Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (18)

Седемнадесета глава

— Белгарат — обърна се към мен Рива няколко дни по-късно. Двамата стояхме в горния край на тясната долина и гледахме как алорните заравняват терена, за да го подготвят за предстоящите строежи.

— Да, Рива.

— Аз трябва ли да имам меч?

— Нали вече си имаш.

— Не, искам да кажа, по-специален меч.

— Да, трябва — отвърнах му.

Как се беше сетил за това?

— Къде е той тогава?

— Все още не съществува. Ти трябва да го изковеш.

— Ще успея, струва ми се. От какво да го изкова?

— От звезди, доколкото разбрах.

— Как бих могъл да се добера до звездите?

— Понякога те падат от небето.

— Значи Белар е бил онзи, който ми говори миналата вечер.

— Нещо не схващам.

— Сънувах сън или поне си мисля, че сънувах. Стори ми се, че чувам гласа на Белар. Познах го, защото често съм го гледал да играе на зарове с Драс. Белар доста псуваше, защото Драс винаги печели. Не е ли странно, а? Един Бог би трябвало да накара заровете да паднат така, както той иска, но на Белар и през ум не му мина да играе нечестно. Драс обаче винаги лъже на поразия. Той може да хвърли десет и с един зар.

Опитах се да запазя самообладание.

— Рива, ти се отплесна. Беше започнал да ми разказваш за съня си. Ако Белар наистина ти е говорил, то сигурно е било за нещо изключително важно.

— Говореше странно.

— Боговете често говорят така. Какво точно ти каза?

— Не съм съвсем сигурен дали схванах правилно първата част. Тъкмо сънувах нещо друго и хич не ми се искаше да ме прекъсват.

— Нима? И какво сънуваше?

Рива се изчерви до уши.

— Не е чак толкова важно — отвърна ми той уклончиво.

— Човек никога не знае кое в сънищата е важно, и кое не е. Та за какво ставаше въпрос в този сън?

Кралят се изчерви още повече.

— Ами… имаше едно момиче в съня ми. Това не би трябвало да е чак толкова важно, нали?

— Най-вероятно да. Успя ли Белар накрая да привлече вниманието ти?

— Да, но трябваше здравата да се развика. Онова момиче определено си го биваше.

— Щом казваш.

— Тя имаше най-прекрасната руса коса, която някога съм виждал, и… може и да не ти се вярва, но нямаше никакви дрехи по себе си. Съвсем никакви.

— Рива! Забрави за момичето! Какво ти каза Белар?

— Няма защо да се косиш толкова, Белгарат — рече той, леко засегнат. — Нали това се опитвам да ти кажа.

Рива сбърчи чело.

— Я да видим сега, какво точно беше. Май нещо от рода: „Гледай, Пазителю на Сферата, сега ще накарам две звезди да паднат от небето и после ще ти покажа къде точно са те. Ти трябва да откриеш звездите, да запалиш буен огън и да ги сложиш в него. От едната звезда изкови острието, а от другата — ръкохватката. Това ще бъде мечът на Пазителя на Сферата на моя брат Алдур.“ Нещо подобно беше.

— Тогава ще трябва да поставим наблюдатели за през нощта.

— Тъй ли? Защо?

— За да гледат небето, естествено. Нали трябва да разберем кога ще паднат звездите.

— О, аз вече знам къде точно са паднали, Белгарат. Белар ме накара да изляза пред шатрата си и после ми посочи небето. Двете звезди се спуснаха една след друга и аз видях точно къде отидоха. После Белар си тръгна, а аз си легнах отново в постелята, с надеждата, че ще сънувам онова прекрасно момиче.

— Ще зарежеш ли най-после това твое измислено момиче?

— Не, Белгарат. Просто не мога да я забравя. Как бих могъл? Та тя беше най-прекрасното създание в целия свят.

— А случайно да си спомняш още мястото, където паднаха звездите?

— Ей там горе. — И той посочи неопределено към покрития със сняг връх, който се извисяваше над долината.

— Да вървим и да ги приберем тогава.

— А не трябва ли да стоя тук, все пак? Нали ръководя строежа?

— Твоят братовчед трезвен ли е?

— Анрак? Ами да… кажи-речи.

— Защо тогава не го извикаш и не му кажеш да наглежда всичко, докато те няма? Хубаво е да намерим звездите, преди отново да завали сняг и да ги покрие.

— О, няма да имаме никакви проблеми с намирането им. Доста сняг ще е нужен, за да ги скрие.

Аз го изгледах учудено.

— Това са звезди, Белгарат, а те светят. Което ще рече, че можем да ги видим, дори ако са покрити със сняг.

(Сега разбирате ли какво имах предвид, когато говорех за наивността на Рива? Той далеч не беше глупак, но просто не можеше да повярва, че нещо би могло да се обърка.)

И тъй, Пазителя на Сферата изрева нещо на своя братовчед. Анрак се домъкна с леко полюляващата се походка на човек, прекарал тежка нощ, а ние поехме към върха.

Докато се изкачвахме по склона, аз искрено се забавлявах с описанието, което Рива направи на своето момиче-мечта. Не знам защо, но той просто не можеше да спре да говори за нея.

Звездите наистина не бяха чак толкова трудни за откриване. При падането си на земята те трябва да са били нажежени до бяло, защото имаше широки кратери в снега и каменистата почва.

— Че това не са никакви звезди, Белгарат — отбеляза Рива, леко разочарован, след като му посочих с пръст двата метеорита. — На мен ми приличат просто на две големи буци желязо.

— Снегът е изгасил пламъка им — обясних му. Не беше най-точният, но пък най-лесният начин да му разясня цялата работа.

— Никой не може да изгаси пламъка на една звезда — упорстваше той.

— Тези звезди са по-особени. — Настойчивостта му започваше леко да ме изнервя, но реших все пак да запазя самообладание.

— О, не бях помислил за това. А сега какво?

— Ще изпълним напътствията на Белар. Хайде да запалим огън.

— Тук горе? В снега?

— В нашия случай има и по-лесен начин да го направим. Сферата е у теб, нали?

— Разбира се. Аз никога не се разделям с нея. — Рива потупа едно малко по-изпъкнало място под туниката си. — А какво ще използвам вместо чук? Ами вместо наковалня?

— Аз ще се погрижа за това. Не мисля, че обикновени инструменти биха ни свършили работа. Тези звезди ми изглеждат малко по-твърди от обикновеното желязо.

Отидохме до близката горичка и аз запалих огън. По бързия начин, естествено. Иначе трябваше да загубим половин ден, докато си подсигурим нужната топлина.

— Хвърли ги в огъня, Рива — казах на младия крал.

— Както кажеш — съгласи се той и пусна двете буци небесно желязо в лумналия огън.

Аз концентрирах волята си върху направата на чук, наковалня и клещи, които щяха да му трябват за изковаването на меча. Ако някой си направи труда да се изкачи в планините зад двореца на риванския крал, той сигурно ще ги открие на същото място. Моите наковалня, чук и клещи се получиха толкова устойчиви, че най-вероятно дори не са ръждясали.

Рива взе чука в ръка.

— По-тежък е, отколкото изглежда — отбеляза той.

— Защото е магически. — Отново си спестих сложните обяснения за плътността на материала и прочие.

— И аз така си помислих — каза съвсем спокойно Рива.

Настанихме се край огъня и зачакахме буците метал да се нагреят достатъчно. Когато се нажежиха до бяло, Рива ги измъкна от тлеещите въглени и се захвана за работа. Вече бе успял да усвои няколко полезни занаята. Определено не беше толкова добър ковач, колкото Дюрник, но се справяше прилично.

След като налага около десет минути омекналия метал с моя чук, Рива изведнъж спря.

— Какво има? — попитах го.

— Тези звезди сигурно също са магически като чука. Ако бяха от обикновено желязо, досега да са изстинали.

(Не, Дюрник, номерът този път не беше мой. По-скоро беше на Белар.

В няколко от версиите на Книгата на Алорните най-наивно се твърди, че аз съм приел облика на лисица, за да съветвам Рива как да изкове своя меч. Това, разбира се, са пълни глупости. Никога през целия си живот не съм се преобразявал в лисица. Не мога да ги разбера тия жреци, вечно ще измислят някоя небивалица, с която да развалят хубавата история. Като толкова им се е прищяла магия, защо просто не отделят малко повече време за учение и не усвоят поне някой магически трик? После ще могат да се наиграят на воля и сигурно ще мирясат.)

Рива продължи да бие с чука по двете парчета желязо, докато накрая те придобиха грубите очертания на острието и дръжката на меч. Веднага му сътворих пила и той се зае да полира двете съставни части на бъдещото си оръжие. Не след дълго Рива изведнъж спря и избълва няколко изпитани алорнски проклятия.

— Сега пък какво? — попитах го.

— Сбърках — каза той мрачно.

— Не виждам къде.

— Направих две части, Белгарат. Сега как ще ги съединя?

— Не се притеснявай за това. Продължавай с шлифоването.

След като приключи с острието, той го остави настрана и се зае с масивната двуръчна дръжка на оръжието.

— А ефесът? — попита Рива.

— И дотам ще стигнем.

Той продължи да работи. От лицето му струеше пот, но Пазителя продължаваше упорито да изглажда ръкохватката. Накрая и тя бе готова. Рива я остави върху наковалнята.

— Това е всичко, което бих могъл да направя — каза той. — Все пак не съм златар, нали? Сега какво?

Със силата на Волята сътворих варел с вода.

— Закали ги — казах.

Той взе острието с големите клещи и го потопи внимателно във водата. Облачето пара, което се издигна над варела, беше наистина ефектно. После дойде ред на ръкохватката.

— Все още си мисля, че няма да мога да ги съединя.

— Довери ми се.

Беше необходимо доста време, за да изстинат острието и ръкохватката. Наложи ми се на два пъти да пълня отново варела, преди да потъмнеят.

Рива пъхна внимателно ръка във водата и докосна острието.

— Мисля, че вече са достатъчно охладени.

— Извади Сферата — казах му аз.

Той бръкна в туниката си и измъкна оттам блещукащата Сфера. Изглеждаше толкова малка в огромната му длан.

— Сега измъкни и ръкохватката от водата.

Рива изпълни нареждането ми.

— Сложи Сферата там, където би трябвало да е ефесът.

— Защо?

— Просто го направи. Ще разбереш защо.

Той хвана острието с една ръка и притисна Сферата между него и ръкохватката. Последва силно прещракване. Рива трепна леко.

— Спокойно — казах му, — точно това трябваше да стане.

— Сега какво?

— Натисни силно ръкохватката надолу.

— Как така?

— Точно както го чуваш. Натисни силно и те ще се съединят.

— Това е глупаво, Белгарат, та те и двете са от кована стомана.

Въздъхнах.

— Просто го направи, Рива. Не ми губи времето с празни приказки. Става въпрос за магия, а от двама ни аз съм експертът в тази област. Само не натискай твърде силно, за да не разцепиш ръкохватката.

— Ти да не си пил нещо сутринта?

— Направи го, Рива!

При потъването си в ръкохватката острието издаде странен мелодичен звън, който събори снега от околните дървета. Когато всичко свърши, Рива хвана меча в ръце и го огледа.

— Невероятно! Той е едно цяло.

— Естествено. Хвани сега ръкохватката на своя меч и го вдигни високо. — Това щеше да е истинският тест.

Рива вдигна огромния меч над главата си.

— Та той е лек като перце! — възкликна Пазителя на Сферата.

— Сферата е поела тежестта му — обясних аз. — Не забравяй това, когато ти се наложи да я свалиш. Ако в този момент държиш меча само с една ръка, тежестта му като нищо ще ти счупи китката. Вдигни меча!

Той го вдигна отново и после разсече въздуха със смъртоносното му острие. Сферата пламна в синьо, точно както бях очаквал, и мигом изглади грубите ръбове на оръжието. Металът заблестя като повърхността на скъпо огледало.

— Добре се справи — похвалих Рива. После извиках от радост и направих няколко несръчни танцови стъпки, което по принцип ми се случва рядко.

Рива не можеше да откъсне поглед от своя пламтящ меч.

— Какво стана? — попита той.

— Ти направи всичко, точно както трябваше, момче! — викнах възторжено аз.

— Искаш да кажеш, че всеки път, когато го взема в ръце, ще е така?

— Естествено, Рива! Всеки път! Мечът вече е част от Сферата. Всеки път, когато го извадиш от ножницата, той ще пламва в ръцете ти, без дори да те опари. А доколкото разбирам, синът ти ще се ползва от същата привилегия.

— Че аз нямам син.

— Всичко по реда си. Запаши сега меча и да вървим в лагера.

Рива, естествено, не ме послуша. Беше щастлив като дете, получило току-що желаната играчка. След известно време маймунджулъците му започнаха да ми омръзват, но реших, че момчето си е заслужило забавлението и затова дори не се опитах да го прекъсна.

На самия връх имаше огромен объл камък, кажи-речи с размерите на голяма къща. Огледах го още когато за пръв път се изкачихме горе, и се зачудих какво би трябвало да направим с него. Камъкът беше много голям.

— Добре — каза Рива, — сега какво?

— Стисни здраво меча и направи този камък на пух и прах.

— Но така ще нащърбя острието, Белгарат.

— Не би трябвало.

— Но какъв е смисълът в това да разцепвам камънаци с меча си? Някой голям чук би свършил далеч по-добра работа.

— Можеш да блъскаш по този камък с най-големия чук, който си способен да вдигнеш, и пак няма да успееш да отчупиш дори парченце от него.

— Още магия, значи?

— Нещо такова. През долината някога е текла река. Изворът й е бил запушен, когато Торак разцепи света. Щом твоето семейство ще оправя света, то това ще е добро начало. Разчупи камъка, Рива. Освободи реката. И без друго твоят град ще се нуждае от прясна вода.

Той сви рамене.

— Щом казваш, Белгарат.

(Гарион, искам да обърнеш внимание на безпрекословното доверие, което ми имаше това момче. Може би няма да е зле да си го спомниш следващия път, когато решиш да спориш с мен.)

Рива вдигна огромния пламтящ меч и нанесе удар, който вероятно би направил някой по-малък камък на ситен чакъл. Сигурен съм, че звънът от удара е изпоплашил всички сърни из Сендария.

Камъкът се разцепи чак додолу на две равни половини, които се търкулнаха встрани.

Реката излетя от запушения доскоро процеп като вълна, срещнала челно някоя огромна крайбрежна скала. Ние хукнахме встрани, за да останем сухи. Когато се добрахме до сигурно кътче, застанахме и се загледахме в реката с усещането за добре свършена работа.

— Опа-а — каза след малко Рива.

— „Опа-а“ какво?

— Може би трябваше първо да предупредя хората, които работят долу — отвърна ми той. — Това едва ли ще ги изненада приятно. Сигурно ще ме проклинат поне седмица, след като се приберат обратно с плуване.

Оказа се обаче, че новоосвободената река е спестила на алорните месеци непосилен труд. Под камъните и дърветата, които те тъкмо разчистваха, изникнаха естествени тераси, които свършиха чудесна работа при бъдещите строежи, Алорните, които реката помете в морето, се бяха забавлявали така, че после не се и сетиха да проклинат Рива. Поне по-голямата част от тях не го сториха.

Сега, след като Рива се бе сдобил със своя меч, моята работа на Острова на бурите бе приключена. Можех най-после да се прибера у дома. Отделих един ден, за да инструктирам Рива и неговия братовчед Анрак. Анрак повече от нормалното бе пристрастен към хубавото тъмно пиво, но иначе се оказа свястно момче, пък и алорните го уважаваха. Той беше точно нужният на Рива човек. Някои от заповедите, които Рива тепърва щеше да дава, едва ли щяха да бъдат приети радушно от хората му. Анрак с неговия весел момчешки нрав най-вероятно щеше да му помогне доста, за да се уталожат страстите. Начертах на Рива план за бъдещата му тронна зала и обясних как да закрепи меча си на стената зад трона. Беше ми трудно да задържа вниманието му, тъй като той пак настояваше да ми разказва за момичето от съня си. Накрая пожелах на всички късмет и се запътих към плажа. Там намерих едно потайно кътче. Нямаше смисъл допълнително да шашвам хората на Рива с нов трик.

За прелитането до континента избрах формата на албатрос. Двуметровият разтег на крилете е доста полезен, когато става дума за някой, който лети толкова зле като мен. След като преодолях първите няколко мили и набрах достатъчно височина, започнах малко по малко да усвоявам умението да планирам с широко разтворени криле. Какво невероятно удоволствие! Никакво махане. Никакво усилие. Никаква паника. По някое време дори почна да ми харесва. Можех спокойно да си откарам така още цял месец. Всъщност дори подремнах на няколко пъти, съвсем за малко, разбира се.

Почти съжалих, когато видях брега на днешна Сендария на хоризонта.

Няма да повярвате колко различна беше Сендария по онова време. Това, което днес е обработваема земя, тогава беше безкраен горски масив с вековни дървета. Кажи-речи единствената обитаема част бе един малък открит отрязък по протежението на река Камаар. Там живееха аренди от племето васити. Тъй като наистина ужасно бързах да се прибера в Долината, приех облика на вълк и хукнах през гората.

Вече не ми се налагаше да спирам и да изчаквам изоставащите алорни, затова се придвижвах доста бързо. По тези места бе настъпило лятото и времето беше наистина чудесно. Прекосих Сендария в югоизточна посока и се озовах в предпланините.

След кратко обмисляне, реших да не губя време и да пресека направо северния край на Улголанд. Не смятах, че чудовищата могат да ми създадат кой знае какви проблеми. Те се интересуваха от хора, а не от вълци. А дори алгоротите и хрулжините отбягваха вълците.

Замислих се дали да не отскоча до Пролгу, за да осведомя настоящия Горим за случилото се в Малория, но накрая реших да не го правя. Моят господар беше в течение на събитията, което значеше, че УЛ също е наясно.

Мисълта за Учителя ми припомни, че Боговете всъщност вече ни бяха напуснали. Моят Учител бе изпълнявал централна роля в живота ми през последните четири хиляди години и неговото заминаване бе оставило голяма празнина в представата ми за света. Просто не можех да приема Долината без него.

Подминах Пролгу и продължих в югоизточна посока, право към Долината. Зърнах няколко алгорота да се прокрадват сред близките дървета, а веднъж се натъкнах и на хергеле от хрулжини, но те мъдро решиха да ме оставят на мира. Бързах ужасно и онзи, който се осмелеше да ме забави, едва ли щеше да остане доволен от резултата.

Спуснах се по планинския склон към брега на една неголяма рекичка. Тъй като всички местни реки рано или късно се вливаха в могъщата Алдур, то най-бързият начин да се добера до Долината бе просто да проследя течението на някоя, за да достигна накрая до полята на Алгария.

Не мога да си спомня защо точно реших да си възвърна човешкия облик, след като се озовах на брега на реката. Може би защото помислих, че имам нужда от едно хубаво къпане. Вече шест месеца бях в непрекъснато движение и сега определено не исках да се появя пред Поледра вмирисан като стар козел. Може пък да е било защото изведнъж ми се прииска да хапна нещо печено. Като вълк диетата от суровото месо на зайци и сърни, както и по някоя полска мишка от време на време, ме задоволяваше. Но тъй като не бях изцяло вълк, понякога страшно ми се приискваше да опитам и човешка гозба. Тъй че си хванах една сърна, превърнах се отново в човек и се заех да наклада огън. След като се справих с това, отрязах едната плешка и я сложих да се пече. После се съблякох и хубавичко се изкъпах.

Като се замисля сега, май прекалих с яденето. Един вълк в движение не отделя кой знае колко време за ядене — обикновено колкото за няколко хапки, преди да хукне отново. Тъй че ми се беше отворил завиден апетит.

След като се наядох до насита, аз полегнах, за да дремна край огъня. Наистина не знам колко време съм спал, но накрая ме събуди някакъв странен звук, наподобяващ човешки кикот. Веднага се проклех заради лекомислието си. Една глутница скални вълци някак бе успяла да се промъкне и да ме обгради.

Терминът „скален вълк“ е доста подвеждащ. Всъщност става въпрос за животни, които са далеч по-близо до хиените. Те се хранят с мърша и сега най-вероятно бяха доловили миризмата на мъртвата сърна. Най-простото решение беше да се превърна отново във вълк и да им избягам, но стомахът ми беше така претъпкан, че нямах никакво желание за тичане. Освен това се чувствах леко ядосан. Бях задрямал доста приятно и това, че ме бяха събудили, никак не ми харесваше. Стъкнах отново огъня, опрях гръб върху дънера на близкото дърво и зачаках, за да видя какво са намислили скалните вълци. Ако решаха обаче да скъсят дистанцията, на сутринта щеше да остане една глутница скални вълци по-малко.

Не след дълго мярнах първите грозни муцуни да се мотаят наоколо, но огънят все още ги плашеше. До края на нощта не се случи нищо по-интересно. Фактът, че вълците не искаха да се откажат, но пък и не можеха да съберат кураж, за да ме нападнат, ми се стори доста странен. Това не е обичайният начин, по който се държат скалните вълци.

Зората тъкмо докосваше източния хоризонт, когато разбрах каква е причината за това.

Тъкмо бях хвърлил поредната порция дърва в огъня, когато забелязах с периферното си зрение някаква раздвижване в далечния край на поляната. Реших, че това ще да е някой от скалните вълци, затова измъкнах една пламнала пръчка от огъня и понечих да я запокитя по нахалното животно.

Оказа се обаче, че не е скален вълк. Беше елдрак.

Естествено, бях виждал елдраци и преди, но винаги от голямо разстояние, затова нямах представа колко големи са всъщност тези зверове. Тихичко се смъмрих, задето не бях се превърнал във вълк, докато все още имах тази възможност. Промяната на облика отнема известно време, а елдракът беше вече съвсем наблизо. Ако и той се окажеше толкова превъртял, колкото бяха алгоротите и хрулжините, едва ли щях да имам достатъчно време, за да се преобразя.

Звярът беше рунтав и близо два метра и половина висок. По главата му нямаше нещо, което може да мине за нос, а долната му челюст стърчеше издадена напред. Кървавочервените му очи бяха съвсем малки, като на глиган.

— Защо това човеко-нещо е дошло в територията на Грул? — изръмжа елдракът.

Това си беше сериозна изненада. Знаех, че елдраците са доста по-интелигентни от алгоротите и хрулжините, но чак пък да говорят…

Бързо си възвърнах самообладанието. Фактът, че той може да говори, даваше възможност за мирно решаване на проблема.

— Не исках да нарушавам територията ти, старче. Просто минавам оттук. Не знаех, че това са твои земи.

— Всички знаят — гласът му бе ужасяващ. — Всички знаят, че това е територията на Грул.

— Е, не съвсем всички. Аз идвам от друго място, а ти не си маркирал много добре границите си.

— Ти изяде една от сърните на Грул. — Тонът му беше обвинителен. Работата не отиваше на добре. Измъкнах алорнския си кинжал от ножницата и го скрих в ръкава с дръжката надолу, като внимавах елдракът да не забележи какво правя.

— Не я изядох цялата — казах. — Останалото е за теб, стига да си гладен.

— Как те наричат?

— Името ми е Белгарат — заявих аз не без доза задоволство. Може пък и да бе чувал за мен. Нали все пак демонът-лорд в Мориндия се сети кой съм. Щом като репутацията ми бе достигнала чак до Ада, колко му беше да ме знаят по име и в тези забравени от Боговете планини.

— Грат? — изломоти той.

— Белгарат — поправих го аз.

— Грат — повтори елдракът, слагайки точка на спора. Явно изпъкналата долна челюст му пречеше да докара името ми в целия му блясък. — Хубаво е Грул да знае това. Грул пази имената на всички човеко-неща, които изяжда, ей тук.

Той чукна по слепоочието си с върха на един от своите страховити нокти.

— Грат иска ли да се бие, преди Грул да го изяде? — попита той с надежда в гласа.

Можех да се сетя за куп по-приятни варианти от този. Изправих се.

— Върви си по пътя, Грул — казах на елдрака. — Нямам време да си играя с теб.

По косматото му лице се разля страховито подобие на усмивка.

— Можеш да не бързаш, Грат. Първо ще играем, после Грул ще яде.

Ситуацията определено не вървеше на добре. Огледах го по-внимателно. Имаше огромни ръце, които висяха чак до коленете му. Никак не ми се искаше да попадам в прегръдките на това чудовище. Отстъпих едва забележимо и опрях гръб до дънера на близкото дърво.

— Правиш грешка, Грул — казах му. — Вземи си сърната и си върви по пътя. Тя няма да се съпротивлява. Виж, с мен ще си имаш сериозни неприятности.

Това, разбира се, беше чиста хвалба. Ако разчитах само на мускули, нямаше да имам никакви шансове в сблъсъка с елдрака. Той вече се беше приближил твърде много, за да рискувам с магически трикове. „Ама че глупав начин да умреш, особено за човек като мен“ — помислих си.

— Грат е твърде малък, за да се бие с Грул. Грат не е много умен, ако не го забелязва. Но затова пък Грат е смел. Грул ще запомни колко смел е бил Грат след като го изяде.

— Много мило от твоя страна — промърморих. — Ела насам тогава, Грул! Да започваме, щом толкова съм ти легнал на сърцето. Имам си и друга работа.

Блъфирах. Фактът, че това огромно космато чудовище може да говори, ме насочваше към друга неприятна мисъл — то явно можеше и да мисли, поне на примитивно ниво. Затова с цялата уводна ала-бала-ница исках просто да го накарам да се замисли, вместо направо да връхлети върху мен. Това определено нямаше да е в моя полза. Ако успеех да предизвикам у него известно колебание, шансовете ми да се прибера жив и здрав в Долината щяха да нараснат значително.

Недвусмисленото ми желание да се бия като че ли постигна желания ефект. Грул не беше свикнал мижавите „човеко-неща“ да му се опъват чак толкова и затова пристъпи към мен леко неуверен. Точно на това се и надявах. Когато елдракът протегна огромните си ръчища, за да ме сграбчи, аз се гмурнах под тях, пристъпих крачка напред и измъкнах ловко кинжала от ръкава си. После с бързо движение срязах корема на своя противник. Не бях достатъчно наясно с неговата анатомия, за да се опитвам да го пробода в сърцето. Пък и при тези размери ребрата му сигурно бяха не по-тънки от китката.

Елдракът ме зяпна с неподправено изумление. После погледна надолу към изсипващите се от корема му вътрешности. Раната, която бях отворил, се простираше от единия до другия хълбок.

— Май си изпусна нещо — подхвърлих му аз.

Той сграбчи с две ръце разсипващата се карантия, а на лицето му се изписа бледо подобие на страх.

— Грат сряза корема на Грул — изломоти звярът. — Сега всичките черва на Грул ще изтекат навън.

— И аз забелязах нещо подобно. Искаш ли да се бием още, Грул? Аз обаче бих ти препоръчал да си събереш набързо карантията и да се позакърпиш, преди да е станало твърде късно. Внимавай само, докато бързаш, да не се спънеш в някое от собствените си черва.

— Грат не е добър — обвини ме мрачно елдракът.

После седна тромаво, стиснал вътрешностите си в шепи.

Не знам защо, но всичко това ми се стори ужасно смешно. Засмях се с глас и продължих да се хиля, докато две огромни сълзи не се стекоха по неговото космато лице. Тогава се почувствах засрамен. Протегнах ръка и сътворих върху отворената си длан закривена игла, в която бе вдяната корда, направена от изсушено животинско сухожилие. Хвърлих му иглата и кордата.

— Ето, закърпи се както свариш и запомни добре името ми, в случай, че се срещнем отново. Намери си нещо друго за ядене, Грул. Аз съм стар, мършав и жилав. Едва ли щях да ти се усладя кой знае колко, пък и сигурно си разбрал, че не се давам толкова лесно.

Зората бе изместила мрака и ми осигури необходимата светлина. Поех по пътя, оставяйки седналия елдрак да се чуди как да използва иглата.

Странно, но преживяното премеждие повдигна настроението ми. Все пак бях успял да се измъкна. Направо да не повярва човек! В главата ми бе останала последната реплика на чудовището. В края на краищата, половината свят споделяше неговото мнение. Да, Грат определено не беше добър.

Два дни по-късно достигнах западния край на Долината. Беше началото на лятото, един от най-приятните периоди в годината. Въпреки че Учителя ни бе напуснал, не помня да съм виждал някога Долината по-красива. Тревата беше ярко зелена, а много от диворастящите плодни дървета тъкмо бяха цъфнали. Дивите къпини бяха отрупани с едри, макар и полуузрели плодове. Аз ги обичам най-много точно такива. Небето беше ясносиньо и по него се носеха плавно пухкави бели облачета. Бях си у дома и май никога не съм се чувствал толкова щастлив.

Беше ме завладяло някакво странно настроение. От една страна, нямах търпение да видя Поледра, а от друга, изпитвах наслада от отлагането на желания миг. Възвърнах си човешкия облик и закрачих спокойно към центъра на Долината. Знаех, че Поледра ще долови моето приближаване, точно както го бе долавяла винаги досега. Вероятно вече ми приготвяше вечеря. Не исках да я принуждавам да бърза.

Тъкмо се бе свечерило, когато най-после стигнах до моята кула и малко се учудих при вида на тъмните прозорци. Отидох до входната врата, влязох и още отдолу извиках: „Поледра!“

За моя изненада, никой не отговори.

Тръгнах нагоре по стълбите. Наоколо цареше мрак. Щракнах с пръсти и на върха на показалеца ми се появи пламъче, с което запалих първата попаднала ми свещ.

В кулата нямаше никой и всичко бе потънало в прах, точно както се случва с изоставените къщи. Какво ставаше тук?

В точния геометричен център на работната ми маса лежеше къс хартия. Оказа се бележка, написана с почерка на Белдин: „Ела в моята кула.“ И нищо повече.

Вдигнах свещта по-високо и на нейната светлина забелязах, че люлките са изчезнали. Очевидно Белдин беше преместил Поледра и моето потомство при себе си. Странно. Поледра беше толкова привързана към моята кула. И защо бе решил Белдин да я подслони? Доколкото си спомнях, тя никога не бе харесвала неговото обиталище. Струваше й се твърде префърцунено. Доста учуден, аз тръгнах обратно надолу по стълбите.

От кулата на Белдин ме делеше не повече от минута и аз реших да не бързам. Но учудването вече почти бе успяло да измести приятното предчувствие.

— Белдин! — извиках. — Аз съм. Отвори ми.

Последва доста дълга пауза и после скалният блок, който му служеше за врата, бавно се плъзна встрани.

Поех нагоре по стълбите. Сега вече бързах.

Достигнах до върха на кулата и се огледах. Белкира, Белтира и Белдин бяха там, но Поледра я нямаше.

— Къде е жена ми? — попитах.

— Не искаш ли да видиш дъщерите си? — попита ме Белтира.

— Дъщери? Значи не е само една?

— Затова направихме две люлки, братко — каза Белкира. — Баща си на близначки.

Белдин се пресегна към една от люлките и внимателно вдигна бебето от постелята.

— Това е Поулгара — представи той новороденото. — Тя е по-голямата.

После ми подаде увитото в одеялце бебе. Отвърнах крайчето на завивката и за пръв път в живота си се вгледах в очите на Поул. Тези, които я познават добре, знаят, че очите на моята дъщеря менят цвета си в зависимост от нейното настроение. Когато ги видях за пръв път, те бяха стоманено сиви и твърди като сапфири. Завладя ме усещането, че малкото същество не си пада особено по мен. Косицата й беше много тъмна, а чертите й не носеха и следа от онази характерна бебешка закръгленост. Личицето й беше абсолютно безизразно, но очите… Очите й говореха повече от каквито и да било думи! Тогава направих нещо, което беше обичай в Гара — селцето, където се бях родил. Независимо дали ме харесваше или не, Поул беше моето първородно дете и аз докоснах челцето й в знак, че я приемам за своя.

Миг по-късно тръпка разтърси ръката ми и аз се дръпнах като попарен, бълвайки някакво проклятие. Не беше на добро, че първото нещо, което Поулгара чу от мен, бе проклятие. Взрях се в това мрачно пеленаче. Едно кичурче над дясната й вежда бе побеляло при моето докосване.

— Какво чудо! — ахна Белтира.

— Не бих казал — възрази му Белдин. — Тя е неговото първородно дете и той просто я беляза. Може и да греша, но съм почти сигурен, че ще стане магьосник.

— Магьосница — поправи го Белкира.

— Какво?

— Магьосникът е мъж. Тя е момиче. Затова правилната дума е „магьосница“.

Магьосница или не, моята първородна щерка вече бе успяла да се подмокри и затова я оставих обратно в люлката й.

По-малката ми дъщеря се оказа най-красивото бебе, което някога бях виждал. И това не беше просто бащина гордост. Всички, които я видяха, казаха същото. Тя ми се усмихна още щом я поех от ръцете на Белдин. Тази лъчезарна малка усмивчица проникна право в сърцето ми и го завладя за вечни времена.

— Ти така и не отговори на въпроса ми, Белдин — казах, докато полюшвах Белдаран в скута си. — Къде е Поледра?

— Я да поседнем и да пресушим по някоя халба, а, Белгарат?

Той закуцука с необичайна за него сприхавост към бурето с бира и тутакси ми напълни една еднолитрова халба.

Седнах, прикрепяйки Белдаран в скута си. Може би не трябва да го споменавам, но тя не се подмокри. Отпих голяма глътка от бирата, чудейки се на какво ли се дължи странното поведение на моите побратими.

— Стига си ме размотавал, Белдин — казах накрая, обърсвайки пяната от устните си. — Къде е жена ми?

Белтира се приближи до мен и взе Белдаран.

Погледнах към Белдин и видях как две големи сълзи се търкулнаха по грубите му бузи.

— Боя се, че я изгубихме завинаги, Белгарат — каза той с гробовен глас. — Раждането беше много тежко. Направихме всичко възможно, но тя ни се изплъзна.

— Какви ги приказваш?

— Тя умря, Белгарат. Съжалявам, но Поледра е мъртва.