Решат Нури Гюнтекин
Листопад (16)

Шестнайсета глава

Вечерта на сватбата. Цялата къща е осветена. Вратите и прозорците са отворени. Чува се джаз бенд. Когато той спира, се разнасят радостни смехове, викове и крясъци.

На улицата тече скрит живот, подобен на нощните насекоми, които се събират около силна светлина. Едно множество, дошло от далечни места, се е затекло към музиката и светлината. Жени, мъже, деца… Една част от тях следят щастието на дома на младоженеца от улицата, друга — осмелила се от широко разтворените врати, нахълтват лека-полека в градината.

Сяда покрай цветните лехи, които Али Ръза бей е обработвал с много старание.

Появяват се деца, дори възрастни, които танцуват в ритъма на джаз бенда. Али Ръза бей тихичко се изнесе от кухненската врата отзад, качи се на височинка на далечина около четиристотин-петстотин метра.

Седна край един голям камък и взе лицето си в шепи. Така приличаше на някакъв окаяник, наблюдаващ отдалеч опожаряването на къщата си. Вече нямаше надежда по лицето му. Старият дом в Багларбашъ с тъмните прозорци и затворени врати колко храбро бе устоял на виелицата, която набираше все по-страшна сила. Колко сълзи, какви лишения му бе причинила тази безполезна съпротива!

Тази сватба бе като нахлуването на силен вятър, който в миг рязко хлопва вратите след себе си, и къщата бива обградена от всички страхове и ужаси, преследвали стария човек през целия му живот. Да. Вече всякакви надежди бяха загубени. Заедно с Шевкет той губеше най-силния си боен другар, оставаше сам-самичък в света.

От седмици насам Али Ръза бей бе живял така, сякаш че бе затиснат от тежест. Едва тази нощ, в която всичко свършваше, намери време да мисли свободно и да си припомни видяното.

Когато се отвори дума за сватба, всички деца, включително и сериозната Фикрет, се бяха нахвърлили върху него за тоалети. Не можеше да очаква подкрепа от жена си. Нямаше опора и от горкия Шевкет, защото му гореше огън на главата.

Известно време Али Ръза бей се съпротивлява, на всички деца поотделно се постара да обясни, че тази сватба не е, както им се струва, нормална и такава, с която да могат да се гордеят. По-скоро би я нарекъл опит да се поправи една нежелана беда, и това, което подобава, е, не да я афишират с тъпани и зурни, а да приключат колкото се може по-тихо и кротко.

Дори и да не бе така, с какво щяха да купуват сватбени тоалети? Нищо не бе останало в ръцете и джобовете им.

Ако направят дългове, хубавичко ще изпуснат двата края, след няколко месеца, няма как, ще останат гладни и ще се опозорят пред хората.

Старият човек един ден бе взел срещу себе си Айше и на това единайсетгодишно момиченце часове наред бе показвал разни сметки и бакалски тефтери, чекове и книжа. Но вече децата бяха отвикнали и да уважават. Сега всички се държаха като Хайрие ханъм. Когато се разсърдеха или скарваха, гримасите им бяха точно като на майка им. „За какво му бе честност на мъж като теб?! Не помисли за нас. Станахме по-зле от децата на просяци. Когато всички изпълняват желанията на децата си, няма ли да се срамуваш да ни накараш да бъдем на сватбата на брат ни като деца на слуги?“, роптаеха те.

Али Ръза бей беше философ. На всеки човек можеха да му се случат най-различни неща. Но никога не би си представил, че един ден децата му ще набиват в главата му честността и порядъчността като голям срам, като непростима вина. Защото грижата не се състоеше само около тоалета. Покъщнината кажи-речи основно се сменяше. Старите кревати, маси, столове се продаваха, на тяхно място се закупуваха нови, някои стени се облепваха с тапети.

Всичко това струваше пари. Али Ръза бей дори не се осмеляваше да помисли какво е направил Шевкет, за да понесе тези разходи. Какво е теглил. Няколко пъти се бе опитал на всяка цена да поговори със сина си. Но Шевкет, който отбягваше да среща очи в очи с баща си, виновно бе склонил глава: „Зная, тате, но няма как…“, и се бе отдалечил.

Хайрие ханъм бе изкарала всичко от скрина си, последните си един-два накита бе продала на търг. Но всичко това отново не задоволяваше никого вкъщи, всяка вечер се чуваха викове, имаше припадъци и свестявания, и Хайрие ханъм, която не смяташе Али Ръза бей за човек, когато нямаше пари в ръцете си, изпаднеше ли в притеснение, се нахвърляше върху него: „Ти не си ли мъж на тази къща? Аз съм една безпомощна жена… Какво мога да сторя? Намери изход!“

Лошото в цялата работа бе, че Али Ръза бей не бе харесал и снаха си Ферхунде. Той помнеше деня, в който за пръв път я видя.

Старият човек си мислеше, че ще види свенлива и скромна женица, плачеща от радост, че честта й е спасена, че е приета в добро семейство. Точно обратно, срещна високомерно, арогантно, неблагодарно, лековато и разглезено изчадие.

В името на щастието на сина и честта на семейството имаше да каже няколко думи на тази жена. Но се отказа. Когато от пръв поглед разбра, че не може да се говори с нея, не намери друг изход, освен да се остави на течението на събитията.

Джаз бендът не преставаше, виждаше се как зад прозорците, чиито решетки преди два дни бяха свалени, групата постоянно скача и тропа неуморно.

Али Ръза бей помисли за Хайрие ханъм. Вероятно сега долу, в светлината на мижава лампа, сред купища немити чинии тя се блъскаше и приготвяше мезета за пияниците. От дълго време Али Ръза бей бе разсърден на тази жена, която в най-мъчителния му период го изостави сам. Но въпреки това тази нощ й съчувстваше.

Тази слабовата жена какво ли не бе теглила, докато отгледа тези пет деца? Справедливо ли бе да се блъска между стените на кухнята всеки ден, да се трепе, вместо да поеме спокоен дъх със смирението на човек, свършил работата си?

Това, което се случваше, в никакъв случай не оправдаваше и самата тя…

Нямаше начин да се промени изведнъж тази иначе чистосърдечна домакиня, прекарала целия си живот между четири стени, не познала други хора, освен децата си. Причината за тази промяна у нея може би трябваше да се търси във всекидневното общуване с децата й. Все пак си бе неразсъдлива, наивна жена. Не бе способна да гледа напред, а бе действала само с чувствата си, една слаба жена, желаеща с цената на каквото и да е да спира плача на децата си. Много неща, от които бе сигурно, че се отвращава, трябваше да приеме непременно само защото те искат, за да ги направи щастливи; не се колебаеше да изтезава и толкова годишния си мъж. Да, и двамата може би обичаха с еднаква сила децата си, но за жалост начинът им на обич бе различен.

Али Ръза бей вътрешно бе огорчен от Шевкет, но тази нощ му прощаваше, защото го съжаляваше до лудост. Същия ден няколко пъти се бяха срещнали. Без да го поглежда особено внимателно, бе видял сина си твърде отчаян и учуден. Красивата му и умна глава стоеше безцветна като пчелен восък в тъмния сватбен костюм.

По някое време, в един спокоен ъгъл бе доближил до баща си и казал: „Тате, би ли ме изслушал малко?“ Гласът му бе плачлив, в очите му имаше сълзи, но някой го извика горе и той бързо се махна.

Какво ли искаше да каже момчето? Али Ръза бей не знаеше. Но се струваше, че ако в този час бяха поговорили, и двамата щяха да бъдат по-весели и по-малко черногледи.