те чака път? Поне си легни раничко. Лека нощ!

Когато тя излезе, старият човек се замисли: „Откъде ми е познато това нейно състояние, този тон?“ Не след дълго се сети.

Синът му Шевкет навремето на няколко пъти се бе държал точно по същия начин.