Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (28)

Двадесет и седма глава

Белдин вече се беше прибрал в Долината, когато ние с Поул се добрахме до дома. Бях доста учуден, че се е върнал толкова скоро. Обикновено оставаше за по няколко века в Малория. Не след дълго, още на сутринта след нашето завръщане, дочух неговите тътрузещи се стъпки да се изкачват по стълбите на моята кула.

— Вие двамата къде се губите толкова време? — тросна ни се той още от вратата.

— Бъди мил, чичо — отвърна му спокойно Поул. — Имаше някои неща, които не търпяха отлагане.

— Подранил си — казах аз. — Нещо спешно ли излезе?

— Само не почвай да ми се правиш на шегаджия, Белгарат. Добре знаеш, че не ти се отдава. Малорийските ангараки просто шетат насам-натам из собствения си континент. Нищо няма да се случи, преди Торак да излезе от идиотския си транс. — На грозното му лице неочаквано цъфна още по-грозна усмивка. — Зедар е сега при него и трябва да ти кажа, че направо е пощурил горкичкия Урвон.

— О?

— Урвон си е завистлив по природа и фактът, че Зедар е по-близо до Торак му идва доста в повече. Да не говорим, че просто не може да отскочи до Ашаба, за да защити интересите си, тъй като го е страх да напусне Мал Яска.

— И от какво се страхува чак толкова?

— От мен… Предполагам, че още му се присънват кошмари с моята нажежена кука.

— Все още? Оттогава минаха стотина години, Белдин.

— Явно съм оставил траен спомен у него. Е, така поне един от учениците е вързан за едно място. Какво си приготвила за закуска, Поул?

Поулгара го дари с продължителен, настойчив поглед.

— Виждаш ми се нещо наедряла тук-там — каза Белдин невъзмутимо, докато я оглеждаше. — Да не вземеш сега да се запуснеш.

— Мери си приказките, чичо — предупреди го тя.

— На твое място бих внимавал с нея, братко — обадих се и аз. — Вече започнах да я обучавам и трябва да ти кажа, че е адски схватлива ученичка.

— И на мен ми хрумна, че може да е. Къде скитосвахте вие двамата? Близнаците ми казаха, че сте ходили на Острова.

— Риванският трон се сдоби с наследник — казах аз. — Казва се Даран и изглежда има нужните данни. Учителя беше много доволен при първата си среща с него.

— Ще взема да отскоча дотам да му се порадвам — рече замислено Белдин. — Може роднинската ни връзка да не е чак толкова пряка, но ние с Белдаран бяхме доста добри приятели, докато живееше още тук. Къде се забавихте толкова на връщане?

— Минахме през Дарин, а оттам и през Драсния на път за насам. Исках да се запозная лично с двамата пророци. Съвсем истински са.

— Добре, защото Торак си има проблеми със своите пророчества.

— Какви проблеми?

— Не му харесва онова, което е казал в състояние на транс. След като дойде на себе си и прочете записаното от писарите на Урвон, той май срина един-два планински върха. Ашабанските оракули трябва да са го обидили с нещо.

— Това ми звучи многообещаващо. Дали няма някакъв начин и ние да се сдобием с препис от думите на Белязания?

— Почти изключено е. Торак определено не иска съдържанието на записките да се разчува. Урвон имаше препис, но Торак подпали свитъка направо от Ашаба. — Белдин се почеса по брадата. — Зедар е в Ашаба и двамата с теб го познаваме достатъчно добре, за да се досетим, че той също си има препис. Ако Торак му позволи някога да напусне това място, сигурно ще вземе преписа със себе си. Според мен само това копие не се пази от Торак. Някой ден ще спипам Зедар и ще го измъкна от него, пък ако ще за целта да се наложи да го изкормя.

Той ме изгледа намръщено.

— Ти защо не му видя сметката, когато имаше тая възможност?

— Беше ми наредено да не го правя. По-добре и ти обуздай кръвожадните си мераци, в случай, че пътищата ви се кръстосат. Той ще ни е нужен по-нататък.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

Поклатих глава.

— Това е всичко, което знам.

Белдин изръмжа ядно.

— Може и да успея да измъкна копие от „Малорийски откровения“, стига да се сетя как бих могъл да се промъкна в Кел и после да се измъкна оттам цял-целеничък.

— Какви са тия „Малорийски откровения“? — попита го Поул.

— Другият сборник с откровения — отвърна й той. — Те обаче са още по-странни. Далите са ги писали, а те са абсолютно неутрални. О, между другото, Белгарат, Ктучик се е пренесъл.

— Да, чух за това. Сега бил на някакво място, наречено Рак Ктол.

Белдин кимна.

— Прелетях оттам на път за дома. Не е особено привлекателно място. Построено на върха на хълм, който се издига насред пустиня. Дочух и няколко слуха. Очевидно напоследък пророците никнат като гъби след дъжд. И някои от гролимите на Ктучик са започнали да бълнуват за края на света. Той ги е събрал всичките в Рак Ктол и към всеки е прикрепил по някой и друг писар. Съмнявам се, че техните пророчества ще са толкова точни, колкото това на Торак, но може би си струва да опитаме да се снабдим с копие от тях. Мисля, че засега ще е по-добре да стоя по-далеч от Ктучик. Докоснах съзнанието му на няколко пъти и сигурно ще ме усети и на сто мили разстояние. Засега ни трябва информация, а не единоборства.

— Мургите са на ход, мен ако питате — обади се Поул. — Те се придвижват към южната половина на континента и пътьом поробват западните дали.

— Имам високо мнение за интелекта на далите — отбеляза Белдин, — но бойният им дух май никакъв го няма, а?

— Мисля, че всичко това е прикритие — казах аз. — Засега успяват да държат гролимите на Урвон далеч от Кел, при това без особени усилия.

Облегнах се в стола си.

— Може би няма да е зле да отскоча до Рак Ктол, за да навестя Ктучик — рекох след това замислено. — Той е нов в тази част на света и някой ще трябва да му обясни как стоят нещата тук или поне да провери как изглежда ученикът на Торак, когато не прилича на куче.

— Това се казва добросъседска постъпка — каза Белдин с крива усмивка.

— Ти ще се връщаш ли в Малория?

— За известно време — не. Искам първо да се запозная с твоя внук.

— Ще наглеждаш ли Поулгара, докато ме няма?

— Не ми е нужна бавачка, татко — каза ми Поулгара.

— Напротив — не се съгласих аз. — В момента обучението ти навлиза в един доста опасен стадий. Не искам да започнеш да експериментираш без надзор.

— Ще я държа под око — обеща Белдин. После се обърна към нея. — Ама ти съвсем забрави за закуската, Поул. Вярно, имаш си проблеми с талията, но ние с баща ти сме си красавци, както обикновено, и няма защо да умираме от глад.

Още същата сутрин напуснах Долината в североизточна посока и щом достигнах полята на Алгария, се преобразих във вълк. Не обичам да се разхождам из Долината като вълк. На сърните и зайците това едва ли ще им хареса. Повечето от тях са почти питомни и не е никак хубаво да плашиш съседите си.

Прекосих с плуване река Алдур и се добрах до Източния склон на следващата сутрин. Продължих по неговия ръб известно време, докато накрая открих един от онези проломи, за които Алгар ми бе разказал при последното ни гостуване на Острова. Източният склон се появи на тоя свят в резултат от обединените усилия на Алдур и Белар, които трябваше да спрат океана на Торак.

Огледах внимателно пролома и реших, че ще е по-разумно да проникна в него едва след залез слънце. Леката стъпка ми бе разказал, как мургите се промъкват през тези проломи, за да крадат коне и аз нямах никакво желание да се срещна с някой въоръжен до зъби боен отряд, без да имам достатъчно място за маневриране. Освен това, не исках Ктучик да разбере, че идвам. Зедар знаеше, че любимата ми алтернативна форма е вълчата и не беше изключено да е споделил това със своите нови приятелчета. Затова се скрих във високата трева недалеч от входа на пролома, свих се на кълбо и се приготвих да подремна.

Оказа се, че решението ми е било адски удачно. Около пладне чух тропота на конски копита из чакъла около устието на пролома. Надзърнах внимателно в тази посока и ги видях. Бяха само двама. Носеха изплетени от метални халки ризници, на главите си — конични шлемове, а на кръста си бяха препасали мечове. Мургите по принцип никога не са били красавци и това, че кълцат лицата си по време на церемонията, която ознаменува тяхното възмъжаване, определено не им помага особено в тази насока. Двамата юнаци, които тъкмо оглеждах, бяха типични представители на своята раса. Раменете им, разбира се, бяха внушителни. Човек трудно би могъл да прекара по-голямата част от съзнателния си живот във въртене на меча, без да развие някой и друг мускул. Но като се изключеха масивните рамене, телосложението им трудно можеше да мине за атлетично. Кожата им беше тъмна, скулите — изпъкнали, а от очите им се виждаха кажи-речи само две възходящи цепки.

Веднага разбрах защо двамата мурги са рискували да се промъкнат чак дотук — конете им хич не ги биваше.

— Видях едно голямо стадо от върха на скалата — рече на другаря си онзи, за който после разбрах, че се казвал Разхаг.

— Коне или крави? — попита го Агга.

— Трудно е да се прецени от такова разстояние. Скалата беше доста висока, а и животните се бяха набутали във високата трева.

— Не съм рискувал да си потроша врата из тоя пролом заради някакви си крави, Разхаг. Ако ми трябваше крава, щях да си я взема от тулите. Те не се палят толкова лесно като коневъдите. Какво искаше оня гролим, с който се бяхте разприказвали?

— Ти как мислиш? Трябваше му някой за изкормяне. Олтарът му се бил разсъхнал. Имал нужда от свежа кръв.

— Нещо не ми приличаше на тулски гролим.

— И не беше такъв. Беше южен гролим, от Рак Ктол. Ктучик им е наредил да се пръснат наоколо. Той не иска никакви изненади, а коневъдите определено знаят за проломите.

— Алорни — изплю думата Агга. — Мразя алорните.

— Да не мислиш, че те си падат особено по нас? Гролимът ми каза да съобщя на колкото мога повече наши братя, че трябва да стоим настрани от Мургоската пустош.

— Че на кого би му се прищяло да ходи там? Няма нищо друго, освен черен пясък и онова смрадливо езеро.

— Ктучик сигурно си има причини да иска нещо подобно. Потаен човек е той. Аз не съм го виждал ни веднъж.

— Аз съм го виждал — каза Агга, потръпвайки. — Трябваше да занеса в Рак Ктол послание от моя генерал и Ктучик ме разпитва за това. Прилича на човек, който е мъртъв поне от седмица.

— А що за място е Рак Ктол?

— Минеш ли веднъж оттам, няма да ти се прииска да се върнеш пак.

Двамата вече излизаха от обсега на слуха ми, но аз реших да не тръгвам след тях. Беше започнало да се здрачава. Надигнах се, изпънах гръб, протегнах се и се прозинах.

После изведнъж чух шум от приближаващи се в галоп коне. Потънах отново в тревата. Разхаг и Агга се връщаха, но без алгарски коне. Единствените алгарски коне, които видях, бяха тези, които препускаха по петите им. Алгарските коне бяха — и все още са — доста по-добри от тези на мургите, тъй че изходът от преследването беше лесно предвидим. Разхаг и Агга така и не се върнаха в Ктол Мургос.

Изчаках алгарите да се върнат при хергелето си, после се изкачих до устието на пролома и поех навътре. Преходът би затруднил кой да е кон, но не и вълк. Бях достигнал върха преди изгрев слънце. Подуших внимателно въздуха, за да се убедя, че наоколо няма никой и после тръгнах на югоизток към крепостта на Ктучик насред Мургоската пустош.

Планините на южен Мишрак ак Тул и северен Ктол Мургос са скалисти и неприветливи. Сред тях почти не се среща растителност, която би могла да послужи за прикритие, затова пътувах предимно нощем. Вълците виждат добре на тъмно, но аз разчитах предимно на обонянието и слуха си. Сред тези камънаци почти не се срещаха животни и един вълк сигурно щеше да изглежда съвсем не на мястото си. Тулите не ме тревожеха особено. Те са твърде тромави и освен това имат навика да палят вечер големи огньове, не толкова за да се сгреят, колкото заради вродения си страх от мрака. Но като се замисля, май на света има твърде малко неща, от които тулите да не се боят.

И все пак още с прекосяването на границата на Ктол Мургос реших да засиля бдителността си. Мургите са пълната противоположност на тулите. Те се чувстват длъжни непрекъснато да демонстрират безстрашието си — дори когато здравият разум им диктува, че е редно да се страхуват.

Така или иначе, в тези планини срещнах твърде малко хора, били те мурги или тули. От време на време мярвах по някой мургоски постови, но не ми беше никак трудно да се промъкна край него.

Накрая се спуснах от планините право в областта, наречена Мургоската пустош. Не след дълго на хоризонта се възправи онзи самотен връх, на който трябваше да е разположена крепостта на Ктучик. Още щом я мярнах, спрях и приседнах на хълбоците си, за да обмисля някои неща. Дотук се бях промъкнал как да е, под прикритието на вълчата кожа, но не можех да тръгна така и по улиците на Рак Ктол, без да привлека нечие внимание. Имах нужда от някакво ново прикритие и тъй като тясната пътека, която се виеше към градските порти, със сигурност беше добре охранявана, перата се оказваха единствената сносна алтернатива.

Беше надвечер и горещият въздух, който се издигаше от нажежения черен пясък, определено щеше да ми помогне. Скрих се зад една купчина камънаци и си възвърнах отново човешкия облик. После, съобразявайки се с местния терен, оформих в съзнанието си образа на лешояд и се „прелях“ в тази форма. Признавам, че има и по-красиви пернати от лешоядите, но над пустинята на Ктучик и без друго вече кръжаха цели ята от тези грозни птички и за мен нямаше да е трудно да остана незабелязан сред тях.

„Яхнах“ един отвесен въздушен комин и се издигнах в широка спирала над западния край на самотния хълм. Слънцето вече залязваше и неговите последни лъчи караха повърхността на оголеното парче скала да изглежда като покрито със съсирена кръв. Като се имаше предвид какво става на неговия връх, това ми се видя повече от уместно.

Дотук се скъсах да повтарям колко зле летя, но бързам да ви уверя, че в никакъв случай не съм безнадежден случай. Освен това да летиш, носен от въздушно течение, далеч не е толкова сложно. От теб се иска просто да разпериш криле и да не заспиваш.

Издигах се все по-високо и по-високо, докато се озовах над самия град. После се спуснах плавно и кацнах на една ограда, за да огледам наоколо. По онова време Рак Ктол още се строеше и далеч не беше толкова помпозен, колкото стана след това. Но пък си беше ужасно грозен, още тогава. Мисля, че планът на града беше пряко отражение на съзнанието на Ктучик. Макар от това да нямаше никаква нужда, ученикът на Торак се бе опитал съзнателно да възпроизведе градския план на Ктол Мишрак. Основните строителни работи бяха извършвани, естествено, от роби, тъй като мургите и гролимите считат труда за унижение. От моя наблюдателен пост гледах как натирват робите обратно в техните подземни килии за през нощта. После търпеливо изчаках да се спусне мракът.

Очевидно щеше да ми се наложи да се преобразя отново, но това не ме притесняваше особено. Решението се оказа още по-лесно, отколкото бях очаквал. По градската стена патрулираха мурги. От това, разбира се, нямаше никаква нужда, тъй като досами основата на крепостните стени започваше почти отвесна пропаст, дълбока близо миля. Мургите обаче са традиционалисти. Възвърнах си обичайния облик много бавно, за да не долови случайно Ктучик моето присъствие, и после се скрих в процепа на една от амбразурите, в очакване да се появи някой мург.

Имаше поне няколко начина, по които можех да го направя, но аз избрах най-простия. Изчаках край мен да мине някой от постовите и после го праснах по главата с един сякаш създаден за целта камък. Изтеглих го в амбразурата и смъкнах черната му роба. Не си направих труда да събличам и ризницата му. Плетените ризници са адски неудобни и освен това обикновено подрънкват издайнически в най-неудобния момент. Замислих се дали да не изхвърля мурга в пропастта, но после реших да не го правя. От една страна, нямах нищо лично против него, и от друга, не бях съвсем сигурен какъв шум ще вдигна.

 

Да, знам каква слава ми се носи, но въпреки това аз никога не съм убивал хора току-тъй. Винаги съм смятал, че безогледните убийства променят безвъзвратно човешката природа. Може би няма да е зле да размислите над това, след като решите, че убийството е единственият възможен изход от дадена ситуация.

 

И тъй, надянах робата на мурга и тръгнах да търся Ктучик. Най-лесният начин да се осведомя за неговото настоящо местонахождение беше да попитам, но можех лесно да се проваля в опита си да докарам скрибуцащия мургоски диалект. Затова просто се вслушах в няколко случайни разговора и много внимателно проникнах в мислите на стражите. Поулгара е много по-добра от мен в тази дисциплина, но и аз не се справям зле. През цялото време бях нащрек, тъй като всички в Рак Ктол — и мургите, и гролимите, носят почти еднакви черни роби и не беше никак лесно човек да ги различи едни от други. Според мен никак не е изключено мургите също да се смятат за свещеници, най-вече поради факта, че гролимите произлизат от тяхното племе. Та аз не исках да проникна в съзнанието на гролим, тъй като някои от тях са достатъчно надарени, че да усетят какво става.

Кръгът се стесняваше все повече и повече. Ктучик явно беше някъде в храма на Торак. Аз също очаквах да излезе така, но никога не вреди човек да се подсигури.

Храмът беше безлюден. Дори гролимите трябва да спят от време на време, а вече бе почти полунощ. Ала Ктучик не спеше. Долових съзнанието му още щом прекрачих прага на храма. Това значително облекчи задачата ми. Плъзнах се по задната стена на балкона, който е задължителна част от всеки по-голям гролимски храм, и накрая открих нужната врата. Тя, естествено, се оказа заключена. Можех да я отключа с една единствена мисъл, но същата тази мисъл най-вероятно щеше да привлече вниманието на Ктучик. Добре, че мургоските ключалки не са нищо особено, та успях да се справя и по обикновения начин. Може и да не съм чак толкова добър крадец, колкото е Силк, но не ми липсва известен опит и в тази област.

Зад вратата започваше стълбище, което водеше надолу, и аз тръгнах по него, като внимавах да не вдигам излишен шум. В края на стълбището ме очакваше нова, боядисана в черно врата, която — странно — не беше охранявана. Мисля, че това мое посещение все пак убеди Ктучик никога повече да не оставя вратата към покоите си без стражи. Справих се и с тази ключалка и влязох вътре.

Усещането за присъствието на Ктучик идваше някъде отгоре, затова дори не си направих труда да огледам долната част от неговата куличка. Не може да не ви е направило впечатление колко сходно работят умовете ни за някои неща. Ктучик също бе избрал кула, макар и прилепена до отвесна скала, за свое обиталище.

Качих се по стълбите. Подминах второто ниво и тръгнах направо към върха. Вратата там не беше заключена и зад нея долавях съвсем ясно присъствието на домакина. Изглежда четеше нещо и не беше нащрек.

Поех дълбоко въздух и отворих вратата.

Съсухрен гролим с бяла брада седеше на масата близо до един от заоблените прозорци и четеше някакъв свитък на светлината на самотна лампа. Онзи мург, който бях видял при пролома — май че Агга му беше името — бе описал Ктучик като човек, който трябва да е мъртъв поне от седмица. Мисля, че имаше право. Никога не съм виждал някой, който да изглежда толкова мъртвешки, колкото Ктучик.

— Какво? — тросна се той, пускайки свитъка и рипвайки на крака. — Кой ти позволи да влезеш тук?

— Късно е, Ктучик — казах аз. — Не ми се искаше да будя никого и затова сам се пуснах.

— Ти! — Хлътналите му очи избълваха мълнии.

— Само без глупави номера — предупредих го аз. — Минах просто да те навестя. Ако бях намислил нещо друго, досега да си мъртъв.

Огледах се наокло. Неговата кула не беше разхвърляна чак колкото моята, но пък той се беше нанесъл сравнително скоро. За да сътвориш един истински, неподправен безпорядък са нужни векове.

— Как, по дяволите, ти хрумна да отвориш магазин на такова противно място? — попитах аз.

— Мен ме устройва — отвърна ми той кратко, опитвайки отчаяно да си възвърне самообладанието. После седна и нави бавно свитъка. — Ти май винаги успяваш да се появиш там, където най-малко те очакват, а, Белгарат?

— Имам тази дарба. Да не прекъснах нещо важно? Ако искаш, мога да намина някой друг път.

— Мисля, че бих могъл да ти отделя малко време.

— Чудесно.

Затворих вратата след себе си, отидох до масата и се настаних на един стол точно срещу него.

— Мисля, че трябва да си побъбрим с теб, Ктучик, след като вече живеем толкова близко един до друг.

— Дошъл си да кажеш „здрасти“ на новия съсед, а? — Мисълта явно му се стори забавна.

— Не съвсем. Мислех, че просто се налага да уточним няколко малки правилца. Не бих искал да направиш някоя грешка от привързване.

— Аз не правя грешки, Белгарат.

— Не думай?! Мога да се сетя поне за една дузина грешки, които вече си направил. Доколкото си спомням, кариерата ти в Ктол Мишрак не завърши особено бляскаво.

— Знаеш, че онова, което се случи в Ктол Мишрак, беше предрешено още преди вие да се появите там — тросна ми се той. — Ако Зедар си беше свършил работата като хората, ти с твоите алорни въобще нямаше да стигнеш толкова далече.

— Понякога не е много мъдро да се разчита на Зедар. Но така или иначе, това е вече минало. Не съм дошъл, за да си хортуваме за доброто старо време. Дойдох, за да ти дам един съвет. Не отпускай много каишката на твоите мурги. Още е твърде рано за нещо по-сериозно от ваша страна и двамата чудесно знаем това. Много неща могат да се случат, преди да се заемем с истински важните дела. Не искам мургите да припарват дори в Западните кралства. Те вече са почнали да дразнят алорните.

— Леле, леле, колко неприятно — озъби ми се той.

— Не се опитвай да се правиш на умник. Все още не си готов за война, Ктучик, особено за война с алорните. Сферата е у Желязната Хватка, а ти сам видя при Ктол Мишрак на какво е способна тя. Ако не озаптиш мургите си, Рива ще се ядоса и може да реши да те навести на свой ред, за да превърне твоята мъничка планина в една много голяма купчина ситен чакъл.

— Не той трябва да призовава Сферата — възрази ми Ктучик.

— И аз това имам предвид. Дай да не насилваме късмета си. Все още не сме получили пълни напътствия и дори не сме съвсем наясно какво точно трябва да направим. Ако се стигне до нещо подобно, то би могло да избута цялата ситуация в пропастта на пълната случайност. Може накрая да се стигне до трети изход, който едва ли ще хареса на вас повече, отколкото на нас. Затова дай да не усложняваме нещата.

Той подръпна умислено брадата си.

— Може и да си прав — призна накрая мрачно. — Разполагаме с доста време, затова можем и да не бързаме.

— Радвам се, че се съгласи. — Втренчих се в него с присвити очи. — Успя ли вече да пробуташ някой свой човек в Ашаба?

Очите му се разшириха от почуда.

— Логично беше да опиташ, Ктучик. Зедар е там и записва всяка дума на Торак. Ако вие с онова мекотело Урвон не вкарате там свои хора, Зедар със сигурност ще ви надцака.

— Работя по въпроса — отговори ми той кратко.

— Надявам се. Няма да е зле някой от вас да се добере до Ашабските пророчества, преди Торак да ги е заличил без следа при следващия си гневен изблик.

— Урвон има препис. Винаги бих могъл да го взема от него.

— Торак е изгорил преписа на Урвон. А бе, вие не си ли говорите помежду си?

— Нямам какво да кажа на Урвон.

— Както и на Зедар, предполагам. Боричканията помежду ви облекчават неизмерно моята задача.

— Не ти си човекът, който ще реши всичко, Белгарат. Ти вече изигра ролята си на Дете на Светлината и по мое лично мнение се провали. Трябваше да убиеш Зедар, когато ти се бе удала тази възможност.

— Определено имаш нужда от повече информация, Ктучик. Ролята на Зедар във всичко това все още не е приключила. Той все още има дела за вършене и ако не ги свърши, можем отново да се озовем пред онази трета възможност, за която ти споменах. Някои от твоите гролими са били обладани от твоята Необходимост. Записвай внимателно думите им и не се опитвай да ги променяш после. Торак е затрил цели страници от Ашабските пророчества и така твоите западни гролими-пророци могат да се окажат единственият източник, с който разполагаш. Някои неща се налага да се случат и ние трябва да сме наясно кои са те. Освен това нямам излишно време, за да вкарвам някой в правия път на всеки няколко века.

— Аз съм наясно със своите отговорности, Белгарат. Ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.

— За мен не се притеснявай — му казах.

После станах и се усмихнах.

— За мен беше удоволствие да си побъбря с теб, старче. Трябва някой път да го направим отново.

— Удоволствието беше изцяло мое, друже — отвърна ми той с тънка усмивчица на лице. — Чувствай се поканен.

— О, ще се възползвам, Ктучик, непременно ще се възползвам. А дотогава не се опитвай да ме преследваш и не пращай никого да ми се пречка из краката, или поне не пращай някой, който ще ти липсва особено след това.

— Пет пари не давам за никого, старче.

— А би трябвало, Ктучик. Може така да ти просветне поне мъничко.

Излязох от стаята и затворих вратата след себе си.