Решат Нури Гюнтекин
Листопад (17)

Седемнайсета глава

Лейля и Неджля не бяха се излъгали в предположенията си.

Снахата бе отворена, смела жена.

Още на сватбения ден, когато разговаряше с тях, бе подушила и казала:

— В тази къща мирише на гробница. Според мен трябва да се отворят прозорците и вратите, да се проветри. Не зная, може вие да сте свикнали и затова нищо да не усещате.

Момичетата, с невинни и красиви жестове, на които биха завидели и най-красивите филмови звезди, бяха вдигнали главите си към небето. Нищо ли не усещаха? Питайте ги какво таят в сърцата си. Горките деца, като птици под похлупак издъхваха от липса на въздух. Но какво имаха в ръцете си? Баща им бе старомоден дъртак, а майка им — безпомощна женица. Сестра им Фикрет бе станала една сериозна… Макар че бе на двайсет години, по старомодност не отстъпваше на баща си. А Шевкет… Незнайно защо и той се бе показал противник на новостите и веселието.

Дано и той покрай снаха им се отвори малко и заприлича на връстниците си. Но и на този нещастник не му идеше друго, освен да хленчи заедно с тях.

Това че зълвите й още първия ден с такова голямо доверие й се бяха разкрили и със сълзи на очи поискали помощ от нея, бе трогнало Ферхунде. Като галеше по косата Лейля и Неджля, младата жена каза:

— Горките ми невинни душички! Как издържат на сълзите на тези красиви очи? Вие не се вълнувайте. Сега вече станахме три. Както и да е, ще изкажем болката си.

Думите на Ферхунде, че са трима, не бе нищо друго, освен скромност. Иначе много добре бе разбрала, че от днес нататък най-силният член и основен стълб на партията за промени в семейството ще стане самата тя.

Тази млада жена бе колкото умна, толкова подла и смела. За няколко дни взе в свои ръце властта вкъщи и започна да господства сама.

Али Ръза бей, който и без това се разхождаше като сянка у дома, напълно изчезна. Рано сутрин излизаше на улицата, прекарваше деня със самотни разходки или с киснене по кафенета.

Отношенията на Фикрет с баща й се бяха влошили, младото момиче никак не искаше да се споразумее със снаха си и сестрите си, цял ден с някакво диво упорство се затваряше в къщата.

Според нея отговорността за всичко това падаше на Али Ръза бей. Ако той не бе игнорирал семейните си задължения, ако бе управлявал дома си с твърдост, както подобава на един силен мъж, щеше ли така да падне под чехъл?

Младото момиче не се притесняваше да казва това, което мисли, на Али Ръза бей. Понякога, когато оставаха сами, безжалостно тровеше и подлудяваше стария си баща: „За мен няма значение. Така или иначе аз съм момиче без бъдеще. Но ми е жал за Айше. Горко й, защото ще израсне сред такива безнравствени хора.“

Според Али Ръза бей Фикрет имаше известно право. За всичко това и тя бе виновна. А своите големи вини той свеждаше до две: Първо бе деликатен мъж, и второ — бе безпаричен, което вероятно бе по-непростимата вина.

Възрастният човек сега оправдаваше думите на жена си, когато бе напуснал „Златолист“ АД:

— Добре ли стана, като напусна? Какво те засяга толкова чуждата безнравственост? Най-много да опетниш себе си, но щеше да спасиш домочадието си.

Една вечер възрастният човек помоли жена си да изглади дрехите му. Облече се старателно като в миналото. Жена му пожела да научи причината да се премени така, но той отговори неопределено:

— Нищо особено… Ще посетя един стар приятел.

Целта му бе уж да попита как е директора на „Златолист“ АД, ей така, колкото да се покаже пред него. Знае ли се, бившият му ученик можеше да му предложи нещичко.

Всъщност бе се заклел да не се вижда повече с Музаффер. Но това бе старо решение, а и принадлежеше на предишния Али Ръза бей.

Нали той затвори очи за вината на собствения си син, щеше вече да бъде смешно да критикува и да говори на висок глас за морал.

Във фирмата Али Ръза бей първо се отби в секретариата, повечето от старите си колеги намери променени. Тези, които го видяха, направо се затрудниха да го познаят. След като възрастният човек достатъчно се позабави в коридора, като прочете ред по ред окачените по стената обяви, отиде в стаята на директора. Незнайно защо, ръцете му трепереха, като че ли бе извършил нещо нередно, никак не се осмеляваше да почука и да влезе вътре.

Може би за кураж още веднъж щеше да мине по коридора и да се зачете в обявите.

Но изведнъж вратата се отвори. С пълна чанта в ръка излезе Музаффер бей.

— Ей, учителю… Вие ли сте? Какво ново при вас? Дай Боже да сте добре?

Младият човек изглежда, че не се учудваше да го види така, като виновен, пред вратата. Изведнъж сърцето на Али Ръза се присви:

— Слава Богу, господине, прииска ми се да ви видя… Бях по работа тук наблизо.

Музаффер бей взе думата от устата му:

— Просто не искахте да минете без да ме видите, нали? Благодаря ви! Как сте? Изглеждате добре! Как е синът? Дъщерите, дай Боже, и те да са добре! Вече са пораснали навярно!

Музаффер бей като че искаше колкото се може по-скоро да приключи и затова задаваше един след друг въпроси, като през това време отваряше чантата си и преглеждаше листовете. На един подчинен, който чакаше с шапка и бастун в ръка, каза:

— Върху масата има подпечатан плик. Донеси ми го.

После стисна ръката на Али Ръза бей:

— Учителю, простете! Бързам за една работа. Ще се радвам, ако се отбиете пак. До скоро!

Той се понесе стремглаво по стълбите, като остави стария човек сам.

Така се изпари и тази последна надежда.