Решат Нури Гюнтекин
Листопад (32)

Трийсет и втора глава

Дори когато понякога у дома се говореше за децата, името на Лейля не се споменаваше изобщо. Само една вечер Хайрие ханъм несъзнателно бе нарекла Айше Лейля. После бе споделила с Али Ръза бей, че винаги когато затвори очи в полудрямка, си мисли за нея.

На стената висеше стара фотография, на която Али Ръза бей на времето беше събрал децата си. Той бе изрязал Лейля, която бе клекнала до краката му, но ръцете й, поставени на нозете му, бяха останали на снимката. Понякога децата правят странни заключения. Един ден Айше, гледайки снимката, каза:

— Погледнете тези ръце… Не ви ли се струва, че тези ръце на кака Лейля, прегърнали нозете на татко, го молят нещо, не е ли така?

Не се разбра дали детето го каза от наивност, или от лукавство, но Хайрие ханъм започна да хлипа. Али Ръза бей с треперещ юмрук заплаши детето:

— Слушай, малката… Да не съм те чул още веднъж да си споменала името й…

Но след този ден магията се развали. Хайрие ханъм не обръщаше внимание на гнева на мъжа си и често говореше за Лейля. Отначало при всеки сгоден повод разказваше случки от детството й. После мина на слуховете, които пристигаха оттук-оттам и даваха сведения за сегашното й състояние; говореше се, че адвокатът, чиято любовница била, не е лош човек.

Лейля живеела в малък апартамент под наем в Таксим, и то не зле. Дори искал да се ожени за нея. Но, за съжаление, не можел лесно да се разведе. Вероятно този мъж, който се бе влюбил в Лейля, надали щеше да я има като държанка цял живот.

Али Ръза бей протестираше:

— Млъкни за Бога, Хайрие. Ще умра от срам. Стига! — Запушваше ушите си, но не можеше да се каже, че вътрешно не се радва на тези вести. Рожба, негова рожба, въпреки всичко!

Как Хайрие научаваше всичко, без да мръдне от вкъщи, остана загадка. Една вечер старата обяви на Али Ръза бей, че Лейля е болна и от петнайсет дни е на легло:

— Горкото дете, без друго е с лошо здраве. Страх ме е за него. Да не би да е повторила болестта си от миналата година?

Като чу за болест, Али Ръза бей се сепна и в душата му се зароди някаква милост, някакво съжаление, примесено с любов.

За миг онази разбунтувала се Лейля, която се бе загърнала с кадифеното манто и с изкривената от злоба уста и присвити очи, очертани в черно, изричаща обиди, изчезна и на мястото й се появи образът на болната, безпомощна Лейля, която той си представяше как лежи.

Хайрие ханъм, събрала кураж от тъгата, която издаваше лицето на Али Ръза бей, се примоли:

— Моля да ми разрешиш… да видя детето си, само веднъж…

Али Ръза бей не й се скара, само каза:

— Тези думи не ти подхождат, Хайрие, ти си жена с достойнство. Никога, до смъртта си няма да застанеш очи в очи с нея.

Ала в същата минута неволно, въпреки волята му, от окото му капнаха две сълзи.

За да създаде впечатление, че причината за тези сълзи е силният фитил на пламъка, старият погледна лампата. Сетне се наведе, провлече малко повече сакатия си крак и излезе от стаята. Хайрие ханъм бе повярвала на тази очевидна лъжа.

Хайрие ханъм, която след случилото се с Лейля се бе занемарила съвсем и трудно повдигаше глава да огледа наоколо, смятайки, че е излишно дори да отговаря на въпроси, изведнъж прояви необясними симптоми на пробуждане. Старата жена повдигаше полата си до коленете и чистеше, готвеше в кухнята и се отбиваше у съседите си. Политиката към мъжа й също промени курса си. На моменти се усукваше около Али Ръза бей, обгрижваше го малко или много със сладки приказки, успокояваше го.

Това съживяване много напомняше поведението й през онези години, когато се появиха първите сигнали на западане в семейното гнездо, първите разправии между децата. Али Ръза бей си мислеше, че тази промяна не е на добро, но си каза: „Да видим! Да видим какво ще изскочи този път!“, и веднага добавяше: „Дано да е за добро.“

Старецът не се бе излъгал в предположенията си. Не след дълго тайната се разбули. Когато един ден влезе вкъщи с вързоп зеленчуци, видя срещу себе си Лейля. Тя се втурна към баща си, увисна на врата му и, ридаейки, извика:

— Татко, татенце…

Хайрие ханъм и Айше го молеха да не се ядосва и го придържаха. Али Ръза бей крачка по крачка заднишком доближи стената и опря гръб на нея. Затвори очи. Вълнението по лицето му не бе голямо. Само повдигаше глава, все едно, че се затрудняваше да поеме въздух и се мъчеше да разкопчае ризата си. Ето защо Хайрие ханъм бе зачестила приказките си за Лейля. Тайничко се е срещала с момичето и са му подготвили тази изненада.

Първо се започнало със сантименталностите от спомените за детството на Лейля с надежда да го омилостивят. После била измислена историята с болестта й. Накрая, окуражени от това, че не показва кой знае какъв гняв, се осъществила и появата на Лейля, уж неочаквано… Планът не бе никак лош… Ако бяха му казали: Лейля иска да ти се извини, да се помири с теб, сигурно бе, че нямаше да се съгласи. Но, заставайки внезапно лице в лице с дъщеря си, може би щеше да се разчувства и да не може да намери време да размисли и направо ще я прегърне… Но не бе изключено тази изненада да довърши стария човек, който бе и болен. Ала в подобни тайни планове винаги има риск, поне пет-шест процента да не успее.

Лейля мълчеше, Хайрие ханъм го молеше на глас, след като тя спреше, започваше Айше и всички заедно плачеха в един глас. Али Ръза бей все още държеше копчето на ризата си и демонстрираше, че ще остане верен на клетвата си — докато е жив, да не види дъщеря си, и не отваряше очи.

Но накрая се наложи да реагира. Старият човек заговори с бавен глас, така, както говорят хората, които са спокойни, защото отдавна са обмислили решението си:

— Напразно се стараете! Нямам дъщеря на име Лейля. Ние вече сме мъртви един за друг…

Хайрие ханъм, Лейля и Айше правиха опити около час, но не успяха да изтръгнат дори думичка, нищо освен това.