Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (4)

Трета глава

След време при нас дойдоха и други. Някои от тях се появяваха уж съвсем случайно, точно както се бях появил и аз. Други търсеха именно Алдур, за да се учат от него. Един от тях беше Зедар.

В един прекрасен ден, обагрен в златистите тонове на есента, петстотин години след пристигането ми в Долината, заварих Зедар близо до кулата. Той беше изградил груб олтар и тъкмо гореше на него трупа на заклан овен. Това ме настрои против него още от самото начало. Дори вълците знаеха, че не бива да убиват в Долината. Мазният дим на неговото жертвоприношение изпълваше въздуха със зловоние, а самият Зедар се бе проснал по очи пред олтара и напяваше някаква чуждоземска молитва.

— Какво правиш? — троснах му се аз, доста рязко, признавам. Вонята на неговия „дар към Алдур“ бе нарушила спокойния поток на моите мисли и вече не можех да се концентрирам върху проблема, над който бях разсъждавал през последния половин век.

— О, могъщи и всеведущи Боже — изрева той и зарови носа си още по-дълбоко в пръстта, — прекосих хиляди мили, за да се срещна с твоето величие и да те боготворя до края на дните си.

— Я стига си се перчил с купешки думички, човече. Изправи се и престани да се дереш като заклан. Аз съм толкова Алдур, колкото си и ти.

— Нима не си великият Алдур?

— Аз съм неговият ученик Белгарат. Какво е това? — посочих с пръст димящия овен.

— Направих го, за да зарадвам своя Бог — отвърна ми той, докато отърсваше дрехите си от прахта.

Не бях абсолютно сигурен, но той доста приличаше на толнедранец, или може би на аренд. И в двата случая бръщолевенията за „хилядите мили“ и всичко останало си бяха чиста проба добре премерено подмазвачество.

Той ме изгледа угоднически.

— Кажи ми честно — каза след това, — мислиш ли, че той ще сметне моето приношение за достойно?

Аз се изсмях.

— Трудно бих могъл да се сетя за нещо, което би му се сторило по-недостойно.

Непознатият замръзна на мястото си като поразен от гръм. После се обърна рязко към олтара и хукна да измъква с голи ръце димящия овен от огъня.

— Не ставай глупак! — троснах му се аз. — Ще се изгориш!

— Трябва да го скрия — простена той отчаяно. — По-скоро бих умрял, отколкото да обидя могъщия Алдур.

— Просто се махни от пътя ми — казах му.

— Какво?

— Дръпни се встрани — повторих и махнах раздразнено с ръка, — освен ако не искаш да отпътуваш заедно с тъпия си овен.

Погледнах към гротескния малък олтар, представих си едно място на около пет мили от кулата и с една единствена дума го преместих там. След него остана само струйка зловонен дим, която вятърът бързо разнесе.

Непознатият се просна отново по лице.

— Ще си направиш дрехите на нищо, ако продължаваш в същия дух — отбелязах, — а моят Учител не си пада особено по мръсните дрехи.

— Умолявам те, о, могъщи ученико на несравнимия Алдур — каза той надигайки се, вперил поглед в мен, докато изтупваше за пореден път дрехите си, — научи ме как да сторя тъй, че да не обидя Бога.

Помислих си, че сигурно е аренд. Нито един толнедранец не можеше да си усуче дотолкова езика.

— Бъди искрен — казах му аз, — и не се опитвай да го впечатлиш с глупавите си трикове и помпозната си реч. Повярвай ми, приятелю, той може да надзърне право в сърцето ти, тъй че няма начин да го заблудиш за каквото и да било. Не съм съвсем сигурен кое божество си почитал преди, но Алдур не е като никой друг Бог на света.

— А как бих могъл да стана негов ученик като теб?

— Първо ще станеш негов довереник — казах аз, — което хич не е лесна работа.

— А как бих могъл да стана негов довереник?

— Трябва да станеш негов слуга — казах аз, признавам, с леко самодоволство. Няколкото години бъхтане с брадвата и метлата най-вероятно щяха да се отразят доста добре на префърцунения му задник.

— А после — негов довереник? — продължи да ми досажда той.

— След време — отвърнах му, — ако той пожелае това.

Не беше моя работа да му разкривам тайната на Волята и Думата. Той трябваше да я открие сам за себе си, точно като мен.

— А кога ще мога да се срещна с Бога?

И без друго беше почнало да ми писва от него и затова реших просто да го заведа в кулата.

— А ще желае ли Бог Алдур да научи името ми? — попита той след като поехме през ливадата.

Свих рамене.

— Едва ли. Ако си късметлия и се окаже, че си достоен, той сам ще ти даде име по свое усмотрение.

След като стигнахме до кулата, аз заповядах на сивата каменна плоча да се отмести, двамата влязохме вътре и тръгнахме нагоре по стълбите.

Моят Учител огледа непознатия и после се обърна към мен:

— Защо си ми довел този човек, сине мой? — попита той.

— Той настояваше, Учителю — отвърнах му. — Почувствах, че не е мое право да му кажа „да“ или „не“.

Както виждате, и аз можех да се изразявам не по-зле от Зедар.

— Твоята воля трябва да решава за подобни неща — продължих аз. — Ако се окаже, че не ти е приятен, веднага ще го изведа отвън, ще го превърна в морков и така ще сложа край на всичко.

— Думите ти не са уместни, Белгарат — скастри ме Алдур.

— Прости ми, Учителю — казах смирено.

— Ти ще го обучиш, Белгарат. Ако се справи с изпитанието, извести ме.

Изръмжах на ум, проклинайки бъбривостта си. Глупавото ми предложение да озеленчукоподобя непознатия ме бе обвързало с него. Но Алдур беше мой Господар и затова просто казах:

— Ще бъде сторено, Учителю.

— Какъв е предметът на настоящите ти занимания, сине мой?

— Търся причината, поради която са възникнали планините, Учителю.

— Забрави засега планините, Белгарат. Вместо тях се заеми с изучаването на този човек. Може пък новото занимание да извика у теб повече любов към съществата от твоя вид.

Мога да усетя чудесно кога ме мъмрят и затова дори не опитах да споря. Само въздъхнах.

— Да бъде волята ти, Учителю — съгласих се аз, каейки се горко за своята глупост. Почти бях открил тайната на планините и хич не исках тя да ми убегне. Но после си спомних колко търпение бе проявил моят Учител, когато се появих за пръв път в Долината. Затова набързо преглътнах раздразнението си… Е, поне в известна степен.

Но още щом излязохме от кулата, от смирението ми не остана и помен. За мой срам трябва да призная, че тутакси се заех да превърна живота на горкия човек в истински ад. Унижавах го, гълчах го, натоварвах го с невъзможни задачи и после се смеех злорадо на опитите му да се справи. С две думи, тайничко се надявах, че ще успея да направя живота му толкова отвратителен, че да не издържи и сам да си тръгне.

Но той не си тръгна. Премина през всичките ми гаври с търпение, от което понякога ми се искаше да крещя. Тоя човек нямаше ли някакво достойнство? И сякаш за да ме накара да се почувствам още по-бесен и засрамен, той научи тайната на Волята и Думата за шест месеца. Моят Учител му даде името Белзедар и го прие като свой довереник.

След време двамата се сдобрихме. Реших, че след като най-вероятно ще прекараме следващите десетина века заедно, по-добре ще е да се погаждаме. В края на краищата, след като му избих от ума слабостта към преувеличенията и изкълчените фрази, Белзедар се оказа нелошо момче. Умът му беше невероятно бърз, но той бе достатъчно тактичен, за да не ми припомня при всяка удобна възможност, че същото не може да се каже за мен.

Тримата — Учителя, Белзедар и аз — се научихме да се занимаваме със своите дела така, че да си пречим възможно най-малко.

После дойдоха и други. Кира и Тира бяха пастири близнаци от народа на алорните, които се изгубили и скитайки насам-натам се озовали най-накрая в Долината… За да останат. Умовете им бяха така здраво свързани, че те винаги мислеха за едни и същи неща по едно и също време и дори си довършваха изреченията един на друг. Независимо от това, че са алорни, Белкира и Белтира са най-незлобливите и внимателни хора, които някога съм познавал. Всъщност аз винаги съм бил силно привързан към тях.

Макор беше следващият, който пристигна при нас. Той идваше от толкова далече, та бе странно, че въобще е чувал за нашия Учител. Всеки от нас четиримата бе дошъл в Долината, облечен в дрипи, но не и Макор. Той дойде пременен с копринена мантия, подобна на тези, които са сега на мода в Тол Хонет. Беше истински гражданин — интелигентен и добре образован. Естествено, двамата си допаднахме от самото начало.

Учителя го препита набързо и реши, че е подходящ — с обичайните уговорки, разбира се.

— Но, Учителю — възпротиви се яростно Белзедар, — той не може да бъде наш събрат. Той е дал, а далите са безбожници.

— Всъщност съм мелсен, старче — поправи го Макор с онзи свръхцивилизован маниер, който винаги е влудявал Белзедар. Сега разбирате ли защо Макор толкова ми хареса още от самото начало?

— Каква е разликата? — тросна му се Белзедар.

— Огромна, друже — отвърна му Макор, оглеждайки идеално поддържаните нокти на ръцете си. — Ние, мелсените, сме се отделили от тях толкова отдавна, че сега сме дали точно толкова, колкото алорните са мараги. Но ако ти харесва повече, смятай ме за дал. Аз бях призован, точно като вас. Точка.

Тогава си спомних за странните стечения на обстоятелствата, които ме бяха накарали да напусна Гара и хвърлих един укорителен поглед на Учителя. Ще повярвате ли, ако ви кажа, че той дори успя да наподоби нещо като леко притеснение?

Белзедар се пени още известно време, но тъй като наистина не можеше да направи нищо, накрая просто тръгна нанякъде, мърморейки недоволно.

Следващият, който се присъедини към нас, беше Самбар от народа на ангараките. Самбар, разбира се, не беше истинското му име. Имената на ангараките са толкова отвратителни и неблагозвучни, че Учителя му направи истинска услуга като го прекръсти. Това момче — той беше само на петнайсет, когато дойде при нас — ми стана симпатично още от самото начало. Никога не съм виждал толкова окаян човек. След като пристигна, Самбар просто седна пред входа на кулата, направо на земята, готов да срещне смъртта си, ако не бъде приет. Белкира и Белтира, разбира се, го нахраниха. Те бяха преди всичко пастири и просто не можеха да оставят което и да е същество гладно. След около седмица, когато стана ясно, че Самбар в никакъв случай няма да влезе в кулата, Учителя слезе при него. Алдур никога преди не бе правил нещо подобно. Той си поговори известно време с юношата на някакъв отвратителен език — староангаракски, както разбрах по-късно — и след това го повери на Белкира и Белтира. Защото едва ли някой бе имал такава въпиюща нужда от внимание и грижи.

След време, когато близнаците го научиха да говори нормален език, който да не изисква толкова джавкане и плюнчене, Белсамбар ни разказа своята история. Омразата ми към Торак води началото си именно оттогава. Макар че Торак не можеше да бъде винен за всичко, което се бе случило с нашия ангаракски побратим. През годините научих, че възгледите на свещенослужителите не винаги са заимствани от възгледите на Бога, когото обслужват. И тъй като не съм абсолютно убеден, в този случай ще допусна възможността човешките жертвоприношения да са били израз на извратеното съзнание на гролимите, свещениците на Торак. Така или иначе Торак не си беше мръднал и пръста, за да спре тази практика.

И за да сложа край на морализаторското си отклонение — и двамата родители на Белсамбар били принесени в жертва от гролимите, а той самият бил заставен да гледа, като изпитание на вярата му. Но сметките им излезли криви. Понякога гролимите са такива глупаци. Както и да е… На крехките девет години Белсамбар станал атеист. Той се отрекъл не само от Торак и неговите гролими, а и от всички Богове.

Точно затова го призовал и нашият Учител. В този случай обаче „призоваването“ трябва да е било доста по-зрелищно от моето скромно „насочване“ към Долината. Белсамбар беше ни повече, ни по-малко в състояние на религиозен екстаз, когато пристигна при нас. Но пък от друга страна той си беше ангарак, а ангараките винаги са били малко странни, когато нещата опрат до религия.

 

 

Пръв Белмакор подхвърли идеята ние, учениците, да си построим свои собствени кули. И нищо чудно — мелсените от край време си умират да строят. Иначе е вярно, че кулата на Учителя беше започнала да ни отеснява.

Доколкото си спомням, строежът на кулите отне няколко десетилетия. Към тази задача подходихме по-скоро като към хоби, отколкото като към належащ проблем. Естествено, всички се възползвахме от „преимуществата“ на своето обучение, но дялането на камъни си остава досадно занимание, дори когато за целта не ти се налага да използваш чук и длето. Скоро наоколо почти не останаха големи скали, а с течение на годините строителният материал ставаше все по-оскъден.

Струва ми се, че беше краят на едно лято, когато реших най-после да приключа със строежа на своята кула, просто за да не ми се налага да мисля повече за него. Освен това кулата на Белмакор беше почти завършена, а аз все пак бях първият ученик на Алдур. Затова, мислех си, няма да е много удачно, ако му позволя да ме изпревари. По силата на какви детински причини се захващаме понякога сериозно за работа, а?

И тъй като с моите побратими на практика бяхме разчистили скалите от Долината, наложи ми се да отида на север до самите покрайнини на гората, в търсене на строителен материал. Тъкмо се мотаех насам-натам и се оглеждах за нещо, което да ми свърши работа, когато неочаквано усетих как нечий натрапчив поглед се заби в гърба ми. Чувството, че си гледан, е доста неприятно, а мен лично ме влудява.

— Можеш спокойно да излезеш — казах аз. — Знам, че си там.

— Само без номера — изръмжа един отвратителен глас, който идваше от близкия гъстак. — Опитай нещо и ще те разкъсам на парченца.

Тоя приятел май не преливаше от симпатии към мен.

— Не ставай глупак — отвърнах му. — Нищо няма да ти направя.

Последната ми реплика предизвика най-гнусния смях, който бях чувал през живота си.

— Ти? — каза презрително гласът. — Ти да ми направиш нещо? На мен?!

Клоните се разделиха и от храстите се измъкна най-грозното същество, което бях виждал някога. Беше гротескно деформиран, с голяма гърбица, кокалест, с криви крака и дълги извити ръце. С това телосложение сигурно щеше да му е далеч по-лесно да тича на четири крака като маймуна, отколкото да ходи изправен.

Лицето му също беше феноменално грозно. Косата и брадата му бяха сплъстени, а самият той беше невероятно мръсен. Вместо дрехи беше намъкнал някакво парче кожа, одрано сякаш от огромен плъх.

— Наслаждаваш се на гледката, а? — тросна ми се злобно той. — Да не си мислиш, че си по̀ стока?

— Просто ме стресна, това е всичко — отвърнах му, опитвайки се да бъда сдържан.

— Да си виждал тук някъде един старец с раздрънкана каручка? — изръмжа съществото. — Каза ми, че щял да ме чака на това място.

Зяпнах го втрещен.

— Затвори си по-добре устата — посъветва ме той със стържещия си глас. — Иначе ще вземеш да глътнеш някоя муха.

Изведнъж ми просветна за куп неща.

— Старецът, за който говориш… — казах, — той често ли се шегува?

— И още как — отвърна ми джуджето. — Значи го познаваш?

— О, да — отвърнах с широка усмивка. — Познавам го от цяла вечност. Ела с мен, мой малък и грозен приятелю. Ще те заведа при него.

— Няма какво да ме приятелосваш — изръмжа той. — Аз нямам приятели и така си ми харесва.

— Ще ти мине след няколкостотин години — казах му все още усмихнат.

— Май нещо не си наред с главата.

— И с това ще свикнеш. Хайде, ела. Ще те представя на твоя господар.

— Аз нямам господар.

— На твое място не бих се обзаложил за това.

Ето така се запознах с Дин. Когато го доведох при кулата на Учителя, моите побратими отпърво си помислиха, че съм си опитомил маймуна. Дин набързо им изби тази заблуда от главите. Той имаше най-мръсната уста, която човек би могъл да си представи. Дори когато нямаше намерение да обиди някого, проклятията и псувните се сипеха от устата му с такава лекота, че вероятно можеше да продължи ден и половина, без да се повтори нито веднъж. Той не демонстрираше никакъв респект дори към Учителя. Първите думи, с които се обърна към него бяха:

— Къде я покри тая твоя тъпа каручка? Опитах се да вървя по следите й, но те просто изчезнаха.

Алдур, с неговото нечовешко търпение, просто се усмихна. Ще повярвате ли, ако ви кажа, че дори харесваше това дребно, нечистоплътно, хлевоусто чудовище?

— Затова ли се забави толкова? — попита спокойно Учителя.

— А ти как мислиш?! — изригна Дин. — Че ти не ми остави следа, по която да вървя! Трябваше сам да се досещам за посоката, в която си се отнесъл!

Дин явно бе превърнал способността си да губи търпение в истинско изкуство. И най-малката дреболия можеше да го накара да излезе от кожата си.

— Е? — каза той после. — Сега какво?

— Ще трябва да се погрижим за твоето обучение.

— Че за какво му е на човек като мен „обучение“? Вече знам всичко, което би трябвало да знам.

Алдур се вгледа в него настойчиво. Дори Дин не можеше да устои дълго на този поглед. После Учителя ни огледа един по един. Очевидно отхвърли Белкира и Белтира без дори да се подвоуми. Близнаците нямаха нужния темперамент, за да се справят с нашия нов приятел. Белзедар вече се беше напушил до такава степен, че всеки момент щеше да избухне. Макар да имаше своите недостатъци, трябва да му се признае, че никога не допускаше прояви на неуважение към нашия Учител. Белмакор беше твърде придирчив, а Дин бе наистина ужасно мръсен и вонеше на помийна яма. Белсамбар отпадаше по обясними причини. Познайте кой от всички оставаше.

Вдигнах вяло ръка.

— Не се тревожи, Учителю — казах. — Аз ще се погрижа.

— Е, Белгарат — каза той, — много достойно от твоя страна да предложиш доброволно услугите си.

Реших да не отговарям на тази реплика.

— О, Белгарат… — започна неуверено Белмакор.

— Какво?

— Ще бъдеш ли така добър да го изкъпеш, преди да го доведеш отново тук?

Независимо от малкия цирк, който бях разиграл, възложената задача далеч не ми се струваше чак толкова неприятна. Все още исках да си довърша кулата, а това яко джудже щеше да ми свърши чудесна работа при пренасянето на камъни. Най-вероятно дори нямаше да ми се наложи да се напъвам, за да му измисля някаква друга работа.

Изведох го навън и му показах полузавършената кула.

— Разбираш ли каква е ситуацията? — попитах го.

— Ще трябва да правя това, което ти ми казваш.

— Именно. — Всичко се нареждаше чудесно. — Да се върнем сега до мястото, където се запознахме. Имам една малка задачка за теб.

Връщането ни отне доста време. Когато се озовахме отново в гората, аз му посочих едно пресъхнало корито на ручей, пълно с чудесни кръгли камъни в подходящ размер.

— Виждаш ли тези камъни? — попитах.

— Разбира се, че ги виждам, тъпчо! Да не съм сляп!

— Толкова се радвам за теб. Искам да ги подредиш до моята кула. Повтарям — да ги подредиш, не да ги нахвърляш. — Настаних се удобно под едно сенчесто дърво. — Хайде, бъди така добър.

Това май почваше да ми харесва.

Той се втренчи в мен за миг и после се обърна към пресъхналото корито.

И тогава камъните започнаха да изчезват един по един! Всъщност дори можех да почувствам как го прави! Не е за вярване, нали? Дин вече знаеше тайната! Това беше първият случай на спонтанно магьосничество, с който се срещах.

— Сега какво? — тросна ми се той.

— Откъде си научил това? — троснах му се на свой ред и аз.

Той сви рамене.

— Забърсал съм го някъде — отвърна ми. — Да не би да искаш да кажеш, че ти не го можеш?

— Разбира се, че го мога, но… — Все пак успях да се спра овреме. — Сигурен ли си, че са на нужното място?

— Нали ги искаше подредени до твоята кула? Върви да провериш, ако не вярваш. Аз знам къде са. Нещо друго?

— Да се връщаме обратно — процедих през зъби.

Беше ми необходимо доста време, за да си възвърна самообладанието. Бяхме изминали повече от половината разстояние, когато най-после реших, че мога да му задам няколко въпроса, без да се изложа.

— Откъде си? — Банално, признавам, но все отнякъде трябваше да започна.

— Къде съм роден ли? Трудничко е да се каже. Аз доста пътувам. Хората обикновено не си падат особено по мен. Обаче съм им свикнал. Така е откак се помня.

— Нима?

— Както разбрах по-късно, хората от селото на майка ми са си имали доста прост начин да се отърват от недъгавите. Още щом ме мернали за пръв път, тутакси ме занесли в гората да умра от глад или пък да ме хапне за закуска някой не особено придирчив вълк. Майка ми вероятно е била сантиментална по душа, защото се е измъквала редовно от селото да ме кърми.

А аз си мислех, че моето детство е било трудно.

— Тя обаче все пак спря да идва около година след като проходих — допълни той с преднамерено рязък тон. — Може да е умряла… А може и да са я спипали и да са я убили. Оттам нататък се оправях сам.

— Как си оцелял?

— Има ли някакво значение? — Все пак в погледа му се долавяше далечна болка. — В гората има цял куп неща, които стават за ядене, стига да не си твърде претенциозен. Лешоядите и гарваните, да речем, нямат проблеми с храната. Научих се да ги следя. Доста рано разбрах, че на всяко място, около което кръжат лешояди, има нещо за ядене. След време се свиква и с миризмата.

— Ти си животно! — възкликнах аз.

— Ние всички сме животни, Белгарат. — Това беше първият път, когато той се обърна към мен по име. — Аз съм по-добър в това от повечето хора, защото имам сериозен опит зад гърба си. Сега какво ще кажеш да сменим темата?