Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (5)

Четвърта глава

Ето че станахме седем. По онова време всеки от нас вече беше наясно, че други няма да дойдат. Признавам, бяхме доста странна компания, но фактът, че живеехме в отделни кули, ни помагаше да сведем търканията до възможния минимум.

Присъединяването на Белдин към нашата задруга не се оказа толкова сериозен проблем, колкото предполагах в началото. Не че нашият дребен побратим се цивилизова кой знае колко през следващите няколко години. По-скоро ние привикнахме с неговата дива природа. Поканих го да живее в моята кула през прословутия първоначален период — времето преди Алдур да го приеме като пълноправен ученик. Скоро осъзнах, че зад това несъразмерно, грозновато чело се крие мозък. И то какъв! Като изключим евентуално Белмакор, Белдин определено беше най-умният сред нас. Те двамата спореха с години по въпроси на логиката и философията, толкова отвлечени и неразбираеми, че никой от нас не можеше дори да схване за какво си говорят. Което въобще не им пречеше да изпитват невероятно удоволствие от тези спорове.

Отне ми известно време да убедя Белдин, че по някое изкъпване през месец или два едва ли ще навреди на здравето му. Така придирчивият Белмакор щеше да се престраши и да скъси дистанцията, за да не се налага да крещят непрекъснато, докато спорят. Както често отбелязва моята любима дъщеря, аз самият не съм сред фанатичните почитатели на хигиената. Но Белдин понякога наистина се увлича в безразличието си към сапуна и топлата вода.

През годините, в които живяхме и учихме заедно, аз опознах Белдин и се научих поне отчасти да го разбирам. Човечеството изживяваше все още своето детство и добродетели като състрадание, да речем, едва прохождаха. Освен това човешкото чувство за хумор беше все още твърде първично и грубо. Хората намираха всичко, отклоняващо се от общоприетото, за невероятно смешно, а Белдин беше просто едно ходещо отклонение от техните представи за красиво и целесъобразно. Можех много лесно да си представя как цели села са го посрещали с дружен вой и след това са го прогонвали с камъни, без да спират да му се смеят. В тази светлина не е трудно човек да си представи откъде идва злият му нрав, нали? Съселяните на майка му се бяха опитали да го убият още с раждането му, а целият му живот бе протекъл като поредица прогонвания от всяка човешка общност, в която бе опитал да се впише. Чудя се дори как това не го е превърнало във вманиачен убиец. Аз сигурно щях да свърша точно така.

Бяхме живели заедно около двеста години, когато в една дъждовна пролетна утрин Белдин най-после повдигна въпроса, който вероятно го тормозеше от доста време. Беше се облегнал на перваза на един от прозорците и гледаше мрачно навън. После изведнъж изръмжа:

— Смятам да си построя своя собствена кула.

— О? — отвърнах му аз и оставих книгата си на масата. — Че какво й е на тази?

— Нужно ми е повече пространство, пък и двамата започваме вече да си ходим по нервите.

— Не бях забелязал.

— Белгарат, ти не забелязваш дори смяната на сезоните. Забиеш ли нос в книгите, и подметките ти да се подпалят, пак няма да усетиш, докато не ти замирише на изгоряло. Освен това хъркаш.

— Кой ми го казва. Че то твоето не е хъркане, а гръмотевична буря.

— Така поне не се чувстваш самотен нощем. — Той хвърли още един замечтан поглед през прозореца. — Разбира се, има и друга причина.

— О?

Белдин впери поглед право в мен. Очите му излъчваха необичаен за него копнеж.

— През целия си живот не съм имал свое собствено място. Спал съм по горите, в канавките, върху купите сено. Пък и топлият приятелски нрав на моите сънародници ме поддържаше непрекъснато в движение. Мисля, че за пръв път в живота си искам да разбера какво означава да си имаш свое собствено място, от което никой да не е способен да те изгони.

Как можех да му възразя.

— Искаш ли да ти помогна? — попитах.

— Ако желаех моята кула да се превърне в нещо подобно, щях сам да помоля за помощ — подсмихна се той.

— Че какво й е на тази кула?

— Белгарат, погледни истината в очите. Тази твоя кула прилича на отсечен накриво дънер. Ти си абсолютно лишен от усет за красивото.

И това казано от устата на Белдин!

— Смятам да поговоря с Белмакор. Той е мелсен, а те са родени строители. Виждал ли си някога техен град?

— Досега не ми се е отварял път към Изтока.

— Има си хас. Ти не можеш да се откъснеш от твоите книги достатъчно дълго, та да си позволиш да отидеш където и да било. Е? Идваш ли с мен или не?

Как да откаже човек на такава изискана покана? Навлякох си наметалото и двамата излязохме в дъжда. За Белдин връхните дрехи бяха ненужен лукс. Въобще не му пукаше за времето.

Когато се добрахме до леко претрупаната според мен кула на Белмакор, моят малък приятел изръмжа към горните прозорци:

— Белмакор! Трябва да си поговоря с теб!

Нашият цивилизован събрат се появи на един от прозорците.

— Какво има, старче? — викна той отгоре.

— Реших да си построя своя собствена кула. Искам ти да я проектираш. Отвори тъпата си врата!

— Къпал ли си се скоро?

— Няма и месец оттогава. Не се притеснявай, няма да ти осмърдя куличката.

Белмакор въздъхна.

— Е, добре тогава — предаде се той.

Погледът му изглеждаше малко отнесен, когато тежкото резе на обкованата с желязо врата изщрака и той се появи пред нас. Всички ние използвахме каменни плочи за врати по примера на Учителя. Белмакор обаче трябваше да има подобаваща врата с всичките й там украси. Двамата с Белдин влязохме вътре и го последвахме нагоре по стълбите.

— Да не сте се счепкали нещо с Белгарат? — полюбопитства Белмакор.

— На тебе какво ти влиза в работата? — тросна му се Белдин.

— Нищо. Просто се чудех.

— Той иска да си има свое собствено място — обясних аз. — Пък и моята кула започна да ни отеснява.

Белмакор, който си беше досетлив още от самото начало, подходи по същество.

— Каква я искаш? — попита той джуджето.

— Красива — каза Белдин, без дори да се замисли. — Едва ли някой ще сподели кулата с мен, но все пак трябва да ми е приятно да живея в нея.

Очите на Белмакор се наляха със сълзи. Нашият побратим беше изключително емоционален човек.

— О, я стига! — каза му Белдин. — Понякога си толкова мекушав, че ми се прищява да плюна. Искам изящество. Искам идеалните пропорции. Искам нещо, по което да се прехласна. Писнало ми е да живея в калта.

— Ще се справиш ли? — попитах нашия побратим.

Белмакор отиде до масата си, събра пръснатите по нея листа и ги прибра в разтворената книга. После подреди грижливо книгата на лавицата, измъкна отнякъде голям лист хартия и един от онези никога неизтъркващи се и незатъпяващи графити, без които не можеше да живее, и седна зад масата.

— Колко голяма да бъде? — попита той Белдин.

— Може би няма да е зле да е малко по-ниска от тази на Учителя, не мислиш ли?

— Мъдро. Нека не опитваме да бъдем онова, което не сме.

И Белмакор набързо скицира приказен замък, който ме остави без дъх от почуда — плетеница от светлина, безтегловни контрафорси, които се извисяваха като крила на птица, и кули, тънки като острието на кинжал.

— Ти на майтапчия ли ми се правиш? — захапа го Белдин. — В това твое сладкишче не могат да живеят дори пеперуди.

— Това беше само за загрявка, братко мой — каза Белмакор развеселен. — Стъпка по стъпка ще изменим проекта, така че да стане по-земен от теб самия. И в мечтите си не си виждал нещо подобно.

Така започна спор, който продължи шест месеца и накрая увлече всички ни. Нашите кули — поне повечето от тях — бяха строени така, че да бъдат най-вече удобни. И макар да ми е болно да го призная, описанието, което Белдин направи на моята, беше доста точно. Когато отстъпих на известно разстояние и я огледах безпристрастно, тя наистина ми заприлича на леко килнат пън. И все пак в нея се чувствах уютно и в най-отвратителното време, а най-високите прозорци ми позволяваха да наблюдавам хоризонта и звездите. В края на краищата за какво друго би могла да служи една кула?

По онова време за пръв път открихме, че Белсамбар притежава душа на творец. Последното място, където би трябвало да се търси красотата на този свят, е в ума на един ангарак. С неочакван плам, като се има предвид сдържаната му природа, той дълго спори с Белмакор на висок глас, настоявайки на своите виждания, които се различаваха доста от твърде ординерните схващания на мелсените за красивото. Мелсените са строители и те мислят преди всичко от гледна точка на материала и онова, което той ще им позволи да сътворят от него. Ангараките, от друга страна, са склонни да търсят екстремните решения и да нагаждат строителния материал към тях.

— Защо го правиш, Белсамбар? — попита веднъж Белдин нашия иначе доста скромен събрат. — Та това е само някаква си опорна греда. Вие спорите за нея вече седмици.

— Въпросът е в извивката, Белдин — обясни му Белсамбар по-разгорещено, отколкото го бях чувал да говори друг път. — Имам предвид ето това.

И той създаде във въздуха илюзията за две извисени една до друга кули. Никога не съм познавал такъв майстор на илюзиите като Белсамбар. Предполагам, че само един ангарак би могъл да постигне подобно съвършенство — техният свят и без друго се гради изцяло върху илюзии.

Белмакор хвърли един поглед на кулите и вдигна отчаяно ръце.

— Прекланям се пред по-извисения талант — каза той. — Прекрасни са, Белсамбар. Добре, но как да ги превърнем в реалност? Опората не е достатъчна.

— Аз ще измисля нужната опора.

Белзедар! Той просто не можеше да приеме, че има и невъзможни неща.

— Ще поддържам кулата на своя брат със силата на волята си чак до самия край на дните си, ако се наложи!

Какъв дух само имаше този човек!

— Все още не сте отговорили на въпроса ми. Нито един от вас! — проскърца Белдин. — Защо правите такъв цирк от всичко това?

— Защото твоите братя те обичат, сине мой — каза му меко Алдур, който явно бе стоял от доста време незабелязан и ни беше наблюдавал. — Не можеш ли да приемеш любовта им?

Изведнъж лицето на Белдин се изкриви гротескно, той се срина на колене и заплака.

— И това ще бъде твоят първи урок, сине мой — каза му Алдур. — Ти си способен да даряваш любов, но не и да я приемаш. Научи се!

Признавам, после всички се размекнахме по малко.

И тъй, ние обединихме силите си, за да построим кулата на Белдин. Което всъщност не ни отне кой знае колко време. Надявам се Дюрник да си направи бележка, че всъщност не е неморално да използваме своите дарования в някои съвсем обичайни занятия, независимо от нормите на сендарианската логика.

Моят малък приятел започна да ми липсва още на следващия ден след като се настани окончателно в новата си кула. Но поне спях доста по-добре. Ни най-малко не съм преувеличил в описанието си неговото хъркане.

Животът в Долината отново потече в обичайното си русло. Продължихме да се занимаваме с изследването на света около нас и броят на уменията ни продължи да нараства. Струва ми се, че някой от двамата близнаци откри пръв, че е възможно да общуваме помежду си единствено със силата на мисълта си. Трябва да е бил някой от тях — или пък двамата едновременно — тъй като те от край време споделяха мислите си. Колкото до умението да приемаме формата на други същества, със сигурност го откри пръв Белдин. Как бих могъл да забравя как дребният зевзек ми изкара ангелите, когато за пръв път демонстрира откритието си.

Един ден на перваза на моя прозорец кацна необичайно едър сокол със сноп сини пера на опашката и после най-неочаквано се превърна в Белдин.

— Какво ще кажеш, а? — възкликна той въодушевено. — Излиза, че все пак е възможно.

Аз тъкмо отпивах от халбата си с бира и така се задавих, че му се наложи дълго да ме тупа по гърба.

— Какво си мислиш, че правиш? — троснах му се аз, след като най-после успях да си поема дъх.

Белдин сви рамене.

— Изучавах птиците — обясни ми той. — Реших, че може да се окаже полезно човек да погледне на света от тяхната перспектива. Летенето не е чак толкова лесно, колкото изглежда. За малко не се пребих, когато скочих за пръв път от прозореца на кулата.

— Идиот такъв!

— Все пак успях да задействам крилете си преди да се разпльоскам на земята. Човек никога не знае на какво е способен, докато не опита.

— И как е? Имам предвид летенето.

— Не бих могъл да ти го опиша дори най-бегло, Белгарат — отвърна ми той със замечтано изражение върху грозното си лице. — Трябва да опиташ сам. Но не ти препоръчвам да скочиш от прозореца първия път. Понякога си доста немарлив в детайлите и ако не се сетиш да разтвориш перата на опашката си, като нищо ще си разбиеш човката.

Откритието на Белдин дойде тъкмо навреме. Малко по-късно Учителя ни разпрати по света, за да разберем какво става с останалата част от човечеството. Ако не греша в сметките си, трябва да бяха минали около петнайсетина столетия от онази отвратителна мразовита нощ, в която за пръв път се приближих до неговата кула.

Летенето, естествено, е доста по-бърз начин за пътуване. Белдин ни изучи на своя трик и скоро всички кръжахме из долината като ято подплашени патици, опитвайки отчаяно да се задържим във въздуха. Още отсега ще си призная, че не летя особено добре. Поулгара дори се заяжда с мен по този повод от време на време. Мисля дори, че пази тази тема като резерв за случаите, в които не се сеща за нещо по-удачно. Както и да е.

Та Белдин ни научи да летим и ние се пръснахме, носени от ветровете, за да разберем какво става с останалата част от човечеството. Като се изключат улгосите, на запад от нас не живееше почти никой, пък и аз не се разбирах особено добре с новия им Горим. С първия Горим бяхме доста добри приятели, но този, последният, ми изглеждаше твърде самовлюбен.

Затова се насочих на изток и кацнах при толнедранците. Те бяха построили доста нови градове през времето, в което не ги бях навестявал. Някои от тях всъщност се оказаха твърде големи, макар стените на къщите все още да бяха от талпи, а покривите — от слама или тръстика, което ги правеше истински смъртоносни капани при евентуален пожар. Както можеше да се предположи, пристрастеността на толнедранците към парите не бе отслабнала ни най-малко за последните петнайсет века. Като цяло бяха станали по-възприемчиви и сега отделяха далеч по-голяма част от времето си за строене на пътища, но не мисля, че тези две подробности можеха да се смятат за големи промени. Всъщност откъде у толнедранците тази страст към пътищата? Така или иначе при тях всичко вървеше мирно и тихо, може би най-вече затова, че войните обикновено се отразяват зле на бизнеса. Затова не се застоях дълго при тях и отлетях при марагите.

Марагите бяха странни хора, в което нашият приятел Релг предполагам и сам се е убедил. Може би странностите им се дължат на факта, че в тяхното общество жените са доста повече от мъжете. Техният Бог Мара проявява, по мое лично мнение, нездрав интерес към проблемите на плодовитостта и продължението на рода. Обществото им е матриархално, което само по себе си е достатъчно необичайно, макар нийсанците също да имат подобни уклони.

Независимо от това културата на марагите беше доста функционална и те все още не бяха започнали да практикуват ритуалния канибализъм, който техните съседи намериха за толкова отвратителен и който за малко не доведе до пълното им изтребление. Не съм съвсем сигурен до каква степен трябва да ви разкрия подробностите около тези събития. Тази книга може да попадне в ръцете на Поулгара, а тя има доста крайно мнение относно това кое е важно и кое — не.

След няколко години ние всички се върнахме в Долината и се събрахме в кулата на Учителя, за да му докладваме какво сме видели.

С присъщата си деликатност Учителя бе изпратил Белсамбар на север, за да разбере какво става с мориндимите и карандите. И наистина, едва ли щеше да е добра идея да го прати в земите на ангараките. Белсамбар все още хранеше силна омраза към свещеническото братство на гролимите, а нашата мисия беше просто да съберем нужната информация. Беше ни абсолютно забранено да се намесваме по какъвто и да е начин или да се опитваме да възстановим правдата съобразно собствените си представи за добро и зло. Всъщност, като се замисля, може би щяхме да спестим на света доста болка, ако още тогава бяхме позволили на Белсамбар да си разчисти сметките с гролимите. Това най-вероятно щеше да предизвика кървав сблъсък между Торак и нашия Учител, който и без друго не ни се размина.

Със задачата да разбере какво става с ангараките беше натоварен Белзедар. Не е ли странно как понякога всичко изглежда предопределено? Онова, което той видял сред планините на север, доста го разтревожило. От самото начало Торак беше склонен да преувеличава без мярка ролята си в световния порядък и да поощрява своите ангараки да стигат до крайности в почитта си към него. Те му бяха издигнали храм сред високите плата на Корим. Там обзетите от религиозен екстаз гролими продължаваха да подлагат на заколение хиляди свои сънародници под одобрителния поглед на Бога Дракон.

Религиозните вярвания и практики на различните раси всъщност не ни интересуваха особено, но Белзедар беше сериозно стреснат от посоката, в която се развиваше религията на ангараките. Торак никога не бе крил, че се смята за по-велик поне с няколко степени от своите братя и сега окуражаваше народа си да се отнася по същия начин към останалата част от човечеството.

— Боя се, че всичко е въпрос на време — заключи мрачно Белзедар. — Рано или късно те ще се опитат да наложат идеята за своето превъзходство над останалите раси, а от това няма да излезе нищо добро. Ако някой в най-скоро време не убеди Торак да престане да пълни главите на своите ангараки с глупости, то войната ми се струва неизбежна.

Белсамбар ни информира, че мориндимите и карандите са станали демонопоклонници, но засега не представляват опасност за съседните народи, тъй като демоните все още били твърде заети с изяждането на магьосниците, които са ги призовали.

Белдин докладва, че арендите са станали още по-глупави, доколкото въобще е възможно подобно нещо, и че те живеят кажи-речи в непрекъсната война едни с други.

Белмакор, който бе минал през земите на нийсанците на път за Мелсена, ни разказа, че Змийските хора са все още отчайващо примитивни. Не че някой бе очаквал Бог знае какъв ентусиазъм от тяхна страна, но беше редно за последните хиляда и петстотин години поне да са се научили да строят някакви подобия на къщи. Мелсените, от друга страна, строяли на поразия — може би дори повече от необходимото — но засега поне не им оставало време да кроят пъклени планове за световно господство. На връщане Белмакор минал през Кел. Той ни разказа, че далите се били отдали на странни области на познанието — астрология, некромантия и други подобни. Въобще далите и до ден днешен прекарват толкова много време, опитвайки се да надзърнат в бъдещето, че понякога почти изцяло забравят за настоящето. Мразя мистиците! Добрата новина беше, че поради доста ограничения си интелект те все още не представляват заплаха за никого.

Алорните, естествено, бяха съвсем друга песен. Те са шумни, войнствени хора, готови да се сбият за нищо и никакво побутване в кръчмата. Белтира и Белкира бяха навестили своите сънародници. За щастие алорните, точно като арендите, прекарваха по-голямата част от времето си в междуплеменни разпри, вместо да воюват с останалите раси, но близнаците настояха да ги държим под око. Аз се занимавам с това през последните пет хиляди години, което май е най-сериозната причина косата ми да побелее. Алорните могат да се забъркат неволно в неприятности със същата лекота, с която да речем арендите го правят напълно съзнателно.

Учителя изслуша внимателно разказите ни и заключи, че като цяло светът извън Долината съществува в мир и единствено ангараките могат да предизвикат сериозни неприятности. Той ни каза, че ще поговори със своя брат Торак относно онзи проблем и отбеляза, че ако избухне война, то Боговете ще бъдат неминуемо въвлечени в нея. Което пък щяло да доведе до истинско бедствие.

— Смятам, че ще успея да го накарам да осъзнае грешката си — каза Алдур.

Да осъзнае грешката си? Торак? При цялото ми уважение към Учителя ще кажа, че понякога оптимизмът му стига до крайности.

Доколкото си спомням, той не спираше да гали странния камък, докато слушаше нашите доклади. След онзи разговор с УЛ Учителя не бе оставял камъка, който сякаш се превърна в част от самия него.

Естествено, именно Белзедар го забеляза пръв. Интересно как ли щяха да се развият събитията, ако не го беше видял тогава?

— Какъв е този странен скъпоценен камък, Учителю? — попита той. По-добре езикът му да беше окапал, преди да зададе фаталния въпрос.

— Тази сфера? — попита Алдур и вдигна камъка високо, за да го видят всички. — В нея лежи съдбата на този свят.

Именно тогава за пръв път забелязах, че сърцевината на сферата излъчва някакво съвсем слабо сияние. Самата сфера, както вече споменах, беше полирана от хилядагодишното докосване на нашия Учител и сега — както бе забелязал и Белзедар — приличаше повече на скъпоценен камък, отколкото на обикновен скален къс.

— Как може нещо толкова малко да има такова голямо значение, Учителю? — попита Белзедар. Това беше другият въпрос, за който ми се иска никога да не се бе сещал. Ако просто бе оставил темата, едва ли щеше да се случи всичко, което стана в последствие. А и той нямаше да е в сегашното си положение. Независимо от всичко, на което са ни учили, някои въпроси трябва да си останат без отговор.

За нещастие Учителя имаше навика да отговаря на всеки наш въпрос и така наяве излязоха факти, които трябваше да останат потулени за вечни времена. И сега вероятно нямаше да ме мъчи чувството за вина, което ме изгаря. Бих предпочел да нося на раменете си планина, отколкото отговорността за онова, което направих с Белзедар. Гарион може би ще ме разбере, но не мисля, че същото може да се каже за който и да е друг член на моето варварско семейство. Дали съжалявам? Разбира се, че съжалявам. Затрупан съм под могила от разкаяния, чийто връх сигурно опира в Луната. Но от разкаяния не се умира, нали така? Гърчим се по малко, но не умираме.

И тъй, Учителя се усмихна на нашия побратим Белзедар, а Сферата засия с нова сила. Дори ми се стори, че виждам някакви блещукащи образи в дълбините й.

— Тук вътре лежат миналото — каза нашият Учител, — настоящето и бъдещето. Но това е само една малка частичка сред безбройните достойнства на Сферата. С нейна помощ може да бъде изцелен или унищожен не само който и да е човек, но дори самата Земя. Бог или простосмъртен, нейният притежател може да извърши дела, които надхвърлят дори силата на Волята и Думата.

— Изумително, Учителю — каза Белзедар с леко объркано изражение. — Но как е възможно? Та това е само камък.

— Сферата ми разкри бъдещето, сине мой — отвърна му нашият Учител с тъга в гласа. — Тя ще стане причина за раздор, неописуемо страдание и нечувани бедствия. Нейната сила стига толкова далеч, че тя би могла да сложи край на живота на всички хора, дори на неродените, с такава лекота, с каквато ти би духнал свещта до леглото си.

— Тогава тя е нещо лошо — казах аз, а Белсамбар и Белмакор се съгласиха с мен.

— Унищожи я, Учителю — предложи разпалено Белсамбар. — Унищожи я преди да е причинила на света това зло.

— Това е невъзможно — отвърна Учителя.

— Благословена да е мъдростта на Алдур — възкликна Белзедар и в очите му проблеснаха странни пламъчета. — С наша помощ той ще насочи това чудно Нещо към добро, вместо към лошо. Би било чудовищно да унищожим такава скъпоценност.

Сега отново се замислям за всичко и стигам до извода, че не би трябвало да виня Белзедар за неговия нечист интерес към Сферата. В края на краищата той беше част от нещо, което трябваше да се случи. Не би трябвало да го виня, но го виня.

— Казвам ви, синове мои — продължи Алдур, — не бих унищожил Сферата, дори това да беше възможно. Всички вие току-що се завърнахте от странство. Видяхте света в неговата зора, както и първите стъпки на човечеството. Всички живи неща трябва да растат, иначе ще умрат. Чрез този скъпоценен камък светът ще бъде променен и човекът ще достигне до отредения му стадий на развитие. Сама по себе си Сферата не е добра или лоша. Злото живее единствено в съзнанието на хората… И на Богове също.

После нашият Учител замълча умислен и ние го оставихме да продължи на спокойствие своя хилядолетен разговор със Сферата.

През следващите няколко века рядко виждахме Учителя. Той продължаваше да изучава Сферата в пълно усамотение. Смятам, че в това време той е успял да научи още много от нея, но неговото отсъствие натъжаваше всички ни и ние намирахме твърде малко удоволствие в заниманията си.

Мисля, че бяха изминали двайсет века откак Учителя ме бе приел за свой довереник, когато в Долината неочаквано се появи непознат. Той беше по-красив от всяко друго същество, което бях срещал през живота си и вървеше така, сякаш дори краката му се отвращаваха от земята, по която стъпваше.

Излязохме да го посрещнем, както му беше редът.

— Искам да говоря с моя брат и ваш Господар Алдур — каза ни той и всички ние усетихме, че пред нас стои Бог.

Като най-възрастен, аз излязох пред всички.

— Ще съобщя на Учителя, че си дошъл — казах учтиво. Не бях съвсем сигурен с кой Бог говоря, но нещо в него определено не ми харесваше.

— Не е необходимо, Белгарат — каза ми той с тон, който ме раздразни дори повече от маниерите му. — Моят брат знае, че съм тук. Съпроводи ме до неговата кула!

Обърнах се и го поведох натам, тъй като не бях съвсем убеден, че ще намеря подходящ отговор на думите му.

Когато достигнахме кулата, непознатият спря и впери поглед в мен.

— Един малък съвет, Белгарат — каза той, — в знак на благодарност за помощта ти. Не се опитвай да надскочиш собствения си ръст. Не ти е работа да ме одобряваш или не. За твое добро се надявам, че при следващата ни среща вече ще си научил урока и ще се държиш както подобава.

Очите му ме пронизваха почти осезаемо, а от гласа му ме побиха тръпки.

Но тъй като аз съм си аз и дори двете хиляди години, прекарани в Долината, не бяха приспали съвсем дивото непокорно момче у мен, аз отвърнах дори още по-остро:

— Благодаря за съвета. Ще желаеш ли още нещо?

Не беше моя работа да му казвам къде е вратата или как точно се отваря, затова просто изчаках, за да видя дали тази малка задачка няма да го смути поне мъничко.

— Много си наперен, Белгарат — отбеляза той. — Може би някой ден ще си позволя лукса да отделя от скъпоценното си време, за да те науча лично на подобаващи маниери.

— Винаги съм бил жаден за нови знания — отвърнах му.

Както сами виждате, двамата с Торак не се харесахме още от самото начало. Сигурно сте се сетили, че вече бях отгатнал кой е той всъщност.

Той се обърна, махна небрежно с ръка и каменната плоча се отмести послушно. Влезе вътре.

Така и не разбрахме какво точно се е случило, докато Учителя и неговият брат са били насаме. Разговаряха с часове, а после се развихри лятна буря и ние се прибрахме, за да се спасим от дъжда. Така и не видяхме кога си е тръгнал Торак.

Когато буреносните облаци се разсеяха, нашият Учител ни извика при себе си. Заварихме го седнал до масата, където обикновено изучаваше Сферата. От лицето му лъхаше такава неизмерима тъга, че просто ми се късаше сърцето. Освен това на едната му буза аленееше белег, който не бях виждал преди.

Белзедар обаче забеляза почти на мига онова, което аз бях пропуснал.

— Учителю! — възкликна той с паническа нотка в гласа. — Къде е скъпоценният камък? Къде е Сферата на Силата?

Ще ми се да бях обърнал по-сериозно внимание на тона му. Може би тогава щях да предотвратя доста от последвалите събития.

— Торак, моят брат, я отнесе със себе си — отвърна нашият Учител и гласът му прозвуча почти като вопъл.

— Бързо! — извика Белзедар. — Трябва да го последваме и да му отнемем Сферата, преди да е успял да избяга! Той е сам, а ние сме много!

— Той е Бог, сине мой — каза Алдур. — И хиляда като вас не биха могли да му се опълчат.

— Но, Учителю — извика отчаяно Белзедар, — ние трябва да си върнем Сферата!

А аз все още не разбирах какво става в душата на Белзедар! Разумът ми трябва да е бил заспал!

— Как твоят брат Торак ти отне Сферата, Учителю? — попита Белтира.

— Торак се бе пристрастил към скъпоценния камък — каза Алдур. — Отдавна ме умоляваше да му го дам. Когато днес му отказах за пореден път, той ме удари, взе Сферата и избяга.

Това вече преля чашата! Макар да беше безценна, Сферата си оставаше просто камък. Мисълта, че Торак си е позволил да удари моя Учител, се впи в мозъка ми като нажежено желязо. Отхвърлих наметката си назад, придадох форма на волята си, изрекох думата и във въздуха пред мен се появи меч. Грабнах го и изскочих през прозореца.

— Не! — каза Учителя и тази едносрична дума ме възпря така, сякаш пред мен бе изникнала крепостна стена.

— Той е вдигнал ръка срещу теб, Учителю! — продължих да беснея. — Затова ще го убия, та ако ще да е и десет пъти по-бог от всеки друг!

— Не. Торак ще те размаже с лекотата, с която ти би размазал досадно насекомо. Аз те обичам много, сине мой, и затова не искам да те изгубя.

— Това означава война, Учителю — обади се и Белмакор.

Тази негова реплика би трябвало да ви подскаже колко сериозно бяхме приели всичко. Думата „война“ беше последното нещо, което някой от нас бе очаквал да чуе от свръхцивилизования Белмакор.

— Ударът и кражбата не бива да останат безнаказани. Ние ще сътворим оръжия и Белгарат ще ни поведе. Ще обявим война на този крадец, който нарича себе си „бог“.

— Сине мой — каза Алдур с тиха тъга в гласа, — още преди да изтекат дните ти ще се нагледаш на толкова кръв и варварство, че самата мисъл за война ще ти опротивее. И сам бих дал Сферата на Торак, ако тя самата не ми бе казала, че това ще го унищожи. Бях готов да направя всичко, за да го спася, но жаждата му да притежава Сферата беше станала неутолима. — Алдур въздъхна и след това се надигна леко в стола си. — Война ще има, Белмакор. Тя вече не може да бъде предотвратена. Моят брат си присвои Сферата, а с нейна помощ би могъл да сътвори неописуеми злини. Трябва да си я върнем или да я променим, преди Торак да я покори и да я подчини на волята си.

— Да я променим? — каза Белзедар втрещен. — Учителю, не вярвам, че ще поискаш да отслабиш това прекрасно нещо!

Той очевидно не можеше да мисли за нищо друго. Трябва да съм бил сляп и глух!

— Тя не може да бъде отслабена, Белзедар — отвърна му Алдур. — Силата й ще остане непроменена вовеки веков. Целта на нашата война ще бъде да накараме Торак да се разбърза и да използва Сферата по начин, по който тя не бива да бъде използвана.

Белзедар се втренчи в него. Той явно си бе мислил, че Сферата е просто вещ, и не беше допускал, че притежава своя собствена воля.

— Светът се променя непрекъснато, Белзедар — обясни му нашият Учител, — но Доброто и Злото са постоянни и неизменни. Сферата е олицетворение на Доброто, а не просто някаква играчка. Тя си има свое съзнание, различно от твоето, но все пак съзнание. Тя има също и своя воля. Пазете се от тази воля, защото тя е волята на един камък. Тя е, както казах, олицетворение на Доброто. Ако бъде използвана в полза на Злото, ще порази най-напред онзи, който я е тласнал към това, бил той човек или Бог.

Алдур очевидно виждаше онова, за което аз бях сляп, и се опитваше да предупреди Белзедар, но нашият побратим просто не искаше да го чуе.

Учителя въздъхна отново и се изправи.

— Не бива да губим нито миг — каза ни той. — Вървете, ученици мои. Вървете при останалите ми братя и им кажете, че ги моля да дойдат тук възможно най-скоро. Аз съм най-старият измежду тях и те ще пристигнат, ако не от обич към мен, то поне от уважение. Войната няма да е само наша. Боя се, че цялото човечество ще бъде въвлечено в нея. Затова вървете и призовете братята ми, за да решим заедно какво да сторим.